От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2022 06 UKR Identity
Демонстрант пее националния химн, докато други се събират с украински национални знамена в центъра на Харков, втория по големина град в Украйна, събота, 5 февруари 2022 г.
(Evgeniy Maloletka/AP Photo)

 

В продължение на векове страната живее в сянката на империята. Но нейното минало е и ключът към настоящето ѝ.

 

Украйна – горящото сърце на планетата

Последният шанс на Украйна? – Тимъти Снайдър

Синдромът на оцелелите – Рикардо Дуда

Ювал Ноа Харари: Войната в Украйна може да промени всичко

Европа и Украйна: минало и бъдеще – Тимъти Снайдър

Нахлуването на Русия в Украйна ще промени завинаги облика на Европа – Тимъти Гартън Аш

Неизбежно ли беше всичко това? Кратка история на войната на Русия срещу Украйна – Кийт Гесен

Кой точно носи отговорността за войната в Украйна? Два възможни отговора (1: отговорни са Западът и САЩ)

Кой точно носи отговорността за войната в Украйна? Два възможни отговора (2: отговорни са Путин и Русия)

Украйна и думите, които водят до масови убийства – Ан Епълбаум

Войната в Украйна е колониална война – Тимъти Снайдър

Какво е Украйна? – Джонатан Лител

Как най-големият украински романист се бори за страната си – Джайлс Харви

Другата украинска армия – Ан Епълбаум

Когато Владимир Путин отрича реалността на украинската държава, той говори на познатия език на империята. В продължение на петстотин години европейските завоеватели са наричали обществата, с които са се сблъсквали, „племена“, считайки ги за неспособни да се самоуправляват. Както виждаме в руините на украинските градове и в руската практика на масови убийства, изнасилвания и депортации, твърдението, че една нация не съществува, е реторичната подготовка за нейното унищожаване.

Историята на империята разделя субектите от обектите. Както твърди философът Франц Фанон, колонизаторите виждат себе си като субекти с цел, а колонизираните – като инструменти за осъществяване на имперската визия. Путин предприе ясно изразен колониален завой, когато се завърна на президентския пост преди едно десетилетие. През 2012 г. той описа Русия като „държава-цивилизация“, която по своята същност абсорбира по-малки култури като украинската. През следващата година той заяви, че руснаците и украинците са обединени в „духовно единство“. В дълго есе за „историческото единство“, публикувано през юли миналата година, той твърди, че Украйна и Русия са една държава, свързана от общ произход. Визията му е за един разбит свят, който трябва да бъде възстановен чрез насилие. Русия се превръща в самата себе си само чрез унищожаването на Украйна.

Като обекти на тази реторика и на унищожителната война, която тя санкционира, украинците разбират всичко това. Украйна, разбира се, има история и украинците наистина представляват нация. Но империята налага овеществяване по периферията и амнезия в центъра. Така съвременният руски империализъм включва закони за паметта, които забраняват сериозното обсъждане на съветското минало. За руснаците е незаконно да използват думата „война“ за нахлуването в Украйна. Незаконно е също така да се казва, че Сталин е започнал Втората световна война като съюзник на Хитлер и е използвал почти същото оправдание, за да нападне Полша, каквото Путин използва, за да нападне Украйна. Когато инвазията започна, през февруари на руските издатели беше наредено да изчистят споменаването на Украйна от учебниците.


Small Ad GF 1

Сблъсквайки се с официалната смес от фантазии и табута на Кремъл, изкушението е да се докаже обратното: че именно Украйна, а не Русия е вечна, че именно украинците, а не руснаците, са винаги прави и т.н. И все пак украинската история ни дава нещо по-интересно от обикновен контраразказ на империята. Можем да открием украинско национално чувство в много ранен исторически период. В съвременна Украйна обаче нацията е не толкова антиколониална, отхвърляща определена имперска сила, колкото постколониална, създаваща нещо ново.

Южна Украйна, където сега руските войски обсаждат градове и бомбардират болници, е била добре позната на древните. В мита за основаването на [града] Атина богинята Атина дарява града с маслиново дърво. Всъщност градът е можел да отглежда маслини само защото е внасял зърно от пристанищата по черноморското крайбрежие. Гърците познавали крайбрежието, но не и вътрешността на страната, където си представяли митични същества, пазещи полета със злато и амброзия. Тук вече е съществувала колониалната представа за Украйна: земя на фантазията, където тези, които вземат, имат право да мечтаят.

Град Киев не е съществувал в древността, но е много стар – с около половин хилядолетие по-стар от Москва. Вероятно е основан през шести или седми век, на север от всяка територия, видяна от гърците или контролирана от римляните. [По това време] ислямът е напредвал, а християнството е ставало европейско. Западната Римска империя е паднала, оставяйки една форма на християнство, подчинена на папата. Източната (Византийска) империя остава, ръководейки това, което днес наричаме Православна църква. Докато Рим и Константинопол се състезават за привличането на новопокръстени, народите на изток от Киев приемат исляма. Киевчани говорят славянски език, който няма писменост, и изповядват езичество без идоли и храмове.

Визията на Путин за „единство“ е свързана с покръстването, което е станало в тази обстановка. През девети век в Киев пристига група викинги, известни като руси. Търсейки южен маршрут за търговията си с роби, те откриват река Днепър, която минава през града. След това техните вождове воюват за множество територии в днешна Украйна, Беларус и североизточната част на Русия, като наградата винаги е Киев. В края на Х в. викинг на име Валдемар превзема града с помощта на скандинавска армия. Първоначално той управлява като езичник. Но около 987 г., когато византийците са изправени пред вътрешен бунт, той усеща възможност. Притичва се на помощ на императора и получава ръката на сестра му. По време на този процес Валдемар приема християнството.

Путин твърди, че тази объркана поредица от събития разкрива Божията воля да обвърже Русия и Украйна завинаги. Лесно е божията воля да бъде разбрана погрешно; във всеки случай по онова време съвременните държави не са съществували и думите „Русия“ и „Украйна“ не са имали никакво значение. Валдемар е типичен представител на езическите източноевропейски владетели от своето време, който обмисля множество монотеистични варианти, преди да избере онзи, който има най-голям стратегически смисъл. Думата „Рус“ вече не означавала викингски роби, а християнска държава. Управляващата фамилия вече се смесва с други, а местните хора се третират като поданици, които трябва да бъдат облагани с данъци, а не като тела, които трябва да бъдат продавани.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Въпреки това нито едно правило не е определяло кой да поеме властта след смъртта на киевския владетел. Валдемар е взел за съпруга византийска принцеса, но е имал още половин дузина други, да не говорим за харема му от стотици жени. Когато умира през 1015 г., той е хвърлил в затвора един от синовете си, Святополк, и е воювал с друг, Ярослав. Святополк е освободен след смъртта на баща си и убива трима от братята си, но е победен на бойното поле от Ярослав. В битката се включват и други синове и Ярослав започва да управлява сам едва през 1036 г. Престолонаследието е отнело двадесет и една години. Междувременно са починали поне десет други синове на Валдемар.

Тези събития не разкриват една вечна империя, както твърди Путин. Но те подсказват значението на принципа на наследяване – тема, която е много важна в украинско-руските отношения днес. Украинската транслитерация на „Валдемар“ е „Володимир“ – името на украинския президент. В Украйна властта се предава чрез демократични избори: когато Володимир Зеленски спечели президентските избори през 2019 г., действащият президент прие поражението. Руската транслитерация на същото име е „Владимир“. Русия е крехка: тя няма принцип на приемственост и не е ясно какво ще се случи, когато Владимир Путин умре или бъде принуден да напусне властта. Натискът на смъртността потвърждава имперското мислене. Застаряващият тиранин, обсебен от мисълта за наследството си, се хваща за една възвишена илюзия, която сякаш дарява безсмъртие: „единството“ на Русия и Украйна.

В исландските саги Ярослав е запомнен като Хромият [куцият], а в Източна Европа той е Мъдрият, дарител на закони. И все пак той не решава проблема с наследяването. След неговото управление земите около Киев се раздробяват отново и отново. През 1240 г. градът пада под властта на монголите; по-късно по-голямата част от старата Рус е завладяна от Великото литовско княжество, по онова време най-голямата държава в Европа. Литва заимства от Киев граматика на политиката, както и голяма част от правото. В продължение на няколко века нейните велики князе управляват и Полша. Но през 1569 г., след като литовската династия умира, е оформена Полско-литовска общност, а териториите на Украйна са поставени под полска юрисдикция.

Това е решаваща промяна. След 1569 г. Киев вече не е източник на правото, а негов обект – архетипна колониална ситуация. Именно колонизацията отделя Украйна от бившите руски територии и нейният начин [на действие] поражда качества, видими и до днес: подозрителност към централната държава, организация в криза и представа за свободата като самоизява, въпреки могъщия съсед.

През XVI и XVII в. всички сили на европейската глобализация сякаш се стоварват върху Украйна. Полската колонизация наподобява и в известна степен дава възможност за европейската колонизация на широкия свят. Полските благородници въвеждат практики за управление на земята – заедно с управителите на земята, повечето от които са евреи – които позволяват създаването на печеливши плантации. Местните украински военачалници се втурват да подражават на системата и възприемат елементи на полската култура, включително западното християнство и полския език. В епохата на откритията закрепостените селяни се трудят за световния пазар.

Колонизацията на Украйна съвпада с Ренесанса и с впечатляващия разцвет на полската култура. Подобно на други ренесансови мислители, полските учени в Украйна възкресяват древните знания, а понякога ги преобръщат. Коперник е полякът, който унищожава наследството на Птолемеевия „Алмагест“ и потвърждава, че Земята обикаля около Слънцето. Друг поляк, Мачей от Михов, поправя „Географията“ на Птолемей, като изчиства украинските карти от злато и амброзия. Както и в древността обаче, обработката на черната земя дава възможност за натрупване на огромно богатство, което повдига въпроса защо тези, които са се трудили, и тези, които са печелили, са имали толкова различни съдби.

Ренесансът разглежда въпросите за идентичността чрез езика. В цяла Европа се води дебат дали латинският език, който сега се възражда, е достатъчен за културата, или за тази задача трябва да бъдат издигнати местните говорими езици. В началото на XIV в. Данте отговаря на този въпрос в полза на италианския; английски, френски, испански и полски писатели създават други литературни езици, като кодифицират местните разговорни диалекти. В Украйна литературният полски език надделява над украинския местен език и се превръща в език на търговския и интелектуалния елит. В известен смисъл това е типично: Полският е модерен език като английския или италианския. Но той не е местният език в Украйна. Отговорът на езиковия въпрос в Украйна е дълбоко колониален, докато в останалата част на Европа той може да се разглежда като широко демократичен.

Реформацията довежда до подобен резултат: местните елити преминават към протестантството, а след това към римокатолицизма, което ги отчуждава още повече от православното население. Смесването на колонизацията, Ренесанса и Реформацията е специфично за Украйна. Към 1640-те години малкото едри земевладелци обикновено говорят полски и са католици, а онези, които работят за тях, говорят украински и са православни. Глобализацията е породила различия и неравенства, които подтикват народа към бунт.

Днес украинците на бойното поле не разчитат на фантазията от миналото, за да се противопоставят на тази на Путин. Ако има предшественик, който има значение за тях, това е казачеството – група свободни хора, които са живели в далечните краища на украинската степ, като са изградили своята крепост на остров в средата на Днепър. Избягали от полската система на земевладелци и селяни, те са можели да изберат да бъдат „регистрирани казаци“, на които се е плащало за службата им в полската армия. Все пак те не са граждани и да бъдат регистрирани желаят повече от тях, отколкото полско-литовският парламент би позволил.

Въстанието започва през 1648 г., когато един влиятелен казак, Богдан Хмелницки, вижда, че земите му са заграбени, а синът му е нападнат от полски благородник. Оказвайки се извън защитата на закона, Хмелницки насочва своите казаци към бунт срещу полскоговорящите римокатолически магнати, които доминират в Украйна. Натрупаните културни, религиозни и икономически оплаквания на хората бързо превръщат бунта в нещо много подобно на антиколониално въстание, като насилието е насочено не само срещу частните армии на магнатите, но и срещу поляците и евреите като цяло. Магнатите извършват репресии срещу селяни и казаци, като ги набучват на колове. Полско-литовската кавалерия се сражава с казашката си пехота. Всяка от страните познава добре другата.

През 1651 г. казаците осъзнават, че се нуждаят от помощ, и се обръщат към една източна сила – Московия, за която знаят малко. Когато Киевска Рус се разпада, повечето от земите ѝ са погълнати от Литва, но някои от североизточните ѝ територии остават под властта на монголска държава-наследница. Там, в новия град, наречен Москва, лидерите, известни като царе, започват необикновен период на териториално разширение, като разширяват владенията си в Северна Азия. През 1648 г., годината, в която започва казашкото въстание, един московийски изследовател достига Тихия океан.

Войната в Украйна позволява на Московия да насочи вниманието си към Европа. През 1654 г. казаците подписват споразумение с представители на царя. Московските войски нахлуват в Полша-Литва от изток; скоро след това Швеция нахлува от север, което поставя началото на криза, която полската история помни като „потоп“. В крайна сметка през 1667 г. е сключен мир между Полша-Литва и Московия, а Украйна е разделена приблизително по средата, по протежение на река Днепър. След хиляда години съществуване Киев за първи път е политически свързан с Москва.

Казаците са нещо като ранно национално движение. Проблемът е, че борбата им срещу една колониална сила е дала възможност на друга. През 1721 г. Московията е преименувана на Руска империя, по името на старата Рус. Полша-Литва никога не се възстановява от потопа и е поделена [сред победителите] между 1772 и 1795 г. По този начин Русия претендира за останалата част от Украйна – всичко с изключение на западната област, известна като Галиция, която отива при Хабсбургите. Приблизително по същото време, през 1775 г., казаците губят своя статут. Те не получават политическите права, които са искали, нито пък селяните, които ги подкрепят, получават контрол над чернозема. Полските земевладелци остават в Украйна, дори когато държавната власт става руска.

Докато според Путин историята на Украйна касае съдбата, украинският спомен за казаците касае неосъществените стремежи. В националния химн на страната, написан през 1862 г., се говори за млади хора, на които съдбата все още не се е усмихнала, но които един ден ще се окажат достойни за „казашкия народ“.

XIX век е епохата на националните възраждания. Когато украинското движение започва в имперския руски Харков – днешен Харков, който до голяма степен е в руини – фокусът е върху казашкото наследство. Следващият ход е да се локализира историята в народа, като разказ за една непрекъсната култура. Първоначално тези усилия не изглеждат заплашителни за имперското управление. Но след руското поражение в Кримската война през 1856 г. и оскърбителното полско въстание от 1863 и 1864 г. украинската култура е обявена за несъществуваща. Тя често е смятана за изобретение на полските елити – идея, която Путин подкрепя в есето си за „историческото единство“. Водещи украински мислители емигрират в Галиция, където могат да говорят свободно.

Първата световна война донася принципа на самоопределението, който обещава освобождаване от имперското управление. На практика той често се използва за спасяване на стари империи или за изграждане на нови. През 1917 г., когато в Руската империя избухва революция, е създадена Украинска национална република. През 1918 г., в замяна на обещание за хранителни продукти, страната е призната от Австрия и Германия. Удро Уилсън се застъпва за самоопределение, но неговата победоносна Антанта пренебрегва Украйна, като вместо това признава полските претенции. Владимир Ленин също се позовава на този принцип, макар да има предвид само, че използването на националните въпроси може да ускори класовата революция. Скоро Украйна се оказва в центъра на руската гражданска война, в която както Червената армия, водена от болшевиките, така и Бялата армия, воюваща за несъществуващата империя, отричат правото на Украйна на суверенитет. В този ужасен конфликт, последван от четиригодишна война, загиват милиони хора, сред които и десетки хиляди евреи.

Въпреки че Червената армия в крайна сметка надделява, болшевишките лидери знаят, че украинският въпрос трябва да бъде решен. Путин твърди, че болшевиките са създали Украйна, но истината е почти противоположна. Болшевиките унищожават Украинската национална република. Съзнавайки, че украинската идентичност е реална и широко разпространена, те създават новата си държава, за да я „отчетат“. До голяма степен благодарение на Украйна Съветският съюз придобива формата, в която се формира, като федерация от единици с национални имена.

Неуспехът на самоопределението в Украйна едва ли е бил уникален. В рамките на около две десетилетия почти всички нови държави, създадени след Първата световна война, са унищожени от нацистка Германия, Съветския съюз или и от двете. В политическото въображение на двата режима Украйна е територията, чието притежание ще им позволи да разрушат следвоенния ред и да преобразят света по свой образ и подобие. Както и през XVI век, всички сили на световната история сякаш са съсредоточени в една-единствена страна.

Сталин говори за вътрешна колонизация, при която селяните ще бъдат експлоатирани, за да може съветската икономика да имитира – а след това да изпревари – капитализма. Политиката му на колективно земеделие, при която земята се изземва от стопаните, е особено нежелана в Украйна, където революцията най-накрая се е отървала от (все още предимно полските) земевладелци. Въпреки това черноземът в Украйна е в центъра на плановете на Сталин и той се стреми да я подчини. През 1932 и 1933 той прилага редица политики, които водят до смъртта на около четири милиона души, от глад или свързани с него болести. Съветската пропаганда обвинява украинците, като твърди, че те се самоубиват, за да дискредитират съветското управление – тактика, която днес се повтаря от Путин. Европейците, които се опитват да организират помощ при глада, са отхвърлени като нацисти.

Действителните нацисти виждат в глада на Сталин знак, че украинското селско стопанство може да бъде използвано за друг имперски проект: техния собствен. Хитлер иска съветската власт да бъде свалена, съветските градове да бъдат обезлюдени, а цялата западна част на страната да бъде колонизирана. Визията му за украинците е силно колониална: той си представя, че може да ги депортира, да умори от глад милиони и да експлоатира труда на всички, които останат. Именно желанието на Хитлер за украинска земя поставя милиони евреи под германски контрол. В този смисъл колониалната логика по отношение на Украйна е необходимо условие за Холокоста.

Между 1933 и 1945 г. съветският и нацисткият колониализъм превръщат Украйна в най-опасното място в света. В Украйна са убити повече цивилни граждани в актове на жестокост, отколкото където и да било другаде. В тази равносметка не влизат дори войниците: през Втората световна война в боевете с германците загиват повече украинци, отколкото онези от френските, американските и британските войски, взети заедно.

Основният конфликт по време на войната в Европа е германско-съветската борба за Украйна, която се води между 1941 и 1945 г. Но когато войната започва през 1939 г., Съветският съюз и Германия са де факто съюзници и те нахлуват в Полша заедно. По онова време днешна Западна Украйна е югоизточна Полша. Там малка група украински националисти се присъединяват към германците, разбирайки, че те ще се стремят да унищожат СССР. Когато става ясно, че германците няма да успеят, националистите напускат службата си, през 1943 и 1944 г. извършват етническо прочистване на поляците, а след това се противопоставят на Съветския съюз. В текстовете на Путин те фигурират като вечни злодеи, отговорни за украинското различие като цяло. Иронията, разбира се, е в това, че те се появяват благодарение на много по-голямото сътрудничество на Сталин с Хитлер. Те са смазани от съветската власт в брутална контравъстаническа акция, а днес крайната десница в Украйна се оценява на един до два процента. Междувременно поляците, чиито предци са били главните жертви на украинския национализъм, са приели близо три милиона украински бежанци, напомняйки ни, че има и други начини да се борави с историята, а не само истории за вечната жертва.

След войната Западна Украйна е присъединена към Съветска Украйна, а републиката е поставена под подозрение именно защото е била под германска окупация. Новите ограничения върху украинската култура са оправдани чрез изкуствено разпределение на вината. Тази кръгова логика – ние ви наказваме, следователно вие трябва да сте виновни – формира кремълската пропаганда и днес. Външният министър на Русия Сергей Лавров твърди, че Русия е трябвало да нахлуе в Украйна, защото тя можела да започне война. Путин, който каза същото, очевидно се опира на реториката на Сталин. Трябва да разберем, че съветската победа във Втората световна война оставя руснаците завинаги чисти, а украинците – завинаги виновни. На погребенията на руски войници на опечалените родители се казва, че синовете им са се сражавали с нацисти.

Историята на колонизацията на Украйна, както и историята на тревожните и разединяващи теми изобщо, може да ни помогне да се освободим от митовете. Миналото предоставя на Путин няколко направления на колониалната реторика, които той комбинира и засилва. Освен това то ни прави уязвими за езика на експлоатацията: всеки път, когато говорим за „Украйната“ вместо за „Украйна“, или произнасяме името на столицата в руски стил [„Киев“ вместо „Кийв“], или се държим така, сякаш американците могат да казват на украинците кога и как да сключват мир, ние продължаваме имперската реторика, като участваме в нея.

Украинската национална реторика е по-малко последователна от империализма на Путин и следователно е по-достоверна и по-човешка. Независимостта дойде през 1991  г., когато СССР беше разтурен. Оттогава политиката на страната е белязана от корупция и неравенство, но и от демократичен дух, който расте заедно с националното самосъзнание. През 2004 г. опитът за фалшифициране на изборите беше осуетен от масово движение. През 2014 г. милиони украинци протестираха срещу президента, който се оттегли от Европейския съюз. Част от протестиращите бяха избити, президентът избяга, а Русия нахлу в Украйна за първи път. Отново и отново украинците са избирали президенти, които се стремят към помирение с Русия; отново и отново това се проваля. Зеленски е краен случай: той се кандидатира с платформа за мир, за да бъде посрещнат с инвазия.

Украйна е постколониална страна, която не толкова се обявява срещу експлоатацията, колкото приема, а понякога дори празнува, усложненията, свързани с излизането от нея. Народът ѝ е двуезичен, а войниците ѝ говорят езика на нашественика, както и своя собствен. Войната се води децентрализирано, в зависимост от солидарността на местните общности. Тези общности са различни, но заедно защитават представата за Украйна като политическа нация. В това има нещо окуражаващо. Моделът на нацията като мини-империя, възпроизвеждаща неравенствата в по-малък мащаб и стремяща се към хомогенност, която се бърка с идентичността, се е изчерпал. Ако искаме да имаме демократични държави през ХХІ век, те ще трябва да приемат част от сложността, която в Украйна се приема за даденост.

Контрастът между една застаряваща империя и един нов вид нация е уловен от Зеленски, чието просто присъствие прави кремълската идеология да изглежда безсмислена. Роден през 1978 г., той е дете на СССР и говори на руски език със семейството си. Евреин, той ни напомня, че демокрацията може да бъде мултикултурна. Той не толкова отговаря на руския империализъм, колкото съществува редом с него, сякаш произхожда от някакво по-мъдро измерение. Не е необходимо да бъде огледало на Путин, а просто да се появи. Всеки ден той утвърждава нацията си с това, което казва и прави.

Украинците утвърждават съществуването на своята нация чрез прости актове на солидарност. Те се съпротивляват на Русия не поради някакво отсъствие или някакво различие, тоест защото не са руснаци или не се противопоставят на руснаците. Това, на което трябва да се противопоставят, е елементарно: заплахата от национално изчезване, представена от руския колониализъм, война на унищожение, изрично предназначена да реши „украинския въпрос“. Украинците знаят, че няма въпрос, на който да се търси отговор, а само живот, който трябва да се изживее и, ако се наложи, да се рискува. Те се съпротивляват, защото знаят кои са. В един от първите си видеоклипове след инвазията, когато руската пропаганда твърди, че той е избягал от Киев, Зеленски насочва камерата към себе си и казва: „Президентът е тук“. Това е всичко. Украйна е тук.

 

https://www.newyorker.com/news/essay/the-war-in-ukraine-is-a-colonial-war

 

Тимъти Снайдър е американски историк и професор в университета Йейл. Основни теми в работата и изследванията му са историята на източна Европа и Холокоста.

Pin It

Прочетете още...