Заглавието казва всичко: това е 4000-ят текст, който се публикува в „Либерален преглед“ – днес, на 3 юли 2021, малко повече от 14 години след началото на това донкихотско начинание – и десет дни преди рождения ден на майка ми, светла ѝ памет, която на 13 юли би навършила 94 години. Добър повод да се направи някаква равносметка, не ще и дума. Нека тогава се озъбим на вечно-киселото усещане за невидимост и незначителност, и се опитаме, може би заедно, да покажем на себе си и света едно малко по-приветливо, по-спокойно, по-доволно, човешки-щастливо лице. Нека, с други думи, се опитаме за момент да променим собствения поглед към това кои сме и откъде идваме. Амин.

Автор(и): Златко Енев

Травматичните преживявания от детството са нещо като белези от рани, които – дори и ако са заздравели добре – са неотстраними и обикновено ни съпровождат до гроб. Някои от тях, ако са преживявани системно и в продължение на целия процес на израстване, формират най-дълбоките и най-непреодолими вътрешни принуди, с които след това живеем и им се подчиняваме като механични кукли.

Една от основните ми собствени принуди е компулсивната стиснатост и неспособност „да хвърлям“ остарели или непотребни неща. Не е точно патологична – къщата ми не е пълна с непотребни боклуци, но много елементи на поведението ми, като например почти неудържимата лакомия, с която се боря цял живот, със сигурност идват именно от детството, в което непрестанният рефрен се състоеше от една единствена, вечно напявана и тежка като наковалня думичка: „Няма“.

Автор(и): Златко Енев

Не знам какво самите вие сте научили от пандемията, за мен основната поука беше да не говоря чак толкова много за неща, от които разбирам малко. Първоначалната ми увереност, че за справяне с пандемията е нужно просто хората да надвият страховете си, постепенно беше заменена от осъзнаването, че в такава ситуация универсални решения няма. Че онова, което „работи“ на едно място (Швеция, примерно), не може да бъде пренесено автоматично на други. Че дори и когато човек не изпитва никакви страхове (може би от глупост), това не му/й дава никакво право да укорява останалите в страхливост. Че пред лицето на една подобна какофония най-добрата позиция е онази на непрестанното – и лишено от самоувереност – учене, непрестанното възприемане на все нови, все по-малко познати неща.

Автор(и): Златко Енев

Страстта към шахмата дойде сравнително късно в живота ми, някъде към 15-годишна възраст. Разбира се, бях научил правилата на играта доста по-рано, някъде на 8-9, но в семейството ми никой не владееше нещо повече от това, така че красотите и невидимите дълбочини на древната игра бяха останали скрити за възприятията ми. От време на време „местех“ заедно с едно от съседските деца – игри до мат, обикновено с помощта на дама и два топа срещу гол цар, но това беше долу-горе всичко. Не знам дали трябва да съжалявам за това. Познавайки себе си сравнително добре, мисля, че една толкова изгаряща страст (както я преживях много години по-късно, вече като „глава на семейство“ и баща на две деца) едва ли би била нещо добро за израстването ми, особено като се има предвид почти пълната безнадеждност на подобна професионална и човешка реализация, в ония или по-късни времена.

Автор(и): Златко Енев

През пролетта на 2016 г. студентът по филмово изкуство Виктор Галуска проучва едно задрямало селце в родната си Молдова, където в развалините на изоставена къща забеляза куп фотографски негативи.

Изхвърлените снимки са делото на живота на Захария Куснир, неизвестен фотограф-любител, починал през 1993 година.

Захария Куснир е водил труден живот при комунистическия режим и е имал проблеми с алкохолизма, но въпреки това е оставил след себе си някои от най-ярките портрети на селския живот в СССР, заснети някога на филм.

През последните три години, с разрешение на дъщерята на фотографа, която първоначално е отхвърлила работата на баща си като „боклук“, Галуска и неговият учител по фотография почистват и сканират зашеметяващата находка, която са пуснали през януари на специално създаден за целта уебсайт

Автор(и): Амос Чапъл