Шантел: Това е една сложна, откачена история. Източноевропейският саунд среща Запада. Само допреди няколко години никой не се интересуваше от това, днес аз давам концерти пред около 2000 смаяни хора, по целия глобус.

Вие сте пионер на жанра. Преди седем години започнахте като DJ с вашия „Буковина Клуб“ във Франкфурт. Освен вашите сборни албуми в собствената си издателска фирма „Essay Recordings“ вие публикувате различни Балкан-поп групи, между другото и такива от Ню Йорк и Тел Авив. Как изобщо стигнахте до мисълта да се занимавате с Балкан-поп?

Аз идвам от космополитно семейство, свиря на пет инструмента и в детството си бях формиран от най-различни музикални направления. Преди „балканското“ си време се занимавах със западен поп и електронна музика. Когато малко по-късно в Германия започнаха да се появяват първите балкански духови оркестри, това ми напомни много силно за детството, почувствах се вдъхновен. Тогава започнах да търся корените си и да се питам как бих могъл да комбинирам в едно електронната и източноевропейската музика, без това да звучи бездушно.

Кочани оркестър, Тараф де Хайдукс и филмите на Емир Кустурица – това ли бяха първоизточниците?

Първоначалният импулс дойде от падането на Берлинската стена. Но екзотичният стереотип, определян от филмите на Кустурица и от фестивалите за световна музика, просто обслужваше нашите клишета. Разбира се, в тези първообрази винаги се намира известна истина. Нещата стават проблематични когато оригиналът бива обявен за единствено валидна истина и чрез това започне да блокира едно по-нататъшно музикално развитие.

Една критика, която е насочена срещу музикантите както в Германия, така и на Балканите е, че смесицата от традиционна народна музика и западен поп замърсява оригинала в очите на по-консервативните, традиционни музиканти …

Сред обществеността има силно желание за запазване естествеността на нещата. Това се дължи и на изключително бързото, често бездушно изнасяне на пазара на все нови и нови тенденции и идеи. Нещата получават тогава имена като световна музика или етно, но самият аз се чувствам по-скоро отблъснат от това. Разбира се, аз обичам твърдия, директен и ярък звук на една балканска духова капела, но тази музика трябва и да бъде освободена от нашийника, човек трябва да се осмелява да експериментира. Аз живея тук в Германия, на Запад, в едно много градско обкръжение. Така нареченият оригинал съществува като романтична идея, но на улицата, независимо дали в Берлин, Букурещ, Виена или София, вече се формира една напълно недогматична, нова музикална култура, там Балканът се среща по-скоро с MTV или Hip-Hop.

Семейството ви произхожда от Черновиц в Буковина. До каква степен ви определя това?

За мен винаги е съществувала тази връзка между източна и западна Европа. Семейството ми беше нещо като пресечна точка, много разнообразно, противоречиво, малко ексцентрично, шумно и много емоционално – разбира се, това е много определящо. Буковина беше за мен нещо като виртуална родина, но също и културна съкровищница, и мит. Комбинацията от традиционна музика и модерни поп-елементи, това е моята специалност, моята визия. Тук аз виждам в себе си пионер и катализатор.

Други представители на Балкан-попа, като DJ Роберт Соко или музикантката Мис Платинум обясняват въодушевлението към този жанр чрез емоционалността, съдържаща се в неговото темпо. Как виждате вие това?

Балканската музика си има своите ръбове и ъгли. В нея има много противоположности, тя е много диалектическа – една супа с много подправки и аромати. Понякога тези неща изобщо не си подхождат – и именно в това е интересното, магическото. А че тя е приемана толкова добре, това безспорно се дължи на емоционалността.

Когато започнахте със своя „Буковина клуб“ във Франкфуртския театър – какво беше настроението, каква публика дойде отначало?

Хубавото беше, че това беше едно неутрално, обществено пространство, което тепърва трябваше да бъде посветено. С моята музика аз работя в пространствата между висока култура, попкултура, улица и ъндърграунд. Хората, които идват на моите сешъни, са много различни: пънкове, техно-хлапета, почитатели на световна музика, откриватели, хора на рокендрола, деца на имигранти от второ или трето поколение, хип-хопъри. Те не се срамуват да дойдат и с родителите си.

Вие свирите не само в Германия, но и в други страни – в Тел Авив, Цюрих, Истанбул, Рим, Лондон, Ню Йорк и Токио. Има ли разлики когато става дума за гостите и настроението?

Всеки концерт, всяка DJ-вечер си има свое собствено лице. Пълната лудница се получава между Истанбул и Осло: невероятен спектакъл. Но в едно отношение всички градове си приличат: сред посетителите на концерти и партита цари еуфорично настроение. Просто невероятно е колко добре функционира всичко това като музикален жанр. Отварят се катинари, допускат се настроения, които доскоро се считаха за uncool.

Тази вълна се появи в Германия след падането на Стената и днес продължава да расте. Ще продължава ли това?

Континентална Европа е пъстра салата с множество цветове и листа. Може да се окаже, че Балкан-попът, като едно от тези листа, ще увехне след пет години. Но това не ми се вярва. Този стил изглежда се утвърждава като съвременен жанр. А освен това едно такова движение, една такава динамика от изток на запад, още не е имало, поне в континентална Европа. Англичаните и американците се дразнят от това, те не са свикнали на такова нещо: веднъж те самите да не бъдат пионери. Тази музика ще развие много сила и независимост, може би също като пънк-рокът през седемдесетте години.

С издателската си фирма вие движите всичко това напред?

Аз издавам музиканти от Тел Авив, от Ню Йорк и Украйна, направих музиката за новия филм на Фатих Акин и нов албум с моята група. С това показваме, че не става дума нито за световна музика, нито за някаква модернизация.