От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2019 12 Erdogan Putin

 

Русия на Владимир Путин и Турция на Реджеп Тайип Ердоган все повече си приличат, подобно на две сестри. Вътрешно-авторитарни и международно-дръзки, традиционно подозрителни към кроежите на Запада и разглеждани с недоверие както от Съединените щати, така и от Европейския съюз поради нарастващия им алиберализъм, Анкара и Москва изглежда възнамеряват да градят стратегически отношения и да отправят предизвикателства срещу западната хегемония. Парадоксално е обаче, че приликите между имперските стратегически култури на двете евразийски сили правят разцъфтяващата им антанта крехка и изпълнена с потенциални конфликти.

На 19 ноември 2018 г. двамата лидери се срещнаха в Истанбул след церемонията по повод завършването на офшорната част на газопровода TurkStream. Президентът на Турция подари на руския си колега любопитен подарък: четири изящно подвързани тома от руския превод на Gogol'un İzinde („Следвайки Гогол“), масивна тетралогия от най-продаваната турска романистка Алев Алатлъ. Въпреки че Ердоган твърди, че се възхищава на Алатлъ и наскоро я направи член на президентския съвет по политиките в областта на културата и изкуствата, подаръкът изглежда е доста повече от просто отражение на собствените му литературни предпочитания.

В своята епична творба Алатлъ – непоколебима привърженичка на политиките на Ердоган – е създала сложно и многоцветно табло, в което се преплитат реални събития от руската и турската история. В течение на смайващи 2000 страници романът преразглежда [съдбите и идеите на] руски литературни титани като Гогол, Достоевски, Набоков и Солженицин, интерпретирайки техните прозрения в контекста на бурните трансформации на Русия (и Турция) от миналото и настоящето. В основата на разказа на Алатлъ е заложен многогодишният сблъсък между две интелектуални направления – прозападно и местническо – както и стремежът на множество руски интелектуалци да формулират представите си за „автентичната“ Русия. Читателите следват изпитанията и премеждията на Русия през погледа на разказвача (и алтер егото на Алатлъ), турската мюсюлманка и интелектуалка Гюлоя Гюрелли. Тя участва в разгорещени дебати за Русия, като същевременно е преследвана от проблем, свързан с всичко това: а къде точно може да се открие „автентичната“ Турция? В нейното ислямско минало или в полуевропейското ѝ настояще? Заключението на романа е недвусмислено: славата и историческото величие както на Русия, така и на Турция, трябва да се търсят не в основите на Просвещението на съвременната западна цивилизация, с нейния култ към прогреса, неограниченото потребление и културния империализъм, а в отчетливите духовни принципи на руската и турско-ислямската цивилизации.

Както изглежда, с подаръка си Ердоган се стреми да привлече вниманието на Путин към приликите между двете страни и по-специално да подчертае как турско-руските отношения, за които той казва, че са „достигнали своя връх“, почиват не само на цял куп взаимно изгодни търговски и енергийни сделки, но и на силно подобна политико-философска перспектива. В основата на всичко това лежи визията за един свят, разделен на отчетливо различни цивилизации. Заключенията от това са трикратни: първо, че справедливият световен ред може да бъде само многополюсен; второ, че никоя цивилизация няма право да заема хегемонна позиция в международната система; и трето, че незападните цивилизации като Турция и Русия се намират във възход. Антизападността и себеутвърждаването са ключовите елементи на тази перспектива. Както казва Алатлъ: „Ние сме втората вълна. Ние сме онези, които са възприели исляма като идентичност, но са станали толкова добри в играта на шах със западняците, че вече могат да ги бият“.

Но има ли някаква действителна поанта в позицията на Ердоган? Сравнението между историческите траектории на двата народа действително създава удивително усещане за родови прилики. Налице са някои интригуващи сходства, както и множество паралели, между постоянството на имперските им наследства, непрекъснатата им борба срещу етническото многообразие и за изграждане на нацията, тяхното модернизиране, моделите на демократизация, както и историческата им връзка с – и начините, по които те възприемат – Европа.


Small Ad GF 1

Настойчивостта на имперското въображаемо

Драмата на имперския крах и затрудненията на след-имперското приспособяване са централни за разбирането на начините на мислене при управляващите елити в днешните Русия и Турция. Това са класически постимперски държави, в които имперското минало все още оказва силно влияе върху настоящето. Управляващите елити и на двете страни настояват, че стратегиите им не включват възстановяване на империята. Освен това те бързо отбелязват, че са не просто „обикновени национални държави“, и обичат да говорят за „привилегировани интереси“ в стратегическите си обкръжения. Оттук и твърдението на Дмитрий Медведев след руско-грузинската война от 2008 г., че „държавите по нашите граници, разбира се, са приоритети“, като добавя, че „нашите приоритети не свършват дотук“. Изглежда сред руските политически елити е налице определен консенсус, че, поради нейната история и традиции, руската външна политика е предопределена като великодържавна. В един неотдавнашен политически документ това е заявено категорично: „Нека си го кажем… Ние просто обичаме да играем важна роля в света. Не бива скромничко да се отказваме от великодържавността. Тя съществува; в продължение на над 300-годишната ни имперска история тя е дълбоко вписана в националната ценностна система.“

В същия смисъл, „нео-османистиките“ политици и идеолози в Турция отстояват „специалния статус“ на страната си въз основа на нейната историческа и географска дълбочина. Ердоган казваше още в началото на 1990-те, че „ако Турция иска да заеме мястото си на престижен член на световната общност през 2000-те години… тя е длъжна да възприеме една имперска визия“ въз основа на своята „история, география и етнически състав“. Според Ахмет Давутоглу, бившия външен министър и министър-председател на страната, „Турция се смята за наследник на седемстотин години от османската история и все още се разглежда като политически център от хората в нейния близък териториален басейн“. Според него това наследство принуждава Турция да бъде инициативна и подготвена за всякакви „регионални мисии“. Задачата за реинтеграция на непосредствените им съседи – по икономически или други начини – заема висока позиция в дневния ред на политиците в Русия и Турция. Популярни идеи като Руский мир, „Евразийски съюз“ и историческата „Османска сфера“ отразяват упоритостта на имперското въображаемо в двете страни.

Пътища към „алтернативната модерност“

При сухопътните империи, с техните размити граници между националното „ядро“ и периферията, имперската идентичност възпрепятства развитието на етническия и гражданския национализъм, както и възникването на национални държави. След разпадането на Романовската и Османската империи, съветските и кемалистките елити се стремят в еднаква степен да разрешат напрежението между империя и нация, което се оказва фатално за предвоенните имперски политики. Но руските болшевики и турските националисти изглежда са избрали противоположни стратегии. Докато Съветите се опитват да се справят с културното многообразие чрез изграждането на sui generis [уникална] комунистическа „империя на нациите“, основана на етническия федерализъм, то кемалистите избират турцификацията като начин за асимилация на националните малцинства. И все пак в съвременна Турция и Русия процесът на изграждане на нацията си остава незавършен, а самите понятия за „турскост“ и „рускост“ са силно противоречиви. И в двете страни понятието за национално единство се разбира до голяма степен като държавно единство, а всички сепаратистки сили са безмилостно потискани. За разлика от „постмодерните“ държави от ЕС, които делегират правомощия както нагоре, така и надолу, Турция и Русия са все още „модерни“, тъй като те поставят специален акцент върху държавния национализъм, централизъм и суверенитет.

Освен това, в исторически план Турция и Русия са демонстрирали различни модели на „алтернативна модерност“. Модернизацията чрез мобилизация се характеризира и в двете страни чрез засилена роля на държавата и относителна слабост на вътрешната буржоазия (в дългосрочен план отразена в подчинеността ѝ на държавната бюрокрация). Резултатът от това е неразвитостта на независимите икономически субекти и слабостта на демократичните институции. Сами по себе си тези мутации на модерността са повлияни в решаваща степен от една ключова характеристика на политическата култура, която Русия и Турция изглежда споделят, и която предхожда срещата на двете страни с технологично превъзхождащия ги Запад: сакрализацията на институциите на властта и концентрацията на властта към върха и центъра.

Тази авторитарна тенденция подпомага оформянето на образите на Турция и Русия като „противоположности на Европа“. Според руския историк от XIX век Василий Ключевски, западноевропейските дипломати, търговци и пътешественици, виждат обичаите и нравите както в Османската империя, така и в Московското княжество, като доста сходни: „Те са възприемали и Московското княжество, и Турция, като Ориенталските земи“. Въпреки дълбоките социални промени в хода на последните два века, европейската общественост продължава да ги възприема като „Други“. За разлика от Русия, която счита себе си за равна на ЕС като цяло, Турция се превърна в страна-кандидатка за ЕС и започна преговори за присъединяване към Съюза. Но дори и тази разлика постепенно започва да ерозира, поради коматозното състояние на процеса на присъединяване на Турция. Това по същество оставя Турция и Русия на една и съща страница, тъй като в бъдеще Анкара вероятно ще трябва да търси други форми на асоциация с ЕС, различни от пълното членство.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Това обаче не е единственото сходство. И Турция, и Русия са несигурни относно европейската си идентичност, както ясно демонстрират разгорещените им вътрешни дебати. Главният помощник на Путин, Владислав Сурков, заяви наскоро, че „независимо от външното сходство между руските и европейските културни модели, те имат различен софтуер и различни съединители. Те не могат да образуват единна система“. Позовавайки се на „пропастта между изгледите и ценностите на двете страни“, експертът по външна политика Андрей Циганков твърди, че „прекомерното сближаване с Европа е неблагоприятно за цивилизационните интереси на Русия“. От своя страна турците „са недоволни от Европа“, пише Орхан Памук. Преди няколко десетилетия „Европа беше розова земя на легендата… Но тази розова мечта на Европа, някога толкова мощна… сега избледнява“. Памук обяснява тази промяна на умонагласите с подобрената икономическа ситуация в Турция, повишеното самочувствие, провалите в близкоизточните политики на Европа, както и нежеланието на основната част от днешната европейска публичност, да се възприемат турците като също такива европейци.

Турция и Русия, разбира се, принадлежат към различни религиозни сфери: едната е преобладаващо мюсюлманска, другата до голяма степен православна. И все пак изглежда, че през ХХ век има поразителни паралели между начините, по които руснаците и турците схващат връзката между религията и модерността. Турските и руските мобилизационни модели виждат в религията ясен враг на модерността. Водени от вярата в разума, прогреса и крайните форми на сциентизъм, както Съветите, така и кемалистите се стремят да разхлабят хватката на религията върху своите общества и дори да я потиснат напълно. Но в наши дни вече както православното християнство, така и ислямът се намират във фаза на възход. Все по-изявената роля на религията предизвиква и в двете общества решаващ дебат за това как религията и културата на една страна се съпоставят със стремежа ѝ да стане модерна. Казано по-просто, въпросът, който се обсъжда, е: как точно една определена религиозна вяра или изповедание оказва влияе върху модернизацията на страната? Улеснява ли тя или забавя социалното развитие?

Както в Турция, така и в Русия, известните трудове на Макс Вебер върху социологията на религията – и по-специално твърдението му, че калвинистките (и в по-широк смисъл протестантските) религиозни идеи са оказали голямо влияние върху социалните иновации и развитието на икономическата система на Запада – днес се намират във фаза на преоценка. Консервативните мислители твърдят, че западната траектория не е била единственият път към съвременността. Според Московския патриарх Кирил няма смисъл Русия да „следва сляпо правилата [на западната цивилизация], разработени отдавна от някой си, без участието на [Русия] и без да се взема предвид философията на живота на нейните жители, само защото днес тези правила се прилагат в материално проспериращите страни на Запада“. По същия начин в ранните си теоретични трудове, Давутоглу поставя под въпрос твърдението, че либералната демокрация от западен тип представлява върховно постижение в еволюцията на човечеството.

Консерваторите посочват, че страните им се стремят да реализират конкретни институционални и идеологически интерпретации на модерната програма, основаващи се на собствените им културни и религиозни кодекси. Приемането на традиционната религия от страна на един все по-нарастващ брой турски и руски елити, както и тяхното възхваляване на местните културни източници на развитие, допринасят до голяма степен за намаляването на зависимостта на Турция и Русия от западните шаблони, а също и за нарастващото им чувство на стратегическа независимост.

Цивилизационна близост, имперско съперничество

Сред  политическите елити и в двете страни днес става все по-популярна цивилизационната парадигма. Тя се характеризира чрез подчертаване на културната уникалност и геополитическата автономия [на отделните цивилизации] – концепции с дълго родословие както в руската, така и в турската политическа мисъл. Руският външен министър Сергей Лавров разглежда днешния свят като такъв, в който „конкуренцията става наистина глобална и придобива цивилизационни измерения: в наши дни тя включва неща като ценности и модели на развитие“. Това звучи донякъде като ехо на [неоосманската доктрина на] Давутоглу, който определя края на ХХ и началото на двадесет и първи век като време на „цивилизационно съживяване и политическа конфронтация“. Днес значителен брой политици и идеолози в Москва и Анкара виждат в различните цивилизации и културни коалиции основни единици на международните отношения, а също и основни градивни елементи на новия световен ред. За днешните руски и турски елити цивилизационната перспектива има голяма привлекателност.

В края на 1860 г. [руският културолог] Николай Данилевски твърди, че руснаците трябва да се откажат от идеята за праволинеен прогрес, като отхвърлят идеите за „догонване“ или „заместване“ на Запада. Вместо това, твърди Данилевски, всяка отделна цивилизация трябва да се съсредоточи върху собственото си развитие и да се развива според собствената си логика, въз основа на коренните си принципи. По същия начин понятието „западни ценности“ и тяхната универсална приложимост също се дискредитира. Всяка цивилизация притежава уникален набор от ценности. „Реториката на свободния свят, правата на човека и демокрацията причинява ‚вестоксикация‘ [отравяне със западни идеи]“, пише Алев Алатлъ. „Тези привлекателно изглеждащи ястия се сервират в бедни [незападни] страни, които след това страдат от западни отравяния.“ Както Ердоган, така и Путин изглежда нямат нищо против това твърдение.

Но големият въпрос тук е дали тези структурни прилики, философски привързаности и политически прилики между Турция на Ердоган и Русия на Путин могат да послужат като основа за стратегически съюз между двете страни.

Въпреки все по-силните акценти, които техните лидери поставят върху неща като  цивилизационния дискурс и имперските въображения, перспективите не изглеждат добре. Имперската политическа философия е нещо, което се основава на универсализъм и изключителност. Империите не са особено добри при изграждането на справедливи отношения със съседите си. Те имат или врагове, или васали. За разлика от националните държави, с техните ясно дефинирани и фиксирани граници, империите не са сили, поддържащи статуквото, и по правило те се пазят от установяването на строги граници, особено в случаите, когато става дума за територии, които самите те считат за свой „стратегически заден двор“. От друга страна, имперско-цивилизационната парадигма по неизбежност предпоставя понятието „погранични зони“ – буферни територии, за които историческите империи са воювали непрекъснато. Важен резултат от всичко това е липсата на добре дефинирани граници между различните им етнически групи. За Турция и Русия смесените и гранични райони на Кавказ, Балканите и Близкия изток, исторически са съставяли такива гранични зони.

Разкази от миналото, модели на политическо въображение, исторически обусловени ценности, символи, традиции и идеологии съставляват онова, което някои учени определят като „стратегическа култура“. Това формира перспективите на водачите в случаите, когато става дума за вътрешните им политики на сигурност, но и като цяло за международните им политики. Взаимодействията между Турция и Русия като съседни, сухопътни имперски съперници, оказват силно влияние върху формирането на съответните им стратегически култури. От края на седемнадесети век, когато Русия се присъединява към антиосманската европейска свещена лига, та чак до разпадането на двете империи през 1918 г., Русия и Турция водят поне десетина войни една срещу друга. Османците са изгубили повечето от тях. Това обяснява защо, особено в случая на Турция, страхът от руския експанзионизъм – директно чрез войни или индиректно чрез вътрешно потискане на недоволни малцинства – се е оформил като продължително наследство на османските, а след това и на турските стратези.

Единственият период, в който Москва и Анкара са имали добри отношения, е през 1920-те и 30-те. След Първата световна война, имперския крах и вътрешните конфликти, двете съюзнически страни съзнателно избягват имперските приключения, обръщат поглед навътре и се фокусират върху вътрешните си трансформации. Турските кемалисти и съветските болшевики са заети предимно със защитата на трудно спечелените граници на своите следимперски политически единици, както и провеждането на безпрецедентни радикални вътрешни реформи. Това е контекстът, в който се появява републиканската стратегическа култура, заедно с най-известните ѝ тропи: „Мир у дома, мир в света“ в Кемалистка Турция и „Социализъм в една страна“ в Съветския съюз.

Интересното е, че именно през това време Андрей Н. Манделщам очертава контурите на бъдещия многополюсен световен ред, в който Русия и Турция биха могли да станат членове на една и съща културна коалиция. Манделщам е юридически учен и обучен специалист по ориенталски изследвания, който през 1898–1914 г. служи в руското императорско посолство в Цариград. Пишейки през 1930 г. [в емиграция в Париж], той излага идеите си за това, което нарича „бъдеща правна структура на света“. Наред със „Съюза на всички народи (Лига на нациите), който ще се грижи за общите интереси на цялото човечество“, ще има и „големи групи държави, свързани с общи интереси (напр. европейски, американски, британски и руски групи). Насочвайки анализа си към руско-турските отношения, Манделщам предполага, че ако турците разберат, че техните „културни и икономически интереси са по-близки до интересите на Русия, отколкото тези на Европа и Азия“, то Турция „би могла да стане член на руско-турска групировка с физиономия, също толкова специфична, колкото и онези на европейските и американските групировки“. Може би, добавя той, „след известно време Персия също ще се присъедини към тази [евразийска] група“. През 1930-те години обаче сценарият на Манделщам не се сбъдва. Възраждането на съветските имперски амбиции след 1945 веднага подтиква Турция да намери подслон под западния чадър за сигурност и да се присъедини към НАТО през 1952 г.

Имперското наследство като пречка пред евентуалния съюз

Появата на едно нова спокойна ера на сближаване между Русия и Турция през 2000-те – много подобна на онази от 1920-те и 30-те – се обуславя до голяма степен от продължаващото постоянство, и в двете страни, на една стратегическа култура, която поставя основните си акценти върху идеята за международната сдържаност. Днес обаче управляващите елити както в Анкара, така и в Москва действат в рамките на имперската стратегическа културна парадигма, като боравят вече по-лесно с тропи като „Нова Турция“ и „Руска държавна цивилизация“. Но, ако и турците, и руснаците да работят усърдно, за да „изолират едни от други“ различните аспекти на своите „многостранни отношения“, то логиката, присъща на имперските им стратегически култури, все пак подкопава потенциала за изграждане на истински съседски и основани на взаимно доверие отношения.

Това е парадокс, който произхожда от родовите прилики между Турция и Русия: опитите и на двете страни да съживят имперското си величие, възкресяват призраците на имперското съперничество в „междинните“ гранични земи. Геополитическите въпроси, които днес разделят Москва и Анкара, са онези, касаещи Крим, Абхазия, Нагорни Карабах, Косово, Кипър и Сирия. Турция не призна законността на руското присъединяване на Крим от 2014 г. (скъпоценно парче недвижимо имущество, което Руската империя е иззела от османците през далечната 1783 г.), нито пък създаването на „независима държава“ в Абхазия, след руско-грузинската война от 2008 г. Тежката милитаризация на Русия и на двете територии предизвиква сериозно безпокойство сред турските военни плановици, тъй като се отразява негативно върху стратегическото положение на Турция в Черно море. Анкара е дълбоко недоволна от едностранните действия на Москва в Нагорно-Карабахския конфликт между арменци и азербайджанци, когато през 1994 едно поддържано от руснаците споразумение за прекратяване на огъня остави азерите – сроден на турците народ – в дълбоко унижение, след като те изгубиха контрол над една част от собствената си територия.

За разлика от Москва, Анкара веднага призна независимостта на Косово. Освен това през 1999 Турция изпрати самолети за участие в нападенията на НАТО над Югославия. Русия разглежда тази война, предизвикана от косовската криза, като грубо нарушение на международното право. В Източното Средиземноморие Русия пък изглежда възнамерява да продължи да поддържа забавянето на преговорите в Кипър. Най-вероятно Москва вижда перспективата за обединението на острова като неблагоприятна за собствените си интереси и отслабваща политическото влияние на Русия в Никозия. И накрая, въпреки настоящите опити за намиране на допирни точки, Анкара и Москва подкрепиха противоположни страни в Сирийската гражданска война. Повечето от тези разделителни въпроси са като цяло част от региона, над който Османската и Романовската империи са се сблъсквали в продължение на няколко века.


Източник

 

Игор Торбаков е старши научен сътрудник в Института за руски и евразийски изследвания към Университета в Упсала. Обучен историк, той специализира в областите на руската и евразийска история и политика. Последните му публикации обсъждат историята на руския национализъм, руско-украинските отношения, връзките между руската вътрешна и външна политика, геополитическите дискурси на Русия и Турция, и политиката на войните за паметта в Източна Европа.

Pin It

Прочетете още...