Авторското право е идеално право и затова – неунищожимо. Но никой не е сам автор „на коня“ – и той е чел, слушал, черпил идеи, копирал, имитирал или крал от други. „Автор“ е само Първият, но кой е той е друг въпрос. Както напомня Марк Твен, само Адам е бил щастливец, защото е знаел, че всичко, което казва, го казва пръв. И нещо много важно – знанието и информацията априори са безплатни! Платени стават, когато планетата е превзета от икономиката, пазара и парите. Това е истината за цялата ни писмена цивилизация.

Автор съм на 9 книги, на около 200 статии и на неизмерим брой страници с непубликувани актуални лекции, които разпространявам на всички мои студенти. Но съм лобист на Читателя! Той е господарят в полето на писменото знание и книгата. Той е клиентът, той е платецът. Той е оценителят и съдникът. Той е отмъстителят. Той може да издигне даден издател или преводач, автор или книга на пиедестал. У него е и властта да го унищожи и подложи на забрава.

***

Водещата причина за провеждане на полицейски акции срещу виртуални читални и библиотеки под натиска на меркантилни източници е прозрачна и отчайваща. А тя е недопустимо за ХХІ век непознаване на променения читател.

Промененият читател иска книгите да са безплатни. Той вече е продукт на „културата на безплатността“ и се надява и у нас някой да повярва на американския опит, че комерсиалният потенциал на безплатната книга, публикувана първо в Интернет, а после и на хартия, вече срещу заплащане, е невероятен. Не само според младия читател консумацията на писано слово се брои за безплатна операция, а само складиращите хора и институции калкулират четенето като инвестиция (макар че съвсем нямат точно него предвид).

Любопитно е разсъждението на специалиста по четенето Жан-Франсоа Барбие-Буве върху „културата на безплатността“ като заплаха за писаното слово. Независимо, че признава, че „психологичната“ цена на книгата (това, което сме готови да платим, за да я имаме) намалява, интернет по неконтролируем начин заразява с вируса на безплатността цялата култура на складирането, чиято основа са печатните медии. Книгата изглежда скъпа, разбирано не абсолютно (обективно цената на книгите еволюира по-бавно от поскъпването на живота), а в сравнение с другите носители на информация, които все повече зависят от „култура на безплатността“.

Тревогата на френския изследовател е свързана със „самотата“ на книгата в пространство, в което  се плаща за оборудването, а не за употребата му; за носителят, а не за посланието; за достъпа, но не и за съдържанието. Икономическият модел на книгата и печата при положение, че скоро изцяло ще преминат в ко-виртуалност, трудно би направил изключение.

Жреците на издателската индустрия едва ли още дълго ще си вярват, че книгата ще продължи да ги храни като „островче на реална стойност“ в една империя от ентропиращи цени и безплатност. Медиаиндустрията побърза да отговори и на този читателски каприз – с безплатни вестници и списания, с книги-подаръци, вложени в прес-пакети, и с палитра от крос-медийни вълшебства.

Правителствата в Канада или Франция безрезервно финансират раздаването на безплатни книги, било като PR акции, или като инструмент за провокиране на четенето изобщо. Промененият читател дори сам свикна да си помага в този каприз – като създаде и мултиплицира движението за безплатно четене Bookcrossing. Продукт на тази актуална претенция са и инициативите за безплатно четене в неформални мрежи Bookboxes, Bookrings, Bookrays.

Алтернативното контракултурно движение на буккросърите призовава участниците към „споделяне“ (операция от културата на безплатността) на наличните си четива с други хора. Именно по този начин, убеден е промененият читател, една книга може да се реализира като медия, като концепция, като мислене – сред повече хора, независимо от платежоспособността им. А не като част от домашния интериор, като престижна вещ в офиса, като архивна единица в библиотеката или като предмет на стоково-парични отношения.

***

Но, дълбоката причина за блокирането на достъпа до четива е страхът от четящия и начетения човек. Изпълнителите на подобни акции изобщо не я осъзнават. Но те не са виновни. Изпълняват си дълга в поредния култ към правосъдието и сляпо принасят жертви пред идола на скъперниците и меркантилистите.
Първо, четенето е асоциална дейност, извършва се усамотено, реализира се невидимо (в черепната кутия) и поради това е неконтролируемо. Читателят е почти невидим и за какъвто и да е социологически поглед поради обстоятелството, че задълбоченото пълноценно четене е процес на самообщуване. А комфортната среда за самообщуването е «социалната изолация».

На всичко отгоре четенето представлява загуба на социално време и на интелектуална енергия на обществото, следователно е социално неефективно. В доклада на ЮНЕСКО за Международната година на книгата през 1972 г. се установи, че за Третия свят четенето все още се смята за срамно, престъпно и укорително действие. Африканската общност осъжда акта на индивидуалното четене, отделянето на човек с книга в ръка от непосредствено обкръжаващата го група се разглежда като подозрително и се усеща като заплаха за целостта. Едва ли не четенето насаме е грях, подобен на онанизма.

Днес и в най-либералните общества съществува аналогичен страх. Просто четящият човек е загубен за хищните манипулатори от външната среда. Оттук произтича и третият повод за страх и прикрита ненавист към читателите: четенето е безотказен филтър срещу риторични и аудиовизуални манипулации. В дейността четене индивидът има време да култивира и упражнява своето критично отношение, да оперира с информацията деструктивно, да прави дисекция на мненията, да сравнява, съпоставя, разобличава.

Четвърто, четенето е подривна дейност. Подривна за стереотипите и властта, за всички познати и непознати тоталитарни концепции умствена практика. Четящият култивира у себе си склонност към противодействие, анархизъм, самочувствие, оптимизъм и информационно превъзходство.

Човек чете, не само за да е различен от другите, не само, за да е оригинален, да е винаги над тях. Той чете, за да преодолее границите на тълпите, формирани пред  телевизионните екрани, за да разцепи единодушието в масата, да разкъса едновременността и преходността на телевизионното предаване, веднъж завинаги оставащо в миналото. Четенето е и най-доброто средство за отклоняване на стандартизацията и вулгаризирането – все клонящи към тълпизма – свойствени на нашия високо технологизиран век.

Както книгата, така и четенето носят високата културна отговорност да не позволяват, под напора на омасовяване и унификации, масовите комуникации да служат на индивидуалния суверенитет контраадаптивно и антиманипулативно. А това са отново неотменни функции на четенето като „опасен“ умствен процес.

И пето, на този свят единствено четящият човек притежава капацитет да променя – себе си, средата си, държавата, света. Който е запознат с неврофизиологията на четенето знае, че читателят развива не толкова „сивото си вещество“, колкото неговата обвивка – мозъчната кора, т.е. самоосвобождава се от животинската зависимост, от генетично предопределени и дресирани в общност (стадо) модели на поведение.

Така както мозъкът му еволюира отвътре навън, така и личността на читателя (вече променен след като току-що е отметнал поредната страница) развива и променя средата си отвътре навън – абсолютно децентрализирано, неподозирано и невидимо за „стражите от кулата“, изненадващо – някъде от недрата, настрани и нагоре – като от епицентър на земетръс. Читателите са недолюбвани и опасни и защото променят мнението си (само кравата не мени мнението си, защото не получава информация). И следователно осъществяват дъмпинг на официалните тези и мнения.

Ако светът трябва да остане такъв, какъвто е сега, читателите са най-опасните същества. Арестувайте ни всичките. И пак ще забравите най-важният играч – книгата. Книгата е много хитра медия – не търпи препятствия, окови и ограничения. Заредена е с пробивната сила на светлината. Особено, когато е търсена.