Трябва ли руската литература да бъде държана отговорна за създаването на националистически настроения, способни да подтикнат към война в Украйна? Призивите за спиране на разпространението включват всички произведения, независимо дали са колониални или не. Една естонска гледна точка, изградена в продължение на пет дни в Украйна, се пита дали руската държава е отговорна за отмяната на собствената си култура.
Ден първи
Няма да сбъркате звука на ракета, прелитаща над главата ви – казва Орѝсия, макар и в началото сама да е мислила, че взривовете са тътени на гръмотевици; в Лвов вали често.
Бях пристигнала в Украйна неотдавна. На контролно-пропускателния пункт в Лвов, изграден от гуми, чували с пясък и метални пръти, ми беше позволено да мина бавно. Нямаше особено много признаци, че страната е във война – точно както бях предполагала. И се бях срещнала с Орѝсия пред търговския център „Виктория Гардънс“ , заобиколен от огромни жилищни сгради и огромното близко летище, под оранжевата светлина на вечерното слънце.
Орѝсия е учила естонски език и е опитна млада преводачка, но сега работи в областта на софтуерния маркетинг, откъдето вероятно няма как да се върне към хуманитарните науки. Живее с приятеля си Андрий, софтуерен инженер, в чисто нов апартамент. Имат две котки, които са получили от бежанци от Краматорск: огромни, сиви, британски животни. Орѝсия казва, че вече не им се занимава да тичат в бомбоубежището, особено защото тези котки – и по-специално Ричард, дебелият котарак – били много тежки за носене. Всъщност, когато сирените започнели да вият през нощта, те просто се премествали в кухнята и пиели чай.
В Харковска област „хората са се научили да различават пищенето на различните ракети. Звукът е различен, когато става дума за „Искандер М“ или „Искандер К“, казва Андрий. Орѝсия ми каза, че по време на въздушна атака трябва да се стои между две стени без прозорци, като в коридор; кухнята има прозорци, но те не гледат към летището.
И Орѝсия, и Андрий са ентусиазирани от факта, че украинското национално здравеопазване вече разполага със система за електронно записване и портал за електронно обслужване на пациенти. Те казват, че реформата на полицията от 2015 г. също е дала добри резултати. Поне корупцията на ниско и средно ниво е била изкоренена – е, какво може да се направи с такава корупция на високо ниво! Почувствах голям оптимизъм в младото поколение за бъдещето на Украйна. Те вярват, че инвестициите, безвъзмездните средства и други видове финансова подкрепа ще започнат да се изливат от Запада.
Орѝсия и Андрий имат изключително дигитализирано съществуване с приложения за всичко, свързано с живота и войната. Като за начало самата аз изтеглих само онова, което вие като сирена при въздушна тревога. С всеки изминал момент става все по-ясно, че тази война ще реши съдбата на Русия. Възможно ли е резултатът от подобен самоубийствен тероризъм да бъде по-голям парламентаризъм, преминаване на властта към по-широка група олигарси или по-голяма независимост на нейните региони, определен разпад? Ах, красотата на утопиите! Заплахата на Русия за започване на ядрен конфликт е инфантилна; докога ще търпим тази гадост?
Спах много дълбоко с котарака в краката ми. На сутринта пижамата ми, или по-скоро тениската и гамашите, които държах в готовност, за да тичам до убежището, бяха пълни с котешки косми.
Ден втори
За закуска Орѝсия направи палачинки. Разказа ми как дори в нейното училище през 2000-те години почти не е имало съвременна западна класика на украински език. Тя и съучениците ѝ са чели всички автори в руски превод: Ремарк и Остин, например. Бумът на превода на литература на украински език започва едва след Майдана през 2014 г. Сега повечето книги на местния пазар са на украински език: тя предполага, че са над 80%, но поетите и учените, с които разговарях по-късно, твърдят, че процентът е много по-висок.
Нито Орѝсия, нито Андрий били развълнувани, когато Зеленски бил избран за президент. След това чух от няколко души, че интелектуалците не са гласували за Зеленски: поетесата и професорка по украинска литература Халина Крук призна, че не познава никой, който да е гласувал за него. Зеленски бил кандидат без ясна програма, и не било лесно да се каже към чия сфера на влияние може да бъде привлечен. Имало е дори такива, които се опасявали, че той може да бъде уязвим за проруска програма. Но всички, с които разговарях, бяха единодушни, че той е преминал през огромно развитие и в наши дни е идеалният представител на народа.
Въпреки това украинците се забавляват с култа към Зеленски извън страната си. Ако западняците толкова се наслаждават на портрета му върху калъфките на телефоните си, защо да не им го позволят? Сувенирната индустрия реагира бързо: В продажба са се появили тениски и чанти с лика на президента, заедно с потъващия руски военен кораб. С президент от сферите на шоубизнеса Украйна получава невиждана досега публичност. Някои казват, че не могат да си представят какво би правил в мирно време Зеленски, който все още е млад мъж, а сега е нещо като филмова звезда. Като цяло хората са съгласни, че в наши дни е изгодно да имаш млад президент, така цялата страна ще изглежда свежа и по-вдъхновяваща. Все пак интелектуалците като че ли се доверяват повече на Дмитрий Кулеба, министъра на външните работи, който е дори по-млад от Зеленски.
Срещнахме се със съученичката на Орѝсия – София, дизайнерка на плакати и илюстраторка, на улица „Верменска“. София каза, че сега около 10% от продажбите от изложби отиват за армията. Тя била толкова уморена да живее в епицентъра на шокиращи, драстични, ключови събития. Ако само биха могли да се върнат към нормалното ежедневие! В последния ден от изложбата „Синьо-жълт албум“ на Леся Бабляк тя ни заведе в „Зельона канапа“ (Зеленото канапе). Нюансът на акварелите наистина беше син и жълт; тя беше нарисувала експресионистичните си образи или позовавайки се на определени снимки от военното време, или по памет.
На Проспект Свободы (Проспекта на свободата) възрастни мъже играеха шах. В дългата зелена паркова зона поне на три различни места свиреха музиканти. В продължение на няколко дни един духов оркестър свиреше вариации на I Feel Good на Джеймс Браун. „So good, so good!“ –жителите на Лвов са грижат за собственото си добро настроение. А позволено ли им е да го правят? Те пият кафе, докато други умират. Но правителството е обявило, че е нормално да се чувстват добре. Ако не се чувстваме добре – каза Орѝсия с иронична усмивка, – то руснаците вече са победили.
Когато излязох да се храня, се разнесе сирената за въздушно нападение. Тя прозвуча и от телефона ми, приложението работеше както трябва. Украинците се усмихваха на въпросителния ми поглед. Дори се засмяха тихо, когато отидох до барплота, за да попитам къде е укритието. Поклатиха глави. Защо да бягаме? Всичко е наред. Хората по улиците продължаваха да се разхождат с детски колички, никой не бързаше да се отказва от масите си в откритите кафенета. В приложението за въздушни нападения можете да изберете дали съобщението за началото и края на заплахата ще бъде произнасяно от женски или мъжки глас.
Ден трети
Тази сутрин се събудих в центъра на града, в хотел „Опера Пасаж“ с прекрасна гледка към Проспекта на свободата, кулите на общината и Латинската катедрала. В мирно време Проспектът сигурно е кипял от живот, дори и през нощта, но полицейският час в 23:00 означава пълна тишина, с изключение на няколко линейки или полицейски коли.
Лвов е пренаселен и пълен с коли; градът със 720 000 жители е приел 300 000 бежанци. Хората от Изтока паркират колите си в дълги редици. Шофьорите оставят номерата на мобилните си телефони на таблата; на онези, които искат да се придвижат отново, може да се наложи да направят десетки обаждания.
Орѝсия казва, че много хора с деца са напуснали Лвов, но наоколо все още могат да се видят много деца, също и пред операта в коли-играчки – вероятно деца на бежанци от Изтока.
Следобед се срещнах с Остап Сливнински, очарователен колега, когото познавам от 2014 г. насам. Седнахме в едно кафене на открито близо до театър „Ле Курбас“ – район, посещаван от интелектуалци и хипстъри, облечени стилно: брадат мъж с шикозен, розов панталон, момчета с внимателно подбрани комбинации от чорапи. От време на време някой казваше „здрасти“ на Остап.
Не ни беше позволено да изпием чаша вино. Въпреки че забраната за алкохол, наложена в заведенията и магазините в началото на войната, е била отменена малко преди пристигането ми, сервитьорката каза, че навън можем да пием само кафе.
Остап преподава полски език и превод в университета „Иван Франко“, като сам е превеждал Токарчук и Милош. Той разбира всички славянски езици, говори свободно седем. Винаги съм говорила с него на английски. Попитах го дали умее да борави с оръжие, а той отговори „да“: в началото на войната е посещавал специални курсове. Сега знае как да използва Калашников, а преди това не е знаел нищо за оръжията. Не исках да си седя вкъщи като идиот – каза той. Въпреки това не го приели в армията, тъй като вече имало достатъчно мъже. Започнали да се съсредоточават върху по-специализирано обучение. Попитали го дали е получил писмо за наборна военна служба: „Не? Тогава се прибирай вкъщи“.
Отначало говорихме за позорното отворено писмо, което германски интелектуалци бяха написали до Олаф Шолц, публикувано в списание „Ема“ няколко дни преди това: наистина беззъби брътвежи за това как Германия не трябва „да доставя, пряко или косвено, повече тежки оръжия на Украйна“, за да се избегне по-нататъшна „ескалация“. Те се застъпват за компромис – с агресора. Сред подписалите са Александър Клуге, Мартин Валзер и Алис Шварцер. Споделих връзката с емотикон за повръщане. Разбира се, няколко от подписалите са вече много стари; Клуге и Валзер са доста отдалечени от актуалните теми. Но човек може да стане и по-смел с възрастта. Бях се запознала с Шварцер, главната редакторка на „Ема“ и феминистка през целия си живот, на едно женско събиране във Виена преди няколко години. Тя изглеждаше като доста екстравагантен молив в кутията, но тогава си мислех, че всичко е добро, стига да помага на каузата.
Но, да, болезненият „германски въпрос“ дълго време е изнервял Остап. Едно е Realpolitik, друго е неспособността или нежеланието да се види или забележи руският империализъм и многобройните агресивни престъпления. Подобно отношение може и да има исторически причини – „Виждате ли, ние не сме нацисти!“ – но това е напълно безпредметно. Остап се е сблъсквал с такава слепота на няколко литературни събития.
Беше ми любопитно да разбера какво мисли той за статията на Оксана Забужко, публикувана на 22 април 2022 г. в Times Literary Supplement. Забужко, с която преди няколко години бях пътувала от Луцк до Киев, беше казала: „В много отношения именно руската литература е изтъкала камуфлажната мрежа за руските танкове“. Тя смята, че нападението на 24 февруари дължи много на мисленето на Достоевски. Смятах, че това е много оригинално, но пресилено тълкуване.
Нима в творческите области няма консенсус, че между нещата, изобразени в едно произведение на изкуството, и последващите действия на зрителя или читателя, не съществуват директни линии? Можем ли да обвиняваме литературни произведения, написани преди век и половина, че са образците, стоящи зад поведенческите модели в Путинова (или Сталинова) Русия?
В есето си „Военно-поетичният комплекс“ от 2008 г. Жижек пише как „етническото прочистване в Босна е продължение на (един вид) поезия с други средства“. Именно поетите са тези, които в началото „започват да сеят семената на агресивния национализъм“. Много добре, но накъде да вървим оттук нататък? Дали да напишеш стихотворение означава да създадеш потенциално минно поле? Остап обаче казва, че Забужко е обобщила това, което мислят и чувстват много украински интелектуалци.
Що се отнася до Достоевски, не можем да кажем, че всички тези дискусии за „особената мисия на руския народ“ не са имали никакво значение. Но нека вземем Расколников и желанието да се разбере едно престъпно съзнание – нима това не е нещо, което е интересувало авторите в световен мащаб? Какво друго, ако не това? Остап обърна внимание на въпроса дали социалната несправедливост може да оправдае насилието. Расколников не е злодей. Освен това толкова много руски литературни произведения съдържат следи от колониално мислене, било то явно или скрито – например Пушкин. Това е нещо, което трябва да бъде обсъдено. Разглеждането на тези елементи не означава отменяне на авторите. Дори Гогол вече се е превърнал в противоречива фигура за много украинци – каза Остап. В раниците на руските войници са открити книги, преди всичко на Гогол! Не е лесно сега да се интерпретира наново Тарас Булба.
Неотдавна намерих един ужасяващо шовинистичен коментар за Гогол от Набоков, чието творчество съм харесвала толкова много: „Трябва да благодарим на съдбата (и на жаждата на автора за всеобща слава), че не се е обърнал към украинския диалект като изразно средство, защото тогава би бил загубен. Когато искам да сънувам хубав кошмар, си представям как Гогол пише на малоруски диалект том след том дикански и миргородски истории за призраци, обитаващи бреговете на Днепър, бурлескни евреи и смахнати казаци“ – коментар, толкова неприятен, колкото и антисемитизмът на Т. С. Елиът.
Докато бездушните и скептични литератори сигурно са в състояние да разделят стилистичния талант на даден писател от неговия фанатичен мироглед, на учениците трябва да се обяснява, че никой писател, поради своя талант, не е априори, нито автоматично мъдър, нито добър.
Напълно съм в състояние да си представя как всички тези разговори за Малорусия (Малка Русия) от известно време възмущават украинците. Възниква въпросът: Защо на Русия все още се прощават заблудите за нейната месианска мисия и душа, докато подобни идеи, ако са породени от други народи, изглеждат в най-добрия случай абсурдни, а в най-лошия – израз на нацизъм? За съжаление, отстъпките пред руския империализъм изглежда са част от пакета за „отношение“ на западните левичари.
Високомерието на Русия се проявява и в това, че познава толкова зле Украйна – каза Остап. Те са нелепо упорити в твърденията си, че Янукович все още е легитимният президент на Украйна, затова и предложиха този таксиджия за лидер на „денацифицираната“ страна. Смяхме се до сълзи – каза Остап. Разговорите за превземането на Киев за три дни също бяха напълно невежи. Не обърнаха нужното внимание на „по-малкия брат“, информацията им беше погрешна и частична и това сега им се отразява тежко. Украинците аплодират корупцията и разложението в руската армия – как би могло да бъде иначе!
На въпроса дали украинците виждат в някоя страна пример за подражание, Остап замълча за момент и след това каза: „Не, не съвсем, Украйна е твърде специфична, единствена по рода си“. Когато го попитах дали Украйна ще излезе от войната като различна страна, той каза: „Разбира се. Ние вече не сме част от руския разказ. Вече не сме жертви, а имаме силна идентичност, характеристика, за която светът знае: смелостта“. Той се усмихва широко. Със сигурност във всичко това има известна степен на интелектуална ирония.
Превеждането на украински език по съветско време, каза той, е било изключително изкуство, изискано, внимателно изпълнено. Не е имало държавни поръчки: никакви крайни срокове, само личен интерес. Дори след възстановяването на независимостта през 1991 г. преводите на украински език не са процъфтявали на пазара. Тиражите на книгите на руски език са били по-големи, а цените им – по-ниски. Така или иначе всички са можели да четат на руски. Ако на пазара се появял руски превод на някой бестселър, украинската версия често вече не се продавала добре – ето защо украинският превод на Хари Потър бил направен набързо. Остап потвърди твърдението на Орѝсия, че бумът на преводите е започнал през 2014 г.
Интересуваше ме дали някои автори, които преди са писали на руски, са преминали на украински. Андрей Курков може би все още пише криминалните си романи на руски език, заради характерния им стил, но детските му книги, приказките и есетата му вече са написани на украински. Володимир Рафеенко, родом от Донецк, който е спечелил Руската награда като Владимир, се е преместил от Донбас в Киев и е започнал да пише на украински. Смяната на езика и други културни трансформации го вдъхновяват да напише през 2019 г. романа Мондегрин, публикуван на английски език през 2022 г.
Бях чела литературната анкета на Тимофей Хаврилив, публикувана от Eurozine през 2007 г., и попитах Остап какъв е „Лвовският текст“, който Хаврилив беше споменал. Смеейки се, той каза, че не е съвсем сигурен, но това било нещо, което са търсили тогава. Очевидно той и колегите му са имали предвид някакъв сложен текст, който да включва различните слоеве на културата на Лвов: украински, полски, еврейски, австрийски и арменски. А какво, попитах аз, ще кажете за „украинския барок“? Остап каза, че това са завладяващи текстове от XVII век, когато украинският език е бил смесица от църковнославянски, полски и местния говорим език.
Научих, че психоанализата е била на мода и в Украйна през 1990-те години; лаканианците са били активни най-вече в Киев. През 2006 г. Нила Зборовска беше публикувала Кодът на украинската литература: Проектът за психоистория на съвременната украинска литература – монография, която има амбицията да интерпретира цялата съвременна антиколониална литература, използвайки психоаналитични концепции като тези на Мелани Клайн. Нортроп Фрай е бил популярен през 1990-те години, когато литературоведите пламенно са се опитвали да впишат украинската литература в юнгианските архетипи.
Когато попитах кои украински произведения трябва да бъдат преведени на естонски, Остап предложи последния роман на Юрий Андрухович, Pаdіо Ніч (Радионощ), защото съдържа всички най-добри качества и литературни похвати на автора. Дъщерята на Андрухович – София, също е прекрасна писателка; романът ѝ Феликс Австрия, любовна история от началото на ХХ век, когато Западна Украйна е под властта на Австро-Унгария, е превърнат в артхаус филм. Но ако има възможност, Остап би превел украинска литература от 1920-те години – златен век, преоткрит през 1990-те. Сега вече има и поредица, наречена Наші 20-ті (Нашите 1920 години). Украинската литература е могла да се превърне в нещо съвсем различно – казва Остап. Тогава например за украинските поети образец е бил по-скоро Аполинер, отколкото Маяковски.
Той отбеляза, че в Украйна никога не е имало такава солидарност, каквато има сега – нито по време на Майдана, нито на Оранжевата революция. Що се отнася до Зеленски, Остап и неговите познати са се чудили как някой може да избере такъв човек, но сега никой не критикува президента. Орѝсия също беше казала, че ако някой би започнал да критикува правителството в социалните мрежи за това, което е правило в миналото, ще бъде заглушен с „шшшшш, за това ще говорим по-късно!“. Ако по времето на Майдана все още е имало някои „сиви зони“, то сега не е така. Образът на Зеленски като филмов герой накара Остап да се усмихне: вече са му предложили да преведе биографията на Зеленски от полски на украински език. Биографичната индустрия определено е гъвкава!
Когато предположих, че Порошенко едва ли би бил секси военен лидер, Остап ме изненада, като каза, че е трудно да се каже. През 2014 г., когато Украйна е била всичко друго, но не и подготвена за нападение, Порошенко все пак се е държал като твърд мъж, успявайки да спре по-нататъшната агресия.
Един журналист от Би Би Си се обадил на Остап и го попитал защо украинците използват толкова груб език когато говорят за войната. Той му отговорил, че езикът може и да не е много хубав, но това е начина, по който се говори сега. На въпроса защо украинците наричат руснаците орки, той отговорил, че това е евфемизъм, което разсмяло човека от Би Би Си.
Седяхме в кафенето много дълго, почти четири часа, и не ни омръзваше. Въпреки темите, напълно бях изгубила чувството си за място. Можехме да се намираме в което и да е кафене в Централна Европа под яркозелени, пролетни дървета. Когато най-накрая станахме, за да си тръгнем, реших, че ще отида да купя някои подаръци. Вече бях купила няколко чифта чорапи Байрактар: „Байрактар, разбира се – каза Остап, – днес става модерно да кръщаваш дори и домашния си любимец на този дрон“.
Ден четвърти
Следобед се срещнах за първи път с поетесата Халина Крук. Бях ѝ донесла копие от естонското списание Looming, където беше публикувано нейно стихотворение. Срещнахме се пред университета „Иван Франко“; Халина работи там като професорка по украинска литература, като се фокусира върху епохата на украинския барок. В момента лекциите се провеждат онлайн – така е от пандемията насам. Студентите са били в университетската аудитория само за кратък период от време през есента. Тези пет минути след края на пандемичните ограничения и преди началото на войната са били прекрасни, казват украинците.
Халина е превеждала Шимборска и Милош. Като дете е научила полски език самостоятелно от полската телевизия. Тя е била важен източник на информация за западните украинци, не съвсем същата като западноевропейските канали, но все пак много по-отворена от съветската украинска телевизия – с по-яка музика и по-вълнуващи анимационни филми.
Предадох ѝ торбичката с подаръка, в която освен списанието имаше и малко бонбони. Халина каза, че по време на война всеки мил жест, а не тежките новини или стресови ситуации, обикновено предизвиква сълзи в очите ѝ. Същото чух и от няколко други украинци. Те се трогнаха, например, когато казах, че ERSO, нашият национален симфоничен оркестър, сега започва всеки концерт с украинския химн.
Обикновено криех чувствата си (когато не ставаше дума за гняв), държейки се като закоравяла източноевропейка, но колкото повече време минаваше, толкова повече усилия ми костваше да контролирам емоциите си тук.
Халина призна, че е доста добър стрелец. Като дете дори е ходила на стрелби, тъй като това е било част от обучението на радиооператорите. Съпругът ѝ, физик по образование, а сега специалист по авторските права, бил на фронта от втория ден на войната. Тя не го е виждала от два месеца. Но обикновено говорели по телефона два пъти на ден. Той се обаждал винаги, когато имал възможност.
Халина казва, че вече не можела да чете художествена литература, защото ѝ се струвала толкова неуместна и далечна. Освен това вече не слушала музика – тя просто не ѝ въздействала или я разплаквала. Макар че в началото на войната никога не била плакала – чувствата ѝ просто били замръзнали, – сега вече имало моменти, в които дори и химнът я карал да плаче. Вече не пишела поезия, а водела много реалистичен дневник, като отбелязвала например телесните си реакции към ситуацията. Остап също ми беше казал, че не можел да пише поезия – думите просто не идвали.
Разбирах това много добре: вместо да пиша или да чета прочувствена поезия на някое безопасно място, бях решила да пътувам до Украйна с кутии с турникети и израелски превръзки, купени като дарения от членовете на Естонския съюз на писателите.
Халина каза, че върши колкото се може повече доброволческа работа, за да се изморява и да може да спи нощем. Тя няма намерение да напуска Украйна, въпреки че продължава да получава покани за европейски писателски излети; предавала тези контакти на жени с малки деца.
Тя е съгласна със Забужко: Муму[1] е бил ужас и за нея. Как може да се съчувства на човек, който не се съпротивлява на една жестока заповед? Кой би убил най-близкото си същество, когато му се заповяда? Четейки Муму, Халина за пръв път осъзнала, че руската литература или светът, който тя описва, са ѝ чужди. Разбира се, Тургенев просто е създал и описал един герой. Но всички тези „малки хора“ от руската литература, които не се борят срещу жестокостта и глупостта на властта, които сякаш оставят всичко на съдбата, не говорят ли те достатъчно много за едно общество, за неговата култура и манталитет? Не може да се изгради гражданско общество с фатализъм.
Халина намира за очарователно, че украинците са готови да се борят, да се жертват. Преди Майдана ѝ се е струвало, че подобно нещо съществува само в литературата и киното. Тя също е протестирала, а по-късно е отишла в Донбас, за да чете поезия на войниците. Било ѝ доста трудно да реши каква поезия трябва да чете – със сигурност не произведения на военна тематика, тъй като войниците познават войната по-добре от поетите. В крайна сметка избрала семейни теми, които се оказали емоционално въздействащи.
Колкото повече разговарях с украинците, толкова по-ясно ми ставаше, че това не е моментът да се рецитира на спокойствие Пушкин. По време на война културните и психологическите елементи са толкова дяволски важни, че аргументът а ла „ей, те не са виновни, тези, които са в разрез с държавната власт“, изглежда кисел. Само някой нетактичен глупак би решил да изпълни „Живот за царя“ на Глинка[2] точно сега. И не от украинците трябва да се очаква да проявят снизходителност.
Халина, както и Остап, се надява руската армия да отслабне напълно. Само тогава Русия ще бъде безопасна за своите съседи. Министърът на отбраната на САЩ Лойд Остин беше казал: „Искаме да видим Русия отслабена до степен, в която да не може да върши такива неща, каквито направи, нахлувайки в Украйна“. Съществува опасност всяко частично решение да позволи на руската държава да започне отново да укрепва военната си мощ, а „компромисът“ за територията да запази завинаги конфликтите. А какво да кажем за въпросите за демилитаризацията и денацификацията? „Каква психологическа проекция от страна на руския режим“, казват украинците, когато това е точно нещото, от което се нуждае самата руска държава. Една военно разформирована Русия ще позволи на света отново да чете спокойно Пушкин и Достоевски.
Ден пети
Това беше последният ми ден в Украйна. Ярка светлина грееше над Проспекта на свободата. Излязох, търсейки най-близката куриерска фирма, за да изпратя на Юрий Андрухович една книга. Младата служителка не можа да се сдържи и се зачуди как така една чужденка е стигнала до техния офис, защо стои на опашки и защо иска да изпрати книга от един украински град в друг.
Такова учудване срещах вече на няколко пъти: на улицата хората ме питаха нещо на украински (например дали Анджелина Джоли вече е излязла от кметството), с изненада установяваха, че не съм местна, и ме питаха дали се чувствам в безопасност тук. Повдигах рамене и отговарях, че вероятно също толкова, колкото и самите те. Всъщност по-безопасно, защото скоро трябва да пътувам към дома. Страната им е във война и не е изключено да има нови жертви, дори и в Западна Украйна. Преди няколко седмици седем души бяха загинали в една автосервизна станция, когато тя беше ударена от руска ракета.
Истината е, че никога в Украйна не съм се страхувала за малкия си живот. Погледнати отдалеч, нещата изглеждат различно: в една комфортна ситуация идеята да рискуваш изглежда толкова неудобна. Спомням си един момент в хотел „Фалкон“ в [полския град] Жешув, преди да тръгна за украинската граница: Бях намазала лицето си с крем l'intégral anti-âge. Помислих си: „може би скоро някоя ракета ще ме удари в главата, а ето че се занимавам с âge или anti-âge“. Веднага осъзнах колко глупаво изглеждаше това – егоцентрично и неадекватно. Кому е нужна такава пред-агония? Един добър човек може и да не използва такъв крем от солидарност с онези, които нямат средства да си го набавят – колко украинци в момента използват кремове против стареене или се упражняват на цигулка, например? Който може, продължава живота си, дори и дребнобуржоазния живот. В противен случай това би означавало, че армията на орките вече е победила.
Отново срещнах Остап, който ми помогна да намеря на пазара сало (свинска мас), което майка ми беше поръчала. Пиехме последното си кафе, когато той каза: „Вече повече от два дни не сме чували сирена в Лвов. Това е забележително, отдавна не е било така! Едва беше довършил изречението си, когато сирените започнаха да вият. „Увага! Повітряна тривога!“ – може и да прозвучи литературно, но беше точно така.
Несъмнено звукът на сирената в реално време е нещо много важно за един цивилен гражданин. Той възвестява, че всичко, с което сме свикнали, може да бъде унищожено за един миг и светът наистина да се срине. Чашите за кафе, леглата, стените на къщите, износените обувки, ремонтираните автомобили – те са тук, но скоро може и да изчезнат. След няколко минути сирените прозвучаха отново. Въздушната атака беше приключила.
Сбогувах се с Остап пред хотел „Опера Пасаж“. Започна малко да вали и аз се почувствах меланхолично. Почти ми се струваше, че още не трябва да напускам Украйна. Но опаковах багажа си и го занесох в колата, махнах от чистачките съобщението за глоба и потеглих.
Дойде съобщение от Орѝсия. Лвов е бил ударен от пет ракети. Тя изпрати снимка на облак дим, който се виждал от прозорците ѝ. Твърдеше, че е чула летящата ракета. Бях напуснала града, заедно с експлозиите му.
Чудех се дали това пътуване не е променило гледната ми точка повече, отколкото очаквах. Може би. Без да се бях срещнала с украинците лице в лице, вероятно нямаше да мога да разбера изострената им чувствителност, усещането за културна несправедливост, което е толкова дълбоко, че може да доведе, наред с други неща, до политическа критика на руската литературна класика и до желание да се замрази всяко представяне или показване на руски културни продукти в момента. В останалата част на света може би всички разбират, че произведения като „Полтава“ на Пушкин не са съвсем наред, но какво да кажем за ограниченията върху произведения, в които няма следи от колониална идеология? Феноменално е колко брутално руската държава може да навреди на собствената си култура.
На място разбрах, много по-остро, отколкото от каквито и да било медийни източници, колко много проблеми в историята не са били решени задоволително и сега се появяват отново по още по-силен и по-болезнен начин. Единственият начин за тяхното решаване и за културната реабилитация на Русия би била победата на Украйна.
Мааря Кангро е била в Украйна от 29 април до 3 май 2022 г.
Текстът е написан за „Vikerkaar“ и е публикуван в продължения на уебсайта на списанието.
[1] Муму е разказ на Тургенев, написан през 1852 г. Историята на Герасим, глухоням крепостен селянин, чийто живот в бедност се изостря от връзката му с Муму, спасеното от него куче, привлича вниманието на народа към жестокостите на крепостничеството. В края на историята Герасим убива любимото си куче по заповед на господарката. Бел. пр.
[2] „Живот за царя“ (на руски: „Жизнь за царя“) е „патриотично-героична трагична опера“ в четири действия с епилог от Михаил Глинка. През съветската епоха операта е известна под името Иван Сусанин. Бел. Пр.