Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Видеогалерия

Детайли
Посещения: 1886

Една вечер дойдоха двама джандари, забраха наместника и право в дома на Метю. Той живееше с майка си. Женило се бе, ала жената му умре, и вече не повтори. Вика го наместникът, подава се Метю и джандарете го вкопчат. По риза, както си бил, и с фуражка. Карат го в общината, свалят го в зимника и – бой, бой – да признае кой бичкията е палил. Дънили го, ритали го, парили го с вода, пържили със слама, ала чейнето му не разковали. На сутринта вързали ръцете му с въже и го подкарали за града. Вървели тримата един зад друг. Метю вързан най-напред, след него – единият джандар с пушка, а подире му – другият. Пътеката – заклечена с клечки и с шума, не видели джандарите кога Метю е сдъвкал вървите и са развързал. Запретнал един буков прът и с него – в очите на джандара. Пленява ги и двата. Взема им патроните, съблича им гащите и ги оставя да си ходят. Връща се в общината с две пушки: едната – на едното рамо, другата – на другото. Намира си фуражката в зимника, налага я, а че вика на агите:


– Отсега или мирно ще седите, или ще дам огъня на целото село! Гората един сайбия има и тоя сайбия съм я!

Детайли
Посещения: 1469

Българският национален проект, който в моето разбиране не е нищо друго освен събирателен образ, а може би и метафора, за дълбинната мотивация и целеполагане, които стоят под цялата структура на сегашното ни национално съзнание, има в основата си именно това: отрицанието на другия, на „чуждия“.

Детайли
Посещения: 1783

Преди половин час готвачът, прислужниците, човекът, който дереше кожите и носачите посрещнаха Франсис Макомбър пред лагера и триумфално го понесоха на ръце към палатката му. Носачите на пушките не се присъединиха към шествието. Когато туземците го пуснаха пред входа на неговата палатка, той се ръкува с всички, прие поздравленията им, влезе и поседна на леглото, докато дойде жена му. Тя не каза нищо, и той побърза да излезе навън, изми лицето и ръцете си в брезентовата кофа, отиде при палатката, в която се хранеха, и се изтегна на сянка в удобния походен стол, полъхван от ветреца.

Детайли
Посещения: 1570

Много преди да прочета и една книга от Франц Кафка, бях чувал за него от приятеля му Жак Кон, бивш актьор в Еврейския театър. Казвам „бивш“, защото когато се запознах с него, той вече не играеше. Беше началото на 30-те и Еврейският театър във Варшава започваше да губи публиката си. Самият Жак Кон бе болен и съсипан човек. Въпреки че все още се обличаше като франт, дрехите му бяха овехтели. Носеше монокъл на лявото си око, висока старомодна яка (известна още като „отцеубиец“), лачени обувки и бомбе. Циниците от Варшавския еврейски клуб на писателите, който и двамата посещавахме редовно, му викаха „лорда“. Въпреки че все повече се прегърбваше, правеше отчаяни опити да държи раменете си изправени. Онова, което оставаше от косата му – навремето сламеноруса, – сресваше така, че да образува нещо като мост над голото теме. В традицията на някогашния театър, от време на време преминаваше на немско-идиш – най-вече когато говореше за приятелството си с Кафка. Напоследък беше започнал да пише статии за пресата, но редакторите единодушно отхвърляха ръкописите му. Живееше в таванска стая някъде на улица Лешно и непрекъснато боледуваше. Членовете на клуба обичаха да се шегуват с него: „Цял ден лежи с кислородна маска, а вечер се прави на Дон Жуан“.

Детайли
Посещения: 1464

Че Грета Тунберг – 16-годишното момиче от Швеция, което със силата на характера и решителната си непримиримост срещу „силните на деня“ вдъхнови милиони хора по света да се включат в движението за публични протести срещу настоящите политики за климата, стартирано от нея, днес вече едва ли е нещо, което може да се отрича. При това, като всеки феномен от подобен мащаб, реакциите против нея и движението в никакъв случай не могат да бъдат определени еднозначно

Автор(и): Златко Енев

Детайли
Посещения: 1545

Именно в това твърдение – „гениите са откачени“ (което по принцип не съдържа нищо ново) – се състои живецът на доктрината за „невроразнообразието“, с която започнах разказа си. Аутизмът и аутистите са не просто нещо и хора, които трябва да бъдат толерирани; те са нужни, може би дори неизбежни съставни части, съществени брънки от веригата на човешкия прогрес, без които той едва ли би бил толкова ефективен. Ако всичко това ви звучи несериозно или компенсаторно, то, моля, замислете се върху някои от развитията, които характеризират съвременното разбиране на цялата тази тематика в западния свят: колкото повече се задълбочава осъзнаването и разбирането на проблема сред научните и по-широките публични среди, толкова повече се утвърждава и схващането, че хората с аутистки черти и трудности в развитието демонстрират изключителни склонности към творческо мислене. Дали това е някаква „вродена черта“ на аутисткия спектър, или принудителна компенсация, която хората от този тип са принудени да развиват, за да могат да се ориентират и справят в един принципно „чужд“ свят, може би не е най-важният от всички възможни въпроси. Най-същественото, онова, с което трябва да започнем, е осъзнаването на факта, че „откачалките“ са важна и необходима съставна част от тъканта на човешкото съвместно съществуване. Не „идиоти“, не „инвалиди“, нито дори „нещастни хора“. Да, те са други, но именно поради това ние имаме нужда от тях. Без другостта светът едва ли би се движил напред със същото темпо.


Оттук и простичкото мото, с което бих предложил да започнем обществения разговор по тази тема, днес и сега, в България:


Другият – това съм аз!

Детайли
Посещения: 1574

Абогин и докторът стояха лице срещу лице и в гнева си продължаваха да си нанасят един другиму незаслужени оскърбления. Изглежда, че никога в живота си, дори и на сън, не бяха изговаряли толкова несправедливи, жестоки и нелепи приказки. И у двамата силно се проявяваше егоизмът на нещастните. Нещастните са егоистични, зли, несправедливи, жестоки и по-малко, отколкото глупците, са способни да се разбират един друг. Нещастието не съединява, а разединява хората и дори там, където изглежда, че те би трябвало да бъдат свързани от еднородната скръб, стават много повече несправедливи и жестоки, отколкото в среда сравнително доволна.


– Благоволете да ме отведете у дома! – извика докторът, като се задъхваше.


Абогин рязко позвъни. Когато на повикването му никой не се отзова, той още веднъж позвъни и сърдито захвърли звънчето на пода; то глухо се удари о килима и издаде жаловит, сякаш предсмъртен стон. Появи се лакей.


– Къде се изпокрихте, дявол да ви вземе? – нахвърли се върху него стопанинът, като стискаше юмруци. – Къде беше досега? Върви, кажи да дадат за тоя господин каляската, а за мене нареди да впрегнат каретата! Стой! – викна той, когато лакеят се обърна да излезе. – Утре нито един предател да не е останал вкъщи! Всички вън! Ще наема нови! Гадове!

Детайли
Посещения: 1704

Отказвам да приема края на човека. Достатъчно лесно е да се каже, че човекът е безсмъртен просто защото ще издържи на всичко, че когато последният звук на страшния съд е прозвучал и затихнал от последната ненужна канара, висяща неподвижно в последната червена и умираща вечер, че дори и тогава ще прозвучи още един звук: звукът на неговия жилав, неизтощим глас, все още говорещ. Отказвам да приема това. Аз вярвам, че човекът не само ще оцелее – той ще надделее. Той е безсмъртен не защото единствен сред съществата притежава неизтощим глас, а защото притежава душа, дух, способен на състрадание, саможертва и издръжливост. И поетът, писателят, е длъжен да пише за тия неща.

Детайли
Посещения: 1515

Когато дон Хосе Монтиел умря, всички се почувстваха отмъстени, освен жена му, но бяха необходими няколко часа, за да могат хората да повярват, че наистина е умрял. Мнозина се съмняваха дори и след като с очите си видяха трупа му – сред възглавници в ленени чаршафи, в един жълт и тумбест като пъпеш ковчег. Беше съвсем гладко избръснат, облечен в бели дрехи, с лачени ботуши, и видът му беше толкова хубав, че дори приживе май никога не беше изглеждал толкова жив, колкото в ковчега.

Детайли
Посещения: 1522

В своите изпокъсани дрехи странникът седеше свит до своя приятел. Никога не беше се чувствал толкова уморен и приятната топлина, и светлината от огъня го объркваха така, че не можеше ясно да разграничи сега от някога, днес от тогава.


– Кръстнико Бинсвангер – каза той, – аз отново бях непослушен и майка ми вкъщи плака. Ти трябва да говориш с нея и да ѝ кажеш, че искам отново да бъда добър. Ще го направиш ли?

– Да, ще го направя – каза кръстникът, – бъди само спокоен. Тя те обича!

Огънят вече позагасваше и Аугустус гледаше втренчено със същите големи, сънливи очи в бледата червенина, както някога в своето ранно детство, и кръстникът сложи главата му на скута си и зазвуча фина, ведра музика, нежно и блажено в мрачната стая и хиляди малки сияещи духове се понесоха и кръжаха весело в изкусни дъги, преплитания едни около други на двойки из въздуха. А Аугустус гледаше и се заслушваше и всички негови нежни детски чувства бяха отново открити в този рай.

Веднъж му се стори, че го вика майка му, но беше твърде уморен, а и кръстникът беше вече обещал да говори с нея. Когато Аугустус заспиваше, кръстникът положи ръката си на челото му и се заслуша в притихналото му сърце, докато в стаята настъпи пълен мрак.

Детайли
Посещения: 1425

Бай Ганьо е може би най-остро уловеният образ на една от основните черти в националния ни характер – дълбоката потребност от себе-отричане. „Българското“, още от самото начало на съществуване на Българския национален проект, е било дефинирано преди всичко като набор от отрицания, от негации, свързани с факта – реален или възприеман – че сама по себе си българската култура, през цялото време на следосвобожденското си съществуване, не е била в състояние да посочи някакви glaubwürdige, believable, croyable варианти на нещо сравнимо със Запада – вечния еталон за… хм, да, всъщност за всичко – в националния ни характер и битие. Бидейки принципно догонваща култура, тя винаги е била характеризирана от рязка неудовлетвореност, може да се каже, дори неудовлетворимост. И неспособността за истинска вяра във възможността за предлагане на нещо дори отдалечено сравнимо с високите образци на онова, което у нас винаги е било безусловно приемано като еталон, тоест „Западът“ (и безкритично, поради перманентна липса на близък контакт и досег с него) – тази неспособност е, и до днес, нейна основна характерна черта.

Оттук и силната склонност към едно раздвоение, което граничи с патология, с шизофрения: както изглежда, на неподправено, нераздвоено, невгорчено наслаждение от живота и битието в България, открай време са били способни единствено хората, освободени от тежестта на непосилното, тъй премазващо и отравящо живота, сравнение със Запада. Хората на „чалгата“. Невежите или ония, които сме наплюли като такива – „циганите“, „селяните“, „простаците“, „идиотите“. Всички останали (ако тези, първите, изобщо съществуват още някъде извън теоретизиращото съзнание на автора на това есе – защото, то се знае, в наши дни вече не са останали такива, които да не са имали досег със „Запада“, пък било то и само чрез телевизора)… всички останали, включително и самият той, са перманентни жертви на неспособността за освобождаване от българския, от балканския комплекс за непълноценност.

Детайли
Посещения: 2002

Пристъпям към портрета на героя.

Хаджи Ахил днес е на 66 години; ръст повече висок, отколкото среден; очи тъмносиви, проницателни, в постоянно движение и често с поглед иронически; лицето му е широко и почти четвъртито по причина, че двете бузи малко по-горе от линията на брадата увисват и придават някаква приятна симетрия на образа, който без подстриганите мустаци, що го украсяват, много би приличал по формата си на образа на Горчакова. Челото му е широко и е набраздено успоредно с черните големи вежди с дълбоки бръчки и дипли, каквито се виждат по челото на статуята, която представлява Сократа. Хаджи Ахил преди войната носеше черен фес, форма от епохата на покойния султан Махмуда, който фес вероятно най-напред е бил съвършено ален, а после, от безчислените превапсувания, на които се е подхвърлял, се е преобразил и изменил постепенно шара си: от ален е станал ясночервен, после тъмночервен, после ясноморав, после тъмноморав, после възчерен, после черникав и най-после чер. В делнични дни хаджи Ахил ходеше с безкрайните си гащи – карвани, с безчислени стереотипически и неунищожими дипли, – а в големи празници обуваше сукнените си кафяви шалвари, нашарени отпреде, отзади, под пояса, над крачолите с тънък чер свилен шийрит, изобразяващ разни своенравни пера, шарки и арабески от доволно съмнителен артистически вкус.

Детайли
Посещения: 1424

Започнах с Камю, иска ми се да привърша пак с него: „Най-сигурният белег на младостта може би е прекрасната склонност към простото щастие. И най-вече настървението да се живее по-бързо, стигащо до разхищение“. Може би с такива думи, скъпи мои, може да се изрази една друга страна на българския характер. Или българската съдба, кой знае? Във всеки случай, мислейки за родината, аз често затварям очи и си мечтая така: „А какво ще стане, ако изведнъж всички ние – но наистина всички, всички, всички –, изведнъж забравим воплите на телевизия, вестници, радио и само за момент си пожелаем невъзможното (което в нашето объркано време май просто означава да бъдем българи)?“ А после се сещам за онова „може, но ние няма да сме живи“ и отново се завръщам към реалността.


Впрочем, казва ли ти някой? Невъзможното, казват, било просто форма на възможното, разпростряна в отрязък от време, необозрим за нашите очи. Което – и в това е надеждата ми –, тече понякога бавно, а друг път бързо, много по-бързо, отколкото ние можем да си представим. Тъй че, скъпи ми българи, нека бъдем реалисти и мислим по-често за невъзможното. Кой знае, може би точно в това – и единствено в това –, се състои нашия шанс най-сетне да направим от себе си онова, което всъщност сме.

Детайли
Посещения: 1745

Имаше време, когато много мислех за аксолотлите. Ходех в аквариума на Ботаническата градина и часове наред не свалях очи от тях, наблюдавах тяхната неподвижност и едва доловимите им движения. Сега аз самият съм аксолотл.

Детайли
Посещения: 3162

Продължавам поредицата от разкази на Дж. Д. Селинджър с „Устата ми хубава, очите ми зелени“. Всъщност българският превод на заглавието е леко подвеждащ, създавайки едва ли не поетично усещане за една история, в която става дума за неща като изневяра, наранено мъжко его, неувереност, страхове от бъдещето и всевъзможни други утайки от ежедневието. Английското Pretty Mouth and Green My Eyes звучи по-скоро презрително: „Хубава уста и очите ми зелени“.

Говори се, че с този разказ Селинджър ударил нещо като лека плесница на бившата си приятелка Уна О‘Нийл (дъщеря на известния драматург), която го изоставила, за да започне романтична връзка, а по-късно и брак, с 36 години по-възрастния от нея Чарли Чаплин (собственият й баща е само шест месеца по-възрастен от съпруга й). Това не им пречи да създадат седем деца, но, разбира се, за Селинджър нещата сигурно са си останали с горчив привкус до края...

Детайли
Посещения: 2911

Петата ракия, ех, петата ракия… Петата ракия е връзката между между ада и рая, петата ракия възражда живота, с петата ракия откриваш липсващия смисъл. За петата ракия могат да се напишат трактати!

Детайли
Посещения: 1529

– Трябва да дойде всеки момент – каза Макс. – Честна дума. Ще дойде.

Дребният на масата кимна в отговор, а Макс си помисли, забърсвайки бара: „За какво му е притрябвал човек като Пит?“

Детайли
Посещения: 2062

Сега стигам до най-трудното място в моя разказ. Той (добре е читателят вече да узнае това) няма друг сюжет освен този разговор, състоял се преди половин век. Няма да се опитвам да възпроизведа думите, безвъзвратно изчезнали. Предпочитам да опиша правдиво всичко онова, което ми разказа Иренео. Непряката реч е неизразителна и слаба; знам, че жертвам въздействието на своя разказ; нека читателите ми си представят накъсаните изречения, които ме смаяха в онази нощ.


Най-напред Иренео изброи на латински и на испански случаите на феноменална памет, описани в „Naturalis historia“: персийският цар Кир, който познавал по име всички войници от армията си; Митридат Евпатор, раздавал правосъдие на двайсет и двата езика, на които се говорело в империята му; Симонид, изобретателят на мнемотехниката; Метродор, притежавал дарбата да повтаря дословно онова, което е чул само веднъж. Напълно искрено Фунес се удиви, че подобни случаи могат да будят удивление. Каза ми, че до онзи дъждовен следобед, когато белият кон го хвърлил на земята, той бил като всички хора: сляп, глух, вятърничав, слабопаметен. (Аз се опитах да му намекна за способността му да определя точно времето и да запомня собствени имена, но той не ми обърна внимание.) Деветнайсет години бил живял като в сън: гледал, без да вижда, слушал, без да чува, забравял всичко, почти всичко. Когато паднал, загубил съзнание; като дошъл на себе си, настоящето му се сторило почти непоносимо – толкова богато и ясно било станало, а също и спомените за най-отдавнашни и най-обикновени неща. Скоро след това разбрал, че е парализиран, но въобще не обърнал внимание на този факт. Помислил (почувствал), че неподвижността е нищожна цена. Сега сетивата и паметта му били непогрешими.

Детайли
Посещения: 1556

Хаджи Койо хаджи Стойоолу, старият търговец на розово масло, беше вече пътник за оня свят. Засегнат от лек паралич, той от година пазеше стаята, премяташе голямата кехлибарена броеница със здравата си ръка, храчеше по пода и се караше подред на всичките си близки и роднини.


– Ти цяла ли се къпеш в ливанто мари, отдалече още миришеш на пор! Майка ти без сапун се миеше едно време, икономии да прави, а вий сте го ударили на разсипия. Гюлова вода с казани имаме долу в избата, а тя ливанто купува! – ругаеше той дъщеря си.


– Пак месо сте сготвили! Кацата с армеята стои непобутната, бобът покара листа в избата, а вий купувайте месо, пилейте! Що не иде Цана да набере мокреш по вадата накъм Топкория, ами все марули купувате?


Близките му не смееха да му продумат дума. Всички знаеха, че има някъде скрити два феса турски лири още от румелийско време, и се надпреварваха как да му угаждат, за да го спечелят. Жените му точеха баници и баклави, правеха му цариградски „маалеби“ и „таук гюусу“, миеха му краката, завиваха го, а мъжете му носеха подаръци – броеници и цигарета, – закопчаваха му крачолите и го разхождаха със стария файтон из околностите на градеца през хубави дни.

Детайли
Посещения: 1397

Ламята за малко не го цапардоса, та да го размаже като муха, после се усети и се разсмя добродушно. Или поне се престори, че е добродушно. Инак жилото на отровната дума продължи да я боде отвътре, но тя бързо превъзмогна неприятното чувство и добави с неестествено-игрив тон:

– Еее, хвана ме ти, признавам. Да, лоша дума е тая, имаш право.

Онова подсмъркна шумно, после изтри носле в ръкава на фланелката си, без да го е еня за неща като добри маниери. Ламята хем се намуси отвътре, хем го изгледа отново, този път с тежък, преценяващ поглед. Имаше нещо в това хлапе, което я подсичаше отвътре, с някакво странно, почти злокобно усещане. Тя се поразмърда внимателно, после пак застина. Тия неща от приказки не се научават, единствено добрият пример може да научи някого на маниери.

– Не просто е лоша, а си е направо… бръснач – отсече момиченцето. Прерязва те нáпреко и оставя ей такъв белег. – То посочи лакътя си. – До живот. Не можеш да си представиш какво е хората непрекъснато да повтарят „Такова хубаво дете, а такова нещастие. Ама им е хак на Карталовците! Точно на тях да им се роди идиотче! Има справедливост на тоя свят.“ И го правят пред теб, защото си мислят, че не ги разбираш!

– Чакай, чакай! – сепна се изведнъж ламята. – Ти как се казваш, всъщност?

– Леа. От рода Карталови. Това ще рече „Орлови“, ама ти сигурно и без това го знаеш.

Ламята мълчеше, пронизана от предусещането за съдбовност и предопределеност, някъде чак до най-затулените дебри на древната ѝ душа.

Детайли
Посещения: 1890

Баща ми е корав като чепатите върби около дълбокия вир на Струма – човек троши три брадви, докато отсече върба, пък дървесината й не ще да гори, все едно е кост. Баща ми, също както страшния вир, може да те удави с една гадна дума. Хората, които работят за него, бъхтят като три синджира роби. Един от работниците – и то точно бащата на Роско, за които искам да разкажа – припадна, докато копаеше нашето лозе, но баща ми го погледна рече:

– Тоя се преструва – и насъска кучетата да сгризат човека.

Детайли
Посещения: 1524

Драги Тео,

Всичко е изгубено! Днес е денят, в който замислях да направя предложение за женитба на Клер, и се чувствах малко напрегнат. Тя изглеждаше великолепно в бялата си муселинова рокля, сламена шапка и оголени венци. Когато седна на зъболекарския стол и сложих смукателната сонда в устата ѝ, сърцето ми щеше да изскочи от вълнение. Опитах се да бъда романтичен. Намалих светлината и насочих разговора към весели неща. И двамата поехме малко газ за упойка. Когато настъпи подходящият момент, аз я погледнах право в очите и казах: „Моля, изплакнете се“. А тя се разсмя! Да, Тео! Тя ми се изсмя и после се разгневи. „Смятате ли, че мога да се плакна за човек като вас? Що за шега?“, обърна се тя към мен. „Но, моля ви, не ме разбрахте“, отвърнах аз. „Много добре разбирам! Не мога да се плакна с никого освен с дипломиран специалист по зъбни протези! Как сте допуснали, че ще се плакна тука! Махнете се от очите ми!“ След като изрече тези думи, тя се разхлипа и избяга. Тео! Иска ми се да умра! Гледам лицето си в огледалото и ми иде да го размажа! Да го размажа! Надявам се, че ти си добре.

Винсент

Детайли
Посещения: 2105

Завърших университета с отличие. Бях забелязал, че ако се отнасяше за тях, американците обичат да споменават тоя факт. Нямах конкретни планове за бъдещето. Кандидатствах и ме приеха магистратура. Опитах да спестя пари за самолетен билет до вкъщи, но магистърската програма беше в друг щат и преместването изяде всичките ми спестявания. Надявах се промяната на обстановката да ми повдигне духа. Вместо това открих, че ми е станало още по-трудно да общувам с околните. Стоях си най-вече вкъщи. България ми липсваше повече отпреди, а по някаква необяснима причина вече ми липсваше и Арканзас.

– Дядо – питах го понякога по телефона, – какво ядеш?

– Диня със сирене.

– И хубаво ли е?

– Било е хубаво за Ленин. Любимата му закуска.

– И аз искам малко.

– Че ти нали мразиш сирене с плод?

– Дядо, какво пиеш?

– Айрян.

– Хубав ли е?

– Най-хубавият.

– Дядо, какво виждаш – ей сега, точно в тоя миг?

– Баира над къщата. Липите са побелели. Вятърът им е обърнал листата. Ще вали. Знаех, че нарочно ме дразни, че нарочно сипва сол в раните, но все така не спирах да разпитвам. Само за миг да можех да му взема очите, само за миг да можех да му открадна езика – щях да се натъпча с хляб и сирене, да пресуша шест кратунки с кладенчова вода, да се напълня с баири, с поля и реки.

Детайли
Посещения: 1604

Прочут беше майстор Танко и славата му се носеше, като почнеш от горния край на Голо бърдо, та чак долу до харманите. Плевник да ти направи, сушинка някаква за колата или гюлница – ако се случи сушаво време и вятър да няма, до три години може да стои здрава и читава сградата и да не пада. Инак, гледаш го, малко нефелит и едното му око фланкира, ама очила има и като опаше старата дребава престилка на жена си, като грабне теслата, че като закомандва:

– Каал! Скоро кал!… Кирпичи бре, повлекановци!…

Младите зидари тичат като леви пчели и – догде се сетиш – дигнала се една постройка, свят да ти се завие от страхотия!

Само четири инструмента имаше той: трион, тесла, чук и мистрия. Туй шаула, гдето му думат, що се спуща с конец, за да се види прав ли е зидът, терезия, не знам какво си, хич ги и не потърсваше, кога почне работа. И чужди ум и съвети не търпеше.

Само Стойно Бумбалът, негов връстник и роднина, нявга-нявга ще се обади:

– Майсторе – ще му рече, – тоя зид ми се вижда да е издул корем накъм слънце-залязва. Я виж да я не згепсаме нещо!

Майстор Танко ще подигне вежди, ще го изгледа сърдито и ще рече:

– Бабѝняк!

И пак ще се наведе да работи.

Детайли
Посещения: 1599

И тъй, ще ми се тук да ви разкажа с малко повече подробности какво се случи с мен от 1986 година насам. Някои от случките са повече, други – по-малко интересни, но общо взето, какво да си кривя душата, историята ми се вижда не безинтересна. Иначе щях ли да я описвам? Дано и на вас така да ви се стори, а пък ако не – ще ме прощавате. „Всекиму собствените говна най-добре миришат“ беше казал Еразъм и аз, види, се не правя изключение от правилото.

 

Детайли
Посещения: 1720

Разказът, който ви чета, „Завзета къща“, идва от първия сборник на Кортасар, „Бестиарий“ (1951). Благодаря на преводачката Лиляна Табакова и колегите от издателство „Агата“, които дадоха щедро съгласие за четене на някои от текстовете, които ще ви предлагам тук през идещите дни.

Детайли
Посещения: 1623

Престижното национално френско литературно списание LE MATRICULE DES ANGES публикува в своя юнски брой за 2019 година рецензията на литературния критик Ерик Дюсерт за книгата на Здравка Евтимова „Невъзможно синьо“ (D’un bleu impossible”), отпечатана във Франция през месец април тази година от издателство Soupirail. Преводът на разказите от български на френски език е дело на Красимир Кавалджиев.

 

В краткия си анализ Ерик Дюсерт нарича сборника с разкази на българката „чудесен” ( formidable) и сравнява Евтимова с френската писателка Беатрис Бек, изтъквайки, че Франция е закъсняла с публикацията на тази книга в сравнение със САЩ, които вече са включили разказа „Кръв от къртица“ на българката в учебните програми на средните си училища. Литературният критик изразява надеждата си, че в бъдеще френските читатели ще имат възможност да се запознаят и с романите на писателката от България, подчертавайки, че тя принадлежи на новото поколение съвременни романисти.

Детайли
Посещения: 1518

Провалът като теория и провалът като реалност са две доста различни неща, както могат да засвидетелстват куп неща, от размишленията в стил Бекет, та чак до неизличимите белези в душата, примерно. Казано най-общо, принципната неизбежност на провала е единствената му абсолютно сигурна характеристика.

Детайли
Посещения: 1512

Започвам днес една история, която вероятно с пълно право разглеждам като най-трудната и най-мъчителната в досегашния си живот – историята на раждането и отглеждането на двете ни деца Паул и Леа Енев. Говорих с всички членове на семейството, преди да започна (тоест говорих с онези от тях, с които това е възможно – Паул и майка му Дорейн Вестфал), и всички ме насърчиха с огромно разбиране и – бих казал – с огромна любов. Разведени сме с Дорейн от около петнайсет години и оттогава насам тя живее с друг партньор, Клаус Айхнер, с когото междувременно също ме свързва дълбоко и силно чувство на приятелство, разбиране и взаимна подкрепа. Предполагам, че в някакъв смисъл вече мога да се наричам „щастливец“...

Детайли
Посещения: 1602

Орасио Кирога, един от по-ранните класици на латиноамериканската проза, ни изправя тук лице в лице с реалността на нещо, при мисълта за което повечето от нас вероятно чукат на дърво – и с право, разбира се. Историята на едно семейство, на което са се родили четири деца-„идиоти“, както ги нарича Кирога, е драстична до степен, която прави трудно посочването й като морална приказка или дори реалистичен разказ за живота с увреждането, с аутизма. За самия мен това е свидетелство за чувствителността и мисленето на едно отдавна отминало време, в което приемането на подобни деца е било направено напълно невъзможно от неудържимия натиск на обществените и лични предразсъдъци, както и пълната липса на знание за човешката психика, генетика и дори по-различна душевност.

 

Едно отдавна отминало време, подчертавам. Искрено се надявам, че ще се опитате да възприемете това разбиране като меродавно и по отношение на реалността в днешна България, където, боя се, реалността на времето и мисленето, описвани от Кирога, далеч не са чак толкова неотменна част от миналото, каквато би трябвало да бъдат...

Детайли
Посещения: 1964

Уилям Фокнър е от онзи вид автори, които наричаме „класици“, без да ги четем особено много, може би поради изключителната трудност на романните му текстове. Кратките му текстове обаче са нещо съвсем друго – живи, колоритни, силно впечатляващи. Истории с остро изваяни характери от американския юг, хора, за които времето никога не се е помръдвало, а миналото, по известния израз на самия Фокнър – никога не е било минало. Такъв е и този разказ – една история за отчаяна борба срещу хода на времето и всичко, което то носи със себе си – промяната, развалата, разрухата и залиняването на младежките ни мечти, помисли и надежди. Една история, търсеща прилики с мотивите от античните трагедии...

Детайли
Посещения: 2248

Уилям Сидни Портър, известен по-добре под пседвонима О.Хенри, е автор, който не се нуждае от представяне. Тук една от най-обичаните и известните му истории, „Вождът на червенокожите“...

Детайли
Посещения: 1565

Една собствена история, която би трябвало да говори сама за себе си. История за прекрачване на граници и наказание. Писана с класически образци пред очите, да видим какво е излязло...

Детайли
Посещения: 1725

„В наказателната колония“ е произведението на Кафка, с което може би я най-голяма степен е свързана почти мистичната вяра в пророческите способности на писателя. И действително, алюзиите за нещата, които ще се случат в Европа само няколко десетилетия по-късно, са много лесни – може би дори прекалено лесни за откриване – в мрачната, предизвикваща гадене история за наказателната колония и нейната машина за екзекуции чрез татуиране.

Разбира се, алегорията на Кафка може да бъде интерпретирана и много по-широко, но едва ли това е най-важното нещо при четенето й.

Поне за самия мен далеч по-важни си остават въпроси от много по-простичък вид. Като например: „А защо все пак никой не намира сила или дори желание да се противопостави? Защо, по дяволите?“

Детайли
Посещения: 1653

Странен, банален, гениален – в хода на изминалите две столетия този текст е бил определян по всевъзможни начини, но онова, което самият аз откривам в него, е трагедията на разбитите човешки мечти и копнежи, ако и в случая копнежите на един много дребен, много нищожен и някак смачкан човечец, над когото е някак прекалено лесно да се присмеем, преди още да сме осъзнали, че трагедията му е може би нашата собствена...

Прочетете още...