Последните най...


Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2022 05 Orwell Dali
Салвадор Дали – „Великият мастурбатор“

 

Есето „Привилегиите на духовенството“ се появи като фантом в „Saturday Books“ за 1944 г. Книгата беше вече в печат, когато издателите ѝ, господата Хътчинсън, решиха, че това есе трябва да бъде премахнато поради непристойност. Поради това то беше изрязано от всички екземпляри, въпреки че по технически причини беше невъзможно да се премахне заглавието му от съдържанието“ [бележка на Джордж Оруел].

 

На автобиографията може да се вярва само когато разкрива нещо позорно. Човек, който дава добра представа за себе си, вероятно лъже, тъй като всеки живот, погледнат отвътре, е просто поредица от поражения. Но дори и най-откровено нечестната книга (пример за това са автобиографичните текстове на Франк Харис[1]) може, без да има намерение, да даде вярна представа за своя автор. Наскоро издадената книга „Тайният живот на Салвадор Дали“ също попада в тази категория. Някои от случките в нея са направо невероятни, други са пренаредени и романтизирани, докато унижението, пък и постоянната обикновеност на ежедневието, са просто отстранени. Дали е нарцистичен дори според собствената си диагноза, а автобиографията му е просто стриптийз, извършен в светлината на розови прожектори. Но като запис на фантазията, на извращението на инстинкта, който е станал възможен благодарение на машинната ера, тя има голяма стойност.

Ето някои от епизодите в живота на Дали, от най-ранните му години нататък. Кои от тях са истински и кои въображаеми, едва ли има значение: важното е, че това са неща, които Дали би искал да прави.

Когато е на шест години, той изпитва определено вълнение от появата на Халеевата комета:

Изведнъж един от служителите на баща ми се появи на вратата на хола и съобщи, че кометата може да се види от терасата... Докато пресичах хола, забелязах малката си тригодишна сестричка да пълзи незабелязано през вратата. Спрях се, поколебах се за секунда, след което я ритнах ужасно в главата, сякаш беше топка, и продължих да тичам, увлечен от „делириумната радост“, предизвикана от тази дива постъпка. Но баща ми, който беше зад мен, ме хвана и ме заведе в кабинета си, където останах за наказание до вечеря.

Година по-рано Дали „внезапно, както се случва с повечето ми идеи“, хвърля друго малко момче от висящ мост. Записани са още няколко подобни инцидента, включително (когато е на двадесет и девет години) поваляне и стъпкване на момиче, „докато се наложи да я изтръгнат, кървяща, от обсега ми“.

Когато е на около пет години, той се сдобива с ранèн прилеп, който поставя в тенекиена кофа. На следващата сутрин открива, че прилепът е почти мъртъв и е покрит с мравки, които го изяждат. Той го слага в устата си, с мравките и всичко, и го прехапва почти наполовина.

Когато е в юношеска възраст, едно момиче се влюбва отчаяно в него. Той я целува и гали, за да я възбуди колкото се може повече, но отказва да стигне по-далеч. Решава да продължи така пет години (нарича го „петгодишен план“), като се наслаждава на нейното унижение и на чувството за власт, което то му дава. Често ѝ казва, че в края на петте години ще я изостави, и когато моментът настъпва, го прави.

До дълбока старост той продължава да мастурбира и очевидно обича да го прави пред огледало. Изглежда, че от обикновена гледна точка той е импотентен до около тридесетгодишна възраст. Когато за първи път среща бъдещата си съпруга Гала, той е силно изкушен да я бутне от някоя урва. Наясно е, че има нещо, което тя иска той да ѝ направи, и след първата им целувка признанието е направено:

Отметнах назад главата на Гала, дръпнах я за косата и треперейки в пълна истерия, заповядах:

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

„А сега ми кажи какво искаш да направя с теб! Но ми кажи бавно, гледайки ме в очите, с най-грубите, най-свирепите еротични думи, които могат да накарат и двамата да изпитаме най-голям срам!

… Тогава Гала, превръщайки последния проблясък на собственото удоволствие в твърдата светлина на бъдещата си тирания, отговори:

„Искам да ме убиеш“!

Той е донякъде разочарован от това искане, тъй като то е просто онова, което и без това е искал да направи. Обмисля дали да я хвърли от камбанарията на катедралата в Толедо, но се въздържа да го направи.

По време на Гражданската война в Испания той ловко избягва да вземе страна и предприема пътуване до Италия. Чувства се все по-привлечен от аристокрацията, посещава елегантни салони, намира си богати покровители и се снима с пълничкия виконт дьо Ноайе, когото описва като своя „меценат“. Когато наближава Европейската война, той има една единствена грижа: как да намери заведение, в което се готви добре и от което може да избяга бързо, ако опасността се приближи твърде много. Спира се на Бордо и по време на битката за Франция бяга в Испания. Остава в Испания достатъчно дълго, за да събере няколко истории за жестокостите на червените, след което се отправя към Америка. Историята завършва в изблик на почтеност. На тридесет и седем години Дали е станал предан съпруг, излекуван е от отклоненията си или поне от някои от тях и е напълно примирен с Католическата църква. Освен това, както може да се предположи, той печели много пари.

Въпреки това той не е престанал да се гордее с картините от своя сюрреалистичен период, със заглавия като „Великият мастурбатор“, „Содомия на череп с роял“ и др. Репродукции от тях има в цялата книга. Много от рисунките на Дали са просто представителни и имат характеристика, която ще бъде отбелязана по-късно. Но сред сюрреалистичните му картини и фотографии се открояват две неща – сексуалната перверзия и некрофилията. Сексуалните предмети и символи – някои от тях добре познати, като нашия стар приятел пантофката с висок ток, други, като патерицата и чашата с топло мляко, патентовани от самия Дали – се повтарят отново и отново, а има и доста добре маркиран мотив за екскрементите. В картината „Le Jeu Lugubre“ [Мрачната игра], казва той, „долните гащи, изцапани с екскременти, бяха нарисувани с такова дребно и реалистично самодоволство, че цялата малка сюрреалистична група се измъчваше от следния въпрос: Копрофагичен ли е той или не? Дали добавя твърдо, че не е и че смята това отклонение за „отблъскващо“, но изглежда, че интересът му към екскрементите спира едва в този момент. Дори когато разказва за преживяването да наблюдава как една жена уринира изправена, той трябва да добави подробността, че тя не е успяла да се прицели и е изцапала обувките си. Не е дадено на един човек да има всички пороци, а Дали се хвали също, че не е хомосексуален, но инак изглежда, че има толкова добър набор от извращения, колкото човек може да си пожелае.

Най-забележителната му характеристика обаче е некрофилията. Самият той свободно признава това и твърди, че се е излекувал от него. Мъртвите лица, черепите, труповете на животни се срещат доста често в картините му, а мравките, които са погълнали умиращия прилеп, се появяват безброй пъти. На една от снимките е показан ексхумиран труп, който далеч не се е разложил. Друга показва мъртвите магарета, които се разлагат върху роялите, които са част от сюрреалистичния филм Le Chien Andalou [Андалуското куче]. Дали все още гледа на тези магарета с голям ентусиазъм.

„Доизмислих“ гниенето на магаретата с помощта на големи съдове с лепило, което изливах върху тях. Освен това изпразних очните им ями и ги уголемих, като ги изрязах с ножица. По същия начин яростно разрязах устата им, за да се видят по-добре редиците от зъби, и добавих по няколко челюсти към всяка уста, така че да изглежда, че, ако и да гният, магаретата бълват още малко от собствената си смърт, над онези други редици от зъби, образувани от клавишите на черните пиана.

А накрая има снимка – очевидно някаква фалшифицирана фотография – на „Манекен, гниещ в такси“. Върху вече малко подпухналото лице и гърдите на очевидно мъртвото момиче пълзят огромни охлюви. В надписа под снимката Дали отбелязва, че това са бургундски охлюви – т.е. от ядливия вид.

Разбира се, в тази дълга книга от 400 страници има много повече [неща], отколкото посочих, но не мисля, че съм дал несправедлив отчет за нейната морална атмосфера и душевен пейзаж. Това е книга, която вони. Ако би било възможно една книга да издава от страниците си физическа миризма, тази би го направила – мисъл, която може да се хареса на Дали, който преди да ухажва за първи път бъдещата си съпруга, се е намазал с мехлем, направен от кози тор, сварен в рибен клей. Но на всичко това трябва да се противопостави фактът, че Дали е рисувач с много изключителни дарби. Освен това, ако се съди по миниатюрността и точността на рисунките му, той е много трудолюбив. Той е ексхибиционист и кариерист, но не е измамник. Той има петдесет пъти повече талант от повечето хора, които осъждат морала му и се подиграват на картините му. И тези две групи факти, взети заедно, повдигат въпрос, който поради липсата на каквато и да е основа за съгласие рядко се подлага на истинско обсъждане.

Работата е в това, че тук имаме пряка, безпогрешна атака срещу здравия разум и благоприличието; и дори – тъй като някои от картините на Дали са склонни да тровят въображението като порнографска пощенска картичка – срещу самия живот. Какво самият Дали е направил и какво си е представял, е нещо спорно, но в неговия мироглед, в неговия характер не е налице същностното достойнство на човешкото същество. Той е антисоциален като бълха. Ясно е, че такива хора са нежелани, а в обществото, в което те могат да процъфтяват, има нещо сбъркано.

Ако покажете тази книга с илюстрациите ѝ на лорд Елтън, на г-н Алфред Нойс, на водещите писатели на „Таймс“, които се възторгват от „залеза на високата култура“ [eclipse of the highbrow] – а всъщност на всеки „разумен“ англичанин, който мрази изкуството – то е лесно да си представите какъв отговор ще получите. Те категорично биха отказали да видят каквито и да било заслуги у Дали. Такива хора не само не могат да признаят, че морално деградиралото може да бъде естетически правилно; всъщност единствено реалното им изискване към всеки художник е да ги потупа по гърба и да им каже, че мисълта е излишна. А те могат да бъдат особено опасни в момент като сегашния, когато Министерството на информацията и Британският съвет дават в ръцете им власт. Защото техният порив е не само да смажат всеки нов талант, щом се появи, но и да кастрират миналото. Свидетели сме на подновената висококултурна агресивност [highbrow-baiting], която сега се случва в тази страна и в Америка, с нейните протести не само срещу Джойс, Пруст и Лорънс, но дори и срещу Т. С. Елиът.

Но дори и ако разговаряте с човек, който може да види достойнствата на Дали, то отговорът, който получавате, е по правило не много по-добър. Ако кажете, че Дали, макар и брилянтен рисувач, е дребен мръсен мошеник, ще ви погледнат като дивак. Ако кажете, че не харесвате разлагащи се трупове и че хората, които харесват разлагащи се трупове, са душевно болни, се приема, че ви липсва естетически усет. Тъй като „Манекен, гниещ в такси“ е добра композиция (каквато несъмнено е), тя не може да бъде отвратителна, унизителна картина; докато Нойс, Елтън и т.н. биха ви казали, че тъй като е отвратителна, тя не може да бъде добра композиция. И между тези две заблуди няма средно положение; или по-скоро има средно положение, но рядко чуваме много за него. От едната страна, Kulturbolschewismus. От друга (макар че самият израз вече не е на мода) – „изкуство заради самото изкуство“. Непристойността е много труден за честно обсъждане въпрос. Хората се прекалено обезпокоени от това, че може да изглеждат шокирани, така и че може да не изглеждат шокирани, за да бъдат в състояние да определят връзката между изкуството и морала.

Ще видим, че това, за което претендират защитниците на Дали, е един вид привилегии на духовенството[2]. Художникът трябва да бъде освободен от моралните закони, които са задължителни за обикновените хора. Достатъчно е да се произнесе магическата дума „изкуство“ и всичко е наред. Гниещите трупове, по които пълзят охлюви, са ОК; ритането на малки момиченца в главата е ОК; дори филм като L'Age d'Or е ОК[3]. Също така е нормално Дали да се натрапва на Франция в продължение на години, а след това да се измъкне като плъх, щом Франция се окаже в опасност. Стига да можеш да рисуваш достатъчно добре, за да издържиш теста, всичко друго ще ти бъде простено.

В епоха като нашата, когато художникът е напълно изключителна личност, трябва да му се позволи известна доза безотговорност, точно както на бременната жена. И все пак никой не би казал, че на бременната жена трябва да се позволи да извърши убийство, нито пък би направил подобно твърдение за артиста, колкото и да е надарен. Ако Шекспир се върне утре на земята и ако се окаже, че любимото му развлечение е да изнасилва малки момиченца в железопътни вагони, не бихме го насърчили да продължава с това, само защото евентуално би могъл да напише нов „Крал Лир“. И в крайна сметка не винаги най-тежките престъпления са наказуеми. Насърчавайки некрофилските мечти, човек вероятно нанася толкова вреди, колкото и, да речем, като обира джобовете на зрители по време на конни състезания. Би трябвало да сме в състояние да държим в главите си едновременно и двата факта, а именно, че Дали е както добър рисувач, така и отвратителен човек. Едното не отменя и в известен смисъл не засяга другото. Първото нещо, което изискваме от една стена, е тя да стои. Ако тя стои, значи е добра стена, а каква точно е нейната цел е отделен въпрос. И все пак дори най-добрата стена на света заслужава да бъде съборена, ако обгражда концентрационен лагер. По същия начин би трябвало да е възможно да се каже: „Това е добра книга или добра картина и тя трябва да бъде изгорена от обществения палач“. Ако човек не може да каже това, поне във въображението си, той избягва последиците от факта, че художникът е също така гражданин и човешко същество.

Разбира се, не че автобиографията на Дали или картините му трябва да бъдат потискани. С изключение на мръсните пощенски картички, които се продават в средиземноморските пристанищни градове, е съмнително дали трябва да се потиска нещо, а фантазиите на Дали вероятно хвърлят полезна светлина върху разпада на капиталистическата цивилизация. Но това, от което той очевидно се нуждае, е диагноза. Въпросът е не толкова какъв е, колкото защо е такъв. Не би трябвало да се съмняваме, че става дума за болен интелект, който вероятно не се е променил особено от предполагаемото му превращение, тъй като истинските каещи се или хората, които са се върнали към здравия разум, не изтъкват по този самодоволен начин миналите си пороци. Той е симптом на световната болест. Важното е не да го осъждаме като некадърник, който трябва да бъде бит с камшик, или да го защитаваме като гений, който не бива да бъде поставян под съмнение, а да разберем защо проявява именно този набор от отклонения.

Отговорът вероятно може да бъде открит в неговите картини, които аз самият не съм компетентен да разгледам. Но мога да посоча едно указание, което може би ще бъде от помощ. Става дума за старомодния, прекалено украсен едуардиански стил на рисуване[4], към който Дали е склонен да се връща, когато не е сюрреалист. Някои от рисунките на Дали напомнят на Дюрер, една (илюстр. 1) изглежда показва влиянието на Биърдсли, друга (илюстр. 2) изглежда е заимствана от Блейк. Но най-устойчивото течение е едуардианското. Когато отворих книгата за пръв път и разгледах безбройните ѝ илюстрации, ме преследваше усещането за прилика, която не можех веднага да определя. Попаднах на орнаменталния свещник в началото на част I (илюстр. 3). За какво ми напомняше той? Накрая го открих. Напомняше ми за едно голямо вулгарно, скъпо подредено издание на Анатол Франс (в превод), което трябва да е било публикувано около 1914 г. То имаше орнаментирани заглавия на глави и опашки в този стил. Свещникът на Дали показва в единия си край къдраво рибешко същество, което изглежда любопитно познато (изглежда, че се основава на конвенционалния делфин), а в другия е горящата свещ. Тази свещ, която се повтаря в една картина след друга, е много стар приятел. Със същите живописни восъчни струйки, разположени по страните ѝ, ще я откриете в онези фалшиви електрически лампи, направени като свещници, които са популярни в мнимите тюдорски селски хотели. Тази свещ, както и дизайнът под нея, предизвикват силно чувство на сантименталност. Сякаш за да се противопостави на това, Дали е разпръснал по цялата страница пълно с мастило перо, но без резултат. Едно и също впечатление продължава да се появява на страница след страница. Дизайнът в долната част на страница 62 например (илюстр. 4) почти би влязъл в „Питър Пан“. Фигурата на страница 224 (илюстр. 5), въпреки че черепът ѝ е удължен до огромна форма, наподобяваща колбас, е вещицата от книгите с приказки. Конят на стр. 234 (илюстр. 6) и еднорогът на стр. 218 (илюстр. 7) биха могли да бъдат илюстрации към Джеймс Бранч Кабел. Същото впечатление създават и доста постничките рисунки на младежи на страници 97, 100 и на други места (илюстр. 8). Живописта продължава да се натрапва. Махнете черепите, мравките, омарите, телефоните и другите дреболии – и от време на време се връщате в света на Бари, Ракъм, Дънсни и [детската пиеса] „Където свършва дъгата“.

 

01

Июстрация 1

 

02

Июстрация 2

 

03

Июстрация 3

 

04 

Июстрация 4

 

05

Июстрация 5

 

06

Июстрация 6

 

07

Июстрация 7

 

08 

Июстрация 8

 

 

Любопитно е, че някои от непослушните щрихи в автобиографията на Дали се свързват със същия период. Когато прочетох пасажа, който цитирах в началото, за ритането на главата на малката сестра, се сетих за още една призрачна прилика. Каква беше тя? Разбира се! „Безмилостни рими за безсърдечни домове“ от Хари Греъм. Такива стихчета бяха много популярни около 1912 г., а за едно от тях

Бедният малък Уили плаче толкова много,
тъжно момченце е той,
защото е счупил врата на сестричката си.
И няма да има сладко с чая

може дори да се смята, че е създадено въз основа на анекдота на Дали. Дали, разбира се, е наясно със своите едуардиански пристрастия и ги използва, повече или по-малко в духа на пастиша[5]. Той изповядва особена привързаност към 1900 г. и твърди, че всеки орнаментален предмет от 1900 г. е изпълнен с мистерия, поезия, еротика, лудост, перверзност и т.н. Пастишът обаче обикновено предполага истинска привързаност към пародираното нещо. Изглежда, че ако не е правило, то във всеки случай е ясно изразено, че интелектуалният уклон е придружен от нерационален, дори детски порив в същата посока. Скулпторът, например, се интересува от плоскости и криви, но също така е човек, който се наслаждава на физическия акт на боравене с глина или камък. Инженерът е човек, който се наслаждава на усещането за инструменти, шума на динамо и миризмата на масло. Психиатърът обикновено има склонност към някакви сексуални отклонения. Дарвин е станал биолог отчасти защото е бил селски джентълмен и е обичал животните. Затова може да се окаже, че привидно перверзният култ на Дали към едуардианските вещи (например „откриването“ на входовете на метрото през 1900 г.) е само симптом на много по-дълбока, по-малко осъзната привързаност. Безбройните, красиво изпълнени копия на илюстрации от учебници, тържествено обозначени с етикети le rossignol, une montre и т.н., които той разпръсква по полетата на книгата си, може би са замислени отчасти като шега. Момчето в панталонки, което играе с диаболо на страница 103 (илюстр. 9), е перфектна епохална фигура. Но може би тези неща са там и защото Дали не може да не рисува такива неща, защото той наистина принадлежи на този период и този стил на рисуване.

 

09

Июстрация 9

 

Ако е така, отклоненията му са отчасти обясними. Може би те са начин да се увери, че не е обикновен. Двете качества, които Дали безспорно притежава, са дарба за рисуване и зверски егоизъм. На седем години – казва той в първия параграф на книгата си, – исках да бъда Наполеон. И оттогава амбицията ми непрекъснато растеше. Формулировката е умишлено стряскаща, но без съмнение е вярна по същество. Такива чувства са достатъчно често срещани. „Знаех, че съм гений“, каза ми веднъж някой, „много преди да знам за какво ще бъда гений“. И да предположим, че нямате нищо друго в себе си, освен егоизма си и сръчността, която не се издига по-високо от лакътя; да предположим, че истинската ви дарба е за подробен, академичен, представителен стил на рисуване, истинското ви изкуство да бъдете илюстратор на научни учебници. Как тогава ще станете Наполеон?

Винаги има едно спасение: в порока. Винаги правете нещо, което ще шокира и ще нарани хората. На пет години хвърлете малко момче от мост, ударете с камшик по лицето стар лекар и му счупете очилата – или във всеки случай мечтайте да правите такива неща. Двайсет години по-късно изваждайте очите на мъртви магарета с ножица. В тази посока човек винаги може да се почувства оригинален. И в края на краищата, това се заплаща! То е много по-малко опасно от престъплението. Като се вземат предвид всички вероятни премълчавания в автобиографията на Дали, става ясно, че той не е трябвало да страда заради ексцентричността си, както би се случило в някоя по-ранна епоха. Той е израснал в корумпирания свят на 1920-те години, когато изтънчеността беше изключително разпространена и всяка европейска столица гъмжеше от аристократи и рентиери, които бяха се отказали от спорта и политиката и започнаха да покровителстват изкуството. Ако хвърляхте по хората мъртви магарета, те ви хвърляха обратно пари. Фобията от скакалци, която допреди няколко десетилетия би предизвикала само подсмихване, сега е интересен „комплекс“, който може да се използва с печалба. И когато този свят се срина пред германската армия, Америка го чакаше. Всичко това можеше да се допълни дори с религиозно обръщане, което с един скок и без сянка на разкаяние да премине от модните салони на Париж в лоното на Авраам.

Това може би е основният ескиз на историята на Дали. Но защо отклоненията му са били точно такива и защо е било толкова лесно да се „продават“ на изтънчена публика такива ужаси като разлагащи се трупове – това са въпроси за психолога и социологическия критик. Марксистката критика има кратък път към такива явления като сюрреализма. Те са „буржоазен упадък“ (много се играе с изразите „трупни отрови“ и „разлагаща се рентиерска класа“) и това е всичко. Но въпреки че това вероятно е факт, то не установява връзка. Човек все още би искал да знае защо Дали е бил склонен към некрофилия (а не, да речем, към хомосексуалност) и защо рентиерите и аристократите трябва да купуват картините му, вместо да ловуват и да правят любов като дедите си. Простото морално неодобрение не води до нищо повече. Но не бива и да се преструваме, в името на „дистанцираността“, че картини като „Манекенка, гниеща в такси“ са морално неутрални. Те са болни и отвратителни и всяко разследване трябва да започне от този факт.

 

Източник

 

[1] Франк Харис (1855 – 1931) е ирландско-американски, романист, автор на разкази, журналист и издател. Запомнен е най-вече с многотомните си мемоари „Моят живот и любови“, които са забранени в различни страни по света заради сексуалната си откритост.

[2] Привилегии на духовенството [Benefit of Clergy] е юридически термин, който се корени в средновековното английско право и позволява на лице, осъдено за углавно престъпление, да получи специално помилване и да избегне екзекуция. Първоначално то е касаело само духовници – които често са били единствените членове на своите общности, които са можели да четат и пишат, и следователно са били изправени пред предубедени решения от неграмотни съдии и съдебни заседатели в общите съдилища. С течение на времето дори и неграмотните лица са могли да претендират за тази привилегия, макар и не винаги успешно. Бел. пр.

[3] Дали споменава филма L'Age d'Or и добавя, че първата му публична прожекция е била прекъсната от хулигани, но не казва подробно за какво става дума. Според разказа на Хенри Милър за него, наред с други неща, той показвал и доста подробни кадри на дефекираща жена. Бел. авт.

[4] Едуардианско изкуство (1901-1914 г.) Този период се характеризира със собствен архитектурен стил, мода и начин на живот. Художниците са повлияни особено от развитието на автомобила, електричеството и по-голямото осъзнаване на човешките права. Бел. пр.

[5] Пастишът е художествено произведение, в което се имитира стила или характера на едно или повече други произведения. За разлика от пародията, пастишът възхвалява произведението, което имитира, а не му се подиграва. Бел. пр.

 

Джордж Оруел е литературният псевдоним на Ерик Артър Блеър (1903–1950) – един от най-влиятелните британски писатели, критици и политически коментатори на 20-ти век. Той е най-известен с двете си книги, критикуващи тоталитаризма изобщо (1984) и Сталинизма конкретно (Фермата на животните), които пише и публикува към края на живота си.

Pin It

Прочетете още...

Default Image

Мàрго и приятели

Иван Росенов 13 Май, 2014 Hits: 11858
Историята на Маргарит Цанев – Мàрго…