Pin It

 

Umida 01
© Умида Ахмедова

 

Умида Ахмедова е сред малкото жени, занимаващи се с кинодокументалистика и фотография в днешен 30-милионен Узбекистан, станал независим от СССР през 1991 г. За филмите и фотографиите си е получавала присъда за затвор, придружена със забрани да напуска страната. Сега има забрана да влиза в Русия.

Умида завършва Института по кинематография в Русия (СССР) през 1986 г., след което започва дълга фотографска кариера. Умида казва полунасмешливо, че по съветско време тя и мъжът ѝ са били антисъветски настроени. „И забележете, че всички антисъветски настроени хора, на база сравнение, изпитват носталгични чувства към СССР“, добавя тя.

Проблемите ѝ с властите започват по повод два документални филма и фотоалбум. През 2010 г. срещу нея са предявени обвинения по чл.139 „Клевета“ и чл.140 „Оскърбление“ от Наказателния кодекс на Узбекистан. Експертна група се произнася, че Умида и съпругът ѝ, режисьорът Олег Карпов (б. а. – с когото работят заедно), дискредитират традициите и ценностите на узбекския народ, представяйки „негативна информация, която може негативно да повлияе на морала и психологическото състояние на младежта“. Обвиняват Умида в клевета и неуважение към националните традиции.

По-малко от месец по-късно срещу нея е произнесена присъда за шест месеца затвор или от две до три години труд в лагер. Срещу присъдата ѝ има протести от Москва и Париж. По-късно получава амнистия по повод годишнината от независимостта на Узбекистан. Отменена е и забраната ѝ за излизане от страната. След време обаче Карпов, дългогодишен директор на Музей на киното на Узбекистан, е уволнен, след като подписва петиция в подкрепа на украинските протести.

Разкажете за филма „Бремето на девствеността“? Как се роди идеята за него и какво преживяхте по време на снимките?


Small Ad GF 1

Дълго време носих в себе си идеята за филм за това как в мюсюлманските страни се проверява за девственост. Това не е толкова филм за самата проверка, колкото за хората като жертва на ритуала. По времето на старт на снимките, почти преди 10 години, хората не се страхуваха да изказват мнение, снимките протекоха спокойно. Но Олег (б. а. съпруга на Умида) тогава не искаше да се изписват имената на хората, които говореха във филма (б. а. – Във втората част авторите на филма разговарят с анонимни лица за проблеми, свързани с опозоряването и консерватизма). След това разбрахме, че той е постъпил правилно.

Какво би се случило с тези хора, ако не бяха анонимни?

При всички случаи е добре, че беше анонимно.

В кои райони са правени снимките? Разкажете за пътуванията ви в селската част на Узбекистан?

Винаги много съм снимала фолклорни обреди и ритуали (б. а. – в документален филм за нея Умида споделя, че все пак се чувства различна от хората от традиционните общности). Във филма са използвани епизоди от сватби, заснети предимно в Ташкентска област, където съм родена. Сватбите са по-скоро фон и нямат връзка с реалните герои. В началото чуваме разказа на майката на реално момиче, което е било подложено на проверка и след това изгонено от роднините на младоженеца.

Има един интересен момент, когато наблюдавахме в района на Андижан (б. а. – четвъртият по големина град в Узбекистан) как се къпят деца и как едно момиче дълго време не може да скочи от моста във водата. Това се получи като метафора-образ. Проверката на девствеността не е нещо, което се случва само в селата.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Във филма има две обикновени жени, които говорят за това. Една от тях живее в отдалечен район в една от южните области на Узбекистан, тя казва, че такъв обичай да се проверява девствеността при тях не съществува. Всъщност, в някои села (кишлаци) няма такъв обичай. Така че проверката не се случва тъкмо в кишлаците. Хората могат да вдигнат напълно цивилизована сватба, много подобна на една европейска такава, и същевременно отново да организират проверка на девствеността.

Срещу вас е възбудено дело, след като съвет от специалисти по религиозните въпроси, духовност и психология решават, че творбите ви представят в негативна светлина и подриват духовните ценности на Узбекистан. Как мислите, какво не е харесал всъщност този съвет?

Т.нар. „експертна комисия“ не прави нищо самостоятелно. Има група хора, „изпълняващи“ „поръчка“. Официално у нас няма цензура, но когато нещо не се харесва, има такива „комисии“, и УЗАСИ (узбекската информационна агенция) „получава“ „поръчка“ и провежда мониторинг. Тези „джобни“ „експерти“ биват изваждани, когато има нужда от тях. Наказателното дело не се възбужда от тях.

Какво поддържа всеки ден вас и съпруга ви, кое ви спасява от ежедневните проблеми? Чувствате ли някакъв надзор или контрол във всекидневния живот?

За съжаление, ние сега правим малко филми, на съпруга ми отнеха киноклуба „Музей кино“. Пречиха му, когато той провеждаше фестивали по видео арт със свои пари. Какъв по-голям контрол, когато на съпруга ми отнеха всичко! Особено след узбекския „Майдан“, когато ние, група от хора, отидохме в посолството на Украйна в Ташкент с петиция. Тогава се снимахме пред паметника на Тарас Шевченко в Ташкент. Съпругът ми подписа петицията, но не дойде при посолството. Бяхме аз и синът ми. Но „там“ решиха, че трябва да накажат и съпруга ми, отнеха му всичко… Ние не можем да показваме тук творчеството си, какво по-лошо. Контролират ни… Макар че не седят денонощно под прозорците ни.

Какво е усещането ви – популярна ли сте във страната?

В моята страна аз съм известна преди всичко като първата жена фотограф и кинодокументалист, първата жена, получила професионално образование в Mосква (ВГИК). Преди да открият наказателно дело срещу мен, много пъти съм се появявала по узбекската телевизия. Получавала съм награди дори и в Узбекистан. Сега съм известна в родината си като художник дисидент. Повечето хора, които имаха добри отношения с мен, се страхуват да общуваме. Особено след узбекския „Майдан“.

Кога започна интересът ви към такива теми за снимане?

Въпреки че в СССР учих фотография и след това кино в Русия, винаги съм обичала да снимам само Узбекистан и преди всичко своя град Паркент, недалеч от Ташкент. Винаги ме е интересувал животът на обикновените хора. Вече в зряла възраст започнах да работя върху проектите „Снахи и свекърви“ (фотопроект), „Наскална живопис или посвещение на художника на социалистическия реализъм“ (фотопроект) и т. н.

Упрекнаха ви, че показвате Узбекистан като средновековна държава. Какво можете да отговорите принципно на това?

Накратко – точно хората, които възбудиха наказателно дело срещу моето творчество, имат средновековни мозъци!

Как влияе цензурата на съзнанието на хората?

Ужасно влияе на съзнанието! Ние сме „отхвърлени назад“, дори в СССР нямаше такава деградация като сега. При нашия режим над хората властва СТРАХ! И това е много голям регрес в обществото!

Колко голяма е общността на креативните хора? Как те успяват да изразят възгледите си?

В Узбекистан аз вече не влизам в нито една общност, след като председателят на Академията на изкуствата на Узбекистан нареди част от творбите на моите ученици да бъдат отстранени, а след узбекския „Майдан“ и повечето участници в моя фото клуб се „обърнаха“срещу мен, аз най-накрая осъзнах, че паяжината на страха силно е оплела хората и да работя и общувам с тези хора просто няма смисъл. Официалната киностудия „изпълнява“ „беззъби“ поръчки. С колегите ми тук не ми е интересно и не виждам никакво развитие. Има много малък брой хора, с които общувам, но една лястовица пролет не прави (б. а. – Умида използва израз с подобно значение на руски).

Слава на Бога има интернет, социални мрежи, групи. Със съпруга ми си сътрудничим с художници от Киргизстан и Казахстан. Участваме във фестивали в Узбекистан.

Сега имате ли забрана за напускане на страната или това беше по време на делото?

В Узбекистан има, както и по съветско време, изходна виза, която се дава за две години. В повечето случаи не дават виза на свободомислещите, правозащитниците и т. н. След силния резонанс на моето дело на мен също не ми даваха изходна виза, а след това, когато медиите започнаха да пишат за това, ми се удаде да получа. Сега обаче имам забрана за влизане в Русия. Аз никакви миграционни закони на Русия не съм нарушавала, но никой не може да ми обясни защо ми е забранено влизането там.

Мислили ли сте да емигрирате и ако да, защо оставате?

За емиграция никога не съм мислила, и не мисля, но не дай Боже, ако стане много опасно да се живее тук (заплаха за живота на семейството ми), разбира се ще трябва да се емигрира. Но аз съм оптимист, много се надявам, че в моята страна ще има мир!

{imageshow sl=32 sc=3 /}
© Умида Ахмедова

Невена Борисова е родена през 1987 г. във Велико Търново. Завършва журналистика в СУ „Св. Климент Охридски”, следва и социология и магистратура „Литература, Кино и Визуална култура“ в същия университет. През 2009 г. стихосбирката й „Бавни портрети“ печели Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет" и Националния поетичен конкурс „Млади гласове“ в Каварна. Носител е на различни отличия за поезия, включително Фондация „Св. Кл. Охридски“ и Национален младежки конкурс „Веселин Ханчев“.

Pin It

Прочетете още...

Краят на Фидел

Алма Гилермоприето 01 Дек, 2016 Hits: 8699
Той беше на деветдесет. Управлявал беше цяла…