От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2023 11 Netanjahu

 

Как най-дългогодишният лидер на Израел преобрази страната по свой образ и подобие

Атака като тази, извършена от Хамас на 7 октомври, не трябваше да бъде възможна. Със сигурност не и докато министър-председателят Бенямин Нетаняху е начело. Той е, както се изразяват неговите съмишленици, „г-н Сигурност“. Той иска да бъде запомнен, както сам казва, като „защитник на Израел“. Хвали се, че Израел никога не е познавал по-мирно и проспериращо време от приблизително 16-те години, през които той е на власт. По време на последователните му мандати Израел инсталира системата „Железен купол“ за прехващане на ракети от ивицата Газа и изгради по границата с Газа 40-километрова ограда на стойност 1,1 млрд. долара, оборудвана с подземни сензори, дистанционно управляеми оръжия и обширна система от камери. Успехът на визията на Нетаняху за крепостта Израел може да се измери в незабележимостта на палестинците (и техните страдания) откъм комфорта на някое кафене в Тел Авив.

Но относителното спокойствие през последното десетилетие и половина се градеше върху редица илюзии: че палестинците и техните стремежи към свобода могат да бъдат скрити зад бетонни бариери и игнорирани; че всяка останала съпротива може да бъде овладяна чрез комбинация от технологии и огромна огнева мощ; че светът, и особено сунитските арабски държави, са се уморили дотолкова от палестинския въпрос, че той може да бъде премахнат от световния дневен ред, а следователно, че израелските правителства могат да правят каквото си поискат и да понесат само малко последствия.

Нападението от 7 октомври разруши всички тези предположения. Стрелците на Хамас преминаха през „умната“ бариера на мотоциклети и на задната част на пикапи (между другото, тя струваше повече от целия БВП на Гренада). Изненадана, израелската армия се оказа почти обездвижена и не успя да си възвърне контрола над някои градове и кибуци за повече от 48 часа. Всички аспекти на проекта на Нетаняху се сринаха в съботната сутрин, която израелците започнаха да наричат „черен шабат“.

Последователните управления на Нетаняху не направиха израелците по-сигурни. Напротив, те ги направиха уязвими за нападения като това, което извърши Хамас. Нетаняху не очерта пътя на Израел към излизане от зависимостта му от Съединените щати. Вместо това той остави Израел толкова зависим от американския си поддръжник, колкото беше по време на единствената подобна катастрофа в историята на Израел – войната от Йом Кипур през 1973 г. Нетаняху обеща да рационализира държавата и да направи управлението по-ефективно. Вместо това израелската бюрокрация се разрасна, а социалните служби бяха недофинансирани и не реагираха на нуждите.

И все пак, макар визията на Нетаняху за Израел да е напълно дискредитирана, няма ясен наследник, който да е готов да я наруши. Железните релси, които Нетаняху постави, може да се окажат твърде трудни за преместване. Настоящата криза може да отбележи края на публичната кариера на Нетаняху. Но Израел може да се окаже в капана на условията, които той е създал, дълго след като той си отиде.


Small Ad GF 1

В една тъмна октомврийска нощ на 1995 г. Нетаняху стоеше на балкон с изглед към площад „Сион“ в Йерусалим. Пред него беше разпънат транспарант с надпис „Смърт за арабите“. Под него стоеше разпалена тълпа от десетки хиляди души. Ицхак Рабин, министър-председател по това време, настояваше за постигане на споразумение с Организацията за освобождение на Палестина (ООП), а демонстрацията беше протест, организиран от десните противници на споразуменията от Осло. По това време Нетаняху беше 46-годишен избран лидер на израелската дясна партия „Ликуд“. На него се гледаше като на дръзкото ново лице на уморената политическа сцена, на която все още доминираха ветераните от основаването на Израел.

Изкусен политически играч, Нетаняху беше заложил политическото си бъдеще на противопоставянето срещу мирния процес от Осло. През лятото на тази година той се присъедини към демонстрация, която включваше имитация на погребална процесия на Рабин, пълна с ковчег и примка, на която протестиращите скандираха „Смърт на Рабин“. През октомврийската нощ по улиците на Йерусалим демонстрантите размахваха плакати, които заклеймяваха Рабин като предател. Те издигаха негови снимки в униформата на нацистката СС и с кефия [арабски шал] на председателя на ООП Ясер Арафат. Те скандираха „с кръв и огън ще изгоним Рабин“ и отново „Смърт на Рабин“.

Месец по-късно един студент по право, религиозен националист, на име Игал Амир, стреля с два куршума в гърба на Рабин, убивайки както него, така и визията за териториален компромис, която той представляваше. Пред болницата, в която бе обявена смъртта на Рабин, тълпа от поддръжници на министър-председателя скандираше „Биби [Нетаняху] е убиец“. Разбира се, Амир беше този, който натисна спусъка. Но Нетаняху беше сред най-видните личности, които подклаждаха атмосферата на насилие, в която Амир извърши деянието.

През 1996 г. лидерът на Партията на труда и наследник на Рабин – Шимон Перес – свика избори с надеждата да потвърди народния мандат за мирния процес от Осло. Според социологическите проучвания това беше сигурен залог. Популярността на Нетаняху беше започнала да намалява след убийството на Рабин. Но след поредица от самоубийствени атентати в месеците преди изборите през май, рейтингът на Нетаняху започна да се подобрява. Той набеди Перес за опасността от териториален компромис, определи своя противник като слаб и предупреди, че Перес „ще раздели Йерусалим“. С минимална разлика – по-малко от 1 % от гласовете – Нетаняху изненадващо победи. Той стана най-младият министър-председател в историята на Израел.

 

Първият тригодишен мандат на Нетаняху не беше успешен, но много от отличителните белези на неговия подход бяха вече очевидни. Притиснат от администрацията на Клинтън да постигне напредък в мирните преговори, Нетаняху подведе американците, като се ангажира само с минимума, необходим за поддържане на мирния процес, и същевременно направи всичко възможно да предотврати постигането на споразумение за окончателен статут в дългосрочен план. В очите на десните си критици Нетаняху не скъса достатъчно решително с решението за две държави. Според него обаче най-добрият начин да се предотврати създаването на палестинска държава е да се направи това тихо, без фанфари, каквито биха предизвикали официалното анексиране или директното отхвърляне на ръководения от САЩ мирен процес.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Нетаняху не е традиционен идеолог. Неговото противопоставяне срещу решението за две държави не произтича от месианско убеждение или библейско вдъхновение. Докато много от поддръжниците му са религиозни традиционалисти, той е твърдо светски настроен и дори не спазва кошер [еврейското изискване за ядене на чиста храна]. Вместо това мирогледът му е формиран от дълбок песимизъм. „Питат ме дали завинаги ще живеем с меч – да“, каза той пред група членове на Кнесета през 2015 г. Усвоил е този възглед още като дете. Баща му, Бенцион Нетаняху, е намусен историк на испанската инквизиция, който умира през 2012 г. на 102-годишна възраст. „Еврейската история в голяма степен е история на холокоста“, казва Нетаняху Сронце пред Дейвид Ремник от New Yorker. За сина на Нетаняху тази катастрофична визия за историята означава, че почти всички въпроси на отбраната се пречупват през призмата на екзистенциалната заплаха. Според тези сметки всяка палестинска държава почти сигурно ще се превърне в ислямистка терористична държава, която заплашва съществуването на Израел; следователно безкрайният израелски контрол над окупираните територии е абсолютна необходимост за оцеляването на евреите.

Нетаняху съчетава този мрачен мироглед с майсторство в изкуството на политическото представяне. Той е първият истински телевизионен министър-председател на Израел. Ходи на уроци по актьорско майсторство, за да усъвършенства публичните си изяви. Носи грим и се грижи камерите да показват само добрата му страна. По времето, когато повечето други израелски политици все още предпочитаха навитите ръкави на ризите, Нетаняху се появяваше с дръзки костюми „Бриони“ и този вкус към лукса също щеше да се запази през годините на управлението му.

Бивш командос от специалните части, превърнал се в консултант по мениджмънт, Нетаняху олицетворява новия израелски синтез на ястребския неолиберализъм. Той е едновременно технократ и популист. През 1996 г. той встъпи в длъжност със сложни планове за преустройство на израелската икономика по татчеристкия модел на свободния пазар: преструктуриране на бюрокрацията в страната, либерализиране на пазара на труда; намаляване на субсидиите за затруднените отрасли. Но само малко от тази програма беше реално изпълнено. По-значими бяха промените, които той внесе в политическата култура на страната. Още от премиерството на Менахем Бегин през 1970-те години Ликуд използваше реториката на класовото недоволство и религиозния традиционализъм, за да мобилизира базата си от предимно работническата класа мизрахим – евреи от Близкия изток и Северна Африка. Нетаняху усъвършенства популизма на Ликуд за епохата на всеобщото излъчване. Поддръжниците му се сплотиха зад лозунга „Нетаняху – добър за евреите“, който предполагаше, че опонентите му са нелоялни към еврейските интереси.

След като се върна на власт през 2009 г., Нетаняху се зарече никога да не я загуби. Както подробно описва израелският журналист Бен Каспит в книгата си „Годините на Нетаняху“, Нетаняху смазва или изгонва всички потенциални съперници в Ликуд. До 2015 г. той се „преобрази“, пише редакторът на Haaretz Алуф Бен, „от консерватор, който избягва риска, в десен радикал“. Той трансформира партията, която винаги е била твърдо и дори яростно националистическа, но някога е включвала икономически и социални либерали, в авторитарна популистка партия, в центъра на която е неговата харизматична личност. Насърчаван от съпругата си Сара и сина си Яир, Нетаняху започна да вижда себе си като незаменим, въплъщение на националния дух, идентичен на самата държава. „Без Биби“, неведнъж е казвала Сара Нетаняху, „Израел е обречен“.

През дългите години на власт в политиката се появява отчетлив „модел на Нетаняху“. Когато става въпрос за палестинците, основното убеждение на Нетаняху е, че окупацията може да бъде управлявана и поддържана за неопределено време. На теория Нетаняху предполага, че би бил склонен да приеме „демилитаризирана“ палестинска държава, която описа в речта си в университета „Бар-Илан“ през 2009 г. На практика обаче, както той изтъкна в същата реч, условията, при които би се съгласил на такава държава, са такива, които никой палестински лидер не би могъл да приеме: не само демилитаризация и израелски контрол върху въздушното пространство, но и израелска столица в един неразделен Йерусалим. Това беше блъф, за да се запази илюзията за мирен процес, като същевременно се затвърди окупацията.

Убеждението на Нетаняху, че окупацията може да остане завинаги, беше и е широко споделяно. Водещият интелектуалец на израелското дясноцентристко движение, философът Мика Гудман, придаде на идеята за управление на окупацията респектираща патина на прагматизъм в книгата си от 2018 г. „Catch-67“. Вместо да се надява да „реши“ израелско-палестинския конфликт, Гудман предложи той да бъде „сведен до минимум“ – например чрез разширяване на зоните на ограничена палестинска автономия, като същевременно се запази крайното израелско господство в окупирания Западен бряг.

Дори политическите опоненти на Нетаняху възприеха този подход. Краткотрайното правителство на „промяната“, ръководено от бившия телевизионен водещ Яир Лапид и лидера на заселниците Нафтали Бенет, което за кратко отстрани Нетаняху през пролетта на 2021 г., не се отклони от модела му, а го задълбочи още повече. Именно при правителството на Лапид-Бенет палестинските жертви на Западния бряг започнаха да нарастват. Това беше и периодът, в който Бени Ганц, по това време министър на отбраната, определи шест водещи палестински неправителствени организации за защита на правата на човека като „терористични организации“ като част от усилията на Израел да потуши опозицията срещу окупацията.

За поддръжниците си парадигмата за управление на окупацията имаше множество практически предимства. Запазването на статуквото намаляваше риска от разгневяване на международната общност. Освен това безсрочната, но предполагаемо временна окупация позволява на Израел да държи палестинците без граждански права, докато официалното анексиране би изисквало Израел да реши дали да предостави гражданство на палестинците в анексираните територии и, от гледна точка на Израел, би рискувал да застраши еврейското демографско мнозинство.

Въпреки това за Нетаняху и неговите съюзници не беше достатъчно просто да се затвърди окупацията; необходимо беше също така да се гарантира, че няма да възникне обединено палестинско движение. Начинът да се постигне това според Нетаняху е да се укрепи ислямистката организация Хамас в Газа за сметка на нейния съперник, доминираната от Фатах ООП на Западния бряг. За да подкрепи правителството на Хамас в Газа, по искане на Израел, правителството на Катар преведе милиарди долари на войнстващата групировка. „Всеки, който иска да предотврати създаването на палестинска държава, трябва да подкрепи укрепването на Хамас“, заяви Нетаняху на заседание на партията Ликуд през 2019 г. „Това е част от нашата стратегия – да разделим палестинците на тези в Газа и тези в Юдея и Самария“.

Това, което израелците наричат „the conceptzia“ – тази парадигма на окупация-управление и разделяй и владей – имаше своя аналог в сферата на външната политика. До 2020 г. единствените арабски държави, подписали договори с Израел, бяха Египет и Йордания. Това се промени, когато администрацията на Тръмп подкрепи споразуменията от Абрахам през 2020 г. – поредицата от споразумения за нормализиране на отношенията между Израел и държавите от Персийския залив – Бахрейн и Обединените арабски емирства, както и Мароко, а по-късно и Судан. Не е случайно, че Хамас извърши нападението си точно когато изглеждаше, че Израел и Саудитска Арабия се доближават до нормализиране на отношенията. Дори и след сегашната опустошителна война Израел и саудитците може би ще продължат този процес, но както винаги е ясно, че дългосрочната регионална стабилност – и израелската сигурност – ще зависят от прекратяването на окупацията и реализирането на палестинските национални стремежи.

 

От гледна точка на израелската десница регионалната интеграция също предоставя алтернативна мрежа за сигурност, тъй като САЩ отклониха вниманието си от Близкия изток и се насочиха към Азия. Както ми каза през лятото на 2022 г. един израелски политик, член на дясната светска партия „Израел Бейтену“ на Авигдор Либерман, „намаляващият авторитет“ на САЩ в световните дела налага по-тесни връзки между Израел и други държави от региона. „Хората разбират, че трябва да се държат едни за други“, каза той.

Един Близък изток, в който САЩ играят по-малко активна роля, отдавна е мечта на израелските ястреби, които разглеждат зависимостта на Израел от САЩ като ограничение и стратегическа отговорност. През 1996 г. група неоконсервативни анализатори, ръководена от Ричард Пърл, който по-късно се присъедини към администрацията на Джордж Буш, публикува документ, озаглавен „Чист пробив“: В него се очертават стъпките, по които Израел под ръководството на Нетаняху би могъл да „създаде нова основа за отношенията със САЩ“. Според авторите Израел би могъл да получи „по-голяма свобода на действие и да премахне значителен лост за натиск срещу себе си“, ако успее да се „освободи“ от подкрепата на САЩ чрез „либерализиране на икономиката си“.

Администрациите на Нетаняху следваха тази стратегия до голяма степен. Агресивната приватизация на банки и комунални услуги, намаляването на данъците и рязкото съкращаване на публичните разходи, както и антипрофсъюзните мерки наистина превърнаха Израел от средно развита, доминирана от държавата икономика в богата регионална сила, износител на военни и наблюдателни технологии, макар че неравенството в страната се задълбочи. По времето на Нетаняху – първо като министър на финансите в правителството на Ариел Шарон, а след това и по време на втория му мандат като министър-председател – Израел преодоля дългогодишния си търговски дефицит и започна да трупа огромни резерви в чуждестранна валута. Колкото по-силен ставаше Израел в икономическо отношение, толкова по-малко той се нуждаеше от пряка безвъзмездна икономическа помощ от САЩ, която беше прекратена през 2008 г. Дори американската военна помощ за Израел, въпреки че все още възлиза на огромната сума от 38 млрд. долара, се предоставя предимно под формата на отстъпка за израелските покупки на американски оръжия и средства за противоракетна отбрана – по същество субсидия за американските оръжейни производства.

През 2010 г. Нетаняху започна да се отдръпва от САЩ и техните съюзници и да развива отношения с гордо нелиберални държави като Унгария на Виктор Орбан и Полша при управлението на напускащия лидер Ярослав Качински като средство за блокиране на потенциални мерки срещу Израел от страна на Европейския съюз. Той се похвали с добрите си работни отношения с руския лидер Владмир Путин – на предизборните плакати на Ликуд за 2019 г. Нетаняху се ръкува с Путин – и по време на руската война в Украйна Израел отказа да достави на Украйна системи за противоракетна отбрана и сведе до минимум критиките към руското поведение. Винаги предпазлив поради упадъка на САЩ, Израел разви по-тесни връзки и с Китай. През 2021 г., като част от китайската инициатива „Пояс и път“, Израел предостави на държавната компания Shanghai International Port Group търг за управление на корабния терминал на пристанището в залива Хайфа, който управлява около половината от товарите на страната. Китайски компании са работили и по големи израелски инфраструктурни проекти, като например новата система за леки железопътни линии в Тел Авив.

Във вътрешнополитическата сфера на Израел Нетаняху развива начин на управление, който може да бъде наречен „определено личностен“. Той предостави министерства и постове в държавни агенции на апаратчици и „да“ хора от Ликуд, на непознати и некомпетентни хора, чиито единствени качества изглежда бяха лоялността им към него. През 2020 г., след като му бяха повдигнати обвинения по няколко дела за корупция, обвинен в подкуп, измама и злоупотреба с доверие, политическият стил на Нетаняху стана все по-параноичен. В речта си преди съдебния процес той заяви: „Не мога да се съглася, че трябва да бъда обвинен: „Елементи в полицията и прокуратурата обединиха усилията си с левите медии – аз ги наричам бандата „всеки, освен Биби“ – за да произвеждат неоснователни дела срещу мен“. Това отбеляза кристализирането на нещото, което някои израелски коментатори нарекоха „биби-изъм“ – синтез от войнствен национализъм, теоретизиране на конспиративни теории и най-вече обявяване на опонентите на Нетаняху за предатели.

Тъй като все по-голяма част от избирателите се обръщат срещу него, Нетаняху запазва управляващата коалиция, като издига на ръководни постове в правителството си екстремистки настроени заселници и месиански настроени етнонационалисти. Сред тях са фигури като Итамар Бен-Гвир, сега министър на националната сигурност, който преди това е бил осъждан за подстрекаване към расизъм и тероризъм, а като млад крайно десен боец е бил част от групата, нападнала кортежа на Ицхак Рабин, и който доскоро окачваше на стената в хола си снимка на Барух Голдщайн, израелски заселник, роден в Бруклин, който изби 29 палестинци на Гроба на патриарсите в Хеброн. Като част от коалиционните преговори през миналата зима Нетаняху предаде правомощията на военното правителство на Западния бряг на финансовия министър и твърдолинеен религиозен националист Безалел Смотрич, който призова за официално анексиране на Западния бряг и изгонване на всички палестинци, които се съпротивляват.

След като получиха властта, Бен-Гвир и Смотрич започнаха незабавно да настояват за анексиране на части от окупирания Западен бряг, като приложиха мерки за заграбване на земя и одобриха необуздано разширяване на селищата, което достигна своята кулминация, дори преди настоящата война, като превърна 2023 г. в най-смъртоносната година за палестинците от втората интифада насам. Между 1 януари и 6 октомври Службата на ООН за координация на хуманитарните въпроси регистрира най-малко 199 смъртни случая на палестинци в окупирания Западен бряг, включително Източен Йерусалим, което е най-високата цифра от 2005 г. насам.

Нахлуването на Хамас сутринта на 7 октомври разруши всеки един от стълбовете на проекта на Нетаняху. Мащабът и жестокостта на нападението показаха невъзможността окупацията да се запази завинаги без непрекъснати, опустошителни човешки жертви. През по-голямата част от изминалите две десетилетия палестинците бяха тези, които плащаха по-голямата част от тази човешка цена, и тези години приспаха Израел в опасно самодоволство и безразличие към съдбата на палестинските им съседи. Ръководството на Хамас осъзна тази уязвимост и се възползва от нея с убийствен ефект.

Макар че ще отнеме време да се разбере напълно степента на провала на израелското разузнаване, това, което стана ясно досега, е, че военните служители са пренебрегнали признаци, които е трябвало да бъдат предупредителни. Според Хаарец израелското разузнаване е престанало да подслушва разговорите по уоки-токи на Хамас месеци преди нападенията. В неотдавнашно телевизионно интервю 20-годишен войник от 7-а бронирана бригада заяви, че неговото подразделение е получило съобщения за необичайна дейност около 23:00 ч. през нощта на 6 октомври, но не е получило никаква последваща заповед. Около 3 ч. сутринта Ронен Бар, директор на Шин Бет, израелската служба за вътрешна сигурност, е получил обаждане в отговор на такива доклади. След часове на обсъждане рано сутринта той изпраща само малък екип от специалните сили в района на разделителната ограда на Газа. Убедени, че Хамас е умиротворена, възпряна и интегрирана в израелския апарат за управление на окупацията, израелските генерали не приемат сериозно, че Хамас може да извърши нападение от такъв мащаб.

Освен това нападенията разкриха с ужасяваща яснота стратегическия риск, който представлява продължаващото [еврейско] заселване на Западния бряг. Една от причините, поради които въоръжените лица на Хамас успяха да преодолеят израелската отбрана и поради която израелските сили не успяваха да си върнат превзетите градове и кибуци толкова време, беше, че голяма част от израелската армия беше изпратена на Западния бряг. Този уикенд беше еврейският празник Симчат Тора – при нормални обстоятелства време на радост и танци, но в окупирания Западен бряг – време на засилено насилие от страна на заселниците. Израелската армия дори беше преместила сили от границата с Газа на Западния бряг, за да охраняват израелските заселници. Общо 32 батальона на ЦАХАЛ са били разположени на окупирания Западен бряг, докато по границата с Газа е имало само два. Това остави кибуците и градовете в западната част на Негев – граждани на същинския Израел – уязвими, докато заселниците на Западния бряг можеха да тероризират палестинското население под прикритието на ЦАХАЛ. Привържениците на изграждането на селища отдавна твърдят, че техните усилия укрепват сигурността на Израел. Реалността доказа, че аргументите им са погрешни.

 

Провалите на Нетаняху в сферата на външните отношения са не по-малко очевидни. Противно на дългогодишното му мнение, въпросът за Палестина няма просто да изчезне. Никаква истинска интеграция на Израел в по-широкия Близък изток няма да бъде възможна без дългосрочно споразумение, което да сложи край на окупацията на Западния бряг и обсадата на ивицата Газа. Настоящата война влоши отношенията на Израел с Египет и Йордания – двата най-важни арабски съюзници. С помощта на САЩ израелското правителство се опита да окаже натиск върху Египет да приеме жителите на Газа на своя територия – ход, който отразява безразсъдно пренебрежение към стабилността на югозападната им съседка. Досега египетските власти отказват. Масови протести избухнаха не само в Египет, Йордания и Ливан, но и в Турция. Споразуменията от Абрахам, които Нетаняху смяташе за свое епохално постижение, също показват признаци на напрежение. В началото на ноември Бахрейн отзова посланика си от Израел и обяви, че преустановява икономическите си връзки, за да покаже подкрепата си за палестинската кауза.

Преди всичко друго, привидната „самостоятелност“, която Нетаняху постигна, се оказа фарс. На фона на заплахата от по-широка регионална война Израел сега изглежда по-зависим от всякога от своя спонсор САЩ, който премести две ударни групи самолетоносачи в Близкия изток, за да възпре регионалната ескалация на конфликта. САЩ предоставят на Израел всичко – от малки оръжия, като автоматични пушки, до ключови компоненти на системата „Железен купол“. Дори изпратиха тризвездния генерал Джеймс Глин от американската морска пехота, за да консултира израелския генерален щаб как да води градско противодействие. В безпрецедентна проява на американска ангажираност държавният секретар Антъни Блинкен и министърът на отбраната Лойд Остин са присъствали на заседанията на израелския кабинет по планиране на сигурността, за да съветват израелските си колеги.

Некомпетентната реакция към 7 октомври разкрива пораженията, които дългото управление на Нетаняху е нанесло на държавата. В продължение на дни, а в някои случаи и на седмици след атаките, някои семейства съобщават, че не са чули нищо от държавни служители за местонахождението на изчезналите си роднини; телевизионни водещи се намесват, за да създадат горещи линии за тези, които отчаяно търсят информация. В деня на нападенията, когато бяха убити десетки полицаи, Бен-Гвир, чието ведомство контролира полицията, не беше открит никъде; едва по-късно той се появи, но не за да поеме отговорност за случилото се, а за да организира фотосесии, на които раздава автомати на граждански отряди за отбрана в израелските градове. Усилията на държавата за преместване, изхранване и обличане на десетките хиляди израелци, евакуирани от северната и южната граница, бяха толкова неефективни, че протестните групи, сформирани по време на демонстрациите срещу правителствения план за реформа на съдебната система, се заеха да запълнят празнината. Бюджетните съкращения в Министерството на здравеопазването доведоха до недостиг на финансирани от държавата социални работници и психолози, които да се справят с проблемите на хилядите хора, нуждаещи се от лечение на психически травми.

От своя страна Нетаняху изглежда управлява кризата с мисъл за своето все по-неясно политическо бъдеще. Както винаги, неговата грижа е за оптиката. Той не е присъствал на нито едно погребение на загиналите на 7 октомври, вероятно от страх, че присъстващите могат да го нападнат. Предпочиташе да излъчва обръщения по телевизията и да прави снимки с елитни военни части. Когато най-накрая се срещна с представители на семействата на взетите заложници, един крайно десен активист, за когото не е известно да има връзки със заложниците, но който има близки връзки със семейство Нетаняху, се появи внезапно на срещата, за да го похвали. След като вече се опита да обвини военните и служителите на разузнаването за катастрофата на 7 октомври, сега Нетаняху е зает със събирането на доказателства, за да се оправдае, когато след войната най-накрая ще трябва да дава сметка.

Въпреки тези усилия за възстановяване на имиджа му, Нетаняху е почти приключил политически. Гневът на обществото към него и неговото правителство е огромен. В неотдавнашно проучване, проведено от израелската телевизия Channel 13 News, 76% от анкетираните заявиха, че Нетаняху трябва да подаде оставка – или в края на войната (47%), или незабавно (29%). По време на неотдавнашно интервю за израелския либерален всекидневник Хаарец бившият министър на отбраната Моше Яалон – човек, чиито политически възгледи са вдясно от Нетаняху, нарече министър-председателя „екзистенциална заплаха“ за страната. Друго проучване установи, че по-малко от 4% от израелците смятат, че Нетаняху е надежден източник на информация за настоящата война.

Какво ще се случи след Нетаняху? Преди 7 октомври опитът му да ликвидира съдебната система на страната предизвика най-голямото протестно движение в историята на Израел. В продължение на повече от девет месеца стотици хиляди излязоха по улиците в опит да предотвратят една реакционна конституционна революция, която щеше да направи почти невъзможно за десницата да загуби властта. Тези протести съживиха израелското гражданско общество, което се беше свило по време на мандата на Нетаняху. Заплахата от автокрация в стил Орбан или Ердоган преполитизира, а в някои случаи дори радикализира сегменти от израелската либерална, светска и образована средна класа. Евентуалната нова политическа сила, която може не само да оспори Нетаняху като човек, но и да скъса с неговата политика, вероятно ще се появи от това движение.

 

Все пак това, което е останало от израелската левица, се намира в трудно положение. Последните няколко години на повтарящи се избори – от 2019 г. насам те бяха пет – опустошиха ционистките партии на труда, които някога доминираха израелския политически живот. Самата Партия на труда беше сведена до едва четири места в парламента. Мерец, гражданско-либертарианската, социалдемократическа партия, която дълго време представляваше мирния лагер в страната, няма нито едно място. От 7 октомври насам Яир Голан, 61-годишен бивш генерал от ЦАХАЛ и някогашен председател на Мерец, се превърна в нещо като национална знаменитост, след като облече униформата си и спаси цивилни граждани, атакувани от Хамас; засега той е последната и най-добра надежда на израелската лявоцентристка партия да върне в израелския мейнстрийм договорения компромис с палестинците – но това е изключително слаба възможност.

Общественият дискурс в Израел се е отклонил много повече надясно. Телевизионните новини засилват призивите за отмъщение и използване на непропорционална сила, дори когато броят на жертвите в Газа нараства до десетки хиляди. Всеки ден се появява по някой нов политик или министър от Ликуд, който безсрамно призовава към военни престъпления. Миналата седмица министърът на земеделието Ави Дихтер се появи по телевизията, за да призове към „Накба[1] в Газа“, както той описа настоящата сухопътна операция на Израел. Заместник-председателят на Кнесета Нисим Ватури написа в Туитър, че Израел трябва „да изгори Газа, нищо по-малко!“. По-рано този месец министърът на културното наследство Амихай Елияху предложи Израел да хвърли ядрена бомба върху ивицата Газа. Някои израелски попзвезди започнаха да пеят за завладяване и възстановяване на израелските селища в ивицата Газа. Въпреки че политическите лидери на заселническата десница, като Бен-Гвир и Смотрич, са дискредитирани, ветеранът в социологическите проучвания Дуди Хасид наскоро отбеляза, че може би има пространство още по-вдясно от тях, което чака да бъде запълнено. Нетаняху и неговото правителство заявиха, че целта на войната е да се свали Хамас; почти неизбежният неуспех на Израел да постигне напълно тази цел всъщност може да предизвика засилен етнонационалистически отпор.

Най-вероятната възможност обаче е проектът на Нетаняху да продължи да съществува дори и при негово отсъствие. Най-вероятният наследник на Нетаняху е неговият най-близък съперник от няколко години – Бени Ганц, бившият началник на ЦАХАЛ и лидер на дясноцентристката партия „Национално единство“, чийто рейтинг скочи през последните шест седмици. Високият, синеок Ганц е образ на войнствена директност в сравнение с мафиотския популизъм на Нетаняху. Въпреки това Ганц е не толкова идеологическа, колкото козметична алтернатива на Нетаняху. Лоялен войник през целия си живот, той не познава нищо друго освен парадигмата за окупацията и вероятно ще я запази. Бившият министър-председател Нафтали Бенет, който се нарежда непосредствено след Ганц, също изглежда готов за участие във властта. Бенет – който някога е бил началник на щаба на Нетаняху – вероятно също ще се придържа към наръчника на бившия си шеф.

В продължение на години Нетаняху си представяше себе си като Уинстън Чърчил в Близкия изток. Израелският журналист Ари Шавит отбелязва, че Нетаняху вижда себе си не просто като борец срещу заплахите за съществуването на Израел, а като фронтови защитник на Запада срещу неговите смъртни врагове. От началото на настоящата война грандиозните илюзии на Нетаняху са на показ. „Ние сме синове на светлината, те са синове на мрака“, заяви той наскоро. И все пак, поне отчасти, именно този песимизъм – светогледът, според който годината винаги е 1933 г. – обрече Израел под ръководството на Нетаняху на безкрайни войни – седем, откакто той пое властта през 2009 г. – а палестинците в Газа на многократни бомбардировки.

Всяко прекъсване на парадигмата на Нетаняху ще изисква да се излезе извън рамките на манталитета, според който съществуването на Израел винаги виси на косъм – задача, която след кланетата от 7 октомври ще бъде много по-трудна. Но, както израелските служители по сигурността ще признаят, тази ужасна война, дори и със заплахата да се превърне в пожар на няколко фронта, не е екзистенциална за Израел. Ако има някаква надежда да се премахне наследството на Нетаняху, тя ще дойде от израелски лидер, може би такъв, чието име все още не е известно, който ще има смелостта да признае откровено силата на страната си и да я използва като основа за подновяване на усилията за мир.

Засега обаче няма такива кандидати. Нетаняху преобрази страната по свой образ и подобие; той я ръководи по-дълго от Давид Бен-Гурион, бащата-основател на страната. Дори след като Нетаняху като човек си отиде, а наследството му бъде дискредитирано, създаденият от него модел ще се окаже труден за разрушаване.

 

Източник

 

[1] Накба, което на арабски означава „катастрофа“, се отнася до масовото разселване и лишаване от собственост на палестинците по време на арабско-израелската война през 1948 г.

Джошуа Лайфър е помощник-редактор в Jewish Currents. Негови работи са публикувани също в The Guardian, The Nation, n+1, +972 Magazine, Dissent, Jacobin, The Baffler, Haaretz и други.|

 

Pin It

Прочетете още...

„Ние“ и „Те“

Джери З. Малър 04 Мар, 2017 Hits: 15977
Съвременните социални учени, пишещи за…