Последните най...


26 Ян, 2023

Васил

Юлиана Методиева 127
26 Ян, 2023

Васил

Юлиана Методиева 127

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Интересно, понякога човек установява, с (приятно) удивление, че най-тежките, най-страшните периоди от живота му са били и най-творческите. Поне така се случи с мен – нещо, което неволно ме довежда до една фраза на Майстер Екхарт, големия немски мистик от Средновековието: „Страданието е животно, на чийто гръб човек най-бързо стига до съвършенството“

...към което днес сутринта ми хрумна едно допълнение, надявам се да го приемете без прекомерна критичност: „Преследването на съвършенството е най-опасното занятие на тоя свят: като повечето благородни зверове то просто убива, и то именно в момента, в който решите, че сте го достигнали.

Няма значение дали ще продължите да съществувате и след това.“

Един от „просто човечните“ разкази на Селинджър, в който се срещаме с герой, много подобен на Холдън Колфийлд от „Спасителят в ръжта“. И, както в романа, така и тук, той има някакво почти мистично, облагородяващо и очовечаващо въздействие върху околните, независимо от неугледния си външен вид и нескопосаните си маниери...

Моят опит за един „български прочит“ на може би най-известната поема в по-новата световна литература.

Без финтифлюшки, но с мой собствен предговор, под формата на най-съкровения текст, който съм писал някога...

Пореден разказ от „Приказки за неочакваното“ на Роалд Дал – и поредна изненада в края на историята.

Един предизвикващ леки тръпки разказ за първото (и може би последно) посещение на седемнадесетгодишния Били Уийвър в пансион с легло и закуска, в който се срещаме с повече от странната притежателка на заведението – жена с добродушна външност, под която се крие зловеща тайна...

Днес е ред на може би най-известния кратък разказ в най-новата българска литература: „Сляпата Вайша“ на Георги Господинов. Разказът, както всички знаем, получи широко международно признание и известност под формата на едноименния анимационен филм, създаден от българо-канадския режисьор и създател на анимационно кино Теодор Ушев, който беше номиниран за наградата „Оскар“ през 2017 година.

Любимият на всички ни вълшебник от Макондо е представен тук с един кратък разказ, в който става дума за..., хм, какво всъщност? Може би относителността на времето? Или човешкото съществуване? Трудно е да се каже, тъй като, по обичайния си начин, Маркес преплита в напевната, почти мелодична звукова тъкан на разказа си най-различни елементи – от почуда и преклонение пред мощта на природата до тъпо, обезсилващо примирение пред неизбежността на съдбата, хода на времето и простичкото съзнание за собствената ни краткотрайност.

И над всичко се излива дъждът – безкраен и безмилостен, като напомняне за необятността и необозримостта на онова, което ни заобикаля...

В поредицата „Съвременни български разказвачи“ днес ще ви представя един разказ и автор, с които се надявам да ви изненадам. Работата е там, че става дума за разказ на Терзийски... но не Калин. Светослав Терзийски, по-големият от двамата братя, също е автор на (кратка) проза, при това доста добра, както, надявам се, ще се съгласите след като изслушате този разказ. Забързаният му, малко потен и прашен хуманизъм си е въпреки това съвсем истински – и, с малко търпение и добра воля вие ще го видите и сами...

В литературата на 20 век едва ли има друг разказ или новела с по-голямо, по-осезателно влияние върху по-нататъшния развой на европейската чувствителност и култура, в сравнение с „Преображението“ на Франц Кафка. И това е така по напълно разбираеми причини, както се опитвам да обясня във въведението към този Magnum opus на по-краткото разказваческо изкуство от началото на предишния век.

Всъщност „Преображението“ не е нищо друго освен едно безкрайно чувствително, безкрайно прецизно сеизмографско отчитане на едва доловимите до този момент трусове, които няколко десетилетия по-късно ще доведат Европа, а заедно с нея и целия свят, до до необоримата увереност в окончателната загуба на всяка надежда за сигурност и дори ясно определима идентичност – както лична, така и колективна. Една загуба, която не успяваме да компенсираме с нищо и до днес, повече от сто години след появата на това гениално пророчество...

В литературата на 20 век едва ли има друг разказ или новела с по-голямо, по-осезателно влияние върху по-нататъшния развой на европейската чувствителност и култура, в сравнение с „Преображението“ на Франц Кафка. И това е така по напълно разбираеми причини, както се опитвам да обясня във въведението към този Magnum opus на по-краткото разказваческо изкуство от началото на предишния век.

Всъщност „Преображението“ не е нищо друго освен едно безкрайно чувствително, безкрайно прецизно сеизмографско отчитане на едва доловимите до този момент трусове, които няколко десетилетия по-късно ще доведат Европа, а заедно с нея и целия свят, до до необоримата увереност в окончателната загуба на всяка надежда за сигурност и дори ясно определима идентичност – както лична, така и колективна. Една загуба, която не успяваме да компенсираме с нищо и до днес, повече от сто години след появата на това гениално пророчество...

В литературата на 20 век едва ли има друг разказ или новела с по-голямо, по-осезателно влияние върху по-нататъшния развой на европейската чувствителност и култура, в сравнение с „Преображението“ на Франц Кафка. И това е така по напълно разбираеми причини, както се опитвам да обясня във въведението към този Magnum opus на по-краткото разказваческо изкуство от началото на предишния век.

Всъщност „Преображението“ не е нищо друго освен едно безкрайно чувствително, безкрайно прецизно сеизмографско отчитане на едва доловимите до този момент трусове, които няколко десетилетия по-късно ще доведат Европа, а заедно с нея и целия свят, до до необоримата увереност в окончателната загуба на всяка надежда за сигурност и дори ясно определима идентичност – както лична, така и колективна. Една загуба, която не успяваме да компенсираме с нищо и до днес, повече от сто години след появата на това гениално пророчество...

Варлам Шаламов отдавана вече е една от най-символните, най-представителни фигури на руско-съветската литература на съпротивата. Неговите „Колимски разкази“, описващи живота на лагерниците в съветския ГУЛАГ, днес са част от канона на съвременната руска литература. Сбити, стегнати и мощни, лишени от каквато и да било показност или ненужна описателност, тези истории ще си останат завинаги един вид паметник на времената, които всички искаме да преодолеем и превърнем в необратима част от миналото. Ако можем... И така, Варлам Шаламов и „Колимски разкази“...

Един от най-смешните и най-тъжни разказвачи в новата американска литература, Кърт Вонегът рядко пропуска да осмее и иронизира различните видове военни ентусиазми, стари или нови. В този ранен разказ сарказмът му все още не е толкова остър, пък и историята е романтична, така че военните се измъкват само с едно насинено око. Нещата, разбира се, ще се променят по-късно, когато той стигне до зрелите си антивоенни произведения...

А ето и едно от най-добрите попадения относно стила и същността на този тъй любим разказвач, идещо от американската преса:

„Велик космически комедиант, тракащ с човешки скелети, идеалист, дегизиран като песимист, е написал книга, пълна с лудост и истина, с абсурди и откровения.“

И така, нека днес послушаме малко Кърт Вонегът...

Джеръм Дейвид Селинджър, когото повечето от нас познават най-вече от „Спасителят в ръжта“, ни въвежда тук в другата голяма история от творчеството си, онази на семейство Глас. Това е – до голяма степен – едно типично следвоенно американско семейство, с много деца и още повече страхове около непонятните болки и страхове, с които животите им са изпълнени сред пищната материалност на следвоенна Америка. Травмите – и на мъжете, и на жените – са основната тема тук и, както обичайно, Селинджър ги представя с пестеливите краски на художник-минималист. Майсторството, казват, се състояло в способността да кажеш всичко, но с възможно най-малко думи...

Една покъртителна и хубава човешка история. Прекрасна, като всичко от Чехов...

„Ела, мили дядо – продължи Ванка, – моля те в името на Христа Бога, вземи ме от тука. Съжали се над мен, нещастното сираче, защото всички ме бъхтят и страшно много ми се яде, и такава мъка си имам, че не мога ти каза, все плача. А онзи ден господарят ме удари с калъпа по главата така, че паднах и едвам се свестих. Загубен е моят живот, по-лош от кучешкия… И още много здраве на Альона, на кьоравия Егорка и на коларя, а хармониката ми не давай на никого. Оставам твой внук Иван Жуков, мили дядо, ела.“

Кратък разказ от Златко Енев, четен от автора.

– Здравей – каза някой изотзад и той за малко не се подхлъзна от седалката на протрития въртящ се стол, верен съратник в безкрайната битка с думите.

Обърна се бавно, проклинайки болката във врата, която не му позволяваше по-бързи движения. Размазаният образ отсреща му напомни, че е оставил очилата си някъде по работната маса, затърси с ръка зад гърба си, все още парализиран от страх, откри ги, надяна ги на носа си …

И застина.

Отсреща го гледаше най-ангелското, най-красивото лице, което би могъл да си представи някой след Рафаел – безумно, неописуемо хармонично, изваяно с онзи природен замах, който никаква човешка ръка не е в състояние да възпроизведе, с високи скули, огромни, бездънно-сини, малко по детски наивни очи, тясно носле и устни, изпълнени с чувство, но не и чувственост – всичко това обрамчено от нежно-чуплива кестенява грива, най-прекрасна рамка на най-прекрасната картина. Дори светлината падаше върху чертите ѝ по някакъв особен, пастелно-мек начин, до болка познат от професионално филтрираните холивудски филми, но инак напълно несъществуващ в природата. Гледката беше толкова смайваща, че сърцето му се разхлопа и започна да боли – истински, не на шега.

Из текста:

„Що пролет се е запролетила, що чудо! Нагоре да погледнеш, ширнало се едно небе, хем широко, хем дълбоко, хем чисто, чисто, като моминска пазва. Надолу очи да метнеш, кипнала оная ми ти земя, напращели ония младоци, надули се ония ми ти пъпки по фиданките, аха-аха, ще запукат, ще затряскат и ще накарат Тотка, младата вдовичка, дето се е качила на кладенеца, уж въже на дюлята да връзва за прането, а окото ѝ шари се оттатък плета, да ахне и да тупне от страх в коритото.

Кратко представяне на съдържанието на канала и неговия автор.

Беше тъмно, студено и Незнайният воин беше кисел. Не че го смущаваха студът и тъмнината – за седемдесет години служба беше се научил да не обръща внимание на такива неща – но гълъбите отново бяха цвъкали цял ден по главата му, а, разбира се, никой не обича такива неща, и Незнайният ругаеше тихо, макар и със застинало в сурова тържественост, избръснато от времето гранитно лице – фалшива маска, прикриваща цъкащия отвътре, насъбиран с десетилетия гняв...

Да те оставя ли сам? – попита майка му изотзад и се закашля, остро, режещо.

Той не отговори, придърпа с крак една от табуретките и се отпусна тежко върху нея. Ковчегът се заклати застрашително и той го подпря с коляно, гледайки стреснато към мъртвеца, който за малко не се изтърси на пода. Беше евтин, паянтов ковчег, направен от тънки летви и прекалено плитък за все още тежкото тяло на баща му, което стърчеше поне с педя над страничните стени.

Една смешна, тъжна и много, много мъдра история, в която онези от нас, които все още си спомнят славните времена на реалния социализъм, вероятно ще разпознаят много от нещата, с които са израснали...

– Ало …

Даже и в тази най-неутрална от всички възможни фрази гласът й се изхитряваше да звучи някак провлечено и приканващо – или откровено разголено, в зависимост от интерпретиращата фантазия. За момент той се поколеба дали да не й каже какво е правил само допреди пет минути с мисълта за нейния глас в главата, но после се отказа. Някои неща все пак си остават най-свежи, когато не бъдат споделени. Частната сфера, закъде сме всички без частната сфера?

Класическата българска литература е по правило издържана в тон на себе-жертвеност и протест срещу нещата, които някои някога „са ни сторили“ (основно османските господари, които са и основният източник на „злини“ в канона, с който израстваме всички). Почти няма класически български автор, който да се е опитал да погледне нещата през очите на другата страна, да е показал по някакъв начин злините и неправдите, които самите ние сме причинявали, в хода на последните 130 години, на българските турци.


И толкова по-голяма е заслугата на Йордан Йовков, чиято незаспиваща съвест или просто огромна човешка душа не му е позволила да подмине с мълчание именно тази страна от родната действителност. Разказът „Сенебирските братя“ се откроява сред инак еднообразната тоналност на класиката ни с хуманистичен патос, който не прави разлика между свои и чужди – нещо толкова рядко за родната литература, пък и мисловност, и чувствителност като цяло – че това го прави почти толкова уникален, колкото е и бялата лястовица от големия шедьовър на Йовков.

Прочетете още...