Pin It

 

2018 07 Israel
Ерусалим, 2018. (Снимка: Thomas Coex/Agence France-Presse)

 

Посред един момент на национална еуфория, основателят и пръв премиер-министър на Израел, Бен Гурион, се връща през 1967 от пенсионирането си, за да предупреди израелците, че са посели семената на саморазрушението.

Израел току-що е постигнал поразителна военна победа над съседите си, вдъхвайки на израелците извисяващото усещане, че великият експеримент по създаването на еврейска държава може действително да проработи.

Но Бен Гурион настоява, че Израел трябва да върне обратно териториите, които е завоювал. Ако не го направи, казва той, окупацията ще разруши младата държава, която е била основана, за да защитава не само еврейския народ, но и идеалите на демокрацията и плурализма.

Днес, половин век и една година по-късно, Израел формално обяви правото на национално самоопределение, някога възприемано като включващо всички хора, живеещи в неговите граници, като „уникално [тоест валидно единствено] за еврейския народ“.

За някои хора новият закон е естествено продължение на израелската победа от 1967 над съседи, противопоставящи се на съществуването му. Чрез него еврейският народ се съхранява и защитава вътре в граници и закони, които го поставят на първо място.


Small Ad GF 1

Но за други това е стъпка точно в посоката, която Бен Гурион е предсказал: от окупация към безконечен конфликт, идещ както от идеали, така и от демография, който ще разяжда демокрацията отвътре и ще заплашва националния характер.

Преди всичко останало законът може да се окаже избор между две версии на Израел, между които има все по-засилващо се противоречие. Американските дипломати от години насам изказват нещо, което е просто друга версия на предупреждението на Бен Гурион: ако Израел не сключи мир с палестинците, той ще трябва да избира между двете си различни идентичности – или като еврейска държава, или като демократична такава.

Допитванията до общественото мнение показват, че израелците започват да се съгласяват с едно такова виждане: все по-голям брой от тях виждат страната си като изправена пред избора кое да поставят на първо място: еврейскостта или демокрацията си.

И макар че обстоятелствата около Израел може и да са уникални, то усещането за едно неизбежно предстоящо решение относно собствената национална идентичност не е. Налице е все по-засилваща се антипатия срещу идеята, че страните [държавите] трябва да поставят демокрацията над всичко останало. Това движение, мотивирано от възприятия за физическа и демографска несигурност, настоява, че днес вече идентичността трябва да идва на първо място.

Едно глобално противоречие

Модерната епоха предоставя на страните две основни и, по презумпция, неприкосновени права, които обаче се намират в непрестанно напрежение едно с друго. Правото на национално самоопределение вижда в страните обединени колективи: една нация за един народ. Правото на демокрация пък предписва еднакво участие за всички, включително и при определянето на характера на една нация.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Идеалистки настроените световни лидери, които са формулирали тези права преди един век, са си представяли страни, които ще бъдат вътрешно хомогенни и статични. Но реалността се оказва по-объркана. Границите не съвпадат перфектно с местоположенията на населенията. Хората се движат. Идентичностите се разместват и развиват. Какво да се прави тогава?

Израелската окупация на палестински територии изостри въпросите, свързани с това как да се включат демократично не-евреите в тази, както се предполага, еврейска нация – една идентичност, която ранните израелски водачи, спомняйки си Холокоста, са се чувствали задължени да защитават – точно в същото време, в което страните по целия свят се изправяха пред свои собствени предизвикателства, свързани с балансирането на идентичността и демокрацията.

Движенията за граждански права настояваха страните да разширят националните идентичности, открай време асоциирани с представите за „бялост“. Краят на колониализма беше свързан с масова миграция на не-европейци към Европа; в бившите колониални страни избухнаха конфликти около въпроса кой принадлежи и кой не [към националната идентичност].

Някъде около 1960-те демократичният свят постигна неформален консенсус: ако изискванията на демокрацията се сблъскат с онези на националната идентичност, то предпочитание трябва да се отдаде на първите. Това не означаваше отказ от националната идентичност, но при всички случаи то означаваше смекчаване на начините, по които тя се възприема и поддържа.

Франция например все още нарича себе си нация на французите, но това понятие е станало все по- и по-размито, за да може страната да включва всички хора, живеещи в границите ѝ. Това е един постоянно продължаващ процес, който си остава противоречив, но чиято траектория е ясна.

През 1960 Франция почти изпадна в гражданска война, отчасти и във връзка с въпроса дали алжирците могат да се присъединят напълно към бялата, секуларна демокрация. И дори днес, дори в тази седмица, страната дискутира как най-добре да се обръща към футболистите от африкански произход, които спечелиха световното първенство в Москва, така че да отдаде почит както на произхода, така и на статуса им на френски граждани.

Демокрацията над идентичността?

Такива преходи често са се считали за същностни, що се отнася до оцеляването на демокрацията. В едно авторитетно изследване за растежа на демокрацията в Източна Европа, политическата изследователка Шерил Щрошайн открива, че страни, които по-рано са определяли себе си чрез етническите си мнозинства – Словакия за словаците, Румъния за румънците – днес вече на практика са намалили акцента, който са поставяли върху етничността.

Д-р Щрошайн проследява развитието на една общност в Украйна, в която местните етнически унгарци поддържат унгарски политически партии, посещават унгарски богослужения и дори сверяват часовниците си по унгарската часова зона (часовниците на украинските им съседи вървят с един час напред). Боричкащите се часови зони сигурно предизвикват определени напрежения, но Д-р Щрошайн е установила, че по местата, където европейците толерират тези компромиси относно някога свещените им идентичности, възникват стабилни демокрации.

Етническият национализъм все още е изкушение за европейците. Но демокрацията вече се е утвърдила по местата, където националистическите начини на поведение са се укротили. Това глобално изместване е неимоверно бавно, но достатъчно еднопосочно, за да може да се каже, че изключенията сред демокрациите са достатъчно очебийни.

Историкът Тони Джуд, в едно противоречиво есе от 2003 година, нарече решителността на Израел да поддържа твърда еврейска идентичност, „анахронизъм“. Визията на страната за самата себе си като съставена от и за една-единствена демографска група, писа той, „има корените си в друго време и място“; това е упорито боксуване сред „един свят, който е отишъл напред“.

Но Джуд може и да е надценил, както често го правеха историците от онези години, упадъка на националната идея. Може и да се окаже, че Израел не е никакъв анахронизъм, а просто предшественик на неща, които тепърва идват.

Страх и обратна реакция

Старите идеи за националността могат да имат мощна привлекателност. Начините, по които човешките същества мислят за груповата идентичност – като продължение на самите себе си, особено в моменти на криза – могат да ги накарат да откриват сигурност в конформизма, както и опасност в разнообразието или толерантността.

И едва ли има нещо, което да разпалва подобни чувства с такава сила, както го правят тероризмът или демографските промени.

Еврейските израелци преживяха и двете неща през ранните и средни 2000 години – около едно десетилетие преди подобни страхове да предизвикат съответни националистически реакции в голяма част от западния свят.

Вълната от ужасяващо насилие, известна под названието Втора Интифада, по време на която бяха убити далеч повече палестинци, отколкото израелци, включваше шокиращи терористически атаки в израелски анклави, считани дотогава за сигурни.

В същото време раждаемостта сред палестинците и израелските араби остави у израелците усещането за демографски риск. Еврейската раждаемост е висока, а мюсюлманската спада, но страхът, че евреите могат да станат малцинство в Израел, си остава.

Изследванията показват отново и отново, че сред общността, подложена на тях, терористичните атаки увеличават подкрепата за крайнодесните политически движения. Едно изследване показва, че дори само заплахата от атака е изместила израелските избиратели към крайнодесни партии. Показателно е, че те предпочитат една специфична подгрупа от крайнодесните партии – националистите.

Едно изследване на израелци, проведено от Дафна Канети-Нисим, политическа психоложка, която работи в университета Мериленд, открива, че заплахата от тероризъм включва в действие много повече неща от простите партийни предпочитания.

Когато хората вярват, че могат да бъдат подложени на атака просто заради това кои са, те се придържат много по-стриктно към идентичността си. Усещането им за общност се стеснява силно: толерират се само онези, които изглеждат като тях. Те започват да подкрепят по-силно политиките за ограничаване или контрол над малцинствата и по-малко – плурализма и демокрацията.

В същото време, когато една мнозинствена демографска група вярва, че може да се превърне в малцинство, членовете на тази група често започват да подкрепят по-слабо демокрацията, предпочитат силни водачи и суров социален контрол, според научните изследвания на демографските упадъци.

Еврейските израелци са променили начините, по които схващат идентичността на страната си. В по-ранни допитвания те понякога са изказвали ентусиазъм, че държавата им би могла да бъде едновременно и еврейска, и демократична. Но през последното десетилетие, според статистиките на Израелския институт за демокрация, тази позиция е станала малцинствена. Все по-големи групи от допитваните започват да твърдят, че страната им трябва да бъде или еврейска, или демократична на първо място.

Онези, които казват, че Израел трябва да бъде еврейски на първо място, принадлежат предимно към политическата десница, която тази седмица прокара закона за национално самоопределение. Но дори и хората, които казват, че демокрацията трябва да стои на първо място, изказват подкрепа за някои възражения. През 2014 повечето евреи са твърдели, че „решаващите национални решения“ – като например самоопределението – трябва да бъдат оставени на еврейското мнозинство.

Качеството на израелската демокрация спада постоянно от началото на 2000-те години, според един авторитетен индекс, познат под названието V-Dem, който проследява развитията [в политическия живот] на различни страни, в съгласие с набор от разнообразни критерии. В средата на 1990-те тя се класирала някъде на нивото на днешните Южна Корея и Ямайка. Днес тя се разглежда като равна с някои африкански демокрации като Намибия и Сенегал – и далеч по-ниско от Тунис, водещата демокрация от Близкия Изток.

Глобална ответна реакция

Но израелците днес вече не са чак такова изключение, когато става дума за подлагането на съмнения на полувековния консенсус, че демокрацията трябва да се поставя по-високо от националната идентичност.

В Европа например, притокът от емигранти и бежанци, заедно с терористичните атаки, промениха рязко обществените умонагласи. Европейците днес са настроени повече националистически, политически по-крайно и по-малко добронамерено към идещите отвън хора. И, също като в Израел, твърдите умонагласи продължават да се разпространяват по-широко в същото време, в което заплахите са намалели (и тероризмът, и емиграцията, междувременно спадат).

В Съединените щати страхът от емиграцията и тероризма съвпада (сред една подгрупа от бели избиратели) с подкрепата за по-сурови политики по отношение на малцинствата и за по-силен лидер, който може да наложи контрол.

Някои страни, като Унгария, открито възприемат една национална идентичност в стар стил, при което лидерите подкрепят етническите корени на страната, изказват мрачни предупредения срещу чужденците и ограничават основни граждански права.

Израел не е Унгария, в която няма нищо подобно на палестинския конфликт. Но и двете страни са стигнали до една и съща идеологическа дестинация. Виктор Орбан, унгарският премиер-министър, напоследък се сближава много с израелските лидери, като през последната седмица направи посещение в Ерусалим.

Възходът на демокрацията се намира в глобален застой. По причини, които не са напълно ясни, тази тенденция включва и хлъзгане в обратна посока на демокрации, които преди се считаха за абсолютно стабилни. Конвенционалната мъдрост поддържа, че това е така поради лошо управление или егоистични интереси на лидерите. Но може би това е погрешно.

Принудени да избират между демокрацията и идентичността, хората може би не винаги ще избират демокрацията.

Източник

 

Макс Фишер е американски журналист и социален наблюдател, който води (заедно с Аманда Тауб) рубриката The Interpreter за вестник Ню Йорк Таймс. С помощта на обширни познания в областите на политическите и социални науки той изследва, описва и обяснява множество теми, от Авторитаризъм до Ядрени оръжия.

Pin It

Прочетете още...