За съжаление напоследък сме затрупвани с буржоазни задължения и нямаме време за описание на вълнуващите събития покрай настоящите протести. Тук накратко за два елемента: културния фронт и гражданския надзор върху проявленията на Провокацията.[1]
I. Културният фронт
Излизащите във ваканция летни протести често се представят като борба на гражданското общество и европейските му ценности срещу остатъците от комунистическия режим. На новото, което така и не дойде напълно след 23 години напъни, срещу старото, окопало се в собствената си инерция. Обаче конфликтът между двете основни партии – БСП и ГЕРБ – респективно носителките на старото и на новото, се пречупва и през сферата на изкуството, генерирайки перверзна логика. Съвременно (разбирай по западен образец) изглеждащият и звучащ Мишо Шамара се оказа привърженик и говорител на контрапротеста и на БСП (маркирана като столетницата на „нереформируеми комунисти“), докато Веселин Маринов, който е като излязъл от соца и по външен вид, и звучене, както знаем е културният представител на основната опозиционна сила: ГЕРБ.
Веселин Маринов на снимка с важни лица от ГЕРБ: Росен Плевнелиев и Цветан Цветанов.
Маринов е соц певец, но не е певец от соца. Кариерата му започва след 1989 с пик при управлението на ГЕРБ. Той се вписва в традицията на новия анти-комунизъм, съчетаващ соцносталгията (конкретно по-здравия ред) с решителност и готовност за отпор срещу комунизма и неговите провокации. Маринов е общ образ на двете тенденции, например с песента „Нашата полиция ни пази“. Тя стана обект на подигравки сред либералното гражданство, но днес доста протестиращи са готови да преглътнат ново управление на ГЕРБ, само и само да не е БСП.
От другата страна на барикадата е Мишо Шамара, върху който се излива избирателно гневът на протеста, защото нарече Симеон Дянков „еврейска гад.“ Няма с каква друга дума да се определи този гняв, освен като „избирателен“, след като страхотни усилия се хвърлиха да се доказва, че протестите не са имали предвид точно турците, когато се издигаха антитурски лозунги (и когато бяха забелязвани, защото до излизането на статията на Емине Гюлестан, антитурският расизъм от началото на протеста не правеше никому впечатление, освен на списващите този блог). Да не говорим, че Big Sha отдавна си служи с най-грозен „език на омразата“ и неведнъж е наричал ГЕРБ „гейове“ и „курви“, пък никой нищо не каза и за това (в самия протест се издигаха идентични лозунги, този път срещу коалицията БСП-АТАКА-ДПС).
Мишо Шамара със Снууп Доуг
II. Гражданството търси проявления на Провокацията
От 23 години слушаме как няма гражданско общество в България и това е причината за половинчатата ни демократизация. Все пак, от време на време тревожните гласове, диагностициращи липсата на гражданско общество, дружно в един глас се провикват как сме свидетели на неговото раждане. Така беше януари 2009, така е и сега. Базирайки наблюдението си върху стандартната либерална дефиниция на ГО като „коректив на властта“, либералните коментатори изказват само половината истина за протеста и пропускат да видят, че гражданско общество има, но не точно в ролята, в която го виждат.
Нека се обърнем към Алексис дьо Токвил за по-адекватно разбиране на това какво е гражданско общество. Токвил е много важен автор, защото защитава демократичните промени по-скоро от антиреволюционна и реакционна позиция. В съпоставката си между „Америка“ и „Европа“, която стои като сравнение между „зряла“ демокрация и такава с наследства от Стария режим, той пише:
В Америка, средствата за разкриване на престъпления и за арестуването на престъпниците, с които органите на реда разполагат, са малко. Полиция и паспорти няма. Криминалната полиция на САЩ не може да се сравнява с тази на Франция; магистрати и прокурори са малобройни, а разпитите на лишените от свобода са бързи и устни. Въпреки това, в никоя друга страна престъпността не избягва наказание толкова рядко. Причината за това е, че всеки схваща себе си като заинтересован от предаване на доказателства за извършеното престъпление, както и за задържането на престъпника. По време на престоя ми в САЩ бях свидетел на спонтанно формиране на комисии за залавяне и съдебното преследване на един човек, който е извършил голямо престъпление в даден окръг. В Европа престъпникът е нещастно същество, което се бори за живота си срещу министрите на правосъдието, като населението е само зрител на конфликта; в Америка той е привиждан като враг на човешкия род. Цялото човечество е срещу него.
С други думи, гражданско общество имаме не когато обществото и държавата се обособят като две външни едни от други сфери, при която едната играе ролята на коректив на другата, а когато пропастта между репресивните органи на държавата и обществото се преодолее и идентификацията с полицията е категорична. Зачатък на токвилското разбиране има и в либералната всекидневна идеология на гражданското общество; например, говоренето за „коректив“ се основава отчасти на идеята за гражданска бдителност и надзор, т. е. квинтесенцията на полицията. Либералното разбиране за гражданско общество като отделен от политическата сфера надзор на практика се реализира в токвилианското сливане на гражданство и полиция. Или както правилно е отбелязал Грамши, хегемонията на буржоазния ред е правопропорционална на нейната дифузия и разпределяне между всички членове на обществото (в културата, спотнанната идеология, в гражданското общество, свободните сдружения и т. н.). Хегемонията е като капитала: колкото повече е в обращение, толкова повече се увеличава (за разлика от предмодерния суверен, който концентрира цялата власт в себе си и следователно отсичането на главата на краля е било първото условие да започне процес на смяна на режима.)
В този ред на мисли, през социализма имаше съвършено гражданско общество заради доносниците. От тази гледна точка проблемът на ДС се състои не толкова в това, че е подчинявала личния живот на гражданите на стриктен надзор, а че следенето се делегира на отделна (и то публична!) институция. С други думи – не е достатъчно демократизирано и не включва цялото гражданство. В този смисъл, може би не е случайно, че гражданството се възмущаваше от песента на Маринов „Нашата полиция ни пази“: възможно е да се е демократизирало до степентта, в която усеща увереност, че може да отстрани полицията и да защитава себе си само. Метаморфозата на лозунга „ние сме държавата!“ в „ние сме полицията“ е вече факт. Не видяхме ли същите хора, които се възмущаваха на глупавата песен на Маринов, да влизат в ролята на полицаи, водейки граждански разследвания, изказвайки призиви за граждански арести, надзор и посочвайки постоянно проявленията на Провокацията в протеста?
За провокаторите се говори с апокалиптично очакване: „Ударът отдавна се очаква (още на #ден6)“ (коментар от фейсбук). Удар имаше: няколко дни след въпросния коментар хомофоби скъсаха плакат на един от ЛГБТ активистите от протеста. Но това не прави очакването по-малко патологично: всяка параноя е патологична, защото съмнението предхожда доказателствата. Медиите също са в тази рамка: например, от бТВ разгонват протестиращи, защото са провокатори и така помагат в спонтанните граждански разследвания. (Дори имаше случай, когато използваха кадри на аматьорско youtube видео за „провокатор“ в техен репортаж.) В тази схема, Сидеров изигра ролята на арх-провокатора в началото на протеста, след което в тази роля влизаха и излизаха различни играчи, включително и самата полиция. (Последно Дайнов идентифицира полицията като агент на Провокацията и лъжата срещу силите на прозрачността и истината в протеста). Също така, при случая с белия автобус се казваше как полицаите са го счупили отвътре и т. н.
Опитът за тотализиране на протеста в една хомогенна рамка има дълбока хигиенна база: враговете, особено вътрешните, трябва да се изчистят (Патриархът дори одобри молбата за отслужване на молебен за нравствено преображение). За целта се полагат параноидни свръх-интерпретативни усилия. Изживяването е като да си участник в космическа битка, фентъзи роман или детективски филм: бдят за следи, дори по кофите виждат маркери, всяко нещо води към друго (по плана на кукловодите), а целта е откриването на скритата истината за прехода (както пише в Харта 2013). Извличането на наслада и либидно стимулиране от разследването приема формата на параноидна херменевтика, в която „дълбока“ и трескава интерпретация отключва скрити значения и разбива кодове. В интерпретативната игра нищо не е това, което изглежда, всичко има по-дълбоко значение. Турците не са турци, курвите не са курви, имаме друго предвид, казват протестиращите, когато някой отбележи обидното съдържание на част от посланията. Отказът от очевидното е цената, която херменевтиката на протестиращите заплаща, за да ги предпазва от заговорите на Провокацията срещу силите на истината, красотата и прозрачността. Дори езикът им имитира символиката от фентъзи филмите и игрите: например, говори се за орки. В протестната вселена всичко е изчислено до последния детайл и няма нищо случайно. Протестиращите се мобилизират да демаскират кукловодите, но ускоряването на параноидните разследвания води до още повече параноя: нищо не е така както изглежда, никой не е себе си, всеки е потенциално подставен и „провокатор“ (или дори „отровна гъба“).
Въпреки че протестиращите не обичат провокаторите, те не могат без тях. „Провокатор“ тук изпълнява двойната функция на пречка пред мирният развой на протеста на възпитаните, интелигентните, моралните („ние си правим мирен протест, но те го развалят и предизвикват насилие“) и негов най-силен мотив: как иначе се доказва съществуването на тайното и окултно задкулисие, ако не чрез пробивите от окултното-към-света в лицето на „провокаторите“?
Езикът на Задкулисието и Провокацията го споделя и от властта: поредният случай на припокриване и пълен консенсус между протест и правителство след споделените ценности за Европа, гражданско общество и т. н. След като и МВР потвърди тезата за провокаторите, протест и полиция отновно заговориха на един език. (Всъщност, изявлението е от 19-и юли, но то пък само посочва, че протест и власт са в съгласие, дори когато се бият). Връх на народното съгласие с полицията взе известният случай с полицайката, която говореше за провокатори, а после сама бе разконспирирана за лъжкиня и провокаторка (тук и тук). После пък се появиха предположения, че всъщност снимките са обработени и целят предизвикване на конфликт с полицията. Може би пък тя не е истинска полицайка?
Да не забравяме и практическото изпълнение на народната любов към полицията (поне преди 40-ят ден), когато се раздаваха цветя и минерална вода на полицаите и последните бяха асимилирани безпроблемно като част от протестиращите, докато не ги набиха (за изумление на протестиращите полицията зае страната на държавните институции).
Може да заключим, че Веселин Маринов изпя една почти пророческа песен: след като разобличихме нашата полиция, че лъже, че ни пази, ние поехме нейната роля. Ние сме и пазим нашата полиция, но в каква форма ще се реализира това настроение? Щом като (публичната) полиция толкова лесно може да стане жертва на Провокацията, то дали това ще се преведе в легитимност към частни форми на насилнически структури? Дали е възможна широка коалиция за гражданска защита, включваща патриотични младежки организации, надзираващи медии, бдителни фейсбук и туитър анализатори, които да локализират Провокацията, без в един момент да локализират и себе си?
[1] Статиятя е от миналата година, но по мое мнение си остава все така актуална… Бел. ред.