От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

„ДРУГАРСКИ СЪДИЛИЩА“

Улф Брунбауер
Социалистическият начин на живот
Идеология, общество, семейство и политика в България (1944–1989)
Превод: Румяна Станкова
Изд.: МД Елиас Канети

2011_04_Korica_Brunnbauer

Част 1
Част 2

На 21 октомври 1964 г. Мария Иванова А. от Костенец, град близо до София, се жалва пред Другарския съд в нейния град, че нейният девер и жена му предния ден без причина са я набили, докато нейният мъж е бил на път за доставка на картофи. Другарският съд поканва и изслушва спорещите страни. Деверът Георги Ст. твърди пред съда, че неговата зълва непрекъснато търси да се скара с него и със съседите. По циничен начин Мария била обиждала него и жена му и освен това е откраднала панталоните му. Той отказва да е използвал каквото и да е насилие. Един съсед, поканен като свидетел потвърждава, че наистина между двете семейства често имало скандали, които плашели всички съседи. Съпругът на жалбодателката, Иван, внася известна яснота по въпроса: той и неговият брат живеели къща до къща върху имота на починалия им баща. Иван искал да си пристрои кухня към своята къща, обаче брат му бил против това – и това е основната причина за постоянните скандали. От своя страна братът Георги казва, че няма нищо против и няма да застава на пътя на брат си, ако кухнята бъде на това място, което принадлежи на брат му, но брат му Иван иска да присвои за себе си повече имот от този, който всъщност му принадлежи. Другарският съд във всеки случай е повярвал на жалбодателката и открито е порицал нейния девер Георги. Освен това той взема решение да проучи на място въпроса със съответния имот и да накара спорещите страни да стигнат до валидно споразумение.[1]

Също така в Костенец на 18 октомври 1964 г. 64-годишната Йорданка Ст. И. изпраща жалба до председателя на Другарския съд. В нея тя се оплаква от държанието към нея на сина си и неговата жена, с които живеели отскоро заедно в новопостроена къща. Нейните деца не се грижели достатъчно за нея, те дори я малтретирали и снахата често я биела. Три дена по-късно другарският съд заседава в Дома на културата в Костенец. Йорданка още един път излага пред него своите обвинения, които както синът Драго, така и снахата Мария бурно отхвърлят. Снахата от своя страна обвинява свекърва си, че я обиждала и дори упреквала във връзки с други мъже, и я клеветяла и оплювала пред съседите. Другарският съд намира обаче изложението на свекървата за по-правдоподобно и задължава сина и снахата като мярка за „обществено въздействие“ да се извинят на своята майка (съответно свекърва) и да подпишат декларация, че за в бъдеще ще живеят заедно като едно истинско семейство.[2]

Създаване и законови основи на другарските съдилища

Първите другарски съдилища в България са създадени в началото на 1960 г. в отделни предприятия, институции и образователни заведения по инициатива на действащите там масови организации, като при това получават подкрепа от партията.[3] Паралелно с това през март 1960 г. партията създава „Доброволни бригади на трудещи се за поддържане на обществения ред“, които обаче скоро престават да съществуват.[4] Както „Доброволните бригади“, така също и Другарските съдилища са създадени като реакция срещу нарастващите случаи на девиантно поведение („хулиганство“) в силно разрастващите се градове и в радикално преобразуваните села, поради което традиционните форми на социален контрол вече не действат или са силно отслабени.[5] Много юристи обаче всъщност гледат доста скептично на тези обществени съдилища.[6] Въпреки това другарските съдилища се признават от правителството чрез „Закон за другарските съдилища“ и се поставят на законова основа, като при това в най-голяма степен се вземат за пример техните съветски образци.[7] Законът дефинира задачите на тези „избрани обществени органи“ така:

„Другарските съдилища имат за задача да възпитават гражданите в комунистическо отношение към труда, опазване на социалистическата собственост и спазване на установения правов ред и правилата на социалистическия колективен живот, да съдействат за опазване на социалистическата собственост и да развиват сред трудещите се чувството за колективизъм, другарска взаимопомощ, уважение към семейството и зачитане на честта и достойнството на гражданите. Същественият елемент в работата на Другарските съдилища е предотвратяването на престъпления, нарушения и други антисоциални явления чрез създаване на климат на нулева обществена толерантност спрямо тях, и чрез възпитаване на гражданите със средствата на убеждението и общественото въздействие.“[8]

Членовете на другарските съдилища се избират на общо събрание на съответния колетив чрез явно гласуване. Официално тези съдилища са независими от партията и държавата и трябва да се борят срещу несоциалистическото поведение, без да въвличат наказателното право в своята дейност, като заложат единствено на своето възпитателно въздействие.[9] В зависимост от това към кои институции са устроени, другарските съдилища са под ръководството на Отечествения фронт, на Централния съвет на профсъюзите, или на Цeнтралния комитет на Комсомола. Потенциалната област от компетентности на тези съдилища има широк периметър и обхваща административни нарушения, нарушения на трудовата дисциплина и водене на „паразитен живот“, „неизпълнение на семейните задължения“, нарушения на правилника за вътрешния ред на домсъвета и на имущественото право, както и нанасяне на леки физически увреждания и „дребни кражби“, които често пъти не се наказват по съдебен път.[10] Освен това другарските съдилища трябва да се опитват да изглаждат спорове чрез разговори и намеса.[11] При провеждане на делата на другарските съдилища всички присъстващи могат да бъдат свидетели, при което няма нужда да се страхуват, че ако са дали фалшиви показания ще бъдат съдени, защото другарските съдилища нямат законови юридически права.[12] Възможностите на другарските съдилища за налагане на санкции всъщност на практика са скромни: те могат да задължат виновния да се извини и да възстанови причинените щети, да го предупредят „другарски“, да произнесат „обществено порицание“, или да препоръчат на неговия работодател да намали заплатата му и дори да го уволни.[13] Парични глоби в малък размер също може да се налагат, като тези глоби се внасят в съответния Народен съвет и се използват за образователна дейност. В действителност на другарските съдилища не са предоставени на разположение никакви принудителни мерки за изпълнение на техните присъди. Вместо това другарският съд уведомява съответната масова организация на работното място и по местоживеене за обявената присъда на осъденото от другарския съд лице.[14] Поради това единственото им „средство за принуда“ е общественият натиск.


Small Ad GF 1

Другарските съдилища са замислени като възможност за въздействие на обществото върху такива гражданки и граждани, които нарушават нормите на социалистическия колективен живот. В това отношение тези съдилища са така да се каже допълнение на партията, която, както беше показано, също така надзирава и бди над начина на живот и поведение на своите членове, и при случай евентуално се намесва в семейния и личния им живот, когато нарушават „комунистическия морал“. Със следния анекдот от една брошура в „Библиотека на жената“, в който е описан комунистическия начин на труд и живот от 1963 г., може да се илюстрира как e трябвало да функционира намесата на другарските съдилища, и с какви очаквания свързват тези съдилища своите функции:

„А щом е така, можеха ли другарките на Цветана Ст. от бригадата за комунистически труд „Чавдарци“ във фабрика „Пролетарий“ да не почувстват, че с тяхната другарка става нещо? Тя бе добра работничка, но в последните месеци започна да дава лошокачествена продукция. И другарките Ѝ разбраха – лошата работа идва от лошия Ѝ семеен живот. Мъжът на Цветана, работник във фабрика „Е. Телман“, не се прибира в къщи, тръгнал е с друга жена, тормози другарката си. Членовете на нейната бригада потърсиха началник-цеха на нейния мъж в „Е. Телман“. Той обаче им отговори, че щом мъжът си е харесал друга, с нея ще си ходи. Но те не се примириха с това несериозно отношение към съдбата на едно семейство. Заангажираха профкомитетите на двете предприятия, другарския съд в „Е. Телман“. Намесата на профсъюзното ръководство помогна да се укрепи семейството. Цветана почувства силата на другарския колектив, новото отношение на хората от бригадата за комунистически труд. И им се отблагодари, като отново подобри работата си. В навечерието на Осмия конгрес на БКП бригадата бе удостоена със званието „Бригада за комунистически труд“, а Цветана – със званието „Най-добър в професията“.[15]

През шестдесетте години към предприятията, образователните заведения, административните институции и обществените организации, както и в населените места се конституират около 9 000 другарски съдилища.[16] Повечето другарски съдилища са подчинени на Отечествения фронт (например през 1974 г. те са 5 459), след тях следват такива, които са под егидата на профсъюзите (3 407 през 1974 г.). В сравнение с горните, другарските съдилища към Централния кооперативен съюз и към Комсомола заемат съвсем минимален дял и значение.[17] През шестдесетте години средно на година почти 90 процента от всички случаи се разглеждат от другарските съдилища към Отечествения фронт.[18] Следователно за Отечествения фронт те представляват важен аспект от неговата работа.

Подобни съдилища има също и в други страни на държавния социализъм.[19] Според една съветска публикация на тази тема, тези съдилища са израз на факта, че има „известно изоставане на съзнанието на трудещите се на тези страни от материалните условия на живот“, което между другото намира израз в „едно нерядко проявявано некоректно поведение към обществената и частната собственост, в нарушения на трудовата дисциплина и правилата на социалистическото общежитие и на социалистическия морал, които се подхранват преди всичко от отживелиците от миналото в съзнанието на част от трудещите се. И поради това „проблемът за възпитанието на Новия човек“ стои в центъра на политиката на партията и на масовите организации.[20] Едно от средствата за „повишаване“ на съзнанието са именно така наречените „обществени“ или „другарски съдилища“, които възникват в социалистическите страни на Европа в късните петдесет години и през шестдесетте години, и се ориентират по съветските примери-образци.[21]

Тези съдилища, при все че за всяка отделна социалистическа страна се различават по своето значение и организация, компетентности и процедурни предписания, въпреки това имат една и съща цел: встрани и в допълнение към законоустановеното правосъдие те трябва да наказват отклоняващото се от нормите поведение и да упражняват възпитателно въздействие върху провинилите се обвиняеми. Освен това в очите на партията те илюстрират пропагандираното от нея все по-засилващо се обвързване на населението със „социалистическата демокрация и самоуправление“.[22] Тези съдилища донякъде отговарят за провиненията срещу обществената и личната собственост, доколкото те не представляват голяма заплаха за обществото. В някои страни „обществените съдилища“ не са преследвали дребни престъпления, когато виновният не е „повторен извършител“.[23] Важно средство на тази форма на правосъдие е не толкова наказанието, което може да наложи този съд, а публичността на процеса и участието на хора от близкото битово обкръжение (съседи, колеги в работата) на обвиняемия. Не страхът от парични глоби или задържане в ареста – последните наказания другарските съдилища във всички случаи нямат право да налагат – а срам и позор трябва да предизвикат възпитателно, съответно превантивно въздействие. Един пример от България добре изяснява това: например в град Златица до София решенията на другарския съд се довеждат до знанието на целия град с високоговорител и по местното радио.[24]

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Колективните и другарските съдилища в Източна Европа са отражение на факта, че правителствата на тези страни се виждат в невъзможност, чрез държавния репресивен апарат да се преборят с всички явления в обществения и личния живот, считани за отклоняващи се от приетите норми, защото това би довело до необозрими политически, социални и финансови трудности. Освен това въпреки всички призиви към социалистически морал, поради нарастващата комплексност и вследствие на индивидуализацията в социалистическите общества, все повече прояви и начини на поведение се класифицират като „отрицателни явления“. Прехвърлянето на борбата срещу тези трудности към обществото и на масовите организации изглежда подходящ и възможен път за оттегляне на държавата от огневата линия, обаче в същото време за демонстриране на нулева толерантност към отклоненията от легитимните форми на поведение. При един автор за българските другарски съдилища това взаимоотношение се интерпретира така: според него тези съдилища са израз на превъзходството на социалистическата обществена и правова система, те демонстрират „морално-политическото единство“ на колективите, и поради намаляването на престъпността тези съдилища са израз на по-малката необходимост от предприемане на принудителни мерки от страна на държавата.[25] Друг автор се чувства задължен да посочи, че другарските съдилища не са показател нито за увеличаване на престъпността, нито за отказ на милицията (от нейните функции), а по-скоро представляват по-нататъшна стъпка в това, обществото да поеме изпълнението на държавни задачи.[26] Поради това – според други автори – тези съдилища са „зародиши на бъдещото самоуправление на обществото“ и средство за привличане на трудещите се в управлението на държавата.[27]

Развитие на другарските съдилища в България

През първите години на другарските съдилища отговорните органи в България възлагат големи надежди на тази форма на „обществено въздействие“ върху хората, които нарушават нормите на социалистическия начин на живот, на социалистическия бит. За това говори не само големият брой дела, които се разглеждат от другарските съдилища (виж таблица 37), но също така разширяването на техните компетенции през 1966 г.[28] Паралелно с това се извършват промени и в наказателния кодекс, които регламентират условията, при които за определени нарушения на закона няма нужда от преследване по наказателното право, а те може да се препратят към другарските съдилища.[29] Тези съдилища имат право да разглеждат такива нарушения на Наказателния кодекс, при които максималното наказание не превишава повече от една година, обвиняемият не е наказван за съответното провинение спрямо закона до този момент, и ако компетентният съд или прокуратурата са на мнение, че „общественото въздействие“ ще върне провинилия се отново в правия път.[30]

Тенденцията към разширяване на понятието „дребни провинения“, които не трябва непременно да се наказват с лишаване от свобода, а при определени условия за тях е достатъчно налагането на санкции от другарски съд, намира реализация в новия Наказателен кодекс от 1968 г. Това се отнася особено за „извършители за първи път на дребни закононарушения, които са с „благоприятна личностна прогноза“, при които по принцип се отказва съдебно преследване за извършеното закононарушение.[31] Също и в Кодекса на труда включването на участието на другарските съдилища се счита за една от възможните форми за налагане на санкции, и следователно ръководствата на предприятията могат да представят пред един такъв орган нарушения на трудовата дисциплина, за да се предприемат санкции срещу нарушителите.[32] Същевременно на държавните съдебни органи и на милицията се разпорежда да подкрепят другарските съдилища и да им съдействат в работата им за засилване на обществения контрол и за възпитаване и приучаване на гражданите към спазване на социалистическата законност. Например народните съвети, милицията и прокуратурата могат да предоставят дела за закононарушения към другарските съдилища за разглеждане и решаване от тях. Освен това другарските съдилища могат да действат при оплаквания и сигнали, подадени от населението или от обществените организации, както и по сведения и показания на самия обвиняем – но не по собствена инициатива.[33]

Таблица 37: Брой на другарските съдилища под ръководство на Отечествения фронт, 1961-1977 г.

Година

Брой другарски съдилища

Разгледани дела

1961

няма данни

41 207

1962

5 704

74 051

1963

5 704

62 074

1964

5 819

56 210

1965

5 993

53 557

1966

9 404

47 010

1967

5 719

32 861

1968

5 666

29 648

1969

5 664

няма данни

1970

5 665

няма данни

1971

5 713

няма данни

1972

5 841

16 867

1972

5 646

15 647

1974

5 459

15 289

1975

няма данни

17 217

1976

4 854

20 577

1977

4 806

23 203

 

Източници: Аносова, Другарските съдилища в Народна република България / Anosova, Товарищеские суды в Народной республике Болгарии, 11; Пети конгрес на Отечествения фронт, 73; Седми конгрес на Отечествения фронт, 59; Иванов, Отечественият фронт и другарските съдилища, 17; ЦДА, ф. 28, оп. 24, а.е. 62, 62; ЦДА, ф. 28, оп. 24, а.е. 433, 32; ЦДА, ф. 28, оп. 24, а.е. 124, 46 и 51.

В пропагандно-агитационната литература често се описват емблематични случаи – дела, при които другарските съдилища постигат желания възпитателен успех. Тези разкази също така добре илюстрират очакванията и надеждите, които са възлагани на това учреждение: например един пенсионер в писма до негови близки в чужбина бил „оклеветил страната“. Стига се да процес пред другарския съд, в който гражданите са изразили своето „раздразнение и отвращение“ от неговото поведение. Обвиненият в резултат от това накрая признава своята вина и обяснява своето поведение с „буржоазното“ възпитание, което е получил като дете.[34]

В книгата „Трибуна на съвестта“ от 1964 г., авторът описва следния случай:[35] младата семейна двойка Б. И. и П. Г., което знае целият квартал, вече от повече от половин година живеят разделено. Причините за това обаче не са известни. Според изложението на съпругата П. Г. в нейното оплакване до другарския съд, нейният мъж започнал да се държи като ерген (да ергенува), и съвсем забравил за нея. Другарският съд трябва да установи причините за това и да отстрани трудностите; това е неговото първо заседание, залата е пълна. Обвиняемият Б. И. се оправдава с това, че жена му нито може да готви, нито да чисти както трябва, държи се студено и отчуждено. Свидетели обаче твърдят, че конфликтът между съпрузите почива само на дребни неща, и че щастието на младото семейство все още би могло да се спаси. В една от паузите при разглеждане на случая представители на партията и на Отечествения фронт говорят с Б. И., и „размразяват неговото замръзнало сърце“. Жената потвърждава, че все още обича своя мъж и е готова да му прости. Тогава разкаялият се съпруг отива при своята жена, хваща дясната ѝ ръка, залата го аплодира, чуват се одобрителни викове. Всичко това дотолкова развълнува председателя и другите членове на другарския съд, че от вълнение те не могат да заспят през цялата следваща нощ. „Първото заседание на другарския съд предизвика изблик на голяма вяра, доверие и морално удовлетворение.“[36]

Много реални проблеми, разглеждани от другарските съдилища, се отнасят до конфликти между съседи и въпроси на семейния живот, което се свързва с това, че повече от половината от делата се възбуждат по оплаквания и сигнали на граждани.[37] Съседи и близки използват възможността за свикване на другарски съд, за да се наложат в спорове, разчитайки на небрежните процедурни практики на тези съдилища и на възможността да призоват свои „свидетели“.[38] Обаче през шестдесетте години най-чести са случаите, при които другарските съдилища разглеждат такива простъпки, за които иначе вероятно не биха били наложени наказания (например кражба, злоупотреба, обида, клевета, леко телесно нараняване).[39] В малкото градче Костенец до София например през 1964 г. се провеждат съдопроизводства срещу жител, който отровил кокошките на своя съсед, срещу един наемател, упражнил натиск върху хазайката си, за да я изгони от нейното жилище, срещу мъж, който в пияно състояние се опитал да нахлуе в жилището на съсед и при това нанесъл значителни щети. Разглеждат са също побоища, кражби, обиди, „хулиганство“, злоупотреби, неразрешено даване на парични заеми и търговски нарушения.[40] Също чести са случаите, при които обвиняемият в пияно състояние е нарушил законите или правилата за благоприличие и добро държание. Друг разказан типичен случай от провинциалната среда е от малкия град Златица, също близо до София, от 1968 г.: тъжителката Величка Н. се оплаква, че кучето на нейния съсед Илия С. е удавило нейните четири кокошки. Въпреки че обвиняемият С. отрича това, другарският съд дава право на тъжителката и отсъжда обвиняемият да възстанови щетите от три лева на кокошка. Освен това кучето му трябва да бъде приспано.[41]

За някои гражданки и граждани изглежда заседанията на другарските съдилища – преди всичко по интимните въпроси – имат по-скоро развеселяващ ефект. Една информантка от Чепеларе, малък град в Родопите, разказва:

„Другарският съд, на който присъствах, беше най-веселият, на който съм присъствала някога. Бащата на Мариан, художника, се влюбва в напреднала възраст, на 60 години, в една помачка, млада, с 20 години по-млада от него, направил ѝ две деца, напуснал жена си, отива при помакинята, и живее с нея. ... През цялото това време неговата жена, мисля, че се казва Мария, се оплаква от своя мъж пред партийния комитет, пред Отечествения фронт и т.н., че той трябва да се върне обратно в къщи. Обаче те не могат да го върнат, естествено ... нямаше никакво законно основание за това ... някои биха се върнали обратно от страх, но не и той, той беше един истински българин ... и те му спретнаха, организираха за него един другарски съд, за да го разпитат – другарският съд беше една истинска клюкарница ... – от кога живее с тази жена, защо? ... и така нататък. И те започнаха да се задяват, да се подиграват с него, ,на колко си години?’ – той тогава беше на 70 години – ... ,Тогава обаче как си направил тези деца? Те не са твои, тя те е излъгала...’ Той отговори: ,Те са мои ... в тази работа вие не можете да излезете насреща ми, не може да се мерите с мен, и аз сега още мога ...’ И цялата тази публика ..., всичко публично ... наистина, и това се проведе в читалището, на трибуната, и хората умираха от смях. Това беше другарският съд, и той му каза: ,Гледайте си вашите работи, аз няма да се върна при някаква стара жена ... Погледнете, моите деца растат, другите ми деца вече са достатъчно големи, за да се грижат сами за себе си, обаче тези имат все още нужда от баща.’ […] Цялото село го порицаваше, но това вече нямаше никакво значение за него.“

Държавните органи, по-специално правосъдието, оценяват скептично целесъобразността на другарските съдилища, особено след отминаването на първия ентусиазъм. Информантката Й. К., бивша прокурорка, съобщава следното:

„Това е най-абсурдното, което се е появявало в моята юридическа практика. […] По мое мнение тези неща бяха съвсем наивни и ненужни, защото те нямаха никакъв ефект. […] Ние прокурорите гледахме с усмивка на другарските съдилища. Това беше наистина една абсурдна форма за „правно дирене // правораздаване“ в кавички – защото самите участващи в това хора не бяха компетентни. Всички изхождаха от някаква лична, субективна позиция...“

Това мнение на бившата прокурорка се изказва официално и от Министерството на правосъдието, което в своето становище по планираното актуализиране на Закона за другарските съдилища през 1974 г. отказва да потвърди разширяването на компетенциите на тези същилища, защото това би подкопало авторитета на държавната правосъдна система.[42] Голяма част от юристите отказва каквато и да е правораздавателна функция на другарските съдилища, изтъквайки че правораздаването е прерогатив на държавата и че другарските съдилища не разполагат с никакви средства за налагане на принудителни мерки (за разлика например от Чехословакия или Румъния, където концепцията на подобни съдилища е замислена и проектирана като част от държавното правосъдие).[43] Според тези юристи другарските съдилища по-скоро изпълняват една чисто обществена функция и спекулират със страха на обвиняемите от публично разглеждане и огласяване в обществото на техните прегрешения.[44] Прокурорите и милицията по принцип не желаят да предоставят закононарушенията за разглеждане от другарските съдилища, а насочват към другарските съдилища само такива случаи, при които тежестта на простъпката не е достатъчна за повдигане на съдебно обвинение, но в същото време не искат да пуснат злосторника да се отърве без никакво наказание. Според една анкета на профсъюзите през 1971 г. само една трета от милиционерите, работили тогава в сектор „Икономически престъпления“ са били на мнение, че другарските съдилища биха оказали положително въздействие.[45]

Поради това Отечественият фронт се оплаква, че милицията, съдилищата и прокуратурата предават много малко дела за разглеждане в другарските съдилища. Въпреки процеса на нарастваща престъпност, броят на пренасочените от редовните съдилища и от прокуратурата към другарските съдилища дела за разглеждане силно намалява през периода от 1968 до 1973 г. (от 11 061 на 4 315). През 1973 г. от съдиите са прекратени само 113 случая на съдебни дела, за да бъдат прехвърлени за разглеждане към определен другарски съд, въпреки че това би могло да става много по-често и в много повече случаи.[46] Националният съвет на Отечествения фронт изразява своето „безкрайно недоволство“ от това, че другарските съдилища при техния широк потенциален обхват на компетентности в действителност имат възможност да разглеждат само един процент от всички дела. Според Отечествения фронт държавните органи и държавните съдилища по-скоро биха предпочели да наложат парични глоби, отколкото да включат в действие другарските съдилища.[47] В много от случаите дори местните комитети на Отечествения фронт пропускат да възбудят дела пред съответния другарски съд, и от Народните съвети към другарските дела също идват много малък брой дела.[48] Подценяването на другарските съдилища от страна на държавните органи се изтъква от защитниците на другарските съдилища като отговорна съпричина за силното намаляване на броя на разглежданите дела. Така броят на делата, разгледани пред другарските съдилища към предприятията и административните организации намалява повече от наполовина през периода от 1968 г. до 1972 г.[49] Подобни практики по принцип изживяват и аналогичните съдилища в другите социалистически страни. В Чехословашката социалистическа република (ЧССР) те дори се премахват през 1969 г. поради продължителната им безрезултатност.[50]

Освен това изглежда, че голяма част от другарските съдилища са съществували само на хартия. Така например през втората половина на шестдесетте години има над 3 300 подчинени на Отечествения фронт другарски съдилища, обаче само около една трета от тях в действителност са активно функциониращи – и при това с намаляваща тенденция на активност.[51] През седемдесетте години реално функционират по-малко от една пета от профсъюзните другарски съдилища.[52] От другарските съдилища на Отечествения фронт в началото на седемдесетте години само малко повече от половината се считат за активно функциониращи.[53] Коментатори се оплакват, че другарските съдилища все повече се превръщат в чисто формални органи на обществен ангажимент, докато в същото време реалната роля на обществото в борбата срещу антисоциалистическите деяния все повече намалява.[54] Освен това една анкета на профсъюзите, проведена сред техните другарски съдилища показва, че голямата част от членовете на другарските съдилища изпълняват тази функция в продължение на много години, и че ентусиазмът за избране на тази почетна длъжност е съвсем малък.[55]

Във вътрешните доклади на Отечествения фронт може да се прочете за това, че заседанията на другарските съдилища имат много ниска посещаемост, поради което нямат необходимата публичност и не могат да постигнат своята главна цел: общественото въздействие върху виновниците и върху присъстващите граждани.[56] Някои комитети на Отечествения фронт през седемдесетте години се оплакват, че дейността на другарските съдилища непрекъснато запада, докато „отрицателните“ и „антисоциалистическите“ явления се увеличават.[57] В едно писмо от 1973 г. на Отечествения фронт до Министерството на земеделието се казва, че всъщност броят на кражбите на селскостопански продукти „заплашително“ е нараснал: царевица, плодове, слама, изкуствени торове, фураж и т.н. масово се крадат, и стопаните оставят личния си добитък да пасе в ливадите на кооперативните стопанства; общо биват откраднати до 30 процента от реколтата. Обаче другарските съдилища не се включват в борбата срещу тези провинения, въпреки настоятелните искания от страна на Отечествения фронт години наред.[58] В късните седемдесет години всъщност наистина се достига до количествено по-интензивна дейност на другарските съдилища в системата на Отечествения фронт, но става ясно, както според оплакванията от онова време относно качеството на другарските съдилища, така и според спомени на информанти, че другарските съдилища не могат да отговорят на първоначално заложените в тях очаквания, поради което през осемдесетте години те стават все по-голяма рядкост.[59]

За недостатъчния успех на другарските съдилища допринася също и некомпетентността на голяма част от техните членове, които не познават основните правила, въпреки че непрекъснато се провеждат съответни семинари и конференции. Това незнание води понякога до „такива фрапантни нарушения“, които накърняват дотам престижа на другарските съдилища, че някои граждани предпочитат да се обърнат към редовен, вместо към другарски съд.[60] Някои другарски съдилища разглеждат дела, които не са от тяхната компетентност, или налагат санкции (изгонване от жилища), за които не са оторизирани.[61] Другарските съдилища не са популярни също и защото те повече унижават, отколкото да възпитават обвиняемите, и затова много граждани предпочитат пътя през един редовен съд.[62] В оплакванията срещу решенията на другарските съдилища на Отечествения фронт се чете за некомпетентни и пристрастни председатели на другарски съдилища, както и за практиката, спорещите страни да мобилизират и привличат за участие в разглеждането на делата такива свидетели, които често не знаели почти нищо за поставените на дискусия събития – защото нямало нужда да се страхуват при даване на фалшиви показания.[63] Характерна е жалбата от 26 февруари 1982 г. на Й. П. К., живееща тогава в Казанлък, до председателя на Отечествения фронт Пенчо Кубадински. Тя съобщава, че след 24 години брак иска да се разведе с мъжа си, защото той непрекъснато я бие, изневерява ѝ с други жени и не ѝ дава никакви пари. След като въпреки многократните заплахи на мъжа си тя подава молба за развод, той се обърнал към председателя на Отечествения фронт и към партийната организация в окръга, които свикват другарския съд. Според жалбоподателката, другарският съд я поканва при разглеждане на делото и приема протокол, в който била отразена само позицията на нейния мъж. Наложено ѝ било „обществено порицание“, без да бъде уведомена защо е получила това наказание.[64]



[1] ДА София, ф. 2072, оп. 1, а.е. 16, стр. 8.

[2] ДА София, ф. 2072, оп. 3, а.е. 16, стр. 2.

[3] Аносова, Другарските съдилища в Народна република България / Anosova, Товарищеские суды в Народной республике Болгарии, 10. Първият съд е създаден още през 1958 г. по инициатива на Отечествения фронт в град Сливен (Иванов, Отечественият фронт и другарските съдилища, 13); вж. Кнюсли, Общественото правосъдие в Източна Европа / Knüsli, Die gesellschaftliche Gerichtsbarkeit in Osteuropa, 83.

[4] Данкин, Другарските съдилища, 35. Тези бригади, структурирани по съветски образец от 1958 г., трябвало да действат срещу такива нарушения, като хулиганство и побоища. Подобно на тези в Съветския съюз, те се оказват неефективни и не съумяват да обуздаят нарастващото насилие в обществото, напр. при футболни мачове. През 1964 г. те фактически престават да съществуват (вж. Браун, България под комунистическа власт / Brown, Bulgaria Under Communist Rule, 109).

[5] Вж. Дичев, Усядането на номадския комунизъм, стр. 39.

[6] За такава критика се докладва по време на една научна конференция по темата „Другарски съдилища”, проведена през май 1962 г. в София по инициатива на Министерството на вътрешните работи (Научна конференция по въпросите на другарските съдилища, 125).

[7] Кнюсли, Общественото правосъдие в Източна Европа / Knüsli, Die gesellschaftliche Gerichtsbarkeit in Osteuropa, 83.

[8] Закон за другарските съдилища, 3 (§ 1). Вж. също статията в Енциклопедия на България, том. 2, под „Другарски съд”.

[9] Павлов , Другарските съдилища в Народна Република България, стр. 41; вж. Йесел-Холст, Правова система / Jessel-Holst, Rechtssystem, 257f.

[10] Закон за другарските съдилища, 5-7 (§ 3).

[11] ДА София, ф. 352, оп. 2, а.е. 19, 15-18.

[12] Попов и др., Другарските съдилища – роля, дейност, проблеми, 62-65.

[13] Закон за другарските съдилища, 8 (§ 4). В началния период от работота на другарските съдилища някои от тези съдилища излизат извън границите на целта и компетентността си, чрез налагане на санкции също както наказателен съд (например плащания на издръжка, принудително изваждане от жилище), а такива санкции имат право да налагат само законните съдилища (ДА София, ф. 352, оп. 2, а.е. 19, 13).

[14] Закон за другарските съдилища, 12.

[15] Бакиш/Халова, Да работим и живеем по комунистически, 7.

[16] Цанков, Ролята на другарските съдилища в охраната на социалистическата собственост, 45.

[17] Иванов, Отечественият фронт и другарските съдилища, 44.

[18] ЦДА, ф. 28, оп. 24, а.е. 124. За административните компетенции на другарските съдилища виж: Закон за другарските съдилища, 4 (§ 2); Другарските съдилища, 16; вж. Аносова, Другарските съдилища в Народна република България / Anosova, Товарищеские суды в Народной республике Болгарии, 15. В стопанските предприятия има още и „помирителни комисии” с цел изглаждане на трудови конфликти, които също са подчинени на профсъюзите (пак там, 74).

[19] Вж. Кнюсли, Общественото правосъдие в Източна Европа / Knüsli, Die gesellschaftliche Gerichtsbarkeit in Osteuropa.

[20] Обществените съдилища в европейските социалистически страни / Общественные суды в европейских социалистических стран, 3.

[21] Пак там, 4; вж. Браун, България под комунистическа власт / Brown, Bulgaria Under Communist Rule, 108f.

[22] Вж. Кнюсли, Общественото правосъдие в Източна Европа / Knüsli, Die gesellschaftliche Gerichtsbarkeit in Osteuropa, 73. В някои страни още по времето на сталинизма е имало предшестващи форми на подобно правосъдие, обаче след смъртта на Сталин те са премахнати (пак там).

[23] Обществените съдилища в европейските социалистически страни / Общественные суды в европейских социалистических стран, 5. В Унгария функциите на другарските съдилища се ограничават върху производствения сектор и нямат задача да разтоварват законоустановените съдилища (Кнюсли, Общественото правосъдие в Източна Европа / Knüsli, Die gesellschaftliche Gerichtsbarkeit in Osteuropa, 82f.).

[24] ДА София, ф. 2068, оп. 2, а.е. 17, 1.

[25] Павлов, Другарските съдилища в Народна Република България, 70-73.

[26] Данкин, Другарските съдилища, 36.

[27] Алексиев, Какво трябва да знаем за другарските съдилища, 3; Павлов, Другарските съдилища в Народна Република България, 13.

[28] Аносова, Другарските съдилища в Народна република България / Anosova, Товарищеские суды в Народной республике Болгарии, 12. През 1961 г. дори благодарение на другарските съдилища има с 19 000 по-малко дела пред наказателния съд, отколкото през предходната година (Леви, 20 години Отечествен фронт, 31).

[29] Другарските съдилища. Закон, указания и други нормативни и помощни материали, стр. 60.

[30] Наказателен кодекс (1968 г.), 27 (§ 77); вж. Попов и др., Другарските съдилища – роля, дейност, проблеми, 43.

[31] Вж. Йесел-Холст, Правова система / Jessel-Holst, Rechtssystem, 251. Същевременно с реформата на Наказателния кодекс санкциите при тежки престъпления силно се увеличават и стават много по-строги.

[32] Кодекс на труда (версия на Кодекса от 1986 г.), § 196.

[33] Аносова, Другарските съдилища в Народна република България / Anosova, Товарищеские суды в Народной республике Болгарии , 21.

[34] Данкин, Другарските съдилища, стр. 43.

[35] Трибуна на съвестта, 7-9.

[36] Пак там, 9. И в други публикации също може да се прочетат сърцераздирателни истории за разглеждани от другарския съд съпружески и семейни проблеми, вж. Атанасов, Сред хората, 15-18; Тотев, Денят не свършва с вечерта, стр. 36; Трибуна на съвестта.

[37] Отдел идейно-възпитателна работа на ЦС на БСП; Ролята на другарските съдилища, 50; ЦДА, ф. 28, оп. 24, а.е. 433.

[38] Вж. някои показателни случаи от София (ДА София, ф. 936, оп. 3, а.е. 17, 42-51).

[39] Тези факти са предмет на около три четвърти от всички разглеждани случаи пред другарските съдилища към Отечествения фронт (Иванов, Отечественият фронт и другарските съдилища, 45). Същият автор представя и една статистика на наложените санкции: в около половината от всички разглеждани случаи накрая се стига до мярката (наказанието) „обществено въздействие” (пак там, стр. 46).

[40] ДА София, ф. 2072, оп. 1, а.е. 15, стр. 16; ДА София, ф. 2072, оп. 1, а.е. 18, 18, 10.

[41] ДА София, ф. 2068, оп. 1, а.е. 1, 7.

[42] ЦДА, ф. 88, оп. 35, а.е. 71.

[43] Павлов, Другарските съдилища в Народна Република България, 78-87. Много сходните на българските другарски същилища, наречени в ГДР „Конфликтни комисии” се различават от българските по това, че са под надзора на редовните съдилища и на прокуратурата (пак там, 87-89).

[44] Павлов, Другарските съдилища в Народна Република България, 42-45, изтъква аргументи срещу тези, които виждат в другарските съдилища една по-висша форма на правораздаване (вж. Аносова, Другарските съдилища в Народна република България / Anosova, Товарищеские суды в Народной республике Болгарии, стр. 19).

[45] Цанков, Ролята на другарските съдилища в охраната на социалистическата собственост, 50.

[46] ЦДА, ф. 28, оп. 24, а.е. 427, 32.

[47] ЦДА, ф. 28, оп. 24, а.е. 433, срт. 63; ЦДА, ф. 28, оп. 24, а.е. 434, 12 и 43.

[48] ЦДА, ф. 28, оп. 24, а.е. 124, стр. 47.

[49] Попов и др., Другарските съдилища – роля, дейност, проблеми, 5.

[50] Кнюсли, Общественото правосъдие в Източна Европа / Knüsli, Die gesellschaftliche Gerichtsbarkeit in Osteuropa, 79.

[51] Цанков, Ролята на другарските съдилища в охраната на социалистическата собственост, 45.

[52] Което от своя страна довежда профсъюзите до точната прогноза, че „през 1990 г.” ще бъдат изчезнали (Отдел идейно-възпитателна работа на ЦС на БСП, Ролята на другарските съдилища, 48); ЦДА, ф. 28, оп. 24, а.е. 124, 51.

[53] ЦДА, ф. 28, оп. 24, а.е. 433, 32; ЦДА, ф. 28, оп. 24, а.е. 62, 62; ЦДА, ф. 28, оп. 24, а.е. 124, 51.

[54] Отдел идейно-възпитателна работа на ЦС на БСП, Ролята на другарските съдилища, 46.

[55] Пак там, 48. И повече от една четвърт от анкетираните членове на профсъюзните другарски съдилища считат мерките и мероприятията на тези съдилища за неефективни.

[56] ЦДА, ф. 28, оп. 24, а.е. 433, 1-3; ЦДА, ф. 28, оп. 24, а.е. 434, 41.

[57] ЦДА, ф. 28, оп. 24, а.е. 434, 31.

[58] Пак там, 34-38.

[59] ЦДА, ф. 28, оп. 24, а.е. 124, 44-46. Между 1977 г. и 1981 г. по налични данни пред другарските съдилища са разгледани около 118 000 дела (Дълбоков, Отечественият фронт – жизнена необходимост за България, 142).

[60] ЦДА, ф. 28, оп. 24, а.е. 124, 52; Иванов, Отечественият фронт и другарските съдилища, 40.

[61] Иванов, Отечественият фронт и другарските съдилища, стр. 49.

[62] Попов и др., Другарските съдилища – роля, дейност, проблеми, 19; ДА София, ф. 2068, оп. 2, а.е. 17, 1; Кнюсли, Общественото правосъдие в Източна Европа / Knüsli, Die gesellschaftliche Gerichtsbarkeit in Osteuropa, 83.

[63] ДА София, ф. 936, оп. 3, а.е. 12, 42-51.

[64] ЦДА, ф. 28, оп. 24, а.е. 437, стр. 56.

Проф. д-р Улф Брунбауер е роден през 1970 г. в Кирхдорф, Австрия. В периода от 1989 до 1996 г. следва история, руски език, социология и народно стопанство в университета в Грац и в Московския държавен лингвистичен университет. По време на специализацията си в София (1996–1997), той се занимава с изследване на проблема за семейните структури и (семейното) планиране в Родопитe. През февруари 1999 г. се хабилитира с доцентура по философия към университета в Грац, където работи в отдела за история на Югоизточна Европа. През юли 2006 г. защитава професура към Свободния университет в Берлин по история на Източна и Югоизточна Европа.  От 2008 г. е директор на Института за Югоизточна Европа в Регенсбург и преподавател в катедра „Югоизточна и Източна Европа“ в университета в Регенсбург. Улф Брунбауер е дългогодишен президент на Международната асоциация за антропология в Югоизточна Европа (International Association for Southeast European Anthropology).

Pin It

Прочетете още...