Последните най...


Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Преди тридесет и три години, на 26 април 1986, серия от експлозии унищожи реактор № 4 на Чернобил, а няколкостотин души персонал и пожарникари започват борбата с пожара, който гори в продължение на 10 дни и изпраща радиационни облаци по целия свят. Повече от 50 работници от електроцентралата и аварийния екип загиват непосредствено след това. Но те не са единствените, които рискуват живота си – шепа фотографи също отиват на място, като успяват да заснемат някои от сцените на хаос и героизъм, които се случват през следващите седмици и месеци.

Уважаеми читатели,

Оттук нататък „Либерален преглед“ ще излиза през неопределени интервали от време. Искам да кажа, от време на време сигурно ще продължавам да превеждам по някой и друг текст, но, общо взето, краят на този период от живота ми (а заедно с него и онзи на списанието) със сигурност наближава. Надявам се, заедно с мен, да възприемете това кратко съобщение по онзи оптимистичен, изпълнен с нови надежди и енергии начин, по който ви го изпращам аз. Казано възможно най-кратко, всичко това означава просто, че (най-после!) в битието ми се задава някаква реалистична алтернатива срещу донкихотското любене на инат, каквото поне в моите очи то прeдставляваше през последните двадесетина години, тоест откак започнах да изживявам и мисля себе си като „български писател“. Между тези две думички, поне в моя собствен опит, има някаква злощастна несъвместимост и поне едната от тях трябва да отстъпи, за да може да съществува другата.

Автор(и): Златко Енев

По традиция в края на годината ви предлагам двадесетте текста, които са ви се сторили най-интересни за изминалите дванадесет месеца. Но, преди да сте се втурнали през глава, J, най-първо няколко обобщителни наблюдения.

Доминиращата тема, за добро или зло, тази година се оказаха споровете около наследството на „Възродителния процес“. Текстовете тук, в които става дума за него, са четири (Нр. 2,3,15 и 17). Изобщо, темата за „историята“, както обикновено, е в центъра на читателското внимание – общо осем от двадесет текста. Дали общественото внимание е било изострено от нещо конкретно или това е част от традиционното българско втренчване в „историята“, не се осмелявам да твърдя. Бих споделил единствено надеждата си, че може би нещо някъде се помръдва, включително и в осъзнаването на начините, по които българската историография се нуждае от солидно преосмисляне. Да се надяваме, значи…

А инак, да се предсказва вероятността даден текст да се превърне в нещо четено или не, ми се струва губене на време. Разминаването между собствените ми предпочитания и онези на публиката е нещо, с което съм свикнал много отдавна. Нещото, на което се научавам малко по малко – така поне се надявам – е да обръщам повече внимание на приятните, отколкото на неприятните, изненади.

И така: добро четене и – в случай, че попаднете на нещо, което сте пропуснали в залисията на времето – опитвайте се да се изненадвате приятно.

Берлин, декември 2017

Искаме или не, татуировките са вече неразделна част от съвременния начин на себеизразяване и реализация, особено при идещите поколения. Последен крясък на модата или произведения на изкуството, те са в състояние да изразяват както личния стил на притежателите им, така и таланта на артистите, които ги създават. С огромно майсторство и творческа визия, някои от тях са в състояние да превърнат кожата в картина, при което понякога възникват реални произведения на изкуството – оспорвани, както винаги при новаторските му прояви. Независимо от това дали човек търси татуировка в класически стил или нещо на ръба на новаторството, всичко може да бъде открито и осъществено. Жвеем в епоха на новаторство, в която почти всичко е възможно.

През 1980-те, когато бях дете, семейството ми рядко си позволяваше ваканции. В Иран току-що бе се случила революцията, бушуваше война [с Ирак]. Повечето от пътуванията ни бяха до вилите на семейни близки и приятели. На няколко пъти ходихме до Шомал, както се нарича гористата област на юг от Каспийско море.

А сега гледам към днешната [иранска] младеж – хора, които пътуват на автостоп из страната, откриват островите ѝ, планинските проходи и пустините с променливи цветове. Изминаха повече от три десетилетия, преди иранците отново да се осмелят да излизат навън; днес те изглежда не могат да се наситят на това ново усещане.

Автор: Невша Таваколиан