От редакцията: след неизбежната реакция на всеобщ шок и донякъде отрицание, пред лицето на първата истински глобална война в историята на планетата (един вид „Война на световете“, без излишни елементи на фантастика), идва и време за по-съдържателни реакции под формата на осмисляне на катаклизма и опити за поставянето му в контекста на досегашния ни исторически опит.
Един такъв опит, направен от известния британски историк Адам Тууз, ви предлагаме с настоящия текст. Езикът и стилът му може би ще изглеждат някак прекалено специализирани в първия момент, но след известно време и усилия, надяваме се, той би могъл да стане достъпен и разбираем за много по-широк кръг от читатели.
Въпрос на време, всичко е въпрос на време.
Ако преживяното през 2020 г. би могло да се обобщи с една дума, тя би била „неверие“. Между публичното признание на Си Дзинпин за епидемията от коронавирус на 20 януари 2020 г. и встъпването в длъжност на Джо Байдън като 46-и президент на САЩ точно година по-късно светът беше разтърсен от болест, която в рамките на 12 месеца уби повече от 2,2 милиона души и доведе десетки милиони до тежко заболяване. Днес официалният брой на загиналите е 4,51 милиона души. Вероятната цифра на реалните смъртни случаи е повече от два пъти по-голяма. Вирусът наруши ежедневието на почти всички хора на планетата, спря голяма част от обществения живот, затвори училища, раздели семейства, прекъсна пътуванията и срина световната икономика.
За да се овладеят последиците, държавната помощ за домакинствата, предприятията и пазарите придоби размери, невиждани извън военно време. Това беше не само най-острата икономическа рецесия, преживяна след Втората световна война, но и една качествено уникална. Никога досега не е имало колективно решение, колкото и случайно и неравномерно, за спиране на голяма част от световната икономика. По думите на Международния валутен фонд (МВФ) това беше „криза като никоя друга“.
Още преди да разберем какво точно ни е сполетяло, имаше всички основания да смятаме, че 2020 може да се окаже бурна. Конфликтът между Китай и САЩ се приближаваше до точката на кипене. Във въздуха се усещаше „нова студена война“. През 2019 г. глобалният растеж се беше забавил сериозно. МВФ се тревожеше за дестабилизиращия ефект, който геополитическото напрежение може да окаже върху световната икономика, която и без това беше претоварена с дългове. Икономистите изготвяха нови статистически показатели, за да проследят несигурността, която сковаваше инвестициите. Данните категорично сочеха, че източникът на проблемите е в Белия дом. Доналд Тръмп, 45-ият президент на САЩ, бе успял да се превърне в обект на нездрава глобална мания. Той се готвеше да бъде преизбран през ноември и изглеждаше склонен да дискредитира изборния процес, дори и ако би довел до собствената му победа. Неслучайно мотото на Мюнхенската конференция по сигурността – Давосът за хората от сферата на националната сигурност – през 2020 г. беше „Без-Западност“.
Освен притесненията около Вашингтон, изтичаше и срокът на преговорите за Брекзит. Още по-тревожна за Европа в началото на 2020 г. беше перспективата за нова бежанска криза. На заден план се мержелееха както заплахата от окончателна ескалация на гражданската война в Сирия, така и хроничният проблем с недостатъчното развитие. Единственият начин да се справим с това беше да стимулираме инвестициите и растежа в глобалния юг. Притокът на капитали обаче беше нестабилен и неравномерен. В края на 2019 г. половината от кредитополучателите с най-ниски доходи в Африка на юг от Сахара вече наближаваха момента, в който не можеха да обслужват дълговете си.
Всепроникващото усещане за риск и тревога, което витаеше около световната икономика, беше забележителен обрат. Не толкова отдавна очевидният триумф на Запада в Студената война, възходът на пазарните финанси, чудесата на информационните технологии и разширяващата се орбита на икономическия растеж изглежда бяха затвърдили представата за капиталистическата икономика като всепобеждаващ двигател на съвременната история. През 1990-те години отговорът на повечето политически въпроси изглеждаше прост: „Икономиката, глупако.“ Тъй като икономическият растеж промени живота на милиарди хора, Маргарет Тачър обичаше да казва, че „алтернатива няма“. Тоест нямаше алтернатива на един ред, основан на приватизация, нищожни регулации и свободно движение на капитали и стоки. Още през 2005 г. центристкият британски министър-председател Тони Блеър можеше да заяви, че да се спори за глобализацията има точно толкова смисъл, колкото и да се спори дали есента трябва да последва лятото.
Към 2020 г. обаче глобализацията и годишните времена вече се намираха под голям въпрос. Икономиката се превърна от отговор във въпрос. Поредица от дълбоки кризи, които започнаха в Азия в края на 90-те години и се пренесоха в атлантическата финансова система през 2008 г., еврозоната през 2010 г. и световните производители на суровини през 2014 г., бяха разклатили доверието в пазарната икономика. Всички те бяха преодолени, но чрез правителствени разходи и интервенции на централните банки, които преминаха като таран през твърдо залегналите предписания за „малко правителство“ и „независими“ централни банки. Кризите бяха предизвикани от спекулации, а мащабът на интервенциите, необходими за стабилизирането им, беше исторически. Въпреки това богатството на световния елит продължи да се увеличава. Докато печалбите бяха частни, загубите бяха социализирани [платени от всички]. Мнозина се питаха: „Кой може да бъде изненадан, ако нарастващото неравенство доведе до популистки сътресения?“ А междувременно, с впечатляващия възход на Китай, вече не беше съвсем ясно дали великите богове на растежа все още са на страната на Запада.
И тогава, през януари 2020 г., от Пекин дойде новината. Китай беше изправен пред пълна епидемия от нов вирус. Това беше естественият „обратен удар“ [на планетата], за който природозащитниците бяха ни предупреждавали отдавна, но докато климатичната криза ни караше да разгръщаме мисленето си в планетарен мащаб и да определяме график на промяна в хода на множество десетилетия, вирусът беше микроскопичен, всепроникващ и се разпространяваше с темпове, маркирани от дни и седмици. Той засягаше не ледниците и океанските приливи, а собствените ни тела. Пренасяше се с дъха ни. И скоро щеше да постави под въпрос не само отделните национални, но и цялата световната икономика.
Когато излезе на сцената, Sars-CoV-2 имаше вид на предсказана катастрофа. Това беше точно онзи вид силно заразна, грипоподобна инфекция, която вирусолозите бяха предвиждали. И тя дойде точно от местата, от които те очакваха да дойде – регионът на гъсто взаимодействие между дивата природа, селското стопанство и градското население, разположен в Източна Азия. Тя се разпространи по предвидим начин чрез каналите на световния транспорт и комуникация. Честно казано, това се очакваше от известно време.
Имало е много по-смъртоносни пандемии. Нещото, което беше драматично ново за коронавируса през 2020, беше мащабът на ответната реакция. Не само богатите държави похарчиха огромни суми в подкрепа на гражданите и предприятията си – оказа се, че на същото са готови и бедните държави, както и държавите със средни доходи. До началото на април по-голямата част от света извън Китай, където вирусът вече беше овладян, участваше в безпрецедентни усилия за спирането му. „Това е реалната Първа световна война“, каза Ленѝн Морено, президент на Еквадор, една от най-засегнатите страни. „Другите световни войни бяха локализирани в [някои] континенти с много малко участие от други … но тази засяга всички. Тя не е локална. Това не е война, от която може да се избяга.“
„Затваряне“ [локдаун] беше фразата, която навлезе в обща употреба, за да опише колективната ни реакция. Самата дума е спорна. Затварянето предполага принуда. Преди 2020 г. това беше термин, свързан с колективното наказание в затворите. Но сега вече определено имаше моменти и места, в които той беше подходящо описание за реакцията срещу Ковид. В Делхи, Дърбан и Париж въоръжени полицаи патрулираха по улиците, записваха имената и номерата, и наказваха онези, които нарушаваха полицейския час. В Доминиканската република 85 000 души, почти 1% от населението, бяха арестувани за нарушаване на полицейския час.
Дори и да не е имало насилие, затварянето на всички заведения за хранене и барове по нареждане на правителството може да се почувства репресивно за техните собственици и клиенти. Но забраната изглежда като едностранчив начин да се опише икономическата реакция на коронавируса. Мобилността спадна бързо, много преди да бъдат издадени правителствените заповеди. Бягството към безопасност на финансовите пазари започна в края на февруари. Нямаше надзирател, който да затръшне вратата и да завърти ключа; бягаха по-скоро самите инвеститори, в опити да се скрият. Потребителите си оставаха у дома. Предприятията затваряха или преминаваха към надомна работа. До средата на март затварянето на предприятията стана норма. Онези, които се намираха извън националното териториално пространство, като например стотици хиляди моряци, се оказаха заключени в плаващи затвори.
Широкото възприемане на термина „затваряне“ е показател за това колко спорни щяха да се окажат политиките, насочени срещу вируса. Обществата, общностите и семействата поведоха ожесточени спорове относно носенето на маски, социалното дистанциране и карантината. Цялото преживяване беше пример в най-голям мащаб за нещото, което през 80-те години германският социолог Улрих Бек беше нарекъл „рисково общество“. В резултат на развитието на модерното общество се оказахме колективно преследвани от невидима заплаха, всъщност видима единствено за науката – риск, който си оставаше абстрактен и несъществен, докато не се разболееш, а лишените от късмет не се окажеха бавно удавени в течността, която се натрупваше в белите им дробове.
Един от начините да реагираме на подобна рискова ситуация е оттеглянето в отрицание. Това може и да проработи. Би било наивно да си представяме обратното. Много широко разпространени болести и социални недъзи, включително и такива, които причиняват загуба на човешки живот в големи мащаби, се игнорират и натурализират, третират се като „факти от живота“. По отношение на най-големите екологични рискове, а именно климатичната криза, може да се каже, че нормалният ни начин на действие е отричане и съзнателно невежество в голям мащаб.
Начинът, по който огромното мнозинство от хората по света се изправиха лице в лице с пандемията, беше именно такъв. Но проблемът, както казва Бек, е, че справянето с наистина мащабните и повсеместни рискове, които съвременното общество поражда, е нещо далеч по-лесно за говорене, отколкото за постигане. Необходимо беше да се постигне съгласие относно това какъв е рискът. Изискваше се и критично отношение към собственото ни поведение и социалния ред, към който то принадлежи. Изискваше се и готовност за политически избор относно разпределението на ресурсите и приоритетите на всяко ниво. А такъв избор се намираше в противоречие с преобладаващото през последните 40 години желание за деполитизация, за използване на пазарите или закона, за да се избегнат такива решения. Това беше основният стремеж на неолиберализма или на „пазарната революция“ – да се деполитизират въпросите, свързани с разпределението, включително и твърде неравностойните последици от обществените рискове, независимо дали те се дължат на структурни промени в глобалното разделение на труда, екологични щети или болести.
Коронавирусът разкри ярко нашата институционална неподготвеност, която Бек нарече „организирана безотговорност“. Той разкри слабостта на основните апарати на държавната администрация, като например актуалните правителствени бази данни. За да се справим с кризата, се нуждаехме от общество, което дава много по-голям приоритет на грижата. От малко вероятни места се чуха призиви за „нов социален договор“, който да оценява по подходящ начин базисните работници и да отчита рисковете, породени от глобализирания начин на живот, на който се радват най-големите късметлии.
Посрещането на кризата се падна предимно на правителства, съставени от центъра и десницата. Жаир Болсонаро в Бразилия и Доналд Тръмп в САЩ експериментираха с отричането. В Мексико привидно лявото правителство на Андрес Мануел Лопес Обрадор също пое по пътя на маневрирането, отказвайки да предприеме драстични действия. Националистически силни лидери като Родриго Дутерте във Филипините, Нарендра Моди в Индия, Владимир Путин в Русия и Реджеп Тайип Ердоган в Турция не отричаха вируса, но разчитаха на патриотичния си призив и тактиката на сплашване, за да се справят.
На най-голям натиск бяха подложени именно управленските центристки типове. Личности като Нанси Пелоси и Чък Шумър в САЩ или Себастиан Пинера в Чили, Сирил Рамафоса в Южна Африка, Еманюел Макрон, Ангела Меркел, Урсула фон дер Лайен и подобните им в Европа. Те приеха науката. За тях отричането не беше опция. Те отчаяно се опитваха да демонстрират, че са по-добри от „популистите“.
За да посрещнат кризата, политиците от средата в крайна сметка направиха много радикални неща. Повечето от тях бяха импровизации и компромиси, но доколкото успяваха да придадат програмен блясък на отговорите си – било то под формата на програмата на ЕС „Следващото поколение“ или онази на Байдън „Изграждане на по-добро бъдеще“ – всички те бяха от репертоара на „зелената модернизация“, устойчивото развитие и „зеления нов курс“.
Резултатът беше горчива историческа ирония. Дори когато привържениците на „Зеления нов курс“, като Бърни Сандърс и Джереми Корбин, бяха стигнали до политическо поражение, 2020 г. гръмко потвърди реализма на тяхната диагноза. Именно „Зеленият нов курс“ бе насочил вниманието към неотложността на екологичните предизвикателства и ги бе свързал с въпросите на крайното социално неравенство. Именно „Зеленият нов курс“ настояваше, че при посрещането на тези предизвикателства демокрациите не могат да си позволят да бъдат ограничавани от консервативни икономически доктрини, наследени от отминалите битки през 70-те години и дискредитирани от финансовата криза от 2008 г. Именно „Зеленият нов курс“ мобилизира ангажираните млади граждани, от които очевидно зависи бъдещето на демокрацията, ако тя иска да запази надеждата.
Зеленият нов курс, разбира се, изискваше освен това радикално реформиране, вместо безкрайно кърпене на системата, която произвежда и възпроизвежда неравенство, нестабилност и криза. Това беше предизвикателство за центристите. Но една от привлекателните страни на кризата беше, че въпросите за дългосрочното бъдеще можеха да бъдат оставени настрана. През 2020 г. ставаше дума за оцеляване.
Непосредственият икономически и политически отговор срещу шока от коронавируса се основаваше пряко на уроците от 2008 г. Държавните разходи и данъчните облекчения в подкрепа на икономиката бяха още по-бързи. Интервенциите на централните банки бяха още по-впечатляващи. Като цяло тези фискални и парични политики потвърдиха основните прозрения на икономическите доктрини, които някога бяха защитавани от радикалните кейнсианци и които станаха модерни благодарение на доктрини като Модерната парична теория (МРТ). Както Джон Мейнард Кейнс беше напомнил на читателите си в разгара на Втората световна война: „Всичко, което можем да направим, можем и да си го позволим.“ Истинското предизвикателство, истинският политически въпрос, беше да се споразумеем какво искаме да направим и да измислим как да го направим.
През 2020 г. експериментите в областта на икономическата политика вече не се ограничаваха само до богатите страни. Подпомогнати от изобилието от долари, освободени от Федералния резерв, но и въз основа на десетилетен опит с променливите световни капиталови потоци, много правителства на развиващите се пазари, например в Индонезия и Бразилия, проявиха забележителна инициатива в отговор срещу кризата. Те приложиха набор от политики, които им позволиха да се предпазят от рисковете на глобалната финансова интеграция. По ирония на съдбата, за разлика от 2008 г., по-големият успех на Китай в борбата с вируса остави икономическата му политика да изглежда сравнително консервативна. Държави като Мексико и Индия, в които пандемията се разпространи бързо, но правителствата не успяха да реагират с мащабна икономическа политика, изглеждаха все по-отстъпчиви към времето. През тази година МВФ щеше да стане инициатор на забележителния спектакъл, в който ще се скара на мексиканското правителство с леви убеждения, че не е успяло да постигне достатъчно голям бюджетен дефицит.
Трудно беше да се избегне усещането, че е настъпил прелом. Дали това най-накрая е смъртта на ортодоксалността, която преобладаваше в икономическата политика от 80-те години насам? Дали това е смъртният удар срещу неолиберализма? Като последователна идеология на управлението, може би. Идеята, че естествената среда на икономическата дейност – независимо дали става дума за болестна среда или климатични условия – може да бъде пренебрегната или оставена да бъде регулирана от пазарите, очевидно не отговаряше на действителността. Същото изглежда беше в сила и за идеята, че пазарите могат да се саморегулират по отношение на всички възможни социални и икономически сътресения. Още по-спешно, отколкото през 2008 г., оцеляването налагаше намеса в мащаб, какъвто за последен път е бил наблюдаван по време на Втората световна война.
Всичко това накара доктринерните икономисти да се задъхват. Само по себе си това не беше нещо изненадващо. Ортодоксалното разбиране за икономическата политика винаги е било нереалистично. В действителност неолиберализмът винаги е бил радикално прагматичен. Неговата истинска история е поредица от държавни интервенции в интерес на натрупването на капитал, включително и насилствено използване на държавно насилие за потискане на опозицията. Каквито и да са били теоретичните обрати, социалните реалности, с които пазарната революция беше преплетена от 1970-те години нататък, се запазиха до 2020 г. Историческата сила, която най-накрая разкъса дигите на неолибералния ред, не беше от онези, за които се говореше обикновено – радикален популизъм или възраждане на класовата борба. Напълно неочаквано, тя се оказа чума, отприщена от безразсъдния глобален растеж и огромния маховик на финансовото натрупване.
През 2008 г. кризата беше предизвикана от прекомерното разрастване на банките и секюритизацията на ипотечни кредити. През 2020 г. коронавирусът удари финансовата система отвън, но уязвимостта, която този шок разкри, беше генерирана отвътре. Този път слабото звено бяха не банките, а самите пазари на активи. Шокът засегна самото сърце на системата – пазара на американски държавни ценни книжа, предполагаемо сигурните активи, на които се основава цялата кредитна пирамида. Ако той беше колабирал, щеше да повлече със себе си и останалата част от света.
Мащабът на стабилизиращите интервенции през 2020 г. беше впечатляващ. Той потвърди основното настояване на „Зеления нов курс“, че ако има воля, демократичните държави наистина разполагат с необходимите инструменти за упражняване на контрол върху икономиката. Това обаче беше двусмислено осъзнаване, защото ако тези интервенции бяха утвърждаване на суверенна власт, те бяха предизвикани от кризата. Както и през 2008 г., те обслужваха интересите на онези, които имаха най-много за губене. Този път не само отделни банки, но и цели пазари бяха обявени за твърде големи, за да фалират. За да се прекъсне този цикъл на криза и стабилизиране, и за да се превърне икономическата политика в истинско упражнение на демократичния суверенитет, беше необходима цялостна реформа. Това би изисквало истинска смяна на властта, а шансовете за това не бяха особено големи.
Мащабните интервенции на икономическата политика през 2020 г., както и тези през 2008 г., бяха като минимум с две лица. От една страна, мащабът им надхвърляше границите на неолибералната сдържаност, а икономическата им логика потвърждаваше основната диагноза на интервенционистката макроикономика още от времето на Кейнс. Когато една икономика изпада в рецесия, не е нужно да се приема бедствието като естествено лечение, като ободряващо прочистване. Вместо това бързата и решителна икономическа политика на правителството може да смекчи срива и да предотврати ненужната безработица, разхищение и социално страдание.
Тези интервенции нямаше как да не се окажат предвестници на нов режим отвъд неолиберализма. От друга страна, те бяха предприети отгоре надолу. Те бяха политически осъществими само защото нямаше предизвикателство от ляво и спешността им беше продиктувана от необходимостта да се стабилизира финансовата система. И те бяха осъществени. През 2020 г. нетната стойност на икономиката на САЩ нарасна с повече от 15 билиона долара. От това обаче се възползваха предимно 1% от най-богатите, които притежаваха почти 40% от всички акции. Най-горните 10% притежаваха 84% от тях. Ако това наистина беше „нов обществен договор“, той изглеждаше тревожно едностранен.
Въпреки това 2020 г. беше момент не само на грабеж, но и на реформаторски експерименти. В отговор на заплахата от социална криза бяха изпробвани нови начини за предоставяне на социални помощи – и това не само в Европа и САЩ, но и в много развиващи се пазарни икономики. В търсене на положителен дневен ред центристите прегърнаха политиката за опазване на околната среда и въпроса за климатичната криза, както никога досега. Противно на опасенията, че Covid-19 ще отвлече вниманието от други приоритети, политическата икономия на „зеления нов курс“ стана основна. „Зелен растеж“, „Изграждане на по-добро“, „Зелена сделка“ – лозунгите варираха, но всички те изразяваха зелената модернизация като общ центристки отговор срещу кризата.
Разглеждането на 2020 г. като цялостна криза на неолибералната епоха – по отношение на нейните екологични, социални, икономически и политически основи – ни помага да намерим историческата си ориентация. Погледната по този начин, кризата с коронавируса бележи края на една дъга, чието начало е поставено през 1970-те години. Тя може да се разглежда и като първата цялостна криза от епохата на антропоцена – епоха, определена от последиците от небалансираното ни отношение към природата.
2020 г. разкри колко зависима е икономическата ни дейност от стабилността на природната среда. Една малка мутация на вирус в микроорганизъм може да застраши цялата световна икономика. Освен това тя разкри как в екстремни ситуации цялата парична и финансова система може да бъде насочена към подкрепа на пазарите и поминъка. Това наложи да се постави въпросът за това кой и как ще бъде подкрепен – кои работници, кои предприятия ще получат какви помощи или какви данъчни облекчения? Тези събития разрушиха прегради, които бяха основополагащи за политическата икономия през последния половин век – граници, които разделяха икономиката от природата, икономиката от социалната политика и от политиката като такава.
Но наред с това имаше още една сериозна промяна, която през 2020 г. окончателно разруши основополагащите допускания на епохата на неолиберализма: възходът на Китай.
Когато през 2005 г. Тони Блеър се присмиваше на критиците на глобализацията, той се подиграваше именно на техните страхове. Той противопостави техните провинциални тревоги на модернизиращата се енергия на азиатските народи, за които глобализацията предлагала светъл хоризонт. Глобалните заплахи за сигурността, които Блеър разпозна, като ислямския тероризъм, бяха неприятни. Но те нямаха никакъв шанс за реална промяна на статуквото. В това се състои тяхната самоубийствена, неземна ирационалност. В десетилетието след 2008 г. именно тази увереност в стабилността на статуквото беше изгубена.
Русия първа разкри факта, че глобалният икономически растеж може да промени баланса на силите. Подхранвана от износа на нефт и газ, Москва отново се превърна в предизвикателство за хегемонията на САЩ. Заплахата на Путин обаче беше ограничена. При Китай ситуацията не беше такава. През декември 2017 г. САЩ публикуваха новата си Стратегия за национална сигурност, в която за първи път посочиха Индо-тихоокеанския регион като решаваща арена на съревнованието между великите сили. През март 2019 г. ЕС издаде стратегически документ със същия ефект. Междувременно Обединеното кралство извърши необичаен обрат – от отбелязването на нова „златна ера“ на китайско-британските отношения през 2015 г. до разполагането на самолетоносач в Южнокитайско море.
Военната логика беше позната. Всички велики сили са съперници, или поне така гласи логиката на „реалистичното“ мислене. В случая с Китай се добавяше и факторът идеология. През 2021 г. ККП направи нещо, което съветската ѝ колежка никога не успя да направи: отпразнува стогодишнината си. Макар че от 1980-те години насам в страната се разрешаваше пазарно ориентиран растеж и натрупване на частен капитал, Пекин не криеше, че се придържа към идеологическото си наследство, което минава през Маркс и Енгелс до Ленин, Сталин и Мао. Си Дзинпин едва ли би могъл да бъде по-категоричен в твърденията си относно необходимостта от придържане към тази традиция и по-ясен в осъждането на Михаил Горбачов за това, че е загубил идеологическия компас на Съветския съюз. Така че „новата“ студена война всъщност беше възродената „стара“ студена война, студената война в Азия, тази, която Западът всъщност никога не е печелил.
Имаше обаче две основни разлики, които разделяха миналото от настоящето. Първата беше икономиката. Китай представляваше заплаха в резултат на най-големия икономически бум в историята. Това без съмнение засегна някои работници в производството на Запад, но предприятията и потребителите в целия западен свят и извън него спечелиха изключително много от развитието на Китай и ще спечелят още повече в бъдеще. Това създаде затруднение. Възобновяването на студената война с Китай имаше смисъл от всяка гледна точка, с изключение на „икономиката, глупако“.
Втората основна новост беше глобалният екологичен проблем и ролята на икономическия растеж за неговото ускоряване. Когато през 1990-те години глобалната политика по отношение на климата за първи път се появи в съвременния си вид, САЩ бяха най-големият и най-неотстъпчив замърсител. Китай беше беден и неговите емисии почти не се отразяваха на глобалния баланс. В 2020 г. Китай вече произвеждаше повече въглероден диоксид, отколкото САЩ и Европа, взети заедно, и разликата изглежда ще се увеличава поне за още едно десетилетие. Решението на проблема с климата не можеше да се мисли без Китай, както не можеше да се представи отговор на риска от появата на инфекциозни болести. Китай беше най-мощният инкубатор и на двете.
През 2020 г. „зелените“ модернизатори на ЕС все още се опитваха да разрешат тази двойна дилема в стратегическите си документи, като определяха Китай едновременно като системен съперник, стратегически конкурент и партньор в справянето с климатичната криза. Администрацията на Тръмп улесни живота си, като отрече проблема с климата. Но и Вашингтон бе набучен на рогата на икономическата дилема – какво точно да се прави насред идеологическото осъждане на Пекин, стратегическите изчисления, дългосрочните корпоративни инвестиции в Китай и желанието на президента да сключи бърза сделка. Това беше нестабилна комбинация и през 2020 г. тя се преобърна. Китай беше преосмислен като заплаха за САЩ – стратегическа и икономическа. В отговор на това разузнаването, сигурността и съдебната власт на американското правителство обявиха икономическа война на Китай. Чрез затваряне на пазари и блокиране на износа на микрочипове и оборудване за тяхното производство те си поставиха за цел да саботират развитието на високотехнологичния сектор на Китай, който е сърцето на всяка модерна икономика.
До известна степен ескалацията беше случайна. Възходът на Китай беше дългосрочна световна историческа промяна. Но успехът на Пекин в справянето с коронавируса и отприщената от него напористост бяха червен флаг за администрацията на Тръмп. Междувременно ставаше все по-ясно, че продължаващата глобална сила на САЩ в областта на финансите, технологиите и военната мощ почива на вътрешни глинени крака. Както Ковид-19 болезнено разкри, здравната система на САЩ беше разрушена, а вътрешната мрежа за социална сигурност излагаше на риск от бедност десетки милиони. Ако „китайската мечта“ на Си премина през 2020 г. непокътната, то същото не може да се каже за американския ѝ аналог.
По този начин общата криза на неолиберализма през 2020 г. имаше специфично и травматично значение за САЩ – и по-специално за една част от американския политически спектър. През 2020 г. Републиканската партия и нейните националистически и консервативни електорати претърпяха нещо, което най-добре може да се опише като екзистенциална криза с дълбоко вредни последици за американското правителство, американската конституция и отношенията на Америка с останалия свят. Кулминацията на тази ситуация беше извънредният период между 3 ноември 2020 г. и 6 януари 2021 г., в който Тръмп отказа да признае изборното поражение, голяма част от Републиканската партия активно подкрепи усилията за отмяна на изборите, социалната криза и пандемията бяха оставени без внимание и накрая, на 6 януари, президентът и други водещи фигури от неговата партия насърчиха нахлуването на тълпата в Капитолия.
Това определено поражда дълбока загриженост за бъдещето на американската демокрация. А в крайната десница на американската политика има елементи, които с основание могат да бъдат определени като фашизоидни. Но в първоначалното фашистко уравнение в САЩ през 2020 г. липсваха два основни елемента. Единият е тоталната война. Американците си спомнят за гражданската война и си представят бъдещи граждански войни, които предстоят. А през последните десетилетия те участваха в няколко експедиционни войни, които се отразиха на американското общество под формата на милитаризирани полицейски и паравоенни фантазии. Но тоталната война пренастройва обществото по съвсем различен начин. Тя представлява масовото тяло, а не индивидуализираните командоси от 2020 г.
Другата липсваща съставка в класическото фашистко уравнение е социалният антагонизъм – заплаха отляво, въображаема или реална, срещу социалното и икономическото статукво. Когато през 2020 г. се събраха конституционните буреносни облаци, американският бизнес масово и категорично се съюзи срещу Тръмп. Основните гласове на корпоративна Америка не се страхуваха да изложат бизнес аргументите за това, например стойността за акционерите, проблемите при управлението на компании с политически разделени работници, икономическото значение на върховенството на закона и, учудващо, загубите в продажбите, които могат да се очакват в случай на гражданска война.
Това съгласуване на парите с демокрацията в САЩ през 2020 г. би трябвало да е успокояващо, но само до определен момент. Помислете за секунда за един алтернативен сценарий. Какво щеше да стане, ако вирусът беше пристигнал в САЩ няколко седмици по-рано, разпространяващата се пандемия беше събрала масова подкрепа за Бърни Сандърс и неговия призив за всеобщо здравеопазване, а предварителните избори на демократите бяха издигнали начело на листата не Джо Байдън, а един заклет социалист? Не е трудно да си представим сценарий, при който цялата тежест на американския бизнес би била хвърлена в обратна посока, в подкрепа на Тръмп поради същите причини, тоест за да се гарантира, че Сандърс няма да бъде избран. А какво би станало, ако Сандърс действително беше спечелил мнозинство? Тогава щяхме да имаме истински тест за американската конституция и лоялността на най-мощните социални интереси към нея. Фактът, че трябва да обмисляме подобни сценарии, е показателен за крайността на поликризата от 2020 г.
Изборът на Джо Байдън и фактът, че встъпването му в длъжност се състоя в уречения час на 21 януари 2021 г., възстановиха чувството за спокойствие. Но когато Байдън смело заявява, че „Америка се завръща“, става все по-ясно, че следващият въпрос, който трябва да си зададем, е: коя Америка? И към какво се завръща? Всеобхватната криза на неолиберализма може би е отприщила творческа интелектуална енергия дори в някога мъртвия център на политиката. Но една интелектуална криза не прави нова ера. Ако откритието, че можем да си позволим всичко, което всъщност можем да направим, е зареждащо, то освен това ни поставя и на място. Какво всъщност можем и трябва да направим? Кой всъщност е „ние“?
Както показват Великобритания, САЩ и Бразилия, демократичната политика придобива странни и непознати нови форми. Социалните неравенства са по-силни, а не по-малко крайни. Поне в богатите страни няма колективна противодействаща сила. Капиталистическото натрупване продължава по канали, които непрекъснато умножават рисковете. Основното приложение на новопридобитата ни финансова свобода са все по-гротескните усилия за финансова стабилизация. Антагонизмът между Запада и Китай разделя огромни части от света, както не се е случвало от Студената война насам. А сега чудовището се появи в лицето на Ковид. Антропоценът показа зъбите си – в един все още скромен мащаб. Ковид далеч не е най-лошото, което трябва да очакваме – 2020 г. не беше пълната тревога. Ако се отърсваме от праха и се наслаждаваме на възстановяването, трябва да се замислим. Мъртвите по света са неизброими, но според нашето най-добро предположение броят им е 10 милиона. Хиляди умират всеки ден. А 2020 г. беше сигнал за пробуждане.