Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2023 05 Guinness

 

Преди няколко години отидох в хранилището на Гинес в Дъблин. Преди това бях прекарвала много време в града, но никога не бях посещавала пивоварната. Екскурзията е добра. Можете да научите как се правят бъчвите, да отпечатат лицето ви в върху бирена халба и накрая да изпиете едно питие в бар с 360-градусова гледка към града. Но това, което се запечата най-силно в съзнанието ми, беше нещо, което видях там случайно.

Една от изложбените зали беше затворена, но само частично. Любопитството ми надделя и зад вратата открих стая, която беше празна, с изключение на една маса. На масата имаше няколко издания на Книгата на рекордите на Гинес. Не се бях сещала за тази книга, откакто бях в началното училище. Тогава „Книгата на рекордите на Гинес“ означаваше голям, ярко оцветен том с твърди корици, съдържащ 500 страници със снимки на хора, които правят неща като например да си пускат много дълга коса или да жонглират с ножове. Това бяха книги, които децата радостно разопаковаха на Коледа и се караха за тях с братята и сестрите си. Докато прелиствах старите издания – 1994, 2005, 2012 г. – за пръв път се замислих за връзката между Гинес – бирата и Гинес – книгата, както и за стотиците въпроси, които не се бях сетила да задам като осемгодишна, удивлявайки се на човека с най-разтегливата кожа или с най-много игли, забити в главата му.

Дори сега, в епохата на YouTube и TikTok, когато можеш да се катапултираш към слава, богатство и признание само с помощта на телефона си, Книгата на рекордите на Гинес продължава да съществува, донякъде невероятно. Книгата, която от 1999 г. насам се нарича „Световни рекорди на Гинес“, все още е огромен водовъртеж от щури снимки и твърди данни.

Но компанията, която издава книгата, наречена още „Световни рекорди на Гинес“, не е същата, както когато държах в ръцете си първата годишна книга – зелено-сребърното издание от 2002 г. Продажбите на книгата са намалели в последно време и компанията е била принудена да намери нови начини за печелене на пари – не всички от тях срещнали одобрението на старата гвардия на GWR. Когато разговарях с Анна Никълъс, която през 80-те и 90-те години е работила като ръководителка на отдела за връзки с обществеността за книгата, тя изрази съжаление за това как са се променили нещата: записите вече са по-сензационни, каза тя, за да отговорят на търсенето на аудиторията, която може да вижда необикновени неща, когато пожелае в социалните медии. „Изглежда, че Гинес няма проблеми с безсрамното и безпардонно продаване на своята предана аудитория“, твърди един някогашен страстен фен в блогпост от 2020г.

Странно е да си мислим, че Световните рекорди на Гинес – предприятие, кръстено на бирена компания, което каталогизира най-безсмислените начинания на човечеството – е вид организация, която би могла да се продаде. На пръв поглед това е все едно да обвиниш [развлекателния парк] Alton Towers или Pizza Express, че се продават. Но колкото по-дълбоко навлизах в света на чупенето на рекорди, толкова по-смислено ставаше това. Въпреки абсурдността си, а може би и точно заради нея, чупенето на рекорди е отражение на нашите най-дълбоки интереси и желания. Ако се вгледате достатъчно дълбоко в мъжа, който се опитва да счупи рекорда за най-много лъжици, залепнали чрез „магнитна вътрешна сила“ върху човешко тяло, или в жената, която се стреми да стане най-възрастната танцьорка на салса в света, може да се окаже, че започвате да вярвате, че надничате в душата на човечеството.


Small Ad GF 1

В една ветровита късна есенна сутрин в Олимпийския парк в Източен Лондон открих млад мъж, който скачаше на „пого-стик“ с толкова нервна тържественост, колкото е възможно да се прави нещо такова. Тайлър Филипс, който има аурата на излязъл от водата сърфист от Ориндж Каунти, с хавайска риза и дълга коса, вързана назад под каска, беше там, за да се опита да счупи рекорда за най-много последователни коли, прескачани на пого стик. Зад него пет таксита се бяха подредили едно до друго, с разстояние от няколко метра между тях. Десетина служители на „Рекордите на Гинес“ стояха наоколо, за да наблюдават опита. Сред тях беше и мъж в тъмносив костюм с логото на GWR (както научих по-късно, този вид костюм е порицаван от мнозина в компанията заради високото напрежение на статичното електричество, което произвежда), който ми беше представен като Крейг Глендей, главният редактор на книгата. Крейг наблюдаваше сцената с невъзмутимото излъчване на човек, за когото да гледа как някой прескача коли с пого-стик е всичко, което върши през деня.

Атмосферата беше напрегната. Бяха направени окончателни измервания на разстоянието между колите (280 см) и височината им (1,88 м). Бяха поставени камери, които да документират подвига. Филипс направи няколко тренировъчни пробега без автомобилите. В един от случаите се озова проснат на асфалта. Изкрещях, неволно.

Накрая дойде момента. Всички се умълчаха. Филипс се успокои и започна. Справи се с първия скок. После втория, после третия. Всички бяха затаили дъх. Когато Филипс скочи на последното такси и се приземи невредим, той пусна пого стика на земята и направи празнично задно салто, развълнуван. „Да!“ – изкрещя той, преди да се затича към Глендей, за да го сграбчи в мечешка прегръдка. (Оттогава Филипс подобри собствения си рекорд, като през февруари 2022 г. в Милано прескочи шест автомобила).

 

7580

Тайлър Филипс поставя своя световен рекорд по пого през 2021 г.
Снимка: Майкъл Боулс/Световни рекорди на Гинес

 

Глендей е част от GWR от 2001 г. насам и в резултат на това води изключително разнообразен професионален живот. Дори е пострадал при изпълнение на служебните си задължения. Веднъж по време на пътуване до Истанбул, за да се срещне с жената, която може да избута очните си ябълки най-далеч навън от естественото им място, получава ухапване от насекомо, което води до инфекция, която едва не е довела до ампутация. Веднъж е блокиран за седмица в южния край на чили с групата Fall Out Boy, която се опитва да лети до Антарктида, за да счупи рекорда за най-бързо време за изнасяне на концерт на всеки континент. „Местните хора си мислеха, че съм от Fall Out Boy. Казваха: „Защо този дебел старец е във Fall Out Boy?“ – спомня си той.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Няколко седмици след като станах свидетелка на подвига на Филипс, посетих Глендей в централата на Световните рекорди на Гинес в Лондон. Компанията има повече от 400 служители и офиси в Ню Йорк, Дубай, Токио и Пекин, но централата се намира в невзрачна сграда близо до Тотнъм Корт Роуд. На пръв поглед офисът прилича на всеки друг. Докато погледът ви не се спре на предмети като шайбата от най-дългия хокеен мач (52 ч. и 1 мин., 2002 г.) и счупената тоалетна чиния от рекордния опит за разбиване на най-много тоалетни чинии с глава в рамките на една минута (47), направен през 2007 г. Именно тук Глендей и екипът му съставят книгата, както и правят или разбиват мечтите на надеждите за поставяне на рекорди по целия свят.

Глендей искаше и аз да се опитам да счупя рекорд. Той прегледа тяхната база данни с 60 000 рекорда, за да намери такъв, който да е лесен за изпълнение в офиса и да не е невъзможно труден за преодоляване. Установихме, че ще бъде най-добре ако проверим колко дълго време можем да стоим на един крак със завързани очи. Рекордът беше 31 мин. и 14 сек. Глендей разпечата шест страници с указания. За по-сложни рекорди указанията могат да достигнат десетки страници, но тези бяха сравнително прости. Прочетох, че нямам право да подпирам другия си крак на стоящия, че трябва да имам двама независими свидетели, които да измерват времето на опита ми с хронометри с точност до 0,01 секунди, да заснема всичко си за проверка от Гинес и да съм със завързани очи дори в случай, че в действителност съм сляпа.

Както всички кандидати се за рекорд, имах право на три опита. Първият ми опит беше с времетраене 3,4 секунди. След това 25,06 секунди. След това 31,03. Донякъде ме е срам да кажа, че една малка част от мен беше изненадана. Докато четях указанията, някакъв вътрешен глас ми беше прошепнал: „Ами ако това е моето тайно умение? Неоткрит досега гений, който притежавам: да стоя на един крак със завързани очи?“. Всъщност не очаквах да счупя рекорда. Но малката възможност беше вълнуваща.

Като дете мислех за Гинес като за нещо подобно на мистична висша сила или някакъв държавен орган. Струваше ми се, че книгата трябва да е съществувала винаги. Не е така. Всичко е започнало с един спор през 1951 г. Управляващият директор на [пивоварната] „Гинес“, сър Хю Бийвър, бил на лов в Уексфорд и групата му не можела да се споразумее коя дивечова птица е най-бърза. Изглежда, че този спор е останал в съзнанието на Бийвър. Когато три години по-късно си спомня за случката, му хрумва, че подобни спорове трябва да се случват постоянно и със сигурност ще има апетит за отговори, които да решат спора, под формата на сборник, който да каталогизира световните рекорди, както и екстремните стойности на природния свят. Този том би могъл да се разпространява в кръчмите, в които се продава Гинес. Той би могъл да се продава и в магазините и да осигури още един източник на приходи за пивоварната.

 

2689

Етибар Елчиев се опитва да счупи рекорда на Гинес за най-много лъжици върху човешко тяло в Тбилиси, Грузия, през 2011 г.
Снимка: Ройтерс/Guardian

 

За помощ Бийвър се обръща към еднояйчните близнаци Рос и Норис Макхитър, които управляват служба за предоставяне на факти и цифри за вестниците на Флийт Стрийт. Първото издание, публикувано през 1955 г., е оформено от еклектичния личен вкус и чувството за благоприличие на братята. Норис ненавиждал популярната музика, защото я смятал за „ефимерна“, и затова ограничил броя на записите в тази област. Не са включени записи, свързани със секса, защото близнаците смятат, както казва Норис през 1954 г., че „такива записи могат да се намерят в медицинската литература, но нашата книга е от онези, които лелите на девойките дават на племенничките си“. За сметка на това читателите могат да открият най-високия млеконадой на крава през целия ѝ живот (325 130 паунда, притежание на британска фризийска крава на име Manningford Faith Jan Graceful). Предговорът към първото издание гласи: „Гинес се надява, че тази книга може да помогне за разрешаването на много нажежени спорове и, надяваме се, да превърне жегата в светлина.“

Книгата става изключително популярна и се ражда ежегодната Книга на рекордите на Гинес, като близнаците Макхитър остават начело през следващите две десетилетия. През 1975 г. обаче Рос е застрелян от ИРА за това, че публично предлага награда от 50 000 лири за информация, водеща до осъждането на терористични атентатори във Великобритания. Норис продължава да работи сам, като се оттегля от поста редактор едва през 1985 г. и остава в ролята на съветник до 1996 г., когато спира да работи за GWR. „Книгата беше Норис и Норис беше книгата“ – така ми каза Анна Никълъс. Под негово ръководство централата на GWR се превръща в маяк за най-големите чудаци в Обединеното кралство, които претендират за всичко – от най-тежкия колбас до най-голямата четка за зъби в света. (Освен това Норис е и пламенен консерватор – враг на профсъюзите, Европейския съюз и санкциите срещу апартейда в Южна Африка – въпреки че тези му убеждения не личат в редактираната от него книга.)

Днес всеки, който спори с приятелите си по въпроси като „коя е най-бързата дива птица“ (червеногуша сврака, 130 км/ч), разбира се, ще се консултира с интернет, а не с последното издание на „Рекордите на Гинес“. Компанията има определено аналогово излъчване – предметите, изложени в офиса, физическата същност на самата книга. Но когато седнах да разговарям с Глендей в централата на GWR, в заседателната зала, кръстена на Илейн Дейвидсън, жената с най-много пиърсинги на света, той направи смелото твърдение, че ерата на информацията по заявка не е убила нуждата от тяхната книга. Всъщност, продължи той още по-смело, тя може би всъщност им е помогнала.

Той представи GWR като своеобразен проверител на абсурдните факти. GWR поддържа тесни връзки с експерти в най-различни области като сърфиране, архитектура, екстремни метеорологични условия, роботика и пъзели. Глендей твърди, че книгата служи като авторитет по начин, по който голямото измиване на информация в интернет не може: те знаят какви са рекордите, защото са ги измерили, направили са видеозапис и могат да посочат насоките, по които са проверили рекорда. „Можеш просто да изкрещиш един въпрос на улицата и да видиш какъв отговор ще получиш: това е интернет“, каза Глендей, говорейки малко като човек, който е пристигнал в наше време от 1995 г., за да ми говори за нещото, наречено Интернет.

Според мен има четири вида рекорди на Гинес. Първи тип: рекорди, които са счупени, без да са правени опити за поставяне на рекорди. Най-много думи в хит-сингъл (Rap God на Еминем – 1560); най-отровната усойница (Echis carinatus). Втори тип: спортни постижения. Най-бързият боксов нокаут (4 секунди), най-дългият тенис мач (11 часа и 5 минути) и т.н. Третият тип са тези, които се запечатват в спомените ни от детството: рекорди, които сякаш съществуват само за да бъдат рекорди. Най-голямата мозайка от препечени филийки (189,59 кв. м), най-бързото търкаляне на портокал със собствения нов на разстояние една миля (22 мин. 41 сек.) и може би най-емблематичният от всички – най-дългите нокти (42 фута 10,4 инча). Има и четвърти вид: маркетингови каскади. През 2020 г. например „Bush's Beans“ постави рекорд за сладкиш с най-много слоеве (493 кг и 70 слоя), за да „отпразнува Супербоул“. Две години по-рано пицарията Moontower в Бърлсън, Тексас, създава най-голямата пица в света, предлагана в търговската мрежа, с площ 1,98 кв. м, която се продава на дребно за 299,95 долара с ДДС.

За някои наблюдатели съществуването на тази последна категория е тъжно отражение на това колко далеч е паднала компанията. „Те са загубили интелектуалния интегритет, който имаха близнаците“, каза ми синът на Норис, Аласдър Макуиртър. „За тях това беше търсене, основано на знанието, и те имаха огромен ентусиазъм за него. Докато днес всичко се прави, за да се печелят пари.“ От 1997 г., когато Guinness се слива с Grand Metropolitan, друг конгломерат, и се формира Diageo, GWR трябва да работи като самоиздържаща се фирма, а не като новинарско звено на бирена компания. (Сега GWR е собственост на канадския конгломерат Jim Pattinson Group.)

В днешно време GWR Consultancy, която е въведена през 2009 г. и предлага на клиентите си услуги по решаване на спорове срещу заплащане, формира половината от приходите на компанията. Марките, които искат да счупят рекорд като част от рекламна кампания, не могат просто да си купят вписване в книгата, но срещу такса от 11 000 GBP получават услугите на консултант на GWR, който може да им помогне да обмислят кой рекорд може да постави компанията им, за да постигне най-видим резултат, както и да предложи официален съдия за техния опит. През 2022 г. Mastercard накара група футболисти да счупят рекорда за футболен мач, игран на най-висока надморска височина при параболичен полет: малко повече от 6 километра, игран в условия на нулева гравитация на специално оборудван самолет. Може би малко по-малко впечатляващо е, че през 2021 г. компанията Currys създаде най-голямата пирамида от перални машини в света (13 метра и половина) на паркинг в Ланкашир. И като всеки бизнес, самата GWR има нужда от време на време да си прави магии за реклама. Съобщенията, обвързани с шумни новинарски събития, като например, че Елон Мъск вече държи рекорда за „най-голяма сума пари, загубена от един човек“, са изумително силни актове на самореклама, които гарантират, че думите „Рекорди на Гинес“ ще се появят в най-известните медийни марки в света – от Sky News до CBS, от Hindustan Times до Guardian.

Попитах Глендей какво мисли за оплакванията, че организацията се е променила към по-лошо: повече пари, по-малко душа. „По-скоро добавихме към бизнеса корпоративна страна, отколкото да заменим нещо“, каза той. „Това е онова старо ‚носталгията не е това, което беше‘.“ Освен това, добави той, повечето от тези записи като маркетингови трикове не влизат в книгата.

 

3840

Норис и Рос Макуиртър през 1974 г. Снимка: Дейвид Грейвс/Rex/Shutterstock

 

След въвеждането на консултантските услуги GWR се сблъсква и с други критики. Най-сериозната от тях се отнася до Гурбангули Бердимухамедов, който управлява Туркменистан между 2007 и 2022 г. (Оттогава той е заменен на президентския пост от сина си Сердар.) Бердимухамедов беше диктатор, чийто режим извършваше произволни задържания, контролираше медиите, преследваше хомосексуални и жени, искащи аборт, и дискриминираше етнически и религиозни малцинства. Освен това той е бил страстен фен на GWR. Между 2011 г. и 2018 г. неговото правителство и свързаните с него органи са подали общо седем заявления до GWR за опити за поставяне на рекорди. По негово желание град Ашхабад поиска и счупи рекорда за „най-голяма гъстота на сгради с облицовка от бял мрамор“. Една кула, която той наредил да бъде построена, спечелила рекорда за най-голямо архитектурно изображение на звезда. (GWR ми каза, че не може да разкрие колко пари е платил Туркменистан за услугите на GWR Consultancy).

Когато повдигнах въпроса за работата на GWR с Бердимухамедов, Глендей призна, че това е било погрешна стъпка поради състоянието на човешките права в Туркменистан. Сега компанията е по-внимателна по отношение на връзките си с всичко, за което смята, че има „някакъв политически ъгъл“, каза той. „Ако сте училище и идвате при нас от Туркменистан и искате да направите опит за рекорд, това е напълно нормално. Но ако е организирано от министъра на културата, тогава започваш да си мислиш: „Чакай малко. Защо?“

В основата на GWR стои работата на около 90-те съдии. Тяхно задължение е да отделят фактите от измислиците и, доколкото може да се каже, че институцията има достойнство, те трябва да го запазят. Всеки от тях трябва да носи специално сако – същото, с което Глендей беше облечен по време на опита с пого-стика – на всяко събитие, независимо от времето. Не им е позволено да ядат или пият алкохол по време на работа и не могат да се събират с рекордьорите след работно време. Съдиите носят сертификат в рамка при всеки опит за поставяне на рекорд, а ако опитът е неуспешен, го отнемат, за да бъде унищожен, защото понякога хората са претърсвали кофите за боклук, за да си откраднат сертификат на Гинес.

Някога е трябвало съдиите на GWR да присъстват на всеки опит за рекорд – в началото това обикновено е бил самият Норис Макхитър. Мик Мийни, ирландец, който през 1968 г. се опитва да подобри световния рекорд за най-дълго погребение приживе, живее в ковчег под двора на строителен предприемач в Килбърн в продължение на 61 дни. Той се хранел с „пържола и цигари“, доставяни му през тръба, и се изхождал в специално монтирана тръба за извличане на газове. Но забравил да покани съдията от GWR да провери лично опита му и така му било отказано място в книгата. „Един от съдиите ни летя до Сидни, за да претегли една порция ризòто, и след това отново се качи на самолета. Това е много време извън офиса“, казва Глендей.

Не всичко може да бъде рекорд. Съдиите получават до 100 заявки за нови рекорди на ден. При преценката на тяхната годност GWR прилага пет критерия. Рекордите трябва да могат да се стандартизират, да се измерват, да се чупят, да се проверяват и, което е изключително важно, да съдържат само един суперлатив. Най-бързият маратон: окей, това е честна игра. Най-високият човек на света: честна игра. Най-бързият маратон, пробяган от най-високия човек: не, така не става. Освен това трябва да има усещане, че някой друг може да иска да счупи този нов рекорд. „Една от типичните неудачни заявки, която получихме, беше за най-дълга рисунка на зловещ влак“, каза Глендей.

 

4000

Най-голямата пирамида от перални машини в света през 2021 г.
Снимка: Антъни Девлин/ПА

 

Днес повечето отсъждания се провеждат дистанционно, като се разглеждат видеоматериали. Ако искате съдия да присъства на вашия опит за поставяне на рекорд, лично или чрез видеовръзка, ще трябва да платите 6 000 паунда за тази привилегия. Това ще ускори и евентуалното одобрение на опита ви за рекорд. В противен случай ще трябва да изпратите видеозапис на опита си на GWR чрез нейния онлайн портал и да изчакате няколко месеца, за да чуете дали тя е убедена, че сте счупили рекорда. (Не са много хората, които плащат 6 000 GBP. Големите пари за GWR идват от работата с марки.)

Глендей, както и много други служители на Гинес – от главния изпълнителен директор до младшите офис служители, е преминал обучението на официалните съдии. То отнема около седмица и включва медийно обучение, насоки за публично говорене, кодекси за поведение и бърз курс за използване на различни видове измервателна апаратура, като например звукомер за регистриране на най-силното оригване от мъж (112,4 db, приблизително толкова силно, колкото е възможно да се изсвири на тромбон). Съдиите често се изпращат в различни краища на света с много кратко предизвестие и не им се съобщава какъв е опитът за рекорд, докато не приемат мисията. Към всеки рекорд трябва да се подхожда с еднаква сериозност. „Звучи нелепо, като например някой да скача с плавници“, каза ми един дългогодишен съдия, Алън Пиксли. „Но те тренират всеки ден и наистина вярват в това. Трябва да се отнасям към всяко съдийство така, сякаш това е бягане на 100 метра с Юсейн Болт.“ Съдиите разказват сериозно за разочарованието, което изпитват, когато трябва да отказват сертификати на хора, които се провалят в опитите си. Особено тежко им е, когато трябва да отказват сертификати на училища и благотворителни организации, но понякога това трябва да се направи.

Съдийството може да бъде опасно занимание. Глендей си спомня за една особено сложна ситуация в Москва, където е дошъл да оцени опит за най-голямото изливане на бетон в историята. Беше много студено – „имаше хоризонтален сняг“ – и инженерите на място заявиха, че е технически невъзможно да се излее бетонът. „Така че те се опитваха да ме накарат просто да симулирам презентация, сякаш това се е случило, а те биха могли да я заснемат и да я нарежат в друга презентация“, разказа ми Глендей. „И аз казах, че наистина не мога да го направя. Но аз стоя на ръба на огромна дупка във финансовия район на Москва, преди да е бил финансов район, който е просто пустош. Изглеждаше като нещо от филм на ужасите. Помислих си най-сериозно, че просто ще изчезна в дупката и това ще бъде всичко“.

Глендей мъдро решава да сътрудничи. „Много е трудно да откажеш. Затова правилото е просто да го направиш. А след това просто да се измъкнеш и да го отмениш на следващия ден. Това е доста напрегнато, да.“

Освен обикновените хора, които имат конкретен рекорд, който искат да счупят, и фирмите, които искат да счупят рекорд с цел реклама, има и друга категория рекордьори: хора, които са превърнали чупенето на рекорди в самостоятелна дисциплина, със собствени правила и умения. Това са суперрекордьорите, боговете на Олимп на GWR. „Те имат определена аура около себе си, отношение, присъствие“, каза ми Пиксли, „и е важно да не се плашим от това.“

Суперрекордьорите са от хората, които се опитват да счупят по един рекорд на седмица. Дейвид Ръш, учител, живеещ в Бойз, Айдахо, е направил първия си рекорд – най-продължителното жонглиране със завързани очи – през 2015 г. и оттогава насам е счупил още над 250. Нито един човек в историята не е улавял толкова много желирани бонбони [marshmallows], изстреляни от самоделен катапулт в рамките на една минута (77), нито пък някой е обличал повече тениски за 30 секунди (17). „Не само че можете да станете по-добри във всичко – каза ми Ръш в интервю за Zoom, – но и вярата, че можете да станете по-добри в нещо, значително подобрява способността ви да го направите.“

Един от честите преки конкуренти на Ръш е Силво Саба, собственик на фитнес зала от околностите на Милано и човекът, който в момента държи най-много рекорди на Гинес: 193. Особената гениалност на Саба е в идентифицирането на така наречените „меки рекорди“: такива, които повечето хора биха били способни да счупят, ако подходят по правилния начин. За Саба поставянето на рекорди не е предимно физическо, а стратегическо постижение. През 13-те години, в които се занимава с поставяне на рекорди, той се е научил никога да не счупва рекорда, а да го счупи съвсем малко, така че ако впоследствие някой го подобри, той да може да се върне и да надмине опита му без много допълнителни тренировки. „Обичам да защитавам рекордите, които държа“, каза ми той.

Почти всички суперрекордьори говореха за приятелството, което споделят с клегите си; те са общност. Много от тях използваха думата „семейство“. И ако рекордьорите са семейство, то си има ясно изразен патриарх: Ашрита Фурман, рекордьор в продължение на повече от четири десетилетия и вдъхновител на мнозина от по-младото поколение. Раш има спомен от детството, когато по телевизията е видял как Фурман чупи световен рекорд, балансирайки 50 бирени чаши върху брадичката си. Андре Ортолф, 29-годишен германец, който е специализиран в това да яде много бързо (колкото по-течна е храната, толкова по-добре, очевидно), каза, че първата му книга от GWR е била годишната книга от 2004 г. На страница след страница виждал името на Фурман. „Осъзнах, че този човек е разбил почти всичко. Така че и аз мога да счупя едно или друго.“

Фурман, който сега е на 68 години, живее в [градчето] Ямайка, Ню Йорк. Когато пристигнах в къщата му миналото лято, го намерих на верандата, спретнато облечен в жълта поло риза и маратонки New Balance. Покани ме да заобиколя задната част на къщата до градината, след което влезе вътре, за да донесе нещо, прескачайки четирите стъпала на верандата си с един плавен скок.

Фурман държи своите сертификати на GWR, повече от 700 на брой, в прозрачна пластмасова кутия в гардероба си. Той има толкова много, че е престанал дори да подава молби за издаване на сертификати, когато счупи някой рекорд. Това е човек, който знае с точност от колко предни кълбета ще повърнеш, коя марка яйца са най-лесни за балансиране върху равна повърхност и кои мускули на краката ти се уморяват първи, ако стоиш прекалено дълго върху топка за йога. Той извади екземпляра си от първата книга на Гинес, очевидно добре запазен, и ми прочете цитат от предговора с благоговението, с което евангелист може да цитира пасаж от Библията.

 

3481

Френски и италиански пекари позират със сертификата си след изпичането на най-дългата багета в света през 2015 г. Тя е дълга 122 метра.
Снимка: Антонио Калани/AP

 

Пътят на Фурман започва, когато е на 16 години и е разочарован от живота. Един ден той среща индийски духовен учител, живеещ в Куинс, на име Шри Чинмой. Тогава той решава да го следва до края на живота си. Ашрита не е собственото му име – всъщност то е Кийт, – а име, което сам е избрал – практика, възприета от всички последователи на Шри Чинмой. Няколко години по-късно някои от последователите му се подготвят за 24-часово състезание с велосипеди около Сентрал парк, като начин да постигнат себепреодоляване чрез физически упражнения. Фурман, който през целия си живот не е бил атлетичен, не е искал да се състезава. Но започнал да се чувства виновен, че се е измъкнал, и се записал седмица преди състезанието. Предната вечер състезателите се събрали да медитират със своя учител. „И той каза, просто така, за забавление, колко километра мислиш, че ще изминеш по време на състезанието? Най-добрите състезатели смятаха, че могат да направят може би 300, 325 мили. И моят учител каза: така, Ашрита, колко мили? 400?“

Фурман се прибрал направо вкъщи, страхувайки се, че ще умре при опита си, и написал завещание, в което оставил на съквартиранта си земните си притежания, включително един заек и няколко птици, които използвал, за да прави фокуси за деца. На следващия ден, без никаква подготовка, той изминал 405 мили с велосипед и се класирал на трето място. По думите му това се случило „просто“ – чрез медитация. „Веднага щом слязох от велосипеда, се свързах с книгата на Гинес, защото винаги съм бил голям фен. Помислих си, че ако мога да направя това, значи мога да счупя и някой рекорд на Гинес. И искам да го направя не за да видя снимката си в книгата, а за да разкажа на хората за силата на медитацията“.

Той е използвал тази сила, за да счупи стотици рекорди. Скачал е с пого в Антарктида, изминал е 80,95 мили с бутилка мляко на главата си, спечелил е надпревара с як в Монголия, при което е бягал в чувал за картофи – и всичко това, само за да популяризира Шри Чинмой сред по-широка публика. „Осъзнах, че имам тази способност. И това не е само мое дело“, казва той. И повтаря това, което ми беше казал Раш: да бъдеш най-добър в нещо не е вродено. То е нещо, което си решил да направиш.

Споменах за жалкия си опит за рекорд по стоене на един крак. Очите на Фурман светнаха. „Можеш да го направиш, можеш… 32 минути не е много време. Виждаш ли, това е мек рекорд – каза той, а по лицето му избухна усмивка, – което ме кара да си мисля, уау, бих могъл да го направя“.

Фурман е човек от старата гвардия, която смята, че поставянето на рекорди се е превърнало в твърде голям бизнес. „Нещата с Гинес много се промениха“, каза ми той. „Навремето това беше много по-лично. Години наред, когато излизаше книгата, аз излизах на обяд с редактора или с ръководителя на отдела за връзки с обществеността. Мисля, че малко сме изгубили това. Познавам Крейг [Глендей], мисля, че е страхотен човек, но наистина всичко се превърна в голям бизнес. И аз разбирам това. Това е начинът, по който се е променил светът.“

В наши дни Фурман се интересува повече от това да помага на другите да постигат своите цели, отколкото да чупи рекорди. За него рекордите са мерило за човешкия прогрес. Той е просто щастлив, когато те са счупени, и особено когато са счупени с негова помощ. „Това е нещо наистина положително. Имам предвид, че имаме нужда от повече положителни неща в света, нали?“

Окуражена от вярата на Фурман в моите способности, прекарах седмиците след посещението си в тренировки да стоя на един крак със завързани очи. Първоначално ми се получаваше много зле. После, съвсем скоро, вече не бях. Стигнах до 12 минути и осем секунди, преди да ми хрумне да проверя дали рекордът не е счупен, откакто го опитах в офиса на Гинес. Беше. Сега рекордът беше 1 ч. 6 мин. 57 сек. и беше счупен в началото на 2022 г. от човек на име Рам Фай в Утар Прадеш в чест на баща му, който е голям фен на рекордите на Гинес. (Гинес е масово популярен в Индия, още едно следствие от достигането до по-широка аудитория благодарение на интернет, каза ми Глендей). След като прочетох това, бях деморализирана и се отказах. Причината, поради която не счупих рекорда, не беше, че бях неспособна да го направя. Беше, защото не го исках достатъчно.

Или може би не го исках по правилните причини. GWR може и да е бизнес, но за хората, които се стремят към рекорди, това е нещо много повече. Джордж Камински, който до 2007 г. държеше рекорда за най-голяма колекция от четирилистни детелини, е събирал всяка една от тях от територията на затворите в Пенсилвания, където е излежавал доживотна присъда. Жената с най-дълги нокти, Даяна Армстронг, ги има не защото иска да има своя снимка в книгата. Тя е с най-дългите нокти, защото е решила никога повече да не ги реже, след като дъщеря ѝ, с която си правела маникюр, починала на 16 години.

Попитах всички, с които разговарях, дали смятат, че регистрирането на световните рекорди е важно. „Какво е определението за ‚важно‘? Това, което вие или други хора намирате за важно“, каза Раш. Събитията, които отбелязваме на Олимпийските игри, първоначално са били избрани, за да демонстрират някакъв вид бойни умения: хвърляне на копия, бързо бягане, борба с противник. Добавили сме нови категории: баскетбол, скейтборд. Но повечето от постиженията, които оценяваме, както в Олимпийските игри, така и навсякъде другаде, са произволни. Световните рекорди на Гинес са начин да се признае стойността на всяко човешко усилие: да се отбележи абстрактното постижение. Спомняйки си какво е направило работата в GWR вълшебна за нея, Никълъс казва: „Това беше единствената част от обществото, която беше напълно, напълно приобщаваща. Нямаше значение кой си и къде се намираш по света, можеше да бъдеш феноменален рекордьор в собствената си област и да оставиш следа.“

Говорих отново с Глендей в края на миналата година, няколко месеца след срещата ми с Фурман. Беше преживял разочароваща седмица: опитът за най-високия скок с бънджи, бил провален от необичайно силен вятър. Но той не се чувстваше победен. „Да четеш за неща, за които дори не си предполагал или не можеш да си представиш, е просто вълнуващо“, каза ми Глендей. „Откритието качва адреналина ти – ние продължаваме да го изпитваме и сега. Аз все още го изпитвам, когато виждам неща, които никога не съм виждал. Например тази година имаме куче и котка, които се возят заедно на скутер.“

Неотдавна влязох в Zoom, за да гледам как Ортолф, младият рекордьор с дарба да се храни много бързо, се опитва да счупи следващия си рекорд: най-краткото време за сортиране на 500 г дражета M&M по цвят, като използва само една ръка. Носителят на титлата, мъж от Пърт, беше постигнал това за 1 мин. 33,03 сек. В дома си в Аугсбург, малък град в близост до Мюнхен, Ортолф е поставил пред себе си седем купички с еднаква височина, а камерата е поставена на статив. Той отвори торбичката с M&Ms, изсипа ги в една от купичките и показа празната торбичка на камерата, на мен и на другия си свидетел, негов приятел.

Той седна и постави лявата си ръка зад гърба, а дясната – на масата. Направи няколко успокоителни вдишвания. Таймерът се задейства и той започна. Беше си изработил техника: първо сините, тъй като ги намира за най-лесни за забелязване.

Единственият звук беше отмереното дишане на Ортолф и ритмичното цъкане на сините бонбонки, които потракваха в керамичната купичка. После кафяви, зелени, жълти, оранжеви. При последния цвят вече беше ясно, че има достатъчно преднина. Когато и последната бонбонка попадна в купата, свидетелят спря часовника. Една минута и 27,45 секунди. Още един рекорд в торбата, неговият 104-ти.

Ортолф се засмя, широка усмивка огря лицето му.

„Да“, каза той, „да“.

 

Източник

 

Имоджен Уест-Найтс е писателка и журналистка, живееща в Лондон. Редовно пише за Гардиън, Файненшъл Таймс, Ню Йорк Таймс и Слейт. През 2017 г. е включена в краткия списък на наградата Portobello и в краткия списък на наградата за есе на FT/Bodley Head за 2018 г.


Pin It

Прочетете още...