Оптика и алгоритми на стесненото съзнание
В една феодално-корпоративна среда, възпроизвела своето политическо въображаемо, медиите функционират като инструмент за съзнание. Това е естественото продължение на една неестествена симбиоза – тази между властта и постоянно репродуциращото я обществено съзнание, което е принудено да я халюцинира през каналите на медийната дрога. Общество, което е своеобразен палимпсест от различни социални модели, остатъци от социализма, неолиберализма, феодално функциониращия капитализъм, сивата икономика и т.н., тоест общество, което работи на различни скорости и различни етажи, е естествено място на подобен тип симбиози. Симбиози на социалното и политическо уродство. И техните психологически, въображаеми сценарии. Сценарии, които са условие на определен вид власт и които се изпълняват и така генерират и регенерират тази власт през езика на медиите. За да бъдат разчетени тези сценарии, е необходимо да бъде разбрана добре ролята, която имат медиите в тяхното производство, както и причините, поради които я изпълняват.
Първо, такава органика на възпроизвеждане на властта подменя значението и функцията на самите медии. Бидейки именно органическа част от така сложената симбиоза, медия сферата се адаптира първо на структурно ниво, включва се в кръвоносната система на тялото. Ясен знак за това е политическата и икономическа зависимост, неясните източници на финансиране, които често легитимират „сенчести“ капитали, и собствеността, разделена между няколко групировки и други лица от феодално-криминалния регистър. Това показват оценките на редица международни наблюдатели и институции, сред които Freedom House, Репортери без граници и Държавния департамент на САЩ, които освен това констатират политическа неспособност и липса на воля за справяне със застрашената свобода и плурализъм в медиите. Напълно естествено е и отсъствието на какъвто и да било интерес към политическо артикулиране на проблема, което може само да наруши нормалния метаболизъм на макроорганизма, обединил особени социални, икономически, политически и криминални отношения и системи. Показателно е също, че проблемът се изказва директно на политическо равнище по-скоро в Брюксел и публично в западните медии, отколкото на собствена територия, където цари колкото унила, толкова и зловеща омерта по въпроса. Неотдавна Die Welt заговори за употреба на медиите в България, които са или в сивия сектор или в ръцете на мафията, според известното издание. Публичната очевидност, на която се радва тази симбиоза, става възможна тъкмо поради „искреността“ на медиите, които я правят непосредствено видима и я легитимират в масовото съзнание. По същата причина в очите на несъгласните медиите се превръщат в емблема и метонимия на статуквото.
Тук казаното води до констатацията, че медиите стават инструмент на власт, която функционира феодално на различни равнища. Не става дума само за строго политическа власт, а за власт, ефективна на различни височини и етажи, пръсната из икономическите, социални и политически капиляри, но подчинена на общ феодален модел: ресурсите и капиталът са разделени в отделни домени, управлявани от местни велможи, групировки, бизнесмени, династии, „вечни“ кметове, криминални лица, но издигнали се и усвоили статус или по-дребни изпълнители и васали. Само през оптиката на този модел може да бъде разбрано медийното режисиране на вътрешните сценарии в колективното въображение и архетипите, които възпроизвеждат властта. Очевидно е, че подобна власт се усеща в критичното съзнание като несправедлива, репресивна, деспотична и непросветена в същинското значение на всяка от тези думи. Във фолклора тя продължава мотива за потисничеството, неизменното иго, съдбовно тегнещо над българина, но приемано като орис на идентичността. Вече отдавна тонът на недоволния сирак се е превърнал в канон на масовите нагласи. И толкоз по-добре. Всички утайки в колективното въображение се превръщат в ресурс на стесненото съзнание, възпроизвеждано от медиите.
Това е едно опростено и едноизмерно съзнание, което създава специална оптика, съхраняваща някои фолклорни наративи и традиционни образи, и изключваща демократизирането на критичното съзнание. Структурна част от феодалния свят, медиите са инструментът, който го превежда в реалното, произвежда стесненото съзнание, което е негово условие за възможност. Вътрешният сценарий, който прави това съзнание, е прост: той тръгва от фоновото усещане за страх, несигурност, тревожност и невъзможност за справяне със света, който е свит до оста на битовото оцеляване, всекидневните грижи и баналното. Масовото въображение е завихрено от страхове – земетръси, криза, врани, наводнения, пожари, парно, бензин, работа. Стесненото съзнание е проект за деморализация. И ако тревожната, несигурна картина на света като медиен продукт е глобална тенденция, то в България тя мобилизира други скриптове. Така преживяната среда е естествен климат за образите и алгоритмите на здравото, изконното, силното, родното, семейното, махленското (познатото, близкото), бащиното. Отецът, царят, героят. Поетиката на феодалното. Неслучайно окултното и суеверното също стават сюжети на медийния интерес. Медийният език започва да работи като машина за митологията на елементарното. Фигури на носталгичното и махленското форматират заглавията в пресата и отварят парадните входове към фантазмения свят на стесненото съзнание, което евтино и доволно мечтае собствената си уродливост. Следват реклами на перилни прахове, телевизори, луканки. Намаления и промоции. И турски сериали. Холивуд и мастика. После пак „Командира“, „Царя“, „Генерала“, „Бате този“, „Бате онзи“. И ето ги, идват сами, чудовищата на популизма и „естествените“ идеологии: национализма, расизма, хомофобията, ненавистта към новото, непознатото, промяната. Затваряне, затягане, задушаване. И повече телевизия.