Националистическата перспектива – която приравнява обществото с националната държава – ни заслепява относно същността на света, в който живеем. За да разберем истински взаимосвързаността на хората и населенията по земното кълбо, ние се нуждаем от една космополитна перспектива. Общият терминологически знаменател на нашия гъсто населен свят е „космополитизация“, което означава размиване на отчетливите граници, разделящи пазари, цивилизации, култури и не на последно място – жизнените светове на различните народи. Със сигурност светът все още не е лишен от граници, но самите граници стават размити и неясни, проницаеми за потоци от информация и капитал. Те обаче са значително по-малко проницаеми за потоци от хора: туристи – да, имигранти – не. В националните и локални жизнени светове, както и в институциите, протича процес на вътрешна глобализация. Това променя условията, при които се оформя социалната идентичност – вече не е толкова необходимо тя да бъде определяна от негативното противопоставяне между „нас“ и „тях“.
За мен е важно да се подчертае, че космополитизацията протича не на някакво абстрактно или глобално ниво, извън и над главите на хората, а в тяхното ежедневие („светска космополитизация“). Същото важи и за вътрешните операции на политиката, които вече са глобални на всякакво ниво, дори на нивото на вътрешната политика, защото те непрекъснато трябва да вземат пред вид глобалните измерения на различните политически зависимости, течения, мрежи, заплахи и т. н. („глобална вътрешна политика“). Ние трябва да се запитаме например: Как се променя нашето разбиране за власт и контрол от една космополитна перспектива? В качеството на отговор аз предлагам тук следните седем тези.
Първа теза: Глобализацията е анонимен контрол
Във взаимоотношението между глобалната икономика и държавата се оформя един вид мета-властова конюнктура (meta power play), една борба за власт, в контекста на която правилата, отнасящи се до властта на национално и международно ниво биват определяни отново. Особено икономиката вече е развила един вид мета-власт, изскубваща се от сферата на властовите отношения, определяни от територии и национални държави, за да завладее нови властови стратегии в дигиталното пространство. Понятието „мета-властова конюнктура“ означава, че играчите в това поле едновременно се борят за власт и променят правилата на световната политика, които досега бяха ориентирани около националните държави.
Разглеждането на въпроса за източника на мета-властта води изследователя до едно много интересно обстоятелство. Основната идея може да бъде изразена чрез цитиране заглавието на един източноевропейски вестник, което се появи по време на една визита на германския канцлер през 1999: „Прощаваме ви кръстоносните походи и очакваме инвесторите“. На практика това е едно пълно преобръщане на постановките на класическите теории за властта и контрола, което улеснява нарастването на властта на мултинационалните компании: средството за принуда е не заплахата от инвазия, а напротив – заплахата от не-инвазия на инвесторите, или от тяхното оттегляне. С други думи, има само една по-страшна заплаха от тази да бъдете превзети от интернационалните компании – и това е заплахата да не бъдете превзети от тях.
Тази форма на контрол вече не е свързана с изпълняването на команди, а вместо това с възможностите да се инвестира с по-голяма печалба в други страни, както и от потенциала за заплахи, откриващ се чрез такива възможности, т. е. заплахата да не се върши нищо, да се откаже да се инвестира в една определена страна. Новата власт на концерните се базира не на използването на насилие като последно средство за подчиняване на другите на собствената воля. Тя е далеч по-гъвкава, защото може да функционира, без да е зависима от определено местоположение, а значи е глобална.
Не империализъм, а не-империализъм; не инвазия, а оттеглянето на инвестиции съставят ядрото на глобалната икономическа власт. Тази де-териториализирана икономическа власт не изисква нито политическо осъществяване, нито политическа легитимност. Утвърждавайки се, тя дори подминава институциите на развитите демокрации, включително парламенти и съдилища. Тази мета-власт не е нито законова, нито незаконна; тя е „транс-законова“. Но тя със сигурност променя правилата на националната и международна система на власт.
Аналогията между военната логистика на държавната власт и логиката на икономическата власт е удивителна. Обемът на инвестиционния капитал отговаря на бойната сила на военната техника, с решаващото различие, че в този случай силата се увеличава чрез заплахата да не се стреля. Развойната дейност е еквивалентна на осъвременяването на военните системи. Основаването на филиали от големите корпорации в много различни страни замества военните бази и дипломатическите корпуси. Старото военно правило, че нападението е най-добрата защита, преведено на сегашен език, означава: държавите трябва да инвестират в развойна дейност, за да увеличат максимално глобалната нападателна сила на капитала си.
Силата на заплахата за не-инвестиране е вече повсеместна в наши дни. Глобализацията не е опция; тя е анонимна власт. Никой не я е започвал, никой не може да я спре, никой не е отговорен за нея. Думата „глобализация“ означава: организирана липса на отговорност. Вие търсите някого, към когото можете да се обърнете, срещу когото можете да връчите някакво оплакване или да демонстрирате. Но всъщност няма никаква институция, към която да се обърнете, никакъв телефонен номер, на който да позвъните, нито пък електронна поща, на която да пишете. Всеки вижда себе си като жертва, никой не е извършител. Дори шефовете на корпорации (онези Макиавелиеви „модерни принцове“), които инак желаят да бъдат ухажвани, трябва по дефиниция да пожертват собствената свобода на мислене и поведение пред олтара на акционерската стойност, ако не искат сами да бъдат уволнени.
Втора теза: Нова перспектива за различен подход към действието
Вицът на аргумента за мета-властта се състои в това, че възможностите за действие сред играчите биват определяни вътре в самата игра на мета-власт. По същество те зависят от това как самите действащи определят и пре-определят политическото – и тези дефиниции са предварителните условия за успех. Само една решителна критика на ортодоксалността на националната държава, както и създаването на нови категории, насочени към една космополитна перспектива, могат да открият нови възможности за достигане на власт. Всеки който се придържа към старите, национални догматизми (например към фетиша за суверенността, както и към унилатералните политики, последващи от него), бива прескочен, прегазен, без дори да получи възможност да се оплаче от това. Именно огромните разходи, които възникват за държавите в резултат от тяхното придържане към старите, национално-държавни правила за властови отношения са онези, които довеждат до принудата да се премине към една космополитна гледна точка. С други думи: национализмът – едно сковано придържане към гледната точка, че световните политически мета-властови игри са и трябва да си останат национални – се оказва изключително скъп. Този факт беше нещото, което САЩ, една световна сила, трябваше да научи наскоро в Ирак.
Объркването между национална и глобална политика изкривява перспективата на наблюдателя, като в същото време блокира разпознаването и разбирането на новите специфики на властовите отношения и ресурси. Това означава да се пропусне използването на възможността за трансформиране на старите „печелещ-губещ“ и „губещ-губещ“ правила на мета-властовата игра в нови „печелещ-печелещ“ правила, от които могат да печелят както държавата и глобалното гражданско общество, така и капиталът. Тук става дума за преобръщане на основната идея на Маркс: не битието определя съзнанието, а съзнанието увеличава новите възможности за действие за играчите, които са въвлечени в глобалните политически властови отношения (космополитна перспектива). Налице е царски път към трансформацията на собствената властова ситуация. Но първо вие трябва да промените собствения си светоглед. Един скептичен, реалистичен светоглед – но в същото време един космополитен!
Трета теза: Само на капитала е позволено да нарушава правилата
Ирония на историята е, че светогледът, дискредитиран от колапса на комунизма в Европа, сега бива възприеман от победителите в Студената война. Неолибералите въздигнаха слабостите в мисленето на Маркс – а именно неговото упорито подценяване на националистките и религиозни движения, както и неговия едноизмерен, линеарен исторически модел – до ранга на свое собствено кредо. От друга страна, те затвориха очи за марксисткото прозрение, според което капитализмът освобождава множество анархистки и саморазрушителни сили. Остава си мистерия по каква причина неолибералите вярват в това, че нещата ще се развият по един по-различен начин през 21 век. Във всеки случай, надигащите се екологически катастрофи и революции говорят един много по-различен от техния език.
Неолибералният дневен ред представлява един опит за обобщение, основаващ се на краткотрайните исторически победи на мобилния капитал. Перспективата на капитала вижда себе си като нещо абсолютно и автономно, представяйки по този начин стратегическата сила и пространство за възможности на класическата икономика като под-политическа, световна политическа жажда за власт. След това всичко, което е добро за капитала, се превръща в най-добра опция за всички. Изказано иронично, излиза така, че максимизацията на властта на капитала, в окончателния анализ, е най-добрият път към социализма.
Във всеки случай неолибералният дневен ред настоява върху следното: в новите мета-властови отношения, капиталът разполага с две фигури и с два хода. Всички останали, както и преди, имат достъп само до една фигура и един ход. Силата на новия либерализъм, следователно, се основава на едно радикално неравенство: не всекиму е позволено да нарушава правилата. Нарушаването и промяната на правилата си остава революционен прерогатив на капитала. Националистката политическа перспектива циментира върховната власт на капитала. Това превъзходство обаче по същество се основава на допускането, че държавата ще си остане завинаги ограничена от черупката на правилата, определяни от национално-властовите отношения. Коя, тогава, е контра-силата, която може да се противопостави на глобализирания капитал?
Четвърта теза: Ние, потребителите, сме тази контра-сила
В общественото съзнание на Запада, ролята на сила, противопоставяща се на капитала, който нарушава правилата, се отдава не на държавата, а на глобалното гражданско общество и множеството действащи в него лица. Изразено по-заострено, бихме могли да кажем, че контра-силата на глобалното гражданско общество се опира на фигурата на политическия потребител. Не по-различно от силата на капитала, тази контра-сила е следствие от способността да се каже – навсякъде и винаги – „не“, да се откаже извършването на дадена покупка. Оръжието на не-купуването не може да бъде ограничено нито в пространството, нито във времето, нито пък по отношение на някакъв обект. То обаче зависи от достъпа на потребителя до пари, както и от съществуването на определено изобилие от стоки и услуги, измежду които потребителите могат да избират.
Фатален за интересите на капитала е фактът, че не съществува стратегия за противопоставяне на нарастващата контра-сила на покупателя. Дори най-всемогъщите международни концерни не разполагат с властта да уволняват потребителите си. Защото, за разлика от работниците, потребителите не принадлежат към фирмата. Дори изнудваческата заплаха за производство в друга страна, в която потребителите са все още отстъпчиви, е един изключително неефективен инструмент. Информационно свързани и целево мобилизирани, необвързаните, свободни потребители могат да бъдат организирани на международно ниво и превърнати в смъртоносно оръжие.
Пета теза: Пожертвайте автономията, печелете суверенитет
Няма път напред, който да заобикаля пре-дефинирането на държавната политика. Без всякакво съмнение, представителите и действащите лица на глобалното гражданско общество са незаменими в глобалните мета-властови отношения, особено когато става дума за прилагането на космополитните ценности. Опитът да се извлече обаче едно абстрактно поле от възможности, основаващо се на досегашната държавна политика, и да се проектира това поле върху космополитната сфера, води до огромна илюзия. А именно илюзията, че противоречията, кризите и страничните ефекти на великата трансформация, която се разгръща в момента, биха могли да бъдат цивилизирани чрез включването им в контекста на гражданското общество, само че в един по-голям мащаб.
Съществено важно, ако желаем да разрушим рамките на национализма, в контекста на политическата теория и действие, е да се прави различие между суверенност и автономия. Национализмът се основава на приравняването на тези две категории. От негова гледна точка, икономическата зависимост, културният обмен, както и военното, юридическо и технологическо сътрудничество между държавите водят задължително до загуба на автономия, а следователно и на суверенитет. Ако обаче суверенитетът бива измерван чрез степента, до която една държава е способна да решава собствените си национални проблеми, то тогава съвременната нарастваща зависимост и сътрудничество – с други думи, загубата на автономия – всъщност води до нарастващ суверенитет.
За космополитизма това разбиране е централно: загубата на формална автономия и печалбата на съдържателен суверенитет могат да бъдат взаимно подсилващи се. Глобализацията означава и двете тези неща едновременно: нарастване на суверенитета на действащите, например поради факта, че чрез информационни връзки, сътрудничество и взаимозависимости те придобиват способност за действие на огромни разстояния, докато същевременно страните им губят автономията си. Съдържателният суверенитет на действащите лица (колективи и индивиди) се увеличава в степента, в която формалната автономия бива намалявана. С други думи: онова, което се случва в процеса на политическа глобализация, е трансформацията на автономията (основаваща се на национална изключителност) по посока на един суверенитет, основаващ се на над-национално обвързване.
Шеста теза: Една държава, към която нацията е безразлична
Политически отговор на глобализацията е „космополитната държава“, отваряща се към света. Тази държава възниква не чрез разпадането или потискането на националната държава, а чрез нейната вътрешна трансформация, чрез „вътрешна глобализация“. Юридическите, политически и икономически потенциали, намиращи се на националните и локални равнища, биват преформирани и отново отворени. Това хермафродитно същество – едновременно една космополитна и национална държава – не се разграничава от други нации по националистични признаци. Вместо това то развива една мрежа, основаваща се на взаимното признание на другост и равенство на различията, с цел решаване на над-националните проблеми. Същевременно суверенитетът се разширява, за да се решат националните проблеми. Понятието за космополитна държава се основава на принципа за национално безразличие по отношение на държавата. Той прави възможен едновременното съществуване на различни национални идентичности чрез прилагане на принципа за конституционна толерантност вътре и космополитни права – вън от общността.
В навечерието на Вестфалския мир от 1648, гражданската война на 16 век (която беше подклаждана на религиозна основа) беше приключена чрез прилагането на принципа за разделение на държавата от религията. По много подобен начин войните на двайсетия век биха могли да бъдат приключени чрез окончателното разделяне на държавата от нацията. Точно както не-религиозната държава за пръв път направи възможно мирното съвместно съществуване на различни религии, мрежата от космополитни държави трябва да гарантира едновременното съ-съществуване на национални и етнически идентичности чрез принципа за конституционна толерантност. И точно както християнската теология трябваше да бъде потисната в началото на модерния период в европейската история, така в наши дни трябва да бъде потисната националистическата теология.
Исторически пример за това е Европейският Съюз. Чрез политическото изкуство за създаване на взаимни зависимости, бивши врагове бяха успешно превърнати в съседи. Свързани едни за други чрез „златните белезници“ на националния напредък, страните-членки непрекъснато трябва да подновяват взаимното признание и равенство по пътя на оспорването.
Теорията и концепциите на космополитната държава трябва да бъдат разграничавани от три различни позиции: от илюзията за автономната национална държава; от неолибералната идея за една минимална, дерегулирана икономическа държава; накрая от изкушенията за едно уеднаквено глобално правителство, чиято концентрирана власт го прави невидимо.
Седма теза: Превърнете стените в мостове!
Космополитизмът в смисъла, в който това понятие се използва тук, абсолютно не означава еднаквост или хомогенизация. Индивиди, групи, общности, политически организации, култури и цивилизации желаят – и трябва да си останат – различни, може би дори уникални. Но, за да изразим това метафорично: стените помежду им трябва да се превърнат в мостове. Най-важно от всичко, такива мостове трябва да бъдат построени между човешките умове, манталитети и въображения, но така също и вътре в нациите и местоположенията, в нормативните системи (човешките права), институциите, както и в „глобалната вътрешна политика“, която търси решения на транс-националните проблеми като енергийна политика, удържимо развитие (sustainabledevelopment), борбата срещу глобалното затопляне и борбата срещу тероризма.