За първи път го видях един неделен следобед в селската кръчма. Заради горещото циганско лято бяха изкарали масите на площада. Императора играеше шах с магазинера, а четирима кибици наблюдаваха фигурите на дъската и вяло коментираха поредния ход. Пред всеки от групата стоеше запотена чаша с облак (коктейл от мастика и ментовка). Електрическите жици на главната улица приличаха на гирлянди – бяха натежали от безброй лястовици, които се събираха за пътя си на юг.
Седнах сам на съседната маса и си поръчах бира. В селото живеех отпреди две седмици и почти никого не познавах, но за Императора бях слушал какви ли не легенди – че е бос на иманярската мафия в България, че притежава несметно богатство, че е герой от Втората световна война и т.н. Тъща ми дори твърдеше, че е вещер.
И ето – най-прочутият жител на Тополка седеше на три крачки от мене – по потник и джапанки, с къси зеленикави панталонки, оръфани по ръбовете. Наливаше се с облак и безапелационно печелеше шахматните си партии.
По някое време, докато допивах втората си бира, примижал срещу мекото есенно слънце, по улицата откъм града се зададоха два черни мерцедеса, модел кубче, с тъмни, непрозрачни стъкла. Движеха се бавно, почти безшумно, със запалени фарове. Обиколиха сухия фонтан до кметството и спряха пред кръчмата. От първия джип слезе дребно човече с дълга до средата на гърба коса. Беше с черни дрехи, а на краката му лъщяха каубойски ботуши с остри върхове и високи токове. Каубоят доближи масата на шахматистите и попита:
– Как да стигнем до къщата на Васил Странджев?
– Къщата ли търсите или самия Васил? – ухили му се Императора.
– Васил търсим – троснато отвърна човечето.
– Е, намерихте ме. Аз съм.
– На тебе ли ти викат Императора? – попита каубоят, оглеждайки недоверчиво селския шахматист.
– Ъхъ! С какво мога да ви бъда полезен?
– Трябва да дойдеш с нас до Пловдив. Един човек иска да се срещне с тебе.
– Познавам ли го тоя човек? – попита Васил Странджев и изигра един ход с коня на шахматната дъска.
– Днес ще се запознаете.
– Днес не мога – вдигна глава Императора. – Днес ми е ден за шах. Нека вашият човек заповяда утре следобед вкъщи, ще го приема в кабинета си. Към три часа. А сега ще ви помоля да ме оставите да си довърша партията.
Каубоят отстъпи крачка назад, извърна се към джиповете и вдигна ръка с изпънат нагоре показалец. На мига от задната врата на втория мерцедес излезе двуметров гигант с напомпани мускули. И той беше облечен целият в черно, но не носеше красиви ботуши. Мъжагата се доближи енергично до масата и се изпъна демонстративно – широко разкрачен, с прибрани отзад ръце.
Тогава каубоят изведнъж доби кураж – с един замах помете фигурките от шахматната дъска и кресна на Императора:
– Тръгвай веднага! Имам заповед да те заведа в Пловдив. Ако трябва, ще те закарам насила.
– Разликата между нас двамата е, че на мене никой не може да ми заповядва – усмихна се Васил Странджев, без да става от стола си.
Думите му вбесиха човечето с каубойските ботуши. То замахна с отворена длан и зашлеви шумен шамар на Императора. Удари го подло, отзад по тила.
В тоя миг не можах да се сдържа и скочих на крака, стиснал юмруци. Столът ми падна с трясък.
– Сядай си на мястото, момче! – скара ми се Императора. – Мога и сам да се оправя.
Той бавно се надигна от стола, събу внимателно джапанките и се обърна към чернодрешковците:
– Трябва да проявявате повече уважение към белите ми коси – вече съм на шейсет и осем, пардон, на шейсет и девет. Заслужавате да ви дам един урок.
Докато говореше, Императора се озова очи в очи с гиганта. Тогава се чу гласът на каубоя:
– Прасни го!
Няколко секунди мъжагата продължи да стои като вцепенен, но щом осъзна, че заповедта се отнася за него, замахна яростно. Императора пъргаво се наведе, избегна крошето на гиганта, а после му нанесе къс, отсечен удар в диафрагмата. Двуметровият мъж изохка, преви се надве и веднага бе посрещнат от съкрушаващ удар с коляно в челюстта.
Огромното тяло се строполи назад като отсечен ствол на вековно дърво. После дойде ред на каубоя. Него Императора го просна с един-единствен десен прав в носа.
В тоя миг от джиповете изскочиха още трима здравеняци. Единият държеше в ръка пушка помпа – зареди я демонстративно и я насочи срещу нас.
Императора вдигна високо ръце и тръгна бавно към горилите.
– По-кротко, момчета! – каза, пристъпяйки. – Шефът ви е изпратил да ме заведете при него, за да правим заедно бизнес. Не ви е заповядал да ме убиете, нали? Вашите колеги ме предизвикаха и трябваше да се защитя…
– Легни по корем на земята, с ръце на гърба! – разпореди мъжът с пушката. – Ще ти сложим белезници.
– Добре, добре… – Императора приклекна, положи бавно върху земята едното си коляно, а после и двете длани. Пренесе тежестта си напред, сякаш се канеше да легне, но изведнъж се изстреля като спринтьор от нисък старт. Хукна бясно срещу мъжа с пушката и го блъсна с глава в гърдите – като бик. Оня отхвърча два метра назад и се просна възнак. Докато падаше, пушката му гръмна, а стотиците лястовици по жиците се подплашиха и разхвърчаха, шумно цвъртейки. Запищяха и алармите на колите от паркинга.
После пушката някак се озова в ръцете на Императора и той я насочи срещу последните двама необезвредени мъжаги. Каза им с леден тон:
– Да ви виждам ръцете! Искам да извадите пълнителите на пистолетите – вашите и на другарчетата ви по земята, и да ми ги хвърлите насам.
Ония безропотно се подчиниха, движейки се като на забавен каданс, някак театрално. Най-интересно беше оръжието на каубоя – огромен револвер с 25-сантиметрова цев. От него изпаднаха шепа патрони.
Междувременно битите се поокопитиха и взеха да се оглеждат наляво-надясно, учудени, че са се озовали на земята. Следващата заповед на Императора гласеше:
– А сега се товарете на джиповете и си обирайте крушите! Само пушката ще взема за спомен.
Един подир друг, бавно, с наведени глави, мъжете се качиха по колите и запрашиха по пътя към града.
Възцари се тишина. Даже лястовичките спряха да цвърчат и се кротнаха по жиците. Слънцето изведнъж падна зад хоризонта. След като проследи с поглед джиповете, Императора си седна на стола, пъхна пушката под масата и попита магазинера:
– Помниш ли си позицията?
– Не, Васко, не ми се играе повече. Какви са тия? Развалиха ми настроението.
– Знам кой ги праща – и на него главата му е квадратна – каза Императора. – Навъдиха се разни мутри… Ходят на глутници и се нахъсват един-друг. Купят си пушки и си мислят, че всеки трябва да се страхува от тях и да им плаща за щяло и нещяло. Извадих късмет – куршумът ми писна край ухото. Бях го забравил тоя звук.
Императора си допи облака, извърна се назад, огледа ме и щом срещна погледа ми, попита:
– Момче, играеш ли шах?
– Чат-пат – отвърнах.
– Ела да те преслушам! – махна с ръка той, а магазинерът веднага се изправи и ми освободи мястото си.
Преди да седна на стола, се ръкувах с Императора и промърморих:
– Юлиан се казвам, приятно ми е!
– И двамата сме с императорски имена – позасмя се той. – Аз съм Васил.
Първата партия завърши реми само за няколко минути, защото всеки от нас изиграваше, без да се замисля, задължителните ходове.
– Браво – усмихна се Императора. – Къде си се учил?
– В градинката до нас – отвърнах, – на пейките пред Народния театър. Там се играе на вързано и докато бях студент, ми се налагаше да заработвам по някой лев.
– Значи си софиянец? И как се озова в наше село? – попита Васил Странджев.
– След университета ме разпределиха на работа като учител по български в Маджарово – казах и отпих от облака, който Императора междувременно ми беше поръчал. – Бях сигурен, че ще се прибера в София, ама се ожених, родиха ми се три деца и вече десетина години даскалувам. Сега се наложи да се заселим в Тополка…
– Той е зет на Живка Стоилова – обясни магазинерът. – Комшии сме.
– Всеки ден пътувам до града с децата – продължих да се оплаквам аз. – Имам една жигула и засега върши работа, но не знам какво ще правя зимата, ако ни затрупа сняг.
– Поделението си продава старите уазки – каза Императора. – Купи си една, не са скъпи. Горят много, но минават отвсякъде.
– Още утре ще мина да ги видя – промърморих.
Втората и третата шахматни партии бяха много завързани, но и те завършиха наравно. Доста се постарах да не се изложа. Даже в един миг се виждах победител, но Императора се измъкна с хитър маньовър.
По някое време той бръкна в джоба на панталонките си, измъкна някаква пара и я пъхна в шепата ми. Каза:
– Я подръж това за малко и ми кажи какво си представяш.
На дланта ми лежеше истинска сребърна древна монета, лъщяща като нова.
– Не я гледай много! – Императора притвори очи. – Важното е да я почувстваш.
– Това някаква игра ли е? – попитах.
– Не се притеснявай – каза един от кибиците. – Бай Васил си проверява така всеки срещнат.
Стиснах монетата и затворих очи. Първо чух как сърцето ми заблъска учестено, а после на черния екран на клепачите ми изплува гола мургава жена, заметната с полупрозрачен шал. Побързах да прогоня странното видение и отворих очи.
– Е? – попита ме Императора.
– Май прекалих с облаците – казах и му върнах паричката, без да я погледна повече. – Привидя ми се… гола жена.
Както беше притихнала, цялата кръчма избухна в смях.
– Е, на кого не му се привиждат голи жени, щом си затвори очите? – подвикна магазинерът.
Само Императора остана сериозен и впи в мене зелените си очи.
– Млъкнете! – вдигна ръце. – Това, което му се е привидяло на Юлиан, не е случайно. Навремето с тая паричка е можело да си купиш проститутка за една нощ. Точно такава е била тарифата.
– Значи, това трябваше да си представя? – попитах.
– Да – кимна Императора. – Но следващите партии ще ги играем у нас, защото имам часовник. Признай, че твърде дълго мислиш и щеше да си изпаднал в цайтнот.
– Добре, може да поиграем и с часовник – казах. – По-справедливо е. Но времето ще тиктака и за двамата.
– Да не го отлагаме много – усмихна се Императора и белите му зъби лъснаха. – Намини към нас през седмицата, да кажем сряда. Ще ти покажа разни интересни неща. Вземи и жена си, ако поиска.
– Сряда? Добре – съгласих се и станах да си ходя.
Тогава Императора ме попита:
– Юлиане, ходил ли си войник?
– Да – отвърнах. – Бях фазан в Школата в Шумен. Вече съм лейтенант от запаса.
– Значи разбираш от оръжия. Я прибери у вас това чудо, може да ти потрябва – Императора подритна пушката под масата. – Аз си имам калашник вкъщи. Само я скрий добре, че не се знае по кого са гърмели ония бандити.
Подвоумих се.
– Взимай я, не му мисли! – махна с ръка Императора. – През зимата от балкана слизат вълци и бродят по улиците.
Вдигнах пушката, скрих я под сакото и закрачих към къщи.
Щом научи, кой ни е поканил на гости, жена ми разцъфна в усмивка.
– Чичо Васко? Откога не съм го виждала. Когато бяхме деца, много ни глезеше. Всеки път, щом ме срещнеше на улицата, ми даваше лукче. Помпаше ми гумите на колелото и плондерите на момчетата.
– С какво се е занимавал?
– Не помня някога да е работил нещо, все си стоеше вкъщи. Знае много езици – по някое време даваше уроци по руски и немски.
– И с шаха се справя добре. Изиграхме три партии и не можах да го бия – усмихнах се аз.
После разказах набързо как Императора наби мутрите пред кръчмата.
– Всякакви хора се мъкнат при него – рече жена ми. – Иманяри, гангстери, професори, разни чужденци. Разправят, че и Людмила Живкова му е идвала тука на крака. Живее встрани от селото – в една от двете къщи до дерето, но се вижда какви автомобили отиват нататък.
– Женен ли е?
– Жена му почина преди десетина години. Докато беше жива, дворът им приличаше на райска градина. Имат син, който живее в София – занимава се там с някакви науки, но си идва само през лятото.
– А влизала ли си някога в къщата му? – попитах.
– Не – отвърна жена ми.
– Обеща в сряда да ни покаже разни интересни неща – казах.
Срядата дойде. Прибрах се от работа и още по светло тръгнахме с жена ми към Императора.
Външната порта ни отвори кривоглед мъж с обръсната глава, на възраст към четиридесетте.
– Добре дошли! – поклони се леко. – Шефът ви очаква. Заповядайте!
Докато го следвахме по пътеката през двора, видях, че провлачва десния си крак.
Императора ни посрещна на прага на къщата. Беше по дънки и черна риза. На мене кимна любезно, а на жена ми се усмихна широко:
– Много си се разхубавила, Марийке. Радвам се, че се прибра на село. Децата ви ще дишат по-свободно тука.
– Мене ако питаш, чичо Васко – каза тя, – децата могат само да подивеят в Тополка.
Императора ни въведе в обширен хол, който по-скоро приличаше на антикварен магазин – върху масивните бюфети и масички бяха подредени нагъсто всевъзможни старинни джунджурии. В ъгъла имаше огромен оджак, а вътре в него висеше опушено котле.
– Това навремето беше хан, затова помещенията са толкова големи – обясни Императора. – Стаите горе се даваха за спане. Постоянно беше пълно с народ, защото оттук минаваше главният път за Гърция. После, през социализма, когато направиха язовира, мостът на Арда остана под водата, а нашият път се задъни – сега стига до гьола и там свършва. И вече потокът от пътници минава долу по язовирната стена.
Пресякохме хола и се озовахме в трапезарията. Там на огромна маса бяха подредени чинии и прибори за четирима.
– Заповядайте – покани ни любезно домакинът.
Докато се настанявахме на местата си, се появи кривогледият и сервира на трапезата огромна купа с шопска салата.
– Нарязах последните домати за сезона от градината – обяви той. – Сега са най-вкусни.
– Това е Георги – представи го Императора. – Взел съм го да се грижи за къщата и за мене. Още тая вечер ще разберете дали го бива в готвенето.
После на масата се появи чудна домашна гроздова и разговорът потръгна. Въртеше се от озоновия слой до актуалното политическо положение у нас.
По някое време Императора каза:
– Юлиане, айде пак да опитаме оная игра – и внимателно сложи върху масата голяма златна пара. – Това е ауреус – обясни той, – най-ценната римска монета през трети век. Подръж я малко в ръка и затвори очи! Още по-добре ще я почувстваш, ако я сложиш под езика. Не се притеснявай, чиста е – Императора се пресегна, взе парата и я пусна в чашката ми с ракия. – Така ще я дезинфекцираме допълнително. После ще ти налея в друга чаша.
– Какво пък – казах. Извадих с два пръста ауреуса, лапнах го и затворих очи.
Усетих как на масата се възцари пълно мълчание. После чух, че пулсът ми се забързва.
Запуших с длани ушите си, но сърцето ми продължи да блъска лудо.
Минута или две по-късно ме споходи видение: озовах се на някакво бойно поле, в разгара на яростно сражение между две армии. Сякаш ми прожектираха исторически филм. Воините се биеха с мечове, чувах звъна на стоманата и стоновете на покосените. После зърнах великана. Въртеше яростно огромен боздуган в самия център на битката. Като танк се врязваше във вражеските редици и проливаше реки от кръв. Стърчеше две глави над останалите, а златният му шлем проблясваше на слънцето…
– Стига с тоя цирк! – това беше гласът на жена ми, който ме върна на масата в трапезарията.
Изплюх монетата в чашата с ракия и промърморих:
– Привидяха ми се разни работи… Не се преструвам.
Набързо разказах баталната сцена, прожектирана в мозъка ми.
Императора ме изслуша внимателно, после донесе нова чаша с ракия и сложи ауреуса на покривката.
– Удивително – усмихна се. – Още при първия опит се срещна със самия Максимин Трак.
– Кой е тоя, чичо Васко? – надигна глас жена ми.
– Това е двадесет и седмият римски император. Ликът му е изсечен на ауреуса. Управлява от 235-а до 238-а година. Както личи от името му, е тракиец – родил се е по нашите земи. Той е първият варварин на трона. Представяте ли си – бил е обикновен войник, но проявявал такава храброст, че армията го издига за император. След това, въпреки ранга си, често взимал лично участие в битките. Максимин е първият в поредицата от така наречените „войнишки императори“.
– Добре, чичо Васко – засмя се жена ми. – Много сладко разказваш, но откъде си сигурен, че Юлиан е сънувал точно тоя Тракиец?
– Сигурен съм – усмихна се Императора. – Максимин е великанът. Документирано е, че е бил висок два метра и четирийсет. Той е променил историята. След него всеки обикновен войник е съзнавал, че ако прояви безпримерна храброст, може да стане император. А императорите, както знаем, са ги обожествявали…
– Тоя Трак обожествили ли са го? – попитах.
– Не, напротив – отвърна Императора. – Той така и не е стигнал до Рим, защото е трябвало да пази границите от варварите. Убили са го собствените му войници, подло, както си е спал в леглото. Заклали и сина му, който бил обявен за съимператор. После труповете на двамата останали непогребани, защото сенатът ги осъдил на damnatio memoriae, което значи „проклятие на паметта“.
– На какво ги е осъдил? – попитах.
– „Проклятие на паметта“ – повтори Васил Странджев. – Това е особена форма на посмъртно наказание. Прилагали я в Древен Рим към държавните престъпници. Всички свидетелства за съществуването на осъдения трябвало да бъдат унищожени – монети с техния лик, статуи, споменавания в закони и летописи… Такава участ сполетява мнозина от войнишките императори.
– Може ли да си кажем наздраве? – обади се кривогледият.
Докато Императора говореше, той беше сервирал на масата голям кален гювеч със задушен заек, а после отвори бутилка мавруд и я остави да диша.
Вдигнахме наздравица и жена ми пак взе думата:
– Добре, чичо Васко – каза тя. – Юлиан позна императора от ауреуса. И какво от това?
– Може би има рядка дарба – усмихна се Васил Странджев. – Мене още от младежките години ме спохождат такива видения. С времето се научих да ги тълкувам и отдавна си търся някой с подобен талант – като мъжа ти, за да му помогна да разбере какво точно вижда.
– Стига с тая научна фантастика – изсмя се жена ми.
– Чуй една съвсем истинска история… – вдигна ръка Императора. – Познавах навремето един милиционер – бай Петко Старшията от Мездра. Беше надзирател в лагера Богданов дол. Той имаше удивителна дарба – можеше да намира подпочвена вода. Славата му се носеше из цяла България. Живя до деветдесет и една години и за него казваха, че е открил точното място на над хиляда кладенеца. Не взимаше пари, плащаха му само пътните разноски и храната. По онова време сондите бяха малко и бунарите се копаеха на ръка, така че смятай колко усилия на хората спестяваше.
– Виждал съм да търсят вода с две пръчки, насочени напред – казах.
– Вместо пръчки – продължи Императора, – бай Петко ползваше едно шишенце, пълно с вода, вързано като махало на десетина сантиметра канап. Хващаше канапа между палеца и показалеца и пристъпяше бавно, а когато стигнеше до подземен ручей, шишенцето се заклащаше в ръката му. Тогава той набиваше колче, за да отбележи точното място, а после връзваше за колчето един канап и тръгваше настрани. Спираше, щом пак се заклати шишенцето. Премерваше колко е дълъг канапът и така определяше на каква дълбочина е водата. Няколко пъти съм я наблюдавал тая магическа процедура. Бай Петко винаги познаваше и точното място на водната жила, и точната дълбочина.
– И какво? – намеси се жена ми.
Императора отпи голяма глътка ракия и се вгледа в ръцете си:
– В моите пръсти обаче – усмихна се криво, – шишенцето така и не потрепваше, колкото и да ми се искаше… След време, когато позастаря, бай Петко реши да си намери ученик – някой с неговата дарба, който да го замести. Първо провери всичките си роднини, приятели и познати. След като не откри каквото търсеше, взе да заговаря случайно срещнати хора. Разпалено им обясняваше за какво става дума, набутваше им в ръцете шишенцето с канапа и ги караше да крачат след него из ливадите. Накрая все пак успя да си намери сродна душа – един зъболекар от Лясковец. Срещнал го във влака, слезли заедно на Горна Оряховица и след един-два нагледни урока из полето около гарата зъболекарят маркирал всички подземни водоизточници наоколо. Бай Петко беше много горд с ученика си. Два месеца го води напред-назад, за да се убеди в способностите му. После старецът се оттегли от занаята и си умря спокоен, че има кой да продължи делото му. Слава Богу и зъболекарят прие присърце тая работа и до ден-днешен събота и неделя обикаля като Левски из България и намира вода, а през останалите дни от седмицата пломбира и вади зъби.
– Доколкото те разбирам, чичо Васко – обади се пак жена ми, – и ти като този милиционер от Мездра си търсиш ученик и последовател?
– Точно така. И след малко ще ти кажа дали съм си го намерил – Императора бръкна в джобчето на ризата си, извади оттам една златна монета и я пусна в чашата ми с ракия.
– А, стига ми за днес – промърморих.
– Моля те, последен опит – каза Императора. – След това ще минем на вино.
Бръкнах с два пръста в ракията, извадих ауреуса и го вдигнах срещу лампата.
– Кой е този? – попитах.
Васил Странджев се усмихна:
– Виждаш профила на Гордиан Първи Африкански. Той е станал император на 80-годишна възраст и е управлявал в продължение на точно 21 дни. Хич не му се е влизало в политиката, защото е бил един от най-богатите хора в империята, но го накарали почти насила да се качи на трона – твърдят историците. Преди това е командвал легион в Сирия и е управлявал Британия. Това не му е пречело да пише поезия…
Лапнах златната пара и затворих очи. Вече почти си бях повярвал, че мога да се пренасям във времето и очаквах впечатляващо привидение от живота на Гордиан Първи Африкански. Вместо това обаче, колкото и да се напъвах, в мозъка ми се стелеше само бяла мъгла.
Изплюх ауреуса в чашата с ракия и свих виновно рамене:
– Признавам, изложих се. Нямах никакво видение. Явно предишните пъти е станало случайно.
– Нищо не е случайно – засмя се Императора. – Напротив. Пак се справи. Просто тази монета е фалшива. И тя е отлята от старо злато, но не е Гордиан Първи.
Направи ми я по поръчка Иван Гълъбов от Харманли. Той е голям майстор. Злите езици говорят, че вече няколко негови ауреуса са продадени по световните аукциони. Ментетата му са толкова съвършени, че никой от прехвалените експерти не може да ги различи от истинските. Никой, освен мене… и тебе.
– А защо си му поръчал на този Гълъбов фалшив ауреус – попитах?
– Ей така – да си го гледам – отвърна Императора. – Защото дълги години издирвах Гордиан Първи за колекцията си. Чак миналата година попаднах на един истински и си го купих.
– Какви ли не слухове се носят за твоите ауреуси. – подхвана жена ми. – Наистина ли е толкова ценна колекцията ти?
– Има ценни монети в нея, но още не е пълна – отвърна Императора. – А ако една колекция е непълна, значи още не е истинска колекция.
– Заекът ви изстина – обади се изведнъж кривогледият.
Млъкнахме, за да се нахраним, а след вечерята играхме шах и пихме по чаша уиски. Тръгнахме си среднощ.
Село Тополка е малко. Интересните събеседници в него се брояха на пръсти, а Императора обичаше да посреща гости. Така че започнах да го посещавам честичко. Той всеки път ми вадеше по някоя сребърна паричка, за да тренира въображението ми, а аз безпогрешно определях дали е фалшива или не. Веднъж, след поредния тест, докато седяхме пред живия огън, разпален в оджака, Императора каза:
– Дарбата ти е безспорна, но трябва да я усъвършенстваш. Невинаги ще имаш достатъчно време за преценка. Когато вземеш в ръка монетката, сърцето ти започва лудо да бие, нали?
– Да – кимнах.
– Точно тогава трябва да започнеш да си повтаряш някоя скоропоговорка. Петър плет плете, през пет плета преплита… Или нещо подобно. Така ще си успокоиш пулса и видението, дето го чакаш, ще дойде по-бързо.
– Бай Василе – казах, – дай да се разберем. Ти търгуваш с древни монети, имаш дебели каталози, четеш специализирана литература, събираш колекция. Дарбата ти е нужна, за да не те измамят. А аз не искам да ставам нумизмат.
– Защо да не станеш? – попита Императора.
– Откакто се познаваме – промърморих, – си мисля за това и вече съм сигурен, че монетите не са ми интересни. Аз не ставам за търговец, не умея да се пазаря, никога не съм го можел. Така че не виждам как ще използвам тая нова и странна за мене дарба.
– Не се притеснявай, на всичко ще те науча – бай Васил стана и разръчка огъня с ръжена. – Още си млад, има време.
– Не искам да се уча – казах. – Това не ми е интересно.
– И какво? Ще даскалуваш до пенсия? С тая мизерна заплата. – надигна глас Императора. – Нали имаш три деца?
– Не знам докога ще даскалувам – вдигнах рамене. – Признавам, не ми е това призванието.
– А какво ти е призванието? – ухили се Императора и като видя, че се колебая с отговора, добави: – Изплюй камъчето!
– Още докато бях студент, написах една книга – признах си аз. – Издадоха я бързо и всички се скъсаха да ме хвалят. Дадоха ми наградата за дебют. Даже по една от новелите започнаха да снимат игрален филм, но после дойде демокрацията и парите за кинаджиите секнаха…
– Значи си писател – плесна с ръце Императора.
– От шест години не съм драснал и един ред – казах, – но мисля, че ме бива в тая работа. Ако се напъна и напиша един добър роман, ще се върна на бял кон в София.
– А за какво ще е тоя роман?
– Не знам – отвърнах. – Още не съм го намислил.
– Виж ти – промърмори бай Васил, пресегна се, взе от масичката едно звънче и зазвъня проглушително с него.
Минута по-късно се появи кривогледият. Изпъна се и каза:
– Ето ме, шефе!
– Бангьоз, я моля те, слез до избата и донеси една бутилка от по-старите вина! – поръча му Императора.
– Веднага – завъртя се мъжът и изчезна.
– Бай Василе, какво значи „бангьоз“? – попитах.
– Значи „кривоглед“ на турски – поясни Императора. – Това му е прякорът на Георги. Той освен това е и куц, защото в казармата сам се е прострелял в петата, за да го уволнят като негоден за военна служба.
След малко кривогледият донесе прашасала бутилка вино, забърса я от паяжините и я отвори. После промърмори нещо и излезе. Императора наля две чаши и обясни:
– Това е 18-годишен мавруд. Три години е спал в нова дъбова бъчва, след това е бутилиран, а от 15 години отлежава в моята изба. Вече му е време да го изпием, защото има опасност да започне да се разваля. Наздраве!
Чукнахме се и отпихме от еликсира. Беше тежък и кървав.
– Предполагам – продължи бай Васил, – че писането на книга е като правенето на вино. Трябва ти добър материал и достатъчно време за узряване.
– Така е – съгласих се.
– Юлиане, аз съм търговец и искам да ти предложа една сделка – усмихна се загадъчно Императора. – През моите седемдесет години съм преживял и научил много интересни неща. Мисля, че те са добър материал за една книга. Ако си съгласен, ще започна да ти разказвам това-онова. Ти после ще можеш да си го доукрасяваш и обръщаш, както ти уйдисва. Във всеки един момент, ако историята не ти харесва и решиш, че ти досаждам, казваш ми го направо и аз ще млъкна.
– А от мене какво ще се иска? – попитах.
– Трябва само да продължиш да си развиваш дарбата – каза бай Васил. – И да прочетеш няколко книги за Древния Рим.
– Е, това е лесно – засмях се.
– Оставям си една вратичка – допълни Императора. – Може след време, когато одъртея – ако съм съвсем изнемощял, да те помоля за допълнителна услуга. Но това не е част от сделката, тогава ще си решиш дали да ми помогнеш. Не е задължително.
– За мене сделката е добра – казах.
– И за мене – кимна Императора и си стиснахме ръцете.
От този ден нататък започнах честичко да посещавам дома на бай Васил. В началото записвах историите му в един дебел тефтер, после си купих репортерски касетофон, за да не забавям потока на неговата реч. Когато времето се затопли, сядахме с бира в ръка на двора, под сянката на големия орех. Повечето описвани събития бяха преживени лично от него, понякога обаче той се отплесваше и разказваше подочути оттук-оттам случки, чиято достоверност – както казваше – не може да гарантира. Щом намерех свободно време, свалях прилежно записите и ги набирах на компютъра. Не се налагаше много-много да ги редактирам, защото мисълта на Императора течеше гладко.
В продължение на няколко години се натрупаха около 350 страници по 1800 знака. В това повествование ще намерят място само част от тях. Подреждам ги не по реда на записването, а хронологично – според времето, когато са се случили описваните събития.
Спомени на В. Странджев. Аудиозапис. Начало: 3 юни, 1996 г.
На няколко пъти съм се докосвал до смъртта. За първи път това ми се случи, когато бях на 13 години. Тогава живеехме в едно село на Дунава, до Тутракан. Баща ми беше рибар, а майка ми работеше като секретарка на читалището. Имах вълшебно детство. Махалата беше пълна с дечурлига. През ваканцията не се прибирахме от изгрев до мрак – повечето време клечахме с въдици на брега на голямата река. Но най-неизличимият, най-цветният ми спомен от онези години е забраненият остров. Викаха му така, защото стърчи точно по средата на Дунава и достъпът до него беше забранен – тогава България и Румъния още спореха коя от двете държави да го притежава. Всъщност островът се нарича Малък Бабуш. Кръстен е така, защото над него често кръжаха розови пеликани, а бабуш на местния диалект означава пеликан. Водите наоколо гъмжаха от риба, но рибарите хвърляха там мрежите си само при голям глад, защото на румънския бряг граничарите бяха изградили висока вишка и понякога гърмяха от нея по всичко, което мърда.
Малък Бабуш е най-красивото място на света. Вижда се от нашето село – намира се на два километра надолу по течението. Сравнително висок е и реката много рядко го залива. Има формата на чатал, обърнат на изток. Точно през средата го прорязва дълбок залив с неподвижна, зелена вода. И заливът си има име – казват му Клина. По неговите брегове, необезпокоявани от хората, се струпваха стотици видове птици, които вдигаха невъобразима глъчка, а по дъното му потрепваха сенките на гигантски сомове. Самият остров беше обраснал с непроходима вековна гора, сред която бродеха стада глигани. На носа му – на върха на чатала, стърчеше самотна скала. Върху нея зеленееха покрити с мъх зидове от дялани камъни.
Точно там, в калето на Малък Бабуш, за първи път се докоснах до света на отвъдното…
Всички деца в селото мечтаеха поне веднъж да стъпят на забранения остров и после по някакъв повод, уж между другото, да подхвърлят:
– Аа, ходил съм на Малък Бабуш. Там веднъж в заливчето хванах две кила шаран на плувка.
Аз също копнеех да видя острова и на няколко пъти молех баща ми да се разходим дотам с лодката, но винаги получавах един и същ категоричен отговор:
– Не си го и помисляй!
Взех да умувам върху разни варианти как да се сбъдне желанието ми. Имах един братовчед – бате Богомил. Беше с три години по-голям от мене – на шестнайсет – и вече ходеше на срещи с момичета. От него бях научил как се връзва кукичка и как се нанизва червей. Той навсякъде се хвалеше, че няколко пъти е ходил с плуване до острова. Започнах да го крънкам да ме заведе на Малък Бабуш за риба. Бате Богомил все отказваше, но накрая – явно му бях досадил, се съгласи.
– Айде, от мене да мине – махна с ръка. – И без това ми се е дояло шаранче… Но няма да казваш на вашите.
– Няма – обещах тържествено.
Не беше нужна кой знае каква подготовка. Бате Богомил имаше вътрешна автомобилна гума, цялата нашарена с лепенки. С нейна помощ щяхме да преплуваме голямата река.
В деня преди тръгването я напомпахме и вързахме за вентила и една мрежеста чанта, в която сложихме макара с влакно, четири кукички и едно ножче.
– Там ще си срежем дълги пръчки и ще си направим въдици – обясни батко. – Лесно ще си намерим и плувки – на Клина е пълно с птичи пера.
– А чантата за какво ни е? – попитах.
– Не се ли сещаш бе, глупчо? – плесна ме по челото бате. – Нали ще наловим много риба? С чантата ще я пренесем по обратния път…
Тръгнахме по тъмно, преди да пропеят петлите. Беше средата на август и дори през нощта жегата едва се понасяше. Нагазихме в реката при рибарския пристан до селото. Бяхме голи – само по долни гащи.
– Водата е топла като чай – промърмори батко. – Направо да ти се доспи.
Течението ни понесе. Беше толкова тъмно, че не си виждах носа. Батко буташе с глава автомобилната гума. Плуваше жабешката, а аз кучешката – и едва го настигах.
– Когато се умориш – каза той по някое време, – хвани се за гумата да починеш.
Постепенно взе да се развиделява. Над водата се понесоха призрачни облаци пара. Загребвах с всички сили и си представях как зъбати чудовища от дълбините ни наблюдават и се канят да ни захапят.
Изведнъж слънчевият диск се подаде над реката и прогони страховитите видения.
Тогава точно пред нас изплува силуетът на Малък Бабуш. Патките се разкрякаха.
Направихме една по-дълга почивка, хванати за гумата, и батко каза:
– Много бавно плуваш. Трябваше да сме тука по тъмно. Сега ме слушай внимателно! Ще излезем на пясъчната коса под калето. По-надолу няма друго удобно място, брегът е стръмен и обрасъл. Ако течението ни свлече натам, ще трябва да се връщаме обратно вкъщи. Като стъпиш на брега, не се надигай много, даже по-добре е да лазим.
Най-сетне усетихме твърда земя под краката си. Изпълзяхме като тюлени на пясъка. Бате Богомил извлече автомобилната гума от водата, но един порив на вятъра я подхвана, вдигна я високо и я превъртя във въздуха. Миг след това се чу странно свистене и гумата гръмна, като се пръсна на парчета.
– Мамка им! Видяха ни и гърмят по нас. Тичай да се скрием! – каза бате и хукна с все сила към калето.
Побягнах подир него. Не бях минал и десетина метра, вече приближавах сянката на скалата, когато нещо ме парна под коляното. Направих още няколко крачки и чак тогава болката ме преряза. Проснах се по очи. После обърнах глава и видях как от прасеца на десния ми крак блика фонтанче кръв.
Батко изрева като звяр. Скочи върху мене и натисна раната ми с длан. После опипа крака ми с другата си ръка и каза:
– Спокойно, костта ти е цяла. Ще се оправиш.
Още два пъти се чу писък на куршуми, но те се забиха далече от нас и само вдигнаха облачета от пясък.
– Натискай тука! – заповяда бате и сложи дланта ми върху раната.
След това енергично се изправи, събу си гащите и ги нацепи на ленти. С тях стегнато ме превърза, но кръвта ми продължи да блика.
– Чакай малко – каза той и хукна към брега на реката – там където бяхме излезли от водата. Стигна до парчетата от вътрешната гума, грабна вързаната за вентила мрежеста чанта и побягна обратно. Точно тогава пропищя куршум, но не го уцели, а бате, тичайки, дори успя да размаха среден пръст по посока на стрелеца. После овърза с мрежата крака ми над коляното и взе да го стяга, докато изкрещях от болка.
– По-кротко! – успокои ме той. – Знам, че така се прави. Сега ме прегърни с едната ръка и се опитай да станеш. Ще куцукаш на един крак. Тука е много открито. Трябва да стигнем горе до зидовете. Ще те оставя и отивам за помощ.
Някак се изкатерихме до калето. Озовахме се в нещо като каменна стая без покрив, покрита с пясък. Батко ме сложи да легна между трънаците.
– Няма да се бавя. Ти само притискай раната с ръка – каза и хукна надолу. След малко чух как се бухна във водата.
После всичко утихна. Скоро кръвта ми спря да се цеди и аз се унесох в дрямка. Чат-пат отварях очи и наблюдавах как сенките бавно пълзят.
По някое време нещо проблесна пред погледа ми. Направо се опулих – беше златна монета, забита наполовина в пясъка. Протегнах ръка и я сграбчих. Поднесох я пред лицето си. Светеше като нова. Обикновено златните пари, изкопани от земята, са покрити с патина и трябва да ги стиснеш между зъбите, за да се убедиш, че са от благородния метал. Тази монета блестеше. Явно прииждащите високи води я бяха шлифовали, влачейки я по пясъка напред-назад из калето.
Сърцето ми затуптя лудо, а после сянката до трънаците се раздвижи. Вдигнах глава и видях едно момче на моите години, което седеше върху зида и нехайно си клатеше краката. Наблюдаваше ме внимателно. Беше облечено в истински бойни доспехи, а на кръста му висеше къс меч.
– Какъв си ти, бе? – попитах.
– Значи ме виждаш… – учуди се момчето. – Мислех, че още си жив.
– Жив съм – казах и се ощипах. – Ето, усещам си тялото. А ти откъде се появи?
– Ти ме повика. Нали намери монета? Огледай я добре! – момчето завъртя глава и обърна към мене профила си.
Ликът му беше същият като този на парата.
– Стига, бе – промърморих.
– В ръката си държиш златен ауреус – обясни момчето. – Сечен е по времето, когато сенатът ме обяви за 32-я император на Рим. Тогава бях 13-годишен. Още нямах мустаци. Името ми е Марк Антоний Гордиан Пий, но ме наричат за по-кратко Гордиан Трети. Управлявах цивилизования свят в продължение на шест години. Всички твърдяха, че съм достоен император с един-единствен недостатък – незрялата възраст.
– Управлявал си света 13-годишен? – попитах.
– Да – изпъчи се момчето. – И предвождах легионите в няколко победоносни войни. Покрих името си със слава. И през тези земи съм минавал – преди битката с гетите. Тогава тука минаваше границата.
– Извинявай – прекъснах го, – не ти ли е горещо с тия брони?
Гордиан III се засмя:
– Не разбра ли, че нямам тяло. Аз съм сянка, аз съм дух, обречен вечно да търси покой.
– Не те разбирам – признах си.
– Както често се случва с нас императорите, и мене ме убиха заговорници – мои подчинени, на които имах доверие. А после, за да ме лишат от заслужен покой, захвърлиха безжизненото ми тяло в едно дере. Навярно знаеш, че душите на всички велики воини имат запазено място на Острова на блажените. Там ги провожда богът на легионерите – справедливият Митра. Но, за да отидеш на остров Елизиум, тялото ти трябва да бъде погребано и оплакано. Аз нямах това щастие.
Изведнъж се чуха гласове.
– Идват да ти помогнат. Аз си тръгвам – каза Гордиан III. – Стискам ти палци да оживееш и да станеш велик воин. Благодаря, че си побъбрихме!
Нищо друго не помня от онзи жежък, летен ден. Неведнъж ми разказваха после как са ме прибрали с лодката на татко. Чак когато ме отнесли вкъщи, видели свития ми юмрук и измъкнали оттам златната монета. Това е първият ауреус в колекцията ми. Още го пазя. По онова време си мислех, че докато кръвта ми изтича, съм сънувал някаква приказка. По-сетне изчетох много страници за Рим и Острова на блажените. Всичко, което момчето император ми беше наговорило, се оказа историческа истина.
Новината, че съм намерил златна пара на Малък Бабуш, се разпространи със светкавична бързина. Иманяри от цяла България атакуваха с кирки и лопати острова. Оголиха калето до основите, но не се чу да са открили нещо.
Точно три години по-късно, на 1 август 1943 г., към два следобед, в небето над селото ни се появи огромен самолет и от корема му се посипаха бомби. Една от тях падна върху нашата къща и уби на място татко и майка. Сестричката ми оживя като по чудо – извадиха я полумъртва между камъните. По това време товарех чували пред мелницата и оцелях, но останах сирак. По-късно се разбра, че бомбардировачът заедно с още 176 американски Б-24 – „Либърейтър“, излетял сутринта от Бенгази с цел да атакува рафинерията в Плоещ. В небето над Букурещ обаче го уцелили и повредили. Той така и не стигнал нефтените полета. Решил да се спаси с бягство. За да се прибере по-лесно, изсипал бомбения си товар над Дунава.
Негова бомба падна и на остров Малък Бабуш и разруши напълно калето.
Край на записа: 17 юни, 1996 г.
През ноември 96-а поканих Императора на гости за рождения ми ден. Той се появи у нас с голям букет в ръка. Поднесе го на Мария, честити ми и се извини, че ще ми даде по-късно подаръка си. После ме огледа от глава до пети и попита:
– Това ли ти е официалният костюм?
– Да – кимнах. – От сватбата ми е.
– Така и предполагах – каза бай Васил.
Настанихме се на трапезата. Бях поканил само най-
близки приятели. Хапнахме, пийнахме, поговорихме. Не пропуснах да демонстрирам новите си познания по римска история и нумизматика. На тръгване бай Васил се усмихна:
– Вече си готов.
– За какво съм готов – попитах.
– Време е да те представя на обществото на нумизматите – каза той. – Другия понеделник ще те водя на една сбирка в Михайловград, пардон, Монтана. Ще те взема с колата по обед от работа. Връщаме се още същата вечер. Става ли?
– Става – кимнах.
Понеделникът дойде. След последния учебен час автомобилът на Императора ме чакаше пред входа на училището. Нямаше как да го объркам – беше бял, лъскав мерцедес, модел от 50-те години, с фарове „конски глави“. С червен кожен салон.
Около колата се бяха натрупали дечурлига – гледаха я и цъкаха с език. Наведох срамежливо глава и се качих на мястото до шофьора.
Бай Васил седеше зад кормилото, изпънат като истукан, гладко обръснат. Беше облечен в скъп черен костюм, с бяла риза и червена копринена вратовръзка. С червена кърпичка в джобчето на сакото. Още щом хлопнах вратата, запали мерцедеса и тръгна.
– Брей, как си се издокарал – казах.
– Там, където отиваме – обясни той, – по дрехите посрещат.
След като излязохме от Маджарово, Императора спря колата на една отбивка. Извади от багажника окачалка с някаква дреха, увита в найлон.
– Заповядай – подаде ми я. – Това ти е подаръкът за рождения ден. Дано ти е по мярка.
Махнах опаковката. Под нея се показа елегантен тъмносин костюм.
– Не мога да го приема – отсякох. – Много е скъп.
– Аз съм достатъчно богат – усмихна се Императора. – Облечи го, не се дърпай толкова, той е включен в нашата сделка… Ето ти и риза.
Премених се. Тръгнахме пак на път. Не карахме бързо. Хората от колите, които ни изпреварваха, обръщаха глави да ни огледат.
По някое време Императора се прокашля и каза:
– Чуй ме сега! Отиваме в Монтана, в клуба на културните дейци. Там всеки понеделник се събират дилърите на иманярите и търговците на антики от цяла България. Никой от тях не те познава. Ще те представя като мой консултант. Искам да се държиш на положение, като… тежкар. Ако нещо не разбираш, отговаряй с недомлъвки, усмихвай се снизходително и вдигай горделиво глава.
– А какви са тия хора? – попитах.
– Ще видиш всякакви – и босове, и цървули. По мои сметки в момента в България има около три хиляди иманяри – обясни Императора. – Сега времето е смутно, безработицата е голяма, може и да са станали повече. Две трети от тях са така наречените „малджии“. Те по правило са необразовани люде. Пробутват им разни карти на съкровища – я на Вълчан войвода, я на някой друг митичен хайдутин. Това им е достатъчно да тръгнат с кирките нощем по калета и пещери. Тези хора обикновено си имат друга работа и копаят в свободното си време – в събота, неделя и по празниците. Ако случайно намерят нещо – продават го най-често на златарите арменци. Има обаче около хиляда иманяри, които са професионалисти и само това работят. Зиме и лете. Те са организирани на групи, оборудвани са с металотърсачи и ползват услугите на археолози. Част от тях притежават и по-модерна техника – набиват сонди около някоя могила и на място с лаптоп сканират терена. Ако се покаже нещо – копаят с тежка техника направо към целта.
– Хиляда души… – промърморих.
– Половината от професионалните иманярски групи са самостоятелни играчи – продължи бай Васил. – Хората в тях си разделят плячката горе-долу поравно, продават на български търговци като мене или се опитват да намерят канали за износ. Има обаче и групи с точно установена йерархия. Тях ги ръководи дилър. Той плаща на копачите твърда заплата и процент от намереното. Интересното е, че напоследък се появиха неколцина новобогаташи – любители на старини. Те набързо спечелиха много мръсни пари и решиха да ги инвестират в нашия бизнес. Купиха си дилъри и консултанти и вече притежават прилични колекции, които почти са успели да узаконят.
Зададох въпрос:
– А какво е твоето място в гилдията?
– Аз съм изкопаемо – усмихна се Императора. – Оцелях, защото нито веднъж не се оставих да ме излъжат и никого не съм излъгал. Освен това давам най-добрите цени, а всички знаят, че търся още два ауреуса и после ще се оттегля.
– Добре, де – казах. – Нали иманярството е незаконно? Как така полицията разрешава на тия хора да се събират?
– Полицията си мълчи, защото сбирките в Монтана са единственият ѝ шанс да види с кого си има работа. Там ще е пълно с ченгета, които слухтят и се озъртат. Бъди сигурен, че и от тебе ще се заинтригуват, но ти си чист, няма от какво да се притесняваш. Преди време търгувах не само с монети, а и с всякакви антики, но се отказах, защото доста бели си навлякох. При монетите всичко е ясно. Всяка от тях се продава с легендата, че е наследство от прабаба или прадядо. Това не е подсъдно. Тук трябва да отбележа, че и ченгетата са различни. Една част от тия, дето ни преследваха през соца, така изучиха тънкостите на търговията, че след 10-и ноември минаха от обратната страна на барикадата и се превърнаха в крупни колекционери. Другите си останаха честни, но бедни.
Пътуването се проточи, защото спирахме да хапнем шкембе. Когато стигнахме Монтана, вече мръкваше.
Оказа се, че клубът на културните дейци е голяма опушена кръчма. В нея се бяха натъпкали поне стотина души. Щом влязохме, шумът вътре изведнъж намаля и всички забиха погледи в нас. Върху покривките на някои от масите бяха наредени разни старини – фибули, пръстенчета, парички. Императора мина край тях, без да ги удостои с поглед и се насочи към една празна маса в ъгъла с надпис „резерве“. Настанихме се на нея и сервитьорът дотича след секунди. Поклони се сервилно и каза:
– Добър вечер, бай Василе! Радвам се да те видя.
Поръчахме си бири и мезе, а после Императора ми прошепна:
– Довел съм те, за да те запозная с трима души. Прякорите им се помнят лесно – Попа, Махалото и Ухото. Това са най-големите прекупвачи у нас и може да се наложи да си имаш работа с тях. По някое време те ще намерят повод да седнат на нашата маса. Всички останали, които срещнеш днес, спокойно можеш да ги забравиш.
Първи на празното място до нас се настани един циганин със струпеи по лицето.
– Приятно ми е – Цеко от Арчар – представи ми се той, а после се ръкува и с Императора.
Само за няколко минути Цеко успя да разкаже живота си и дори се похвали, че лично е разбил 108 римски саркофага на територията на Рациария.
– Така стана накрая – ухили се циганинът, – че си купих къща в Арчар. И сега, като намеря нещо и ме питат ченгетата откъде е – отвръщам спокойно: „Изкопах си го в двора“.
– Цеко, не ми губи времето! – каза Императора. – Имаш ли нещо за мене?
Циганинът бръкна в джоба си и сложи на масата една сребърна пара.
– Провери я! – кимна ми бай Васил.
За мене настъпи часът на истината. Огледах внимателно монетата. Докато тя лежеше върху дланта ми, не усетих характерното сърцебиене. После я чукнах с вилицата и промърморих:
– Това е двоен денарий на Каракала, но не ми звънти както трябва. Фалшив е.
Императора също подържа в ръка паричката, а след това се скара на Цеко:
– А бе, мангал, за кой път се опитваш да ми пробуташ менте! Не разбра ли, че не ми минават тия!
– Извинявай! Измамили са ме – наведе виновно глава циганинът и си тръгна, по-нисък от тревата.
– Браво! Позна – похвали ме бай Васил.
След Цеко на масата ни сядаха още десетина души, но аз запомних, когото трябваше – Иван Станев – Ухото, Богомил Донев – Попа, и Методи Ананиев – Махалото. Императора ме представи и на тримата с едни и същи думи:
– Това е Юлиан. Имам му пълно доверие. Може като мене да различава ментетата.
Аз кимах с глава и се правех на важен.
По някое време се наканихме да си ходим и викнахме сметката. Сервитьорът дойде на секундата, взе си бакшиша, а после се приведе до ухото на Императора и сниши заговорнически глас:
– Бай Василе, отвън до магазина за играчки те чака един софиянец. Каза, че е полицай и му е неудобно да влиза тука, но имал за тебе нещо жълтичко.
– Мерси – кимна Императора, – ще го видя какво иска.
Взехме си довиждане и тръгнахме към изхода на кръчмата. Тогава бай Васил ми прошепна:
– Ако нещо стане, няма да ме спасяваш, а ще бягаш с всички сили.
Улицата пред клуба беше пуста. Двайсетина метра по-долу, точно под една лампа, стърчеше самотна фигура – едър мъж с качулка. Поехме бавно към него. Той търпеливо ни изчака и когато светлината обля лицата ни, се прокашля и каза:
– Извинете, господа – гласът му беше дрезгав и басов. – Дали някой от вас се казва Васил Странджев?
– Аз съм този, когото търсите – отвърна Императора. – Сервитьорът ми съобщи, че искате да се срещнете с мене. За какво става дума?
– Казвам се Стоян Стоянов – представи се мъжът. – Предпочитам обаче да поговорим насаме.
– Нямам тайни от този младеж – кимна към мене Императора. – Давайте направо!
– Добре – прокашля се пак Стоян Стоянов. – Отдавна се опитвам да се свържа с вас… Разбрах, че сте сериозен колекционер и искам да ви предложа една златна монета, римски ауреус.
– Ако не е тайна – усмихна се бай Васил, – кой ме препоръча?
– Един мой приятел – Петър Кьосев. Каза за вас, че сте единственият честен нумизмат. Каза още, че ще ми дадете най-справедливата цена.
– Ченгето Петър Кьосев? От София? – Императора театрално се плесна по челото. – Този Кьосев, дето преди десет години ме вкара за два месеца в следствения арест?
– Същият – отвърна Стоянов. – Колега ми е. И аз съм полицай, но работя в КАТ.
– Виждам, че носите мобифон – каза Императора. – Можете ли да ме свържете с Петър Кьосев?
Катаджията набра някакъв номер и даде телефона на бай Васил, който ни обърна гръб и поговори две-три минути със софийското ченге. После се позасмя, върна мобифона на Стоянов и го попита:
– Носите ли ауреуса?
– Нося това – каза оня и извади две снимки, – с двете страни на монетата.
Императора ги взе, премести се точно под светлината на уличната лампа и измъкна от джоба си голяма лупа. Докато ги оглеждаше, небрежно подхвърли:
– Откъде го имате ауреуса?
– От баба ми – отвърна катаджията. – Баща ѝ е бил търговец на коне. Преди да умре, подарил на трите си дъщери по една златна пара. На двете – по-големите, дал жълтици на Франц Йосиф, а на баба – ауреуса. „Извинявай – казал ѝ, – ти си най-малка, затова на тебе давам най-дребната паричка.“
– Баба ти е извадила късмет – усмихна се Императора. – Ако монетата не е фалшива, ще ти платя за нея пазарната ѝ цена в Европа. Съгласен ли си?
– Съгласен съм – отвърна Стоянов и двамата си стиснаха ръцете.
– Другата седмица имам път към София – добави бай Васил. – Дай си телефона и ще те потърся. Дотогава ще съм проверил точната цена на монетата по каталог.
Когато се качихме в мерцедеса, Императора направо сияеше. Запали и подкара бясно по уличките.
– Юлиане – потупа ме силничко по рамото. – Ти ми носиш късмет. Този ауреус е един от двата, които ми липсват в колекцията. Предпоследният. Знаеш ли откога го издирвам…
В Тополка се прибрахме посред нощ.
Следва продължение...