След терористичната атака на „Хамас“ на 7 октомври израелските военни бомбардираха Ивицата Газа, където бяха убити повече от три хиляди палестинци. Напрежението нараства и на Западния бряг, където от миналата седмица насам са убити няколко десетки палестинци. Макар че медиите разбираемо се съсредоточиха върху повече от 1300-те израелски жертви на първоначалното нападение и върху палестинските цивилни граждани, които сега са изправени пред обсада и агресия в окупираните територии, в самия Израел живеят два милиона палестинци, които съставляват приблизително двадесет процента от населението на страната.
Неотдавна разговарях по телефона с Амджад Ираки – редактор в списание +972 и политически анализатор в мозъчния тръст „Ал-Шабака“, който произхожда от семейство на палестински граждани на Израел. Идеята беше да обсъдим как палестинските израелци се справят със събитията от този месец и какво може да означава войната за тяхното бъдеще. По време на разговора ни, който е редактиран за по-голяма дължина и яснота, обсъдихме и различните форми на дискриминация, с които се сблъскват палестинските граждани на Израел, как се променят отношенията между различните палестински общности с течение на времето и какво означава тактиката на Хамас за всяка бъдеща държава, която признава равни права за своите жители.
Как бихте описали символичните или практически отношения между палестинците, които са граждани на Израел, и палестинците на Западния бряг и в Газа?
Повечето палестинци – около седемстотин и петдесет хиляди – или са избягали, или са били прогонени по време на войната през 1948 г. Но дори и след като бяха създадени линиите на примирие между Израел и околните арабски държави, от израелската страна на границата все още бяха останали около сто и петдесет хиляди палестинци. И държавата реши да предостави на тези палестинци гражданство, а техните потомци и до днес имат това израелско гражданство. Така че в исторически план ние сме част от палестинския народ. Ние произхождаме от историческа Палестина, както се разбира от периода на британския мандат. И все още сме част от това палестинско общество, но с тази специфична правна класа и правен статут.
По какво се различават правата на арабските или палестинските граждани в рамките на Израел от правата на евреите в Израел?
Още от първите дни на държавата, до 1966 г., палестинците в Израел са поставени под военно управление – същата инфраструктура, която познаваме на Западния бряг. Има комендантски час и заповеди, дори арести. Това влече след себе си много строги ограничения за палестинците, включително за тяхното политическо организиране, както и за социалното и културното им изразяване. Но едно от най-ключовите неща е, че Израел е конфискувал големи масиви земя – не само от палестинските бежанци, които са били прогонени или са избягали, но и от палестинските граждани вътре. Моят роден град, Тира, се е свил с около една трета в сравнение с първоначалния си размер. Военното управление беше премахнато през 1966 г. и оттогава насам имаме тази постепенна прогресия, да кажем, на правата на палестинските граждани.
Но и до днес съществува обширна правна инфраструктура, която по своята същност прави палестинските граждани неравнопоставени с еврейските. Можете да се върнете назад до тези закони, които са били използвани за присвояване на земя и собственост. Но има и неща като Закона за завръщането, който позволява на евреи от всяка точка на света да дойдат и автоматично да получат гражданство. В същото време на членовете на семействата на палестинците, дори на тези, които са граждани на Израел и които произхождат от тази земя преди 1948 г., това право се отказва активно. Законът за гражданството и влизането в Израел на практика забранява обединяването на семейства между граждани на Израел и хора от окупираните територии. Това е един от най-расистките закони, тъй като се отнася преди всичко до демографията. Съществува и Законът за комисиите за прием от 2011 г., който по същество дава възможност за жилищна сегрегация. И това не са просто древни закони. Особено в годините на Нетаняху имаше огромно разширение на това много целенасочено дискриминационно законодателство, което по своята същност превръща хората от палестински произход във втора класа.
Смятате ли, че тази ситуация, най-общо казано, е предизвикала другарство и солидарност между палестинските общности в Израел и на Западния бряг и в Газа? Или вместо това различията между палестинците, които живеят в Израел, и онези, които живеят в окупираните територии, например, са предизвикали недоволство?
Винаги е имало колебания. През първите двадесет години от съществуването на Израел палестинските граждани вътре в държавата са били откъснати от палестинския народ. Те са откъснати и от останалата част от арабския свят. Има огромно разкъсване. В един момент те са били част от земя, която са познавали, и изведнъж, в рамките на една-две години, са се превърнали във второкласни или третокласни граждани. Цялата им родина е била напълно променена и узурпирана.
След 1967 г. има такава ирония на съдбата, че когато Израел започва окупацията на Западния бряг и ивицата Газа, въпреки че тя е съпроводена със своите ужаси за палестинците там, за палестинските граждани на Израел тя всъщност отваря общността. Изведнъж те успяват да се свържат със семейството си и с други хора на Западния бряг и в Газа. Хората могат да пресекат Зелената линия. Идеята за една държава не е скорошно изобретение. Тя се появява в момента, в който войниците стъпват в долината на река Йордан и на брега на Газа през 1967 г.
Оттогава палестинските граждани съживяват и възстановяват връзките помежду си както на лично, така и на колективно ниво. И виждате тази постоянна траектория на завръщане на палестинските поколения към тяхната идентичност на палестинци, особено на това по-младо поколение. С всяко изминало десетилетие тези връзки само се засилват. Има организации, има политически партии, има културни центрове. А сега вече – и социалните медии. Разбира се, заедно с това има много репресии и блокади, и неравенство, но това е едно от откритията.
Бихте ли разказали малко за протестите от 2021 г.[1] и какво представляваха те в тази насока?
Истинският източник на протестите, тяхната искра, пламна в Йерусалим. Там се водеха две основни борби. Едната беше около Йерусалим, по-конкретно Дамаската врата, и разбира се, светите места, като Ал-Акса, където израелската полиция използва ограничения и бруталност срещу много поклонници и протестиращи. В същото време имаше и паралелна борба, в която еврейските заселници се опитваха да изтласкат палестинците от квартал Шейх Джарра.
Тези две паралелни борби активизираха голяма част от палестинското общество отвъд границите. И тъй като тези борби се засилиха в Йерусалим, палестинските граждани на Израел излязоха на улицата. Освен това Хамас започна да извършва ракетни нападения под претекст, че защитава Йерусалим. Това доведе до война и в Газа. Тези събития се превърнаха в двойно измерение на това, което палестинците наричат Интифада на единството или Интифада на достойнството. Това възвърна чувството на гордост и се стигна до синхронизирана съпротива срещу режима.
Обратната страна на всичко това беше насилието, което се упражняваше от държавата. Имаше бомбардировки на Газа. Имаше огромна бруталност в Йерусалим, както и заплаха от превземане [на палестински земи] от [израелски] заселници. Вътре в Израел имаше полицейска бруталност в палестинските градове и особено в смесените градове като Яфа и Хайфа, където имаше сблъсъци между еврейски и арабски граждани. Въпреки че имаше насилие и от двете страни, дори вътре в държавата имаше колосална асиметрия.
Промениха ли се отношенията между различните палестински общности с нарастващото усещане, че решението с една държава може да е по-реалистично от това с две държави?
Палестинските граждани на Израел се противопоставят на парадигмата, която всички прокарват в продължение на толкова много десетилетия. Така че, да, ние сме граждани на Израел. И, да, особено след споразуменията от Осло, палестинските граждани или поне техните политически лидери се застъпват за нещо като рамка от две държави. Но реалността е такава, че ние всъщност съществуваме отвъд Зелената линия. Ние сме отвъд нея. Има хора, които редовно ходят на Западния бряг, за да пазаруват. Или за да видят членове на семейството си. Има цял социално-икономически живот, който надхвърля идеята „Тази страна е Израел, тази страна е Палестина“.
Основният консенсус на палестинската общност в Израел е пълно равенство за всички и прекратяване на окупацията. Ако искате решение с две държави, това е добре. Но ние не сме заинтересовани да живеем в държава, която смята, че расата или етническата ви принадлежност са определящи за вашите права. Израелският отговор беше, че това е призив за унищожаване на еврейската държава. Начинът, по който ционизмът е станал доминиращ днес – той не може да си представи съществуването на евреите в историческа Палестина без етнонационална държава. Той се нуждае от еврейска държава. Нуждае се от тази система, която осигурява по-висока еврейска класа в сравнение с не-евреите.
Така че въпросът не е непременно дали ще се получи палестинска държава, или не. Въпросът е дали палестинците от всички страни на Зелената линия ще живеят в система, която гарантира, че те действително са признати за хора, които принадлежат на земята, които не получават правата си под условие, че друга група получи своите права първа. Дори ционистката левица все още вижда еврейските привилегии и някаква форма на еврейско превъзходство като изискване за всяко бъдещо решение. За палестинските граждани това е абсолютно неприемливо.
Казано най-общо, как се отнася палестинско-израелската общност към протестите срещу промяната на съдебната система, на които станахме свидетели тази година в Израел и които очевидно се опитваха да се противопоставят на правителството на Нетаняху и по същество на някои по-крайни форми на ционизма, но не оспорваха окупацията?
Има причина, поради която почти никой от палестинските граждани не дойде на тези демонстрации. В общността се водят много дебати по този въпрос, но има доста базисно разбиране, че предпоставките за тази огромна борба в израелската политическа система и израелското общество е сблъсъкът между два мита. Крайната десница и хората, които са за този преврат, казват, че съдилищата са били твърде интервенционни [намесвали са се прекалено активно в обществения живот]. Опозицията, която не е само от ционистката левица, но включва и членове на ционистката десница и център, твърди, че всъщност съдът е от решаващо значение за демокрацията. Палестинските граждани наблюдават всичко това и се питат: „За какво говорят тези два лагера?“. Защото и двата лагера поддържат напълно погрешни позиции. Върховният съд и израелската съдебна система са активни участници и поддръжници на най-лошите политики на израелската държава. Много от дискриминационните закони, които бяха приети през последните десет, петнадесет години – повечето от тях всъщност бяха открито одобрени от Върховния съд, въпреки че палестинските граждани подаваха петиции срещу тях и се опитваха да ги оспорят по всевъзможни начини. И това дори не споменава повечето от политиките, които се поддържат в окупираните територии и които предпазват военните от отговорност.
Как Хамас гледа на палестинските граждани на Израел?
Сред повечето палестински граждани, дори и тези, които не подкрепят Хамас, има разбиране, че тя е една от проявите на палестинската политика и палестинската борба. Що се отнася до последните две седмици, мисля, че много палестински граждани бяха доста шокирани от случилото се. От една страна, мисля, че много от тях видяха първата фаза на атаката на Хамас, насочена към военната инфраструктура, като вдъхновяващ момент. Но има и друго измерение: ужасите и кланетата, които се случиха в южните израелски общини. И палестинските граждани имат тази сложна позиция, защото познават тези места, познават някои от тези общности, а някои от тях работят в тези райони. Освен това те също са засегнати от ракетните атаки, които идват от Газа. Така че това е много сложна позиция, при която те разбират откъде идва Хамас и се присъединяват към палестинците, които са хванати в капана на тази обсада, но тяхната политика все още е много повече свързана с опитите да използват системата, за да се опитат да променят статуквото. За съжаление, дори ненасилствените политически движения се посрещат с много репресии и понякога се смазват по същия начин, както въоръжената борба. И това е част от дилемата, която засяга всички палестинци.
Любопитно ми е обаче как Хамас гледа на хора като вас, защото от тях бяха убити и палестински граждани на Израел. Това би означавало, че Хамас гледа на палестинските граждани на Израел като на приемливи съпътстващи щети или по същество като на част от проблема, защото вие по някакъв начин се подчинявате на държава, която окупира палестинска територия.
Мисля, че е по-сложно. Предполагам, че основната им цел са израелските евреи, но са склонни да мислят, че ще има жертви, които трябва да бъдат дадени. И все пак, дори и да има различия и разногласия между палестинските граждани и Хамас, включително по въпроса за въоръжената борба, все пак има базисно съответствие относно защитата на палестинците като цяло, така че има въпроси, които ги свързват въпреки всички различия, които може да имат.
Ако те се нацелват към палестинските граждани на Израел или не ги е грижа за смъртта на тези граждани, това може да ни каже нещо за движението. В смисъл, нещата очевидно са по-сложни от това, че те се интересуват само от палестинското освобождение.
Тяхната тактика, особено през последните две седмици, беше брутална. А палестинските граждани знаят, че тактиката на Хамас често може да им струва скъпо и че собствените им общности не са в безопасност. В много арабски градове няма бомбоубежища, които да ги предпазват от ракетни атаки. Но разликата е в политическия контекст. Дори да са ужасени от кланетата, да отхвърлят насилието и да призовават за друг вид движение, те все пак разбират защо това се случва.
Едно от нещата, които са поразителни през последните десет дни, е колко наивни са много хора по отношение на колониалните движения в историята и как хората са се борили срещу тях. В същото време, ако се вгледате в много колониални движения, като например Нелсън Мандела и Африканския национален конгрес: неговата визия за бъдещето беше демократична Южна Африка, в която всички хора ще бъдат третирани еднакво. И Мандела, независимо от недостатъците си, когато в крайна сметка стана президент, се опита да осъществи тази визия. Целта на Хамас не е решение за една държава, в която всички да живеят в мир заедно. Какво ще кажете за критиката на тяхната антиколониална визия по този въпрос?
Мисля, че това е правилно. При това положение Хамас отново е само едно от теченията на палестинските мисли и политика. Има и други течения, които отиват отвъд него, и особено палестинските граждани се опитват да създадат тези различни разбирания за това как може да изглежда бъдещето. И така, да, мисля, че много хора ще критикуват модела на Хамас за бъдещето.
Палестинските граждани имат тази вътрешна позиция да разбират еврейското израелско общество по начин, по който палестинците в окупираните територии не могат, защото и ние ги виждаме като цивилни, докато в окупираните територии те виждат израелците физически като заселници и войници. Във всяка друга държава думата „равенство“ би била възглас на митинг, точно както споменахте за Южна Африка. Проблемът е, че в Израел-Палестина това всъщност се изхвърля през прозореца, дори от хората в САЩ, защото в разказа за Израел и ционизма равенството означава смърт на еврейската държава, което би трябвало да ви каже много за това каква е тази държава и каква всъщност иска да бъде. И това не е само някаква теоретична идея. Понякога, когато палестински граждани са се опитвали да предложат някакъв законопроект или политическа платформа, или дори само алтернативни идеи, те са били арестувани, демонизирани, законодателството им е отхвърляно и са наричани терористи.
Тактиките на Хамас са брутални и изпълнени с насилие. Но Хамас е резултат от по-широк режим, който се опитва да диктува начина, по който се води политиката. Дори в Южна Африка начинът, по който повечето хора са разбирали края на апартейда, е бил много избелен и опростен. Това не са били само бойкоти и санкции. Имало е огромна военна борба. Имало е огромна кампания за гражданско неподчинение, която е станала много грозна. Но от палестинците се иска не само да водят най-чистата борба в света, но и да не искат пълно равенство. Как може Израел да бъде демокрация, когато всъщност иска да бъде изключително еврейска държава, в която евреите все още получават привилегии? Това е обвинение не само към държавата, но и към факта, че международната общност има толкова изкривено разбиране за ситуацията, че смята, че равенството и по-конкретно палестинското искане за равенство ще доведат до смъртта на държавата.
Вие казвате, че по същество в ционисткия проект е вписана известна липса на равенство. На мен това ми се струва правилно, но много израелци и много евреи биха казали, че такава държава е необходима заради огромното количество антисемитизъм в света. Каквото и да мислите за това, струва ми се, че идеята за държава, която живее в мир, е изправена пред огромни предизвикателства, ако толкова голяма част от съпротивата срещу сегашната държава, особено в случая с Хамас, включва ясно желание да се убиват евреи.
Историята на ционизма и еволюцията на ционизма показват, че той никога не е бил неизбежна траектория, но проблемът сега е, че всички казват, че единственото решение на проблема с еврейската безопасност е ционизмът. Аз мисля, че много евреи ще бъдат първите, които ще ви кажат, че това не е така. Ако един от отговорите на вашата сигурност и безопасност е да имате силно милитаризирана държава с авторитарни правомощия, то не съм сигурен, че научаваме уроците на историята. Знам, че се водят много дебати, че има много отпор, особено сред американските евреи. Опитваме се да кажем, че има алтернативен начин да се мисли за това, не само по отношение на еврейската идентичност извън Израел, че има място за евреите в диаспората, но и за израелските евреи – че ако те могат да си представят своята безопасност и сигурност само чрез доминиране, то само по себе си това вече е огромен сблъсък на ценности, дори в рамките на еврейското общество.
Има съвсем реални исторически и настоящи причини еврейското общество в транснационален план да бъде загрижено, защото антисемитизмът все още е жив и здрав. И, да, има групи, включително и Хамас, които имат такива нагласи, но това не е неизбежно. Това не е съдба. Има и други идеи, които съществуват в палестинската политика. Но ако режимът на Израел над палестинците е от вид, който се определя от насилие дори извън времената на война, ако този апартейд е все още активен, това винаги ще радикализира палестинското насилие.
Когато в Южна Африка се появи движението за бойкот и санкции, то беше възхвалявано по целия свят. Израснах с идеята, че ненасилието е най-добрият начин, но палестинците откриват, че дори когато опитвате ненасилствена тактика, ви смятат за антисемит. Все още ви смятат за терорист. Смятат ви за човек, който се стреми към унищожаване на еврейската държава. И палестинските граждани виждат това буквално, когато използват правото си на глас, за да се опитат да прокарат алтернативни видове законодателство, и са смятани за врагове, за пета колона.
Колко голям е страхът, че ще има ответна реакция срещу палестинците в Израел?
Преобладаващото чувство в момента сред палестинските граждани е страхът. Май, 2021 г., даде представа за това как израелската държава и общество могат да реагират срещу палестинските граждани в такива моменти. Израелското еврейско общество става все по-дясно. И това се отнася не само до политиците: отгоре до долу, включително в медиите, включително в университетите и по улиците – навсякъде се усеща този нарастващ расизъм, усеща се това нарастващо ястребство, включително срещу арабите вътре в страната.
И това, което виждаме след тези две седмици, е как палестински студенти в университетските кампуси са отстранявани или изключени от университетските администрации. Имате университети, които изпращат писма със заплахи, че може да бъде уволнен или изгонен, срещу всеки, който се изкаже. И те са насочени конкретно към палестинците. Не знам какви са цифрите сега, но в момента израелската полиция арестува десетки граждани. Така че виждаме как държавата наистина се опитва да задуши гражданите, за да не могат дори да протестират.
Наблюдаваме колосалните бомбардировки на палестинците в ивицата Газа, а това са хора, с които имаме преки семейни, социални и национални връзки. Палестинските граждани наистина се страхуват от възможността за принудително изселване. И така, през следващите седмици и месеци времето ще покаже как ще се развие това. Но в момента наистина усещаме само враждебност, до такава степен, че страхът наистина пронизва.
Все още смятам, че имаме какво да предложим, за да покажем на палестинците и израелците, както и на хората в чужбина, че има и друг път, но той започва с разчупване на някои от парадигмите, които всички пропагандират, особено от периода на Осло насам. Започва с това другите народи да се научат да гледат на нас като на общност с всичките ни несъвършенства и да разберат, че се опитваме да създадем различен вид бъдеще, основано на тези принципи на пълно равенство и признаване на пълните национални права на всеки, в едно общо общество.
[1] През май 2021 г. палестински семейства от Шейх Джарра, квартал в окупирания Източен Йерусалим, започват да протестират срещу плана на Израел да ги изсели принудително от домовете им, за да освободи място за еврейски заселници. Той е посрещнат с прекомерна и смъртоносна сила от израелските власти, като хиляди са ранени, арестувани и задържани. Бел. Пр.
