Една вечер дойдоха двама джандари, забраха наместника и право в дома на Метю. Той живееше с майка си. Женило се бе, ала жената му умре, и вече не повтори. Вика го наместникът, подава се Метю и джандарете го вкопчат. По риза, както си бил, и с фуражка. Карат го в общината, свалят го в зимника и – бой, бой – да признае кой бичкията е палил. Дънили го, ритали го, парили го с вода, пържили със слама, ала чейнето му не разковали. На сутринта вързали ръцете му с въже и го подкарали за града. Вървели тримата един зад друг. Метю вързан най-напред, след него – единият джандар с пушка, а подире му – другият. Пътеката – заклечена с клечки и с шума, не видели джандарите кога Метю е сдъвкал вървите и са развързал. Запретнал един буков прът и с него – в очите на джандара. Пленява ги и двата. Взема им патроните, съблича им гащите и ги оставя да си ходят. Връща се в общината с две пушки: едната – на едното рамо, другата – на другото. Намира си фуражката в зимника, налага я, а че вика на агите:
– Отсега или мирно ще седите, или ще дам огъня на целото село! Гората един сайбия има и тоя сайбия съм я!
Петата ракия, ех, петата ракия… Петата ракия е връзката между между ада и рая, петата ракия възражда живота, с петата ракия откриваш липсващия смисъл. За петата ракия могат да се напишат трактати!
Баща ми е корав като чепатите върби около дълбокия вир на Струма – човек троши три брадви, докато отсече върба, пък дървесината й не ще да гори, все едно е кост. Баща ми, също както страшния вир, може да те удави с една гадна дума. Хората, които работят за него, бъхтят като три синджира роби. Един от работниците – и то точно бащата на Роско, за които искам да разкажа – припадна, докато копаеше нашето лозе, но баща ми го погледна рече:
– Тоя се преструва – и насъска кучетата да сгризат човека.
Завърших университета с отличие. Бях забелязал, че ако се отнасяше за тях, американците обичат да споменават тоя факт. Нямах конкретни планове за бъдещето. Кандидатствах и ме приеха магистратура. Опитах да спестя пари за самолетен билет до вкъщи, но магистърската програма беше в друг щат и преместването изяде всичките ми спестявания. Надявах се промяната на обстановката да ми повдигне духа. Вместо това открих, че ми е станало още по-трудно да общувам с околните. Стоях си най-вече вкъщи. България ми липсваше повече отпреди, а по някаква необяснима причина вече ми липсваше и Арканзас.
– Дядо – питах го понякога по телефона, – какво ядеш?
– Диня със сирене.
– И хубаво ли е?
– Било е хубаво за Ленин. Любимата му закуска.
– И аз искам малко.
– Че ти нали мразиш сирене с плод?
– Дядо, какво пиеш?
– Айрян.
– Хубав ли е?
– Най-хубавият.
– Дядо, какво виждаш – ей сега, точно в тоя миг?
– Баира над къщата. Липите са побелели. Вятърът им е обърнал листата. Ще вали. Знаех, че нарочно ме дразни, че нарочно сипва сол в раните, но все така не спирах да разпитвам. Само за миг да можех да му взема очите, само за миг да можех да му открадна езика – щях да се натъпча с хляб и сирене, да пресуша шест кратунки с кладенчова вода, да се напълня с баири, с поля и реки.
Престижното национално френско литературно списание LE MATRICULE DES ANGES публикува в своя юнски брой за 2019 година рецензията на литературния критик Ерик Дюсерт за книгата на Здравка Евтимова „Невъзможно синьо“ (D’un bleu impossible”), отпечатана във Франция през месец април тази година от издателство Soupirail. Преводът на разказите от български на френски език е дело на Красимир Кавалджиев.
В краткия си анализ Ерик Дюсерт нарича сборника с разкази на българката „чудесен” ( formidable) и сравнява Евтимова с френската писателка Беатрис Бек, изтъквайки, че Франция е закъсняла с публикацията на тази книга в сравнение със САЩ, които вече са включили разказа „Кръв от къртица“ на българката в учебните програми на средните си училища. Литературният критик изразява надеждата си, че в бъдеще френските читатели ще имат възможност да се запознаят и с романите на писателката от България, подчертавайки, че тя принадлежи на новото поколение съвременни романисти.
Днес е ред на може би най-известния кратък разказ в най-новата българска литература: „Сляпата Вайша“ на Георги Господинов. Разказът, както всички знаем, получи широко международно признание и известност под формата на едноименния анимационен филм, създаден от българо-канадския режисьор и създател на анимационно кино Теодор Ушев, който беше номиниран за наградата „Оскар“ през 2017 година.
В поредицата „Съвременни български разказвачи“ днес ще ви представя един разказ и автор, с които се надявам да ви изненадам. Работата е там, че става дума за разказ на Терзийски... но не Калин. Светослав Терзийски, по-големият от двамата братя, също е автор на (кратка) проза, при това доста добра, както, надявам се, ще се съгласите след като изслушате този разказ. Забързаният му, малко потен и прашен хуманизъм си е въпреки това съвсем истински – и, с малко търпение и добра воля вие ще го видите и сами...