Последните най...


26 Ян, 2023

Васил

Юлиана Методиева 239
26 Ян, 2023

Васил

Юлиана Методиева 239
26 Ян, 2023

Васил

Юлиана Методиева 239

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

И отново „Апология на Сократ“, за онези от вас, които биха имали желанието и търпението да слушат в продължение на час и половина моя прочит на класическия диалог, в канала ми на Ютюб.

Една от най-прекрасните и вълнуващи истории за нещото, наречено „простичка човешка любов“, сигурно по липса на по-точни и по-добри думи.

„Но нека кажем на мъдреците в наши дни, че от всички, които поднасят подаръци, тези двама са най-мъдрите. От всички, които правят и приемат подаръци, такива като тях са истински мъдрите. Винаги и навсякъде. Те именно са влъхвите.“

Изкуството да се пишат истории, които са еднакво увлекателни и интересни както за възрастни, така и за деца, е по-собственото ми усещане едно от най-редките в литературата. Когато стане дума за това, наред с емблематичните имена като Екзюпери и Луис Карол, в съзнанието ми винаги изплува и едно по-рядко споменавано име, онова на Оскар Уайлд – един от най-нежните и, бих казал, дълбоки разказвачи в световната литература. Неговите приказки бяха сред любимите четива в детството ми и продължават да бъдат любими до днес, във вече съвсем не детската ми възраст.

И така, Оскар Уайлд и „Славеят и розата“...

В тези дни на всеобщо униние и взаимни нападки, може би не е зле да опитаме да хвърлим поглед към една друга Украйна – онази на поетите и мечтателите, най-голям сред които, разбира се, си остава Николай Василиевич Гогол.

По искане на един мой приятел, който ми писа от Изтока, посетих добродушния и бъбрив старец Саймън Уилър и както ми беше заръчано, попитах за приятеля на моя приятел, Лионидъс У. Смайли. Тук прилагам резултатите на моето запитване. Тайничко се съмнявам, че Лионидъс У. Смайли е измислена личност; че приятелят ми никога не е познавал такъв човек, а само е предвиждал, че ако запитам стария Уилър за него, това ще го подсети за неговия безчестен Джим Смайли. Тогава той ще се впусне в приказки и ще ме отегчи до смърт с някакъв досаден спомен за него – колкото дълъг и скучен, толкова и безинтересен за мен. Ако целта му е била такава, той действително успя.

Преди години живееше един цар, който обичаше толкова много да се облича в нови дрехи, че харчеше за това всичките си пари. Той не се грижеше за войниците си, дори рядко посещаваше театъра и обичаше само да се разхожда из града, за да показва новите си дрехи. За всеки час от деня той имаше особено облекло и както за другите господари казваха: „Те са в съвета“, тъй за него говореха винаги: „Сега царят се гизди в стаята си“.

Бе неделна утрин в най-хубавите пролетни дни. Младият търговец Георг Бендеман седеше в стаята си на първия етаж в една от ниските летни сгради, които се нижеха в дълга редица покрай реката и се различаваха почти само по цвят и височина. Той току-що бе написал писмо до един приятел от юношеските си години, който се намираше в чужбина, повъртя плика в ръце и бавно го запечата, сетне опря лакти на писалището и се загледа през прозореца към реката, моста и раззеленилите се възвишения на отсрещния бряг.

Абогин и докторът стояха лице срещу лице и в гнева си продължаваха да си нанасят един другиму незаслужени оскърбления. Изглежда, че никога в живота си, дори и на сън, не бяха изговаряли толкова несправедливи, жестоки и нелепи приказки. И у двамата силно се проявяваше егоизмът на нещастните. Нещастните са егоистични, зли, несправедливи, жестоки и по-малко, отколкото глупците, са способни да се разбират един друг. Нещастието не съединява, а разединява хората и дори там, където изглежда, че те би трябвало да бъдат свързани от еднородната скръб, стават много повече несправедливи и жестоки, отколкото в среда сравнително доволна.


– Благоволете да ме отведете у дома! – извика докторът, като се задъхваше.


Абогин рязко позвъни. Когато на повикването му никой не се отзова, той още веднъж позвъни и сърдито захвърли звънчето на пода; то глухо се удари о килима и издаде жаловит, сякаш предсмъртен стон. Появи се лакей.


– Къде се изпокрихте, дявол да ви вземе? – нахвърли се върху него стопанинът, като стискаше юмруци. – Къде беше досега? Върви, кажи да дадат за тоя господин каляската, а за мене нареди да впрегнат каретата! Стой! – викна той, когато лакеят се обърна да излезе. – Утре нито един предател да не е останал вкъщи! Всички вън! Ще наема нови! Гадове!

В своите изпокъсани дрехи странникът седеше свит до своя приятел. Никога не беше се чувствал толкова уморен и приятната топлина, и светлината от огъня го объркваха така, че не можеше ясно да разграничи сега от някога, днес от тогава.


– Кръстнико Бинсвангер – каза той, – аз отново бях непослушен и майка ми вкъщи плака. Ти трябва да говориш с нея и да ѝ кажеш, че искам отново да бъда добър. Ще го направиш ли?

– Да, ще го направя – каза кръстникът, – бъди само спокоен. Тя те обича!

Огънят вече позагасваше и Аугустус гледаше втренчено със същите големи, сънливи очи в бледата червенина, както някога в своето ранно детство, и кръстникът сложи главата му на скута си и зазвуча фина, ведра музика, нежно и блажено в мрачната стая и хиляди малки сияещи духове се понесоха и кръжаха весело в изкусни дъги, преплитания едни около други на двойки из въздуха. А Аугустус гледаше и се заслушваше и всички негови нежни детски чувства бяха отново открити в този рай.

Веднъж му се стори, че го вика майка му, но беше твърде уморен, а и кръстникът беше вече обещал да говори с нея. Когато Аугустус заспиваше, кръстникът положи ръката си на челото му и се заслуша в притихналото му сърце, докато в стаята настъпи пълен мрак.

Орасио Кирога, един от по-ранните класици на латиноамериканската проза, ни изправя тук лице в лице с реалността на нещо, при мисълта за което повечето от нас вероятно чукат на дърво – и с право, разбира се. Историята на едно семейство, на което са се родили четири деца-„идиоти“, както ги нарича Кирога, е драстична до степен, която прави трудно посочването й като морална приказка или дори реалистичен разказ за живота с увреждането, с аутизма. За самия мен това е свидетелство за чувствителността и мисленето на едно отдавна отминало време, в което приемането на подобни деца е било направено напълно невъзможно от неудържимия натиск на обществените и лични предразсъдъци, както и пълната липса на знание за човешката психика, генетика и дори по-различна душевност.

 

Едно отдавна отминало време, подчертавам. Искрено се надявам, че ще се опитате да възприемете това разбиране като меродавно и по отношение на реалността в днешна България, където, боя се, реалността на времето и мисленето, описвани от Кирога, далеч не са чак толкова неотменна част от миналото, каквато би трябвало да бъдат...

Уилям Фокнър е от онзи вид автори, които наричаме „класици“, без да ги четем особено много, може би поради изключителната трудност на романните му текстове. Кратките му текстове обаче са нещо съвсем друго – живи, колоритни, силно впечатляващи. Истории с остро изваяни характери от американския юг, хора, за които времето никога не се е помръдвало, а миналото, по известния израз на самия Фокнър – никога не е било минало. Такъв е и този разказ – една история за отчаяна борба срещу хода на времето и всичко, което то носи със себе си – промяната, развалата, разрухата и залиняването на младежките ни мечти, помисли и надежди. Една история, търсеща прилики с мотивите от античните трагедии...

Уилям Сидни Портър, известен по-добре под пседвонима О.Хенри, е автор, който не се нуждае от представяне. Тук една от най-обичаните и известните му истории, „Вождът на червенокожите“...

„В наказателната колония“ е произведението на Кафка, с което може би я най-голяма степен е свързана почти мистичната вяра в пророческите способности на писателя. И действително, алюзиите за нещата, които ще се случат в Европа само няколко десетилетия по-късно, са много лесни – може би дори прекалено лесни за откриване – в мрачната, предизвикваща гадене история за наказателната колония и нейната машина за екзекуции чрез татуиране.

Разбира се, алегорията на Кафка може да бъде интерпретирана и много по-широко, но едва ли това е най-важното нещо при четенето й.

Поне за самия мен далеч по-важни си остават въпроси от много по-простичък вид. Като например: „А защо все пак никой не намира сила или дори желание да се противопостави? Защо, по дяволите?“

Странен, банален, гениален – в хода на изминалите две столетия този текст е бил определян по всевъзможни начини, но онова, което самият аз откривам в него, е трагедията на разбитите човешки мечти и копнежи, ако и в случая копнежите на един много дребен, много нищожен и някак смачкан човечец, над когото е някак прекалено лесно да се присмеем, преди още да сме осъзнали, че трагедията му е може би нашата собствена...

Орасио Кирога, един от любимите ми латиноамерикански майстори, изглежда е роден малко прекалено рано, в смисъл, че по времето, когато той работи – началото на 20 век – латиноамериканската литература е още много далеч от достигането на каноничния статус, който има днес, и може би поради това неговата силна, енергична и завладяваща проза днес все още си остава до голяма степен непозната. При всички случаи е радостно това, че вече имаме издания и на български език.


А Кирога така или иначе си струва. Потърсете томчето, от което ви чета тук, с название „Нощ в райската градина“ (ИК „Колибри“, 2013). Уверен съм, че ще направите откритие (ако все още не го познавате)...

Моят опит за един „български прочит“ на може би най-известната поема в по-новата световна литература.

Без финтифлюшки, но с мой собствен предговор, под формата на най-съкровения текст, който съм писал някога...

В литературата на 20 век едва ли има друг разказ или новела с по-голямо, по-осезателно влияние върху по-нататъшния развой на европейската чувствителност и култура, в сравнение с „Преображението“ на Франц Кафка. И това е така по напълно разбираеми причини, както се опитвам да обясня във въведението към този Magnum opus на по-краткото разказваческо изкуство от началото на предишния век.

Всъщност „Преображението“ не е нищо друго освен едно безкрайно чувствително, безкрайно прецизно сеизмографско отчитане на едва доловимите до този момент трусове, които няколко десетилетия по-късно ще доведат Европа, а заедно с нея и целия свят, до до необоримата увереност в окончателната загуба на всяка надежда за сигурност и дори ясно определима идентичност – както лична, така и колективна. Една загуба, която не успяваме да компенсираме с нищо и до днес, повече от сто години след появата на това гениално пророчество...

В литературата на 20 век едва ли има друг разказ или новела с по-голямо, по-осезателно влияние върху по-нататъшния развой на европейската чувствителност и култура, в сравнение с „Преображението“ на Франц Кафка. И това е така по напълно разбираеми причини, както се опитвам да обясня във въведението към този Magnum opus на по-краткото разказваческо изкуство от началото на предишния век.

Всъщност „Преображението“ не е нищо друго освен едно безкрайно чувствително, безкрайно прецизно сеизмографско отчитане на едва доловимите до този момент трусове, които няколко десетилетия по-късно ще доведат Европа, а заедно с нея и целия свят, до до необоримата увереност в окончателната загуба на всяка надежда за сигурност и дори ясно определима идентичност – както лична, така и колективна. Една загуба, която не успяваме да компенсираме с нищо и до днес, повече от сто години след появата на това гениално пророчество...

В литературата на 20 век едва ли има друг разказ или новела с по-голямо, по-осезателно влияние върху по-нататъшния развой на европейската чувствителност и култура, в сравнение с „Преображението“ на Франц Кафка. И това е така по напълно разбираеми причини, както се опитвам да обясня във въведението към този Magnum opus на по-краткото разказваческо изкуство от началото на предишния век.

Всъщност „Преображението“ не е нищо друго освен едно безкрайно чувствително, безкрайно прецизно сеизмографско отчитане на едва доловимите до този момент трусове, които няколко десетилетия по-късно ще доведат Европа, а заедно с нея и целия свят, до до необоримата увереност в окончателната загуба на всяка надежда за сигурност и дори ясно определима идентичност – както лична, така и колективна. Една загуба, която не успяваме да компенсираме с нищо и до днес, повече от сто години след появата на това гениално пророчество...

Една покъртителна и хубава човешка история. Прекрасна, като всичко от Чехов...

„Ела, мили дядо – продължи Ванка, – моля те в името на Христа Бога, вземи ме от тука. Съжали се над мен, нещастното сираче, защото всички ме бъхтят и страшно много ми се яде, и такава мъка си имам, че не мога ти каза, все плача. А онзи ден господарят ме удари с калъпа по главата така, че паднах и едвам се свестих. Загубен е моят живот, по-лош от кучешкия… И още много здраве на Альона, на кьоравия Егорка и на коларя, а хармониката ми не давай на никого. Оставам твой внук Иван Жуков, мили дядо, ела.“

Една смешна, тъжна и много, много мъдра история, в която онези от нас, които все още си спомнят славните времена на реалния социализъм, вероятно ще разпознаят много от нещата, с които са израснали...

Прочетете още...