Дискусии - Култура

 

 

От редакцията: Джанет Малкълм, известна американска журналистка и авторка на „В архивите на Фройд“ и „Журналистът и убиецът“, представя тук интензивен поглед към практиката на психоанализата чрез интервюта с „Аарон Грийн“, фройдистки аналитик в Ню Йорк. Малкълм достъпно и ясно описва историята на психоанализата и нейното развитие в Съединените щати.

„Джанет Малкъм е успяла да надникне в сдържания, отшелнически свят на психоанализата и да ни съобщи със забележителна достоверност какво е видяла. Когато започнах да чета, си помислих снизходително: „Тя ще изкара фактите верни, а всичко останало – грешно“. Наистина фактите са верни, но много по-важно е, че тя е успяла да улови и предаде клаустрофобната атмосфера на професията. Нейната книга е журналистика, превърната в изкуство.“ – Джоузеф Анделсон, The New York Times Book Review

 

4

В каталога на института лечебният център на Нюйоркския психоаналитичен институт е описан като „амбулаторна психиатрична клиника“, но по-точно би било да се нарече център за събиране на случаи, върху които кандидатите се учат да правят анализи. Хората, които търсят евтино аналитично лечение, идват в сградата на Нюйоркския психоаналитичен институт на 245 East 82 Street – овехтяла пететажна постройка с някакъв плах ар деко вид (стил „Небиш“ от тридесетте години?) – където биват интервюирани от един от доброволните анализатори и обикновено се оказва, че не са подходящи: осемдесет и девет процента от хората, които идват на интервю (насочени от членове на Нюйоркския психоаналитичен институт или от психиатри или социални работници), биват отхвърлени.

Случаи, подходящи за начинаещи анализатори, не се намират лесно – каза ми ръководителят на Центъра за лечение, анализатор на име Джордж Грос, докато седях срещу него в мрачния му, овехтял кабинет на четвъртия етаж на Института, a той се мъчеше да отвори едно чекмедже на огромното си бюро. Грос е мрачен, тежък мъж в началото на петдесетте си години, с неприязнена, нелека любезност, който умее да придава на обикновените факти жизненост и интерес. Правилният вид случай, обясни той, трябва да бъде едновременно подходящ за анализ и да не е твърде труден за неопитния практикуващ аналитик. Някои нарцистични разстройства, например, са твърде трудни за студента. „Имам един такъв случай тук, на бюрото си – каза Грос и отново се пребори с чекмеджето. Отказвайки се от нарцистичното разстройство, той продължи: „Търсим пациенти, чиито обектни отношения не са толкова несигурни, че да не могат да формират терапевтични съюзи. При нарцистичните и граничните пациенти тази способност е нарушена. Смятаме, че класическите психоневрози – натрапчиви случаи, хистерии – са много обещаващи. Днес знаем повече за критериите за анализируемост, отколкото в миналото, и имаме висока успеваемост. Нашият груб критерий за успех е дали пациентът остава на лечение или не. Разделяме кандидатите на две категории: приемливи – което включва случаи с висок риск и висока печалба – и неприемливи. Няма изненади – не сме имали изненада от 1974 г. насам. Когато случай от категорията с висок риск не успее, не сме изненадани, а когато случай от категорията на приемливите успее, не сме изненадани и отсяваме психотиците. За да избегне самоизпълняващото се пророчество, студентът-аналитик не знае дали пациентът му е високорисков или не. Той не получава и коментарите и впечатленията на интервюиращия; получава само неутрален описателен материал. Не приемаме пациенти, които могат да си позволят тридесет или повече долара на час. Таксата се определя според доходите и средната стойност днес е седем долара и девет цента на час^[1]. Някои пациенти са плащали само по десет цента на час. Анализите се правят в кабинета на кандидата, а не тук, освен ако кандидатът няма кабинет и тогава му даваме да ползва една стая тук. Повечето кандидати вече са практикуващи психиатри. Пациентите идват пет пъти седмично. Кандидатът се среща веднъж седмично с ръководителя си, за да обсъди случая, и на всеки шест месеца трябва да предава обобщение на работата си до този момент. Понякога кандидатите се затрудняват да предадат тези обобщения и се налага да им напомняме. Друг проблем, който кандидатът понякога има, е свързан с първоначалното усещане на пациента, че кандидатът отстъпва на по-възрастните, утвърдени анализатори.“

Грос дръпна чекмеджето още веднъж, а след това с тиха гордост разказа за отказа на Института да получи както федерални компенсации, така и пари от частни фондации. Той каза, че преподавателите не получават заплата (работата на Грос като администратор на Центъра за лечение е единствената платена длъжност в Института), че ръководителите не получават заплата, че по-голямата част от приходите на Института са от членски внос (шестстотин долара годишно от около двеста членове) и че анализаторите могат да бъдат намерени в Института през уикендите, когато поправят венециански щори и боядисват столове. Всичко това се прави, за да се избегне всякаква следа от външно влияние или намеса. „Искаме да останем абсолютно независими, не искаме никой да ни казва какво да правим, докато бавно и неумолимо вървим към фалит“, казва Грос.

В началото на втората година от обучението си в Нюйоркския психоаналитичен център Аарон Грийн получава първия си случай – двадесет и две годишна жена – от лечебния център. Това е случай, на който той сега гледа със смесица от ужас, удоволствие, забавление, недоумение, самокритика и самодоволство. „През първите две години на този анализ бях в агония“, спомня си той. „Проклинах хората от Центъра за лечение, че са ми дали такъв случай. Чувствах се напълно некомпетентен и безсилен. Ужасявах се от времето на деня, когато идваше нейният час. Анализът продължи седем години и днес доста се гордея с него. Пациентката дойде на анализата като много нещастно младо момиче с някои много притеснителни хистерични симптоми, а си тръгна с всички симптоми изчезнали и омъжена за зъболекар. Но ми трябваше много време, за да осъзная, че не съм се провалил с нея.

„Спомням си, когато за пръв път дойде в кабинета ми – ниско, пухкаво, срамежливо момиче, което се кикотеше и отговаряше на въпросите, които ѝ задавах, безсмислено и несъществено. Проведохме няколко сеанса в седнало положение, а един ден казах: „Защо не легнеш на дивана?“. Тя се захили, отиде до дивана и се разположи на него внимателно, като много дърпаше полата си, и продължи да говори по своя безсмислен, момичешки, едносричен начин. Това продължи три или четири сеанса. После един ден тя влезе и не се качи на дивана, а се хвърли върху него. Подскачаше нагоре-надолу и започна да ми се кара. Нищо не правите за мен – каза тя. „Просто седите там и не правите нищо. Нищо не ми казвате. Що за работа е това? Защо не направите нещо за мен? Защо просто седите там? Тя продължаваше и продължаваше, като ме ругаеше за студенината, пасивността и безразличието към нейните страдания – и това беше истинското начало на анализата. Но аз не го знаех. Седях там, притиснат от нейния гняв и ядосан, защото не знае, че това, което правех, докато „просто си седях там“, беше класически фройдистки анализ. Намирах я разочароваща във всяко едно отношение. Очаквах пациент, който да се занимава със свободни асоциации, а те ми изпратиха това банално момиче, което само бърбореше. Не разбирах – тогава бях толкова наивен – че нейното бърборене е свободна асоциация, че бърборенето е точно това, което е свободната асоциация. По-лошото е, че мислех, че трябва да я инструктирам за естеството на нейното несъзнавано. Трудно ѝ посочвах несъзнателното значение на това, което казваше и правеше. Едва след години на ужасна и безполезна борба ми хрумна, че ако просто я слушам – ако просто я оставя да говори, да бълнува – нещата ще излязат наяве и че това е, което ще ѝ помогне, а не моите педантични, дидактични тълкувания. Ако можех само да се науча да мълча! Когато най-накрая се научих, започнах да виждам нещата, които Фройд беше описал – действително видях как симптомите изчезват, когато несъзнаваното става съзнателно. Това беше нещо невероятно. Беше като да погледнеш през телескоп и да осъзнаеш, че виждаш това, което е видял Галилей.

„Но през първите две години този случай изглеждаше като лично нещастие. Искаше ми се да я върна обратно в Института и да кажа: „Какво? Вие ми дадохте това за първия случай?“. Тя беше толкова противна и неприятна. Беше толкова несговорчива и неоценяваща. Ако я чуех да казва веднъж, я чувах да го казва хиляди пъти: „И какво от това?“ – с гаден, ехиден глас. „И какво от това? Чувствах се унизен, принизен, ядосан, разочарован, безсилен. Яростта често ме караше да се държа с нея по неаналитичен начин. Срам ме е от това. Сега бих направил много неща другояче. Но интересното – невероятното – е, че това, което правех, нямаше значение. Тя се присмиваше и се подиграваше на всичко, което казвах, но идваше вярно по пет пъти седмично, месец след месец, година след година, и анализът се развиваше въпреки нейната войнственост и недоверие, както и моята невинност и невежество.“

Казвате, че самото „излизане наяве“ ѝ е помогнало – казах аз. „Това звучи като стария катарзисен метод.“

„Да, да“, каза Аарон. „Тези стари неща, за които Фройд и Йозеф Бройер пишат в Изследвания върху хистерията, не са се променили. Анализът все още е катарзисен. Ние все още се опитваме да „превърнем невротичното страдание в общо нещастие“, като задействаме процес, при който мотивацията се изразява директно, а не се отклонява встрани в симптомите. Фройд и Бройер наричат това „аб-реакция“. Вече не използваме този термин, а и познаваме по-добре видовете препятствия, които умът поставя срещу заплахата от промяна, но процесът по същество е същият. В случая с това момиче, когато най-накрая се научих да мълча, от нея започнаха да изригват неща, които едва ли са били в периферията на съзнанието ѝ, но които я накараха да се промени само заради това, че бяха извадени на показ. В масовото въображение аналитикът е авторитарна, доминираща фигура, която има твърд контрол над податливия, уязвим пациент. Това, с което този случай ми направи силно впечатление, е, че е вярно обратното – пациентът е този, който контролира случващото се, а аналитикът е слаба, немощна фигура. Пациентите отиват там, където им се иска. Всичко, което аналитикът може да направи, е да каже: „Ако благоволите да ме изслушате за момент – ако можете просто да насочите вниманието си към това място, вместо към онова – може да видите, че … и т.н., и т.н.“. Това е всичко, което той може да направи. В този случай единственото, което можех да направя, беше от време на време да насочвам вниманието на пациентката към онова, което тя правеше в опитите си да задържи тези неща да не изригнат – нещо, към което тя предпочиташе да не гледа. Това се нарича „анализ на съпротивата“, което не означава, че размахвате пръст на пациента и казвате: Вие се съпротивлявате! Това е най-лошото, което можете да направите, и се страхувам, че понякога го правех, поне през първите години на този случай. Правилният начин е просто да посочите на пациента как се въздържа да мисли определени неща и да чувства определени неща, така че той да се самоосъзнае и избягването да не работи толкова автоматично. Това е всичко. Това е скалпелът на аналитика. Той не може да отвори съзнанието на своя пациент, да посегне към него и да започне да пипа. Единственото, което може да направи, е да каже на пациента: ‚Погледни там‘, а през повечето време пациентът не гледа. Но понякога го прави и тогава автоматичното му поведение става по-малко автоматично.“

Бях прочела описанието на случая на младата жена, което Аарон беше подготвил за Американската психоаналитична асоциация като предварително условие за сертифициране и членство, и го намерих за озадачаващо, дразнещо, скучно, обидно за жените, дори самоунищожително. С неумолимия си стремеж към сексуална материя и значения то напомняше за случая „Дора“, в който Фройд често се е държал по-скоро като полицейски инспектор, който разпитва заподозрян, отколкото като лекар, който помага на пациент. „Аха!“ – е казвал Фройд на бедната Дора, привлекателно и интелигентно осемнадесетгодишно момиче, страдащо от нервна кашлица, мигрена и някакво общо младежко неразположение. „Аха! Аз знам за теб. Знам малките ти мръсни тайни. Признай, че тайно си била привлечена от хер К. Признай, че си мастурбирала, когато си била на пет години. Виж какво правиш сега, докато лежиш и си играеш с чантичката си – отваряш я, слагаш пръст в нея, затваряш я отново!“ В историята на случая на Аарон усетих същото качество на натякване и изнудване. Попитах го дали собственото му поведение не е провокирало част от войнствеността и антагонизма на момичето.

„Аналитичното ми поведение не беше такова, каквото трябваше да бъде“, съгласи се той. „Бях много необучен и много стремящ се да усвоя аналитичната процедура. В това писание, изглеждам педантичен и стеснен, и в това впечатление има известна истина. Има известна истина и в характеристиката на Лео Стоун за начинаещия аналитик като доста нелепо строг и непреклонен човек. Поемам пълна отговорност за мъчителните и необмислени неща, които направих в този анализ. Тя често беше „права“, а аз често „грешах“. И въпреки всичко това, въпреки цялата ми глупост и помпозност, основното ѝ отношение към мен – преносът^[2] – не се влияеше от това, което казвах и правех, имаше своя собствена логика и причина, вървеше по свой собствен път. Моето неаналитично поведение размъти водата, направи преноса по-труден за разпознаване и убедително посочване пред пациента, но не създаде преноса. Ако бях свети Франциск от Асизи, тя щеше да казва И какво от това? не по-малко често и ехидно“.

Споменах за статията на Ралф Грийнсън за „връзката без пренос“, в която авторът разказва редица ужасяващи истории за закостенели начинаещи аналитици. В една от тези поучителни истории начинаещ аналитик идва при своя ръководител и му разказва за странно незадоволителна сесия с пациент, който е дошъл с глава, увита в огромна превръзка. Следвайки стриктна аналитична техника, младият аналитик не коментира превръзката и мълчаливо изчаква пациентът да започне да прави свободни асоциации. Никакви асоциации не се появяват: пациентът остава напълно безмълвен поради невероятната безчувственост и безчовечност на аналитика. В друг пример (този се появява в книгата на Грийнсън Техниката и практиката на психоанализата) разтревожена млада майка разказва на своя кандидат-аналитик колко отчаяно се тревожи за болното си бебе. Аналитикът не казва нищо. Неговото мълчание и липсата на съчувствие карат пациентката да изпадне в собствено нещастно, сълзливо мълчание. Накрая аналитикът казва: „Вие се съпротивлявате.“ Пациентката се отказва от анализата, като казва на аналитика: „Вие сте по-болен от мен“. Грийнсън, съгласявайки се с това мнение, съветва кандидата да потърси по-нататъшен анализ.

„Да“, каза Аарон. „Знам тези истории на Грийнсън. Те са много сърцераздирателни и въздействащи – и напълно неверни. Ако се вгледате в тях отблизо, те просто не издържат проверката. В случая с майката с болното бебе не липсата на „състрадание“ на аналитика е накарала пациентката да прекъсне лечението, а лошата му аналитична техника. Има стотици неща, които той е можел да ѝ каже, освен „Вие се съпротивлявате“, които биха били полезни, които биха довели до нещо, но биха били неутрални. Работата на аналитика не е да предлага на пациента съчувствие, а да го води към прозрение. Същото беше и с първия ми случай. Проблемът не беше в липсата ми на съчувствие към пациента, а в моите отклонения от аналитичната неутралност. Не че трябваше да приема подаръците, които тя ми донесе – макар че сигурно можех да ги откажа по-малко строго, – а трябваше да анализирам по-строго и задълбочено мотива, който се криеше зад подаряването.“

„Но какво да кажем за тази строгост?“, попитах. „Можете ли да я оставите извън сметките? Грийнсън казва, че е важно пациентът да прави разлика между преносните си реакции към аналитика и реалистичните си възприятия за него. За жената с бебето той казва, че нейните реакции към аналитика са били ‚реалистични‘.“

Аарон поклати глава. „Това е толкова грубо и опростено виждане за анализата – и за живота“, каза той. „То затвърждава мита, че това, което се случва в анализата, е различно от онова, което се случва в реалния живот. Това придава на анализата качеството „сякаш“. То казва, че преносът не е нещо истинско. Но преносът е нещо реално – толкова реално, колкото и всичко навън. И обратното, „реалната връзка“ – каквато и да е тя – не е освободена от аналитичен контрол. Ако аналитикът влезе в сеанса и обиди пациента, а пациентът каже: „Значи това е истина! Ти наистина ме мразиш!“, а аналитикът отговаря: „Да! Наистина те мразя!“, означава ли това, че всички ирационални и фантастични идеи на пациента за сърдития родител от детството вече са отречени? Че вече не трябва да се изследват? Че сега са извън обсега на аналитичното изследване?

„Спомням си един семинар, на който веднъж присъствах и който беше воден от блестящ и ярък унгарски анализатор на име Робърт Бак. Въпросът, който се разискваше, беше естеството на преноса, а аз вдигнах ръка и попитах риторично: „Как бихте нарекли междуличностна връзка, в която инфантилните желания и защитата срещу тези желания се изразяват по такъв начин, че хората в тази връзка не се виждат един друг такива, каквито са обективно, а по-скоро се разглеждат един друг от гледна точка на инфантилните си нужди и инфантилните си конфликти? Как бихте нарекли това? А Бак ме погледна иронично и каза: ‚Аз бих нарекъл това живот‘.“

„Както в анализата, така и в живота, ние възприемаме реалността през завесата на несъзнателната детска фантазия. Нищо, което казваме, правим или мислим, никога не е чисто ‚рационално‘ или ‚ирационално‘, чисто ‚реално‘ или ‚преносно‘. То винаги е смесица. Разликата между анализата и живота е, че при анализата – в тази изключително изкуствена, екстремна, странна, стресираща, в някои отношения ужасна ситуация – тези детски фантазии се проявяват в по-голяма степен, отколкото в живота, стават достъпни за изследване, както не се случва в живота. Целта на анализата не е да инструктира пациента относно естеството на реалността, а да го запознае със самия него, с детето в него, с цялата му инфантилност и с невъзможните му, неосъществени и неопровержими копнежи и желания. Термини като ‚реална връзка‘, ‚терапевтичен съюз‘ и ‚работен съюз‘ просто замъгляват, размиват и банализират радикалния характер на тази задача.“

„Значи споделяте неприязънта на Чарлз Бренър към тези термини и безкомпромисното му отношение към аналитичната техника.“

„Да. Мисля, че безкомпромисният – може да се каже дори фанатично чист – начин на анализ на Бренър позволява да се открият неща, които не биха се открили при по-малко строга процедура. Също така, парадоксално, то дава на пациента повече свобода, отколкото при по-свободните аналитични техники. Колкото и безмилостна и авторитарна да изглежда, строгата аналитична неутралност е по-либертарианската алтернатива. Когато смекчавате строгостта на анализата с разумни дози любезност и дружелюбност, вие отнемате част от свободата на пациента, защото решавате кое е най-доброто за него. Но да се прави анализ по чистия и неподправен начин на Бренър е много трудно. Той изисква много от аналитика и го подлага на огромно напрежение. Никой не обича да наранява хората – да им причинява болка, да стои мълчаливо до тях, когато те страдат, да им отказва помощ, когато те молят за нея. Именно в това се състои истинското износване на анализата – в тази хронична борба да не правиш нещата, които достойните хора правят естествено и спонтанно. Чува се много за въздържанието, което аналитичният пациент трябва да изтърпи, но въздържанието на аналитика е по-безмилостно и по-разяждащо. ‚Работният съюз‘, ‚терапевтичният съюз‘ и ‚връзката без пренос‘ са все неща, които Бренър нарича съпротивителни митове – митове, които аналитиците, които не могат да понасят аналитичното въздържание, са измислили, за да оправдаят своите отклонения от неутралността. Те казват: ‚О, сега не е нужно да действам аналитично. Това е терапевтичният съюз, това е непренасяне‘ – сякаш навлизат в някаква ничия земя, където всички залози са изключени и аналитикът и пациентът могат да приемат отношения, различни от тези на същинската анализата. Но такава неутрална зона не съществува, няма ‚друга‘ връзка, няма честен начин да се избяга от болката и стреса при анализата.

„Нека илюстрирам това с един случай от моята практика. Веднъж закъснях с петнадесет минути за среща с пациент. Бях ужасен от пропуска си и се извиних многократно на пациента. Сега анализаторите от снизходителен тип биха казали: ‚Постъпихте правилно. Хубаво е да си признаеш, когато си допуснал грешка; хубаво е да покажеш на пациента, че си само човек. Това е съпричастен отговор. Той укрепва терапевтичния съюз. Това го кара да чувства, че сте на негова страна‘. И така нататък. Но аз знаех, че не трябваше да се извинявам. Знаех, че трябваше да изчакам да науча каква е била реакцията на пациента на закъснението ми, вместо да бързам с извинението си. При самоанализа на този пропуск ми дойде на ум една доста злобна аналитична шега, която звучи по следния начин: Нова пациентка идва в кабинета на мъж-аналитик и той казва: ‚Съблечете се и легнете на дивана‘. Жената се съблича и ляга на кушетката, а аналитикът се качва върху нея. След известно време ѝ казва: ‚Сега можете да се облечете и да седнете на този стол‘. Тя го прави и аналитикът казва: ‚О.К. Погрижихме се за моя проблем. Какъв е вашият?‘ Това е глупава и злобна шега, но тя засяга нещо фундаментално. В тази ситуация на закъснение аз действах като анализатора в шегата. Поставих собствените си интереси пред тези на пациентката. Чувствах се виновен за закъснението си и като се извинявах, търсех прошка от нея. Казвах ѝ: ‚Нека се погрижим за моя проблем – не обръщайте внимание на вашия‘.“

5

ВТОРИЯТ ПАЦИЕНТ, КОЙТО ААРОН Е ПОЛУЧИЛ ОТ ЦЕНТЪРА ЗА ЛЕЧЕНИЕ, била изискана, култивирана жена, която желаела да работи аналитично, ценяла Аарон, била изключително приятна и интересна за общуване – и много хубава. Както бил проклел късмета си с първата пациентка, така не можел да повярва на късмета си, че е привлякъл втората. Тя била най-удовлетворяващата от всичките му пациенти. Правела литературни намеци и разбирала онези, които подавал той. Работела в едно списание и имала впечатляващо звучащ кръг от литературни познати. Колкото се страхувал от сеансите с първата пациентка, с толкова по-голямо нетърпение очаквал онези с втората. Бил заслепен от нея, малко влюбен в нея. След две години анализът спрял по ужасен начин. Бил пълен провал. „Бях заслепен и омагьосан от нейния чар“ – спомня си Аарон със съжаление. „Паднах лошо в нивото на работата. Вместо да ѝ посоча гадните, груби неща, които трябваше да ѝ посоча, аз си разменях с нея литературни препратки. Не видях капана, в който бях попаднал, докато не стана твърде късно. В първия случай, когато пациентката не ми доставяше никакво удоволствие, меко казано, успях да се придържам към курса си и да ѝ бъда от някаква полза. Във втория случай напълно провалих пациентката.“

„Искате да кажете, че колкото по-приветлив е един пациент, толкова по-трудно е да го анализираме?“

„В този случай беше.“

„Така че личните отношения са пречка при анализата.“

„Фройд казва, че са, на няколко места в своите трудове. Известен е пасажът в Препоръки към лекарите, където той сравнява аналитика с хирурга, „който оставя настрана всичките си чувства“. А освен това има и един пасаж в писмо до аналитика Оскар Пфистер, в който Фройд го упреква, че е „прекалено благоприличен“ и недостатъчно безпощаден към пациента си, и го съветва да се държи като художник, който краде домашните пари на жена си, за да си купи боя, и изгаря мебелите, за да затопли стаята за модела си. Обичам да разказвам на студентите, които обучавам, една история, която чух от един от моите преподаватели в Института – очевидно апокрифна – за художника Бенвенуто Челини, в която се изтъква същото. Челини леел статуя и се нуждаел от калций за бронзовата си сплав. Не можел да намери никакъв около ателието, затова взел едно малко момче и го хвърлил в котела, за да използва калция в костите му. Какво е бил животът на едно малко момче за претенциите на изкуството?“

Спомних си за Размисли за Ганди на Джордж Оруел, в която той възразява срещу онази страна от природата на Ганди, която му позволява да направи нещо като морален еквивалент на хвърлянето на момчето в котела, в името на по-висш идеал. За Оруел няма по-висш идеал от хуманистичния. „Същността на това да бъдеш човек се състои в това, че не се стремиш към съвършенство, че понякога си готов да извършиш грехове в името на лоялността, че не стигаш до аскетизъм, който да направи невъзможно приятелското общуване, и че си готов в крайна сметка да бъдеш победен и сломен от живота, което е неизбежната цена на това да привържеш любовта си към други човешки индивиди“, пише Оруел с трогателна ирония. На схващането, че обикновеният човек е пропаднал светец, Оруел отвръща: „Много хора искрено не желаят да бъдат светци и вероятно някои от тях, които постигат или се стремят към святост, никога не са изпитвали голямо изкушение да бъдат човешки същества.“

Спомних си за разговора, който имах с един аналитик, когото ще нарека Грегъри Крос – човек, посветен като светец на призванието си, чиито очи блестяха от всеотдайност, докато говореше за работата си и за стремежа да дава все по-точни тълкувания на пациентите си. Седяхме в консултативния му кабинет една вечер, след като и последният пациент си беше тръгнал. Помещението притежаваше суровата и мъчителна модерност на стаите от картините на Франсис Бейкън; с мотелската си откъснатост от нещата от този свят то приличаше на самото аналитично въздържание. Кушетката представляваше тясна плоча от пенопласт, покрита с безразлично подбран златист плат; над краката ѝ, където се намираха обувките на пациента, беше опънато парче грозно черно пластмасово фолио. Стаята приличаше на вдигнат юмрук на иконописец; пациентите на този аналитик не идваха тук, за да прекарат времето си лесно, подсказваше тя. Самият Крос приличаше на озъбените, измъчени мъже-пънове, които Бейкън рисува. Струваше ти се, че не сяда да се храни, а скришом поглъща храната си като бездомно животно; струваше ти се, че жена му го е напуснала преди години и че в продължение на няколко дни той дори не е забелязал, че я няма. Беше човек без чар, без лекота, без самомнение или суета и с някаква мъчителна, стържеща, дрънкаща честност, която приличаше на нелечимо кожно заболяване. Разказа ми за любовта си към Фройд. Каза, че е чел и препрочитал стандартното издание [на събраните му съчинения], намирайки постоянно вдъхновение и освежаване в Учителя. Но призна, че когато за пръв път се е сблъскал с трудовете на Фройд, като ординатор в психиатрия, не е могъл да разбере за какво става дума. Просто не е могъл да проникне под повърхността. Заинтересувал се от психоанализата чрез простосмъртните социално-ревизионистични трудове на Карен Хорни и едва при обучителната си анализа успял да преодолее съпротивата срещу истинската психоанализа, която според него е присъща на повечето хора. Казваше, че сега седи по цял ден на стола си – от осем сутринта до седем вечерта – и слуша пациентите, като излиза от стаята само за да отиде при собствения си аналитик. За да разбере по-добре пациентите си, той искал да опознае по-добре себе си – да се вглъби по-дълбоко в себе си – и затова се върнал към анализата, както Фройд съветвал аналитиците да правят в Анализата, крайна и безкрайна. Крос говореше тихо, ниско, замислено и донякъде монотонно. Беше един от най-сериозните, искрени и строги мъже, които съм срещала. Докато разговаряхме, се почувствах наказана от неговата трънлива искреност и сериозност и усетих как трудните неща в мен излизат наяве, за да пресрещнат трудността на неговата природа. Всичко, което казваше, беше много просто (той не използваше жаргон) и все пак някак завоалирано, както са забулени изказванията на поетите и светите мъже. Помолих го да ми препоръча книги и статии. Всички други аналитици, с които бях говорила, ми казваха да прочета тази книга, да прочета онзи документ. Грегъри Крос отхвърли молбата ми. Той ме погледна любезно и сериозно и каза: „Това ще дойде от самата вас“. Когато се прибрах вкъщи и пуснах записа на разговора се оказа, че думите са напълно неразбираеми. Значи все пак съм го измислила, помислих си аз.

Спомних си друг вечерен разговор, този в апартамента на Пето авеню на една жена анализаторка, която ще нарека Грета Кьониг – по-възрастна средноевропейска емигрантка със свежо, усмихнато лице и просто, нежно, сериозно поведение. Седяхме около масичка за кафе, отрупана със сладкиши, малки рулца, сирена, плодове, шоколадови бонбони и бутилки ликьор, и докато домакинята ме бомбардираше с лакомствата си, говореше за женския оргазъм. Наряза торта „Добош“ върху полупрозрачен порцелан със стари цветя и замислено отбеляза, че клиторният оргазъм може да бъде придружен от усещания във влагалището и затова, правилно казано, може да се нарече вагинален оргазъм. Изпитах силно желание да се разсмея. Сякаш прочела мислите ми, Грета Кьониг се усмихна и каза: „Преди ми беше много трудно да говоря за такива неща. Случвало се е да се принуждавам да говоря за тях пред пациентите. Но анализаторът трябва да говори за гениталиите. Няма как да се заобиколи това и сега няма нищо, за което да не мога да говоря“. Тя говори за своята недвусмислена преданост към Института и психоанализата. Тя и съпругът ѝ (също аналитик) са във вътрешния кръг на Института. Целият ѝ живот е погълнат от психоаналитични проблеми: през деня приема пациенти, вечер ходи на срещи в Института, а когато със съпруга ѝ излизат на вечеря или се забавляват вкъщи, винаги е с аналитици. Другите хора отпадат – обясни тя. Все по-малко има за какво да се говори с хората „отвън“, които не гледат на нещата по начина, по който гледат аналитиците. „Изглежда, че никога не се уморяваме от компанията си“, каза тя с удивително задоволство. Каза ми, че никога не е лъгала пациентите, никога не е говорила за себе си и никога не е имала физически контакт с тях. Тя ми показа стаята си за консултации, в която се влизаше от коридора на апартамента: приятна, подредена стая с леко европейски привкус, но без особен характер. Не беше толкова настойчиво безлична като стаята на Крос, но спокойно пазеше тайните на собственичката си, почтително пазеше правото на пациента да не знае.

Третият войник на Фройд, с когото се бях запознал и който сега ми дойде наум като друг пример за психоаналитична трансцендентност, беше Хартвиг Дал. Това е истинското му име. Повечето от другите аналитици, с които разговарях, ме помолиха да не използвам истинските им имена, за да запазят аналитичното си инкогнито с пациентите. Но Дал е аналитик без пациенти. Той е психоаналитичен изследовател – член на малка, разпръсната група аналитици, които работят предимно сами и най-вече без уважението или интереса на колегите, работещи с пациенти. Причината за ниския статус на тази група произтича от естеството (и историята) на самата психоанализа. Терапевтичните и научните ѝ функции традиционно се разглеждат като неразделни; терапевтичната среща се разглежда като лаборатория на науката психоанализа. Съответно всеки практикуващ аналитик е и научен изследовател, всеки случай е експеримент, който дава потвърждение, развитие или интересно опровержение на установената теория, всеки пациент е нещо като неволно лабораторно животно. Непрактикуващият аналитик изследовател не се вписва в тази самостойна схема на нещата с двойно предназначение и се смята за излишен и малко деквалифициран.

Хартвиг Дал е неохотната отстъпка на Нюйоркския психоаналитичен институт пред претенциите на „чистото изследване“; той е нещо като шабас гой^[3] за ортодоксалните членове. (Някогашната противна антисемитска характеристика на психоанализата като „еврейска наука“ днес се приема с добро чувство за хумор от аналитиците като точен коментар на голямото преобладаване на евреите в професията и на паралела между талмудическата и аналитичната херменевтика). Хартвиг Дал не прилича на останалите нюйоркски психоаналитични аналитици. Когато го срещнах за пръв път, в кабинета му в Медицинския център Даунстейт в Бруклин, той беше облечен в избелели дънки и работна риза, а на следващите срещи (в по-топло време) носеше къси панталони и маратонки. Той е изключително висок мъж, в средата на петдесетте си години, който е дошъл тук преди шестнадесет години от Сиатъл, където е изучавал психоанализа във филиала на Психоаналитичния институт в Сан Франциско. В него се усеща ароматът на американския Запад и има нещо от остротата на грубоватите, морално изрядни американци в международните романи на Хенри Джеймс, които се оказват в конфликт с външно благоприлични, морално низки европейци. Но когато за първи път се срещнах с Дал, бях отблъсната и отегчена. Не можех да разбера с какво се занимаваше – голяма част от нещата му зависеха от познания по висша математика, каквито не притежавах – така че го отхвърлих с лека ръка. Той ми даде няколко негови публикувани статии и първата, която разгледах, озаглавена „Измерване на значението в психоанализата чрез компютърен анализ на вербални контексти“, така ме разтревожи със своите диаграми и графики, че буквално избягах от срещата, сякаш ме преследваше рояк пчели. В своя защита представям този откъс от нея:

ДУМИ, КОРЕЛИРАНИ [p <.05, N=25 аналитични часа]
С ВСЯКА ОТ ЧЕТИРИТЕ ИЗБРАНИ ДУМИ

 

Всяка от четирите избрани думи и думите, с които тя се свързва значително (p ≤ .05, N = 25 часа).

 

Няколко месеца по-късно случайно попаднах на останалите документи, които Дал беше напъхал в неохотната ми ръка, и бездейно прелистих един от по-малко ужасните. Открих, че го чета с нарастващо вълнение. Въпреки плашещото заглавие „Контратрансферни примери за синтактично изразяване на отричани съдържания“, статията беше ясна и увлекателна. В нея се разказваше за едно доста обикновено откритие, което Дал и съавторите му – Вирджиния Телер, доктор по лингвистика, и психиатрите Доналд Мос и Мануел Трухильо – бяха направили, докато четели стенограми от записани на магнетофонна лента анализи, и за най-необикновения извод, който са направили от това. Откритието, познато на всички ползватели на магнетофони, е фактът, че хора, които звучат нормално, докато разговаряте, всъщност говорят по най-особен начин, както ще покаже стенограмата на техните думи. Това, което магнетофонът разкрива за човешката реч, е нещо подобно на това, което изследванията на движението на фотографа от края на 19 в. Ейдуиърд Муйбридж са разкрили за движението на животните и хората; никой никога не е виждал странните позиции, които камерата на Муйбридж е уловила и замразила и никой никога не е чувал онова, което магнетофонът посочва за странността и небрежността на човешката реч. Дал и колегите му, вместо просто да „допуснат“ разликата между изговореното слово и стенограмата, както са правили всички преди тях, бяха продължили да разглеждат по-внимателно синтактичните особености, които стенограмата излага на показ, при което им хрумнало, че тези особености не са случайни, а имат скрита цел: те са хитър начин за изразяване на неприемливи желания и чувства. Инструментът за разобличаване на тези скрити комуникации е трансформационно-генеративната граматика на Ноам Чомски, с която Вирджиния Телър е добре запозната. От изследваната касета бяха извлечени редица интервенции на аналитика, които бяха внимателно проучени за [демонстрации на] „враждебност или съблазън, одобрение или неодобрение на поведението на пациента, както и прекомерно утвърждаване на авторитет“. Констатациите бяха унищожителни. Десет интервенции бяха представени като илюстрации на десет различни син-тактики (както Дал нарича тези скрити комуникации), чрез които аналитикът извършва психологическия еквивалент на щипане, ритане и извиване на ръката на нещастния пациент. Ето първия пример и коментара на авторите:

„ЗНАЕТЕ ЛИ, ТОВА Е НАЧИНЪТ, ПО КОЙТО ТОВА ВИНАГИ Е БИЛО ПРЕДСТАВЯНО, КАТО НЕЩО НЕГАТИВНО. НАЛИ РАЗБИРАТЕ, НЕ БИЛО ЛОШО, НЕ БИЛО ТОВА, НЕ БИЛО ОНОВА.“

Обърнете внимание на фразата „…това винаги е било представяно…“ Това е пример за безлична пасивност – изречение с пасивен глагол, в което няма основен субект… Анализаторът би могъл да каже: „Винаги сте го представяли в отрицателен смисъл“, но вместо това е казал: „винаги е било представяно“ – форма, която прави невъзможно да се определи кой е извършил представянето. На практика аналитикът е елиминирал пациента по начин, който изглежда съвсем неподходящ за диадичната ситуация [такава, която се случва между двойка хора]. Накратко, изглежда, че тук сме разкрили един вид психологическо убийство чрез синтаксис.

На следващата ни среща в претъпкания с книги и статии кабинет на Дал той изрази твърдото си убеждение в необходимостта от записване на аналитичните сесии за изследователски цели. „В противен случай нямаме данни“, каза той. „Сега разполагаме само със субективните разкази на анализаторите за това, което смятат, че се е случило – разкази, които са просто преразказ на хипотезата за пациента, която анализаторът в крайна сметка е приел. Науката не смята това за достатъчно добро. В други науки разказите от слухове не се приемат като данни.“ Дал смята, че наличието на съвкупност от необработени данни и предоставянето им за публичен достъп е първата стъпка към потвърждаване на претенциите на психоанализата да бъде наука. Той вярва, че трябва да се докаже, че очевидно „интуитивните“ изводи на аналитика за несъзнаваните мотиви на пациента произтичат от обективни правила и закони, т.е. че това, което пациентът казва по време на аналитичен сеанс („данните“ на психоанализата), ще наложи същото тълкуване на всеки анализатор, който го слуша. Той е посветил живота си на това да допринесе всичко възможно за това най-трудно доказване, което според него няма да се осъществи през живота му. Неговата преданост към психоанализата и вярата в нея произтичат от собствения му опит в анализата, на която той приписва, че „ми е дала втори шанс да порасна“. „Анализаторът на моя анализатор беше Менингер, чийто анализатор беше анализиран от Абрахам, чийто анализатор беше никой. Това ме прави сирак“, казва той с усмивка. След като завършва института в Сан Франциско, Дал практикува анализа в Сиатъл още четири години, а след това идва на Изток, за да се обучава в областта на изследванията. Аналитичната работа не му допада – за него е изпитание да седи по цял ден, да бъде мълчалив и пасивен. Казва, че е неспокоен, отегчен и сърдит. Разказа ми за повратна точка в отношенията му с Нюйоркския психоаналитичен, в който бил приет без ентусиазъм след пристигането си тук. Институтът бил поканил прочутия Ото Кернберг да дойде и да говори за теорията си за обектните отношения, а Дал бил определен за един от двамата дискутиращи на презентацията. Другият дискутиращ бил Чарлз Бренър. „Бренър направи нещо много хубаво“, спомня си Дал. „Той ми позволи да говоря пръв. Обикновено по-важният дискутиращ говори пръв, а след това всички си тръгват; като ме постави на първо място, Бренър ми осигури аудитория. Това беше много достойно от негова страна. Оправих се с Кернберг на бърза ръка. Бях се подготвил добре и го премазах, а всички знаеха, че съм го направил. След това станах обществено приемлив. Хората, които ме бяха отхвърлили като компютърен луд, започнаха да се държат мило с мен. Започнаха да ме забелязват всякакви хора и да ме канят на партита.“

Излязохме от кабинета на Дал и се изкачихме няколко етажа по-нагоре, покрай секцията за експерименти с животни в болницата, до мрачна стаичка, в която се съхраняваха машината за перфокарти, звукозаписното оборудване и лентите, стенограмите и бележките от шестгодишния анализ, който Дал беше провел и записал преди няколко години. Дал ме представи на Вирджиния Телър, симпатична млада жена със сдържана дружелюбност и спокойна и уверена подреденост, която седеше на празно бюро и анализираше едно изречение. Дал е атакувал записания си анализ (1204 сесии) на много фронтове и вниманието му най-накрая се спряло на една-единствена сесия: петия час от анализата. Чрез интензивен лингвистичен и логически анализ на стенограмата от този час Дал и Телър се опитват да разкрият психичните процеси на анализаторите, които слушат с „кръжащо наблизо внимание“ изказванията на пациента и се оказват в състояние да формират хипотези за несъзнателния им смисъл. Защото в стенограмата, подобно на послание, написано с невидимо мастило, са вградени безбройни, безпогрешни следи от несъзнателните мотиви на пациента. Невидими за невъоръженото око, те стават ясни под специалния лингвистичен и логически микроскоп, разработен от Дал и Телър за тяхното единствено доказателство за съществуването на несъзнаваното. Това, което всеки анализатор имплицитно „знае“ за своя пациент, Дал и Телер се опитват да покажат експлицитно с текстовите си анализи.

Дал ми предложи да прослушам петата сесия като предварителна подготовка за изучаване на анотирания стенографски запис. Той каза, че всеки друг час от анализата би му послужил също толкова добре, но че петата сесия е особено богата – един вид микрокосмос на целия анализ, като увертюра на опера, в която са обявени всички теми. По време на записването на сесията обаче, спомня си Дал, тя не му се е сторила особено значима; едва в последствие, след като анализът е приключил, той е успял да разбере пророческия характер на петия час. Той ме настани в малка стая, взета назаем от някакви почиващи изследователи на секса, вкара касета в голяма записваща машина, показа ми как да пускам и спирам касетата и напусна стаята. Направих пауза, преди да включа машината, малко стресната от това, което ми предстоеше да направя: да подслушвам признанията на пациент пред неговия анализатор. Спомних си за наставлението на Фройд в първата от Лекции за въведение в психоанализата: „Не можете да присъствате като публика на психоаналитично лечение. Може само да ви се разказва за него; и дори така, в най-строгия смисъл на думата ще опознаете психоанализата само чрез слухове … Разговорът, от който се състои психоаналитичното лечение, не търпи слушатели.“ Включих апарата и в продължение на петдесет минути слушах задъхания, блуждаещ монолог на един млад мъж, който описваше обикновени тривиални събития и изразяваше обикновени мисли и чувства. Беше като да слушаш скучен, вглъбен в себе си познат. Фройд е бил прав: външен човек, който подслушва аналитичен сеанс, не получава почти нищо от него; той е като подслушвач на разговор (или монолог) на чужд език. Едва по-късно, когато прочетох анотираната стенограма на часа, мъчително разкодирах тайните послания от несъзнаваното, които пациентът беше отправил към своя аналитик преди години и които Дал, следвайки указанията на Фройд за свободно, без желание, неориентирано слушане, беше „интуитивно“ схванал. По време на петия сеанс Дал говори само два пъти. Той звучеше впечатляващо – като по-възрастна, по-мъдра, по-благосклонна и авторитетна версия на самия себе си. Когато му разказах за това впечатление, той се засмя и каза: „Аз също бях доста впечатлен от себе си“. Каза, че през първите години на анализата умишлено е говорил много малко, за да не може никой да каже, че е „внушил“ нещо на пациента. В по-късните години на анализата той говорел повече. (Друга предпазна мярка, която Дал взел, била да се възползва от наблюдението на изтъкнатия аналитик от Нюйоркския психоаналитичен институт Джейкъб Арлоу, с когото се срещал всяка седмица по време на анализата.) Анализът се развива по стандартните Едипови линии, за които се очаква да следват класическите анализи на леко невротични пациенти. Само сравнително малка част от целия анализ е транскрибирана; транскрипцията е скъпа, а финансирането от публични и частни фондации, от което Дал зависи за своите изследвания, е скромно и ненадеждно. Той работи по „Сесия пет“ вече три години. Смята, че е на прага на голям пробив. Вярата му в науката – убеждението му, че „светът е подредено място“ – го задържа при задачата му, в решително преследване на знания, които анализаторите трудно разбират и които учените в други области нямат интерес да придобият.

6

КОГАТО РАЗКАЗАХ НА ААРОН за впечатленията си от психоаналитиците като вид почти светци, той ме изгледа с един от онези погледите, които използва винаги, когато се обсъжда някой или нещо, което смята за „ненаучно“. Но след това, сякаш с неосъзнато, неохотно съгласие, започна да говори за двама аналитици, които са съгрешили срещу нравите на аналитичната общност, изневерили са на аскетичния ѝ идеал и са били жестоко наказани за прегрешението си. Грехът им е, че са се оженили за пациентка. Или по-скоро, както Аарон язвително обясни (тъй като и преди е било известно, че аналитиците се женят за пациенти), грехът им е, че са били видни, влиятелни, известни аналитици – водещи фигури в аналитичния свят, които са се женили за пациенти. Ако някое нищожество се ожени за пациент, казваше Аарон, то просто ще бъде замразено от мрежата за насочване и ще му бъде позволено да потъне в още по-голяма неизвестност в институционалния свят. Но ако бивш президент на Американската психоаналитична асоциация се ожени за пациент, ако член на образователния комитет на Нюйоркския психоаналитичен институт се ожени за пациент, ако обучаващ аналитик се ожени за пациент, ако блестящ теоретик се ожени за пациент – а всичко това се е случило тук, – тогава с него трябва да се постъпи безмилостно, да бъде свален от високото си място, да му бъдат отнети почетните звания и главата му да бъде набучена на кол за пример на другите, които биха се изкушили да изоставят аналитичните си обети.

Тези събития са се случили преди години и Аарон е чувал за тях едва от десета ръка. Не беше сигурен, че историите, които беше чул, са точни в детайлите си – във версията, която ми разказа, аналитикът X беше започнал да излиза с пациентката си малко след края на анализата ѝ, а аналитикът Y беше влязъл в заплетен триъгълник по време на анализата – но нямаше никакво съмнение за това какво се е случило, когато връзките са станали известни на ръководителите на Института. Провинилите се са били незабавно дисциплинирани: те са били извадени от списъка на обучаващите аналитици, лишени от различните си функции в ръководната структура, освободени от преподавателските си длъжности. Кариерата им във висшите етажи на психоанализата е била прекратена. В крайна сметка те напуснали града; един от тях починал преди няколко години. Скандалът разтърсил аналитичната общност и се превърнал в част от нейната митология. Подобно на децата, които с очарование наблюдават как брат или сестра биват наказани за нещо, което самите те са правили много пъти във въображението си, аналитиците говорят тихо за падението на X и Y. Някои от тях са съгласни със суровата неумолимост на позицията на Института, други смятат, че справедливостта е трябвало да бъде смекчена с милост.

Казах: „Първият анализатор е бил наказан за нещо, което е направил след анализата. Не отива ли това прекалено далеч?“

Аарон въздъхна и каза: – От вторите и третите анализи на пациентите вече знаем неща за „последиците“ от анализата, които правят границата между това, което е „вътре“, и онова, което е „вън“ от нашата работа, много по-слаба, отколкото се предполагаше досега. В зората на анализата хората са се отнасяли много по-лекомислено към неща, за които днес сме много внимателни и нервни. Всъщност те са правили неща, които днес бихме сметнали за безумни. Те не са знаели това, което ние вече знаем за преноса. Не са знаели за опасностите, които той крие. Те са били като Мария Кюри, която не е знаела за опасностите от радия и която се е разболяла от левкемия поради небрежно боравене с него.“

Известният случай на подценяване на преноса е Дора на Фройд, която не толкова разпалва чувствата му, колкото проваля терапевтичните му амбиции, като напуска анализата след три месеца. „Нейното толкова неочаквано прекъсване, точно когато надеждите ми за успешно приключване на лечението бяха най-големи, и това, че тя погуби тези надежди – това беше несъмнен акт на отмъщение от нейна страна“, оплаква се Фройд в края на историята на случая и добавя: „Никой, който като мен предизвиква най-злите от тези полуопитомени демони, обитаващи човешката гръд, и се опитва да се бори с тях, не може да очаква да премине през борбата невредим.“ Характерната склонност на Фройд да превръща съкрушителното поражение в блестящо интелектуално предимство се илюстрира от случая с Дора, тъй като, размишлявайки върху причините за своя неуспех, той стига до първата си пълноценна формулировка на понятието пренос. Кратката му алюзия за преноса в Изследвания върху хистерията – по отношение на пациентка, която искала да го целуне поради „фалшивата връзка“, която направила между него и мъж, когото е искала да целуне преди години – показва на какъв мрачен и неоформен етап се е намирало тогавашното му откритие. В постскриптума към историята на случая „Дора“ Фройд прави скок от смътна интуиция към сигурна хипотеза и за някои историци на психоанализата главното значение на студията се състои именно в това. Но в различните разкази на Фройд за неговото откритие на преноса има любопитна празнина – странно мълчание относно обстоятелствата, при които той за първи път публично признава мощното присъствие на преноса. Във всички тези разкази Фройд внушава идеята, че именно еротичните натрапчиви желания на пациентките му са го накарали да постулира наличието на универсален феномен, който да обясни поведението, което той е бил убеден, че не е предизвикал. И все пак от данните в постскриптума може да се заключи, че по-скоро яростта, разочарованието и неудовлетвореността на Фройд от „изневярата“ на Дора са били опорната точка на неговото съдбоносно откритие. Представата на Черток и дьо Сосюр за „профилактичната“ функция на понятието за пренос може да се приложи както към негативния пример с Дора, така и към позитивния с жената, която се опитва да го целуне: то предлага защита срещу унинието на терапевтичния провал точно толкова, колкото и срещу изкушението на сексуалното участие. Дали „забравяйки“ ролята на Дора в откриването на преноса, Фройд не си е отмъщавал на безпомощното момиче, което, според него, го е предупредило за намерението си да се откаже от анализата две седмици преди това?

Това не е единствената загадка в случая „Дора“. Има нещо странно в целия документ – нещо незадоволително и неудовлетворително. Човек го чете с нарастващо чувство на раздразнение, объркване, дезориентация и ентусиазъм, редуващи се с вълнение. Нещо ви дразни, докато четете, като забравена дума; нещо ви се струва познато във вашето нетърпение и отегчение: това е нетърпението и отегчението, породени от чуждите сънища. Както ни учи Фройд, онова, което човек смята за сън – т.е. това, което си спомня и съобщава – е само фасада, зад която се крие интимна истина. Чрез това, което Фройд нарича „работа със сънищата“, латентната „мисъл-сън“ се превръща в „явен сън“. Тази „работа“ се отменя от анализата: сънуващият, като позволява на съзнанието си свободно да броди във връзка с различните части на съня, неумолимо се насочва към смисъла на съня, към желанието в собственото му сърце.

Ако разгледаме студията за Дора, чието предполагаемо намерение е да покаже как тълкуването на сънищата се използва в анализата и която се върти около два съня на Дора, като че ли самата студия е сън и, ако я подложим на специалния контрол, който Фройд е измислил за извличане на потиснатото от явното, голяма част от нейната загадъчност (и скука) се разсейва. Фактът, че Фройд почти открито (макар и несъзнателно) ни приканва да направим това – че книгата е пълна с тайни значения и добре позиционирани улики към тях – изглежда все по-очевиден, когато се опитаме да разгадаем кода ѝ, а не просто да я прочетем. Първото предупреждение, че тук има нещо повече, отколкото се вижда на пръв поглед, е изборът на Фройд на име за неговия пациент. „Но ние знаем защо Фройд е избрал името Дора“, ще възрази добре запознатият с Фройд читател. И е вярно, че в Психопатология на всекидневния живот (1901) Фройд използва избора си на името Дора, за да илюстрира концепцията за психичния детерминизъм – схващането, че нищо не е случайно. Той пише, че когато обмислял какъв псевдоним да даде на момичето, за негова изненада от стотиците възможни имена му хрумнало само едно: асоциациите му го отвели до детегледачката на сестра му Роза – момиче, което също се казвало Роза, но приело името Дора, за да избегне объркване с подопечната си. Фройд съобщава за „недоверието“, с което посрещнал тази плебейска асоциация, последвано от философското му приемане на безкласовите пътища на ума. Но има основания да се смята, че той е спрял да асоциира твърде рано – че ако беше последвал първия си инстинкт на отдръпване от детегледачката, ако не се беше задоволил с нея, а я беше подминал, в крайна сметка щеше да стигне до името, чиято силна алюзия и завладяваща символика са причината за упоритото му, всепоглъщащо първенство в съзнанието на Фройд. Кой друг би могъл да бъде Дора, ако не Пандора? Случаят просто кънти от всевъзможни кутии; почти се спъваш в някоя от тях, накъдето и да се обърнеш. В първия сън има кутийка за бижута (която Фройд ще свърже с женските гениталии без да губи много-много време); във втория сън има две кутийки, зад чиито маскировки (на ключове и железопътна гара) Фройд бързо прониква; има и гореспоменатата чантичка, в която Дора пъха пръст и бързо го вади. Друга завоалирана алюзия за авторката на всички наши беди проблясва от обсъждането на Фройд на примитивната антитеза между огъня и водата, с което той открива тълкуването на предизвиканата от мастурбацията (както той смята) енуреза [нощно подмокряне] на Дора. В статия, написана около тридесет години по-късно, озаглавена Придобиване и контрол над огъня (1932), Фройд доразвива представата си за връзката между огъня и склонността към уриниране в примитивното съзнание и твърди, че този атавизъм присъства в мита за Прометей, сигнализиран от приличащото на пенис стъбло на копър, в което Прометей носи откраднатия си дар за човечеството. Смисълът (за настоящото размишление) е връзката между Прометей и Пандора. Тя е създадена, за да накаже човека за кражбата на Прометей. Тя е създадена от глина и вода и надарена с голяма красота и лош характер („безсрамен ум и измамна природа“, според Хезиод). Епиметей, пренебрегвайки предупреждението на брат си Прометей, взел Пандора в дома си за жена и именно там тя отворила фаталния буркан или кутия и пуснала навън всички злини и язви, от които човекът дотогава бил свободен, успявайки да затвори капака само дотолкова навреме, че да запази измамната надежда. (Обърнете внимание на ехото от оплакването на Фройд за „полуопитомените демони“, освободени от работата по анализата).

Многобройните коментатори на случая „Дора“ са били неприятно поразени от тона, който Фройд е възприел спрямо своята пациентка – хубаво изглеждаща, интелигентна, но доста патетична осемнайсетгодишна девойка, която е доведена от баща си при четиридесет и четири годишния невролог и баща на семейство, и която поверително разказва тъжната си история на експлоатация, тормоз и предателство от страна на възрастните около нея. Но вместо да ѝ окаже бащинска загриженост и съчувствие, каквито тя очаква – и каквито днешните специалисти по юношеска психиатрия естествено биха проявили към някой толкова млад и проблемен човек – Фройд третира Дора като смъртоносен противник. Той се бори с нея, залага капани, притиска я в ъгъла, обсипва я с тълкувания, не дава никакви отстъпки, по свой начин е също толкова неприятен и зъл, колкото и всеки от хората в зловещия семеен кръг, накрая стига твърде далеч и я прогонва. Асоциацията на Дора с Пандора помага да се обясни странното поведение на Фройд. Ако контрапреносът на Фройд е вложил в Дора цялата съблазнителност и опасност на Ева, ако той я е виждал не като объркана малка виенска тийнейджърка, а като Първородната жена, в цялата ѝ красота и зловеща тайнственост, то не е чудно, че се е отнасял с нея така. Фройд не е бил по-свободен от способността за надценяване, отколкото останалите от нас, а може би дори и по-малко. Идеализиращият му пренос към приятеля му Вилхелм Флийс се смята за решаващ за откритията от 1890-те години. В крайна сметка Фройд губи илюзиите си по отношение на Флийс – след като го е използвал по начина, по който пациентът „използва“ своя аналитик чрез преноса. След като откритията му са направени, Фройд изоставя неволния им катализатор, както е изоставил Бройер и по-късно ще изостави Юнг. Дора служи на същата цел. Нейната власт над въображението на Фройд го подтиква към подвизите на рационализиране на нейното несъзнавано и, което е по-важно, създава напрегнатата, дразнеща, подземна драма, която проблясва от студията.

Фройд описва сцена в средата на анализата, в която се натъква на Дора в чакалнята, която набързо скрива писмо, което е чела. Той естествено настоява тя да му разкаже какво има в писмото. След големи прояви на нежелание тя най-накрая признава, че писмото е от баба ѝ, която ѝ пише, за да я подтикне да пише по-често. Фройд намира това за безинтересно и неуместно и заключава, че „Дора искаше само да си играе с мен на ‚тайни‘ и да ми намекне, че е на път да позволи тайната ѝ да бъде изтръгната от лекаря“. Ако Дора наистина е правила това – а друг анализатор може би не би бил толкова не-любопитен към бабата, – тя едва ли би могла да намери по-желан и нетърпелив съучастник в играта. Забавно да се чете за нетърпението на Фройд да изтръгне тайните от пациентката си (какво друго е митът за Пандора, освен притча за дефлорация?) в светлината на усърдните протести за невинност, които той прави в целия документ за Дора. На първите страници той заявява:

В този конкретен случай… сексуалните въпроси ще бъдат обсъдени с цялата възможна откровеност, органите и функциите на сексуалния живот ще бъдат назовани с истинските им имена, а чистосърдечният читател може да се убеди от моето описание, че не съм се колебал да разговарям на такива теми на такъв език дори с много млада жена. [За да се защитя], ще настоявам само върху права на гинеколог – или по-скоро много по-скромни такива – и ще добавя, че би било признак на особена и перверзна похотливост да се смята, че подобни разговори са добро средство за възбуждане или задоволяване на сексуални желания.

По-нататък в случая, след като изтръгва от момичето фантазия за фелацио, Фройд уверява читателя, който според него трябва да е учуден и ужасен от „смелостта ми да говоря на такива деликатни и неприятни теми с младо момиче“, че „е възможно човек да говори с момичета и жени по всякакви сексуални въпроси, без да им навреди и без да си навлече подозрения, стига, на първо място, да възприеме определен начин на действие и, на второ място, да ги убеди, че това е неизбежно“ и че „най-добрият начин да се говори за такива неща е да се говори сухо и директно.“ Днешните по-изтънчени анализатори не се притесняват да признаят стимулацията, която изпитват, когато пациентът им говори за секс; това се смята за една от обичайните професионални опасности на работата. В своята невинност (и предвид времето си) Фройд вероятно е бил по-стимулиран от разговорите си с Дора, отколкото биха били днешните по-предпазливи и (предвид времето ни) изморени лекари. Всъщност неосъзнатите лични мотиви на Фройд придават на статията на Дора силната и дразнеща власт върху въображението на аналитиците, която тя запазва след публикуването си през 1905 г. под името Фрагмент от анализата на случай на хистерия, пет години след като Дора затръшва вратата. (Фройд все е отлагал публикацията, разтревожен от нещо.) Зад повърхностния урок как да се прави анализ на сънищата се крие по-фундаментална грижа. Зад (явния) научен доклад за търсенето на причините за хистеричните симптоми на пациентите от страна на лекаря се крие (латентната) примитивна драма на борбата на човека със самия себе си – борба, която всеки, който се занимава с анализ, преживява по отношение на всеки един от своите пациенти. „Може би щях да задържа момичето на лечението си, ако аз самият бях изиграл някаква роля, ако бях преувеличил значението за самия мен на това, че тя ще остане, и бях проявил горещ личен интерес към нея – поведение, което, дори след като се вземе предвид положението ми на неин лекар, би било равносилно на това да ѝ осигуря заместител на обичта, за която тя копнееше?“, пита се Фройд след бягството на Дора. Той отговаря на риторичния си въпрос, като бързо заявява: „Винаги съм избягвал да играя роля и съм се задоволявал да практикувам по-скромните изкуства на психологията.“ Но в послеписа си Фройд признава, че причината за внезапното напускане на Дора е неговата бавност да възприеме и интерпретира преноса ѝ от хер К. – семейния приятел, чието сексуално внимание едновременно я плаши и възбужда, към самия него. Но със сигурност асоциирането на Фройд с хер К. не е било изцяло на страната на Дора; той самият е искал да прави с Дора нещата, които се е опитвал да прави хер К.. Ролята, която Фройд се е стремял на всяка цена да избегне, е била тази на развратника, на – о, ужас! – бащата, който съблазнява собствената си дъщеря. Любопитният интерес, който Фройд приписва на другите, е негов собствен. Строгостта и студенината му към Дора е начин да плисне студена вода върху собствените си далеч не толкова студени чувства към нея. Ърнест Джоунс в биографията си на Фройд се учудва колко „особено моногамен“ е бил Фройд и пише: „За малцина мъже може да се каже, че преминават през целия си живот, без да бъдат сериозно еротично развълнувани от която и да е жена, освен от единствената. И все пак изглежда, че това наистина е било вярно за Фройд.“ Но дали е било така? Човекът, който ни научи да се вглеждаме в сърцата си, за да открием, че не се интересуваме от почти нищо друго освен от секс, със сигурност не е бил освободен от собственото си откритие. Джоунс не прави разлика между желанието и действието. Може да се каже, че забележителната моногамност на Фройд е била, напротив, пряко следствие от еротичната възбуда, която е изпитвал в ежедневната си работа. Като първи аналитик той е първият, който трябва да се бори със страстите, които уникалната аналитична връзка отключва и у двамата участници, и в почивните си дни не е склонен да преследва момичета. Кутията на Пандора, която Бройер отворил с Анна О., след което е избягал, Фройд твърдо е останал да пресрещне. В статията за Дора Фройд излага – с това, което Лео Стоун нарича негова „вдъхновяваща откровеност“ – диалектиката между фантазия и реалност, страст и разум, свобода на чувствата и ограничение на поведението, от която се управлява аналитичната ситуация. Зад привидната „невинност“ на сексуалните желания на Фройд към Дора се крие дълбоко и скептично познание за самия себе си, за мотивите си и за опасността от собственото творение. Той е знаел, че си играе с огъня, но е имал прометейската дързост да упорства в опасната си игра на терапия. В статията за Дора Фройд илюстрира двойното виждане за пациента, което аналитикът трябва да поддържа, за да може да върши работата си: той трябва да измисли пациента, както и да го изследва; трябва да му придаде магията на мита и романтиката, както и да го сведе до жалките парченца на науката и психопатологията. Само по този начин аналитикът може да поддържа обсебващия си интерес към другия – фиксацията на любовник или криминален следовател – и да държи в полезрението си благородния смисъл на съществуването на неговата неумолимост.

И накрая трябва да остави пациента да си отиде. Внезапното напускане на Дора е крайна, но стандартна версия на края на анализата. Всички анализи завършват зле. Всяко „прекратяване“ оставя участниците с вкус на пепел в устата; всяко от тях е абсурдно; всяко е малка, безсмислена смърт. Психоанализата не може да търпи щастливи завършеци; тя ги отхвърля така, както имунологичната система на организма отхвърля трансплантираните органи. През цялата ѝ история са правени опити да се промени трагичният характер на психоанализата и всички те са се проваляли. През четиридесетте години емигрантският аналитик от Чикаго Франц Александър, следвайки примера на Шандор Ференци, предлага щастлив край на анализата под формата на „коригиращо емоционално преживяване“, което се радва на огромна мода. Това „преживяване“ не се свежда до нищо особено – някакъв вид охранена и антисептична доброта и увереност от страна на аналитика, форма на това, което днес се нарича „поддържаща“ терапия. Вместо да изживява на дивана отново една и съща стара и жалка Едипова драма, пациентът получава нова сделка, един вид откритие, че този път нещата не са толкова лоши.Твърдолинейните фройдисти са се борили жестоко с мекушавите александрийци и до края на петдесетте години вече са ги победили. Днес друг чикагски аналитик, Хайнц Кохут, излезе с поредната ревизия на психоанализата, която се стреми да притъпи нейната твърдост и студенина, и професията отново се поляризира. В контекста на тази история наказанието на двамата анализатори от Нюйоркския психоаналитичен институт придобива по-голямо значение. То представлява както теоретична, така и моралистична позиция; засяга догмата на психоаналитичното движение, както и нравите на професията.

Попитах Аарон дали може да си представи, че би могъл да направи това, което са направили двамата анализатори.

„Какво имате предвид под ‚представям си‘?“, каза той. „Много пъти съм имал такива мисли.“

„Тоест изкушението е налице, но трябва да му се устои.“

„Не знам това с устояването. Не. То трябва да бъде анализирано.“

„Но вие не бихте направили това, което те направиха.“

„Анализирано“ – повтори Аарон. „Анализът не казва нищо за това, което човек в крайна сметка върши. Анализът дава на човека възможно най-голяма свобода по отношение на онова, което прави. Имало е много случаи, в които съм си представял, че се срещам с пациентки, женя се за тях и имам сексуални контакти с тях. Това са често срещани реакции на контрапренос. Да, случвало ми се е да имам такива фантазии. Всеки друг анализатор също ги е имал и те не са проблемът. Въпросът е дали аналитикът е в емоционално отчаяна ситуация, която му пречи да анализира реакциите си и го кара да направи нещо ужасно. Тези двама мъже – доколкото разбирам от слуховете и митовете – са били мъже, чиито бракове са се разпаднали на средна възраст. Те са били в отчаяно положение. Анализаторите, които спят с пациентите си, обикновено са хора в отчаяно психологическо положение. Причината не е в привлекателността и съблазнителността на пациента, а в това, че аналитикът е в ужасно състояние в собствения си живот и се обръща към пациента за помощ. Хората, които съблазняват собствените си деца, са хора в тежко емоционално положение, които се обръщат към децата си, за да се почувстват по-добре – с трагични последици.“

„Значи, когато анализирате чувствата си към пациентката, преди да решите да не спите с нея, вие вече знаете, че няма да го направите, както бащата знае, че няма да спи с дъщеря си“ – казах аз. „Не сте ли неискрен, когато казвате, че просто анализирате себе си и фантазиите си, без да знаете докъде ще доведе анализът? След като вече знаете, че няма да доведе до никъде? Защо просто не приемете това ограничение на поведението си? Тези двама анализатори очевидно са нарушили табуто за кръвосмешението“.

Аарон кимна в знак на неохотно съгласие и каза: – Чувствам се късметлия, че никога не съм попадал в такава ситуация. Имало е красиви млади пациентки, които са се влюбвали в мен в акт на еротичен пренос – човек усеща инстинктивното влечение на подобни неща, но това е нормално, въпросът не е в това. Въпросът е, че единият от тези мъже беше президент на Американската психоаналитична асоциация, а другият беше също толкова важен. Има няколко начина, по които може да се погледне на техния акт. Той може да се разглежда като пример за човешка слабост – постъпката на мъже на средна възраст, изкушени да се възползват от възможността за повече радост от живота, осъзнаващи какви ще бъдат последствията, ако се противопоставят на нравите на своето племе, но решили да го направят въпреки това. Погледнат по този начин, техният избор има определено героично и трагично качество. Но нека ви предложа друг сценарий, по-малко симпатичен, но също толкова вероятен. Ето двама мъже, които са идеализирани и обожествявани. Където и да отидат в психоаналитичните кръгове, хората казват: „Вижте, ето го този и този“. Те са фигури с огромна известност и престиж; те предизвикват заслепяване и блясък. И те действат, както се казва на идиш: „Der Reb meg“ – „На равина е позволено“. Това е по-малко симпатично, но отговаря на техните позиции. Със сигурност съществува възможността да са били опиянени от собствената си известност и от идолопоклонничеството, насочено към тях. Можете да отидете и още една стъпка напред. Да вземем човек, който има скрито чувство за вина, трайно усещане за морална недостатъчност, чиято вина е толкова силна, че му се налага да направи нещо саморазрушително – какво да кажем за реакцията му на това да бъде идолизиран, идеализиран, почитан? Продължете с още една трансформация. Какво ще кажете за хирурга, който не си мие ръцете, преди да извърши операция? Какво ще кажете за хирурга, който не зашива правилно пациента? Това е небрежност. Това, което са направили тези мъже, може да се счита за небрежност.“

„Как така?“

Аарон стана и каза: „Филис Грийнъкър е писала много задълбочено по този въпрос. Ще ви прочета какво е написала тя.“ Той взе от библиотеката си подвързан том и го запрелистя, докато намери съответното място. „Това е от статия, озаглавена „Ролята на преноса“, която се е появила в Списанието на Американската психоаналитична асоциация през 1954 г.“ – каза той и прочете:

Ни най-малко не мога да се съглася със забележката на един доста изтъкнат аналитик, която ми беше повтаряна няколко пъти, че толкова много аналитици преминават границите на преноса – дори и по грубо сексуални начини – че най-доброто, което може да се направи, е да не се говори за тези случаи. Само като обсъждаме тези възможности (а не като наказваме нарушителите) и като подчертаваме опасностите от тях пред студентите и помежду си, можем наистина да развием нашата наука до изследователската прецизност, която трябва да се цели във всеки клиничен случай… Превръщането на инцестната фантазия на пациента в житейска връзка може да се окаже по-сериозно в последващото изкривяване на живота на пациента, отколкото е било всяко действително инцестно прелъстяване в детството… Силата на несъзнаваното е такава, че то „си връща“ на онези, които работят с него и се отнасят твърде леко към него.

7

ААРОН БЕШЕ НАЗНАЧЕН НА ДРЕБНА АДМИНИСТРАТИВНА ДЛЪЖНОСТ в института, за който беше предложен. Разказа ми за тревогата си в деня, в който му се обадил президентът на Института. Бил решил да не се притеснява, но мисълта, че ще бъде отхвърлен, го измъчвала и когато президентът му казал, че е назначен, той изпитал огромно облекчение. Макар и да смята, че длъжността е маловажна, той казва, че би се чувствал ужасно, ако беше загубил. „Това придоби преносно значение за мен“, казва той. „В момента, в който чух гласа на президента по телефона, започнах да треперя. Сърцето ми биеше прекалено бързо. Бях в състояние на тревога. И всичко това заради една обикновена административна работа!“

Проблемът за нерешения пренос в професионалните аналитични общества се обсъжда свободно и често в аналитичните списания. При преглеждането на списанията бях попадала на многобройни статии по темата и бях поразена от изключителното напрежение и лошото настроение, което цари сред аналитичните организации. „Завистта, съперничеството, конфликтите за власт, формирането на малки групи, водещи до раздори и интриги, са нещо естествено“, пише холандският аналитик П. Й. ван дер Льов през 1968 г. и добавя с мъка: „Ние очакваме удовлетворение от отношенията помежду си и толкова често се разочароваме. Имам впечатлението, че сред нашите членове има малко истински приятелства. Само от време на време взаимоотношенията ни прерастват в истинско приятелство“. През 1972 г. Якоб Арлоу откровено отбелязва: „Напрежението, произтичащо от разделението на колегите на две категории аналитици – обучаващи и обикновени аналитици – се намесва в организационния и научния живот на институтите.“ По-нататък Арлоу обяснява „натрапчивото чувство на недоволство, което обзема много колеги, които не са назначени за обучителни анализатори“, с общата фантазия на аналитичната общност, че обучителният анализ е „продължителен инициационен ритуал“, чиято естествена кулминация е приемането в редиците на избраните.

Когато изразих пред Аарон изненадата си, че анализаторите, за които се предполага, че са по-мъдри и по-разсъждаващи от останалите хора, водят организационния си живот по такъв безумен начин, той поклати глава в знак на категорично несъгласие.

„Анализаторите не са по-мъдри и по-разсъждаващи от другите хора“, казва той. „Те не са по-различни от другите хора.“

„Но те са анализирани. Това не дава ли на човек някакво предимство, малко повече власт над емоциите и импулсите му?“

„Много малко – каза Аарон. „И това малко предимство, което имат анализаторите, се упражнява само в една ситуация в живота – а именно в аналитичната. В тази най-неестествена, силно изкуствена, стресова ситуация се проявява малкото предимство на аналитика в самопознанието и самоконтрола. Но когато го изведете от стаята за консултации, предимството му отстъпва и той става като всички останали – започва да се държи като другите хора.“

„Това е ирония на съдбата“, казах аз. „Аналитикът работи с пациентите си, за да ги накара да се държат по-рационално и рефлексивно, а самият той остава ирационален и нерефлексивен.“

„Но анализаторът не работи за това с пациентите си. Това е популярен мит за анализата – че тя прави пациента по-ясно мислещ, че го прави мъдър и добър, че хората, които са били анализирани, знаят повече от другите хора. Анализът не е интелектуален. Той не е морален. Той не е образователен. Той е операция. Той пренарежда нещата в ума така, както операцията пренарежда нещата в тялото – дори така, както автомобилният механик пренарежда нещата под капака на колата. Това е нещо безлично и радикално. А постигнатите промени са много малки. Ние живеем живота си според принудата на повторението и анализът може да стигне само дотам, че да ни освободи от нея. Анализът оставя на пациента повече свобода на избор, отколкото е имал преди, но колко повече? Толкова: вместо да върви направо по меридиана, той ще се движи на пет, десет – може би на петнадесет градуса, ако натиснете много силно – наляво или надясно, но не повече от това. Аз самият съм се променил по-малко от някои пациенти, които съм анализирал. Понякога се обезсърчавам от себе си. Понякога се притеснявам за себе си. Преди няколко седмици направих нещо, което все още ме притеснява и тревожи. Със съпругата ми вечеряхме с приятели в Сохо. Задържахме се на масата, пиехме вино и се смеехме много, и разговорът се насочи към аналитичните такси. Някой – тези приятели не бяха анализатори – започна да се шегува с тях. Таксите са тема, към която съм много чувствителен по редица причини. На първо място, защото цялата тема за парите е много важна за мен. Честно казано, искам повече пари, отколкото имам, и завиждам на богатите анализатори, но не мога да се накарам да направя необходимото, за да увелича доходите си – т.е. да моля за препоръки. Във всеки случай така ми изглежда цялата тази работа – сякаш младите анализатори се приближават до по-възрастните си колеги по време на партита и срещи, като богомолци, които се хващат за дрехите на благородниците, и казват с привидно безгрижие: „О, имам няколко свободни часа“. Така се прави, а на мен това ми се струва унизително и не мога да го правя. Така че имам незапълнени часове и съм огорчен. Но има и нещо друго, което ме прави чувствителен към шегите за аналитичните хонорари. Имам пациент, чийто анализ се е въртял само около плащането на таксата. В един момент този на пръв поглед прост практически въпрос придоби толкова остро значение за него, че не ми плати осем месеца. Да, осем месеца! И аз допуснах това да се случи: той не плати, а аз продължих да го виждам седмица след седмица, месец след месец, като следях нещата строго аналитично. Смятам това за едно от най-героичните неща, които някога съм правил като анализатор, и то беше изключително успешно. Един ден той дойде и ми връчи чек за всичко, което дължеше. Но напоследък отново спря да ми плаща. Преминаваме през всичко това още веднъж, а аз съм напрегнат и притеснен за това, така че когато на вечерята започнаха да се шегуват с таксите, не бях склонен да се смея и започнах много сериозно да им обяснявам колко важни са тези неща. Но те продължиха да се шегуват – беше оживено парти, бяхме изпили много вино – и накрая аз извърших груба грешка. Избухнах с възможно най-груба и морално възмутителна тирада – срамна за всички присъстващи и най-вече за мен. Това бях аз: аналитик – зрял, разсъждаващ, добре анализиран (повече или по-малко) – който се държеше точно като човек. И дори по-лошо.“ Той се засмя горчиво.

Склонността на Аарон да се самообвинява продължи и по време на срещата ни, като се вплиташе в разговора ни винаги, когато се появяваше възможност. Стана дума за лечението на психотици и Аарон каза, че не обича да работи с тях. „Понякога ме притесняват“, каза той. „Причината е, че не съм много щедър. Аз съм вглъбен в себе си. Интересувам се от собствените си идеи, от собствените си тревоги, от собствените си болки, от собствените си удоволствия. Трудно ми е да давам много. Хората, които работят добре с шизофреници, са такива, чийто център на тежестта е малко изместен, които могат да направят от друг човек център на живота си, които са надарени с необичайна степен на интуитивност, чувствителност и доброта. Ференци беше такъв човек – емпатията му достигаше мащабите на гениалност, а той беше човек с голяма лична доброта. Моят първи анализатор беше такъв човек, а Лео Стоун е друг. Тези качества им позволяват да издържат на напрежението при работа с много болни пациенти и – когато лекуват невротици – им позволяват да се откажат малко по-лесно от строгостта на аналитичната техника. Те могат да си го позволят. Докато други, като мен, които не са толкова любезни, не са толкова чувствителни, не са толкова интуитивни, се нуждаят от по-нагледни демонстрации на данни, за да са сигурни какво правят и къде се намира пациентът. Що се отнася до шизофрениците, необходим е специален вид човек, за да работи с пациенти, които изискват толкова много, а повечето анализатори не ги лекуват, по най-различни причини. Моите собствени причини – егоизъм, самовглъбяване и неспособност за потапяне в друг човек – вероятно са същите, които ме привлякоха към самата психоанализа. Психоаналитичната работа ме привличаше именно заради дистанцията, която тя щеше да създаде между мен и хората, които лекувах. Това е ситуация на много удобно въздържание. Ситуация, в която не се ангажираш с другия човек, не поемаш отговорност за поведението му, а само за своето собствено. Психоаналитиците говорят съвсем откровено за защитния комфорт на аналитичното мълчание, пасивността и неутралността. Тя се вписва в определени дълбоки мотиви. Освен това психоаналитиците са воайори: те гледат през прозореца и наблюдават какво се случва в спалнята, вълнуват се много, но не скачат в боя. Защитните и инстинктивните мотиви, които се влагат в това да станеш аналитик, са безбройни и не непременно красиви. Те са страхливи, те са примитивни. Все едно – бързам да добавя това – цялото човешко поведение няма точно същите корени. Но тези мотиви със сигурност са в основата на желанието да бъдеш аналитик. Да кажеш ‚станах аналитик, защото се интересувам от ума‘ или ‚защото искам да помагам на хората‘ едва ли е адекватно и никой уважаващ себе си аналитик не би се задоволил с това, никога.“

И все пак очевидно работата на анализата, при цялата си удобна дистанция и неангажираност, е странно неприятна и възбуждаща. Анализаторите са измъчвани от съмнения и безпокойство. „Гещалтът [формата, видът] на професията е вината“ – казва Аарон. „Вината, че не разбирам пациента. Анализаторите винаги се подозират, че не контролират множеството материали, които излизат от пациента. Плаща им се, хората им се доверяват, за да извършват терапевтична услуга, а те са в неведение за някои неща, свързани с пациента. Под тази скала може да има гърмяща змия, а те да не я виждат. Подобни неща са опустошителни и хронични. Всички се тревожат от тях. За тях се говори по изключително предпазлив начин, когато анализаторите се събират в малки групи. Именно в тези малки групи излизат наяве неяснотите и съмненията в себе си. За тях не се говори на срещите на Американската психоаналитична асоциация или на Международната асоциация.

„Има някои анализатори, които, когато говорят публично за своите пациенти, говорят с огромна увереност и сигурност, и предизвикват най-дълбоко възхищение и завист. Един от тях е Ото Кернберг. Когато Кернберг говори за някой пациент, той говори така, сякаш го е разбрал отвътре и отвън, отзад напред, със сравнително малко усилия, и е просто ослепителен. Ослепителен, блестящ, впечатляващ и – Аарон направи пауза, за да удари с юмрук по облегалката на стола си за акцент – неубедителен. Тук сме останалите ние, смазани под тоновете тухли, които наричаме двусмислие по отношение на пациентите и които влачим със себе си ден след ден, а тук е Кернберг, който се качва на трибуната и говори за случаите си, сякаш са операции на носа. Веднъж го чух да говори за използването на контрапреноса в един случай. Той разказа за един образ, който изплувал в съзнанието му, докато пациентът говорел. Образът произлизал от филм, който бил гледал и в който мъж убива любовницата си по особено кървав и садистичен начин. Кернберг разказва, че го е изтласкал от съзнанието си. След това, две седмици по-късно, в асоциациите на пациента се появило нещо за омразата към съпругата му и Кернберг си спомнил за образа. Осъзнах, че не е трябвало да го изтласквам от съзнанието си – каза Кернберг. „Трябваше да го възприема като фактически материал и ако го бях направил, щях да спестя на пациента десет сеанса работа“. Седях там и си мислех: Господи, колко ли сеанса са минали, в които не съм уловил нещо – десет, двадесет, петдесет, сто? И ето че Кернберг се тревожи за десет сеанса, които е можел да спести на пациента. Беше се объркал и десет сеанса бяха пропилени. А аз така завиждах, че Кернберг може да се чувства отговорен за това, че е пропуснал нещо и е коствал на пациента десет часа, докато аз си влачех задника бог знае колко време, преди най-накрая да разбера нещо за пациента. Наскоро се върнах към речта на Кернберг – чух я преди пет години – и си помислих каква глупост е да се мисли, че да се направи тълкуване десет сесии по-рано е равносилно на това да се направи десет сесии по-късно. Сякаш нищо друго не се е случило и забавянето не е имало своя собствена причина и логика, и пациентът е бил по-подготвен да го чуе, а анализаторът – да го направи. Ако се опитате да разберете пациента в огромната пълнота на неговата индивидуалност и идиосинкразия, няма да ви е толкова лесно, колкото на Кернберг с неговите схематични методи. Ще се почувствате обезкуражени, с чувство за вина, депресирани, изгубени, объркани и затрупани от количеството данни и от тяхната двусмисленост и сложност. Ще страдате от болки в гърба, лошо храносмилане, главоболие, умора – всички страдания, на които е способна плътта – заради вината, която постоянно изпитвате, че не разбирате данните. Тук дори не говорим за другия вид вина, която анализаторите изпитват заради болката и разочарованието, които редовно причиняват на хората, които анализират. Постоянно им се налага да разчоплят коричката, която пациентът се опитва да образува между себе си и анализатора, за да прикрие раната си. Това е, което пациентът продължава да се опитва да прави – това се нарича съпротива – и което аналитикът не му позволява. Аналитикът продължава да разчопля струпея. Той поддържа повърхността открита, за да може раната да заздравее правилно.“

„Нездравословна е тази работа, която вършите“, казах аз.

„Искате да кажете, все едно да се занимаваш с бактерии в бактериологична лаборатория?“

„Ако искате да го наречете така. Самите вие се заразявате.“

Аарон кимна. „Да, заразяваме се. Никой не говори за това, освен в сферата на шегите. Обезвредяваме го го, като се шегуваме с него. Това е защитният аспект на разказването на вицове. Хората разказват вицове за това колко луди са психоаналитиците – те самите са се подлагали на анализ, нали? Или: Аналитикът казва на друг аналитик: ‚Как си?‘, а другият си мисли: ‚Чудя се какво е искал да каже с това‘. Този вид шега за психопатологията на аналитиците крие в себе си по-дълбоко твърдение – а именно, че работата е онова, което подлудява хората. Да, това е нездравословна работа.“

 

Следва трета и последна част...

 

^[1] Разбира се, тук става дума за 1970-те години. Таксите днес са далеч по-високи и могат да стигнат стотици долари на час. Бел. пр.

^[2] С понятието „пренос“ в психоанализата се обозначава случаят, при който пациентът пренасочва чувствата си към един човек върху друг. По време на терапевтичен сеанс обикновено става дума за това, че човек прехвърля чувствата си към някой друг върху терапевта си.
С „контрапренос“ се обозначава случаят, когато терапевтът прехвърля чувства върху пациента. И преносът, и контрапреносът обикновено се случват несъзнателно.
Това явление е описано за първи път от основателя на съвременната психоанализа Зигмунд Фройд през 1895 г. Бел. пр.

^[3] Неевреин, който е нает от евреи за извършване на определени видове работа (мелаха), които еврейският религиозен закон (халаха) забранява на евреите да извършват по време на шабат. Бел. пр.