Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Не знам дали красотата действително ще спаси света, но при всички случаи съм съгласен, че постигането ѝ не е особено лесна работа. Особено когато става дума за нещо толкова необятно и все още езотерично, колкото е шахматната игра. Разбира се в наши дни, когато компютърните програми са достигнали степен на съвършенство, напълно немислима за който и да е човешки играч, много хора са на мнение, че древната игра е изгубила тайнствеността си, а заедно с това и цялата привлекателност на непознатото. Но този тип мнения обикновено се оказват свързани с обичайната липса на достатъчна информация, тъй като за всеки човек, потопен истински в древната игра, е напълно ясно, при това от собствената практика, че шахматът си остава все така необятен и необясним – с или без помощта на компютри. Казано по-конкретно, за играчите на кореспондентен шах днес е напълно ясно, че в огромната част от случаите става дума за борба на човек и машина срещу човек и машина. Но, първо, това е валидно и за огромно количество други спортове и спортни игри, и, второ, познанията, необходими за участие на сериозно ниво в такъв тип турнири, са от много специално естество (човек трябва да познава добре както древната игра, така и модерните шахматни програми и бази данни). А това означава, че подценяването на „кентавърския шахмат“ е, казано най-просто, резултат от недостигащи знания. И качеството на някои от партиите, създадени по този начин, може спокойно да се сравнява с всичко най-добро, изиграно някога от хора, машини или комбинацията от двете възможности.

Автор(и): Златко Енев

Преди тридесет и три години, на 26 април 1986, серия от експлозии унищожи реактор № 4 на Чернобил, а няколкостотин души персонал и пожарникари започват борбата с пожара, който гори в продължение на 10 дни и изпраща радиационни облаци по целия свят. Повече от 50 работници от електроцентралата и аварийния екип загиват непосредствено след това. Но те не са единствените, които рискуват живота си – шепа фотографи също отиват на място, като успяват да заснемат някои от сцените на хаос и героизъм, които се случват през следващите седмици и месеци.

Искаме или не, татуировките са вече неразделна част от съвременния начин на себеизразяване и реализация, особено при идещите поколения. Последен крясък на модата или произведения на изкуството, те са в състояние да изразяват както личния стил на притежателите им, така и таланта на артистите, които ги създават. С огромно майсторство и творческа визия, някои от тях са в състояние да превърнат кожата в картина, при което понякога възникват реални произведения на изкуството – оспорвани, както винаги при новаторските му прояви. Независимо от това дали човек търси татуировка в класически стил или нещо на ръба на новаторството, всичко може да бъде открито и осъществено. Жвеем в епоха на новаторство, в която почти всичко е възможно.

Уважаеми читатели,

Оттук нататък „Либерален преглед“ ще излиза през неопределени интервали от време. Искам да кажа, от време на време сигурно ще продължавам да превеждам по някой и друг текст, но, общо взето, краят на този период от живота ми (а заедно с него и онзи на списанието) със сигурност наближава. Надявам се, заедно с мен, да възприемете това кратко съобщение по онзи оптимистичен, изпълнен с нови надежди и енергии начин, по който ви го изпращам аз. Казано възможно най-кратко, всичко това означава просто, че (най-после!) в битието ми се задава някаква реалистична алтернатива срещу донкихотското любене на инат, каквото поне в моите очи то прeдставляваше през последните двадесетина години, тоест откак започнах да изживявам и мисля себе си като „български писател“. Между тези две думички, поне в моя собствен опит, има някаква злощастна несъвместимост и поне едната от тях трябва да отстъпи, за да може да съществува другата.

Автор(и): Златко Енев

По традиция в края на годината ви предлагам двадесетте текста, които са ви се сторили най-интересни за изминалите дванадесет месеца. Но, преди да сте се втурнали през глава, J, най-първо няколко обобщителни наблюдения.

Доминиращата тема, за добро или зло, тази година се оказаха споровете около наследството на „Възродителния процес“. Текстовете тук, в които става дума за него, са четири (Нр. 2,3,15 и 17). Изобщо, темата за „историята“, както обикновено, е в центъра на читателското внимание – общо осем от двадесет текста. Дали общественото внимание е било изострено от нещо конкретно или това е част от традиционното българско втренчване в „историята“, не се осмелявам да твърдя. Бих споделил единствено надеждата си, че може би нещо някъде се помръдва, включително и в осъзнаването на начините, по които българската историография се нуждае от солидно преосмисляне. Да се надяваме, значи…

А инак, да се предсказва вероятността даден текст да се превърне в нещо четено или не, ми се струва губене на време. Разминаването между собствените ми предпочитания и онези на публиката е нещо, с което съм свикнал много отдавна. Нещото, на което се научавам малко по малко – така поне се надявам – е да обръщам повече внимание на приятните, отколкото на неприятните, изненади.

И така: добро четене и – в случай, че попаднете на нещо, което сте пропуснали в залисията на времето – опитвайте се да се изненадвате приятно.

Берлин, декември 2017