Изгледи – Технологии

Означава ли новият дигитален свят край на царството на пресата? Ето сериозен въпрос, който измъчва независимите издатели. Тази ситуация бележи важен завой в обществения живот на съвременността. Демокрацията на мнението отстъпи пред си­стема, в която гражданите са копродуценти на информацията, до която имат достъп чрез социалните мрежи. Свободата на печата по традиция беше функция на възмож­ността й да предлага „ценности“, обединяващи определена аудитория. Това беше за­дачата на редакционната линия и на директорите на редакции. Възприетата линия се съчетаваше със способността на пресата да йерархизира информацията. Но днес тези две функции са подкопани, както поради кризата на историческите форми, под които нашите общества си представяха бъдещето си, така и вследствие на масовото раз­пространение на документални източници, достъпни върху всякакви носители. През дълъг период от време държавните институции заемаха централно място и обединя­ваха общите перспективи. Днес хоризонтите на въображаемото са многобройни, кое­то изглежда обслужва интересите на промоционални инстанции от търговската сфера. Последните развиват дисперсни форми на комуникация, които вече не се фокусират върху глобални обобщения. Същевременно, нищо не показва, че гражданското обще­ство е способно да структурира собственото си бъдеще. В този смисъл, свободата на информацията не поражда непременно обществени форми, способни да определят насоки за развитие на общата ситуация.

В момента на публикуването на тази статия, американското списание „Нюзуик“ пре­става да излиза от печат. Способни ли ще са издателите му да задържат постоянна читателска аудитория върху цифров носител? Дали слуховете, според които Майкъл Блумбърг имал намерение да купи „Файненшъл Таймс“[1] са претърпели някакво раз­витие? Пословично е да се твърди, че журналистите се интересуват само от живота на редакциите и, съвсем странично, от останалия свят. Но катаклизмите, пред които е изправена пресата, ги карат да включат разглежданата тук тема сред най-актуалните си рубрики.[2] Изключителната скорост на разпространение на дигиталните таблети и другите комуникационни крайни устройства ни въвежда в радикално различен свят на циркулация на знания и идеи. Това развитие се съчетава с експлозивно нарастване на разполагаемите данни чрез блоговете, полу-личните пространства на социалните мрежи, откритите публични данни и всевъзможните бази за достъп до знания. Евро­пейските публични власти са изненадани и неподготвени – един френски държавен съветник сподели наскоро, че издателите на вестници и списания са се превърна­ли почти поголовно в просители пред министерските кабинети. С други думи – ще продължаваме да чуваме лоши вести.

Като изразител на своята епоха, пресата трябваше постоянно да се преобразява от двеста години насам. Нейната връзка с демокрацията почива, макар не винаги да го съзнаваме, върху системата за пренос на информация. Финансирането чрез реклама осигури икономическата достъпност на вестниците до широка читателска аудитория, а комбинацията между телеграфа и железницата позволи създаването на информацион­ните агенции и продажбата на същите тези вестници в различни географски точки. Това разпространение е една от техническите основи на нашите политически системи – спо­собността им да се простират върху обширни територии зависи от гъстотата и проводимостта на информационните канали. Радиото и телевизията се възползваха от техноло­гичния прогрес още преди навлизането на интернет: те не се нуждаят от хартия, нито от разнасяне на продукцията, а финансирането им е непряко, за сметка на рекламата или държавата. Но тези популярни медии не сложиха край на съществуващата йерархия на информацията, където на върха бе пресата. Последната успя да стабилизира модела си, създаден през 19 век, като се модернизира, макар и късно, след всички останали.

Интернет засегна една от най-рядко споменаваните функции на хартиения вестник. Отпечатаната страница остава постоянно на разположение. Тази особеност е от цен­трално значение и различава пресата от електронните медии, чиято информация из­чезва веднага след предаването. Основното предимство на вестника – това, което му осигури неоценимата функция на референтен източник – произтича от възможността да бъде архивиран, класиран, разпределян в тематични папки и картотеки. Освен еже­дневната актуализация на данните, вестникът комбинираше непрекъснатата достъп­ност на информацията с огромни възможности за нейното обогатяване във времето. Вестникът се четеше с молив в ръка, за подчертаване на важните пасажи. Упоритият читател беше добил голяма сръчност при прегъване и изрязване на страниците, из­ползваше за четене всяко време и всяко място: транспортното средство, кафенето, градината, тоалетната, където през продължителен период от време се рециклираше част от хартията, спасена от огъня на камините. Чак след масовизирането на хиперлинковете и търсачките, особено на второто поколение уеб-базирани услуги (Web 2.0), цифровите технологии се превърнаха в действителен конкурент на традиционно раз­пространяваната преса. Лекотата, с която съвременните крайни устройства позволяват да се открие дадена статия далеч след публикуването й, и да се архивират запаметени­те страници, сложи край на царството на хартиения вестник. Бюджетите за реклама се прехвърлят към интернет, а евентуално налагане на равновесна цена на отпечатания вестник би покачило стойността му до нива, прогонващи и най-закоравелите читатели. Впрочем, ако изключим упоритите любители на популярни издания, голям брой чита­тели на качествена преса получават безплатно вестника си на самото работно място.

Разривът е следователно колкото функционален, толкова и икономически. Повише­ната скорост на интернет и подобряването на обратната връзка с потребителите из­играха своята роля за тази промяна, но читателите щяха да продължават да си купуват вестници, ако трябваше да се лишат от възможността да разполагат с документална база. Цената на вестника беше свързана с производствените разходи (предпечатна подготовка, отпечатване, разпространение). Но стойността му за читателя се измерва­ше допълнително и с възможността за архивиране и поддържане на „логбук“ – бордо­ви дневник. Именно такава възможност предоставя вече дигиталният блог, под фор­мата на хиперлинкове, включени в текст, представляващ водеща нишка. Благодарение на многостранната си функция, вестникът запазваше предимство си пред телевизията. Днес той го губи в сравнение с дигиталната мрежа. Дори не е сигурно, че пресата ще може да се възползва от интернет, когато правилата на играта се диктуват от други. Тук описваме дигиталната преса от гледна точка на взаимоотношението й с променливото пространство, което я предшества и което тя трансформира. В какво отношение диги­талните мрежи променят насоките на нашите общества?

Пресата и цифровата революция – пропусната среща

Ангажираната преса дълго време се разглеждаше през призмата на журналистическата дейност, която я превръщаше в нещо различно от развлекателна медия за свободното време. Подобно тълкуване може да ни се стори парадоксално, защото съответства на съсловна дефиниция, крепяща се на презумпцията за независимост спрямо групите за натиск и дори спрямо публиката. Редакцията се изживяваше като влиятелна група от хора. Разпространението на вестника в обществената среда придаваше на журналиста власт, допринасяща за неговата независимост. Тази концепция позволи възраждането на френските вестници след Освобождението, с помощта на система на разпространение със споделени разходи. Но след 60-те години на 20 век, развитието на медии убягващи от тази рамка промени съществуващия контекст. Мултиплицирането на каналите и теми­те, както и високото заплащане на ексклузивните новини и изображения доведе, заед­но със съвременния интернет, до гранична ситуация – журналистическото съдържание стана зависимо от търсещите машини, които заместват будките и вестникопродавците. Свободният достъп до дигиталната мрежа руши икономическия модел на вестниците. Спадът на печалбите и трудното възвръщане на инвестициите, както и намаляването на приходите от реклама блокират всякакви усилия за реанимиране на редакциите. Ре­кламодателите се насочват към разпространителите – търсачки или доставчици на ин­тернет. Единствено специализираните професионални или PR-ориентираните печатни издания успяват да се самоиздържат. Всички други са подвластни на телекомуникаци­онните и интернет компаниите, способни да инвестират и да преразпределят разходите за реклама, отнети от пресата. Ще оцелее ли тя след тази медийна експанзия?

Можем да се запитаме защо толкова ни притеснява дигиталната революция, след като в продължение на цял век успешно успявахме да отблъснем всякакви атаки. Радиото, което се организира по модела на вестникарските редакции, отдавна ощетява вест­ниците, като предлага безплатен медиен продукт, финансиран от рекламата. Дали в основата на случващото се днес не са постигнатите от него връзки с публиката, не­прекъснато излъчване на информация и интерактивност? Вече поне половин век пре­сата успя да не си зададе сериозно въпроса за дигиталната заплаха. Докато редакциите произвеждаха информация чрез кореспондентските си мрежи и информационните агенции, тяхната тежка техническа система се компенсираше отчасти от действително­то им въздействие върху политическия и културен живот, което осигуряваше известен баланс. Но ето че от двадесет години насам информационните портали и безплатните вестници предлагат основните новини на разположение на всеки. Освен това, културната оферта радикално се разнообрази благодарение на музиката, видеото и игри­те. Четенето и икономическият модел на вестниците претърпяват срив. Те все още се измъкват от фалит благодарение на инвеститори, търсещи известност и влияние, но този вид бизнес е пред завършек. В много държави разпространението на вестници на хартиен носител вече не е рентабилно, голямо е изкушението за премахване на про­изводствените разходи (отпечатване, транспорт, разпространение) и преминаване към напълно дигитален вариант. Но как да се постигне баланс, след като рекламните отде­ли на търсещите машини действат като преграда и прихващат финансовия ресурс при отварянето на всяка страница? В отсъствие на собствен икономически модел, основан на съдържанието, пресата се трансформира изключително по принуда. „Нюзуик“ пла­ща за намалелия интерес на политиците към публикациите на хартиен носител. Пра­вителствата ще накарат Гугъл да плаща за съдържанието, което сканира в сайтовете на медиите.[3] А много вестници се примиряват като разпространяват голям брой видео­материали, свързани с реклами – това вече означава рязко отдалечаване от основните принципи на вестникарството и подмяна на журналистическия анализ с илюстрация. Системата е характерна също с това, че няколко рекламни агенции се наслагват върху една и съща страница – тези на търсещите машини влизат в конкуренция със сайта на вестника, без да забравяме намесата на интернет доставчиците.

Остава открит въпросът: как преса, превърнала се в заложник на телекомуникацион­ните компании, може да запази своята аудитория и своята независимост? С интерак­тивното участие, мултимедията, блоговете и журналистиката на данни, интернет почти окончателно преконфигурира журналистиката. Бъдещето е на взаимно допълващата се комбинация от блог-агрегатори и видео-агрегатори, но дали това ще възстанови финансовия баланс на вестниците? За момента, двете възможни противодействия са блог-агрегаторите и рекламата, свързана с видеоматериали. Интернет е комплексна медийна екосистема, която агрегира и обработва предходните епизоди и ги претопява в общ „опит“. Видеоматериалите се превърнаха в сърцевина на онлайн вестниците, тъй като темпоралното им измерение позволява да бъдат предшествани от реклама. Фундаменталното значение на тази промяна изглежда съответства на еволюцията на нашите практики по посока на секвенциална култура, основана на темпорални потоци. Но подобна формула доближава пресата до телевизията, чиято логика постепенно при­покрива пространствата, създадени през 19 век около моментната картина, предлагана от вестниците. Навигацията по заглавните страници на вестниците е предшественик на съвременните браузъри. Но как да запазим читател на вестник върху хартиен носител, когато мониторите актуализират информацията в реално време? Онлайн вестникът по­степенно престава да бъде текст и се превръща в резюме или динамичен каталог. Той актуализира информацията за осведомената аудитория, открива теми, предизвикващи любопитството на нови читатели. При това положение, разнообразието от достъпни опции води до разпределяне на уеб навигаторските функции между различни търсе­щи машини, които претендират, че ни осигуряват привилегирован достъп – множе­ство агрегатори за всеки сайт, създаващ съдържание. Алтернативата за прес сайтовете е да умножават идеологическите дебати, които подхранват блоговете, или да създават пространства за агрегиране на обобщени данни и да разкриват качествени тематич­ни портали, по-специално на база на съществуващия или обогатен архив на същите вестници. Това са възможни за завладяване пространства, но тяхната рентабилност е спорна, тъй като препокриването на порталите за достъп позволява на потребителя да получи търсената информация без да се абонира. От тук идва и изкушението на голям брой любители на дигиталните технологии да се ориентират към таблетите, отдаващи предимство на услугите, запазени за абонатите („приложения“) по отворени браузъри.

Да вземем примера с блоговете. При тях важното са авторите. Електронен вестник събира известни личности и майстори на писменото слово, които са в състояние да привлекат читатели. Страниците с общотематичен профил представляват най-често резюмета от кореспонденции на информационни агенции, а основната част от вест­ника съдържа коментари на журналисти и читатели. Трудно си даваме сметка, че вест­ниците вече не произвеждат информация. След като жълтата преса незабавно при­влича аудиторията и кликовете, след като случайните посетители добиват по-голямо икономическо значение, отколкото редовните читатели, как слабо финансираните вестници да произвеждат информация? Що се отнася до качествената преса, четенето й по интернет позволява финансирането на само няколко „глобални медии“ (техните приложения за таблети ще получат висока цена), чиито страници ще бъдат частично използвани от всички останали.

Нека илюстрираме тази тенденция. „Хъфингтън пост“ е агрегираща платформа за блогове, разпространявани безплатно и финансирани от рекламата. Нейното развитие проучва медийно пространство, в което ексклузивните новини следва да са редом с експертните мнения. Отражението е разбира се опустошително за платен вестник като „Ню Йорк Таймс“, служещ за референция в областта на журналистическата информа­ция. Срещнахме се с една от отговорничките на журналистиката на данни. Тя е начело на екип от 35 души, способен по всяко време да оспори изявленията на политици, въз основа на информация, подкрепена с графици и криви. Подобна база данни е изключително подходяща за представяне на информацията в перспектива. Как обаче да бъде финансирана? Онлайн изданието на „Ню Йорк Таймс“ се радва на голям брой абонати и ежедневната му първа страница е внушителна. Но възможно ли е елек­тронен вестник да се прелиства подобно на отпечатания на хартиен носител? Може би „Ню Йорк Таймс“ ще е по-дълго от други в състояние да поддържа едновременно хартиената и онлайн версията, а същото вероятно важи и за вестниците, издавани в най-големите градове. Но опитът на четенето върху екрана, с характерните кликвания, мъчно възстановява финеса на взаимоотношенията, които се създаваха при вестници­те на хартиен носител между редакционните статии и кратките съобщения за конкрет­ни събития. Пресяването на информацията беше осигурено от отпечатването върху същите страници на информации, свързани тематично, и от възможността читателят да си състави собствен архив. Този модел е практически излязъл от употреба. Имайки предвид океана от информация, сред който в момента трудно си пробиваме път, само разумното вглеждане в разполагаемите навигационни уреди позволява да стигнем до едновременно обобщена и подробна информация.

При това положение, привличането на постоянни читатели е отчасти илюзорно, което също усложнява задачата и на новопоявилите се в мрежата – повечето от новите загла­вия са неустойчиви. Така например ОШМ, който беше успял да обхване ефикасно част от актуалната тематика, прибягвайки до журналистиката на данните и възприемайки гледна точка, фокусирана върху цифровите технологии, престана да излиза в края на 2012 г.[4] Недотам различна е ситуацията с британския „Гардиън“, който не успява да ба­лансира сметките си. Този безплатен онлайн вестник направи значителни усилия да се превърне в необходим портал за своите читатели, в равностойна референция на енци­клопедичните сайтове. Но как да финансира екипите, които вършат тази работа? Чита­телската маса не е достатъчна за стабилизиране на публикациите; трудностите са струк­турни. „Гардиън“ разработва изключителни папки с данни – като се почне от въпроса за публичните дългове и се стигне до човешкото въздействие върху биосферата. Но може ли вестник да оцелее като издава безплатни справочници за най-добрите уче­ници и техните учители? Достатъчно ли е това за създаване на навик на четене върху хартиен носител, което и от решаващо значение за оцеляването на вестника? Или може би вестникът се издържа благодарение на търговските сайтове, които го финансират? На обратното залага „Файненшъл Таймс“, чиято читателска аудитория е от световен мащаб и който се издържа благодарение на реклама и институционални абонаменти. „Файненшъл Таймс“ успява там, където „Ню Йорк Таймс“ не успява докрай. „Файненшъл Таймс“ е вестник, който кара световните фирми да плащат, за да му осигурят икономи­ческа стабилност. Но той разполага с журналисти по целия свят, информацията му тряб­ва непременно да бъде на най-добро ниво, а собственикът му, понастоящем Пиърсън, трябва да бъде в състояние да инвестира. Майкъл Блумбърг – пионер на дигиталната технология и основател на една от основните финансови информационни агенции – има необходимите за това средства, но и той не знае каква цена ще трябва да плати.

Във Франция, за „Медиапар“ и „Либаресион“ се очертава алтернативата всичко платено или всичко безплатно. „Медиапар“ се специализира в областта на френската политика, използвайки лоста на политическите скандали и публикувайки някои ексклузивни ин­тервюта и икономически проучвания. „ Либерасион“ се опитва понякога да използва същите методи, за да задържи своите читатели. Заглавието „Чупка, богат тъпак“, по повод на Бернар Арно, направи фурор. За сметка на това вестникът се лиши времен­но от рекламните бюджети на компанията [.УМИ и нейните партньори (става дума за 700 000 евро) и предизвика безпокойството на министерските кабинети. Възприетият от него тон на социална война противоречеше на стремежа на правителството да не дразни богатите собственици в момент, когато се готви да увеличи данъците им. За ща­стие, „ Либерасион“ получава голяма държавна субсидия (от която 7 милиона евро за участие в разпространението на печата). Като се има предвид броя на абонатите, тази сума съответства на повторно заплащане на абонамента на всеки клиент.[5]

Това не пречи на печатните издания да страдат от недостиг на капитал. Те прилагат система на взаимно финансиране на услуги – агенции, доставящи дописки и видео­материали – и плащат ниски заплати. Проблемът е, че това им пречи да управляват ефикасно производството на информация „в реално време“. Вестниците, независимо от носителя, който ползват, трудно съчетават информираност и оригинален поглед. Често остават повърхностни и се задоволяват с консенсусни мнения. Това обяснява защо вестници като „Монд“ и „Еко“ са възприели различна стратегия. Първият запазва своите най-изчерпателни статии за изданието на хартиен носител, продавано всеки следобед в Париж, където намира основната част от своите читатели. Вторият ухажва абонатите си с променлива отстъпка по дългосрочна стратегия, осигурена от своя ак­ционер. Бернар Арно позволява на „Еко“ да поддържа ролята си на референтно изда­ние в икономиката и да се изявява като специализирана пресгрупа. Но преминаването към разпространение онлайн не решава изцяло въпроса. При тази система инфра­структурите за разпространение – компютри или модерни крайни устройства – са из­цяло за сметка на читателите. Но остава задължението да се произвежда информация и да се поддържа тежка структура за посредничество с публиката. Не е достатъчно да се произвежда, нужно е произведеното незабавно да се медиатизира. Ако се спрем на съвсем различния пример с тунизийските блогове, те бяха най надеждният източник за потвърждаване на информациите за страната. Предвид отсъствието на кореспон­денти на големите европейски вестници, именно към тях се обръщахме, за да полу­чим и съпоставим информациите. Не бива да се мисли, че цяло поколение блогъри се зароди там спонтанно. Това стана именно защото европейските редакции не отраз­яваха събитията, а свързаните в мрежа профсъюзни лидери и активисти прибягнаха до „препоръки“, за да прокарат експертното си мнение и да избегнат борбата им да бъде заглушена в мълчание. Това, което се случи през 2011 г. в Тунис е емблематично – само качеството на съдържанието довежда информацията до читателите, а източникът трябва винаги да се доближава до терена, въпреки че вестниците не са в състояние да поддържат постоянни кореспонденти навсякъде. В такива случаи прекият свидетел е в състояние да замести прес кореспондента. Парадоксален пример за това е премеж­дието с парижкия журналист Пиер Аски, основател на „Рю 89“. Престъпник, отвлякъл заложник, използвал електронната комуникационна мрежа, за да се свърже с „Рю 89“, опитвайки се да изпрати съобщение с искания, които със сигурност да бъдат предаде­ни на властите. Той се доверявал на близките контакти, установени между електронни­те медии и тяхната аудитория, тъй че журналистът трябвало да го изслуша. По време на разговора Аски получил ексклузивна информация, но същевременно се опитал да смекчи създалата се драматична ситуация и фактически се превърнал в действащо лице в събитието. Този случай е добра метафора за съвременната еволюция на пре­сата. Всеки читател търси медии, които персонално да му подхождат. Но това може да стане само ако самите ние произвеждаме информацията. Този парадокс на Нарцис е много актуален и поставя естествено централния въпрос за журналистиката в диги­талния свят – как да осъществим медиатизирането на дадена мълва? Как да поставим информацията в центъра на нашата продукция, без да кокетничим с читателите?

Нека разгледаме и друго ограничение: изтичането на информация, организирано от Уикилийкс,[6] представлява проникване в документация, което не нарушава личния жи­вот, а се отнася до документи, чиято конфиденциалност е свързана с опазването на държавни тайни и същевременно прикрива нарушения на правилата на демокрация­та. Джулиан Асандж се опита да защити Уикилийкс зад анонимността на онези, които са предоставили документите, позовавайки се на Първата поправка на американска­та Конституция, защитаваща свободното изразяване на мнение. Той се възползва от изтичането на информация, за да възпре големите публични и частни организации от прикриване на някои техни действия. Това намерение се подхранва от исканията за прозрачност в контекст на относителна подозрителност спрямо институциите на представителната демокрация, които често не се контролират достатъчно от името на гражданите.[7] Но практиката на прозрачност се натъква на огромно препятствие.

Във времето на дигиталните технологии от зле защитени сървъри се изтеглят хиля­ди документи. Могат ли тези, които ги разпространяват, да проверят основно тяхното съдържание? Дори източникът да е надежден и автентичността да е безспорна, по­добни документи следва да бъдат разглеждани в светлината на редакционната линия и съответния контекст. Едно нещо е даден американски войник сам да осигури изти­чането на информация, независимо от мотивите му. Това не е достатъчно за създаване на условия за тълкуването й, а показва обществен факт – бумеранг ефект от лозунгите за прозрачност, превърнали се в прикритие на властта. Та нали идеалът за прозрачност бе издигнат преди тридесет години от организациите, които имат най-много какво да крият, в името на властта на заинтересованите от пазарната икономика.

Джулиан Асандж е уеб активист и ако е получил американски дипломатически доку­менти, това отразява милитаризацията на обществото по времето на Буш, която съвпа­да с експанзията на дигиталните технологии. Млади военни имат достъп до тайните пароли. Разбират ли те политиката, следвана от САЩ в Ирак или смисъла на дипло­матическите телеграми, до които имат достъп? Публикуването онлайн на хиляди стра­ници бе грамадна провокация. Но аферата „Уикилийкс“ е също свързана и с факта, че американската държава изпитва трудности за обясняване на своята политика и съюзи. Асандж може да твърди, че нищо не е произвел, а само е предоставил на разполо­жение на публиката официални документи. Дали е защитен, след като не е извършил шпионаж? Не е разпространил фалшификати, нито клевети, а официални документи. Официалните информации трудно могат да се оспорят. Уикилийкс може би не е медия, но действа в публичното пространство, където гражданите се чувстват манипулирани от големите информационни вериги, които не издават източниците си. Уикилийкс в крайна сметка сочи съществуването на съучастие между нашите референтни медии и институциите, чиято дейност отразяват. Едви Пленел – основател на „Медиапарт“ нико­га не пропуска да напомни, че в интерес на обществото е да знае как са произведени информациите. Но на Джулиан Асандж се наложи да потърси убежище в посолството на Еквадор в Лондон, за да избегне съмнителен процес в Швеция с мотив престъ­пление срещу добрите нрави, удобно трансформиран в заповед за арест и дори за екстрадиране в САЩ. В очакване на процеса „Манинг“ относно Уикилийкс, научаваме за смъртта на 26 годишния хакер Арон Шварц. В некролога му пише, че едновременно е един от създателите на RSS и Digital Commons и хакер, чийто процес предстоял на­скоро. Още като студент той разпространявал безплатно статии от Jstor, дигиталната библиотека за научна литература, и университетът му го преследвал с назидателна цел.[8] Двете лица на тази американска съдба и това самоубийство в навечерието на процеса показват, че в логиката на редакционните линии съществува разломна зона.

Изключителното напрежение в областта на защитата на авторските права и диплома­тическите тайни показва, че пресата е стигнала до границата на възможното. Дали не се поставя под съмнение и нейната функция на съпътстване на публичните политики? В неотдавнашна уводна статия, Силви Кофман прави връзка между „начина на произ­веждане на информация“, довел до злоупотребите на британската преса („Нюз оф дъ уърлд“ и BBC), и „края на един свят“ в икономическата област.[9] Тя констатира, че „за­местващият модел, способен да финансира продукцията на качествена журналистика в дигиталното пространство, остава упорито неоткриваем“ и заключава, че „в крайна сметка, на потребителя се полага да плаща, ако желае солидна, разнообразна и надеж­дна информация“. Тези думи звучат като заклинание. От една страна, именно когато читателят престана да понася производствената цена на пресата, последната получи ново развитие, а вече посочихме, че субсидиите или частните пари винаги са били необходими на печата. Аргументът, според който информацията трябва да се заплаща толкова, колкото струва, важи за конфиденциално съобщение, но не и за голямата преса. От друга страна, читателят плаща вече достатъчно за хардуера и абонаментите.

Цената на вестник на хартиен носител би трябвало да покрива разноските за отпечат­ване и разпространение, но със сигурност не и редакционните разходи. А използване­то на вестник онлайн изисква интернет доставчик с достатъчно висока скорост, харду­ер и софтуер – това е тежка и скъпа система, чиято стойност е за сметка на читателите. Безплатното съдържание е резултат от възможност за покриване на разходите далеч преди ползването му онлайн.[10] В случая съдържанията служат за оправдаване на ин­вестиции, които не са за сметка на доставчиците на информация.

Мощта на пресата беше по-специално свързана с технологичните й възможности (ротативките, словослагателската техника); модерната технология днес е в ръцете на соб­ствениците и операторите на сървърите от типа на Гугъл и Амазон. Преди да бъде ре­зултат от спад на мотивацията на купувачите, отстъплението на пресата бе последица от индустриалните промени. Това можеше ли да се избегне? Само пресгрупите, инвести­рали в сателитната телевизия, като „Бертелсман“ и групата на Мърдок, изглежда успя­ват. Възможностите на слабо печеливши пресгрупи да се включат в уеб икономиката са ограничени и поради факта, че заетите в дигиталния сектор не разполагат със за­щита от същото нивото като класическите журналисти. При тях кариерите са хаотични, преструктуриранията са постоянни, мрежите са отворени за смели инвеститори. Тази съвсем различна професионална култура обяснява сегашната криза в пресата, не по-малко от споменатите доводи от технологичен характер. Способността за бърза реак­ция, наложителна в мрежата, е нещо различно от третирането на темите в дълбочина, практикувано от изданията на хартиен носител. Освен това, във Франция поне, помо­щите за пресата са значителни. Това не пречи вестниците да зависят от мощни групи­ровки (или от техния основен акционер), но намалява способността им да поемат риск. Ако във Франция съществува вестник, финансиран главно от читателите си, то това е най-напред „Медиапарт“, произхождащ от редакцията на „Монд“. Но дали „Медиапарт“ ще разполага някога с достатъчно средства, за да изгради общотематична редакция? Една онлайн медия може да се наложи само с качество на съдържанието и способност да достигне до заинтересувания читател.

За да не станат жертва на телекомуникационните компании, новите медии трябва да си създадат нова публика.[11] Това добре е разбрал Едви Пленел. Тези медии не са про­грамирани, те действат в екосистема, която им позволява да съществуват – Фотолия (Fotolia), Фликр (Flickr), Дейлимоушън (Dailymotion) и др. Нужно е да разполагат с по­следователна редакционната линия. С цената на гигантски усилия трябва да наложат качествен стила на обработка на информацията, в противен случай няма как да по­стигнат идентичност на сайта и да изкушат читателите да го посещават или да се або­нират. Но как да изпъкнат на базата на материали достъпни за всички, на фона на пре­повтаряни отвсякъде новини? Как да наложат гледна точка, която да ги идентифицира? Това са въпросите, които си поставят издателите на онлайн медии, които на всичко отгоре трябва да осигурят и „върховно качество“ на своите сайтове. Та нали всеки от­всякъде може да разобличи прибързани обобщения или неистини. На това са изложе­ни не само сайтовете, рекламиращи туристически пътувания или кухненски съдове, а с още по-голяма сила и разпространителите на информация. Да предлагаш информа­ция предполага да се сравняваш с международни източници на няколко езика. Най-усърдните читатели днес могат да противоречат на любимите си вестници, като се опират на други източници – с други думи, пресата е включена в глобализацията.

Комплексна трансформация на обществените навици

Ще се преобрази ли традиционният начин на живот? Промените, засягащи хората най-тясно свързани с медиите, не биха се отразили непременно върху цялото обще­ство. Голям брой специалисти разполагат със собствени информационни мрежи, а по­вечето граждани се задоволяват с по-евтин достъп до основните новини, осигурен от телекомуникационните доставчици. Но това все пак създава асиметрия, тъй като информацията се явява повече от всякога дискриминиращ фактор при социалното включване. Никога в миналото толкова много хора не са били така бързо и дълбоко засегнати от толкова глобална и радикална трансформация. Само за няколко години милиони хора се включиха в непрекъснато търсене на актуализирана информация по многобройни теми, запазени по-рано за специалистите. Мобилната телефония е в състояние да изведе Африка от изолацията. Този мощен успех на „реалното време“ парадоксално подкопа вестниците, които отдавна изпълняваха същата задача. През 2012 г. някои от най-големите световни издания трябваше да коригират анализите си за новата действителност, при която в играта се включват съвсем разнородни участни­ци. Да вземем един пример. Околосветската регата за самотни мореплаватели „Vendée Globe“ е състезание, което трае три месеца. По правило ветроходците пътуват сами, без междинно пристанище и без чужда помощ. Няколко състезания бяха проведени по старата система – всеки моряк се готвеше за пълна изолация, местоположението му беше определяно приблизително и той практически не комуникираше с екипите на сушата. Това вече не е така. Мореплавателите участват в същинска регата, знаят всичко един за друг, свързват се с колкото сайта пожелаят, във връзка са с поддържащите ги екипи и изпращат данни до пресцентъра. Официалният сайт (www.vendeeglobe.org) разпространява няколко пъти дневно видеоматериали и интервюта със състезателите. Последиците са ясни – всеки, който се интересува от темата, ще се насочи към този сайт, а не към сайт на вестник. Не се ли случва същото и по други теми? Големият гу­бещ в ерата на комуникациите е пресата.

Едва запушени пробойните на Уикилийкс, срещу отговорниците започнаха няколко съдебни процеса,[12] най-достъпните сайтове за теглене от интернет бяха затворени, а разобличаването на цензурата на руските и турските съдилища срещу противниците на режима не успя да заглуши безпокойството ни от състоянието на пресата в нашите демокрации. Няколко европейски вестници изчезнаха от лавиците („Франс соар“, „ Ла Трибюн“, „Франкфуртер Рундшау“, „Файненшъл Таймс Дойчланд“), информационни сай­тове установиха безпомощността на икономическия си модел (Rue89.com, Owni.fr[13]), а публичната телевизия бе предупредена да пристъпи към драстични икономии. Фран­ция настигна англосаксонските страни по превземане на най-влиятелните заглавия от „тайкуни“. Ксавие Нил, Матьо Пигас и Пиер Берже поеха контрол над групата „Монд“, чиито вестници доскоро бяха управлявани от самите редакции („Телерама“, „ Куриер интернасионал“). Начело на „Хъфингтън Пост“ и „Енрокюптибл“ са хора близки до властта, поддържащи постоянен контакт с правителствени ръководители на най-високо ниво. Вярно, че и преди пролетта на 2012 г. ситуацията не беше различна. По времето на Саркози медиите и властта поддържаха тясна координация: редактор на „Пари Мач“ (Лагардер/Ашет) бе отстранен, защото не се харесваше на държавния глава, Бернар Арно (LVMH) беше собственик на „Еко“, Серж Дасо на „Фигаро“, Мартен Буиг контро­лира TF1. Изглежда почти съвсем естествено групата „Лагардер“, която се пренасочва към издателска дейност, спорт и реклама, да владее няколко големи информационни средства. Неуморимият милионер Бернар Тапи наскоро купи марсилските вестници на групата „Ерсан“ – интересно каква стратегия ще им наложи.

Как да не отбележим, че силите са абсолютно неравностойни? Държавата контролира „независимите“ медии чрез жизнено важни за тях помощи. „ Либерасион“ получава няколко милиона евро под формата на помощ за разпространение на печата, но неза­висимо от това остава едно от най-уязвимите заглавия.[14] Местните радиа могат да полз­ват специално финансиране,[15] националните публични и частни мрежи са поставени под опека. И на всичкото отгоре, парижкият Институт за политически науки, където бъдещи журналисти и политици се срещат от юношеска възраст, създава твърде по­датлива на влияния среда: след десетилетие относителна независимост под ръковод­ството на Ришар Декоан, починал тази година,[16] дирекцията бе временно поверена, до назначаването на заместник, на един състудент на Франсоа Оланд от Висшата школа за публична администрация. Това средище, стимулиращо интелектуалния дух и разбирателството между съсловията,[17] възстановява предимно парижката си елитарност.

Ще допринесат ли икономическите сътресения на медиите и промените в очаквания­та на читателите – всяка информация трябва да бъде налична незабавно под лесни за възприемане мултимедийни форми – за обогатяване на информираността на публиката? Или напротив, ще доведат до концентрация на най-мощните медии? Тази алтернатива обуславя оценката, която бихме дали на „граждански или алтернативни“ инициативи, чи­ето въздействие засега не можем да предвидим. Как да стъпим на множеството достъпни източници и да преценим способността им да насочват обществения дебат? Примерът със сайта „Медиапарт“, създаден от Едви Пленел, е красноречив. Сайтът завоюва редак­ционната си независимост като разкри държавни тайни, но читателската му маса е недо­статъчна, за да му позволи да създаде събитие. „Медиапарт“ остава зависим от цитиране­то на неговите статии в други публикации. Преди избирането на Франсоа Оланд разкри­тията за комисионни, свързани с продажби на оръжие, и имоти в Колумбия, придобити от хора близки да властта, не бяха достатъчно огласени. Едва съдебното дело от частен характер, заведено от дъщерята на Лилиан Бетанкур, разкри екстравагантната щедрост на френската милиардерка и подтикна голямата преса да посочи с пръст управляващата клика и да разкрие някои връзки между политиците и най-богатите.[18]

Най-вероятни остават очакванията за постоянна канибализация на независимите ме­дии, изправени пред фалит, от медиите на „широката публика“, разполагащи с относи­телно добра икономическа база. Сайтът „Юрозийн“ (Eurozine.com), например, направи проучване относно бъдещето на списанията за култура, чието финансиране намалява повсеместно.[19] Вестникарските страници, посветени на културата, са принудени да ма­неврират между функцията на пресслужба на издателствата, от една страна, и привли­чането на читатели към търговските оферти, от друга. В навечерието на големи празни­ци или по повод Салона на книгата, на „културните“ страници се появяват разнообразни PR-ориентирани публикации. Рекламират се главно електронни устройства за четене, таблети и други подобни, публикуват се описания на рекламодатели, предлагащи домашно кино, видеоигри, камери или смартфони, и по този начин пресата съдейства за разпространението на електронни изделия, които още повече я отслабват!

Дали техническата достъпност на повечето уместни информации действително бележи край на местните ограничения, възпрепятстващи циркулацията на знания и мнения? Или напротив, осъдени сме да споделяме информация само в рамките на мрежите, които сами сме изградили и поддържаме? Дали кръгът от електронните ни приятели и последователи (followers) не ограничава мисловния ни свят в рамките на теми, върху които несъзнателно фокусира нашия интерес? Подобно насочване на мисленето раз­крива перспектива за още по-дълбока културна пропаст. Такъв шизофреничен процес би предизвикал разделение на човечеството на две общности – хора, информирани „в реално време“ и от първа ръка, и голямото мнозинство в плен на мрежите за широко разпространение, излагащи единични факти, предполагащи повърхности реакции, или твърде обобщени информации, които обезсмислят всякакво действие. Типичен при­мер е редуването на новини за кървави драми – подобна на тази в Санди Хук, Кънектикът – с глобални данни за икономиката или климата. Тези две редакционни линии водят широката публика до убеждението, че нещата не могат да бъдат променени и я карат да се колебае между страха от случайността и страха от необходимото. Именно подобни линии на поведение възприемат обикновено масовите медии, а промяна в това отношение не се очертава. Ако искаме да чуем различни мнения, трябва да се насочим към други носители – списания, блогове или някои университетски или ен­циклопедични сайтове. Що се отнася до Санди Хук, Уикипедия изложи основната част от информацията още ден след драмата.[20] Страницата засича различни източници и служи като уебнавигатор, като избягва фоновия шум на коментарите и реакциите. Този подход показва колко ценни могат да бъдат независимите инициативи, както в обще­ствената сфера, така и в комуникацията.

Самоорганизацията, при условие че й се отдадем изцяло, е значително улеснена от съществуващите технически системи. Цената за това е спартанска икономика, твърде далеч от традиционно големите разходи на шоубизнеса и медиите. Ако сумираме по­мощите за пресата и киното във Франция много лесно разбираме защо „магазинните“ страници на вестниците отделят толкова място за седмото изкуство и тъй малко за продуктите на нетърговските дигитални мрежи. Това обяснява защо остават скрити необходимите, но лишени от финансова компенсация усилия на интелектуалците и някои университетски преподаватели да подготвят новите поколения за отваряне към международните контакти и пространствата за индивидуална изява. И в това отноше­ние, както другаде, масовата комуникация създава сама по себе си нужда от алтерна­тивни пространства, както добре бе разбрал Джон Дюи.

Тези напрежения формират естествено своя собствена геополитика на виртуалното, ко­ято въвлича света в обръщение и обогатяване на нематериалните ценности. Революци­ята е необратима. Тя разстройва елементите, въз основа на които се оформи космопо­литният идеал, зародил се в Европа на Просвещението, и съчетава мощна концентрация в „глобалните градове“ със съществуването на възможности за малки кръгове от хора, разпръснати по света.[21] Технологията е сходна, но употребите и начините на достъп са много фино разграничени. Доказателство за това е сегашното мултиплициране на фор­матите и крайните устройства. Нашата епоха преконфигурира съвкупността от познания на базата на многобройни логики, засягащи всички начини на живот. Забавления, обучение, самостоятелно мислене, граждански ангажименти, промишленост, потребление – не остава незасегнат сектор. Развитието на нашите общества ще зависи до голяма степен от способността им да включат в колективния си опит тези нови измерения.

В един средно голям френски град, на среща с група за размишление, организирана под формата на „съвет за развитие“ – консултативен орган в подкрепа на публичните политики – констатирах, че въпросът за връзките между поколенията е източник на разногласия, в случай че, вместо да бъде разглеждан по отношение на възрастта, се поставя в зависимост от комуникационните модели. Развих аргумента, че е важно да се споделят комуникационните модели и съответните практики. По-възрастните неза­бавно ми опонираха, че голяма част от тяхното поколение няма да успее да се при­способи, и че предпочитат да останат свързани на базата на сходните спомени, които сподеят. Повечето от тях желаеха да предават опита си на младите поколения, но се бояха от усвояването на новите методи. Реагирайки по този начин, те забравяха, че на млади години също са налагали на по-възрастните да възприемат новите методи на „поп“ и „ъндерграунд“ културата, контра-културата на младото поколение. Нашето общество постоянно създава отклонения, които трудно успява да усвои. В друг град от­белязах искреното желание на управата да внедри дигиталните технологии – бъдещето ще бъде такова, каквото сме го формирали сами; то няма да се изгради от само себе си. Ще трябва да възприемем културата на обществения арбитраж и на „правенето за себе си“ – по модела на The Whole Earth Catalog.[22] Конкуренцията, независимо дали я разглеждаме на териториално или поколенческо ниво, неизменно се проявява на нашата комуникираща планета! Това показва с още по-голяма сила нуждата от дългос­рочни стратегии. Ако до скоро идентичността на дадено място беше предопределена от материалната дейност на населението, решаващ отсега нататък ще бъде капацитетът за дейност в мрежа на неговите жители. Дигиталният подпис на дадена туристическа агенция може значително да допринесе за териториалното развитие, не по-малко от местните предприятия, медиатеки или университети. Това зависи преди всичко от спо­собността на ръководителите да се опират на мрежи за сътрудничество. Живеем в общество на взаимоотношения; парадоксално е, че пресата отстъпва от своята традиционна роля в момент когато комуникацията става доминиращ мениджърски модел.

От организационно предизвикателство към криза на общественото мнение

Нашите рутинни подходи отиват в миналото толкова по-бързо, колкото са по-близо до епицентъра на земетръса. Практиките се променят – толкова по-мощно, колкото по­вече са натоварени със знаци и знания. И обратно, твърдите убеждения се пропукват. Някои от първоразрядните оператори претърпяха шумни провали. IBM успя да се из­прави на крака след възхода на микроинформатиката, където беше оставил да домини­ра „Майкрософт“; производители на крайни устройства като „Нокиа“ хвърлят милиарди, за да запазят мястото, което им оспорват индустриалци на интегрирането и разпростра­нението като „Епъл“, „Амазон“, а вече и „Гугъл“. Нашите производствени територии са заложници на способността си да се адаптират към отворените мрежи на световната финансиализация.[23] През следващите десетилетия растящата диференциация на тери­ториите изисква от техните представители (независимо от статута им – предприемачи, интелектуалци, администратори, ръководители на изборни длъжности) да защитават пред оценяващите органи перспективни решения в полза на мобилността. Последните от своя страна ще взимат предвид комплекс от фактори, свързани с културната и социалната кохезия, в комбинация с отваряне към света и създаване на възможности за възприемане на новото. На съвременните онлайн медии ще се полага в крайна сметка задачата да обслужват териториален маркетинг в реално време. Глобалната репутация на местата се гради на комбинация от физически маркери и дигитален потенциал, в контекста на проследимост и възможности за оценка. Знаем, че успешното развитие на промишлените предприятия е емблема на колективния капацитет. „Нокиа“ беше Фин­ландия, както „Фолксваген“ – Германия, „Хермес“ – Франция и „Епъл“ – Калифорния. При условие че съумее да мобилизира специфичните си заложби, всяка територия може да се изяви на по-широка сцена. Често свързани с нематериални фактори, тези заложби понякога трудно се поддават на идентификация. Още повече, че носителите им не ви­наги са в състояние да ги артикулират. Освен това, формите на обществена организация са плод на разнородни фактори, насложени през различни исторически периоди. Пред­ставителните структури на властта са резултат от компромиси между противоположни инициативи, принудени да се смекчат, за да могат да съществуват съвместно. Следова­телно, институциите рядко са израз на присъщия на територията капацитет, а приетите от тях компромиси, веднъж кристализирали, се превръщат в спирачка за иновацията и културното развитие. Концепцията за творчески град[24] включва качествата обтекаемост и способност за развитие на инициативите, характерни за големите моменти от мина­лото. Динамиките, добили централно значение в днешния ден, най-често произхождат от периферията преди да бъдат припознати.

Преведена на социо-технически език, тази схема формира самата сърцевина на глоба­лизацията. От това следва, че съчетаването между крайно устройство и съдържание е печеливша формула за този, който успее да го осъществи. Повтарящият се неуспех на френските компании, въпреки предприетите различни опити („Вивенди“, „Ашет“, „ Бул“, „Алкател“, „Оранж“ и др.) показва, че постигането на глобален резултат предполага аналитична база, влияеща пряко на линията на изделията, при която залаганите норми се обогатяват от „опита на потребителите“. Такъв бе моделът на видеоиграта при „Сони“ или „Електроник Артс“. Друг подходящ пример е развитието на телефона въз основа на нормата GSM, който за известно време осигури предимство на Европа до момента на появата на сегашните усъвършенствани крайни устройства (смартфони), чиято широка лента осигурява достъп до многобройни далечни услуги до такава степен, че ги превръ­ща в част от живота на потребителя. Тези крайни устройства запаметяват основна част от личната информация, премахват различни ограничения и са безценен помощник при уреждане на срещи, мобилност, операции в мрежа, управление на множество сметки, достъп до изгодни търговски оферти, различни приложения, улесняващи обществения живот, достъп до персонализирана информация, поддържане в състояние на готовност в професионалните мрежи. Подобни нововъведения, с които медиите трябва да се съо­бразяват, ако не искат да изчезнат, обясняват както отлива на интерес към носителите с общо предназначение, така и силната конкуренция между специализираните сайтове.

И наистина, от тридесетина години насам сегментацията се превърна в основен белег на икономиката на широкото потребление. Това важи и за пресата – списанията за спорт или за отразяване на културни продукти, както и тематичните мрежи, отбелязаха растеж, несравним с останалите пазарни сегменти. Техният напредък е резултат от съче­таването на стойностна технологична база и смел търговски подход. Други оператори успяха да развият необикновен потенциал за привличане на фондове, произлизащи от рискови вложения. Как пресата, насочена към широката публика, би могла да се възползва от това развитие? Вестниците залагат много повече на влиянието си, откол­кото на финансовия си капацитет, а то се основава в по-голяма степен на масовото разпространение, отколкото на целевия маркетинг. По тази причина, те отговаряха на дефиницията на традиционния носител на демократизацията през 20 век – споделена обща информация – който днес е осъден на неуспех, поради логиката на маркетингови­те „ниши“, разпростираща се на всички пазари и задълбочаваща се заедно със създава­нето на значителни дигитални бази. Медиите на хартиен носител отдавна са в рецесия, ако ги сравним с разпространителите на телевизионни програми, значително по-добре финансирани от икономиката в сравнение с традиционната преса, именно защото теле­визията дава възможност за редуване на различни публики и различни теми в раз­личните часове на излъчване, което е подходящо за големите икономически субекти. В случая става дума за хроника на един предизвестен упадък. През дълъг период от време нашите общества възлагаха на пресата ролята на несравним идеологически и културен обединител (Доминик Волтон), но през последните години тя загуби част от своето значение. Как може нейната функция да бъде трансформирана или изпълнявана под други форми? С помощта на блогове? Със свободно предлагане на университетски лекции? Подобни подходи ще бъдат от голяма актуалност през десетилетието.

Но не бива да крием проблемите и на дигиталната преса. Те проличават дори в най-добре организираните онлайн издания. В класическата си форма голямата преса играе ролята на справочник; медиите на сдружения или активисти са предназначени за мобилизация, а част от пресата от „магазинен“ тип откровено изпълнява PR/рекламираща функция. Ин­тернет размива тези граници, с риск да премахне различието между „информация“ и „про­миване на мозъка“. Дали с цел да се увеличи аудиторията или за да се прикове интереса на публиката, времето за прочитане на информацията не бива да е по-продължително от времето за запознаване с рекламата – това предполага да се предпочитат кратките допи­ски пред анализите. Самото множество на онлайн медиите ги превръща в медии за про­миване на мозъци: всяко работно поле е пренаситено с информации, които в голямата си част се преповтарят. Най-достъпните страници често се цитират една друга, което пречи да направим подбор на най-подходящите. Масовизирането на уеба създава само по себе си информационна мъгла, благоприятна за дейността на големите търсещи машини. Гугъл не дава възможност за намиране на подходяща информация, ако не знаеш какво точно търсиш, но е много ефикасен за потвърждаване на изводите, до които сам си достигнал. Как да открием чрез Гугъл нещо, което не е добре установено предварително?

Фактът, че най-добрата информация трудно се открива и предполага ръчно пресяване на референциите, предлагани от търсачките, е добре дошъл за някои професионални блогъри, които поемат тази пресяваща функция за публики, организирани в повече или по-малко плътни галактики в зависимост от темата. Това измерение се слива с уеб пространството, което често ни потапя в информационна среда, където информациите са многобройни, но същевременно ни насочва, най-често произволно, към структу­рирани зони. Що се отнася до читателския интерес, по-добре да говориш за кино и справедлива търговия, отколкото за поезия или глад. По силно специализирани теми всеки може да се информира по-пространно и по-добре чрез кръстосани данни от множество местни или специализирани сайтове. Но това изисква голяма проницател­ност, а нашите вестници разчитат на локален коктейл, с който да ни привлекат и да задържат вниманието ни върху предпочитани от тях теми. Предвид намалелия състав на редакциите, тематиката не е разнообразна и сме насочени към различни блогъри. Но често преживяваме разочарование. В търговската област, блогърите са напълно независими. Неотдавнашна статия в „Монд“ бе посветена на печалбите на блогърките в областта на модата,[25] но самият този вестник промотира различни блогове. Единият от тях, подбран произволно, открито гласи, че авторът му търси клиенти, на които да фактурира своите услуги: в дясната колонка фигурира кратко представяне на автора и призив за поръчки, а самите му писания, често плод на фантазията, са редактирани в приятен стил, смятан за подходящ за целевата група.[26]

Не е ли това пряка последица от финансовия недоимък на пресата и независимите онлайн медии? Редакциите зависят повече от всякога от рекламодателите, а повечето журналисти се насочват към поддържане на собствена клиентела, което подрива ре­дакциите отвътре поради постепенното отслабване на връзките между журналистите. Периодически уволнения ги карат да работят за собствена сметка и да търсят раз­лични успоредни поприща в областта на медиите и комуникацията. Помощите за раз­пространение поддържат ежедневници, полезни за обществения дебат, но не компен­сират пряката зависимост от рекламодателите и възпрепятстват създаването на нови носители на информация. Няма друго обяснение за слабия капацитет на разследва­щата журналистика и за краткосрочната търговска политика на вестниците. Основна част от съдържанието се пада на „актуалната“ информация и страниците, подготвени с подкрепата на външните пресслужби (мода, туризъм, представления и култура, комен­тари по международни доклади за климата или пресконференции на различни адми­нистрации). Оригинални анализи се публикуват най-вече във финансово нестабилни издания, а документалистиката на обществена тематика, която не се нуждае от сложна техника, не винаги се прави по поръчка, а се изготвя локално. Твърде далеч сме от „за­служаващия доверие уеб“, за който някои мечтаеха преди само десет години.

Трудно е да се осигури обучение и достатъчно заплащане за тези нови производители на информация. Може би най-подходяща е формата на заплащане на работещите на непълна заетост в областта на развлечението? Необходимо е във всеки случай поне да се намери рамка за стимулиране на опита. Фондации с идеална цел или специален национален фонд биха били полезни инструменти, при условие че финансират общи­те разходи на структурите за създаване и разпространение на съдържания, а не само проекти срещу представени оправдателно документи. Очевидно такъв тип стимули­ране не може да се приспособи към сегашната система, ето защо Синдикатът на неза­висимият информационен печат онлайн (SPIIL) отправя призив за дълбока реформа на помощите за пресата.[27] Става дума за финансиране на редакциите чрез контролирани преки помощи, а не за последваща помощ по остаряла и негодна система.

В момента доходите на журналистите са ограничени, въпреки че разполагат с прескарта, която им осигурява значително данъчно облекчение.[28] При отсъствие на тру­дови договори повечето журналисти работещи „на парче“ не участват в обучения и нямат възможност да извършват достатъчно наблюдения и анализи. Това създава ома­гьосан кръг, а задържането на читателската маса е оставено на произвола. От това следва слаба обратна връзка и екипите лесно затъват в нарцистично блаженство. За да преодолеят затрудненията, те търсят външно финансиране и стават плячка на най-добре интегрираните икономически субекти. По такъв начин, публичната помощ за вестниците се отклонява от първоначалното намерение за опазване на редакционната независимост. Демокрацията минава на заден план. Вестниците се насочват към сег­ментация от маркетингов тип, съобразена с фрагментираното и обособено на групи общество. Всяка рубрика и всеки блог е насочен към строго определена целева група. Повишената образованост на читателите благоприятства съвместното разбирателство между полупросветени, което личи от реакциите им, публикувани под линия. Мулти­плицирането на сайтовете води до бърз достъп до всяка уместна и качествена инфор­мация, което пречи за оползотворяване на профилирането, тъй като потребителят из­чезва в момента, когато се готвим да го привлечем. Така или инак, информационните сайтове са вградени в градската производствена икономика. „Еко“ може да е платен, а „Гардиън“ безплатен, но целевата група остава непроменена. Платеният достъп може да се смята подходящ за абонатите, желаещи да участват в „клуб“, но не и за тези, при­числяващи се към „народа“. Трябва също да се отчете, че безплатният достъп се явя­ва непременно условие за операторите, които не разполагат нито с институционален монопол – например някои научни списания – нито с ексклузивност в търговската или професионалната област. Парадоксът при дигиталното разпространение е, че възмож­ността да накараш абоната да плаща съществува единствено – освен по изключение – само за публикации, които са силно подкрепяни от институции, гарантиращи тяхното финансиране, и са предназначени за специалисти, които не плащат от джоба си. Колко журналисти и ръководни дейци в политиката или комуникацията фигурират между абонатите на „Медиапарт“? Тук попадаме в ниша, сравнима с „Канар Аншене“.

И напротив, издание с обща културна и обществена насоченост не може да си позволи платен достъп, освен ако се стреми да не бъде четено. Проект като сайта Са1гп.1^о е доказателство за това. Са1гп.тю разпространява част от списанията в хуманитарната област, излизащи на френски език, които също така се отпечатват на хартиен носител и се предлагат за продажба. Библиотеките се абонират и предлагат безплатен достъп на собствения си сайт. Този „добродетелен“ модел на финансиране чрез институционалното търсене е твърде неустойчив. Публичната власт може да се изкуши да реши, че задачата на научните центрове включва и публикация на техните изследвания, до­колкото не са обект на научна или техническа тайна. Безплатно разпространение може да се осигури с цената на незначително допълнително финансиране. По тази логика, да се разчита на платен абонамент по мрежата е съвсем илюзорно. Авторите, искащи възнаграждение за написването на редакционни статии, ще бъдат изключени: в инте­рес на потребителите търсещите машини поставят начело безплатните ресурси в раз­личните области на знание, предмет на изследвания и публично предлагане. Истински губещи ще са независимите проекти, които не са финансирани на по-ранен етап. На дигиталното поле това би укрепило и без това традиционно силната зависимост на пресата спрямо промишлените групи и публичната власт. Подобен завой би подкопал практиката, въведена във Франция през деветдесетте години, забраняваща всякакъв дъмпинг на публичната власт спрямо сравнима частна оферта. Вярно е от друга страна, че това правило водеше до многократно заплащане за едно и също нещо, включител­но чрез субсидиране на частни оператори при разпространението на нещо, което вече е било финансирано от държавата.

Изглежда, че в държавите с най-развити мрежи платената преса ще бъде запазена за професионални сектори, структурирани в рамките на олигополи. Такъв е случаят с международния финансов сектор („Файненшъл Таймс“, „Уол Стрийт джърнъл“) или в някои технически и научни области. Местният и националният печат няма да разпо­лагат с икономически модел. Това създава тежък проблем за демокрацията. За мно­зинството от населението начинът на функциониране на нашите обществени системи остава до голяма степен скрит: обществеността получава информации твърде различ­ни от реалния ход на нещата. Пресата се превръща в умиротворител. Еволюцията на едно заглавие като „Курие интернасионал“ е добра илюстрация за това явление: то премина от публикуване на преведени статии по теми, които френската преса не от­разява, към текстове по теми, за които се говори и у нас.

Следователно сме променили изцяло парадигмата. Вестник оцелява само ако бъде или остане способен да създаде устойчиво във времето, дори патримониално измерение, със собствени автори, уводни статии, информации, поднасяни с педагогически похват, есета по същество или статии от специалисти, а не само страници за излагане на мнения. Про­изводството на знания е силен принос. Макар да е много трудно да бъде възнаградено, именно то ни определя като ресурсна мрежа. Обществената дейност зависи от ресурси­те, които успяваме да мобилизираме – нематериални мрежи за циркулация на знания, реални мрежи от хора, с които общуваме и спрямо които осъществяваме обществено посредничество. Тази роля е особено важна за асоциативните медии, тя предполага ор­ганизирането на знанията – съдържания и участници – въз основа на траен проект.

В противовес на твърденията на социолозите, че обществото клони към индивидуали­зация – автори като Липовецки, Гоше и други помогнаха за възхода на маркетинговите фирми, като им предоставиха най-добрите аргументи – медиите водят тежка борба за укрепване на обществените връзки. Ние не се безпокоим от това, което понякога чу­ваме, че интернет бил кошче за отпадъци, в което всеки си прави самореклама. Макар това да се случва, социалните мрежи ни показват обратното. Ако Фейсбук се използва тъй активно, това е защото служи за убежище на малки общности, фокусирани върху интернет, върху събитие, личност, място.

Споделянето е в сърцевината на дигиталния свят, макар инициативите в тази област трудно да се подкрепят, доколкото противоречат на съществуващия модел, финанси­ращ иновациите в зависимост от мощта на лобитата, стоящи зад тях. Виждаме колко трудно осигуряваме финансиране на сайта „Юрозийн“, в който участваме. А става дума за предлагане в мрежата на културни списания, чрез нетърговски преводи, „свободни от права“, достъпни за членовете след публикуването им на сайта, поддържан от виен­ската редакция. „Юрозийн“ публикува разбира се анализи от своите членове по тези въпроси.[29] „Санс Пюблик“ бе първото електронно списание, включило се в тази мрежа, чиято логика на споделянето би могла на теория да създаде мощна синергия. Послед­ният ни конгрес се проведе в Хамбург на тема „пристанищни градове и миграции“,[30] където помолихме Жоел Заск да изнесе доклад за Марсилия.[31] Хамбург е прототип на европейски световен град, който по покупателна способност съперничи с Шанхай и Сан Паоло, повече отколкото с Милано или Лион. Следващият конгрес ще се състои в Барселона и ще се занимае с естеството на обществената дискусия. Междувременно вероятно ще сме създали редакция в Мексико и може би ще сме развили рубрика, в която ще публикуваме творби на някои писатели в изгнание, участници в мрежата на градовете-убежища, създадена преди двадесетина години от Парламента на писатели­те, свикан по повод заплахите за убийство, отправени към Салман Рушди от иранските духовници. Потенциалът на мрежите за споделяне е значителен, но тяхното структу­риране е изключително деликатна работа. Нашият международен опит ни помага да се срещаме с талантливи инициатори, водещи труден живот. Някои от тях са успели да получат помещение и малка държавна помощ, други работят на две или три места, за да могат да съществуват без да тежат на структурите си, повечето едва се крепят, въпреки че водят спартански живот. Нищо общо с рекламните списания. В Колумбия, „Разон публика“ („Razon publica“) се изгради по време на президентството на Алваро Урибе, което още не даваше повод да се мисли, че гражданският мир ще се превърне в цел за политическата класа на страната. „Феър Обзървър“ („Fair Observer“) е проект на двама мениджъри, напуснали фирмите си след магистратура по бизнес-администрация; проекти от същия тип съществуват на много места, но едва се крепят. Същевременно обаче не можем да чакаме безучастно помощи, които вероятно няма да бъдат отпусна­ти. Как да финансираме преводите? Ще трябва да се организираме около множеството на езиците, защото интернационализацията е характерна както за публиката, така и за авторите ни. От тази гледна точка, необходимо е да експериментираме постоянно.

Едно от убежденията, до които стигнахме, е, че дейностите трябва да се извършват във връзка с реално съществуваща публика. Необходимо е да се провеждат семинари, да се организират кръгли маси или конгреси, както и да се множат контактите и обмена с други професионалисти. По този начин успяваме да добием трайна известност, без да се налагат тежки инвестиции в PR-активности. Но това изисква реален ангажимент от стра­на на участниците и постоянен мониторинг, както и споделено доверие между партньо­рите. В същия ред на мисли, компетентността и утвърждаването на практиките са важна част от способността за сътрудничество: те са средство за укрепване на признанието на всички партньори. Изграждането на мрежи на солидарност не означава привличане на източници на финансиране. За сметка на това, то може да оправдае достъпа до пу­блични средства, чрез доказване на ползите от нашия опит и няколкогодишна дейност в международна среда, а също и пред местни институции, проявяващи интерес към обучения. Това са еднократни възможности, мимолетни и недостатъчни, но все пак нор­мални средства за финансиране на мрежите. Можем също да се опитаме да разработим дистанционно университетско и професионално обучение, дори да участваме в учи­лищни дейности за мултимедийно обучение. В страните с преобладаващо младо насе­ление нуждите са огромни и би трябвало да се появи платежоспособно търсене. Реални препятствия в богатите страни могат да създадат лобитата на образователната система.

Не съществува следователно връзка между качеството на редакционната линия и полу­чаването на финансови ресурси. Държавните помощи се отпускат на ежедневниците, публикуващи телевизионни програми, но не и на онлайн пресата, а инвеститорите фи­нансират западащи заглавия, само затова, че са успели да запазят институционалната си читателска маса. Ксавие Нил обяснява, че петдесетте милиона евро, които е инвестирал в пресата, съответстват на дневното борсово отклонение на акциите на контролирана­та от него интернет компания. В този случай безплатният достъп до вестника онлайн е укрепил икономическия модел на провайдърите. Дали последните няма да прибягнат до изкупуване на вестници, за да ги включат в своята оферта? Как тогава да се запази ре­дакционната независимост? Трябва да се съгласим, че пресата дава твърде несъвърше­на картина на разнообразието на мнения и общности на територията, където се разпро­странява. Това обяснява и трудното привличане на читатели сред младата аудитория.

Как може да се установи динамиката на колективен продукт, подобен на нашите онлайн списания? Според броя на четените страници, но не само. Ясно е, че присъствието он­лайн трябва да се съчетае с дейност във физическите места. Колоквиумите и семинарите, салоните и конгресите са от основно значение, тъй като системата за пренос на инфор­мация е неразделна част от другите типове транспорт. Интернет се превърна в централ­но явление в нашия живот именно защото населението е мобилно, а проблемите до­биха интердисциплинарен и интеркултурен характер. Дейността онлайн създава нужда и повод за мобилност. Цялата трудност е да се установи възможното й отражение върху подсилването, а не раздробяването на смисъла. Това изискване води до необходимост от проучване на споделените намерения на различните лица, готови да съчетаят дей­ствията си за постигане на реални резултати в общата работа. Предприетите действия предполагат мотивиран самоконтрол[32] и съответстват на това, което социологията нари­ча нормативно измерение.[33] На хоризонта се появяват описания на света, чиито очер­тания се проясняват след всяка нова операция. Това всъщност е основен белег на ре­дакционния живот и редакционната линия на даден вестник или литературна поредица, тъй като дейности от този тип се основават на кооперативни стратегии, а разглежданият сегмент от човешката дейност е значително по-слабо проучен, отколкото дейностите, свързани с теорията на некооперативните игри, с която си служи икономическата наука.

Основна промяна при тази нова преса е създаването на съвкупност от носители, позво­ляващи възможно най-удобно за потребителите разпространение и събрани в цялостен модел за достъп – изтегляне и мултиплициране, оперативна съвместимост, възможност за използване на разнообразни платформи, индексиране и обогатяване на линковете, възможност за коментари и анотации. Заедно с търсачките, линковете и порталите се оформя нещо като вестникарска будка от електронен тип, позволяваща на публиката не само да проучва дигиталната територия, но и чрез обратна връзка да въздейства върху творческия процес. Свидетели сме на появата на нова екология на информация­та, която релативизира стоковите потоци. Върху този спектър, журналистиката на данни ползва съществуващи бази на познания в контекста на специфични изказвания или търсения. Друг тип достъп позволява разглеждане на снимки, видеоматериали, интер­вюта, RSS и други агрегатори. Това са все възможности за пресяване на информацията, осигурявани от съществуващите издателски софтуери (content management system), ко­ито формират свободната база на съвременните сайтове.

Чрез съпоставяне на блогове, вестници и институционални сайтове, всеки може да изгради съвкупност от данни, към които се добавят линкове към лични сайтове, из­градени от различни агрегатори, инструменти за проследяване и социални мрежи. По такъв начин се осигурява пълен достъп до трите традиционни вестникарски хоризонти – локалния, глобалния и секторния. Това обаче довежда до известно пресищане, до­колкото търсенето може да продължи безкрайно. Съответно се проявява склонност към съкращаване на предлаганите документи, тъй като дългите текстове, макар добре подредени, е нужно да бъдат особено внимателно оформени, за да задържат вни­манието на читателите, които по принцип са по-малко, отколкото потребителите на кратки публикации. Мултиплицирането на темите, достъпни за всеки, обяснява защо се задоволяваме с кратки форми и дори само със заглавия при онези от тях, по които не сме особено компетентни.

Нашето поколение скъса с културата на почтения човек, която беше в основата на журналистиката на 20 век. Основният й принцип беше йерархизация на информаци­ята. Всичко се подчиняваше на преобладаващата схема, при която на преден план из­лизаха главните водещи насоки, а всичко останало се свеждаше до суха информация. Така например, в продължение на четиридесет години всичко, отнасящо се до Сту­дената война, беше от основно значение, заедно с вътрешната политика и новините, свързани със стратегиите за развитие, прилагани от публичната власт и големите пред­приятия. Извън литературните и спортните страници, статии по всички останали теми се публикуваха само в период на криза – Латинска Америка се споменаваше само при държавен преврат, Източна Европа само по повод на заседания на централния коми­тет на ръководната комунистическа партия. Същото важеше за Африка при официално посещение или в случай на глад и за Азия през лятото, ако мусоните са били бурни или е имало кланета. През дълъг период от време, принц Нородом Сианук бе един­ственият филтър, през който Западът разглеждаше Камбоджа, подобно на Джоу Енлай в Китай. Информирани от коментарите на специалисти от цял свят, ние повече не мо­жем да се задоволяваме с тази шаблонна схема и признаваме, че невежеството ни по множество въпроси е толкова дълбоко, колкото подробно е разработването на някои други теми. Това създава чувство за отстъпление от огромни територии и закрепостяване към специализирана тематика. Има нещо вярно в усещането, че живеем в свят, в който експертните знания са по-важни от общата култура, а географската близост не е от централно значение. Но това е само повърхностно впечатление. Нашата издателска дейност всъщност е изцяло насочена към градски среди, които общуват помежду си именно с взаимодействия от този тип.[34] Но какво са метрополиите, ако живеят обърна­ти към самите себе си? Острови? Ако живеем в архипелаг, то е именно защото, както казваше Глисан,[35] обменът се извършва между множество култури, които вкарват в резонанс точно това, което ги различава и заслужава да бъде прогласено. Казаното ни помага да разберем, че особената роля на тези публикации е създаването на контакти между места, които не биха се опознали добре без осигуряване и очертаване на схеми за взаимно разбирателство. Ако Берлин очарова мнозина млади интелектуалци, това е защото публикации разказват как този град се е превърнал в световна сцена, в декор, надминал по обхват броя на жителите си. И обратно, Хамбург – голям град, отворен за света, чиято привлекателност се споменава от малък брой списания, изглежда по-малко привлекателен за международните елити.

Този пример дава представа за сложността на подхода, необходим за произвеждане на информация. Информацията е уместна и в случай че съвпада с очакваната гледна точка на читателите: за да прославяш Хамбург пред младежта, привличана от Берлин и Ню Йорк, е необходима задълбочена подготовка. Хамбург, разбира се, не е Лондон, но този град е от основно значение за разбиране на съвременна Германия.[36] Да решиш да очертаеш физиономията му изисква изключителна зрялост. Това е задължително за дигиталните проекти, ако желаем да отидем по-далеч от обикновеното съпоставяне на случайни и чисто анекдотични елементи.

Макар по принцип йерархизирането на информацията вече да не се прилага, спазва­нето на композиционни правила остава възможно. Навигацията в интернет на семан­тичен принцип може да доведе до объркване поради омонимия на разнородни еле­менти, а вътрешната организация на всеки отделен елемент е от основно значение, за да се избегне постоянно скачане от една тема на друга. При това се сблъскваме с кла­сически херменевтичен проблем – интерпретационни правила, позволяващи асоции­ране на елементите на дадена композиция, могат да бъдат експлицитни само отчасти. Разчита се на споделени очевидности (common knowledge), хипотетични асоциации и дори случайни съвпадения, намиращи повече или по-малко своето оправдание на ба­зата на риторични аргументи. Това още веднъж показва, че предполаганото съучастие на читателите е част от основните правила за реализиране на качествена дигитална журналистика и контролиране на подсказващите елементи, съдържащи се в множество статии, разкривани с помощта на ключови думи. Ефикасността на търсещите машини зависи от доброто владеене на съответния речник от страна на авторите и издателите на сайта. Този тезаурус може естествено да бъде само частичен и в процес на постоян­но префигуриране, а качеството му зависи до голяма степен от реалното познание на авторите по въпросите, които разглеждат. За тази цел, разбира се, е общо взето важно да си потопен в конституираната общност. Това още веднъж дава предимство на групи тематични експерти, споделящи общи хипотези и референции. За неучастващите в такива групи възприемането на съдържанието изисква поне запознаване с основните понятия и имплицитните разсъждения, на базата на които са изградени публикациите. Казано другояче, търсенето в интернет е преди всичко интерпретативна дейност, из­искваща от тези, които го практикуват, да развият категориите на „метакултурата“, за да прекрачат отвъд необработената информация, която им предоставят кратките и фактуални текстове. За разлика от традиционната преса, дигиталната е изключително взискателна към умението за четене, тъй наречената „литерация“.

И в този случай част от отговора се разкрива в препращането от дигиталния контекст към конкретните условия на живот на потребителите. Отговор най-често дава градът – там комплексният характер на мобилизираните ресурси е наличен; възможността за комбинации по оригинален начин и в зависимост от ситуацията е типична за съвремен­ните градове. Те възприемат разнообразни културни практики, за да не се ограничават до конституирана идентичност. Повечето от жителите са в готовност за разкриване на новаторски комбинации от съществуващите възможности и избират между места и кодове, които владеят, и експериментални или нестабилни времена. Нашите диги­тални пространства са очевидно потопени в тези мобилни светове на съвременните градове и представляват едновременно техен израз и метафора. Това ни позволява да разберем защо Зигмунд Бауман говори за „течен свят“.[37] Констатирайки заедно с него, че подобна флуидна същност е подвластна на всякакви утилитаристки манипулации, виждаме как тази екзистенциална пластичност представлява съставна част от „съдбата на града“. Поради лекотата на отношенията си с читателя, онлайн списанието може да символизира този нов свят: динамичните връзки са се превърнали в необходим елемент за сценаризация на всяка от житейските възможности. Хоризонтите на изчак­ване и дигиталната херменевтика изпращат едните към другите и, макар дигиталните продукти да нямат идентифициран икономически модел, тъй като икономиката им е несравнима с хартиената преса, именно те изграждат бъдещето на нашите обществени отношения. Техните редакции, макар да разполагат с твърде малко средства, изследват пространствата на обществената иновация. Ето защо на драго сърце ги описвам като „ресурсни мрежи“ с перспектива близка до възприетата от Саския Сасен.

Етика и журналистика – да преразгледаме общото

Относително лесно е да се опишат критериите, които придават мисъл на обществе­ния принос на журналистиката във времето на дигиталните технологии. „Отговорният“ съвременен журналист не е светски хроникьор, коментиращ думите и постъпките на изтъкнати личности, а изследовател, потопен в обществото. Почтителен към читате­лите и източниците си, той разследва събитията в почти съдебния смисъл на думата – събира улики, за да се обхванат събитията в цялост, да бъдат по-добре разбрани чрез съпоставяне на различни източници.

За тази цел, от основно значение е използването на различни гледни точки. Част от дан­ните са достъпни чрез кръстосан подбор на сведения от различните световни редакции. В епохата на „реалното време“ рядко се случва „добре осведомен източник“ да не посочи елементи, които властите се опитват да прикрият. Винаги ще си спомням за подробно документираната двойна страница на „Либерасион“ от 13 юли 1995 г. (№4401), съобща­ваща за кланетата в Сребреница, след публикуването на която последва няколкомесечно мълчание, докато съпоставянето на различни свидетелски показания принуди държави­те да изпратят на място анкетни комисии. За установяване на подобни факти се налага многоезичен подход. Големите вестници винаги разполагат с кореспонденти в чужбина, които могат да се уповават на местни източници. Сега вече е по-лесно на кореспонден­тите, намиращи се на различни места, да влизат във връзка помежду си, за да преценят важността на дадена документация и уместността на нейното разпространение. Основна пречка тук е обичайният индивидуализъм на журналистите. Те са в състояние на кон­куренция и сътрудничат само в случай че работят заедно на труден терен – стандартен пример е отразяването на въоръжени конфликти, по време на които са принудени да споделят едни и същи канали за пресичане на границите или придвижване по терена. Независимо от всичко обаче, работа на журналиста е да отразява част от реалността и я предава на други хора; той се движи в най-различни кръгове и настоящата ситуация допълнително подчертава това негово призвание. Между пионерите са Албер Лондр и Жозеф Кесел, те ни служат за пример.

Основното и често споменавано препятствие се дължи на факта, че читателите, а по­някога и редакциите, очакват от журналиста най-вече да потвърди това, в което те вече са убедени. Журналистите не винаги търсят нова информация. А всъщност, дали са подготвени за това? Детайлът, който преобръща вкоренени убеждения, не се намира лесно, най-често е препокрит от други елементи, съответстващи по-добре на „основа­телните“ представи. Извеждането му наяве често се посреща високомерно от колегите и централната редакция – трябва и да се докаже, а това не винаги е лесно. Не липсват примери, при които статия, различаваща се по съдържание от редакционния консен­сус, бива забавяна или съкратена преди публикуване, за да бъде отстранено всичко, което изглежда съмнително. Това „политически коректно“ отношение се проявява най-вече в икономическата журналистика, която често не блести с особена независимост. Дали поради конфликти на интереси, дали защото журналистите не получават възмож­ност да разследват, но няма случай на фалит или финансов крах, предшестван от пре­цизно журналистическо разследване на рисковете, поемани от съответния промишлен или финансов оператор. Поемането от „Франс-Телеком“ на контрол върху британското дружество „Ориндж“ – на твърде висока цена и в момент, когато пазарът се сриваше – бе посрещнато с хвалебствени статии и патриотични изблици. Няколко години бяха нужни, за да стане известен катастрофалният сценарий на това придобиване, след като серия от самоубийства позволи да се разбере, че пиар политиката на „Франс-Телеком“ е била насочена към прикриване на задлъжнялостта на групата, а междувременно из­лязоха и книги на същата тема.[38] Това не значи, че урокът е послужил за поука. Кога­то Мартин Оранж от „Медиапарт“ публикува тревожни статии за френско-германския компромис по въпроса за Европейския аерокосмически концерн EADS, кой си спомни за миналите обрати между големите френски и германски фирми? „ Дойче Телеком“ трябваше да се сближи с „Франс-Телеком“, но промени посоката. Страхът, че „Дойче Бьорзе“ може да сложи ръка върху парижките котировки накара „Еуронекс“ да се на­сочи към безперспективна интеграция с Нюйоркската борса. Публикациите за обещан пазар на френските изтребители „Рафал“ в чужбина прикриват промишлени проекти, осигуряващи безрискови печалби на определени инвеститори. Системата „прекалено голям, за да се провали“ не е запазена марка за финансистите.

Вярно е, че читателите търсят стереотипи, които да ги разведряват сутрин. Трудно е да се прокара идеята, че сутрин може да си смел, вместо безкритичен конформист, и да се въодушевяваш от новости, преобръщащи вкоренените представи. Повторението има обществен ефект почти сравним със старите идеологии, за които обичаме да казваме, че са изчезнали. Може ли винаги будната любознателност да се превърне в „пакт“ между журналиста и публиката? Журналистът изпълнява хуманната мисия, присъща на писме­ното слово, само ако никоя изначално прогласена истина не го задоволява сама по себе си, ако обръща критичен поглед към всяко предубеждение и полуистина. Откакто между градовете и континентите се пренасят писмени текстове, журналистиката е съставна част от модерността. Така и нашите деди скъсаха с теологичните практики и развиха романа.

По същия начин може да се окаже отпор на цензурата. Двадесет години преди речта си пред Нобеловата академия, Албер Камю публикува в Алжир уводна статия, която наскоро излезе наяве. В края на 1939 г., той пише: „условията и средствата, позволя­ващи свободата да бъде не само съхранена, но и изразена, са: проницателност, отказ, ирония и упоритост“.[39] Проницателност – за да има острота на анализа; отказ – макар да се каже цялата истина е понякога невъзможно, нека поне си забраним да разпро­страняваме лъжи; ирония – защото цензурата бързо се намесва срещу ярко демон­стрирани позиции, но писането с недомлъвки може да ни предпази от нейните атаки; упоритост – защото тя помага да се преодолеят препятствията на глупостта, организи­раната мекушавост и липсата на кураж при журналистите. Цензурата е призрак, който броди из коридорите на редакциите. За да го прогоним е необходима индивидуална смелост. Същото важи и за университетските среди, макар там критичният дух да се стимулира. Не е ли е свободното слово съставна част от журналистиката? Към идеоло­гическата цензура се прибавя друга, много по-подмолна, а именно цензурата на пари­те. Често срещана в телевизията, при журналистическите разследвания, при междуна­родната дейност, тя трябва да се отхвърля. Съществува накрая и цензура, подхранвана от клишетата – необходима е смелост, за да нарушиш консенсуса и да изразиш сво­бодно мнението си, макар то да не се приема. А това не е непременно достатъчно за „издигане“ в очите на читателя или за предизвикване на отклик, превръщащ същото това мнение в референция.

Какви средища следва да бъдат създадени за разпространяване на съдържания, убяг­ващи от прекомерното форматиране, подчинено на „програмните изисквания“? По­следният термин се използва за обозначаване на приоритетни теми, определяни от бюрата по печата на най-влиятелните институции. Става дума за механизъм за контрол на общественото мнение в демократичен режим и основен начин за оправдаване на помощите за печатните издания, състоящи се в разпространяване на „пресдосиета“, чиито основни линии подлежат на възпроизвеждане от съответните редакции. Тази съдържателна картина очертава основните граници на свободата на печата. Единстве­но способни да ги прекрачат са университетите. Но чудесно изследване, преведено наскоро на френски, показва с голяма достоверност, че най-отворените университет­ски инициативи, съчетаващи изследователската дейност на база на интердисципли­нарни проекти и обществена отговорност, произлизат конкретно от процедурите, при­ложени при развитието на проекта „Манхатън“ около атомната бомба и от конферен­циите на фондация „Джошуа Мейси“, където се срещат теоретици на кибернетиката (Бъкминтсър Фулър, Норберт) и антрополози (Грегъри Бейтсън и Маргарет Мийд).[40] Анализът показва, че още от средата на миналия век са съществували контакти между държавната администрация, промишлените компании и изследователските центрове. Връзките се поддържат от най-добри специалисти по комуникация като Стюарт Бранд. Този пример звучи още по-убедително за нас, защото „Санс Пюблик“ от самото начало се изгради като мост между университетските изследвания и гражданското общество. Да се улесни достъпа до издателските къщи на талантливи хора, подбрани на широка основа, е мисия с обществена полза, макар да изисква независими оператори.

Ролята на издателите се основава в частност на необходимостта от кооптиране на автори, подбрани не единствено въз основа на мястото, което заемат в институционалната йерархия. Всяко възобновяване на нашите институции, практики и надеж­ди минава през движението на хора и достатъчната достъпност на институциите, а опитът показва, че самите институции трудно могат да бъдат убеждавани да вършат това по собствена инициатива. Смисълът на съществуване на социалните мрежи не е по-различен и ние виждаме как те функционират в дух на селективно приобщаване, в който няма нищо революционно. Една от скритите функции на демократичната преса, извън информацията, е постоянно разкриване на талантите и енергиите в различните сектори на човешката дейност. С това можем да си обясним и множеството класира­ния и награди, провеждани с охота от пресата. По-невидима от другите, тази функция със сигурност е толкова важна, колкото и привличането на читатели и рекламодатели с помощта на бомбастични заглавия.

Дигиталните мрежи не са отговор на гражданското общество срещу опитите за контрол на общественото мнение от страна на масмедиите. Те по-скоро разширяват обхвата на тази функция, като включват в нея и самата публика. За това си даваме сметка, когато констатираме пропускливостта на границата между професионален и частен живот или способността на фирмите да извличат търговска облага от информациите, предоставе­ни спонтанно от потребителите на интернет. Масовият маркетинг и общественият ред, основаващ се на потреблението, се превърна в глобален политически проект в САЩ от 50-те години насам. От него стратезите очакват да преобрази и Китай! Персоналната дигитална техника, която, чрез „Майкрософт“, издигна канцеларския език до равнище­то на универсално техническо средство за общуване, се превърна, благодарение на „Гугъл“, в същински извършител на преобразованията в нашия ежедневен живот до такава степен, че само за двадесет години онлайн ресурсите и информациите станаха структуриращ фактор за половината от човечеството. Ако Рей Бредбъри написа „451° по Фаренхайт“ като предупреждение срещу заплахите, свързани с контрола на инфор­мацията, днешното изобилие от документални сайтове, сайтове за разпространение на публични данни и сайтове-витрини на търговски компании показва, че научната фантастика действително участва в създаването на мултикултурен търговски свят, очер­таващ нови хоризонти за нашия век.

Значителното и нарастващо изоставане на възможностите за организиране на микрообщностите, в които живее всеки един от нас, в сравнение с капацитета на групите, експлоатиращи мрежите, ще породи нови фикции. Нашите списъци с контакти, уеб­страници, запаметени файлове и възможности за организация в микрообщността не са в състояние да овладеят техническите, юридическите или икономическите условия за разгръщане на мрежите с икономическа и административна насоченост. Как бих­ме контролирали базите данни, търсачките, оптичните линии, сървърите, сателитите? Животът ни е структурно подчинен на техническите системи в мрежа, без които неза­бавно бихме били откъснати от основните ни средства за въздействие. Отделно от сег­ментацията, наложила се в обществото в зависимост от ширината на честотната лента, към която всеки има достъп (поставяща в неравностойно положение цели обществени групи), всеки от нас е безпомощен пред океана от достъпни информации. Така „вирту­алният“ свят става по-реален от всички и превръща нашето субективно съществуване в схематизирана картина, откъсната от реалността.[41]

В това вероятно се крие основният риск за информационните органи и пресата – тяхната свобода дори става ненужна, предвид инструментализацията на данните и сегментирането на публиката. Необходимо е следователно обогатяване на обществените практики на малките общности, за да ги предпазим колкото е възможно от установява­не на контрол върху тях от страна на базите данни, функциониращи по алгоритмичен модел, чието въздействие убягва дори от тези, които организират създаването им. Да­леч сме от развиване на теория за комплота, а само констатираме множенето на дис­кусии насочени не само към фискална оптимизация на най-мощните групировки,[42] но и по въпросите за управление на интернет или за политиката на основните оператори по отношение на личните данни на потребителите (например желанието на Инстаграм [Instagram.com] да използва снимки, качвани на сайта от абонатите). Достатъчна гаран­ция ли дава контролът от страна на европейските политически власти? Да припомним, че дълго време Европейската комисия подтикваше към признаване на възможност­та за патентоване на софтуерите.[43] Още преди фиаското, последвало въвеждането на Фейсбук на борсата, авторката на уводната статия на „Тайм“ Рана Форохар писа, че дигиталната индустрия ще се превърне в „основна грижа на правителствата и публика­та“. От 1Т дружествата ще бъде поискано най-малко да докажат, че създават повече ра­ботни места, отколкото премахват, смята тя. Жизнено важно е да се избегне прекален дисбаланс между техническия и финансов капацитет на едните, спрямо попарените надежди на общностите, в които живеят другите, освен ако искаме да възпроизведем „периодите на съзидателна деструкция, характерни с дълбоко неравенство и социална безизходица, преживени от викторианска Англия и през десетилетията, предшестващи кризата през 1929 г. (...) Социалният проблем може скоро да стане толкова важен, кол­кото вашата социална мрежа“.[44]

Да споменем тук и вече остарелия, но изпитан анализ на Улф Ханерц.[45] Този шведски социолог, работил в Съединените щати, установява четири полета за анализиране на факторите на обществената трансформация – държавата, пазара, движенията и форми­те на живот. Тези четири измерения, чиято комбинация предопределя сложността на социо-културната динамика, могат най-общо да бъдат разграничавани чрез прилага­нето на норми, принципи, полета на действие и разнообразни лостове за въздействие. Държавата разполага с цензура, създава съсловия, признава компетенции (универси­тетите) и си служи с паметта. Пазарът възприема за норма конкуренцията, за принцип – собствеността, за поле на действие – разнообразието и за лост за въздействие – разпокъсаността, която се стреми да структурира. „ Движението“ загатва алтернативни норми, основава се на вярвания и идеологии, опира се на колективите и общностите и си служи с обществената комуникация. И накрая „формите на живот“ се позовават на традициите и начините на изразяване, развиват се хоризонтално, разпростират се върху множество събития от всякакъв род и се опират на микросоциабилността. На друго място ще се спрем върху начините, по които този модел се прилага на полето на медиите и съвременната преса, но тук изглежда особено подходящо да опишем сегашните сблъсъци между няколко легитимни проекти. Медиите се вписват едновре­менно в рамките на публичните норми, на търговията, на представянето на алтерна­тивни бъдещи перспективи и на референция за колективна идентичност. Анализът би позволил например да се отчете съперничеството на легитимност между проектите, свързани с публичните данни, тези от тях, свързани с пазара на търсенето на данни и осъществяването на връзка с дигиталното пространство, ролята на активистите и ама­тьорите, на невежите или доброволците – тези обикновени граждани, които сърфират и прелитат от сайт на сайт, служат за фон на ползването и възприемането на най-новаторските инструменти. Рекламодателите си поставят за задача да мобилизират категориите, които определят тези най-разнообразни форми на живот. От тази схе­матична сегментация можем да заключим, че унификация на дигиталните практики, свързани с информацията, няма да се състои дори ако еволюцията бъде придружена от намаляване на влиянието на традиционната преса (на хартиен носител или онлайн) върху духовния живот. Фейсбук е технически носител за ежедневния живот, заместващ голям брой възможности за спонтанни социални връзки около пазарите, религиоз­ните или светските празници, който изпълнява също функция на „програма“, съвсем различна от тази на политическата журналистика.

Утре, за да можем да контекстуализираме съдържанието, да развием нови опи­ти, ще бъде необходимо хората да участват в разработването на контексти­те. Това става чрез въвеждане на данни от страна на потребителите, позво­ляващи уебнавигация в тяхна собствена екосистема. Наслагването на слоеве данни върху съдържанието е отсега нататък основно предизвикателство. Това предизвикателство е все още недоловимо за днешния аудиовизуален сектор.

Това заяви наскоро Бруно Патино.[46] След 20 век, през който преобладаваше мита за единството на обществения живот, 21 век увеличава дистанцията между сферите, в които реализираме обществения си живот. Нито една от тези сфери няма да изчезне. Но формите на дигитална комуникация държат сметка за тези пространства и посто­янно ги създават изкуствено. Журналистиката трябва да се схваща като измерение за контрол и баланс. Младото поколение ще се присъедини към най-активните медии, но те няма да трансформират правилата на икономиката и политиката. Няма да създадат и специфична икономика, нито ще гарантират свободния труд на журналистите. Това е свързано с обществена конструкция на реалността, която предстои да бъде изградена за нова сметка и би ни насочила към философски разсъждения около Алфред Шютц, Валтер Бенямин[47] или Жан-Пол Сартр за начините, по които едно общество добива по­степенно съзнание за собствените си граници. В края на Втората световна война Сартр създаде списанието „Тан Модерн“, за да позволи на някои интелектуалци да съпоставят мненията си в момент, когато предстоеше реконструиране на демократичното про­странство. Ние съзнаваме колко трудно е за журналистите да постигнат независимост в своята работа. Дори самото обучение на журналистите е проблемно, след като писа­нето им по начало се подчинява на определен формат. Независимо от разнообразните носители, констатираме голяма еднородност в медийния дискурс. Повече носители означава повече възможности за избор. Но повече избор не означава непременно повече истини. По всичко личи, че разнообразието е плод на културния маркетинг и може да остане илюзорно, подобно на всевъзможните марки олио или бисквити в на­шите супермаркети. Нека не се примиряваме с търсене на разликите само в амбалажа. Общото между „Тан Модерн“ и „Санс Пюблик“ е възможността да се публикуват дълги текстове. Възхищавам се на подлистниците на немските вестници, които представят задълбочени статии по теми без пряка връзка с актуалните събития. Да се разработват исторически или социологически въпроси или литературни теми, да се отразяват или организират разисквания е ангажираща и трудоемка работа. Но имаме ли основателни причини да се отказваме от това? Има ли по спешни задачи от критическата журна­листика и от възпитаване на дейци на гражданското общество? Обърнат към крити­ческата журналистика, както и към проучване на културното развитие, „Санс Пюблик“ проявява интерес към въпросите на културата и знанието, особено към европейските въпроси. Като изследователи, обучени в духа на Сартр, ние продължаваме да се насо­чваме към интелектуални теми. Как иначе да укрепим свободите си?

Превод от френски език: Станимир Делчев

Откъс от Медии и демокрация: свобода, плурализъм, право
съставители Жил Руе, Орлин Спасов, Рудолф Барч
Фондация „Медийна демокрация“ София, 2013

Жерар Уормсер е френски философ и издател, основател на интернет списанието „Санс Пюблик“ („Sens Public“). Работи в Екол нормал сюпериор в Лион, където, в партньорство с общината на Лионската агломерация, провежда постоянен цикъл от лекции, които се заснемат и разпространяват по мрежата CanalU. Автор на многобройни студии в областта на моралната и политическа феномено­логия. Организатор на международни научни колоквиуми и летни школи.