Моята първа жена Виеслава, която е полякиня, ми позвъни тридесет минути след катастрофата, облекчена след като беше получила новината, че брат й Дамиан – оператор в полската телевизия – е жив, тъй като Качински не бил взел на борда никакви журналисти.
Радвах се за Дамиан. Не проверих информацията на журналистите. Дамиан и без това не би могъл да загине, тъй като беше отишъл в Катин заедно с Туск и беше останал там … Но сега Катин изиска пресни жертви от Полша. Има някакъв чудовищен, мистичен смисъл в тази кръвожадност, която отразява един фатализъм, характерен за руската душа и чиито корени са по-скоро в славянското езичество, отколкото в православната религия. Като човек, обвързан с Полша чрез семейни връзки, който е научил полски език и е станал признат писател в страната, която обичам, всеки път, когато пристигна в Полша, аз имам усещането, че виждам в небето някакъв огромен надпис. Онова, което виждам, е думата „Катин“, изписана с огромни букви в източната част на полското небе – букви, напоени с кръв, която капе по земята. Изглежда така, сякаш преди много дълго време тази дума е напуснала сферата на политиката, историята и войната на цивилизациите, прескачайки в едно друго измерение, растейки диво като плодовито дръвче, мутирайки като група клетки, засегнати от злокачествено заболяване и превръщайки се в крещящ символ на болка, предателство и страдание, непоносими за националната психология и несъвместими с обикновеното национално съществуване.
Единственият начин, по който поляците бяха в състояние да преодолеят непрестанната болка, беше чрез постоянното й подсилване, бидейки постоянно шокирани от предателството, първо, на „своите собствени“ – онези поляци, които бяха лъгали в продължение на десетилетия, или с реалната надежда, че по този начин ще запазят Полша поне в смалената й, социалистическа форма на руски сателит, или просто от безкраен цинизъм, с цел да запазят собствената си власт и от страх пред надвисналото отмъщение. Това измамничество беше разкъсало страната на части.
Второ, и по-важно, мнозина поляци бяха заставени да лъжат от мощната си съседка, Русия, защото тя лъжеше самата себе си, лъжеше по нетърпимо отвратителен начин, разпространявайки лъжите си по цял свят, позовавайки се на заключенията на една фалшива медицинска комисия, която включваше даже и самия Алексей Толстой. А после Русия най-внезапно направи едно половинчато признание на вината, подобно на ученик, признаващ кръшкане от училище, но без да разкрива размера на бедствието пред поляците. В известен смисъл, от руска гледна точка, това беше разбираемо, тъй като на фона на унищожението, което беше се случило в самата Русия, за руснаците това беше само някакъв „дребен детайл“. Повечето от тях нямаха представа за онова, което беше се случило в Катин, а онези, които знаеха, бяха склонни да възприемат идиотското гледище, че то е било извършено от германците, или пък злобното разбиране, че поради историята на отношенията между тях и Русия, самите поляци са виновни и че убийството на техните офицери е заслужено наказание за това, че възприемат Русия като някаква отчаяна империя. Руснаците бяха потресени: ние имаме една велика, универсална култура, ние имаме Достоевски, Толстой! Но напразно – с култура или не, на Русия се гледаше като на боклук.
Полша презираше страната, която беше я изнасилила, но Русия просто казваше: Кой, аз? Аз – насилник? Аз ви дадох източна Прусия като подарък, запазвайки за себе си само това дребно парченце, Калининград; дадох ви Силезия, включително и германския град Бреслау – а вие искате още повече? А Полша отвръщаше: А какво да кажем за Лвов? Какво да кажем за предателството към Варшавското въстание? След което Русия отговаряше: Ахааа! Искахте да дадете власт на ония, които ни мразят и презират, така ли? И така нещата продължаваха, неразбираеми претенции и контрапретенции, въртящи се непрестанно около тесния кръг на модерната история, на фона на един по-голям кръг: полското завладяване на Москва от 17 век[1], по-късното разделяне на Полша и така нататък.
В продължение на последните няколко века, чак до Йосиф Бродски, Русия се страхуваше от азиатската култура, която за нея беше олицетворение на азиатската стагнация, хаос, бруталност и незачитане на човешкия живот. Полша също се беше борила против азиатската култура, само че за поляците това понятие включваше и самата Русия. Русия никога не беше открила нищо положително в азиатската култура, не беше изпитвала никакво морално задължение към нея. Просветена Русия винаги беше се опитвала да се освободи от азиатската култура, по същия начин, по който Чехов беше се опитвал да изцеди от себе си роба, капка по капка.
Полша беше развила една подобна стратегия по отношение на Русия, винаги колебаейки се между две опции: или опитвайки се да й наложи цивилизация, включително и чрез окупация, или проклинайки я, да върви по дяволите. Да се каже обаче, че азиатската култура изобщо не беше се докоснала до Полша, би било самоизмама. Презрението, с което се гледа в Америка на поляците като на „тъмни“ християни, или страхът, който стара Европа изпитва пред полския водопроводчик, полското преклонение пред Запада, особено при комунизма – всичко това са отражения на азиатската култура в Полша. Но дори и ако Европа не беше приела Полша като достатъчно европейска страна, тя беше я използвала срещу заплахата от Руската империя, подхранвайки у поляците едно съзнание за тяхната европейскост. Във всеки случай поляците винаги са били убедени, че между тяхната цивилизация и Русия лежи пропаст, макар и тясна на места.
Това е коренът на историческия скандал, който се получи, когато руската азиатска култура, под формата на сталинската империя, победи, смазвайки Полша. Поляците очевидно бяха удобно забравили, че между тях и германците никога не е имало особено голяма обич, въпреки факта, че германците бяха ги подложили на огромно унижение и бяха ги третирали като малоценни същества. Полската емиграция в Германия показа, че поляците са привързани към немската цивилизация и се чувстват щастливи да се изгубят в нея. Разбира се, това помогна на раните да зараснат. Но Русия си остана за тях враждебна страна, която беше завоювала Полша не защото е била по-добра или по-силна, а защото е била в състояние да пожертва огромен брой от собствените си хора, като някаква пияна жена, която няма нищо против да смачка в съня си една или друга част от безбройната си челяд. Така че едва ли е за учудване, че тя би смачкала противниците си със същото мързеливо равнодушие, с което някои хора премазват пчелата, влетяла в стаята, макар че тя не се е опитала да ужили никого. Влетяла е, значи е очевидно, че може да ужили някого. Това е всичко, за което става дума в Катин.
И именно тази несъвместимост на мащаба е нещото, което се е превърнало в гръбнак на конвенцията. Всеки поляк знае за Катин, докато руснаците имат само най-бегла представа за него. И докато за първите това е едно апокалиптично събитие, за вторите то е най-много някаква обикновена военна трагедия. Именно затова руското разкаяние никога не можеше да бъде достатъчно добро за поляците, докато полските изисквания винаги изглеждаха прекалено големи за руските власти.
Разбира се, Катин е нещо повече от Катин. Поляците определено възприемат тази трагедия не просто като трагедия; те са я използвали, за да създадат образа на един враг и, в края на краищата, за целта на едно самоутвърждение, на едно усещане за тяхната патологична изключителност. От друга страна, ние руснаците не можем да не се възхищаваме от начина, по който поляците възприемат страната си като общ дом. Без значение от колко скандала или разделения ще бъде засегната, Полша винаги си остава техен общ дом. Позволете ми да ви дам един личен пример. Виеслава, която живее в Москва, беше помолена да помогне при идентифицирането на убитите като преводачка. Задачата я потисна силно. За да я ободря, аз трябваше да й кажа само: „Трябва да бъдеш силна. С това ще помогнеш на страната си.“
И начаса тя се почувства ободрена и гръбнакът й се изправи. Аз бях силно впечатлен, макар и да бях очаквал тази реакция. Съмнявам се, че бих постигнал подобна реакция, ако бих казал нещо подобно на някой съвременен руснак. За Виеслава Полша не е някакъв абстрактен символ, а по-скоро част от личното й съществуване. Полша присъства в нея. Това не е просто патриотизъм, а начин на живот. Руският патриотизъм винаги е бил свързан по някакъв начин с една или друга власт – той или поддържа, или се противопоставя на властта, но почти винаги се върти около държавата. Впрочем, има голям брой изключения от това правило, както и с целия руски език, и е много трудно да се каже кое е по-важно в Русия: правилото или изключенията. Гледайки към Русия отвътре, полската теза, че Русия е империя, представяща азиатската култура, не изглежда убедително.
Русия е странна империя. Или може би дори анти-империя. Огромното мнозинство от руснаците не са господари, поданици или дори служители на тази империя, а по-скоро елемент, външен за империята, опитващ се да оцелее при условия, подобни на имперските, които те най-вероятно считат за непоносими. Руснаците прекарват целия си живот в опити за оцеляване. Те нямат повече сила за участие в имперски игри. А Катин е част от една имперска игра. Ето защо руският народ е толкова безразличен към Катин – едно събитие, което нито му пречи, нито му помага да оцелее; нещо, което нито представлява заплаха, нито предлага някаква опора. Напълно последователно, за руснаците Катин никога не се е случвал, и това е.
Но внезапно Катин отново се появи на руския хоризонт. Почитта към жертвите на масовото убийство, засвидетелствана съвместно от руските власти и полската нация, по повод неговата седемдесета годишнина, без съмнение беше крачка напред. Дори и след като руският премиер-министър направи всичко възможно, за да неутрализира полската позиция преди празненствата, дори и след като той произволно беше свързал Катин с личното сталинско отмъщение за руските пленници от 1920 година. Разбира се, той трябваше да намери някакво оправдание за собственото си коленичене и аз съм доволен, че го намери. И макар че това няма някакво особено отношение към истината, важното в случая е, че той действително каза, че тоталитарният режим е корумпирал руския живот. Трудно би било да се очаква повече от него. В края на краищата, поляците не бяха точно ангели със съветските военнопленници през 1920, които изглежда по някакъв начин са се стопили във въздуха. Така че каква трябва да бъде следващата стъпка по отношение на Катин? Изискване на списък с имената на палачите? Защо не? Ние така или иначе не можем да очакваме, че такъв списък ще бъде направен в близкото бъдеще: приемствеността на тайните служби е осигурена под ръководството на Путин. КГБ няма да предаде властта и Ленин ще продължи да заема мястото си в мавзолея. Няма смисъл да се обвиняват политиците в лицемерие. И така, какво следва: жертвите на политическо потискане? Този въпрос със сигурност ще стане част от дискусията. Но признаване на геноцид – едва ли. Руските власти действително се постараха да дойдат насреща на поляците. Доколкото можеха.
И внезапно: тази трагедия. Аз не мисля, че мъглата е била единственият проблем. Самият аз от доста време насам се отнасям с голямо недоверие към идеята да се лети с някой от онези допотопни Ту-154. Но защо полският президент беше решил да лети с една от тия шумни, вибриращи машини? Човек винаги слиза от тях с ужасно главоболие. Те вероятно са катастрофирали, защото не са искали да летят до друго летище – защото за тях би било някак политически некоректно или унизително да летят до Москва или Минск. Здравейте, ние пристигнахме! Ама ние не ви очаквахме! Нашето министерство на вътрешните работи отдавна се двоуми за вашата визита! Какво правите в Москва, вие, каймакът на полската армия и президентът, вие, които бяхте против Руско-грузинската война? Уплашихте се от мъглата, така ли? Ами тогава летете до Катин, това е историческо място като за вас. Летете обратно към историята си!
Те са се страхували да кацнат в Москва и да се превърнат в обект на подигравки. Сякаш едно кацане в Москва би ги изложило на поражение. Но защо не в Минск? Прекалено рано е за полския президент да лети до Минск!
Всичко това вероятно се е случило на някакво подсъзнателно ниво, то едва ли е достигнало нивото на съзнанието. Разбира се, че ние поляците, цветът на нашата нация, можем да се справим с мъглите на Смоленск. Особено когато там вече ни очакват тълпи от собствените ни хора. Това е било проява на нещото, което руснаците наричат полска чест. А човек трябва да плаща за честта.
Но защо толкова много от най-изтъкнатите хора на нацията са се качили на този самолет? Причината е, че те са щели да пристигнат в Катин като победители. Нека си признаем – руснаците бяха отстъпили. Бяха отстъпили по неизвестни причини, но го бяха направили. А сега ние можем да отидем там и да отпразнуваме победата си. Ще празнуваме заедно с полската телевизия. Ще подсилим победата си!
Но за победите трябва да се плаща. А кой ще плаща за тази?
И все пак аз не мисля, че днешна Русия е политически монолитна. По-скоро съм склонен да вярвам, че общото коленичене е резултат от компромис между различните ешелони на руските властващи клики. Някои от тях биха се подсмихнали самодоволно, ако полският президент би пристигнал в Москва, изплашен от смоленската мъгла, други биха реагирали по-хуманно. Във всеки случай, когато се случи трагедията, човешкото отношение надделя. Всеки се чувства ужасен, когато види разкъсани на парчета човешки тела. Всеки пътува по въздуха. Всеки е ужасен.
И макар че това може да прозвучи ужасно, тази трагедия може би най-после ще помогне на руснаците да разберат за какво става дума при Катин. Мнозина ще бъдат в състояние да проследят обратно историческата пътека, водеща от смъртта на полския президент до екзекуцията на полските офицери от НКВД. Президентът Медведев даде благословията си за излъчването по главния канал на руската телевизия на филма на Вайда, който все още не е представян по руските кина. По радиото се излъчват полски песни. Трагедията се превърна в главна тема за дискусиите в руския Интернет, това сметище на реалното гражданско общество. Някои скърбят, други проклинат, считайки покойния президент за закоравял русофоб, но въпреки това, в продължение на последните няколко дни, рейтингът на Полша без съмнение се повиши значително. Полша отново е видима в руското пространство. В бъдеще, напоеното с кръв име на Катин, засмукало сега прясна кръв, може и да получи значението на една всеобща трагедия. Ние можем да кажем, като в добрите стари съветски дни, че Полша отново е на мода в тази страна.
Радвах се за Дамиан. Не проверих информацията на журналистите. Дамиан и без това не би могъл да загине, тъй като беше отишъл в Катин заедно с Туск и беше останал там … Но сега Катин изиска пресни жертви от Полша. Има някакъв чудовищен, мистичен смисъл в тази кръвожадност, която отразява един фатализъм, характерен за руската душа и чиито корени са по-скоро в славянското езичество, отколкото в православната религия. Като човек, обвързан с Полша чрез семейни връзки, който е научил полски език и е станал признат писател в страната, която обичам, всеки път, когато пристигна в Полша, аз имам усещането, че виждам в небето някакъв огромен надпис. Онова, което виждам, е думата „Катин“, изписана с огромни букви в източната част на полското небе – букви, напоени с кръв, която капе по земята. Изглежда така, сякаш преди много дълго време тази дума е напуснала сферата на политиката, историята и войната на цивилизациите, прескачайки в едно друго измерение, растейки диво като плодовито дръвче, мутирайки като група клетки, засегнати от злокачествено заболяване и превръщайки се в крещящ символ на болка, предателство и страдание, непоносими за националната психология и несъвместими с обикновеното национално съществуване.
Единственият начин, по който поляците бяха в състояние да преодолеят непрестанната болка, беше чрез постоянното й подсилване, бидейки постоянно шокирани от предателството, първо, на „своите собствени“ – онези поляци, които бяха лъгали в продължение на десетилетия, или с реалната надежда, че по този начин ще запазят Полша поне в смалената й, социалистическа форма на руски сателит, или просто от безкраен цинизъм, с цел да запазят собствената си власт и от страх пред надвисналото отмъщение. Това измамничество беше разкъсало страната на части.
Второ, и по-важно, мнозина поляци бяха заставени да лъжат от мощната си съседка, Русия, защото тя лъжеше самата себе си, лъжеше по нетърпимо отвратителен начин, разпространявайки лъжите си по цял свят, позовавайки се на заключенията на една фалшива медицинска комисия, която включваше даже и самия Алексей Толстой. А после Русия най-внезапно направи едно половинчато признание на вината, подобно на ученик, признаващ кръшкане от училище, но без да разкрива размера на бедствието пред поляците. В известен смисъл, от руска гледна точка, това беше разбираемо, тъй като на фона на унищожението, което беше се случило в самата Русия, за руснаците това беше само някакъв „дребен детайл“. Повечето от тях нямаха представа за онова, което беше се случило в Катин, а онези, които знаеха, бяха склонни да възприемат идиотското гледище, че то е било извършено от германците, или пък злобното разбиране, че поради историята на отношенията между тях и Русия, самите поляци са виновни и че убийството на техните офицери е заслужено наказание за това, че възприемат Русия като някаква отчаяна империя. Руснаците бяха потресени: ние имаме една велика, универсална култура, ние имаме Достоевски, Толстой! Но напразно – с култура или не, на Русия се гледаше като на боклук.
Полша презираше страната, която беше я изнасилила, но Русия просто казваше: Кой, аз? Аз – насилник? Аз ви дадох източна Прусия като подарък, запазвайки за себе си само това дребно парченце, Калининград; дадох ви Силезия, включително и германския град Бреслау – а вие искате още повече? А Полша отвръщаше: А какво да кажем за Лвов? Какво да кажем за предателството към Варшавското въстание? След което Русия отговаряше: Ахааа! Искахте да дадете власт на ония, които ни мразят и презират, така ли? И така нещата продължаваха, неразбираеми претенции и контрапретенции, въртящи се непрестанно около тесния кръг на модерната история, на фона на един по-голям кръг: полското завладяване на Москва от 17 век[1], по-късното разделяне на Полша и така нататък.
В продължение на последните няколко века, чак до Йосиф Бродски, Русия се страхуваше от азиатската култура, която за нея беше олицетворение на азиатската стагнация, хаос, бруталност и незачитане на човешкия живот. Полша също се беше борила против азиатската култура, само че за поляците това понятие включваше и самата Русия. Русия никога не беше открила нищо положително в азиатската култура, не беше изпитвала никакво морално задължение към нея. Просветена Русия винаги беше се опитвала да се освободи от азиатската култура, по същия начин, по който Чехов беше се опитвал да изцеди от себе си роба, капка по капка.
Полша беше развила една подобна стратегия по отношение на Русия, винаги колебаейки се между две опции: или опитвайки се да й наложи цивилизация, включително и чрез окупация, или проклинайки я, да върви по дяволите. Да се каже обаче, че азиатската култура изобщо не беше се докоснала до Полша, би било самоизмама. Презрението, с което се гледа в Америка на поляците като на „тъмни“ християни, или страхът, който стара Европа изпитва пред полския водопроводчик, полското преклонение пред Запада, особено при комунизма – всичко това са отражения на азиатската култура в Полша. Но дори и ако Европа не беше приела Полша като достатъчно европейска страна, тя беше я използвала срещу заплахата от Руската империя, подхранвайки у поляците едно съзнание за тяхната европейскост. Във всеки случай поляците винаги са били убедени, че между тяхната цивилизация и Русия лежи пропаст, макар и тясна на места.
Това е коренът на историческия скандал, който се получи, когато руската азиатска култура, под формата на сталинската империя, победи, смазвайки Полша. Поляците очевидно бяха удобно забравили, че между тях и германците никога не е имало особено голяма обич, въпреки факта, че германците бяха ги подложили на огромно унижение и бяха ги третирали като малоценни същества. Полската емиграция в Германия показа, че поляците са привързани към немската цивилизация и се чувстват щастливи да се изгубят в нея. Разбира се, това помогна на раните да зараснат. Но Русия си остана за тях враждебна страна, която беше завоювала Полша не защото е била по-добра или по-силна, а защото е била в състояние да пожертва огромен брой от собствените си хора, като някаква пияна жена, която няма нищо против да смачка в съня си една или друга част от безбройната си челяд. Така че едва ли е за учудване, че тя би смачкала противниците си със същото мързеливо равнодушие, с което някои хора премазват пчелата, влетяла в стаята, макар че тя не се е опитала да ужили никого. Влетяла е, значи е очевидно, че може да ужили някого. Това е всичко, за което става дума в Катин.
И именно тази несъвместимост на мащаба е нещото, което се е превърнало в гръбнак на конвенцията. Всеки поляк знае за Катин, докато руснаците имат само най-бегла представа за него. И докато за първите това е едно апокалиптично събитие, за вторите то е най-много някаква обикновена военна трагедия. Именно затова руското разкаяние никога не можеше да бъде достатъчно добро за поляците, докато полските изисквания винаги изглеждаха прекалено големи за руските власти.
Разбира се, Катин е нещо повече от Катин. Поляците определено възприемат тази трагедия не просто като трагедия; те са я използвали, за да създадат образа на един враг и, в края на краищата, за целта на едно самоутвърждение, на едно усещане за тяхната патологична изключителност. От друга страна, ние руснаците не можем да не се възхищаваме от начина, по който поляците възприемат страната си като общ дом. Без значение от колко скандала или разделения ще бъде засегната, Полша винаги си остава техен общ дом. Позволете ми да ви дам един личен пример. Виеслава, която живее в Москва, беше помолена да помогне при идентифицирането на убитите като преводачка. Задачата я потисна силно. За да я ободря, аз трябваше да й кажа само: „Трябва да бъдеш силна. С това ще помогнеш на страната си.“
И начаса тя се почувства ободрена и гръбнакът й се изправи. Аз бях силно впечатлен, макар и да бях очаквал тази реакция. Съмнявам се, че бих постигнал подобна реакция, ако бих казал нещо подобно на някой съвременен руснак. За Виеслава Полша не е някакъв абстрактен символ, а по-скоро част от личното й съществуване. Полша присъства в нея. Това не е просто патриотизъм, а начин на живот. Руският патриотизъм винаги е бил свързан по някакъв начин с една или друга власт – той или поддържа, или се противопоставя на властта, но почти винаги се върти около държавата. Впрочем, има голям брой изключения от това правило, както и с целия руски език, и е много трудно да се каже кое е по-важно в Русия: правилото или изключенията. Гледайки към Русия отвътре, полската теза, че Русия е империя, представяща азиатската култура, не изглежда убедително.
Русия е странна империя. Или може би дори анти-империя. Огромното мнозинство от руснаците не са господари, поданици или дори служители на тази империя, а по-скоро елемент, външен за империята, опитващ се да оцелее при условия, подобни на имперските, които те най-вероятно считат за непоносими. Руснаците прекарват целия си живот в опити за оцеляване. Те нямат повече сила за участие в имперски игри. А Катин е част от една имперска игра. Ето защо руският народ е толкова безразличен към Катин – едно събитие, което нито му пречи, нито му помага да оцелее; нещо, което нито представлява заплаха, нито предлага някаква опора. Напълно последователно, за руснаците Катин никога не се е случвал, и това е.
Но внезапно Катин отново се появи на руския хоризонт. Почитта към жертвите на масовото убийство, засвидетелствана съвместно от руските власти и полската нация, по повод неговата седемдесета годишнина, без съмнение беше крачка напред. Дори и след като руският премиер-министър направи всичко възможно, за да неутрализира полската позиция преди празненствата, дори и след като той произволно беше свързал Катин с личното сталинско отмъщение за руските пленници от 1920 година. Разбира се, той трябваше да намери някакво оправдание за собственото си коленичене и аз съм доволен, че го намери. И макар че това няма някакво особено отношение към истината, важното в случая е, че той действително каза, че тоталитарният режим е корумпирал руския живот. Трудно би било да се очаква повече от него. В края на краищата, поляците не бяха точно ангели със съветските военнопленници през 1920, които изглежда по някакъв начин са се стопили във въздуха. Така че каква трябва да бъде следващата стъпка по отношение на Катин? Изискване на списък с имената на палачите? Защо не? Ние така или иначе не можем да очакваме, че такъв списък ще бъде направен в близкото бъдеще: приемствеността на тайните служби е осигурена под ръководството на Путин. КГБ няма да предаде властта и Ленин ще продължи да заема мястото си в мавзолея. Няма смисъл да се обвиняват политиците в лицемерие. И така, какво следва: жертвите на политическо потискане? Този въпрос със сигурност ще стане част от дискусията. Но признаване на геноцид – едва ли. Руските власти действително се постараха да дойдат насреща на поляците. Доколкото можеха.
И внезапно: тази трагедия. Аз не мисля, че мъглата е била единственият проблем. Самият аз от доста време насам се отнасям с голямо недоверие към идеята да се лети с някой от онези допотопни Ту-154. Но защо полският президент беше решил да лети с една от тия шумни, вибриращи машини? Човек винаги слиза от тях с ужасно главоболие. Те вероятно са катастрофирали, защото не са искали да летят до друго летище – защото за тях би било някак политически некоректно или унизително да летят до Москва или Минск. Здравейте, ние пристигнахме! Ама ние не ви очаквахме! Нашето министерство на вътрешните работи отдавна се двоуми за вашата визита! Какво правите в Москва, вие, каймакът на полската армия и президентът, вие, които бяхте против Руско-грузинската война? Уплашихте се от мъглата, така ли? Ами тогава летете до Катин, това е историческо място като за вас. Летете обратно към историята си!
Те са се страхували да кацнат в Москва и да се превърнат в обект на подигравки. Сякаш едно кацане в Москва би ги изложило на поражение. Но защо не в Минск? Прекалено рано е за полския президент да лети до Минск!
Всичко това вероятно се е случило на някакво подсъзнателно ниво, то едва ли е достигнало нивото на съзнанието. Разбира се, че ние поляците, цветът на нашата нация, можем да се справим с мъглите на Смоленск. Особено когато там вече ни очакват тълпи от собствените ни хора. Това е било проява на нещото, което руснаците наричат полска чест. А човек трябва да плаща за честта.
Но защо толкова много от най-изтъкнатите хора на нацията са се качили на този самолет? Причината е, че те са щели да пристигнат в Катин като победители. Нека си признаем – руснаците бяха отстъпили. Бяха отстъпили по неизвестни причини, но го бяха направили. А сега ние можем да отидем там и да отпразнуваме победата си. Ще празнуваме заедно с полската телевизия. Ще подсилим победата си!
Но за победите трябва да се плаща. А кой ще плаща за тази?
И все пак аз не мисля, че днешна Русия е политически монолитна. По-скоро съм склонен да вярвам, че общото коленичене е резултат от компромис между различните ешелони на руските властващи клики. Някои от тях биха се подсмихнали самодоволно, ако полският президент би пристигнал в Москва, изплашен от смоленската мъгла, други биха реагирали по-хуманно. Във всеки случай, когато се случи трагедията, човешкото отношение надделя. Всеки се чувства ужасен, когато види разкъсани на парчета човешки тела. Всеки пътува по въздуха. Всеки е ужасен.
И макар че това може да прозвучи ужасно, тази трагедия може би най-после ще помогне на руснаците да разберат за какво става дума при Катин. Мнозина ще бъдат в състояние да проследят обратно историческата пътека, водеща от смъртта на полския президент до екзекуцията на полските офицери от НКВД. Президентът Медведев даде благословията си за излъчването по главния канал на руската телевизия на филма на Вайда, който все още не е представян по руските кина. По радиото се излъчват полски песни. Трагедията се превърна в главна тема за дискусиите в руския Интернет, това сметище на реалното гражданско общество. Някои скърбят, други проклинат, считайки покойния президент за закоравял русофоб, но въпреки това, в продължение на последните няколко дни, рейтингът на Полша без съмнение се повиши значително. Полша отново е видима в руското пространство. В бъдеще, напоеното с кръв име на Катин, засмукало сега прясна кръв, може и да получи значението на една всеобща трагедия. Ние можем да кажем, като в добрите стари съветски дни, че Полша отново е на мода в тази страна.
[1] По време на Руско-полските войни (1605–1618) тогавашното Полско-литовско кралство успява за кратко време да окупира Москва и да завладее известна част от руската територия, поставяйки с това началото на една вековна вражда между двете нации, която продължава и до днес. Бел. пр.
