От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

Сан Диего, Калифорния, май 2011

2011 06 ZahariДъщеря ми и аз на паркинга, пред отворения капак на колата. Показвам й къде е щеката за маслото, къде е антифризът, кое течността за чистачките. Не че тя не шофира всеки ден от година насам, но и не й се е налагало да пътува 900 километра в една посока. Не и с приятеля си. Не и за три дни.

Дъщеря ми, с приятеля си, в колата ми, на път за Сан Франциско.

Блъсвам капака. Мълчим. Тя вдига вежди, усмихва се, вдига ръка във въздуха, обръща длан, за да сложа в нея връзката ключове. Правя го, но задържам ръката й, придърпвам и другата й и погалвам дланите й.


1997, Кълъмбъс, Охайо


Още в първите дни на новия континент стана ясно, че детски градини -  такива, каквито познавахме тогава в България, просто не съществуваха. Имаше нещо като частни детски градини, които обаче бяха скъпи за нас, и църковни такива, още по-скъпи – безплатното образование в Америка започва, когато детето навърши 5, дотогава всеки се оправя както може. Дъщеря ни Сара бе едва на 4. Две седмици след като дойдохме, жена ми започна работа през деня, а аз намерих за вечерите – така малката беше винаги с някого от нас.

Живеехме в апартамент, чийто дневен тракт гледаше към езерце. Когато агентката ни показа това единствено свободно жилище в комплекса, ни се стори уютно и романтично. Едва когато се нанесохме, осъзнахме, че не сме дооценили факта, че спалнята гледаше към магистрала I-161 и шума бе непоносим. Силвия, жена ми, излизаше сутрин, аз и малката закусвахме и тръгвахме да опознаваме района – идеята бе колкото може по-рано да се изнасяме навън, където поне беше пролет. До втората седмица малкото романтично езерце пред апартамента постепенно се превърна просто в парче мътна вода, убежище на стада гъски, взе и да понамирисва, когато времето се стопли. Около него обаче имаше храсти, в които дъщеря ми се криеше, и дървета, по които се катереше.

В един от по-скъпите и стари квартали, Уортингтън, недалеч откъдето живеехме, открихме градски парк с детска площадка, която ни харесваше повече от останалите. Имаше красиви столетни дървета, трева, цветя, шадраванчета, имаше площадка за децата с най-различни дървени приспособления, люлки и лостове, уреди от всякакъв вид, несравними с детския кът пред входа във Варна – тенекиена пързалка-слонче, две счупени люлки и пясъчник с фасове. По пейките тук седяха спокойни родители, по поляната тичаха кучета – това се превърна в любимата детска площадка на Сара. Разбира се, освен мен нямаше нито един мъж.

Една сутрин към нас приближи русо миниатюрно момиченце на възрастта на дъщеря ми и започна да нарежда: "Фани-и-име, фани-и-име, фани-и-име." Не можех да разбера нищо. Потърсих с очи майка му и я открих от другата страна на площадката. Тя се усмихна и вдигна рамене. "Фани-и-име, фани-и-име, фани-и-име", продължи момиченцето, врътна се и побягна към уредите. Дъщеря ми хукна след него и едва сега разбрах, че момиченцето е имитирало "Хвани ме, хвани ме" – това, което Сара подвикваше, когато ме караше да я гоня. Малкото момиченце, чието име не помня, майка му Моли и баща му Ник бяха първите местни хора, които ни поканиха в къщата си, първите ни американски приятели.

Тъй като Сара не знаеше и дума английски, начинът, по който започна да общува с децата, бе чрез игри, жестове и поведение. Аз отделях все по-малко време да тичам с нея и все по-вече с учебника по английски и тетрадката на пейката. Ясно бе, че с доходите, които имахме, щяхме да си останем завинаги около локвата с патките, затова започнах да търся и друга работа, дъщеря си влачех от интервю на интервю – седеше по коридорите и рисуваше или разгръщаше книжки с картинки (Силвия вечер я учеше буквите – английски и български.)

Следващите месеци минаха в какви ли не експерименти – от програма за социално непривилегировани деца, в която едва успяхме да я запишем (за да я отървем от това ужасно място само месец по-късно) до съседка гледачка. Накрая стигнахме до най-класическия пример на сънародниците ни в Щатите – потърсихме помощ от България.

Институцията "баба" в никакъв случай не е без своите минуси, но е най-доброто, което човечеството има да предложи на своите най-малки членове. И така, малката заживя с баба си. Добрата храна, приказките вечер, удовлетворените малки капризи, режимът, меката дума, твърдата ръка... Основна дестинация за баба и внуче бяха паркове, детски площадки и библиотеката. Когато Сара започна предучилищна, тя още не знаеше английски, но нейната първа учителка, мис Волмар, я прие в редовния си клас, уверявайки ни, че нашето дете ще се справи наравно с всички останали.

В първите училищни дни Сара, неспособна да се изразява вербално, наложи хегемонията си на лостовете. Скачаше от лост на лост с естествени, почти маймунски движения, сякаш идвахме не от Източна Европа, а от учебник по Дарвин.


1996, Варна, Централен плаж


В един от онези ранни юнски дни на последното ни лято в България Силвия, Сара (тригодишна) и аз отиваме на плаж. Туристи още почти няма, морето е спокойно, но водата е кой знае защо адски студена. Седнали сме недалеч от водните колела – бели, нови, а Сара моли да влезем в морето. Силвия поклаща глава и се усмихва – "аз ще ви чакам тук", и отваря книга. Аз плащам за час, човекът ни бута от брега, Сара седнала до мен, аз завъртам педалите. След време усещам, че сме стигнали далеч, далеч от брега. Зад седалките на водното колело има малка платформа, може би квадратен метър, в която като в плитка вана се е събрала вода, постоплена от слънцето. На Сара й омръзва да седи до мен и иска да си поиграе "там отзад". Аз казвам, да, но леко, чакай така сега, тя се изправя внимателно, аз я придържам, тя пристъпва и минава отзад. Сяда и се заиграва с жълтата си кофичка, аз я заклевам да не се изправя, да седи кротко и продължавам да въртя педалите, като съм постоянно полуобърнат към нея. По някое време спирам да почина, обръщам се и я виждам права, на ръба на платформата, кофичка в ръка, навежда се към водата. Този момент, който ще помня до края на дните си, всъщност трае точно колкото едно премигане. И в него се случва следното – малка вълна, някакъв спазъм в гърба на морето тръсва водното колело, дъщеря ми дори не се олюлява, а сякаш всмукана от нещо невидимо полита с главата надолу. Помня като в свръхбавен каданс малкото й тяло да се забива във водата и изчезва – първо главата, после раменете, кръста, малките й пухкави краченца... Следващото, което виждам, е ръката ми, която сграбчва глезена й, преди да изчезне под повърхността. Дори сега, докато пиша тези редове, ръката ми има памет за този глезен в този момент. Не помня как съм скочил, как съм успял да я уловя в последния момент, но ръката ми е вклещена в глезена й, Сара е високо вдигната във въздуха, с глава надолу, кашляща, плюеща вода, хълцаща, опитваща да поеме въздух. Помня изплакването й.

Нямам представа какво би се станало, ако в този миг съм бил погледнал към нос Галата например или надолу към Балчик, а не към нея, ако съм се подхлъзнал, ако ръката ми не е била достатъчно бърза, ако съм..., ако, ако, ако... Може би нищо трагично нямаше да се случи, може би малката просто щеше да цопне във водата, аз щях да скоча, да измъкна и напляскам, задето не слуша и... толкова. А може би щеше да изчезне завинаги в коварните води на Черно море, да потъне като оловно войниче, което с моята неопитност нямаше как да спася. Може би над водата щеше да остане само жълтата й кофичка.


1998, Кълъмбъс, Охайо


Заради страстните си занимания по лостовете, в първите учебни дни Сара започна да се връща у дома с големи и грозни колхознически пришки. Превързвахме ръцете й, те заздравяваха, тя пак ги нараняваше, и то сериозно, пришките (мазоли?) бяха сериозни, болезнени, пукаха се, кръв от ръцете на дъщеря ми капеше по детската площадка. Това продължи, докато с времето тя не проговори, прописа и започна да общува пълноценно с другите деца. Не че стана по-кротка, не че мазолите й изчезнаха, но енергията й се насочи към буквите, числата и страниците. В края на първата учебна година между нея и връстниците й нямаше разлика – всяко дете в класа на мис Волмар можеше да чете и пише.

Истински важните неща в годините между тогава и тази сутрин на паркинга пред колата ми не могат да бъдат разказани. За Сара те включваха, но не бяха ограничени до:
– четене на глас всяка вечер
– писане и рисуване
– домашни
– винаги музика
– пеене, смях, танцуване, бой с възглавници
– лягане всяка вечер от понеделник до петък в 20.00
– без кабелна телевизия вкъщи
– без телевизор в детската стая (когато навърши 14, й купихме, но тя така и не го включи)
– още домашни
– дълги, безгрижни лета в България
– домашни
– частни уроци по български език
– няколко месеца балет (един училищен рецитал)
– ходене пеш на училище
– уроци по пиано (ван-ту-три, ван-ту-три, вот так, Сарачка, прекрасна, нау ван мор тайм, плийс)
– следобеди, прекарани сама, и пак домашни
– книги
– едно училищно окръжно състезание по лека атлетика (предпоследно място)
– един опит за театър (ръкопляскания)
– изоставено пиано
– никакви извънучилищни спортове (за което сега ни набива чувство за вина, хаха)
– доброволстване в благотворителни организации
– училищни тестове (много)
– шофьорски курсове на 16 години
– работа на 17
– собствена банкова сметка
– още училищни тестове
– домашни и пак домашни до след полунощ
– дебели учебници
– президентски пост в училищна организация
– вечно разхвърлена стая
– никога без домашна котка (Джоси, Макс, Мишо)
– очукано, но собствено "Еко"( с което не бих я пуснал на дълъг път)
– истински приятел, с когото са неразделни от половин година
– тестове
– тестове
– тестове
– и резултатите от колежите...

Сара е приета в повечето колежи, в които е кандидатствала. В някои с пълна стипендия, в някои с частична.

Пътешествието, което са предприели с приятеля си на север до Сан Франциско, има за цел да реши в кое от учебните заведения ще минат следващите няколко години от живота й. Възможностите са пред нея. Изборите също.

Иска ми се да й кажа толкова много неща. Толкова важни неща.

Вместо това оставям ключовете в дланта й, затварям пръстите й, целувам я по косата. Тя нетърпеливо скача в колата, аз вися отвън като родител и я гледам как завърта ключа в стартера. Махам й през стъклото, като че ли не сме си казали довиждане преди секунда – защо й махам? Обръщам гръб и тръгвам към дома. Изкушавам се да погледна крадешком дали дава мигач като излиза от паркинга. Не го правя.

Това което искам да направя сега, няколко часа по-късно, е да й звънна (бих могъл да я питам къде са, задръстено ли е било в Лос Анджелис, как е времето нагоре...)

Това, което трябва да правя, е да мисля за нещо друго.

Това, което избирам да направя, е да пиша тези редове.

Дъщеря ми е на път. Дали ще избере един от най-престижните университети в света, но ще са разделени с приятеля си или ще отиде в не толкова известен колеж, но ще са заедно? Дали ще избере наука или любов, академична кариера или здрава връзка, спокойствие или престиж, собствен растеж или солидарност с другия до себе си? Или ще прави гъвкави избори встрани от овехтялата парадигма или-или? Това са въпроси, чиито отговори ще търси самата тя. Въпросите към мен и майка й са свързани с дефинирането на родител във времена като това? С функцията ни. Има ли момент, питам се, в който започваме да се превръщаме от родители в родителите си?

И пак се сещам за онзи миг, в който сграбчих глезена на детето си, преди да изчезне в тъмните води на Черно море. Имам чувството, че този къс миг продължава до днес.

Но мисля, че вече е време да я пусна. Дъщеря ми ще се справи – видях дланите й. Ще се справи без мен.

Източник

Захари Карабашлиев е български белетрист и драматург. Дебютният му роман „18% сиво“ (2008) има междувременно двадесет и четири издания и е класиран сред стоте най-любими книги на българите в кампанията „Голямото четене“. „18% сиво“ печели „Цветето на читателите“ – литературна награда, присъждана за търговски успех на книга от веригата книжарници „Хеликон“. Пиесата „Откат“ получава Голямата награда на конкурса „Нова българска драма“ (2008), а пиесата „Неделя вечер“ – най-престижната театрална награда за драматургия в страната, „Аскеер“. Захари Карабашлиев е автор на сборник разкази „Кратка история на самолета“ (2009), както и други книги. Понастоящем е главен редактор на издателство „Сиела“.

Pin It

Прочетете още...

За неравенството

Велко Милоев 11 Ное, 2012 Hits: 10823
Не мога да се сетя за друга добронамерена…