Слабостта на деспота
Стивън Коткин е един от най-задълбочените и талантливи изследователи на руската история. Шедьовърът му е биографията на Йосиф Сталин. Досега е публикувал два тома – „Парадоксите на властта, 1878-1928 г.“, който е финалист за наградата „Пулицър“, и „В очакване на Хитлер, 1929-1941 г.“. Третият том ще разкаже за Втората световна война, за смъртта на Сталин през 1953 г., както и за тоталитарното наследство, което оформя останалата част от съветския опит. Възползвайки се от отдавна забранени архиви в Москва и извън нея, Коткин е написал биография на Сталин, която надминава онези на Исаак Дойчер, Робърт Конкуест, Робърт К. Тъкър и безброй други.
Коткин има отлична репутация в академичните среди. Той е професор по история в Принстънския университет и старши научен сътрудник в Института „Хувър“ към Станфордския университет. Разполага с безброй източници в различни сфери на съвременна Русия: правителство, бизнес, култура. Той е едновременно принципен и прагматичен, но също така е по-запознат от всеки репортер или анализатор, когото познавам. Откакто се срещнахме в Москва преди много години – Коткин правеше проучване на сталинския индустриален град Магнитогорск – намирам за безценни неговите насоки за всичко – от структурата на режима на Путин до корените му в руската история.
В началото на седмицата разговарях с Коткин за Путин, нахлуването в Украйна, американския и европейския отговор и какво следва, включително възможността за дворцов преврат в Москва. Разговорът ни е редактиран за по-голяма краткост и яснота.
Чуваме гласове както от миналото, така и от настоящето, които казват, че причината за случилото се е, както се изрази Джордж Кенан, стратегическата грешка на разширяването на НАТО на изток. Историкът от школата на великите сили-реалисти Джон Миърсхаймер настоява, че голяма част от вината за това, на което сме свидетели, трябва да се поеме от Съединените щати. Мислех да започнем с вашия анализ на този аргумент.
Изпитвам само най-голямо уважение към Джордж Кенан. Джон Миърсхаймер е гигантски учен. Но при цялото дължимо уважение не съм съгласен с тях. Проблемът с техния аргумент е, че той предполага, че ако НАТО не се беше разширила, Русия нямаше да бъде същата или много вероятно щеше да е близо до това, което е днес. Това, което имаме днес в Русия, не е някаква изненада. То не е някакъв вид отклонение от историческия модел. Много преди да се появи НАТО – през XIX век – Русия вече е изглеждала така: имало е автократ. Имало е репресии. Имало е милитаризъм. Имало е подозрение към чужденците и Запада. Това е Русия, която познаваме, и това не е Русия, която се е появила вчера или през 1990-те. Тя не е отговор на действията на Запада. В Русия има вътрешни процеси, които обуславят положението, в което се намираме днес.
Дори бих отишъл по-далеч. Бих казал, че разширяването на НАТО ни постави в по-добра позиция, за да се справим с този исторически модел в Русия, който наблюдаваме отново днес. Къде щяхме да бъдем сега, ако Полша или балтийските държави не бяха в НАТО? Те щяха да бъдат в същото безвремие, в същия свят, в който е Украйна. Всъщност членството на Полша в НАТО втвърди гръбнака на НАТО. За разлика от някои от другите страни от НАТО, Полша се е противопоставяла на Русия многократно. Всъщност може да се твърди, че Русия два пъти си е счупила зъбите с Полша: първо през XIX в., което доведе до XX в., и отново в края на Съветския съюз, със „Солидарност“. Така че, Джордж Кенан беше невероятно важен учен и практик – най-големият експерт по Русия, който някога е живял, но просто не мисля, че обвиняването на Запада е правилният анализ за това, в което се намираме.
Когато говорите за вътрешната динамика на Русия, си спомням за статията, която написахте за Foreign Affairs преди шест години и която започваше така: „В продължение на половин хилядолетие руската външна политика се характеризираше с нарастващи амбиции, които надхвърляха възможностите на страната. Започвайки с управлението на Иван Грозни през XVI век, Русия успява да се разшири със средна скорост от петдесет квадратни мили на ден в продължение на стотици години, като в крайна сметка покрива една шеста от земната суша.“ По-нататък описвате три „мимолетни момента“ на руски възход: първо по време на управлението на Петър Велики, след това победата на Александър I над Наполеон и, разбира се, победата на Сталин над Хитлер. И след това казвате, че „като изключим тези върхови постижения, Русия почти винаги е била относително слаба велика сила“. Интересно ми е дали бихте могли да разширите това и да разкажете как вътрешната динамика на Русия доведе до настоящия момент при управлението на Путин.
Имахме дебат за Ирак. Дали Ирак беше такъв заради Саддам, или Саддам беше такъв заради Ирак? С други думи, има личност – нещо, което не може да се отрече, но има и структурни фактори, които оформят личността. Един от аргументите, които изтъкнах в книгата си за Сталин, беше, че онези обстоятелства и онзи период от време са го направили такъв, какъвто е – диктатор, човек, отговарящ самолично за руската власт в света. Не обратното.
Русия е забележителна цивилизация: в областта на изкуствата, музиката, литературата, танците, киното. Във всяка от тези сфери тя е дълбоко, забележително място – цяла цивилизация, нещо повече от държава. В същото време Русия живее с увереността, че има „специално място“ в света, специална мисия. Тя е източноправославна, а не западна. И иска да изпъкне като велика сила. Нейният проблем винаги е бил не това чувство за собствено аз или идентичност, а фактът, че възможностите никога не са отговаряли на стремежите ѝ. Тя винаги се е борила да отговори на тези стремежи, но не може, защото Западът винаги е бил по-могъщ.
Русия е велика сила, но не е великаТА сила, с изключение на онези няколко момента в историята, които току-що изброихме. В опитите си да се изравни със Запада или поне да управлява разликата между себе си и Запада, тя прибягва до принуда. Руснаците използват много тежък държавно-центричен подход, за да се опитат да изтласкат страната напред и нагоре, за да може във военно и икономическо отношение тя да се изравни или да се конкурира със Запада. И това работи за известно време, но много повърхностно. Русия има подем в икономическия растеж, изгражда армията си и след това, разбира се, се сблъсква със стената. Следва дълъг период на стагнация, в който проблемът се задълбочава. Самият опит за решаване на проблема го задълбочава и пропастта със Запада се задълбочава. Западът разполага с технологиите, икономическия растеж и по-силната армия.
Най-лошата част от тази динамика в руската история е сливането на руската държава с личния владетел. Вместо да получат силната държава, която искат, за да управляват пропастта със Запада и да тласкат и принуждават Русия да се издигне на най-високо ниво, вместо това те получават персоналистичен режим. Получават диктатура, която обикновено се превръща в деспотизъм. От известно време те са в това затруднение, защото не могат да се откажат от това чувство за изключителност, от този стремеж да бъдат най-голямата сила, но не могат да се съобразят с това в действителност. Евразия просто е много по-слаба от англо-американския модел на власт. Иран, Русия и Китай, с много сходни модели, се опитват да настигнат Запада, опитват се да управляват Запада и тази разлика в силата.
Какво представлява путинизмът? Той не е същият като сталинизма. Той със сигурност не е същият като Китай на Си Дзинпин или режима в Иран. Какви са неговите особени характеристики и защо тези особени характеристики карат Путин да иска да нахлуе в Украйна, което изглежда изключително глупаво, да не говорим за бруталността на акта?
Да, ами войната обикновено е вид грешна преценка. Основава се на предположения, които не се оправдават, на неща, които смяташ за верни или искаш да бъдат верни. Разбира се, това не е същият режим като този на Сталин или на царя. Настъпиха огромни промени: урбанизация, по-високо ниво на образование. Външният свят се е променил. И това е шокът. Шокът е, че толкова много неща са се променили, но въпреки това все още наблюдаваме този модел, от който те не могат да избягат.
Имате автократ на власт – или дори сега деспот, който взема решения напълно самостоятелно. Получава ли информация от другите? Може би. Не знаем как изглежда вътрешното му обкръжение. Обръща ли внимание? Не знаем. Дали му носят информация, която той не иска да чуе? Това изглежда малко вероятно. Мисли ли, че знае повече от всички останали? Това изглежда много вероятно. Дали вярва на собствената си пропаганда или на собствения си конспиративен поглед върху света? Това също изглежда вероятно. Това са предположенията. Много малко хора разговарят с Путин – както руснаци отвътре, така и чужденци.
И затова смятаме, но всъщност не знаем, дали той не получава пълната гама от информация. Той получава онова, което иска да чуе. Във всеки случай той вярва, че е по-добър и по-умен. Това е проблемът на деспотизма. Ето защо деспотизмът или дори само авторитаризмът е всесилен и същевременно крехък. Деспотизмът създава обстоятелствата на собственото си подкопаване. Информацията се влошава. Подмазвачите стават все повече. Коригиращите механизми стават все по-малко. А грешките стават много по-съществени.
Изглежда, че Путин е вярвал, че Украйна не е истинска държава и че украинският народ не е истински народ, че той е един народ с руснаците. Той е вярвал, че украинското правителство е послушно. Вярвал е в това, което са му казвали или е искал да вярва за собствената си армия, че тя е модернизирана до степен, в която може да организира не военно нахлуване, а светкавичен преврат, да превземе Киев за няколко дни и да установи марионетно правителство, или да принуди сегашното правителство и президента да подпишат някакви документи.
Но помислете за Пражката пролет през август 1968 г. Леонид Брежнев изпрати танковете на Варшавския договор, за да спрат „социализма с човешко лице“ – комунистическото реформаторско движение на Александър Дубчек. Брежнев продължаваше да казва на Дубчек: „Спрете. Не правете това. Вие съсипвате комунизма. И ако не спрете, ние ще влезем.“ Брежнев идва и отвеждат Дубчек и другите лидери на Чехословакия в Москва. Нямат марионетен режим, който да установят. В Кремъл Брежнев пита Дубчек, след като е изпратил танковете и го е заловил, какво да правят сега? Изглежда нелепо, а и е било нелепо. Но, разбира се, то се е основавало на погрешни изчисления и недоразумения. И така, те изпращат Дубчек обратно в Чехословакия и той остава на власт [до април 1969 г.], след като танковете са влезли, за да потушат Пражката пролет.
Друг пример е това, което се случи в Афганистан през 1979 г. Съветският съюз не нахлу в Афганистан. Той извърши преврат в Афганистан, като изпрати специални сили в столицата Кабул. Той изби афганистанското ръководство и инсталира марионетка – Бабрак Кармал, който преди това се е криел в изгнание в Чехословакия. Това беше пълен успех, защото съветските специални сили бяха наистина добри. Но, разбира се, те решават, че може да се нуждаят от известна сигурност в Афганистан за новия режим. Затова изпратиха всякакви армейски сили, за да осигурят сигурността, и се стигна до въстание и десетгодишна война, която загубиха.
При Украйна имахме предположението, че тя може да бъде успешен [за Русия] вариант на Афганистан, но това се оказа не съвсем така. Оказа се, че украинският народ е смел; той е готов да се съпротивлява и да умира за страната си. Очевидно Путин не е вярвал в това. Но се оказа, че „телевизионният президент“ Зеленски, който преди войната имаше двадесет и пет процента одобрение – което беше напълно заслужено, защото той не можеше да управлява – сега се оказва, че има деветдесет и един процента одобрение. Оказа се, че той има козове. Той е невероятно смел. Освен това да управляваш държавата с телевизионна продуцентска компания не е добра идея в мирно време, но във военно време, когато информационната война е една от целите ти, това е страхотно нещо.
Най-голямата изненада за Путин, разбира се, беше Западът. Всичките глупости за това как Западът е свършил, как Западът е в упадък, как светът е многополюсен и как Китай се издига и т.н.: всичко това се оказа глупост. Смелостта на украинския народ, храбростта и умът на украинското правителство и на неговия президент Зеленски галванизираха Запада да си спомни кой е той. И това шокира Путин! Това е грешната му преценка.
Как определяте „Запада“?
Западът е поредица от институции и ценности. Западът не е географско място. Русия е европейска, но не и западна. Япония е западна, но не и европейска. „Западен“ означава върховенство на закона, демокрация, частна собственост, отворени пазари, уважение към личността, разнообразие, плурализъм на мненията и всички други свободи, на които се радваме и които понякога приемаме за даденост. Понякога забравяме откъде са дошли. Но именно това е Западът. И този Запад, който разширихме през деветдесетте години, според мен правилно, чрез разширяването на Европейския съюз и НАТО, сега се възражда и се изправи срещу Владимир Путин по начин, който нито той, нито Си Дзинпин очакваха.
Ако сте предположили, че Западът просто ще се огъне, защото е в упадък и избяга от Афганистан; ако сте предположили, че украинският народ не е истински, не е нация; ако сте предположили, че Зеленски е просто телевизионен актьор, комик, рускоговорящ евреин от Източна Украйна – ако сте предположили всичко това, то може би сте могли да си мислите, че можете да превземете Киев за два или четири дни. Но тези предположения бяха погрешни.
Нека да обсъдим характера на руския режим. Путин дойде преди двадесет и три години, а в него имаше фигури, наречени олигарси, от годините на Елцин, осем или девет от тях. Путин им прочете кратко конско евангелие, като им каза: „Можете да запазите богатството си, но не се намесвайте в политиката.“ Онези, които все пак се намесваха в политиката, като Михаил Ходорковски, бяха наказани и изпратени в затвора. Други напуснаха страната с възможно най-голяма част от богатството си. Но ние все още говорим за олигарси. Каква е същността на режима и на хората, които са му лоялни? Кой е важен?
Това е военно-полицейска диктатура. Това са хората, които са на власт. Освен това в нея има брилянтна котерия от хора, които управляват макроикономиката. Централната банка, Министерството на финансите – всички те се управляват на най-високо професионално ниво. Ето защо Русия има тази макроикономическа крепост, тези валутни резерви, фонда „за черни дни“. Тя има разумна инфлация, много балансиран бюджет, много нисък държавен дълг – двадесет процента от БНП, най-ниският от всички големи икономики. Тя има най-доброто макроикономическо управление.
И така, имате военно-полицейска диктатура начело с макроикономически екип, който управлява вашата фискална, военна държава. Тези хора се надпреварват кой да вземе надмощие. За макроикономическа стабилност, за икономически растеж са ви необходими добри отношения със Запада. Но за частта на режима, свързана с военната сигурност, която е доминиращата част, Западът е ваш враг, Западът се опитва да ви подкопае, опитва се да свали режима ви в някакъв вид така наречена цветна революция. Това, което се случи, е, че балансът между тези групи се промени повече в полза на хората от военната сигурност – нека я наречем бандитската част на режима. И, разбира се, оттам идва и самият Путин.
Олигарсите никога не са били на власт при Путин. Той им подряза крилата. Те работеха за него. Ако не работеха за него, можеха да загубят парите си. Той пренареди столовете на палубата. Той раздава парите. Позволи експроприация, извършвана от собствените си олигарси, от хора, които са израснали с него, които са тренирали джудо с него, които са летували с него. Хората, които бяха в КГБ с него в Ленинград навремето или в постсъветския Санкт Петербург – тези хора станаха олигарси и експроприираха собствеността, за да живеят на високи обороти. Някои от хората от ранната епоха на Елцин или бяха лишени от богатства, или избягаха, или бяха принудени да напуснат. Путин изгради режим, при който частната собственост отново зависеше от владетеля. Всички знаеха това. Ако не са знаели, са научили урока си по трудния начин.
За съжаление това насърчи хората по целия режим да започнат да крадат чужди предприятия и собственост. Това се превърна в нещо като свободен пазар. Ако това е достатъчно добро за Путин и неговите приближени, то е достатъчно добро и за мен като губернатор на провинция „Долно Нагорнище“. Режимът ставаше все по-корумпиран, все по-малко изтънчен, все по-малко надежден, все по-малко популярен. Той се издълба отвътре. Така става с диктатурите.
Но такива хора и такъв режим, струва ми се, биха се грижили преди всичко за богатството, за охолния си живот, за властта. Защо им е да се грижат за Украйна?
Не е ясно дали им пука. Говорим най-много за шестима души и със сигурност за един човек, който взема решенията. Това е особеността на авторитарните режими: те са ужасни във всичко. Те не могат да нахранят хората си. Не могат да осигурят сигурност на хората си. Не могат да образоват хората си. Но за да оцелеят, те трябва да са добри само в едно нещо. Ако могат да откажат политически алтернативи, ако могат да принудят цялата опозиция да отиде в изгнание или в затвора, те могат да оцелеят, независимо колко некомпетентни, корумпирани или ужасни са.
И все пак, колкото и корумпиран да е Китай, той е извел десетки милиони хора от крайна бедност. Нивото на образование се повишава. Китайските лидери си приписват огромни постижения.
Кой е направил това? Китайският режим ли го направи? Или китайското общество? Нека внимаваме да не позволим на китайските комунисти да експроприират, както се казва, тежкия труд, предприемчивостта, динамиката на милиони и милиони хора в това общество. Знаете, че в руския случай Навални беше арестуван…
Говорим за Алексей Навални, най-яркият политически съперник на Путин, който беше отровен от ФСБ и сега е в затвора.
Да. Той беше вкаран в затвора в навечерието на инвазията в Украйна. В ретроспекция може да се окаже, че това е било подготовка за инвазията, както например [афганистанският военен ръководител] Ахмад Шах Масуд беше убит в Северен Афганистан [от Ал Кайда] точно преди да паднат кулите близнаци.
Имате отказ от алтернативи, потискане на всякаква опозиция, арести, изгнание, а след това можете да просперирате като елит не с икономически растеж, а само с кражби. А в Русия богатството се появява направо от земята! Проблемът за авторитарните режими не е икономическият растеж. Проблемът е как да плащат патронажа на елита си, как да поддържат лоялността на елита, особено на службите за сигурност и на висшите нива на офицерския корпус. Ако парите просто бликат от земята под формата на въглеводороди, диаманти или други полезни изкопаеми, потисниците могат да се еманципират от потиснатите. Потисниците могат да кажат: „Не сте ни нужни. Не ни трябват вашите данъци. Не ни трябва да гласувате. Не разчитаме на вас за нищо, защото имаме нефт и газ, паладий и титан.“ Те могат да имат нулев икономически растеж и въпреки това да живеят много добре.
При авторитарния режим никога не съществува обществен договор, по силата на който хората да кажат: „О.К., ще приемем икономическия растеж и по-високия стандарт на живот и ще ви дадем свободата си.“ Няма такъв договор. Режимът не осигурява икономическия растеж и не казва: О, знаете ли, ние нарушаваме обещанието си. Обещахме икономически растеж в замяна на свобода, така че сега ще подадем оставка, защото не сме изпълнили договора.
С какво се обяснява „популярността“ на авторитарен режим като този на Путин?
Те имат истории, които да разказват. А както знаете, историите винаги са по-силни от тайната полиция. Да, те имат тайна полиция и обикновена полиция също, и да, те са сериозни хора и са ужасни в това, което правят с тези, които протестират срещу войната, като ги поставят в изолатори. Това е сериозен режим, който не трябва да се приема с лека ръка. Но те имат истории. Истории за руското величие, за възраждането на руското величие, за враговете у дома и враговете в чужбина, които се опитват да задържат Русия. И това може да са евреи или Джордж Сорос, или I.M.F. и НАТО. Те могат да бъдат всякакви врагове, които просто изваждате от рафта, като книга.
Мислим за цензурата като за потискане на информацията, но цензурата е и активно популяризиране на определени видове истории, които ще намерят отклик сред хората. Стремежът да бъдеш велика сила, стремежът да изпълняваш специална мисия в света, страхът и подозрението, че външни хора се опитват да ви хванат или да ви повалят: това са истории, които работят в Русия. Те не са за всеки. Познавате много руснаци, които не вярват на това и знаят по-добре. Но версията на Путин е силна и те я популяризират при всеки удобен случай.
По очевидни причини Западът е решил да не воюва с Русия, да не въвежда забранена за полети зона. Икономическите санкции се оказаха по-всеобхватни и по-мощни, отколкото може би хората очакваха преди няколко седмици. Но изглежда, че хората, към които те са насочени най-пряко, ще успеят да ги усвоят.
Санкциите са оръжие, което се използва, когато не искате да водите гореща война, защото сте изправени пред ядрена сила. Едно е да бомбардираш държави в Близкия изток, които нямат ядрени оръжия, друго е да обмисляш бомбардиране на Русия или Китай в ядрената епоха. Разбираемо е, че икономическите санкции, включително наистина мощните, са инструментите, към които посягаме.
Но освен това ние въоръжаваме украинците до зъби. А в кибернетичната сфера се случват много неща, за които не знаем нищо, защото хората, които говорят, не знаят, а тези, които знаят, не говорят. И има доста въоръжени конфликти, благодарение на смелостта на украинците и реакцията и логистиката на НАТО, начело с Вашингтон, разбира се.
Все още не знаем как ще действат санкциите. Те често причиняват най-голяма болка на цивилното население. Понякога режимите могат да преживеят санкциите, защото просто могат да крадат повече вътрешно. Ако експроприираш нечия банкова сметка в Лондон, Франкфурт или Ню Йорк, е, голяма работа – има източник, откъдето е дошла първоначално, и те могат да се върнат вътре в Русия и да използват този източник отново, за съжаление. Путин не разполага с пари в чужбина, които можем просто да санкционираме или да експроприираме. Парите на Путин са цялата руска икономика. Не е необходимо той да има отделна банкова сметка и със сигурност не би ги държал уязвими в някоя западна държава.
Най-големите и най-важни санкции винаги са свързани с трансфера на технологии. Става дума за това да ги лишим от високи технологии. Ако с течение на времето чрез Министерството на търговията им откажете произведен в САЩ софтуер, оборудване и продукти, което засяга почти всяка важна технология в света, и имате цел и приложим механизъм за това, можете да навредите на този режим и да създадете технологична пустиня.
Междувременно обаче видяхме какво направиха руските сили в Грозни през 1999-2000 г.; видяхме какво направиха в Алепо. За Русия, ако прецизността не проработи, те ще унищожат градовете. Именно това виждаме сега в Харков и в други части на Украйна. И потенциално то едва започва.
Русия разполага с много оръжия, които все още не е използвала, но тук има няколко фактора. На първо място, Украйна печели тази война само в Twitter, а не на бойното поле. Те не печелят тази война. Русия напредва много добре в южната част на страната, която е изключително ценно място заради черноморския бряг и пристанищата. Напредват и на изток. Ако южното и източното настъпление се срещнат, те ще обкръжат и откъснат основните сили на украинската армия. Това, което се провали досега, е опитът на Русия да превземе Киев със светкавично настъпление. Иначе войната им се развива добре. Тя е само от няколко седмици; войните продължават много по-дълго.
Но ето някои от съображенията: след три или четири седмици война е необходима стратегическа пауза. Трябва да преоборудвате тежките си въоръжения, да презаредите складовете си с боеприпаси и гориво, да поправите самолетите си. Трябва да въведете резерви. Винаги има планирана пауза след около три-четири седмици.
Ако Киев успее да се задържи през тази пауза, тогава потенциално би могъл да се задържи и по-дълго, защото може да се снабдява, също както и руснаците се снабдяват по време на тяхната пауза. Освен това най-голямото и най-важно съображение е, че Русия не може успешно да окупира Украйна. Те не разполагат с необходимия мащаб на силите. Не разполагат с броя на администраторите, които биха им били необходими, нито със съдействието на населението. Все още не разполагат дори с куизлинг [тоест марионетка, която да поеме поста на Зеленски].
Помислете за всички онези украинци, които биха продължили да се съпротивляват. През 1940 г. нацистите влизат в Киев. Те заграбват всички луксозни хотели, но само дни по-късно тези хотели започват да се взривяват. Заложени са мини. Ако сте администратор или военен в окупирана Украйна и си поръчате чаша чай, ще изпиете ли тази чаша? Искате ли да подкарате колата си? Ще включите ли ключа за осветлението в офиса си? Достатъчни са само няколко убийства, за да се разстрои цялата окупация.
Нека се върнем към историята в Москва. Знаем как цар Павел I е бил убит от хората около него. Хрушчов беше свален и накрая заменен от Брежнев. При Путин има ли възможност за дворцов преврат?
Винаги има възможност за дворцов преврат. Тук има няколко проблема. Единият е, че [Западът] работи на високи обороти, за да подтикне [руските елити] към дезертьорство. Искаме високопоставен служител от службите за сигурност или военен да се качи на самолет и да отлети за Хелзинки, Брюксел или Варшава, да даде пресконференция и да каже: „Аз съм генерал този и този, и съм работил в режима на Путин, и съм против тази война и против този режим. И ето как изглежда вътрешността на този режим.“
В същото време Путин работи на високи обороти, за да предотврати подобно дезертьорство – не на културни дейци, не на бивши политици, а на настоящи служители по сигурността и военни служители вътре в режима. Това се е случило при Сталин, когато през 1938 г. генерал Генрих Люшков от тайната полиция е дезертирал при японците, носейки военните планове и плановете за сигурност на режима. Той го изобличава на пресконференция в Токио.
Така че сега наблюдаваме Москва. Каква е динамиката там по отношение на режима? Не трябва да забравяме, че тези режими практикуват нещо, което се нарича „негативна селекция“. [В нормалния свят нещата вървят така]: Ще повишиш хора за редактори и ще наемеш писатели, защото са талантливи; не се страхуваш, ако са гении. Но в един авторитарен режим не се прави точно това. Те наемат хора, които са малко, както се казва на руски, тупой, не много умни. Наемат ги именно защото няма да са твърде компетентни, не достатъчно умни, за да организират преврат срещу тях. Путин нарочно се обгражда с хора, които може би не са най-острите инструменти в чекмеджето.
Това води до две неща. Първо, то му позволява да се чувства по-сигурен, в цялата си параноя, че те не са достатъчно умни, за да го свалят. Но също така намалява силата на руската държава, защото [например] имате един строителен бригадир, който е министър на отбраната [Сергей Шойгу], и той подхранва Путин с всякакви глупости за това какво ще направят в Украйна. Негативната селекция наистина защитава лидера, но и подкопава неговия режим.
И, отново, ние нямаме представа какво се случва вътре. Чуваме разговори. Има много невероятни разузнавателни данни, които събираме и които плашат китайците, карат ги да се притесняват: дали имаме някакво подобно ниво на проникване и сред техния елит? Но разговорите се водят от хора, които нямат много време да се срещат с Путин, и говорят за това, че той може да е луд. Винаги, когато грешиш в изчисленията, когато предположенията ти са лоши, хората те смятат за луд. Путин се преструва, че е луд, за да ни плаши и за да получи влияние.
Смятате ли, че случаят с тази ядрена заплаха е точно такъв?
Мисля, че няма съмнение, че той се опитва да направи точно това. Проблемът е, че не можем да приемем с лека ръка, че това е блъф. Не можем да приемем, че това е поза на луд човек, защото той има възможността; може наистина да натисне копчето.
Сун Дзъ, китайският теоретик на войната, пише, че винаги трябва да изграждате на противника си „златен мост“, за да може той да намери начин да отстъпи. Могат ли Съединените щати и НАТО да помогнат за изграждането на начин, по който Русия да прекрати това ужасяващо и убийствено нашествие, преди то да се е разраснало още повече?
Абсолютно точно. Това е брилянтен цитат. Имаме някои възможности тук. Единият вариант е той да разсипе Украйна: ако аз не мога да я имам, никой не може да я има, и да направи с нея това, което вече направи с Грозни или със Сирия. Това би било невероятен, трагичен резултат. Това е пътят, по който вървим сега.
Дори ако украинците успеят в своето въстание, в своята съпротива, ще има безброй жертви и разрушения. Трябва да намерим начин да избегнем подобен изход. Това би означавало да се катализира процес, който да ангажира Путин в дискусия, да речем, с президента на Финландия, когото той уважава и познава добре, или с израелския министър-председател, който е в контакт с него; по-малко вероятно е това да стане с китайското ръководство, със Си Дзинпин. Някой, който да го ангажира в някакъв процес, в който той няма максималистични искания и който се бави във времето, за да се случат неща на място, които да пренаредят картината на това, което той може да направи.
Не е като да не се опитваме. Финландците познават Русия по-добре от която и да е друга държава в света. Израел е друга добра възможност, потенциално, в зависимост от това колко умел се окаже Нафтали Бенет. И след това Китай, далечният изстрел, където плащат висока цена и техният елит под Си Дзинпин разбира това. Сега има доста притеснения вътре в китайския елит, но Си Дзинпин е начело и има лични отношения с Путин. Си е подал ръка на Путин. Но колко дълго ще продължи това, зависи от това дали европейците ще започнат да наказват китайците. Европейците са най-големият им търговски партньор.
Китайците наблюдават това много внимателно. Те наблюдават: а) проникването на нашето разузнаване, б) грешките на един деспотизъм и в) разходите, които трябва да плащат, тъй като американските и европейските частни компании отменят поголовно сделките с Русия. Си Дзинпин, който през есента се насочва към безпрецедентен трети мандат, се нуждаеше от всичко това колкото от дупка в главата. Но сега той го има.
И накрая, има още една карта, която се опитваме да изиграем: украинската съпротива на място и нашето снабдяване на украинците с оръжие, плюс санкциите. Всичко това може да помогне за промяна на сметките. По някакъв начин трябва да продължим да действаме с всички инструменти, с които разполагаме – натиск, но и дипломация.
Вие отдадохте дължимото на администрацията на Байдън за разчитането на разузнавателните данни за предстоящата инвазия, за санкциите и за един вид зрял отговор на случващото се. Но в какво все пак бъркат?
Справиха се много по-добре, отколкото очаквахме, въз основа на това, което видяхме в Афганистан, и на провалената подготовка на сделката за продажба на ядрени подводници на австралийците. Те се поучиха от грешките си. Това е характерно за Съединените щати. Имаме коригиращи механизми. Можем да се учим от грешките си. Имаме политическа система, която наказва грешките. Имаме силни институции. Имаме силно общество, силни и свободни медии. Администрациите, които се представят зле, могат да се учат и да се подобряват, което не е така в Русия или Китай. Това е предимство, което не можем да пренебрегваме.
Проблемът сега не е в това, че администрацията на Байдън е допуснала грешки, а в това, че е трудно да се разбере как да се деескалира, как да се излезе от спиралата на взаимния максимализъм. Продължаваме да вдигаме залозите с все повече и повече санкции и отмени. Има натиск от наша страна да „направим нещо“, защото украинците умират всеки ден, а ние седим отстрани, в някои отношения и във военно отношение. (Макар че, както казах, им доставяме оръжие и правим много в киберпространството). Натискът е да бъдем максималисти от наша страна, но колкото повече ги притискаме в ъгъла, толкова повече Путин няма какво да губи, толкова повече може да вдигне залозите, за съжаление. Той разполага с много инструменти, които не е използвал и които могат да ни навредят. Нуждаем се от деескалация от максималистичната спирала и ни трябва малко късмет и сполука, може би в Москва, може би в Хелзинки или Йерусалим, може би в Пекин, но със сигурност в Киев.
Дейвид Ремник (род. 1958) е американски журналист, писател и редактор. Той е носител на наградата Пулицър за книгата си Lenin‘s Tomb: The Last Days of the Soviet Empire.