Сцена 4
„Сигурност“
Музиката продължава.
Пътуването ми беше към своя край.
Застанал пред входа на централния Изчислителен център, аз се намирах само на метри разстояние от истината. Най-накрая щях да постигна сигурност и истина. Най-накрая щях да разбера кой е отговорен за несправедливостта, неравенството, експлоатацията, потисничеството, за всички страдания.
Вече не бях далеч.
Вече не е далеч.
Но все още имах да преодолея една пречка, да натрупам последен опит, преди края.
Пред мен, висок към 50 метра, се издигаше силуетът на човешка фигура. Стоманен колос ме гледаше седнал, в будно очакване.
Робот-пазач. Имаше много от тях, те блуждаеха в Света на Сийд с вечната цел да поддържат механичния ред.
Но този ми направи различно впечатление.
– Здравей, човече. Как се казваш? Какъв е въпросът ти? Какво искаш тук, човече?
Стоях като вкаменен. Не бях подготвен за разговор с надзорните органи, никога не бих очаквал от тях нещо по-различно от порицание или надмощие.
– Казвам се Вулго. EZ420 е обозначението ми. БЕШЕ обозначението ми. Искам да говоря със Сийд.
За момент се поколебах, после добавих.
– Моля!
– (Въздишка) Благодаря за честността ти, човече. Вулго-човече. Казвам се Atzkol. Аз съм пазител на реда, както знаеш със сигурност. А със Сийд не можеш да се срещнеш.
Напрежението ми се увеличи, вътрешното ми тревожно състояние очевидно се долавяше и отвън.
– Не се страхувай, Вулго-човече. Аз не съм опасност за теб, както и ти не си опасност за мен. Аз съм не само пазач, но и философ. И ти преча да постигнеш целта си само за твое добро.
– За мое добро? Ти не разбираш. Това е единственото ми желание, делото на живота ми. Оттеглих се от този свят, за да го прозра, трябва да постигна целта си.
– Напротив, разбирам те. Не си първият, когото посрещам тук. И няма да си последният. Всеки път си казвах отново и отново „никого повече няма да пуснеш да влезе“ и всеки път отново бивах убеждаван в противното. Опитай късмета си.
– Тук е имало и други преди мен, други като мен?
– Много хора, Вулго-човече. Ти си по-малко изключителен, отколкото предполагаш.
Вече нищо не разбрах. Други като мен? Не можех да повярвам, но какво друго можех да направя? Тук пред мен стоеше въплъщението на моите безпокойства, наблюдението, външният контрол, изпълнителният орган на злата висша сила. И ми говореше като на равен. Затова се поддадох на разговора.
– Е, Атзлок, ще се опитам да те убедя. Наричаш себе си философ, значи и ти като мен се опитваш да проникнеш в механиката на този свят. И познаваш собствената страна, вашата страна на нещата, със сигурност по-добре от мен, но моята страна, нашата страна, страната на хората, познаваш ли и тях? Знаеш ли за робството, за контрола отвън. Човекът иска да бъде свободен!
– Не, Вулго-човече, тук трябва да ти противореча. Човекът просто не иска да бъде свободен. Свободата се създава лесно. Човекът иска да се намира в безопасност. Вашият вид се нуждае от сигурност повече от свобода, защото само с усещане за сигурност вие можете да се чувствате и свободни. Ти също. За какво точно използва свободата, която успя да придобиеш? Само за да намалиш зеещата вътре в теб несигурност. За да намериш отговорите си.
– Това може и да е вярно за мен, но само защото се радвам на привилегията да мога да решавам сам. А какво ще кажеш за онези, които все още се трудят във фабриките, които не могат да изберат съдбата си?
– Добър въпрос, но и такъв, който има смисъл само ако се фокусираш върху настоящето. Погледни състоянието на хората в неговия исторически контекст: никога преди от болести не са почивали по-малко хора, отколкото днес. Никога по-малко хора не са живели в бедност. Никога преди не са се появявали толкова много хора пред тези порти.
– Но тези малки промени не променят факта, че днес има голяма несправедливост.
– И винаги е имало. И може би винаги ще има. Нищо, което ми казваш, не те приближава до целта ти. Познавам аргументите ти. Ти искаш да промениш света, да спасиш човечеството от злата сила, която го управлява. Благородно, но глупаво. Аз съм по-добър за хората от теб. Гарантирам тяхната безопасност. А това е много.
– Е, може би в това се състои моята разлика. Не искам да променям света. По време на пътуванията си научих, че хората не могат да бъдат променени, реалността на техните субективни чувства ги определя. Ако биха искали те се променят, то ще трябва да го направят сами. Не, аз търся отговорите само за себе си.
Атзлок се изправи пред мен. Но дори в своята гигантска, пълна височина, той не излъчваше никаква опасност. По-скоро ми се стори заинтересован.
– Само за теб? Никаква илюзия за величие не помрачава ума ти? И не вярваш, че си спасител на бедните и слабите?
– Не, аз не съм спасител от никого. Сам съм и само заради себе си дойдох тук.
– Ами тогава, изкикоти се огромната фигура, намери своя отговор. Говори с нея. Виж къде ще те отведе.
И с тези думи той отново седна, замръзна и не издаде повече звук. Бях разбрал само малко в този разговор, почти нищо не беше ме убедило. Атзлок беше засегнал много теми и по всяка от тях той изглежда знаеше много повече, отколкото малкото му думи биха могли да предадат. Кой знае какво е вярно и какво не.
Моята истината вече беше само на крачка разстояние.
И ето ме сега, тук. Преди последната порта. Бях я достигнал.