Със споразумението за дългогодишен план за спасение на Гърция на стойност 110 милиарда евро, Европейският съюз успява, поне засега, да отблъсне катастрофата. Проблемите си остават, като най-лошият от тях е, че според правилата на ЕС всяка страна-членка има право да приеме или отхвърли своя дял от плащанията. Германия, където обществеността ненавижда плана за спасение, е най-голямата грижа, но правителството на Ангела Меркел изглежда готово, склонно и способно да наложи законодателство, което да прокара през парламента немския дял от 22 милиарда евро, след като Меркел направи спасителния план по-болезнен за гърците. (Това звучи като ужасен тевтонски морализъм и наказателност в най-лошия смисъл на думата, но в поведението на канцлерката има резон. Ако подобни спасителни планове биха били безболезнени, то тогава всеки би могъл да поиска още един за себе си и на немските данъкоплатци може би ще се наложи да подпомагат още няколко други болнави членове на Еврозоната, преди кризата да стигне до края си).
Суровите мерки имат смисъл. Възрастта за пенсиониране в Гърция ще бъде обвързана със средната продължителност на живота, пенсиите ще бъдат изчислявани въз основа на средната заплата, вместо върху заплатата от последната работна година, „тринадесетата и четиринадесета“ заплати (добавките за Коледа и Великден) за държавните служители, печелещи повече от 3.000 евро, ще бъдат прекратени. Пазарите на труда ще бъдат либерализирани, като фирмите ще могат да уволняват повече работници с по-малко трудности, а младите работници ще получават по-ниски заплати. От някои от тези неща бихме могли да се поучим и ние самите: обвързването на пенсионната възраст със средната продължителност на живота (както и медицинското подпомагане) постепенно ще повиши пенсионната възраст и ще спести стотици милиарди долари в дългосрочен план.
Остават само три незначителни въпроса. Първо, ще могат ли гърците да следват този план? Не става дума само за протестите и стачките в краткосрочна перспектива. Реалният въпрос е дали тази дива комбинация от орязване на правителствените разходи и увеличение на данъците няма просто да осакати икономиката. Както отбелязва Стив Ерлангър в една много полезна статия от Ню Йорк Таймс, налице са страхове, че икономическият пакет ще тласне Гърция в една дефлационна спирала, правейки дълговете още по-трудни за изплащане и усилвайки народното недоволство.
Вторият въпрос: ще оставят ли пазарите на мира останалите слаби страни от Еврозоната? Ще повярват ли инвеститорите, че Европа ще застане зад дълговете на страни като Португалия, Испания и Италия – или по-скоро те ще сметнат, че европейските финансови власти не притежават нужната дисциплина, решителност и координация, която би попречила на появата на нови кризи?
И накрая: сега, когато вече виждаме опасностите от европейския валутен проект, притежават ли европейците способността да поставят в ред икономическия си дом и да създадат институционалните и политически рамки, които могат да накарат еврото да заработи – поне в средносрочен план?
Пазарите ще ни дадат ориентировъчни отговори на втория въпрос през следващите няколко седмици; наблюдавайте какво ще се случи с цените на държавните облигации на Португалия, Испания и Италия. Ако така наречените „spreads“ – разликите в онова, което плаща Германия за своите облигации, и съответните цени при споменатите страни – продължат да се движат нагоре, то това е знак, че пазарната криза не е приключила. Ако пък те се стабилизират и дори тръгнат надолу, пазарите ще са гласували доверие за способността на Европа да се справи със ситуацията.
Но третият въпрос е истински гаден. Колкото и нефункционална да изглежда в момента американската политическа система, в сравнение с ЕС ние сме дисциплинирани като Сингапур и динамични като Китай. Европейците имат по-големи проблеми с необезпечени пенсионни осигурявания от нас, и те правят по-малко по проблема. Колкото и объркан да е Вашингтон, Брюксел е почти несравнимо по-зле.
Необходимо е да знаете само една-единствена дума, за да разберете какво не е наред с Европа тези дни: Лисабон. Ако гръцката криза се разпространи по-нашироко, Португалия вероятно ще бъде следващата жертва. Проблемът там не е правителствен дълг; там дългът се дължи на частния сектор, а икономиката е стагнираща. Макар че Португалия има стабилността на еврото и възможностите, които се откриват с членството в най-големия общ пазар на света, Лисабон не успява да разработи някаква стратегия за растеж и неговите проблеми увеличават уязвимостта на Европа в кризата.
Но има и други неща. Преди десет години Европейският съюз с голям шум обяви „Лисабонския ред“, един десетгодишен план за превръщане на ЕС в „най-конкурентноспособната и основаваща се на знание икономика в света, способна на постоянен икономически растеж, с повече работни места и по-голямо социално сцепление“.
Планът пропадна. Европа днес е по-малко фактор в света на високите технологии, отколкото това беше преди десет години. Дори и преди кризата ЕС вече се намираше зад Китай, Индия и Съединените щати, що се отнася до икономическия растеж. Тя се възстановява от рецесията по-бавно от останалите и няма признаци, че Европа ще преодолее проблемите, забавящи растежа й. А що се отнася до „по-голямото социално сцепление“, погледнете само към бунтовете на професионалните съюзи в Гърция. Погледнете към напреженията с имигрантите; погледнете към кризата с дяснорадикалните партии.
След това пък се появи договорът от Лисабон – промените в европейското право, които бяха приети с големи трудности, след като избирателите във Франция и Холандия отхвърлиха предложената европейска конституция. От новия договор се очакваше да облекчи процеса на вземане на решения в Европа, да повиши влиянието на Европа по света, давайки й по-силен президент и нещо, еквивалентно на външен министър. Но след това европейските политици си изтърваха нервите; страхувайки се, че новите официози на ЕС ще засенчат националните лидери, водещите европейски сили настояха новите места да бъдат заети от двама от най-малко известните обществени служители в Европа: Херман ван Ромпой като президент и Лейди Катрин Аштън като външен министър. Както отбеляза лондонският Гардиън, тия двамата „не могат да заплашат дори кожицата на мляко с ориз“, а английският политик Найджъл Фарейдж открито се подигра на ван Ромпой, че притежавал „харизмата на мокра рогозка“.
Договорът от Лисабон е най-голямата европейска инициатива от въвеждането на еврото насам; опитът да се подобри конституцията хипнотизира европейския политически елит в продължение на цяло едно десетилетие. Резултатите досега са по-малко от нищо. Откак договорът от Лисабон влезе в сила и Ромпой и Аштън поеха новите си задължения, световният профил на ЕС видимо спадна. Нито Барак Обама, нито Ху Джинтао или Владимир Путин не считат Ромпой и Аштън за свои равни; самият аз много се съмнявам, че някой от тримата споменати би различил Ромпой или Аштън в редица от заподозрени в полицията.
Европа трябва да свърши пет неща, ако иска светът да я вземе по-сериозно. Тя трябва да реформира икономиките си, за да ускори растежа. Европейците трябва да започнат да правят бебета, за да преобърнат катастрофалното демографско развитие и предотвратят банкрута на пенсионните и социалните си системи. Те трябва да се научат да асимилират имигранти. Те трябва да увеличат разходите по отбраната с около един процент от своя БВП. И накрая: те трябва да посочат на Турция ясен път към членство, така че ако тя изпълни условията, членството й да бъде гарантирано.
Ако европейците свършат всички или поне повечето от тези неща, Европа още днес ще бъде една световна сила във възход. Но изглежда става все по-ясно, че Европа не е в състояние да свърши което и да е от тези неща – и като следствие от това тя продължава да губи сила и влияние по света.
Европейските политици реагират на всичко това по два начина. Както направиха при Лисабонския ред, те чертаят грамадни планове за всеобхватни промени, които след това не успяват да изпълнят. Или, както направиха при договора от Лисабон, те влагат големи количества работа, време и политически капитал в проекти, които – каквито и да са заслугите им – не могат да преобърнат западането на Европа.
Това е Лисабонският синдром: игнориране на необходимите задачи и едновременно с това занимаване с незначителни неща.
Приятелите на Европа, приятелите на Запада, приятелите на високите надежди за свобода и мир, които Европейският съюз наистина може да предложи – всички те трябва да говорят сега. Светът никога не се е нуждаел толкова много от европейските идеали и богатата европейска култура на хуманизъм и демокрация, както това е в момента – но европейците правят самите себе си все по-малко значими и по-малко силни с всяка отминаваща година.
В двадесетия век самоубийствените импулси на европейската култура доведоха този континент на три пъти до руини и катастрофи: двете световни войни и установяването на комунистическата империя. В наше време изтощеният континент изглежда по-малко способен на драматични експлозии, но Европа все още саботира самата себе си, все още взема решения, които намаляват нейното влияние, сила и богатство.
Нека се надяваме, че комбинацията от финансова криза и разбирането, че лисабонските реформи оставиха европейските проблеми недокоснати, ще придаде на Европа нова енергия и ще пробуди политиците и народите за истинското положение на нещата. Ако Европа не успее, пътят на Америка към двадесет и първия век ще бъде по-труден и по-самотен, отколкото би го пожелал който и да е от нас.