Осакатените деца на прехода пораснаха, кой ще дойде на тяхно място
(Текстът е от Сряда, 27 Март 2013 и касае зимните, а не сегашните протести).
Мога да кръстя този текст – „12 години хвърлени на вятъра” и ще бъда права. Мога да кажа, че годините са на косъм от 30 и пак няма да сгреша.
Дванайсет от най-младите си години продадох доброволно срещу жълти стотинки.
Слугувах, за да имам хляб, покрив и обуща. Казват, че на младите това им стигало.
Не помня да съм се оплаквала.
Като студент живях в столицата, без да знам къде се намират половината от театрите и киносалоните. Влизах само на безплатните прожекции и постановки, рамо до рамо с пенсионерите. В техните очи аз бях конкуренцията, тази която ще заеме мястото им, отредено за дрямка на топло.
И понеже животът е шарен, през деня ми се налагаше да взимам интервюта от актьорите и да ги разпитвам за най-новата им роля. Това беше моят личен театър на абсурда.
С книгите беше нещо подобно. Лъскави рафтове и блогове ме подканяха да си купя поне по 5 нови заглавия седмично. Всяко от тях за „скромните” 10, 15 или 20 лева.
Преди 12 години бюджетът ми за храна през деня беше 50 стотинки. Стигаше за два варени геврека и едно яйце за вечеря. Още помня цената – 5 яйца седмично по 11 стотинки всяко. В събота и неделя се хранех луксозно – мек, бял хляб, домашна лютеница и накълцан кромид. Сами можете да пресметнете колко дни ще трябва да гладувам, ако искам да имам книга от десет лева.
Не разказвам тези истории, за да ме съжалявате - всеки в България има подобни, с тях никого не може да разплачете, а предизборно се продават на килограм. Освен това, харесвам живота си, защото всичко разказано горе си е изцяло по мой избор случено.
Просто вярвам, че правилният подход към миналото е да бъде вадено на светло със самочувствие и здравословна ирония.
Днес ходя на театър по-често от някои набедени за критици люде, а през ръцете ми минават книги, с чиито корици художниците още не са се захванали.
Не, времената не са станали по-хубави, просто аз съм платила солена цена, за да живея по този начин. Имам професия, която изглежда лъскаво, но отвътре е куха, защото на драгия зрител така му отърва. Имам опит, който с нищо не ми гарантира, че утре няма да остана на улицата и отново да мина на варени гевреци. Имам малко блясък за заблуда на противника и нищо в шепите си на висшист. Имам хиляди въпроси, но за пръв път не знам към кого да се обърна.
Най-простият от тях – това ли заслужавам аз и останалите като мен деца на прехода след години правдив труд, вяра, търпение и доверчива младост? Защо се налага да съжаляваме за направените избори вчера в името на личния морал и спокойния сън след години?
Признавам, че обичам да се връщам към началото и да се смея с глас. Обичам да си спомням колко малко му трябва на един 17 годишен, за да повярва, че светът е пред него. Че всичко подлежи на промяна и че доброто е само въпрос на време.
Аз бях от онези, които вярваха. По-забавното е, че днес, 17 годишните и това право нямат. На тях всичко им е отнето предварително.
Къде ще са те след 12 години не знам.
Знам, че аз преди десетилетие, на прага на университета не съм си представяла живота по този начин. Виждах го по-хубав, по-съвестен, по-безметежен, по-широк, по-достъпен, по-вярващ. Оказа се, обаче, че в моя кълцан лук романтиката е обречена, а в днешните блажни пици на парче върлува здравословен цинизъм.
Сигурно много 30-ина годишни се чувстват като мен, излъгани в еволюцията си. Болно ми е, че призивите ни за морална чистоплътност в политиката и обществото бяха заклеймени от гласовете на самодоволните. Същите тези хора, които днес излязоха на улицата и пожелаха революции, без да са минали през своята Голгота. Разбира се, на паветата не всички бяха от трупата на „доволните съгласителни”, имаше хиляди и от моята кръвна група, но новоизлюпените недоволни винаги крещят най-силно. Те искат права, за които не са гладували. Търсят справедливост, заради която други неспокойни хора преди тях писаха, воюваха и призоваваха.
Чудно ми е къде бяха част от днешните протестиращи, когато се раждаха историите за партизанската яйчена чорба, когато пренесеният в 21 век Елинпелинов дядо Матейко крадеше кроасани за внучетата си и умря в зеленясала шубичка, когато за целите на науката телепортирахме Масларова в друго измерение, а Бойко превърнахме в танцуваща мечка?
Били са някъде на топло и с ампутирани антенки. Доволни и с пълни кореми.
Затова днес не съм на улицата, защото никога за тези 12 съзнателни години не съм спирала да се бунтувам – от скромната си закуска до поредната затръшната врата на редакция.
Мнозина около мен, също избраха по-бавния път, но поне спят спокойно, макар и с три наум за утрешния ден. Знаят, че са част от осакатеното поколение на прехода, но се гордеят с честния си труд.
Заради всичко това простичко питам – колцина днес са готови да обядват с радост филия селска лютеница, гарнирана с накълцан лук, наместо блажна пица с пармезан?
Идеален въпрос за референдум и идея за нова партия – „Кромид за всички на аванта”.