Последните най...


Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

11

 

Репортаж на писателя Джонатан Лител, който е пътувал до Буча и други градове край Киев – и е видял с очите си последиците от руската окупация

Джонатан Лител е американско-френски писател, автор на историческия бестселър „Доброжелателните“, написан от името на офицер от СС, прекарал Втората световна война на Източния фронт. За тази книга Лител прекарва няколко години в архивите и библиотеките на Германия, Украйна, Русия и Полша. Преди това е бил хуманитарен мисионер в Чечения и Ингушетия по време на чеченските войни. Лител говори добре руски език и е редовен сътрудник на руското антиправителствено издание „Медуза“ още от началото на нашествието в Украйна. Тук ви представяме българската версия на репортажа на Джонатан Лител за френския вестник Le Monde, написан след пътуването му до Украйна през май 2022 г., месец след като руските войски се оттеглят от околностите на Киев. По време на това пътуване той е придружаван от фотографа на „Magnum Photos“ Антоан дʼАгата, чиито снимки също можете да видите в този материал.

От редакцията на „Медуза“. По молба на автора сме запазили украински имена, които имат аналози в руския език. Някои от снимките в този материал съдържат сцени на насилие и човешки жертви, но те не са поставени под специалното помътняване, която обикновено се използва от редакторите, за да скрият такива изображения. Ето така изглежда войната.

 

Украйна – горящото сърце на планетата

Последният шанс на Украйна? – Тимъти Снайдър

Синдромът на оцелелите – Рикардо Дуда

Ювал Ноа Харари: Войната в Украйна може да промени всичко

Европа и Украйна: минало и бъдеще – Тимъти Снайдър

Нахлуването на Русия в Украйна ще промени завинаги облика на Европа – Тимъти Гартън Аш

Неизбежно ли беше всичко това? Кратка история на войната на Русия срещу Украйна – Кийт Гесен

Кой точно носи отговорността за войната в Украйна? Два възможни отговора (1: отговорни са Западът и САЩ)

Кой точно носи отговорността за войната в Украйна? Два възможни отговора (2: отговорни са Путин и Русия)

Украйна и думите, които водят до масови убийства – Ан Епълбаум

Войната в Украйна е колониална война – Тимъти Снайдър

Какво е Украйна? – Джонатан Лител

Как най-големият украински романист се бори за страната си – Джайлс Харви

Другата украинска армия – Ан Епълбаум

Преди пътуването от Париж до Киев отнемаше три часа, а сега може да отнеме три дни и половина. Самолет до Варшава, след това кола до Лвов и накрая нощен влак: пътуването е като от доброто старо време, с много възможности за разглеждане на сменящите се пейзажи. То дава ярка представа за разстоянието и разрушенията, които войната е донесла, дори далеч от фронта.

Последният път, когато ходих в Киев, беше за да отпразнувам Нова година с приятели. Ксюша Палфи ни заведе във Вогник (Огънче), модерен нов клуб, в който тя беше диджей тази вечер. Бегъл контрол за ковид на входа, безкрайни подземни помещения, шикозно облечени, бляскави посетители, море от алкохол. В пет сутринта вече бяхме в новия ѝ апартамент, точно зад [булевард] Крещатик. Покрай питиетата неизбежно се повдигна темата за слуховете за войната. Тънката, крехка Ксюша се разяри: „Е, не! Чаках пет месеца, за да получа кухня от Ikea. Пет месеца! Ако тези руски задници дойдат сега и я потрошат, кълна се, че ще взема някой ‚Стингър‘ и ще ги размажа направо от балкона!“ Всички се разсмяха.

Няма и два месеца по-късно Ксюша, нейният възлюбен и котката ѝ трябваше да избягат в Ужгород, близо до словашката граница. Оттам тя ми изпрати по Уатсап видео-съобщение, в което тя и още десетина жени на пазара подреждат в щайги коктейли „Молотов“. Отново се разсмяхме, но вече не ни беше смешно.

През май, поради недостиг на бензин, по улиците на Киев се движеха малко автомобили. Но откакто руските сили се оттеглиха в края на март и обсадата на града беше вдигната, ресторантите отново отвориха врати, а в супермаркетите има всичко. Банкоматите работят, метрото и автобусите отново се движат, а такситата пристигат по повикване. Вечер на Крешчатик има много пешеходци, хипстъри заливат района на Златната врата, както преди. И никой не се изненадва, когато види млад войник, облечен в бронежилетка и с автомат Калашников на рамо, да се носи по улицата на скутер под наем.

Веднъж или два пъти на ден се включва тревога за въздушно нападение, но никой не се интересува, въпреки че на всеки три седмици има по няколко ракетни атаки. Да, ресторантите затварят по времето за аперитив, а полицейският час ограничава обществения живот след 23:00 ч. Но никой не се оплаква, особено след като ситуацията се променя пред очите им. На 21 май отново са открили Вогник, а Ксюша, която се върна от Ужгород специално за случая, е била истинската звезда на представлението (за съжаление аз вече бях извън града).

Киев продължава да се подготвя за завръщането на руснаците – нещо, което мнозина очакват през следващата зима. Основните артерии на града и мостовете над Днепър са блокирани от укрепени контролно-пропускателни пунктове с бетонни заграждения, през които може да премине само по една кола. Повредени камиони, които всеки момент могат да бъдат преобърнати, стоят край пътя, за да го блокират в случай на нужда. На всички важни кръстовища, в близост до промишлените комплекси, по периметъра на парковете има противотанкови таралежи, заварени от всевъзможна железария, бункери, покрити с импровизирана маскировъчна мрежа, дълги окопи, изкопани от самите жители на районите.

Пресаташето на армията Оксана ни развежда из позициите на Териториалната отбрана (ТО), разположени в гората по протежение на дългия път. Всички 30-40-годишни мъже са доброволци; много от тях, в допълнение към основното оборудване, предоставено от армията, са си купили в интернет собствени оптични прицели, очила за нощно виждане или заглушители. Само двама от тях, Роман и Александър, са ветерани от войната в Донбас: те обучават останалите – новобранците. Олексий например е заварчик, който се е присъединил към ТО на 25 февруари; Саша, който е живял седем години в Дубай, където е работил като имиграционен консултант, се в върнал, за да се запише като доброволец в армията.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

 

01 
Доброволци от Териториалната отбрана патрулират в гора в покрайнините на Киев. май 2022 г.
Antoine dʼAgata /Magnum

 

Самата Оксана също е ветеран: през 2015 г. е била контузена край Луганск и вече не вижда нищо през нощта, а привечер – почти нищо. Но дори и в униформа тя продължава да кокетничи: „Толкова обичам рокли! – съобщава ми тя, едва що фотографът Антоан дʼАгата ѝ е направил портрет. – Дълги рокли. Винаги, когато мога, се връщам към себе си, гледам последните неща, които си купих точно преди войната, и плача.“

Пътят, който те охраняват, идва от Ирпен и минава през малък квартал от тази страна на едноименната река, от който през март цивилните бягаха в ужас. Разпознавам мястото от снимките в пресата: църквата с позлатените куполи, пронизана от шрапнелни осколки, или помпозния паметник на загиналите през 1941-45 г., където на 3 март минометен снаряд е убил жена с двете ѝ деца и млад доброволец, който им помагал. Взирам се в преминаващите коли от тротоара, напразно търся следи от снаряди по настилката, а пред очите ми се появява известната снимка на Линси Адарио от „Ню Йорк Таймс“: четири трупа в редица, които лежат между куфарите си и клетката на малко куче, оцеляло след градушка от шрапнели и лаещо неистово пред камерата.

Малко по-далеч има голям разрушен мост с импровизирани мостчета на нивото на водата, по които бежанците преминават на другия бряг. Там все още лежи бял микробус, преобърнат в началото на март, сега покрит с патриотични снимки и плакати. На самия мост има блокада, направена от изоставени автомобили, пак там е контролният пункт, плюс строителната техника. Под него обходният път покрай реката вече е асфалтиран.

В Ирпин почти всички къщи носят следи от ожесточените боеве, които са се водили тук, когато градът се е превърнал в ничия земя между реката, държана от украинските сили, и Буча, окупирана от руснаците. Повехналата архитектура на тези покрайнини придава на разрушенията особено потискащ вид; изолационните плоскости от пенопласт, залепени по фасадите на частни къщи и малки сгради, които преди са били скрити под слой мазилка, вече са откъснати, разпръснати и овъглени от взривовете. По почернелите стени са останали буци строителна пяна, върху която са били закрепени плочите.

 

 
02Останки от високи жилищни сгради в Киевска област, разрушени от руски обстрел. май 2022 г.
Antoine dʼAgata /Magnum

 

А след това идва Буча. Някога това е било тихо предградие с население от 37 000 души, заобиколено от големи гори, недалеч от Киевското „море“ – огромен водоем, създаден през 1960-те години. Малкият град, пресечен наполовина от железопътната линия, има свой моден квартал с луксозни дачи, хотели, магазини и ресторанти, няколко „частни сектора“ с малки къщи, обитавани предимно от пенсионери, групи от съветски сгради, а също и обширни нови сгради, които привличат младите граждани, на които липсват чист въздух и зеленина.

Пет седмици след отстъплението на руснаците градът трескаво се привежда в ред: останките от унищожените бронирани машини са изчезнали, улиците, разровени от снарядите, са преасфалтирани, масовите гробове и онези в градините на хората са празни. На улица „Вокзална“, където в началото на март украинската артилерия унищожи руска колона, отново има ред и чистота; на пресечката с улица „Яблунска“, където по време на освобождаването на града бяха намерени няколко тела с вързани зад гърба ръце, общинските работници пребоядисват линиите на зебрата. Семейства разхождат кучетата си, мъже със спортни велосипеди карат сред руините, с които тесните им флуоресцентни костюми и малки каски не се съчетават добре.

Някои от тях, като Мика Скорик-Скоровска, заместник-кметицата на Буча, запазват чувството си за хумор. Когато ѝ задавам въпроси пред вратите на офиса на кметството, изкъртени от пантите и подпрени на стените, тя се усмихва: „Руснаците правят всичко, за да ни приближат към Европа. Сега, благодарение на тях, работим в открито пространство“. Но разрушените къщи, следите от бомбени удари по сградите и огромният, чисто нов сектор в гробището със стотици пресни гробове, украсени с крещящи пластмасови венци, все още свидетелстват за насилието тук, за разрушенията, които виждаме сега. Както и историите за него.

 

03
Жителка на Буча пред къщата си. Руски войници изнасилват и убиват друга жена в мазето на близка къща
Antoine dʼAgata /Magnum

 

„Омръзна ми да говоря с журналисти!“ – подхвърля ми една жена от прага на градината си. Но други ни посрещат по-сърдечно. На улица „Вокзалная“, малко зад къщите, които са станали на прах и пепел по време на бомбардировките, 66-годишният Владимир Иванович ни кани в двора си и ни представя племенника си Вячеслав, който е дошъл да помогне с ремонта. В градината зад къщата му руските войници са разположили голямокалибрена минохвъргачка.

Вътре в къщата цари пълен хаос: всичко е обърнато с главата надолу, разпиляно, изпочупено, всички по-нови вещи са били откраднати. Когато в началото на март градът бил превзет, Владимир веднага се скрил в мазето си, а след това побързал да се укрие със съпругата си в мазето на близкото училище; по-късно, на 12 март, те били евакуирани от Червения кръст. В негово отсъствие, според съседи, които останали, войниците си довели момичета и сред бъркотията, която оставили след себе си, той открил няколко използвани презерватива и празни бутилки от алкохол, както и две евтини огърлички, които все още висят на ръждясала стълба.

В мазето имало и мъртва жена. Вячеслав открил трупа, когато дошъл да огледа къщата след освобождаването на града. „Беше гола – казва той тихо, – лежеше по гръб, главата ѝ беше смазана, а краката и коремът ѝ бяха разрязани с нож. Беше облечена само в кожено палто и чехли, и гледаше някъде нагоре. Оказа се, че това е местно момиче, което е живяло в Киев, но се е върнало, за да помага на баба си. Употребили са я като играчка, а когато си тръгнали, изстреляли три куршума в лицето ѝ. Полицията намери два други, а аз намерих третия след това.“ Показва ми го – дълъг и тънък куршум.

Мазето е много малко, с тухлени стени и малък стелаж с консервирани плодове и домати; по средата на пръстения под има малка локва от нещо гниещо, пълно с червеи: трудно е да се каже дали това са останки от храна, или може би от това бедно момиче. Оттогава насам тя е идентифицирана, но законът забранява на прокурора да разкрива името ѝ. Бях виждал снимката ѝ в пресата и преди: тяло, полускрито под кожено палто и лежащо до входа на мазето. Но е друго, когато виждаш тези места със собствените си очи, ходът на събитията е ясен; войникът се разхожда напред-назад между минохвъргачката си и разграбената къща, пие, скучае, води момичетата, изнасилва ги, после решава да задържи едното за себе си. Невъзможно е да си представим останалото – мислите на тази млада жена през тези безкрайни дни, нейния ужас, болката, страданието ѝ.

 

04
Бившият пионерски лагер в Буча, където петима местни доброволци са измъчвани и разстреляни от руските военни. Телата им са открити след оттеглянето на окупаторите.
Antoine dʼAgata /Magnum

 

Целият свят вече знае какво се е случило в Буча. Целият свят видя снимките на огромния масов гроб, разкопан от доброволци зад красивата църква „Свети Андрей Апостол“. Всички списания публикуваха свои собствени разследвания на извършените престъпления, често с подробна информация за това какво се е случило на всяка улица: осем цивилни доброволци, застреляни пред руската база на улица „Яблунска“ 144; двама военнослужещи, единият от които обезглавен, намерени близо до изоставени железопътни релси; възрастен мъж, убит от куршум, докато е карал колелото си. Според Андрий Небитов, началник на полицията в Киевска област, само в този район до средата на юли са загинали 1347 души; повече от половината от тях са били убити при опит да избягат от града или просто хладнокръвно застреляни. Навсякъде следователите съставят досиета за бъдещи съдебни процеси срещу военнопрестъпници. Но никой не може да побере всичко това в главата си, а най-малко хората от Буча. Те напразно се опитват да разберат не само причините, но и фактите, същността.

Получих ярко потвърждение за това по време на разходка в разговора си с млад мъж на име Вадим Евдокименко. Срещам го на автобусната спирка в Яблунска, близо до бомбардираната му и частично изгоряла къща. Вадим, който е само на 20 години, е много красив мъж с ангелско лице. Работи като фризьор и говори много бързо, нервно, но изключително ясно. След това изброява мъртвите в обкръжението си, включително 23-годишната си клиентка, която е била изнасилена и убита. Баща ѝ открил тялото ѝ в моргата, а ръцете ѝ очевидно са били счупени при опитите да се съпротивлява.

Вадим ме развежда из квартала си – жп гарата, началното училище, тухлените сгради от 60-те години, построени за работниците от фабриката за стъкло, която се намира по-надолу. Улиците са тихи, магазините са малки, а съседите са спокойни. Накрая, по черен път, виещ се между железопътните релси и обрасло с трева спортно игрище, на десет минути от дома му, стигаме до малките ламаринени гаражи, които са толкова типични за бившия Съветски съюз. Вадим спира до изгорял, надупчен като решето гараж с рухнал покрив. „Тук се криели петима души. Когато дойдоха руснаците, те отказали да го отворят. Руснаците хвърлили граната, гаражът горял дълго време. Баща ми беше сред тях.“ Показва ми на смартфона си снимките, на които са го идентифицирали: част от бедрото му в остатъците от дънките, четири банкови карти, лична карта от самолетния завод „Антонов“ и обувка.

Малко по малко успявам да възстановя какво се е случило. Руснаците влизат в Буча на 27 февруари и обкръжават квартала на Вадим на 1 март; на 3 март баща му Олексий излиза да търси дърва за огрев на автобусната спирка, след което се връща в гаража си; около 16:00 ч. той се обажда за последен път на жена си. След това връзката изчезва и Вадим и майка му никога повече не го чуват. На 8 март те напускат града през „зелен коридор“, преминавайки през полето под прицела на руски снайперисти към автобусите за евакуация. През цялото време си мислят, че Олексий трябва да се крие някъде и не може да се свърже с тях и че ще го намерят по-късно.

Но на 10 март, когато вече са в западната част на страната, им се обажда приятел на баща им и съобщава, че Олексий е изчезнал още първия ден: „Той излязъл от гаража за цигари и приятелят му повече не го видял. Навярно се е забутал там и се е скрил при други хора. Не знам кои са те.“ В този момент към нас се приближава мъж с остри черти и ни пита какво правим тук. Вадим обяснява, а мъжът, чието име е Анатолий, поклаща глава: „Баща ти не е умрял тук, това е сигурно.“ Смаяният Вадим започва да възразява: „Но следователите ми казаха, че се е случило тук!“ – „Не, не. Живея в този квартал от 40 години, познавам всички тук. Аз знам по-добре от следователите какво се е случило тук.“ – „Познавахте ли баща ми?“ – „Альоша? Разбира се. Хайде да вървим“.

Анатолий ни завежда по-надълбоко, по пътека между купчини отломки и метални кофи за боклук, до самия край на гаражите, където ни показва още един овъглен гараж. „Баща ти почина тук. Имаше и една жена, две деца и някакъв мъж. А ето там отпред имаше паркиран танк.“ Всичко в малкия гараж е почерняло, овъглено, различавам велосипед, готварска печка, пералня и топки за коледна елха, разпръснати в купчините отломки. Вадим е объркан, но запазва самообладание. „Видяхте ли го с очите си? Никой не знае със сигурност къде се е случило. Ще трябва отново да отидем при следователите. Всъщност – добавя той – полицията не ми каза нищо. Започнах да го търся сам. Трябваше да се моля в моргата, за да получа снимки“.

 

05
Изгорял гараж в Буча
Antoine dʼAgata / Magnum

 

Приближава се друг мъж. „Имаше шест тела. Пет горе и едно долу в дупката. Някои от тях може да са били убити навън, а след това хвърлени вътре.“ Между двамата работници, към които веднага се присъединяват и други минувачи, започва дълга дискусия за това кой, къде, как и кога е бил убит. До тях спира мъж на велосипед: „Искам да знам какво е било! Този гараж горя три дни, беше невъзможно да го отворим, щяхме да се издушим“. Няма единно мнение, те се прекъсват един друг, разказват си различни ужасии с оживени, но спокойни гласове, на смесица от руски и украински, и аз вече не ги разбирам ясно. Те се опитват да възстановят събитията, хронологията, да постигнат консенсус – общност, която работи колективно, преодолявайки собствените си недоразумения и скърби.

Буча се е превърнал в символ. Но това, което се случи там, се е случвало по един или друг начин във всички села около Киев, окупирани от руснаците. Нека вземем напълно случайно един от епизодите, за които научих. В края на май полицията ме покани да присъствам на ексхумация в Макаровски район, на около 45 км източно от Киев. Полицаите ни отведоха в едно село, наречено Вишехрад. В голяма борова гора откриваме изоставена руска база: бункери, окопи, следи от сапьорски работи за защита на бронирани машини или артилерийски установки.

Докато пристигнем, двама работници, заобиколени от полицаи, експерти и журналисти, вече са изровили наполовина един труп и се мъчат да го извадят от дупката. Долавя се остра миризма, мъжете се мъчат и псуват, дишайки тежко. Краката на трупа, който стои почти изправен в дупката, са затънали в пясъка, главата му се тресе и когато дрехите му се изпъват, се разкриват части от тялото му – зелени, червени, розови.

„Хайде бе!“ – „Хайде.“ Най-накрая те успяват да измъкнат трупа и да го положат на тревата, а ние можем да различим лицето му, покрито с пръст и сякаш разтопено. Полицаи и журналисти го заобикалят, за да го снимат; следователка в униформа и бронежилетка изготвя доклад, а неин колега прави измервания на тялото. Прокурорът ми показва зеленикавите и миришещи на мръсотия документи, намерени у него: те принадлежат на Сергий Иванович Кислицки, роден през 1983 г. Началникът на полицията се отдръпва и дава интервю: това е шестият труп, който са намерили в тази база, четири от тях са с куршум в главата, а петият е с вътрешни наранявания. Този е намерен от пазача на мястото, докато е претърсвал с пръчка купчините пясък. Всички отиват да снимат или да слушат официалното лице, а трупът остава да лежи сам, изоставен и почти забравен.

 

06
В някои от тези импровизирани гробове в района на Киев окупаторите погребват телата на цивилни граждани, които са убили.
Antoine dʼAgata /Magnum

 

Най-после тръгваме. От гората към магистралата води черен път, преграден с дървена порта, която полицията е оставила отворена. Един мъж се приближава от другата страна на портата и ми прави знак да спра. Спускам прозореца и той се навежда към мен: „Човекът, когото намериха, кой беше той? Знаете ли?“ Отварям бележника си и му показвам името. „***** [мамка му], това е Серьожа. А Стас? Намерен ли е Стас?“ – „Не, беше само един.“

Мъжът с прибрана назад коса, къса сива брада без мустаци и яркосини очи е напрегнат и явно нащрек. Той обяснява, че Кислицки и Стас са работили като общи работници в голяма ферма от другата страна на магистралата; собственикът ѝ Роман постоянно се обаждал, за да разбере какво се е случило с тях. Самият човек се казва Дмитро. Пояснявам, че полицията не е сигурна, че документите наистина принадлежат на трупа; за да се потвърди това, трябва да се направи ДНК тест. „Серьожа беше сирак, нямаше семейство, няма да намерят с кого да го сравнят. Имате ли снимки?“ Показваме му на фотоапарата снимките, които Антоан е направил; той прави малка снимка на телефона си и я изпраща на Роман по Whatsapp. След това се обажда по телефона.

Но Роман отговаря отрицателно, като казва, че това определено не са дрехите на Кислицки. Започва дълъг разговор за зъбите на изчезналия мъж, които Дмитро се опитва да сравни с тези, които едва се виждат на снимките на трупа. Към нас се присъединява възрастна съседка, Ирина, и те заедно обсъждат кога за последен път са видели Кислицки и Стас: „Аз, това беше на втори [март]“, твърди Ирина. – Оттогава не съм виждала никой от тях.“ – „А аз, трябва да е било на четвърти. Денят, в който дойдоха орките (така много украинци наричат руските войници – бел. авт.). Разположиха снайперист в къщата ми.“

Дмитро сочи назад, където на завоя на магистралата се издига голяма недовършена двуетажна къща от голи блокове, в която той все още не живее. „Бяхме в колата с моя приятел Сергий Богдан. А Сергий ми казва: „Изчакай пет минути, веднага ще се върна, ще отида да видя дали танкът още стои“. Хванали го край гробището и го застреляли. Събрах други хора и се евакуирахме в съседното село, което те не бяха окупирали. Преди да тръгнем, събрахме всички ранени в онази къща там. Трябва да са били около 25 души – мъже, жени, млади момчета. Руснаците отвлякоха ранена жена и детето ѝ в Беларус, но Червеният кръст успя да ги откара в Германия. Съпругът ѝ беше застрелян на улицата, просто излизал от къщата и – бам!“ – „От снайпериста, който е бил с вас?“ – „Не знам. Виж, чичо Вова определено лежи на съвестта му.“ „Племенникът ми – намесва се Ирина, – Владимир Можарчук“. Два куршума – един в стомаха и един в ръката. Той оцеля, закарах го в болницата, но все още не може да ходи.“

Дмитро ми показва къщите зад своята: „Тази с червения покрив е къщата на доктор Виничук, Павел Василиевич, уби го снайперист, когато излязъл на пътя. Къщата със сивия покрив зад него е на Юрий Макеев. Той трябва да е бил на около 60 години. Може би 62. Убиха го в собственото му легло, когато влязоха да си вземат нещо за ядене.“ Ирина започва да плаче: „Съсипаха живота ни завинаги. Целият ни живот.“

 

07
Масов гроб, изкопан от наемниците от частната армия „Вагнер“ в гората край село Мотижин, Киевска област. В него те са искали да погребат телата на 70 местни жители, които щели да разстрелят по списък като предполагаеми бойци на териториалната отбрана. Вагнерианците не са имали време да приложат плана си поради отстъплението на руските войски. В гроба са открити четири тела: на старейшината на Мотижин Олга Сученко, на нейния съпруг и син, както и на местен доброволец.
Antoine dʼAgata /Magnum

 

Дмитро и съпругата му, с цяло котило малки котенца, родени по време на окупацията, ни показват строящата се къща отвътре: останали са множество разхвърляни матраци, опаковки от руски хранителни пакети и всевъзможни графити; полицията е събрала всички гилзи от стаичката под покрива, където е седял снайперистът. Предният ъгъл на къщата е бил взривен от ракета или снаряд. „Украински или руски?“ Дмитро се усмихва и ми показва на смартфона си снимка от Google Maps, на която къщата му е отбелязана в жълто кръгче. „Когато превзеха къщата ми, изпратих координатите на нашите, за да ги бомбардират. Те ми се смееха и повтаряха: „Гледай го само! Иска да разрушим къщата му!“ – „И проработи ли?“ – „Когато се върнахме, къщата беше пълна с кървави превръзки. Така че вероятно да. А останалото не е толкова важно, ще я възстановим.“

Опитите за обяснение на клането водят до една военна част, наградена лично от Владимир Путин след отстъплението си от близките околности на Киев – 64-та отделна мотострелкова бригада (ОМСБр). Това подразделение е базирано близо до Хабаровск и е съставено предимно от най-бедните слоеве на този огромен регион: етнически руснаци и различни сибирски малцинства, свързани с монголите; тези, които местните жители наричат най-общо „буряти“.

Тук обаче роля играе не етническата, а социалната принадлежност: освен обичайната идеологическа омраза към така наречените украински „нацисти“, окупаторите на Киевска област са били толкова ожесточени поради класова неприязън. Кметът на Буча, Анатолий Федорук, ми разказва думите на един руски войник, който се обадил на майка си или на съпругата си: „Можете ли да си представите? Те имат топла вода вкъщи, керамични тоалетни!“ Войниците не са имали представа, че улиците в селата са асфалтирани. Във видеоклип, публикуван в интернет, се вижда как руски войник отваря хладилник с възклицание: „Охо, Нутела! Ухаа, ***** [мамка му]“.

Една фраза, която местните жители повтарят и която чух няколко пъти, обобщава този начин на мислене: „А кой ви е дал разрешение да живеете толкова добре?“ Оттук и масовите грабежи, на хиляди компютри, телевизори, велосипеди и домакински уреди, изнесени в Беларус с военни камиони и след това изпратени в Русия по пощата, както се вижда от многобройните видеозаписи от охранителни камери, които се появиха в интернет. Руският журналист Александър Невзоров пише в своя Telegram: „Дивото плячкосване на орките на Путин се превръща в един от основните мотиви за тази война. [Никой] не може да плати за друго… за трудностите и ужаса на една безсмислена война, за постоянния страх от нараняване и смърт. Поради тази причина няма наказателни преследвания или дори порицания. Всеки украински град или село по подразбиране се възприема като обект на колективно разграбване.

 

08
Отломки от взривен автомобил са увити около дърво в гората край Буча.
Antoine dʼAgata /Magnum

 

Една вечер в Киев моят нов познат Олександър ми разказва как на 3 април открил трупа на бурят с 30 тубички „Сензодин“ в джобовете, на стотина метра от огромния разрушен „Мегамарт“ в Буча. „Представяте ли си! Този бурят е пропътувал три хиляди километра, за да се награби тук с паста за зъби и да умре на нашите тротоари. Можете ли да си представите?“

Над руините на градове и села, над гробищата с много пресни гробове, над дните на милиони хора, които се опитват да оцелеят и се сражават в тази безсмислена война, витае въпросът: какво е Украйна? Какво означава да си украинец? Въпросът в никакъв случай не е абстрактен, а по-скоро такъв на живот и смърт в една земя, окупирана от държава, която ви отказва правото да съществувате. „Кой може да каже, че след две години Украйна изобщо ще съществува на картата на света“, писа бившият руски президент Дмитрий Медведев в телеграма от 15 юни. Малко преди инвазията Путин настояваше, че Украйна не е нищо повече от териториален „подарък“ от Ленин за селяните, лишени от националност, и че украинците, или „малорусите“, както са ги наричали по царско време, са просто руснаци, говорещи на диалект, или в най-добрия случай „братски народ“, по старата болшевишка формула, която дори Еманюел Макрон приема без ни най-малка критична дистанция.

Трябва да кажем, че откакто Украйна получи своята независимост, наистина не е лесно да бъдеш украинец. В страната има дълбоки културни и исторически разломи: не само между Изтока и Запада или между рускоговорящите и украинскоговорящите (два водораздела, които, противно на общоприетото мнение, в никакъв случай не съвпадат), но и между Юга и останалата част на страната, между Одеса и Юга, между селските и градските жители, между образованите и необразованите. А освен това има местни етнически малцинства – унгарци, румънци, българи, понтийски гърци, кримски татари, роми, евреи – както и малцинства, които са се заселили тук по време на съветската епоха, преди да станат украинци през 1991 г.: най-вече руснаци, разбира се, но също и азербайджанци, арменци, узбеки и дори афганистанци.

Самият произход на топонима „Украйна“, произлизащ от славянското понятие „край“ или „граница“, определя положението на региона, който толкова дълго е бил разкъсван между различни империи. Те са очертали главната разломна линия в страната между, от една страна, регионите, анексирани от руските царе през XVII век – Донбас, десния бряг на Днепър, южната част на страната и Крим – и, от друга страна, Галиция и Карпатските предпланини, които са принадлежали на Австро-Унгарската монархия. След кратък период на обща независимост под името Украинска народна република (1917-1920 г.) болшевиките окупират по-голямата част от бившите царски територии, а западните райони са предадени на Полската република, създадена във Версай.

В резултат на това през 1932-1933 г. в източните и централните райони на страната настъпва глад, който е предизвикан от Сталин, за да подчини украинското селячество. „Голодомор“ отнема живота на поне четири милиона души. Следва Големият терор и чистките, които унищожават политическия и научния украински елит, както и полското малцинство. Западните региони, от друга страна, преживяват полско господство и тероризъм от страна на украинските националисти, а след това, в рамките на подялбата на Полша между Хитлер и Сталин през 1939 г., съветска окупация и поредица от масови убийства и депортации.

 

09 „Розичка“ от експлозия на граната
Antoine dʼAgata /Magnum

 

Това разделение води до два различни спомена за Втората световна война: хората на изток я възприемат през призмата на разрушенията, причинени от нацистката инвазия и битките на Червената армия, докато тези на запад я възприемат през призмата на съпротивата срещу съветския тоталитаризъм. Това ги кара първо да сътрудничат на германците, да участват в Холокоста и бруталното етническо прочистване на полското население, а след това да водят дългогодишна партизанска война, след като през 1944 г. СССР окончателно анексира Западна Украйна.

Това разделение е дълбоко вкоренено в колективната памет и е причина за есенциалисткото отношение към историята – често без оглед на нюансите. Някои виждат в националистите от УПА [Украинска въстаническа армия] фашисти, колаборационисти и предатели, а други – герои, които смело са се борили срещу съветските людоеди. Сегашната война, както ми каза Володимир Вятрович, бивш директор на Украинския институт за национална памет (УИНП), изравнява това напрежение. „Сега всички украинци имат общ опит от войната. И те не се сражават в чужда армия, германска или червена, а в украинската армия, в тяхната собствена.“

Разбира се, единството, което обхвана страната на 24 февруари, не се случи за една нощ. Малко преди да напусна Киев, Антон Дробович, наследникът на Вятрович начело на УИНП, ми обясни някои неща. Познавах го отпреди войната, но не беше лесно да се срещна с него: Дробович, млад, брадат момък, едновременно енергичен и вежлив, е доброволец в ТО от първия ден и оттогава копае окопи източно от града като обикновен войник. И понякога, когато офицерът му отпусне час-два, той участва в разговори по Zoom. Не разполага с много време, затова ми определя среща в евтин ресторант на десния бряг, където разговаряме, докато той яде рибената си чорба. „Много хора, които преди казваха, че идентичността не е важен въпрос, че най-важното е да имаш много пари, евтин бензин и т.н., сега осъзнаха, че това е важен въпрос. Защото дойдоха да ни убият, и това точно заради идентичността. Защото Путин казва: „Няма Украйна, няма украински народ, те са наши хора“. А онези хиляда души, които се наредиха на опашка пред службата за военна регистрация и записване на 24 февруари в Киев, под бомбите, казаха с присъствието си на тази улица: ‚Не, юнаци, ние сме други момчета. Ние не сме нито по-лоши, нито по-добри от вас, просто сме различни и не можете ей така да дойдете при нас и да ни кажете, че не съществуваме, а вие сте ние.‘ В много отношения тази война показа, че всички наши дискусии за идентичността са навременни.“

Дробович дава за пример кмета на Харков Игор Терехов: „Това е човек със съветско възприятие. Много пъти съм дебатирал с Терехов по националната телевизия, имахме толкова тежки дискусии. А когато руският ботуш дойде и започнаха да обстрелват Харков, Терехов получи предложение да предаде града, от ФСБ ходиха при него. И мнозина се притесняваха, защото той се застъпваше за Жуков, за разни улици с московски имена и т.н. Но когато започнаха да обстрелват Харков, той каза: „Не, момчета, вие не сте наши приятели, не сте наши братя и изобщо никой не сте, това е независима държава, независима територия, няма да ви дадем Харков и изобщо ние – това си е Украйна“.

 

10
Портрети на украински граждани, войници и политици
Antoine dʼAgata /Magnum

 

Веднага след като пресякох границата в началото на май, отседнах в Лвов при приятели, които бяха избягали от Киев в края на февруари и се надяваха да се върнат. Дарина Солодова работи за ПРООН (Програмата на ООН за развитие), а Савелий Барашков е специалист по интернет медии. Но те са предимно леви активисти – такива, които се позовават на доболшевишките традиции и се противопоставят яростно на крайно десните националисти. Те на свой ред бяха достигнали личния си зенит в началото на 2010 г., след което бяха изместени от един много по-широк и по-всеобхватен национализъм след революцията на Майдана и началото на войната в Донбас. Млади и горещи, Дарина и Савелий са нетърпеливи да намерят обяснение за внезапната промяна в живота около тях. „Най-странните хора се оказаха прави – почти крещи Савелий, – най-глупавите хора. Смятаха ги за глупаци. Те не престанаха да бъдат гадняри, но се оказаха прави.“ „Това е лесна за националистите ситуация“, добавя Дарина. „Бяха прави и го знаят. За левичари като нас е трудно. Трябва да се адаптираме към тази нова реалност.“ „Но забележете – подчертава Савелий, – това не е националистическа война. Това е национална война.“

„Идиотите“, за които говори Савелий, са крайно десни националисти, прословутите „нацисти“, които Путин използва като претекст, за да оправдае „специалната си операция“. Оттогава се говори много за това, особено за известния батальон „Азов“. Един ден в Киев, на терасата на италиански ресторант, срещам друг познат отпреди войната – Дмитро Резниченко. Той не е в настроение; едва демобилизиран от ТО след оттеглянето на руснаците, е бил прострелян в лицето от съсед шизофреник, а след това корумпиран прокурор го е изпратил в затвора за един месец, тъй като се е надявал да измъкне от него пари.

Дмитро, който още няма 40 години, има всички основания да говори за националистите: самият той е бивш истински неонацист, който, след като е оцелял в чудовищното обкръжение на Иловайск в Донбас през август 2014 г., е направил обрат на 180 градуса и е станал психолог, както и либерален, антифашистки и ЛГБТ активист. По този начин той е имал възможност да изследва директно какво представлява идентичността на един фашист и прави изненадващи заключения въз основа на личния си опит.

„Знаеш ли, Джонатан, истината е, че тогава ние бяхме точно такива.“ Търси думи, опитвайки се да изрази мнението си. „Когато имаш идея, не мироглед, а по-скоро някакво усещане за света, трябва да го облечеш в идейни форми, в някакви думи, защото не можеш да го изразиш с чувства. И ако живееш в страната такава, каквато беше по онова време, няма откъде другаде да вземеш материал за това предаване, освен да се вгледаш в миналото и да откриеш там цялата тази символика, като червено-черното знаме на УПА. С други символи просто не разполагаш.“

Показвам му на Telegram снимка на боец от „Азов“, с когото се запознах миналата година на крайно десен протест. Тялото му е изцяло покрито с татуировки с руни и страховити символи. „И най-интересното е, че ако покажем такъв човек на европейците, те веднага ще кажат – криминален елемент, най-вероятно бандит и най-вероятно твърдолинеен нацист, неонацист. Но когато бях крайно десен, почти всеки от нас, крайно десните, имаше приятел евреин или чернокож, това беше нормално. Сякаш всички си играехме с това. Сякаш не бяхме истински фашисти, но много искахме да изглеждаме като такива. Не си спомням изобщо да е ставало дума за антисемитизъм. Някой да го е вземал на сериозно, да е повдигал въпроса. Освен от някакви полулуди хора, които дори не възприемахме. Спомням си, че евреите бяха доста уважавани. Но въпреки това свастики се носеха“.

По-нататък той разсъждава. „Забелязах какво се случва сега. Странно заместване, което все още не е получило име. Руснаците хващат хората от Азов, снимат татуировките им и казват: ‚Виждате ли, казвате, че в Украйна няма фашизъм‘. Но татуировките все още не са фашизъм. Фашизмът е, когато опозицията е забранена в страната, когато няма свобода на словото, когато гей парадите са разбити, когато… Ей това е фашизъм. ‚Азов‘ не е фашизъм, а субкултура със знаци, които не означават онова, което представляват. Точно както казва Бодрияр: симулакрум. Сега руснаците подготвят тези процеси [срещу бойците от ‚Азов‘] по такъв начин, че да изглежда, че се борят с фашизма. [Но в действителност в Мариупол] реалните фашисти победиха хора, които само искат да приличат на фашисти. Това е напълно нов набор от значения, който не се вписва в старите разбирания. Защото според старото разбиране руснаците са антифашисти, а азовците са фашисти. А на практика е точно обратното. Сегашните [руски] власти просто не са възприели тази естетика. Естетиката им е съветска. Но реториката им е нацистка.“

Като минимум може да се твърди, че за разлика от руснаците, украинците нямат култ към лидера. „Ако руснаците успеят да убият Зеленски, всички ще бъдем много тъжни. Но това не би променило нищо, нищо“, казва София Челяк, млада културна активистка, с която разговарям на еспресо в едно прелестно дворче при последното ми посещение в Лвов. Говорим за опита за щурм на президентския дворец от руски специални части на разсъмване на 24 февруари, за който току-що съобщи списание Time. „Имаме толкова много хоризонтални връзки, че бихме могли да се противопоставим по различен начин. Лично аз – литературният фестивал, Лвовският международен книжен форум… Ами, активирах всичките си литературни връзки в страната, навсякъде, за да събирам пари, бензин, оръжие за нашите момчета. Никой не ни е молил да правим това, не сме получавали заповеди. Направихме го, защото обстоятелствата го изискваха.“

Благодарение на този разговор започнах да разбирам нещо важно: ако има нещо, което фундаментално отличава украинците от руснаците, това е не езикът или историята, а формата на организация, хоризонталната социална структура, която е коренно противоположна на руската вертикална. Това важи както за активистите, независимо дали са крайно десни, леви или анархисти, така и за обикновените хора и правителствените представители. Децентрализацията, извършена от правителството на Володимир Зеленски, която дава голяма власт на местните кметове – власт, която те използваха толкова добре в тази война – не е нищо друго освен последният институционален израз на този дълбоко вкоренен инстинкт.

Антон Дробович, в края на разговора ни за Игор Терехов, подчертава в тази връзка: „Когато отхвърли руските предложения [за предаването на града], той го каза в следната последователност: Харков – Украйна. Защото за нас в Украйна въпросът за местното самоуправление не е шега.“ Десният украински национализъм с австро-унгарски корени често се разглежда като основен политически израз на „украинството“, въпреки че всъщност той е малцинствено явление и се открива главно в западната част на страната; истинската украинска политическа традиция, тази, която наистина формира идентичността на страната, може да се проследи от запорожките казаци през XVII в. и през Нестор Махно и неговия утопичен остров в Гуляйполе в началото на 1920-те години до Майдана през 2014 г. Това е традиция на съпротива, както анархистка, така и местна.

 

12
Поле в района на Киев е наводнено след разрушаването на язовир при руски обстрел.
Antoine dʼAgata /Magnum

 

В края на май се натъкнах на най-красивия израз на тези идеи, докато вечерях в изискан ресторант в Киев с още двама мои приятели. Севгил Мусаева е кримска татарка, която ръководи „Украинска правда“, основното онлайн издание в страната; съпругът ѝ Николай Давидюк е политолог. „Съвсем наскоро – каза ми той – обсъждахме със Севгил кое животно би могло да бъде символ на Украйна. Всички страни имат такива – руската мечка, американският орел, френският петел, но не и ние. Накрая решихме, че това трябва да е пчела. И защо пчела? В мирно време тя работи усърдно, без да иска нищо, без да причинява вреда или неудобство на съседите си. Но ако кошерът е внезапно застрашен, той внезапно става много разбунен и всички пчели нападат като една, готови да умрат.“

Размишлявам върху това: „Това е наистина добро сравнение. Но тогава коя е царицата-майка? Вие нямате цар.“ Той също се замисля, отпивайки от виното си. После лицето му просветва: „А, това е лесно. Царицата-майка е страната.“

Джонатан Лител, Киевска област, Украйна

Източник 

 

Джонатан Лител (род. 1967) е американско-френски писател и журналист, станал световноизвестен с романа си Доброжелателните (2006), в който по особено правдив начин се описват ужасите на Втората световна война.

Pin It

Прочетете още...

2015 05 Third-Reich-Women

Жените на Райха

Алексис Коу 14 Май, 2015 Hits: 10127
В един летен ден през 1943 Ерна Петри се…