Дискусии – Култура

В историята всичко е възможно.

–Хосе Ортега-и-Гасет

Защото истинският въпрос е дали „светлото бъдеще“ наистина винаги е толкова далечно. Ами ако, напротив, то вече е тук от много време и само нашата слепота и слабост ни пречат да го видим около нас и в нас и ни пречат да го развием?

–Вацлав Хавел

Един психиатър в света

За мен да бъда активен в света означава да пиша за него. Но за да обясня как станах писател, трябва да разкажа една история.

Историята ми започва с една разходка в Хонконг в края на април 1954 г., когато бях на двадесет и осем години. Вървях по претъпканите колониални улици покрай малки китайски павилиони за юфка и елегантни европейски магазини за дрехи, но мисълта ми не беше насочена нито към хората, нито към улиците. Бях мъчително зает с важно житейско решение, което се опитвах да взема.

Живеех в Хонконг заедно със съпругата ми Би Джей от около три месеца в една хотелска стая в мансарда, която някак си ни беше удобна. Интервюирах както западняци, така и китайци, които на континента са били подложени на забележителен процес, наречен „реформа на мисленето“ (или, по-общо казано, „промиване на мозъци“). Процесът винаги е бил принудителен, тъй като е използвал критика, самокритика и признание. Но освен това той включваше мощна пропагандна работа от името на новата китайска зора, като се стремеше да доведе до промяна на идентичността от конфуциански синовен син или дъщеря към синовен комунист (или маоист), и то в стотици милиони хора. При наличието на западняци, предимно мисионери, „превъзпитавани“ в затвора, може да се използва значително насилие за изтръгване на фалшиви признания за таен шпионаж.

Хонконг трябваше да бъде само спирка от едно спокойно околосветско пътешествие, което започваше в Япония, където се бях уредил да бъда уволнен от армията след двегодишна служба като психиатър във военновъздушните сили.

Бях се присъединил към армията само защото бях подложен на „лекарски набор“ и изпратен в Япония, а след това в Таегу в Корея, въпреки че никога не съм бил близо до бойна зона. Останах очарован от Източна Азия и нейните необикновени следвоенни насоки.

Последната ми военна задача беше да интервюирам репатрирани американски военнопленници, освободени от китайски плен в Северна Корея. Интервютата бяха проведени първо в южнокорейския пристанищен град Инчон, точно под тридесет и осмия паралел и ничията земя, разделяща двете Кореи, а след това на военния кораб „Генерал Поуп“, който пътуваше петнадесет дни от Инчон до Сан Франциско. Репатрираните военнопленници са били подложени на специална версия на [китайската] „мисловна реформа“ и военната среда наложи ограничения при срещите ми с тях.

По това време континентален Китай беше откъснат от западния свят и в Хонконг се запознах с „наблюдатели на Китай“ – учени, дипломати и учители от Европа, Америка и Китай, с които водих оживени дискусии за привлекателността и ексцесиите на комунистическата революция. На свой ред те искаха да чуят моите впечатления като психиатър за процеса на мисловна реформа, който им се струваше объркващ. Свързаха ме с китайски студенти и интелектуалци, както и със западни мисионери и учители, които се съгласиха да бъдат интервюирани за психологията на процеса, който са преживели. Потопих се в един мощен исторически момент и изпитах едновременно очарование и чувство за приключение.

Но заедно с това се чувствах неловко, че съм изолиран от американските институции, от сериозната работа на психиатричното и психоаналитичното обучение и правилното преследване на професионалната ми кариера – т.е. откъснат от структурите на реалния живот. Освен това парите ни бяха на привършване.

Много ми се искаше да напусна Хонконг, но не можех да си представя, че ще остана. Б. Дж. [партньорката ми] беше готова и за двете. Затова и се разхождах самотно.

Конфликтът ми се разигра, като първо взех „решение“, че не можем да останем в Хонконг, а след това в рамките на един ден промених това решение, като подадох заявление за субсидия за научни изследвания, която щеше да ни позволи да направим точно това.

По-късно коментирах, че армията ме е спасила от конвенционален живот и никога не съм ѝ бил особено благодарен. Един мой приятел каза нещата по различен начин: „Не ти си взел решението, а решението е взело теб.“ (Не е изненадващо, че този приятел е дзен-будист.)

Това решение ме направи писател. Не съзнателно – думите „писател“ и „писане“ не баха част от противоречивия ми вътрешен диалог. Това, което ме тревожеше, беше дали бих могъл да стана „психиатър в света“ – неясна, но завладяваща идея, която контрастираше благоприятно с тази да прекарам по-голямата част от професионалния си живот в удобен нюйоркски терапевтичен кабинет.

Всъщност вече бях публикувал статия в „American Journal of Psychiatry“ за интервютата си със завръщащи се военнопленници. Открих, както и други, че нито едно изследване на дадено събитие не е пълно – за другите или за самия себе си – докато човек не напише за него или поне не го постави в някаква мисловна структура.

В моя случай всичко започна с това, че бях слушащ писател, с интервюта, които ми даваха възможност да възприемам думите на някой друг като основа за това, което ще напиша. Това слушане се превърна в основа на работата ми като цяло, независимо дали става дума за китайци или западняци, които са били „превъзпитани“, оцелели от Хирошима, ветерани от Виетнам или нацистки лекари. В тези интервюта насърчавах обратната връзка, която беше много повече диалог, отколкото каквато и да е форма на конвенционален психиатричен обмен. В същото време водех така наречения „изследователски дневник“, който диктувах веднага след интервюто и използвах писмените бележки, които си бях направил (предимно цитати от интервюирания). Когато по-късно систематизирах резултатите си, се позовавах повече на този изследователски дневник, отколкото на тромавите магнетофонни записи, въпреки че последните бяха безценни за проверка на действително изказаните думи по време на интервюто.

Както постепенно разбрах, аз се оказах и свидетел на писането. Осъзнавах, че имам необичаен достъп до процес, който е дълбок и тревожен, и исках да го разкажа точно и да го направя известен, т.е. да свидетелствам за това, което научавам. Това означаваше да заема позиция и да се превърна в защитник, съчетавайки научна дейност и активизъм. Това съчетание е от решаващо значение за мен през цялата ми работа.

Самото ми писане се превърна във форма на активизъм. В този процес моята диктовка не се изчерпваше с изследователския дневник, а се простираше до цялостното представяне на моите наблюдения и интерпретации. С реформата на мисълта и с всички други последващи работи аз бях говорещ писател. Вместо взаимодействието ръка-мозък на повечето писатели, които набират работата си на пишеща машина или дори пишат на ръка, моето беше връзка мозък-гърло. Дори когато съставям рекламен текст за книга или работя върху кратък абзац от какъвто и да е вид, го правя, като го изговарям на диктофона си, използвайки този старомоден инструмент, защото е по-податлив на бързи промени в изговорените думи от дигиталните аналози. При всичко това компютърният екран е от значение само за да ми даде възможност да визуализирам това, което съм изрекъл, за да пренаписвам последващите чернови, докато не съм доволен от думите на екрана.

Приятели са ми казвали, че този слухов метод прави писането ми „по-разговорно“, което е вярно, но има и нещо повече. Независимо дали слушам, или говоря, аз почти веднага сливам слуховото с визуалното: това, което чух от оцелелите от Хирошима, ми позволи да видя непосредствено пред себе си ужасните сцени на смърт и болка, които те описваха. Възможно е по някакъв начин моят слухов акцент да е придал особена интензивност на визуалния му превод.

Този, макар и идиосинкратичен метод, сякаш подхранва моето психологическо и историческо, т.е. психоисторическо въображение.

Важен фактор е и мястото и пространството. Моята последователност е да получавам устната си информация на „място“, независимо дали това е Хонконг, Хирошима, Германия или някоя друга страна в Европа или Азия – въпреки че при ветераните от Виетнам „мястото“ е Съединените щати.

След това се прибирах в кабинета си – място, където се изолирам и преосмислям, където и да се намира този кабинет. Моята „майка на всички кабинети“ е отделна ремонтирана барака с изглед към океана, долепена до къщата ми в Уелфлийт, където върху масивни дъбови масички мога да поставям дебели папки с преписани записи на интервюта и изследователски дневници, за да осъществявам моята версия на сортиране и писане. Но съм имал и по-малки копия на това изследване на други места, например в Ню Хейвън, Ню Йорк или Кеймбридж, в зависимост от това с кой университет съм бил свързан по това време. Моят кабинет придоби характер на специално пространство, където със значителни трудности мога да намеря думите, от които се нуждая.

В някои традиции се смята, че науката и активизмът трябва да останат напълно разделени и че те никога няма да се срещнат. Аз мисля, че е точно обратното. Науката се осмисля от активността, а активността е значително информирана от науката. И двете трябва да се предприемат дисциплинирано.

1 Катастрофа и оцелели

Катастрофите са винаги с нас. Съществуват множество исторически – може дори да се каже еволюционни – процеси на преминаване от относително стабилни структури към социален срив, който идва с катастрофата, и към усилията на оцелелите за обновяване.

Такива катастрофи включват войни, ядрени атаки, фабрики за убийства от типа на Аушвиц, земетресения, суши, неконтролируеми пожари, широко разпространени наводнения и смъртоносни пандемии. Макар че за някои от тези катастрофи се говори като за „природни“, всички те имат решаващ човешки принос, дотолкова, че има основание да се съмняваме в съществуването на каквато и да е чисто природна катастрофа. Каквато и да е катастрофата, оцелелите могат да се превърнат в решаваща сила за възстановяването на своето общество.

Тук правя две предположения. Първо, че едно общество трябва да признае реалността на катастрофата, за да се справи с нея. И второ, че оцелелите са мощни участници в този процес.

Какво тогава означава понятието „оцелял“? Оцелелият е човек, който се е сблъскал със смъртта по някакъв телесен или психически начин и е останал жив. Започнах да разглеждам оцелелите като специална група с особени психологически характеристики. Но за да се изживее като оцелял, човек трябва да преодолее чувството, че е неспособна жертва.

Думата „жертва“, произлизаща от латинската victima, в края на XV в. е имала значението на живо същество, което се принася в жертва на свръхестествена сила. През следващите векове тя започва да означава „човек, който е бил наранен, измъчван или убит от друг“ или „принуден да страда … от болест или бедствие“; а още по-късно – „човек, от когото са се възползвали … който е бил измамен или излъган“.

Следователно да бъдеш жертва означава да бъдеш безпомощен, да бъдеш подложен на действията на другите за техните собствени цели, да бъдеш наранен, измамен и дори унищожен. Жертвата може да се почувства обездвижена както психически, така и физически, заета главно със своето нещастие.

За разлика от това думата „оцелял“ произлиза от къснолатинската supervīvěre-vīvěre, което означава „живея“, и super, което означава „над“ или „отвъд“. Така думата започнала да означава „да продължиш да живееш след смъртта на друг“ или „след края на някакво състояние или събитие … да останеш жив, да продължиш да живееш“.

Следователно оцелелият е активен участник в продължаването на живота.

Във връзка с оцелелия винаги има парадокс. Думата предполага среща със смъртта и по този начин поставя смъртта в центъра на травмата. Но оцелял означава и да останеш жив, независимо от заплахата или нападението.

Оцелелите от всяка катастрофа носят отпечатък от смъртта, траен образ на хората, загинали при това бедствие. Този смъртен отпечатък може бързо да доведе до спиране на чувствата, форма на психично претръпване, като начин за защита на съзнанието от иначе неуправляемата и саморазрушаваща се форма на тревожност от смъртта. При екстремни катастрофи отпечатъкът на смъртта може да бъде свързан с разпадане на вярата във функционирането на по-голямата човешка матрица.

Ние, хората, сме същества, жадни за смисъл, а оцелелите са особено жадни за смисъл, който може да им помогне да „обяснят“ изпитанието си. Само ако намерят такъв смисъл, те могат да разкажат историята си и да започнат да се справят със скръбта и загубата.

Оцелелите са скърбящи и тяхното преодоляване на процеса на скърбене е от решаващо значение както за възобновяването на енергията им, така и за потенциалната мъдрост, която могат да придобият от потапянето си в смъртта. Оцелелите могат да свържат постигнатия от тях смисъл с мисията на оцелелия, а някои от тях могат да посветят голяма част от живота си на борбата с катастрофата, която са преживели.

Тази мисия може да бъде лична: ако брат ми умре от рак на простатата, може да се включа в събирането на пари или да допринеса по друг начин за лечението на това заболяване. Може да бъде и колективна: ако градът ми е бил разрушен от атомна бомба, мога да се присъединя към други хора, за да разкажа на света за тази катастрофа и да се застъпя за премахването на ядрените оръжия.

Всеки човек, който се сблъсква със смъртта, разполага с две възможности: да се затвори или да се отвори. Когато се затворим в себе си, болката ни става изолирана и недостъпна. Когато успеем да се отворим, можем да се свържем с други хора и дори да станем част от забележителна група, която е познала гротескни варианти на умиране и въпреки това се е върнала при живите. По този начин оцелелите могат да призоват трансформиращата сила на срещата със смъртта. Но оцелелите никога не се освобождават напълно от борбата между затварянето и отварянето.

Ръководителите в дадено пост-катастрофално обкръжение могат да усетят значението на активността на оцелелите. Например десетилетия след хвърлянето на бомбата в Хирошима една от видните фигури там изрази пред мен загрижеността си относно степента на „съзнанието на жертва“ и необходимостта то да бъде активно преодоляно, за да се допринесе за обновяването на града и на света. Той предполагаше, че оцелелите са ангажирани с непрекъснати усилия да преодолеят своята виктимизация.

Както колективният, така и индивидуалният траур може да бъде нарушен от самите измерения на катастрофата – от необятността и объркването на убийствата и умирането, от липсата на тела или на информация за конкретни смъртни случаи, какъвто е случаят в Аушвиц и Хирошима. Дори когато скръбта е нарушена по този начин, оцелелите могат да намалят скръбта си, като колективно свидетелстват за преживяното и се включват в групи, които разказват на света какво са преживели.

Този преход от съзнанието на жертва към етоса на оцелелия може да бъде подсилен от „нововъзникващи лидери“, обикновено сред самите оцелели, които неочаквано се появяват извън официалните структури. Тези лидери могат да мобилизират други оцелели в значителни групови усилия, които допринасят за изцелението. Членовете на такива групи изпитват солидарност, намират взаимна подкрепа и изразяват болката си, като същевременно започват да се разпознават като активни оцелели.

Винаги има различия между оцелелите по отношение на срещата им със смъртта, както наблюдавахме при нашата пандемия Covid. Пандемията обхвана целия свят и може да предизвика тревога от смъртта у всеки. Има хора, които лично преживяват сериозни версии на болестта, включително дълъг Covid, или имат членове на семейството или близки приятели, които страдат или умират от нея. Те са призрачните оцелели, чийто опит с болестта ги потапя в смъртта. Но останалите от нас, които имат по-леки случаи или изобщо не се заразяват с болестта, също са оцелели – по-малко погълнати от тревогата за смъртта, но никога не напълно освободени от нея.

Във връзка с пандемията от Covid се появиха значителни прояви на оцеляване. Оформиха се групи с имена като „Корпус на оцелелите“, „Оцелели от Covid за промяна“, „Белязани от Covid“ и „Млади вдовици и вдовци от Covid-19“. Такива групи могат да съчетаят знанията на пациенти и учени в настояването си да научат повече за пандемията – знания, които могат да послужат не само на тях самите, но и на цялото общество.

Как знанието, че всички сме оцелели от Covid, влияе на поведението ни? Това може да е стъпка към насочване на много по-широкото чувство на тревога от смъртта в посока на потенциални действия. Скръбта и болката, когато са споделени, могат да се превърнат в семена на активизъм.

2 Пророческите оцелели от Хирошима

Атомната бомбардировка на Хирошима през 1945 г. дава особен вид светлина за сегашната ни борба с пандемията Covid-19 – както с катастрофалната си разрушителност, така и със значението на оцелелите.

Пристигнах в Хирошима за първи път през 1962 г. като тридесет и шест годишен изследовател в областта на психиатрията. Това, което научих там, повлия на всичко, което съм чувствал или правил оттогава насам.

Оцелелите от Хирошима са били подложени на най-екстремния вид среща със смъртта, от която са излезли, за да се превърнат в център на движенията за мир в своя град и по света.

Възнамерявах да го посетя за кратко. Но много бързо разбрах, че цялостното въздействие на това революционно оръжие не е проучено. Имаше изследвания на физическите последици от бомбата и тук-там кратки коментари за поведението на някои от оцелелите по време на бомбардировката и след това. Но не е имало систематично изследване на цялата катастрофа, на индивидуално-психологическото и колективното историческо въздействие на бомбата.

Пренебрегването на изследванията на Хирошима до голяма степен е свързано с болката – дълбоко разстройващите образи, на които трябва да се изложи изследователят. В първите години изследванията бяха изместени на заден план и поради нуждата на жертвите от помощ, а не от проучване.

Никой не знае колко души са загинали в Хирошима. Официалната цифра обикновено е 78 000 души, но град Хирошима смята, че те са 200 000 – общо между 25 и 50% от тогавашното население на града. Тази огромна разлика е свързана с изключителното объркване по онова време, с различните методи на изчисление и с емоционални влияния – съвсем отделно от математическите съображения – които понякога са въздействали на оценителите. Точна оценка може би никога няма да бъде възможна, но това, което може да се каже, е, че цяла Хирошима незабавно е станала част от атомната катастрофа.

Терминът „хибакуша“ (човек, засегнат от експлозията), когато се използва за оцелелите от атомната бомба, предполага малко повече от това, че са се сблъскали с бомбата, и малко по-малко от това, че са претърпели определено нараняване от нея. Според официалната дефиниция категорията хибакуша включва четири групи хора, за които се счита, че са били изложени на значително количество радиация: тези, които по време на бомбардировката са били в границите на града, тези, които са пристигнали в града в рамките на четиринадесет дни след бомбардировката, тези, които са имали различни видове физически контакт с жертвите на бомбардировката, и тези, които са били в утроба по това време и чиито майки попадат в някоя от първите три групи.

Първоначално аз също избягвах града и мога да свидетелствам за голямото безпокойство и болка, които изпитах там – толкова големи, че за кратко време се съмнявах дали ще мога да продължа изследването си. Но това безпокойство намаля достатъчно, за да мога да изпълнявам професионалната си функция на изследовател на интервюта през останалата част от половингодишния ми престой в Хирошима.

В тези интервюта хибакуша се опитват да опишат това, което смятат за неописуемо: крайността на виктимизацията, от която е трябвало да излязат, за да станат оцелели и да разкажат историята си. Те ми предадоха страха от невидимо замърсяване, усещането за оръжие, което не само убива и унищожава в колосални мащаби, но и оставя в телата на хората смъртоносна отрова, която може да се появи по всяко време и да порази жертвите си.

Един професор по история ми разказа как скоро след бомбардировката погледнал към града от едно високо предградие и видял това: „Хирошима не съществуваше – това беше основното, което видях – Хирошима просто не съществуваше“.

По подобен начин един виден японски лекар, който сам е пострадал от бомбата, пише, че не може да намери думи за онова, на което е станал свидетел: „Трябваше да преразгледам значението на думата разрушение… опустошение може би е по-добра дума, но наистина не знам дума или думи, които да опишат гледката от моето изкривено желязно болнично легло“.

Трудностите му с думите, усещането му за неадекватност на думите „разрушение“ и „опустошение“ са свързани с мащаба на пораженията, причинени от бомбата: морето от смърт в момента на падането ѝ, заедно с уникалните ѝ смъртоносни радиационни ефекти. От онази частица на секундата, в която човек е бил изложен на оръжието, той или тя преживява постоянна среща със смъртта, и то не просто смърт, а гротескни и мистериозни форми на смърт.

Една известна писателка, която също е хибакуша, е поразена от това, че „заобикалящата ни среда се промени толкова силно в един миг“, и разказва за „страшна тишина, която ме накара да почувствам, че всички хора… са мъртви“. Други хибакуши ми описаха себе си като „ходещи призраци“; или, както каза един мъж, „аз не бях наистина жив“.

Часове след падането на бомбата хората започват да изпитват ужасен страх от невидимо заразяване. Те демонстрират странни комбинации от симптоми, включващи тежка диария и слабост, кървене от всички телесни отвори и в кожата – страховитите „лилави петна“ – висока температура, изключително нисък брой бели кръвни клетки (ако изобщо могат да се направят такива изследвания), загуба на окосмяване и често прогресивно влошаване до смърт. Обикновените хора говорели за мистериозна „отрова“, а лекарите първоначално подозирали някаква епидемична болест.

Слуховете, които бързо се разпространяват сред хибакуша, гласят не само, че всички в Хирошима ще умрат до месеци или години, но и че в града никога повече няма да растат дървета, трева и цветя; от този ден нататък градът няма да може да поддържа никаква растителност. Смисълът на това е, че природата е пресъхнала напълно, животът е угаснал в източника си – крайна форма на опустошение, която не само обхваща човешката смърт, но и я надхвърля.

В рамките на няколко години след падането на бомбата лекарите откриват сред хибакуша увеличаване на броя на различните форми на левкемия, а с течение на десетилетията се наблюдава увеличаване на броя на различните форми на рак – първо рак на щитовидната жлеза, а след това рак на гърдата, белия дроб, стомаха, костния мозък и други области.

Въздействието не свършва и със собственото тяло или живот. Съществува страх, че това невидимо замърсяване ще се прояви в следващото поколение, защото е известно, че подобни аномалии могат да бъдат причинени от радиация. Както се изрази един добре осведомен оцелял по време на едно от повторните ми посещения в Хирошима: „Е, може би следващото поколение все пак е наред, но какво да кажем за третото?“ Няма крайна точка за възприемане на уврежданията или за тревогата.

Хибакуша са подложени на още нещо, което може да се нарече втора виктимизация, под формата на значителна дискриминация в две основни области на живота: брака и работата. „Логиката“ на дискриминацията е, че оцелелите са нежелани за брак, защото могат да имат нездрави деца; те са неподходящи за работа, защото може да са физически неспособни. Но по-дълбокото, често неосъзнато усещане за оцелелите от атомната бомба е, че те са заклеймени от смъртта, че напомнят за едно страшно събитие, за което хората не искат да им се напомня, че са носители, така да се каже, на страшната „болест на А-бомбата“.

И все пак същият този опит на хибакуша може да придобие допълнителна важност, когато се свърже с така наречената „социална значимост“, с особен принос към познаването на ядрените оръжия и противопоставянето им. Някои хибакуши се превръщат в изгряващи лидери, които могат да мобилизират собствените си конфликти и болка, за да установят психологически контакт с опита на хибакушите като цяло и да търсят публични действия от името на по-голямата група.

Един от тях е нископоставен градски служител, който в дните и месеците след бомбардировките поема отговорност от неефективните си началници в яростен личен кръстоносен поход, за да запази живота на хората, да намери храна и дрехи и да организира съвместните усилия. Той е вложил в тези усилия енергия и изобретателност, които са едновременно интуитивни и трансцедентни: „В продължение на една година… просто не знаех дали живея или не.“

Неразделна част от неговото лидерство е личният му страх. Той е „ужасен“ от ниския брой на белите си кръвни клетки и подозрителните симптоми на невидимо заразяване. Освен това се е чувствал дълбоко раздвоен по отношение на пренебрегването на членовете на собственото си семейство в полза на по-големия си кръстоносен поход. За разлика от някои други изгряващи лидери, той не се оттегля от обществения живот, а остава видна фигура, чиито умения могат да се институционализират в полза на колегите хибакуша.

Той, както и другите оцелели, се нуждае от известна доза психично претръпване, за да изпълни мисията си или дори да функционира като цяло. Катастрофата изисква от човека да задейства това, което Фройд нарича „защитен щит“. Този градски служител се е борил да поддържа равновесие между претръпването и чувствата.

Цялостната му реакция следва до голяма степен класическия мит за героя, който преживява „призив за величие“, преминава през „път на изпитания“ и носи на народа си специални знания, които е придобил, в този случай за смъртта и пътя към прераждането.

Друг впечатляващ изгряващ лидер е професор по етика, който също е тежко ранен от бомбата и губи функцията на едното си око. Тъй като е бил тясно свързан с японския военен режим, той говори за „изкупление на грешките ми“ чрез работа за мир. Започва различни форми на хуманитарна помощ за други хибакуши и за световния мир. Но в крайна сметка решава просто да седи пред кенотафа (паметника на жертвите на бомбата) в Мемориалния парк на мира в Хирошима всеки път, когато някоя държава изпробва ядрено оръжие, като насърчава и други да седят до него.

Въпреки че броят на хората, които се присъединяват към бдението му, е ограничен, той смята, че „има нещо специално в това да седиш в Хирошима пред този кенотаф … от името на мъртвите, 200 000 души [и техните] „безгласни гласове“. Когато едно малко момиченце го попитало: „Можеш ли да го спреш, като седнеш?“, той обявил публично, че „верижната реакция на духовните атоми трябва да победи верижната реакция на материалните“. Това е по-визионерският смисъл, който той придава на действието си, като същевременно напълно разбира предизвикателството на въпроса на момичето. Той става известен в Хирошима като човек с морални качества, който представлява версия на ангажимента на хибакуша за борба с оръжията.

През 1975 г., когато се върнах в Хирошима, чух, че той седи до кенотафа в отговор на нечии ядрени опити някъде, отидох там и седнах до него. Исках да покажа ясно, че споделям тревогите му, възхищавам се на действията му и желая да се присъединя към него в антиядрения протест.

Тези първоначално появили се лидери се опитват да изкарат хибакуша отвъд изтощителното съзнание на жертва. С течение на годините редица хибакуши започнаха да говорят като хора със специални познания за атомната катастрофа. Те говореха в Хирошима, в цяла Япония и в различни части на света и можеха да претендират за мъдрост на оцелелите относно ядрената заплаха за човечеството.

През 1956 г. хибакуша се обединяват в група, наречена Нихон Хиданкьо (Японска конфедерация на организациите на пострадалите от А- и Н-бомбите [водородните]), чиято организационна декларация описва последователността от жертви до активисти, които се стремят към оцеляване.

Това организационно изявление включва искания за закон за помощ на хибакуша, като същевременно съдържа мантрата „Няма повече хибакуша!“ и „Никога повече Хирошима, никога повече Нагасаки!“ По-късно групата „Хиданкьо“ прави свое собствено обширно проучване на разширената общност на хибакуша, като подчертава продължаващите тревоги и опита от дискриминацията в брака и работата.

Като цяло Хиданкьо настоява хората по света „никога да не откъсват поглед от Хирошима и Нагасаки; да се вслушват в думите на хибакуша; да познават реалността на щетите, причинени от атомните бомби“. Те осъждат потискането на информацията относно пълното въздействие на атомната бомба както от японските държавни органи, така и от американската окупация. В изявлението на Хиданкьо хибакуша не отричат чувството си на жертва и тревога от смъртта, но ги обявяват за ценен източник на енергия за антиядрения кръстоносен поход на групата.

Изявлението изразява мисията на оцелелите, изрично от името на мъртвите: „Нашата решимост не е нищо друго освен решимостта на премълчаните гласове… на хората, които умряха от нещастна смърт в момента на бомбардировката, на тези, които умряха от ужасната болест на А-бомбата.“ Посланието е, че тези оцелели признават дълга си към мъртвите и не само го признават, но и действат от името на неговото изплащане.

Тази мисия на оцелелия бележи трансформацията на хибакуша от пасивност към активност: „Досега мълчахме, криехме лицата си, разпръсквахме се и водехме живота, който ни беше оставен, но сега… се надигаме… придобихме смелостта да се изправим.“ Това, което се получава, е „усещането за „възкресение“, а след това и силата на оцеляването: „Радваме се, че сме живи“.

Един много важен лидер се появи дълго след моето изследване в Хирошима. Сецуко Търлоу е преживяла атомната бомба на тринадесетгодишна възраст, когато е работела като член на програмата за мобилизация на учениците в щаба на армията, на 1,8 км от хипоцентъра. Тя е изгубила осем членове на семейството си, изпитва симптоми на остра радиация и в продължение на месеци се е страхувала да не се появят страшните и често фатални лилави петна от невидимо заразяване.

Активната ѝ дейност започва през 1954 г., когато реагира на обширните щети и радиационните ефекти, причинени от американските изпитания на водородни бомби на Маршаловите острови. По-късно тя участва в организацията „Кораб на мира“, която осигурява кораби, на които хибакуши могат да пътуват по света, за да разпространяват посланията си срещу ядрените оръжия.

Става член на организацията на групата за ядрен чадър ICAN (Международна кампания за премахване на ядрените оръжия), която през 2017 г. получи Нобелова награда за постигането на договор на ООН, с който се обявява за незаконно не само използването, но и създаването и складирането на ядрени оръжия. Договорът, разбира се, се отнасяше за водородните бомби, които могат да имат до хиляда пъти по-голяма разрушителна сила от двете атомни бомби, използвани през 1945 г.

Търлоу произнася една от речите при получаването на Нобеловата награда, в която припомня подробности от собственото си оцеляване като метафора: „Чувам човек, който казва: „Не се предавай! Продължавай да се бориш… Виждаш ли светлината? Пълзи към нея.“ Тя получава признание и награди за своята активност в борбата за оцеляване и призива за обновление: „Това е нашата страст и ангажимент за оцеляването на нашия единствен скъпоценен свят“.

Благодарение на тази активност на оцелелите, Хирошима и Нагасаки се превръщат в емблематични градове, признати в целия свят като географски и психологически центрове за разпространение на ядрени истини. Хирошима е била по-видима, но Нагасаки е произвел свои собствени силни думи, включително тези, изразени на възпоменателната церемония: „Бомбата падна първо върху Хирошима, а след това и върху Нагасаки. Нека Нагасаки е последното място, където тя пада.“

3 Борбата за смисъл

Хаим Каплан, в дневника си от Варшавското еврейско гето, пише: „Най-лошото на тази грозна смърт е, че не знаеш причината за нея… Липсата на причина за тези убийства особено притеснява жителите на гетото… Чувстваме се задължени да намерим някаква система, която да обясни тези убийства.“ Той наблюдава как затворниците чувстват, че „ако има система, всяко убийство трябва да има причина; ако има причина, нищо няма да ми се случи, тъй като самият аз съм абсолютно невинен“. И продължава: „Хората не искат да умират без причина.“

Оцелелите могат да излязат от обездвижващото „съзнание на жертва“ само като намерят някаква форма на смисъл и значение, която да им помогне да разберат какво са преживели.

Началото на търсенето на смисъл, ключът към преживяването на оцелелия, е отпечатъкът на смъртта. Оцелелият преживява разтърсващо осъзнаване на факта на смъртта и може да се сблъска по особено тревожен начин със собствената си смъртност. Всяка предварителна илюзия за неуязвимост, индивидуална или колективна, е разрушена.

Този смъртен отпечатък влияе на цялото бъдещо поведение. Той се появява независимо от предишните психологически особености на човека. Интензивността му може да варира в зависимост от силата на катастрофата, а хората са различно уязвими към него. Но това е характерно за катастрофата събитие, неразделно от тревогата за смъртта, която преследва преживяванията на оцелелите.

При някои катастрофи с особено масово убийство и смърт, като тези в Хирошима и Аушвиц, няма предишен опит или образи, които да се използват за осмисляне. Какво в живота на човека би му позволило да си представи едно-единствено оръжие, което унищожава цял град, или лагер, чиято функция е системно убийство и умъртвяване на онези, на които е позволено поне временно да оцелеят? Ето защо оцелелите от Хирошима и Аушвиц могат да говорят за изпитанията си като за дълбок екзистенциален опит, подчертавайки стойността му за тях.

В същото време те се нуждаят от драматични форми на психическо затваряне или това, което аз нарекох психично претръпване, за да се справят както с непосредствената жестокост, така и с перспективата за собствената си смърт. Психичното претръпване прилича на други психоаналитични защитни механизми като потискане, изолация, дереализация и отричане, но е уникално с това, че се отнася изключително до чувствата и не-чувствата. По този начин оцелелите бързо биват въвлечени в борба за това какво и колко да чувстват.

Като жертви на екстремна травма оцелелите също могат да преминат през една от формите на това, което наричам удвояване – създаването на привидно отделен травмиран Аз, необходим за адаптацията (например „претръпнал Аз“), като същевременно запазват елементи от предишния си, по-малко обездвижен, предтравматичен Аз.

Разбира се, и двете „аз“ са част от цялостната същност на човека, но могат да бъдат функционално почти независими. Ето защо бившите затворници от Аушвиц, когато ги питат как са успели да оцелеят, могат да кажат: „В Аушвиц бях друг човек.“ Или „Просто спрях да чувствам“.

Някои от тях могат да бъдат почти героични в постиженията си, като същевременно остават изключително уязвими. Достатъчно е да погледнем примера на Примо Леви, изключителен писател, който е оцелял в Аушвиц и е описал събитията в лагера с най-много нюанси, но е запазил достатъчно вътрешно отчаяние, за да отнеме живота си години по-късно във връзка с фаталното заболяване на възрастната си майка.

Основната посттравматична задача на оцелелите е да възстановят себе си: двете половини във връзка с удвояването и отделните части, които са се откъснали и се нуждаят от реинтеграция. Този процес е част от цялостната борба за извличане на знание от травмата.

Ранното търсене на смисъл от страна на оцелелия е свързано с чувството за дълг към мъртвите. Някои от тях смятат, че този дълг е неизплатим, и остават фиксирани в чувството за вина, че са „изоставили“ мъртвите, а самите те са останали живи. Но други могат да предизвикат това, което нарекох „оживяващо отношение към вината“, склонност да я трансформират в тревога от отговорността.

След това те могат да свидетелстват за катастрофата от името на мъртвите и да поемат мисия на оцелели, за да се борят със смъртоносната сила.

По този начин оцелелите могат да започнат проект за извличане на смисъл от абсурда, на жизненост от масовата смърт. Те могат да работят за цялостна формулировка на бедствието – какво представлява, как се е случило и какво е неговото значение. Такава формулировка помага на човека да се ориентира в новата реалност, да възприеме това, което наистина се е случило. Хибакуша правят именно това, като създават групи, които оповестяват подробностите за тяхната катастрофа, дори когато се включват във възстановяването на Хирошима.

Работих и с една много по-различна група оцелели – американски ветерани от Виетнам, които са против войната. В своята опозиция те намират смисъл в безсмислието на войната. Този смисъл, от своя страна, може да ги превърне в това, което започнах да наричам „антивоенни воини“, независимо дали в провеждането на собственото им, често яростно и силно влиятелно протестно движение, или в интензивно участие в мирни движения, инициирани от други.

Но оцелелите могат и да дадат воля на гневно отчаяние и дори да пожелаят ужасната им съдба да бъде споделена от останалата част от човечеството. Например в „Нощта“ на Ели Визел, неговите разтърсващи мемоари за престоя му в Аушвиц и Бухенвалд, той описва преходното си желание „да изгори целия свят“. По подобен начин в Хирошима ми разказаха за мълчаливото желание на редица хибакуши „атомните бомби да паднат по целия свят“. Или пък, отбелязвайки новата надпревара във въоръжаването, те да паднат върху американски и руски градове.

Също толкова отчаян е и един хибакуша, който е бил изключително активен в подпомагането на много хора да оцелеят, когато е изпитал преходно желание за пълното унищожаване на Хирошима от катастрофата. Поразително е, че Шиндзо Хамаи, героичният градски служител, който повече от всеки друг се свързва с окончателното възстановяване на Хирошима, преживява такъв момент на отчаяние, когато Хирошима е подложена на големи наводнения шест седмици след бомбата: „Чувствах се така, сякаш това е последното погребение! Да предположим, че водите на наводнението никога няма да се оттеглят и Хирошима ще остане завинаги потопена? В такъв случай, мислех си, толкова по-добре. Казвах си го съвсем сериозно.“

В този случай един необикновен лидер се е озовал на дъното не само от пълна безпомощност, но и от моментното желание катастрофата да бъде толкова решителна, че да го избави от болката и безкрайното чувство за безполезност на борбата с нея.

Но видяното и почувстваното го кара да осъзнае дълбочината на катастрофата в Хирошима – яснота, от която може да се възползва, за да поддържа собствените си усилия да запази живота на хората, включително и собствения. Този вид излизане от отчаянието има голямо значение за нас сега.

Американците, както и други хора по света, продължават да се борят за осъзнаване значението на Covid-19. Към момента на написване на статията пандемията е отнела живота на повече от 6,5 милиона души, включително повече от 1 милион американци. Вирусът преследва всички на различни нива на съзнание, дори когато се развива и променя. Той е навсякъде и никъде, а вездесъщието му може да се преживее като свръхестествена същност. Трудно ни е да придадем разум на такава невидима, но смъртоносна сила, особено на такава, която има забавени симптоми, а понякога изобщо няма видими симптоми.

Този аспект на реакцията срещу Covid-19 има известна психологическа прилика със страха на оцелелите от Хирошима от невидимо заразяване от радиационните ефекти. И в двата случая странността и непредсказуемостта на преживяването превръщат смъртта в неестествена, неприлична и абсурдна. Макар че в Хирошима тези симптоми са били ограничени предимно до един град и околностите му. Не така стои въпросът с Covid-19. Освен това коронавирусът е физически заразен, а радиационните ефекти не са.

Covid-19 е нещо особено объркващо, защото всеки от нас може да бъде както в опасност, така и опасен за другите. Всеки от нас трябва постоянно да се бори не само със смъртоносния отпечатък, но и със собствената си смъртност. Въпреки че ваксините са намалили голяма част от тази смъртност, тя в никакъв случай не е напълно премахната.

По-близък исторически модел за Covid е Черната смърт или „Голямото умиране“ от бубонна чума, обхванала Европа и Азия през XIV век. Разказите за Черната смърт включват чудовищна промяна на телесната субстанция и зараза, която кара хората да преживяват чумата като нещо почти всеобхватно. Те водят до такива твърдения като „Моряците, сякаш придружени от зли духове, щом наближат сушата, причиняват смърт на тези, с които се смесват“. И още: „Заразата беше толкова голяма, че един болен човек, така да се каже, „заразяваше целия свят“. Тоест „едно докосване, дори един дъх, са достатъчни, за да се предаде болестта“. Това са образи на смъртта, преносители, които също могат да придобият качеството на свръхестествено зло.

За още по-близък модел можем да се обърнем към грипната пандемия от 1918 г., която убива най-малко 50 милиона души по света, включително около 675 000 души в САЩ, което я прави най-смъртоносната пандемия в съвременната история. Вирусът H1N1, известен по онова време като „испански грип“, има глобален обхват, разпространява се предимно чрез дихателни капки и е преборен с подобни на съвременните тактики за превенция преди ваксинацията, като използване на маски за лице, миене на ръцете, социално дистанциране и поставяне под карантина.

Значението зависи от паметта. Неуспехът да се поддържа активна културна памет за грипната пандемия от 1918 г., да се запазят нейните детайли в колективното ни въображение, повдига важни въпроси за наследството и ученето от миналото. Този неуспех да запазим такива важни исторически знания ни направи психологически уязвими към Covid-19, който възприемахме като напълно непредвидим и случаен, без връзка с нищо преди него.

Вече направих разграничение между тежко засегнатите оцелели от Covid, преследвани от пряк или семеен опит с болестта, и всички останали, чиято по-приглушена тревога за смъртта може да опровергае собствения ни статут на оцелели от това, което постоянно ни заплашва.

Пречка за намирането на смисъла на Covid е широко разпространеното безпокойство, причинено от физическото и психическо изтощение на лекарите, медицинските сестри и медицинските асистенти. За тази тревога допринасят и недостатъците в личните предпазни средства и наличието на медицински заведения като цяло, както и едновременният страх и несигурност относно отварянето на училища и предприятия, предоставящи жизненоважни услуги. Тази тревога се поддържа и от различното отношение към ваксината, включително и от значителната съпротива срещу нея.

Съществуват колебания в осъзнаването на опасността от Covid и в степента на колективна тревога за нея. Но варианти като Делта и Омикрон, подвариантите, които възникват от тях, както и страхът от допълнителни заразни и потенциално смъртоносни варианти в бъдеще придават на пандемията усещане за безкрайност. Тази постоянна нестабилност и несигурност влизат в противоречие с дълбокия колективен копнеж за връщане към „нормалното“.

Пациентите в психотерапията предоставят ценен прозорец към променящите се модели на тревожност на Covid. Преди ваксината гласовете на пациентите можеха да бъдат изпълнени с ужас, когато споменаваха вируса. Те се чувстваха преследвани от него и неспособни да намерят вътрешни ресурси, за да се справят с повсеместните му ефекти. Някои от тях бяха силно разстроени. Например един пациент е описан като сънуващ всяка нощ, че е забравил да си сложи маската, че лентата на маската му се е скъсала или че няма дезинфектант за ръце. Друг, възрастен пациент, преживял рак, бил толкова ужасен от страха от заразяване, че отказвал да влезе в асансьора на сградата си.

Но с появата на ваксината тревогите на пациентите се промениха. Пациентите разказват, че очакванията им, че ваксината ще реши проблема, не са се оправдали, и за разочарованието си във връзка с общото объркване, което цари относно това кое е безопасно и кое не, кои предпазни мерки все още са необходими при какви условия.

Самите терапевти не могат да бъдат имунизирани срещу тези страхове и разочарования, независимо дали те са свързани с излагането на собствените им членове на семейството на различни варианти на вируса, или с несигурността, която споделят с пациентите.

Неуправляемата тревога от смъртта може да доведе до обща апокалиптична аура – всепоглъщащ разказ за края на света. Тук Covid-19 се обединява с това, което наричам апокалиптични близнаци на ядрената и климатичната заплаха.

Страхът от ядрени оръжия може да бъде предизвикан от самите оръжия, от заплахите за тяхното използване, от разтопяване на енергийни реактори или от остатъчни радиационни ефекти на местата, където са били произведени или тествани оръжията. Такъв ядрен страх се е превърнал в модел за други големи заплахи, които застрашават бъдещето на човечеството. Всепроникващата заплаха от Covid-19 лесно се свързва с образа на изчезването, който свързваме с ядрените оръжия.

Всъщност тези крайни заплахи са склонни да се сливат в съзнанието на индивида като цялостно усещане за край на света. В едно проучване, което проведох заедно с Чарлз Строзиър в началото на 1990-те години, озаглавено „Ядреният страх и американското Аз“, установихме, че климатичните и ядрените тревоги са тясно свързани. Психологическите асоциации между тях могат да се появят в рамките на една и съща мисъл, изречение или фраза. Covid-19 навлезе в същата апокалиптична сфера, свързвайки се със съществуващите заплахи за края на света.

В основния юдейски и християнски апокалиптичен разказ пълното унищожение поражда нов пречистен свят. Но този апокалиптичен разказ може да бъде променлив. При която и да е от тези три крайни заплахи – Covid, ядрена и климатична – апокалиптичното обещание за пречистване на света става мъгляво, така че може да има много малко надежда за това, което следва след катастрофата, довела до края на света. Апокалиптичните аури привличат гурута и ученици, които могат да се опитат да намерят надежда в самия край на света, тъй като се стремят да бъдат, както се изразява американският философ Уилям Джеймс, „претопени в единство“. Тоест да се слеят един с друг в своя апокалиптизъм.

Част от апокалиптичната аура са и тревожните образи на климатичните бедствия: безпрецедентни суши и пожари, урагани и смерчове, които изпълват екраните ни, заедно с все по-сериозни научни предупреждения. Подобно унищожаване на околната среда винаги е било неразделно от ядрения апокалиптизъм.

Освен това много от тях възприемат библейски препратки, които се свързват с пророчеството за апокалипсис: „Огън и жупел“ предполага ядрен взрив, а големият потоп, довел до появата на Ноевия ковчег, е притча за нещо, което наподобява изменението на климата. В книгата Битие Бог заявява, че „ще направя да вали на земята четиридесет дни и четиридесет нощи“. В книгата Откровение се описват градушки и суши, тъмнина и смъртоносни земетресения, при които „слънцето стана черно като власеница, пълната луна стана като кръв“ и „всяка планина и остров се преместиха от мястото си“, а „реките … станаха на кръв“.

Пандемията Covid-19 има и библейски конотации в десетте язви в Египет, създадени от Бог, за да убеди фараона да позволи на израилтяните да излязат от робство, включително превръщането на водата в кръв, циреи, скакалци и смърт на египетските първородни.

Други социални тревоги, които могат да изглеждат далечни на Covid, засилват апокалиптичната аура: борбата за расова справедливост, която включва движението „Животът на чернокожите е важен“; неконтролируемият американски „gunism“ [обсебеност от притежаването на оръжия], водещ до масови стрелби, особено по ученици; все по-крайните атаки срещу абортите и репродуктивните права; анти-ЛГБТК настроенията и законодателството; преживяването на инфлация и страха от рецесия; приемането от десните на насилието и заплахите за насилие; и цялостното посегателство срещу демокрацията и нейния основен принцип за свободни избори.

Умът ни може да не отделя тези заплахи едни от други, а да ги преживява като всеобхватна заплаха за съществуването. Прикритите тревоги допринасят за засилването, но и се засилват от преобладаващата апокалиптична аура.

Тези апокалиптични страхове могат да бъдат свързани с усещането за загуба на контрол върху живота ни, за загуба на близост с другите, за загуба на основание. Чувстваме, че сме принудени да се променим, но не можем да разберем какво включва това. Разпознаването на това, което се случва с нас в тези катастрофи, само по себе си се превръща в проект и дори в акт на смелост.

Когато ужасните събития станат нещо обичайно, ние преживяваме версия на това, което наричам „злокачествена нормалност“. Можем да разпознаем – и до известна степен да приемем – съществуването на екстремни заплахи като част от нашия свят и да си създадем индивидуални порядки. Индраджит Самараджива, писател, преживял края на гражданската война в Шри Ланка, говори за „онемяващата литания от лоши новини, постоянно нарастващите безобразия. Хората страдат, умират и протестират навсякъде около теб, докато ти мислиш за вечеря… събота е и ти мислиш за храна, докато светът гори. Това е нормално. Това е животът по време на колапс.“ И „това е най-интересното при колапса на режима: Дори когато правителството пада, хората продължават да се женят и да имат деца, да ходят по барове и да гледат телевизия“.

Когато постигнем частичен контрол над вируса чрез ваксинация и други мерки, тревогата от смъртта може да намалее поне дотолкова, че да ни позволи да изследваме въображаеми разкази, различни от апокалиптичните.

Оцелелите от Covid-19 правят точно това, настоявайки да бъдат чути като хора, страдащи от последиците на конкретно заболяване. Но сме изправени пред дълбоко обезпокоителна пречка, която е свързана с широко разпространеното отхвърляне на истините за катастрофата.

4 Отхвърляне на катастрофата и оцеляване

Никой, когото срещнах в Хирошима, не отрече, че е имало катастрофа. Това твърде болезнено признание им е позволило с течение на времето да погледнат към една по-друга морална вселена, в която животът се цени или поне се толерира и действията имат последствия. Не е чудно, че оцелелите от катастрофата понякога са наричани „събирачи на справедливост“.

Но какво се случва, когато голяма част от обществото отказва да признае основните истини за дадена катастрофа, какъвто е случаят в Америка днес с пандемията Covid‑19?

За да могат обществата да се справят с катастрофата, те първо трябва да признаят нейното съществуване. Отхвърлянето на катастрофата означава да се отхвърли състоянието на оцелелите и да се предизвика дълбоко социално объркване, което може да доведе до насилствени конфликти.

От началото на пандемията от Covid Тръмп и радикалната десница заеха политическа позиция на омаловажаване на катастрофата. Това допринесе за изключителния брой смъртни случаи на американците от Covid. Д-р Дебора Биркс, бившата координаторка за реакция при коронавируси при администрацията на Тръмп, е изчислила, че в ранните етапи на пандемията са могли да бъдат спасени повече от 130 000 американски живота, ако администрацията на Тръмп е следвала епидемиологичните принципи и е прилагала подходящи мерки за смекчаване на последиците.

Тръмп подкрепи ускорената процедура за учените, работещи върху ваксина, убеден, че това ще увеличи шансовете му за преизбиране. Но по-късно, след като ваксината беше осигурена, той се въздържа да споменава думата „ваксина“, защото към този момент тя се беше превърнала в анатема за хората от политическата му база.

Като президент отговорът на Тръмп срещу пандемията до голяма степен се характеризираше с това, което наричам негова солипсистична [затворена в себе си] реалност, основана на това, което търси и от което се нуждае, макар и да е далеч от приетите стандарти за доказателства. Нещо повече, той се опита да наложи тази солипсистична реалност на американското общество като цяло.

Например на 22 януари 2020 г. Тръмп заяви: „Имаме пълен контрол над ситуацията. Това е един човек, който идва от Китай, всичко ще бъде наред“. А на 10 февруари, когато ставаше все по-ясно, че вирусът не е под контрол, коментарът му беше: „Изглежда, че до април, знаете ли, на теория, когато стане малко по-топло, той като по чудо ще изчезне“. Той каза това въпреки нарастващата смъртоносна опасност на пандемията, като замени отричането на опасността с отчаяно необходимите форми на смекчаване.

В комбинация с това отхвърляне на истините за пандемията Тръмп още в самото начало се обърна с (расистко) обвинение към „китайския вирус“. Оттогава той и радикалната десница стигнаха до по-общото обвинение, че методите, наложени за ограничаване на пандемията, са част от либерален заговор за ограничаване на личната свобода. В рязък контраст с хибакуша, чието разказване на истината за катастрофата им е допринесло за възстановяването, тръмписткото отричане на истините на Covid-19 последователно и опасно застава на пътя на индивидуалното и социалното изцеление.

Към това отхвърляне на реалността на пандемията се присъединиха много антиваксъри – хора, които се противопоставят срещу ваксините като цяло или срещу ваксината Covid-19 в частност, както и бели супремасисти и параноични конспиратори като вярващите в QAnon.

Всички тези групи се припокриват и взаимно се стимулират. Получава се една субкултура на праведен конспиративизъм, която омаловажава пандемията и отхвърля разработените много ефективни ваксини. Някои праведни конспиратори стигат дотам, че сравняват задължителните маски с нацисткото изискване евреите да зашиват звездата на Давид върху дрехите си – уравнение, което може би несъзнателно се отнася до тревогата от смъртта, свързана и с двете.

Разбира се, в това отхвърляне на пандемията има много противоречия. Имаше случаи, в които хора, стремящи се да запазят политическата си идентичност на тръмписти/десни, получаваха ваксината, но го правеха тайно или дори прикрито, докато други, които се разболяваха от вируса, отиваха на смърт, отхвърляйки неговата реалност. Самият Тръмп е изразявал тези противоречия, както когато предложи на последователите си да използват ваксината, като същевременно заяви, че „вярвам във вашите свободи на 100 процента“ – което, разбира се, означава свободата, дори насърчението, да не си я вземат.

Има различни нюанси на сивото в Covid-19 антиваксъри. Сред тях са хора, които не са имали нищо против ваксинациите в детска възраст, но под влияние на дезинформация са започнали да гледат на ваксинациите с Covid като на нарушение на личната им телесна неприкосновеност.

Някои видни спортисти, които в този случай обръщат голямо внимание на телата си като източник на забележителните им постижения, объркаха ваксината с претенция за правото им на контрол върху тялото. Това, което не е част от тяхното морално уравнение, е рискът да застрашат другите, особено съотборниците си, а също и себе си. Но тази етично измамна претенция за телесна неприкосновеност все пак може да има известна привлекателност.

Това отхвърляне на реалността на пандемията и на основните методи за предотвратяване на предаването на вируса е пример за една от многото ситуации, в които претенцията за американски индивидуализъм се превръща в източник на изключителна опасност за другите американци. В този случай много лидери, особено религиозни, не успяват да утвърдят принципите на загриженост и любов към ближния и към общностното благополучие. В Съединените щати тези принципи са предимно християнски, но те се поддържат от всички големи религии.

Без подобно изразяване е вероятно повече хора в обществото да се обърнат към агресивността и насилието като средство за потискане на тревогата от смъртта.

Никой не може да отрече напълно съществуването на Covid-19. Той е убил повече от 1 милион американци и има видими физически и биологични проявления в заболяванията и смъртните случаи. Но онези праведни конспиратори могат да отхвърлят пандемията или пълната ѝ мяра.

С това отхвърляне те се превръщат в култова, затворена в себе си общност, дори и когато е географски разпръсната, която настоява за собственост върху реалността. Един от начините, по които отхвърлящите Covid-19 защитават своите лъжи, е да объркват и оспорват признаването от другите на вездесъщността и смъртоносната заплаха от пандемията.

Но тъй като тръмпистите и другите конспиратори преживяват катастрофата, която отхвърлят, те също имат нужда да намерят някакъв смисъл. Те не само прибягват до търсене на изкупителна жертва, но и създават свои собствени въображаеми катастрофи. Те прегръщат дясната антиправителствена параноя и конспиративни теории като „геноцид на белите хора“ и „великата замяна“ на белите американци с небели малцинства.

В центъра на тази въображаема катастрофа е яростната прегръдка на митологията за изгубената кауза, свързана с Американската гражданска война. Тази митология възниква в резултат на борбата за определяне на колективното значение, което се придава на всяка война. Според известния изследовател на Гражданската война Дейвид Блайт интерпретацията на Американската гражданска война като „загубена кауза се опитва да представи … поражението на Конфедерацията във възможно най-добра светлина … [и] … носталгично възхвалява един Юг отпреди епохата на робството, състоящ се от предполагаемо доброжелателни робовладелци и доволно поробени хора, и омаловажава или напълно игнорира робството като причина за войната“.

Губещите „се нуждаят от обяснения и истории, в които да вградят своята мъка, загуба и омраза“. В рамките на тази изкривена митология Ку Клукс Клан може да се разглежда като защитник на благородна кауза, а водещият южняшки генерал Робърт Лий е обявен за „почти светец“ и е прославян като „най-верния християнски войник на страната“.

Поведението на „Изгубената кауза“ включваше издълбаване в каменните планини на Джорджия на барелеф на трима генерали от Конфедерацията с думи като „жертвоготовност и доблест“ и, странно, цитат от героя на американската революция Патрик Хенри. Поведението на „изгубената кауза“ се засили по време на управлението на Обама и отразяваше, по думите на философката Сюзън Неймън, „яростта, която се надигаше, откакто в Белия дом се настани чернокожо семейство“.

След Гражданската война празненствата по повод на „изгубената кауза“ в южните градове са в религиозен контекст, а „теолозите на „изгубената кауза“ възприемат Юга като Исус от XIX век, невинен и мъченически убит, но обречен да възкръсне“.

Митологията на „изгубената кауза“ е алтернативна катастрофа. Тя допринася за създаването на фалшива вселена, в която вярва значителна част от сегашното ни общество, което включва Голямата лъжа за откраднатите избори и отхвърлянето на истината за пандемията Covid-19.

По този начин тръмпистите могат да се възприемат като мъченици за своите версии на истината. В рамките на своята фалшива претенция за реалност те могат да се възприемат като в крайна сметка оцелели. Те могат да се впуснат в една също толкова фалшива мисия на оцелели, за да „спрат кражбата“ и да възстановят Тръмп като президент, каквато беше именно мисията на бунтовниците, които нападнаха Капитолия на 6 януари 2021 г.

Голямата лъжа за изборите се превръща (ако използваме неврологичен термин) в последната обща пътека за тези, които се самоопределят като оцелели. Те се намират на психологическа бягаща пътека, в която крайните мерки, често насилствени, могат да се окажат необходими за поддържане на техния перверзен смисъл и мисия на оцеляването.

Радикалната десница често се позовава на своите мъченици – членове на милицията, убити по време на борбата с правителствените сили. Фалшификациите и изопаченията, свързани с тези мъченици, могат да се присъединят към конспиративния (по думите на писателя-активист Тод Гитлин) „вихър [на] Birthers, Whitewater, „Travel Gate“ и Vince Foster, конспиративни теории, ентусиасти на „Панела на смъртта“, „Затворете я!“, ловци на учени и други плоскоземни фракции“.

Един от източниците на това агресивно, конспиративно поведение е тревогата от смъртта. Тревогата от смъртта е сред най-болезнените човешки преживявания и голяма част от психологическата работа в нашето общество сега е свързана с нейното избягване. Тревогата от смъртта е първична и обитава цялото същество на човека. Насилието, винаги готово средство за отблъскване на тревогата от смъртта, е по-външно и значително по-малко болезнено (макар че може би никога не е напълно успешно).

Въображаемите катастрофи и фалшивите мисии за оцеляване могат да засенчат действителната катастрофа на пандемията. И все пак тръмпистите и другите отхвърлящи Covid-19 са заплашени от вируса като всички останали, дори ако тяхната политика и субкултура изискват от тях да отричат опасността от него. Затова те трябва да предизвикат значително психично претръпване, за да потиснат собствената си тревога от смъртта. Маските и инжекциите с ваксина стават трудни, защото напомнят за смъртоносността на вируса.

Когато на 6 януари 2021 г. бунтовниците нахлуха в Капитолия и нападнаха физически тамошната полиция, те се опитваха да обърнат резултата от изборите, но може би се бореха и да овладеят тревогата от смъртта.

Тръмпистко-културната атака срещу реалността се подхранва от това, което с политическата теоретичка Нанси Розенблум нарекохме перверзен аморализъм: различни форми на непристойност, порочност и безразсъдство по отношение на последствията. Този аморализъм е най-смъртоносен във връзка с Covid-19. Всъщност през целия период на пандемията тръмпистите се сговарят с вируса – провеждат митинги и срещи, които неизбежно се превръщат в източници на огнища на Covid, като същевременно отхвърлят и активно се противопоставят на поведение (маски, дистанциране), което би могло да смекчи тези огнища.

Тръмпистите, заедно с други десни и сектанти, отиват по-далеч в това, което може да се нарече „яхване на вируса“. Под този термин имам предвид използването му, често атакуване на пратениците на истината и извличане на политически капитал от тяхната версия. Яхването на вируса включва различни форми на фалшификация. Вече знаем, че самият Тръмп се е заразил с вируса много по-рано, отколкото публично признаваше, изложил е хората на въздействието му по време на събитие за суперразпространители в Белия дом, а също така е изложил на въздействието му Байдън и други по време на последния президентски дебат. Знаем също така, че когато по-късно Тръмп е бил хоспитализиран поради Covid-19, той е бил много по-близо до смъртта, отколкото се разкрива публично. Това е бил един екстремен, агресивен, дори убийствен начин на прекарване на болестта.

Този аморализъм беше очевиден и когато тръмпистите бяха на власт и се опитваха да „излекуват“ обществото и да го върнат към пълноценно функциониране, като излагат американците на болести и смърт. Слабите можеха да бъдат пожертвани; можеше да има мистичен „стаден имунитет“; здравите щяха да са добре. Като принасяха в жертва тези, които бяха изложени на най-голям риск от вируса, тръмпистите ги правеха ненужни.

Съществуват някои паралели между поведението на Тръмп и нацистката политика, които си струва да бъдат отбелязани. Нацистите също се стремяха да „излекуват“ своето общество чрез убийства. И голяма част от ранната нацистка енергия идваше от фалшивата мисия на оцеляването. Те можеха да отричат действителната катастрофа на поражението в Първата световна война с помощта на митологията на удара в гърба: твърдението, че германската армия не е загубила самата Първа световна война, а е била саботирана, най-вече от евреи, както и от комунисти, социалисти и други „предатели“.

Нацистката митология включва „култ към падналите“, който превръща убитите германски войници в свещена общност от мъченици за германската кауза. Нацистите твърдят, че се присъединяват към тази свещена общност до степен, в която столовете им по време на събрания могат да останат празни, а имената на загиналите да бъдат изричани.

Нацисткият култ към падналите има специфични паралели с „изгубената кауза“ в американския Юг и мъченичеството на загиналите лидери и войници на Конфедерацията. Въпреки че нацистите като цяло са антихристияни, те все пак могат да свържат присъствието на „падналите“ със „страстите и възкресението на Христос“.

В своето изкривяване на смисъла нацистите създават история за изкупване на мъртвите и присъединяване към тях. В рамките на това фалшиво свидетелство Хитлер се превръща в тяхната версия на оцелял-изкупител, позовавайки се на собствения си боен опит от Първата световна война. Той твърди, че докато страдал от последиците на отровния газ, имал видение, че ще стане велик лидер, който ще възстанови германската нация. И посвещава Mein Kampf на т. нар. Blutzeugen, или „свидетелите на кръвта“, на последвалите мъченици, убити през 1923 г. по време на неуспешното въстание, известно като „Бирен преврат“. Тези „кръвни свидетели“ се превръщат в ярост на оцелелите, насочена към Версайския договор, който хвърля върху Германия вината за Първата световна война и същевременно прави нацията безсилна, като я лишава от военна мощ.

По-общо казано, лъжливото свидетелство е в основата на голяма част от виктимизацията. Тя създава това, което наричам „набелязани жертви“: евреите в Европа, афроамериканците в тази страна. Там, където е налице обширна травма, образите на оцелелите като жертви могат да бъдат в услуга на облекчаване на тревогата от смъртта. Доминиращата група се възползва от определените си жертви, за да осъществи собствената си психологическа работа.

Когато тръмпистите се опитаха да „излекуват“ американското общество, като го отворят напълно въпреки бушуващата пандемия, те превърнаха други американци – особено възрастните и имунно-слабите – в свои жертви.

Виктимизацията може да се прояви и под формата на обвинения в престъпност след катастрофата, които обикновено се отправят срещу отдавна набелязани жертви в дадено общество. Това, за което се твърди, че се е случило след катастрофата, става неотделимо от вината за самата катастрофа. Такива обвинения могат да бъдат видни сред оцелелите от всяко бедствие.

Например веднага след голямото земетресение в Канто през 1923 г., което изравнява със земята град Токио, етническите корейци са събрани и избити в така нареченото клане в Канто. Често полицията и други органи на властта помагат на отмъстителите както при убийствата, така и при „тестовете за говорене“, които разкриват акцентите на етническите корейци, но често погрешно убиват китайци и японци от отдалечени региони, чиито акценти се смятат за подозрителни. Корейците са обвинявани не толкова в причиняване на земетресението, колкото в използване на бедствието за извършване на палежи, грабежи, саботажи, бунтове и отравяне на кладенци.

Образът на отравянето на кладенците е бил обвинение срещу евреите по време на епидемиите през Средновековието. Той е начин за намиране на смисъл не само чрез отхвърляне на другите, но и чрез разглеждане на отхвърлените като хора, които обръщат животворния аспект на водата и я превръщат в смъртоносна.

С появата на социалните медии старият модел на виктимизация след катастрофата придобива ново измерение. Сега всеки, който желае да изрази мнението си, има достъп до технология, която приема „най-подстрекателските, най-омразните послания и ги поставя пред възможно най-голямата аудитория“. Чрез тези медийни канали аморалността на Тръмп може да бъде безумно изострена.

Разследването на „Документите на Facebook“, в което бяха открити вътрешни документи от 2019 до 2020 г., помогна да се привлече общественото внимание към обхвата на това изостряне. Разследването разкри, че „коментаторите срещу ваксините“ доминират на страниците във Facebook, наред с наркокартелите и трафикантите на хора. Това съответстваше на достъпността на Facebook до конспиративните теории на QAnon, фалшивите данни за изборите, фалшивите лекарства за рак и отричането на Холокоста. Корективните мерки на Facebook имаха ограничен ефект.

През август 2020 г., когато случаите на Covid се увеличиха в цялата страна, един доклад разкри, че десетте най-големи производители на „здравна дезинформация“ са имали четири пъти повече гледания във Facebook, отколкото десетте най-големи източника на достоверна информация.

Президентът Байдън в никакъв случай не преувеличаваше, когато заяви, че лъжите във Facebook „убиват хора“. Той можеше да добави, че те допринасят и за голямата лъжа за изборите и за бунта на 6 януари.

Проблемът със социалните медии е част от това, което може да се нарече нашето общество на вниманието. Майкъл Голдхабер, който използва термина „икономика на вниманието“, твърди, че „вниманието… а не информацията, е естествената икономика на киберпространството“. А когато имаш внимание, „имаш власт“.

Той заявява, че „Тръмп е почти съвършен продукт на икономиката на вниманието [или обществото на вниманието]“ и че бунтът в Капитолия от 6 януари е резултат от „хиляди инфлуенсъри и новинарски агенции, които, в опит да спечелят богатство, слава и внимание, разпространяват все по-опасни конспиративни теории на платформи, оптимизирани за засилване на възмущението“.

Голдхабер ни казва, че смъртоносните изрази на фалшивия смисъл и мисия на Тръмп стават изключително опасни поради вниманието, което получават в едно общество на вниманието.

И все пак същото това внимание на обществото може да даде израз на това, което Вацлав Хавел, забележителният чешки писател и революционер, наричаше „живот в истината“. За Хавел това беше лек срещу всички системи на „живот в лъжа“. Хавел помогна за създаването на разширяваща се общност от хора, които успяваха да живеят като свободни, независимо от зловредната нормалност, с която се сблъскваха. Именно това той имаше предвид под „силата на безсилните“.

Подобни общности, които казват истината, са уязвими. Но в Америка те все още представляват мнозинство, независимо от значимостта на разрушителното малцинство на отхвърлящите пандемиите и ваксините. Драматичен пример за такава общност, която казва истината, е Специалната комисия за разследване на нападението срещу Капитолия на САЩ от 6 януари. Както по отношение на съдържанието, така и по отношение на вниманието към фактическата истина, тази комисия се бори с тръмпистките солипсистки лъжи. Тя прави това, като (по израза на Нанси Розенблум) въвежда в действие демокрацията.

Все още преживяваме катастрофата Covid-19. Пълният спектър от истински изрази на смисъла и мисията на оцелелите в никакъв случай не е напълно ясен. Смисълът и мисията остават несигурни поради неуловимия характер на заплахата, разнообразието от нагласи и реакции. Особено вредни – и смъртоносни – са идеологическите крайности на радикалната десница, които я подтикват да отхвърля и дори насилствено да се противопоставя на най-добрите методи за превенция и лечение.

За някои от оцелелите обаче се появяват силен смисъл и мисия. Имам предвид групите, които изтъкват собствения си опит с болестта в искането си за по-голяма информираност на обществото, особено за последиците от дългия Covid.

Политизирането на пандемията доведе до смъртоносни последици, с които все още трябва да се съобразяваме. Всички ние сме въвлечени в смъртоносна борба срещу лъжливото свидетелство и в името на живота в истината.

5 Парадоксът на скръбта

Човек не може да функционира като оцелял, без да преживее траур. Но траурът сам по себе си може да бъде проблематичен, често да се противопоставя и понякога да се свързва с насилие. Процесът на траур е в основата на нашата борба за консолидиране на значението на оцеляването и за започване на мисия на обновяване на оцеляването.

Оцелелите скърбят за хората, които са загубили, както и за изгубените домове, улици и вещи. Те скърбят за изгубената си предишна същност, за невинността си към смъртта. Процесът на траур е борба със скръбта, с преживяването на болката и мъката от загубата. Траурът включва и усилия за поправяне, за възстановяване на увредената психика. Тази последователност от загуба, мъка и възстановяване е постоянна в човешкия опит.

Този процес може да бъде както спешен, така и продължителен, тъй като е много важен за справянето с тревожността от смъртта. Без него тревожността от смъртта може да доминира в живота на човека и да се превърне в пречка за обновяването.

Скръбта на оцелелите е свързана с настойчиво търсене на смисъл. Какво е довело до загубата? И как това знание може да помогне на човека да преодолее загубата?

Описанията на траура са предимно индивидуални, а феноменът е заемал важно място в психоаналитичното мислене от Фройд до наши дни. Но в случай на по-голяма катастрофа траурът може да бъде широко разпространен в отговор на колективна загуба. Такъв колективен траур не само обединява много индивидуални преживявания. Той може да даде възможност на обществото да използва своите социални и политически течения в служба на възстановяването след катастрофата.

Скърбящите обаче могат да бъдат обездвижени от борбата си. Както казва хуманистката Катлийн Удуърд: „Като твърдим, че сме загубили някого, не означава ли това, че се чувстваме загубени, че в скръбта си сме загубили чувството си за ориентация?“

По принцип не може да се премине отвъд загубата без преживяване на траур. Но какво става, ако траурът е по някакъв начин нарушен или прекъснат? Да не можеш да скърбиш, означава да не можеш да влезеш в цикъла на смъртта и прераждането, който е толкова важен за всички митологии и религиозни разкази. Това означава да не можеш да „живееш отново“.

Психоаналитиците Александър и Маргарете Мичерлих повдигат важни въпроси за значението на траура във връзка с колективната катастрофа в Хитлерова Германия. Мичерлих смятат, че следвоенна Германия е нация от оцелели, които не могат да се примирят с любовта, която са изпитвали към своя фюрер. Повечето германци предпочитат да забравят колко интензивни, колко наситени с образи на споделена добродетел и на национално пречистване и съживяване са били тези чувства.

Мичерлих се питат какво означава да откриеш злото в това, което си загубил – и по подразбиране в самия себе си. Как човек примирява това зло с чувството за благородство, което първоначално е свързвал с любовта си? Възможно ли е тогава да се скърби? Ако е така, за кого и за какво? Какво е отношението на вината и отговорността към скръбта или към липсата на скръб? Какви са колективните последици от неспособността да се скърби?

Мичерлих редовно наблюдават у своите следвоенни германски психоаналитични пациенти „защита от колективна отговорност и вина, независимо дали става дума за действие или за толерантност“. Те подчертават, че почти всички слоеве на германското общество, особено хората от промишлеността и професиите, „са дали на режима своята категорична и ентусиазирана подкрепа; но с неговия провал те се смятат за автоматично освободени от лична отговорност“. Именно тази „интензивна защита срещу вината, срама и тревогата“ ги прави неспособни да скърбят за загубата на фюрера. Човек не може да скърби за загуба, която не признава. Мичерлих свързват това отричане на отговорността и неспособността да се скърби с националния германски застой в политическата и социалната сфера.

Но има много други ситуации, различни от тази, която описват Мичерлих, които изразяват потенциалните последици от неспособността да скърбим. В екзистенциалната психиатрия е известен един случай, озаглавен „Опит за убийство на проститутка“, в който незабележим преди това млад мъж застрелва проститутка. За насилието му допринасят усложненията от траура по повод скорошната смърт на баща му, както и загубата на майка му в ранното детство. Авторът, Роланд Кун, цитира фраза на лирическия поет Райнер Мария Рилке: „Убийството е една от формите на нашия странстващ траур.“ Дори и без убийство, борбата за траур може да бъде свързана с гняв или ярост.

Жак Лакан, често блестящ (и понякога малко луд) френски психоаналитик, пише за Хамлет като пример за човек, който не толкова не може, колкото не желае да скърби, защото не иска да прекрати сблъсъка със смъртта на баща си, нито да предприеме действия във връзка с нея. По този начин Хамлет предпочита да остане психологически „заклещен“.

В реакцията на тръмпистите и радикалната десница към Covid-19 също има по-скоро отказ, отколкото неспособност за скръб. Политическата необходимост да се отхвърли катастрофата изключва възможността да се скърби за нейните загуби. Отказът да се скърби е отказ да се промениш или да признаеш промяната у другите. Това, което може да доведе до това, е неизживяна болка в голям мащаб и намален социален капацитет за справяне с вируса.

Процесът на траур може да доведе до задънени улици, в които войнствената отбранителна позиция може да доведе до насилие. Насилието, свързано с траура, може да бъде и израз на отмъщение, както в случая с някои джихадистки групи. Общият принцип е този на гневен траур, свързан с насилие.

Пример за това е най-голямото регистрирано зверство по време на Виетнамската война. Въпреки че обикновено не се разглежда по този начин, клането в Ми Лай на 16 март 1968 г. е акт на гневно и жестоко оплакване. В рамките на няколко часа близо петстотин виетнамски цивилни граждани – жени, старци, деца – са избити от войниците на рота „Чарли“ от Американската дивизия. Два дни преди клането се провежда погребална церемония за сержант Джордж Кокс, който е взривен на парчета от „капан“ – фалшив артилерийски снаряд, който той се опитва да разглоби.

Увеличават се смъртните случаи и нараняванията, причинени от такива устройства, както и от нападенията „удари и бягства“ на често невидим враг. Смъртта на Кокс обаче е особено тежка. Той е по-възрастен мъж с богат боен опит и е нещо като баща или по-възрастен брат, на когото мнозина в подразделението разчитат за подкрепа и напътствия.

На погребалната церемония присъства капелан, а надгробната реч за Кокс произнася командирът на ротата капитан Ернест Медина. Надгробната реч докарва слушателите му до сълзи, а след това се превръща във военна възхвала. Медина е цитиран да казва: „Сега ще си отмъстим. Всичко е позволено.“ И „в този район няма невинни цивилни“. Мъжете също така усетили, че той „иска да има голям брой трупове“, които да представи на собствените си началници, които на по-ранна среща са го притиснали да „стане по-агресивен“. По този начин убийствената военна политика се съчетава с гневен колективен траур, за да се създаде ситуация, пораждаща зверства. При такава комбинация дори съвсем обикновени мъже, които не са особено склонни към жестокост или насилие, са способни на изключителни жестокости.

По време на масовото убийство войниците са коленичели, докато са стреляли, „като при престрелка с някого“. В тази споделена илюзия за битка разстрелването на старци, жени и бебета им позволява да почувстват, че най-накрая са се справили с неуловимия враг и са го накарали да се изправи и да се бие.

За някои убийството като че ли носи психологическо облекчение, макар и само временно: „Загубих приятелите си… така че след като го направих [клането], се почувствах добре. Но по-късно през този ден това продължи да ме тормози“. Има и нещо като усещане, че „убийството дори имаше някакъв смисъл“ и „изглеждаше като естественото нещо, което трябва да се направи“ – както и че след него компанията „стана по-ефективна“. Процесът на траур се e объркал. Това объркано насилие във връзка с траура e израз на по-широки борби с безсмислието и абсурда на войната.

В по-ранните си статии за „Ми Лай“ говорих за „моралната инверсия“ и „абсурдното зло“ на Виетнамската война, като предполагах, че траурното преживяване е неразделно свързано с този морален проблем. Напоследък този възглед получи допълнителна структура в психологическите дискусии за „морално нараняване“ и „морално възстановяване“.

Антивоенните ветерани от Виетнам, които интервюирах, изразяваха излизането си от фалшивата морална вселена на Виетнам с активно противопоставяне на собствената си война. Това изисква различни, ненасилствени форми на траур, свързани с военната мисия на страната им във Виетнам.

На 23 април 1971 г. ветераните от Виетнам демонстрират особено остър и гневен израз на този ненасилствен траур, когато застават в подножието на сградата на Капитолия и хвърлят медалите си обратно на страната (включително на нейните военни и политически лидери), която ги е наградила. Някой е свирел на рромпет, след което всеки ветеран съобщавал името, званието и военните си награди, като хвърлял медала, както се хвърля бейзболна топка, футболна топка или ръчна граната.

В описанията на събитието се споменава за „сурова ярост и дълбока тъга“, но и за значителен катарзис в действието. Ветераните крещят такива неща като „Това е за моите братя!“ или „Това е за редник Джим Смит, убит в Да Нанг, без никаква проклета причина!“ Към тях се присъединява антивоенна група от майки на носители на „Златни звезди“, които изхвърлят наградите, получени от загиналите им синове.

Можех да наблюдавам как ветераните се борят с траура по време на „рап групите“, които споделяхме. Те включваха критично изследване на войнствения мачизъм, който е допринесъл за безспорната им версия на патриотизъм. Може да се каже, че те скърбяха за предишното виждане за добродетелта на страната си, за нейната претенция винаги да се стреми към мир и да воюва само за да се защитава и то справедливо. Изправянето пред тази загуба беше от решаващо значение за впечатляващата степен на индивидуална промяна, която мнозина успяха да постигнат. Тези антивоенни ветерани се бореха с онова, което Фройд нарича „работата на траура“, която винаги включва дълг към мъртвите. Важното е, че техният траур е бил споделен, тъй като те са реагирали и са предизвиквали спомени у своите съмишленици.

Връзката на опечалените с мъртвите рядко е проста или ясна. Едновременният им дълг към мъртвите и раздялата с тях е ключът към поведението на оцелелите. Оцелелите могат да изяснят, както го правят хибакуша, че дългът им към мъртвите е източник не само на доверие, но и на конструктивна енергия. В същото време видяхме, че хибакуша са изпитвали нужда да се отделят от мъртвите, за да утвърдят собствената си жизнена сила.

В Хирошима траурът е усложнен от японските културни вярвания, които свързват „дълга“ с неуспешните опити да се предотврати смъртта. В японската традиция се смята, че тялото се превръща в труп в момента, в който душата му – неговият жизнен принцип – се отдели от него. Един от начините да се предотврати или забави заминаването на душата или тя да се извика обратно, когато току-що си е тръгнала, е да се предложи вода на човека, който е близо до смъртта. Това културно вярване е било болезнено замърсено, когато хибакуша са се опитвали да поддържат живота на умиращи хора, като им предлагат вода.

Според същите тези културни вярвания, след като се смятало, че душата си е отишла, мъртвото тяло се превръщало в нещо близко до фобиен обект, осквернен и оскверняващ. Понякога умиращият можел да бъде държан в изолация през последните часове, „за да не се отрази мръсотията на смъртта върху другите членове на общността“. Дори купичките за ориз, които са били използвани от мъртвеца, са били унищожавани по същата причина.

В повечето култури съществува някаква версия на страха от трупове, които трябва бързо да бъдат погребани или унищожени по друг начин. В случая с умрелите от насилие или преждевременно има опасност те да се превърнат в „бездомни души“, които представляват заплаха за живите. Внушението тук е, че тези „неподходящи“ смъртни случаи не могат да бъдат адекватно оплаквани и че следователно не могат да се превърнат в „безсмъртни души“, които да попълнят потока на живота.

При големи катастрофи, при които липсват трупове и отделни гробове, оплакването може да бъде много трудно. Такава е ситуацията в Аушвиц и Хирошима. И в двата случая е имало опити за регистриране на смъртта на отделни хора, но тези усилия са били претоварени от мащабите на катастрофата.

С пандемията Covid-19 траурът се усложни поради изолацията на медицинските заведения и невъзможността членовете на семейството или близките приятели да присъстват при болните и умиращите. За трудностите допринася и обширното психично претръпване, което може да се изразява в отхвърляне на пандемията, отказ от носене на маски и участие в големи събирания. Всъщност различни форми на психично претръпване се наблюдават при всички катастрофи, които обсъждах.

В Аушвиц и други лагери най-екстремното психично претръпване – най-крайното доказателство за невъзможността да се скърби – е така нареченият Muselmann, наречен така, защото затворниците са смятали, че мюсюлманите се предават напълно на околната среда. Muselmänner са загубили способността си да скърбят или изобщо да чувстват каквото и да било. Те са се превърнали, както казва Примо Леви: „Анонимна маса, която непрекъснато се обновява … от нечовеци, които маршируват и работят в мълчание, божествената искра е мъртва в тях, вече твърде празна, за да страда наистина. Човек се колебае дали да ги нарече живи: колебае се дали да нарече смъртта им смърт… Ако можех да затворя цялото зло в нашето време в един образ, бих избрал този образ, който ми е познат: изтощен човек, с отпусната глава и свити рамене, на чието лице и в чиито очи не се вижда и следа от мисъл.“

Muselmänner, като най-висш израз на онемялата неспособност да скърбят, не могат да изпитат никакъв гняв, който според последните наблюдатели присъства в траура. По този начин интензивните форми на психично онемяване биха могли да отрекат жизнения процес като цяло.

Катастрофата с Covid-19 породи своя собствена нужда от траур. Още през май 2020 г. историчката Мики МакЕлиа, авторитет в областта на „политиката на траур“, подчертава този копнеж в статия, озаглавена „Почти 90 000 загинали и никакъв намек за национален траур“. Тя пише, че макар тогавашният президент Тръмп многократно да се връща към идеята, че Америка е „във война“ с вируса, „видимо липсва какъвто и да е колективен траур [за жертвите на „войната“ с коронавируса]“. Нещо повече, тя добавя, че „споделената скръб сближава хората като нищо друго“. По-нататък тя цитира наблюдението на Джудит Бътлър, че „трябва да разглеждаме некролога като акт на изграждане на нация“.

МакЕлиа подчертава, както и аз, че траурът трябва да бъде колективен: „Това не означава, че трябва да омаловажим личната травма, но трябва да признаем колективния данък, който всички споделяме в тази скръб – включително и тези от нас, които не са преживели непосредствена загуба. Една нация от „воини“ почита своите паднали.“

Колективният траур е по-сложен и по-труден за идентифициране от индивидуалното му изразяване. Но той е от решаващо значение за възстановяването след всяка катастрофа. За да го разберем, трябва да разгледаме по-широкия контекст на социалните и политическите течения. Тези течения са свързани с широко споделяните нагласи за това, което се е случило с дадена група или общност. Колективният траур включва стъпки към възстановяване на живота на общността, която е претърпяла загуба.

Колективът, който наричаме нация, начело с нейния президент, трябва да се занимава преди всичко с живота и смъртта на хората. Но Тръмп, в качеството си на президент, само каза: „Аз изобщо не поемам отговорност“.

Намирам за естествено да разглеждам тези по-големи измерения, защото съм го правил през цялата си психоисторическа работа. Използвал съм опита на индивидите като подход към колективните тенденции. Но заедно с това съм изисквал съсредоточаване върху колективното поведение и мислене като необходими за разбирането на значението на това, което хората казват за индивидуалния опит.

Колективният траур винаги съчетава психологическото и политическото, като използва по-стари религиозни и културни течения. Със сигурност тези по-широки влияния присъстват и в индивидуалния траур и в този смисъл всеки траур е важно споделен. Но при колективния траур споделянето е същността на процеса.

Един от най-добрите примери за колективен траур е необикновеният паметник, наричан от повечето хора просто „Стената“. Мемориалът на ветераните от Виетнам е V-образна структура от полиран черен гранит – всъщност две стени – дълга четиристотин фута, потънала в пейзажа до Мемориала на Линкълн и съдържаща имената на американците, убити или изчезнали във Виетнам: първоначално 57 939 имена, а след допълненията през 2018 г. – 58 320 имена.

Това е много тих паметник, суров и сърцераздирателен. В своята равносметка за смъртта и болката, а не за нещо друго, той успява да елиминира политическите и военните съображения. Ветераните от Виетнам отиват там, за да отбележат смъртта на конкретни другари, като в много случаи „изкопират“ имената им върху хартия с помощта на восъчни пастели или графитни моливи – както често се прави при поклонение в гробищата.

Когато стената е официално открита в Деня на ветераните, 11 ноември 1982 г., тя е съчетание от радостно тържество и лечебен ритуал. В продължение на четири дни в Националната катедрала се провежда бдение, на което се четат всички имена. Има множество групи и оркестри, както и радостни форми на невоенно маршируване, в някои случаи от хора, бутащи инвалидни колички на ранени другари.

Назоваването на имената на мъртвите, на всички американски мъртви, има дълбоко психологическо значение. То незабавно свързва всяка индивидуална смърт с по-голямата катастрофа на колективната загуба.

Много хора изтъкват, че има нещо нередно в липсата на виетнамски имена на Стената, тъй като по приблизителни оценки в тази война са загинали около милион виетнамци. Следователно Стената се ограничава до американски ориентиран траур, но такъв, който позволява психологическо отваряне за сметка на загубите на бившия враг.

В близост до оригинала има съпътстващ мемориал на жените от Виетнам. В различни градове има и много копия на Стената, включително по-малка „Пътуваща стена“, която в духа на оригинала има образователна функция. Съществува и отделна статуя на трима войници, която трябва да изглежда героично, създадена, за да удовлетвори онези, които се притесняват от Стената, защото се опасяват, с известно основание, че тя ще допринесе за антивоенни настроения.

Стената очевидно е създадена като обществена структура, което е станало възможно благодарение на акт на Конгреса, но тя осигурява лично пространство за всеки отделен опечален. Това частно пространство, вместо да се изгуби в колективността, допринася за борбата на цялата нация да се възстанови от катастрофата.

Психологическото и политическото винаги са преплетени. Това взаимодействие може да бъде токсично, както в случая с Тръмп, или да доведе до конструктивна динамика, при която съзнанието се успокоява по начин, който позволява на повече хора да приемат истината за действителната катастрофа. Изграждането на подобен жизнеутвърждаващ „добродетелен кръг“ беше намерението на едно от първите действия на Байдън по време на неговото президентство.

В навечерието на встъпването в длъжност на Байдън той и вицепрезидентката Камала Харис поведоха страната към национален момент на колективен траур: драматично бдение, при което четиристотин лампи обградиха басейна за отразяване на паметника на Линкълн, за да почетат четиристотинте хиляди американски живота, които тогава бяха загубени от Covid-19. Американците в цялата страна бяха насърчени да се присъединят към възпоменанието, като запалят свещи в прозорците си и звънят с камбанки – и да осветят градски сгради, включително Емпайър Стейт Билдинг в Ню Йорк, като израз на участие в събитието.

През следващия месец Байдън и Харис проведоха втора церемония, за да отбележат преминаването на прага от петстотин хиляди жертви, на която президентът спомена за „разкаянието на оцелелите“. Той и Джил Байдън, както и Харис и Дъг Емхоф излязоха от Белия дом при залез слънце и застанаха в подножието на Южния портик, докато оркестърът на морската пехота свиреше „Amazing Grace“. Байдън говори емоционално, като отново наблегна на темата си: „За да се излекуваме, трябва да помним“. Във връзка със собствените си лични загуби той добави: „За съжаление, не е така: „черната дупка в гърдите ти. Имаш чувството, че си засмукан в нея. Разкаянието на оцелелия. Гневът. Въпросите за вярата в душата ти.“

Съществуват и други важни форми на колективен траур. Религиозните ритуали за траур са все още много актуални, макар че в много групи тяхното практикуване е намаляло. Светските форми на траур често са импровизирани, но могат да запазят елементи от религиозната традиция. Налице са също така и голям брой художествени изображения на траура. Пример за това е работата на Сюзън Бренън Фърстенбърг, която създава инсталация от хиляди знамена, поставени в Националния парк [във Вашингтон], всяко от които символизира смърт от коронавирус.

Творбата на Фърстенбърг напомня на „покривалото в памет на жертвите на СПИН“, замислен през 1985 г. от гей активиста Клив Джоунс. Първоначално то е направено от пана, всяко от които съдържа името на жертва на СПИН, но в крайна сметка се превръща в гигантско покривало от плат, което е изложено в Националния парк, както и в цяла Америка и по света. Джоунс говори за това, че покривалото „може да … разкрие човечността зад статистиката“. През 2020 г. специална виртуална изложба на покривалото беше разпространена в цялата страна, за да помогне на хората да се изправят пред болката и загубата от пандемията на Covid-19.

На много различни места се провеждат и музикални събития за Covid-19, като се набляга на „Адажио за струнни инструменти“ на Самюъл Барбър, което започва с един си бемол и често се изпълнява за погребения, включително на Алберт Айнщайн, Джон Ф. Кенеди и Франклин Д. Рузвелт.

Създадени са онлайн паметници на Covid, които събират и споделят „публично съдържание, създадено от хора, които са били изложени на смърт от Covid, с лични послания за любов“.

Говори се и за национален мемориал на Covid, за това къде да бъде поставен и как да изглежда. Водещият архитект Даниел Либескинд говори за „спешност, защото сега тук има хора. Тяхната памет е огън, който гори в сърцата им“ – отхвърляйки националната политика да се чака двадесет и пет години след историческото събитие, за да бъде изграден мемориал.

Една от организациите на оцелелите активисти, „Marked by Covid“, води кампания за физически паметници и федерално признат национален възпоменателен ден на Covid-19. Нейната основателка Кристин Уркиза настоява, че „дължим на милионите хора, които загубиха живота си, да помним и да предадем на бъдещите поколения суровата истина за нашия житейски опит, за да предотвратим повторение на подобна трагедия“. Тя казва: „Не можем да забравим тази трагедия.“

Доколкото можем да скърбим колективно, тези смъртни случаи се признават за принадлежащи на всички нас.

6 Активистко свидетелство

Как едно общество излиза от катастрофата и намира пътища за обновяване? Реакциите срещу Covid-19, въпреки многото трудности, предлагат своя собствена версия на отговора. Този отговор е свързан със свидетелството като част от етиката на оцеляването.

Споменах групите на тежко засегнатите от Covid, включително тези, чиито роднини са пострадали или починали от нея. Те са се организирали и са се превърнали в това, което Ню Йорк Таймс нарича „огромна лобистка сила отдолу, която се сблъсква с политиката на разделение, която помогна за превръщането на пандемията в национална трагедия“. Сред тези групи са „Белязани от Covid“, „Оцелели от Covid за промяна“, „Млади вдовици и вдовци от Covid-19“ и „Корпус на оцелелите“. Такива групи активно провеждат срещи, изказват се и пишат декларации и статии, в които изискват признаване на тяхното страдание – призовават другите да кажат: „Виждаме ви, чуваме ви, подкрепяме ви и ни е грижа за вас“.

Както и при по-ранните движения, свързани с болести или телесни атаки – като тези на оцелелите от СПИН и Хирошима – тези непосредствени оцелели от Covid-19 започнаха с фокус върху собствените си нужди, но бързо се насочиха към въпросите за смисъла и искането за действие. Една от групите на оцелелите призова за създаването на специална комисия, която да разследва пандемията, за да помогне за предотвратяването на нейното повторение. Видяхме как друга група предложи създаването на постоянен възпоменателен ден на Covid.

Организацията с впечатляващото име Body Politic създаде група за подкрепа на Covid-19, след като нейният основател и член на управителния съвет се разболяха от вируса. Групата се занимава с кампании за защита на пациентите с Covid-19 и на дългогодишните Covid. Тя набляга на „пресечните точки на уелнес и социална справедливост“. Друга група, наречена Long Covid SOS, е написала забележително писмо до министър-председателя, министъра на здравеопазването и други лица, участващи в здравната политика в Обединеното кралство, в което призовава за признаване на „нуждите на хората с Long Covid“.

Друга група, Patient-Led Research Collaborative (Сътрудничество за изследвания, ръководени от пациенти), се описва като „самоорганизирана група от дългогодишни пациенти с Covid, работещи по изследвания, ръководени от пациенти, свързани с опита с Covid“. Самите пациенти са „изследователи в съответните области – дизайн с участие, неврология, обществена политика, събиране и анализ на данни, дизайн, ориентиран към човека, здравен активизъм – в допълнение към това, че познават отблизо Covid-19“. Групата е изготвила проучвания за дългия Covid, едно от които се нарича „Как наистина изглежда Covid-19?“, а друго – „Характеристика на дългия Covid в международна кохорта: седем месеца симптоми и тяхното въздействие“.

Здравна мрежа, наречена Kindred, е създала приложение, което използва нови технологии, за да даде възможност на оцелелите да се свързват по-лесно с изследванията на Covid като цяло. Тяхната цел е „да предоставят възможности на всеки, който би искал да допринесе за изследванията, да го направи“, защото „нашият колективен опит може да даде информация за изследванията и да подобри здравеопазването по начин, който е спешно необходим“. Тъй като правителството не е в състояние да проследи подробностите за всички тези случаи, подобни групи осигуряват допълнение, което помага да се преодолеят ограниченията на обикновените методи в областта на общественото здраве.

Всички тези и други групи включват непосредствени оцелели от Covid, които настояват да приложат своите специални знания в обществото. Въздействието на тези знания, както и реакцията на американското общество, далеч не е сигурно. Но тъй като по-голямата част от американците са заразени с Covid-19, има голяма вероятност тези групи от оцелели бързо да се разширят. Съществува и надеждата, че този израз на мъдростта на оцелелите ще намери отклик и сред по-далечните оцелели от Covid, които съставляват останалата част от нашето общество.

Тези групи, свързани с Covid, представляват движение, основано на оцелелите, в което свидетелстването за истините за вируса се превръща в основа за активизъм.

Групите разкриват злокобната нормалност на постоянното подценяване на опасността от Covid и неспособността на американското общество да разпознае пълния обхват на пандемията. По този начин те отхвърлят фалшивите разкази, обявени за социални истини. Тъй като пациентите стават все по-професионални, а професионалистите – пациенти, разликите между тях се размиват и свидетелството става все по-ясно. Професионализираните пациенти понякога се оказват в конфликт с утвърдените епидемиолози, но дори и тогава последвалият разговор може да бъде източник на допълнително знание и свидетелство.

Оцелели, учени и учени, които са преживели, могат да станат версии на това, което аз наричам професионалисти в областта на свидетелството. В това си качество те използват своя опит и знания, за да разкрият дълбоките опасности, които крие вирусът. Те започват да приличат на учени-изследователи, които разкриват и се борят с глобалното затопляне, а също и на физици, които разкриват опасността от ядрените оръжия и се противопоставят на тяхното складиране.

Моят собствен опит от Хирошима важи и тук. Когато провеждах това изследване, имах намерение да го проведа научно, като използвах протокол в метода си на интервюиране. Опитах се също така да спазвам етичните стандарти на моята професия, като получавах съгласие и останах чувствителен към психологическото състояние на хората, които интервюирах, а същевременно избягвах всеки подход, който би могъл да им навреди.

И все пак осъзнах, че има по-голямо етично измерение, което е свързано с оповестяването пред света на това, което ми казаха тези оцелели. Научих какво е причинила бомбата на отделни хора и на цял град. Все още нямах думи за това измерение, но то включваше възприемане на възможно най-много от преживяното от атомната бомба, което ми беше описано, и разказването му от психологическа и историческа гледна точка.

По-късно разбрах, че това е свидетелство за това, с което аз, като професионалист, се сблъсках в този град. Самите оцелели бяха преките свидетели; аз бях свидетел на свидетелите. В процеса на работа осъзнах, че колкото по-дисциплиниран съм в интервютата си и в представянето на тяхното съдържание, толкова по-ефективно ще бъде моето свидетелство.

Разбира се, историята за Хирошима беше фокусирана върху ядрената заплаха. Но изменението на климата също е катастрофална заплаха, която е предизвикала значителни професионални свидетелства. И ние преживяваме такова свидетелство и с Covid.

Още в началото започнах да подозирам, че ядрените и климатичните заплахи са тясно свързани. Наскоро открих статията „Хирошима и крайното замърсяване“ сред документите ми, депозирани в Нюйоркската обществена библиотека. Написана е в края на 60-те години на миналия век, но никога не съм я публикувал, а съм я използвал в беседи, които съм водил. В статията се подчертава новата ни способност да унищожаваме природния свят. Споменавам „разрушаването на екологичното равновесие“ и предлагам да използваме термини като „отрова“, „влошаване“, „дегенерация“ и „глад“. По онова време нямах представа за работата по изменението на климата, която учените едва сега започваха да извършват. Това, което осъзнавах, беше, че ядрените оръжия представляват дълбока заплаха за по-голямата човешка среда. Този комбиниран страх от ядрена катастрофа и унищожаване на човешкия хабитат се изразяваше и в ужасяващите ранни слухове за невъзможността на Хирошима да поддържа какъвто и да е живот.

Със сигурност Хирошима е най-екстремният вид разрушително събитие; то веднага става повод за различни форми на свидетелстване. Но ние научихме, че последиците от изменението на климата също могат да бъдат крайни. Учените, занимаващи се с климата, са определили някои от тези ефекти като силно присъстващи в нашия непосредствен свят и представляващи заплаха за човешката цивилизация през този век.

Със сигурност ситуацията изисква от нас етика, която да се противопостави на тази заплаха за човешкия вид, а и за повечето други видове. Тази по-широка етика ни позволява да се изправим срещу истините, свързани с унищожаването на човешката среда, и да разширим предишните си ангажименти към начините за предотвратяване или смекчаване на тази надвиснала катастрофа.

Последователността на американския отговор срещу ядрената заплаха също може да ни научи на много за ролята на професионалистите, които дават свидетелства. Злокачествената ядрена нормалност е налице, откакто бомбите са се появили на бял свят: в реалното им използване като оръжия в Хирошима и Нагасаки; в разказите (особено на учените-стратези Херман Кан и Едуард Телър) за водене и спечелване на ядрени войни; в тренировките за прикриване на учениците (прикриване под чиновете и покриване на главите с парчета хартия), за да се избегне ядрено нараняване; в спонсорираната от Харвард книга „Живот с ядрени оръжия“, която включва готовност за използване на оръжията при определени условия; в съмнителната спасителна технология за използване на антибалистични ракети за прихващане на ядрени оръжия (Инициатива за стратегическа отбрана или „Звездни войни“), въпреки че тя всъщност насърчава манталитета на първия удар; и в „модернизацията“, често миниатюризация, на оръжията, за да станат по-използваеми.

За поддържане на ядрената нормалност през 1956 г. психиатри и социолози са привлечени за участие в правителствена програма, чиято цел е да помогне на американците да намалят страховете си от „заплахата от унищожение“ и вместо това да им даде възможност „да подкрепят национални политики, които могат да включват риск от ядрена война“.

Но още от самото начало се появяват и професионалисти, които разобличават и оспорват злокачествената ядрена нормалност. Първата такава група се състои от учени, участвали в производството на бомбата, които се опитват да предотвратят използването ѝ върху човешкото население. Един от тях, биофизикът Юджийн Рабинович, разказва, че се разхождал по улиците на Чикаго през лятото на 1945 г. и „си представял как небето изведнъж се озарява от гигантско огнено кълбо … небостъргачите се огъват в гротескни форми … докато не се издигне огромен облак прах и не се стовари върху рушащия се град“.

Рабинович извиква един изпреварващ образ, който поема функцията на оцеляващ преди катастрофата. Той се присъединява към други участници в подготовката на спешна писмена молба бомбата да бъде използвана само при демонстрации, а не върху човешки цели. Те не успяват да спрат атомните бомбардировки над Хирошима и Нагасаки, но поставят началото на движението на учените, което след войната се посвещава на това да свидетелства за дълбоките ядрени опасности.

Антиядреното движение на лекарите, в което участвах, се смята за наследник на това на учените. Като медицински специалисти ние имахме много просто послание: Този път не можем да ви закърпим или да ви помогнем да се възстановите. Ние сме лекари, бихме искали да го направим, но болниците ще бъдат разрушени, няма да има медицински заведения или оборудване и във всеки случай вие вероятно ще сте мъртви, както и ние.

Нашата национална група, „Лекари за социална отговорност“ (PSR), проведе публични срещи в големите американски градове. Международната ни група, International Physicians for the Prevention of Nuclear War (IPPNW), направи такива срещи в градове по целия свят. Американските и съветските лекари бяха в основата на движението и на всяка среща имаше сериозно хумористичен тост, внесен от един от тях от всяка страна: „Пия за вас и за здравето на вашия народ и вашите лидери – защото ако вие оцелеете, ние ще оцелеем, ако вие умрете, ще умрем и ние.“

Тази планетарна етика е в основата на движението на лекарите и е предадена от Евгени Чазов, ръководител на съветската делегация, на неговия приятел Михаил Горбачов, тогава премиер на Съветския съюз, който бързо я възприема. Чазов си партнира със своя колега кардиолог Бърнард Лаун, ръководител на американската делегация, който инициира международното движение. Лаун нямаше такъв приятел на власт; нашето движение беше анатемосано от администрацията на Рейгън.

Този принцип на взаимна сигурност – на човешката сигурност – е в центъра на всички антиядрени движения, но има особено въздействие, когато е представен с професионалния авторитет на лекарите по целия свят. Той е в основата на Нобеловата награда за мир, присъдена през 1985 г. на IPPNW.

Владимир Путин директно отхвърли тази планетарна етика, когато заплаши да използва ядрени оръжия във връзка с нахлуването си в Украйна през 2022 г. Въпреки че такива заплахи са отправяни от други държави в миналото, включително от Съединените щати, не е имало равностойно усещане за ядрена опасност след Кубинската ракетна криза през 1962 г., след която е надделяло планетарното табу. Отхвърлянето на това табу от страна на Путин шокира света, който е започнал да зависи от тази по-широка етика. Тук авторитетът на хибакуша можеше да бъде утвърден в публично изявление на Хиданкьо, осъждащо руското нахлуване в Украйна и „отношението на Путин, изразяващо готовност да използва ядрени оръжия и дори да води ядрена война“.

Движението за изменение на климата изисква същата планетарна етика. Това е от особено значение за нас по време на пандемията Covid-19, тъй като тя също остава активна и има смъртоносно взаимодействие между климата и Covid в тяхното въздействие върху уязвимите хора.

Тъй като сме земни жители, ние сме родени в условията на климатичните промени и тяхната версия на злокачествена нормалност. Тогава се изправяме пред един краен абсурд: ако просто продължим да прилагаме сегашните си енергийни практики, по-специално използването на изкопаеми горива, в крайна сметка ще унищожим цивилизацията си. Не е необходимо да започваме война или да използваме каквото и да е ниво на оръжия. Не е необходимо да правим нищо друго освен това, което вече правим, за да застрашим бъдещето на собствения си вид, а голяма част от цивилизационното ни унищожение ще се случи в рамките на този век. Този краен абсурд създава най-всеобхватния израз на злокачествената нормалност, с която се сблъскваме.

Свидетелите, които се появяват сред климатолозите, включват физици, химици, геолози и различни учени, занимаващи се с атмосферата. Тяхната задача на свидетели е да документират и демонстрират дълбоките и разнообразни опасности за климата, свързани с глобалното затопляне.

Климатолозите се различават от колегите си, занимаващи се с ядрена енергетика, по това, че като група не са направили нищо, за да създадат проблема. Но те са направили всичко, за да идентифицират опасността. Първоначално те бяха съвсем сами в своето свидетелство, като излязоха от различните си научни професии, за да създадат самото понятие „климатолог“. Преломен момент в американското съзнание беше свидетелството на физика Джеймс Хансен през 1988 г. пред сенатската подкомисия по глобалното затопляне.

Лошата новина е, че всеотдайните усилия на ангажираните учени в областта на климата не успяха да повлияят в достатъчна степен на политическите лидери да предприемат необходимите стъпки за ефективна борба с изменението на климата. Добрата новина обаче е, че през последните десетилетия се наблюдава това, което нарекох „климатичен обрат“ – промяна в мисленето на американското население от отричане и отхвърляне към признаване на действителните причини за изменението на климата и необходимостта от смекчаващи действия.

Международното събитие, което олицетворяваше този обрат в климата, беше Конференцията на ООН за изменението на климата в Париж през ноември и декември 2015 г. Каквито и да бяха недостатъците ѝ, тази конференция беше израз на единодушие на човешкия род. Вместо правно обвързващи ангажименти, най-голямото ѝ постижение може би беше колективното ѝ състояние на духа, нейното почти универсално свидетелство за застрашеното състояние, което споделяме като членове на един вид.

От тази среща насам поддръжниците на злокачествената климатична нормалност са в отбранителна позиция – дотолкова, че тогавашният президент Тръмп преживя ожесточени национални и международни реакции на усилията си да изведе САЩ от това споразумение. Тези усилия бяха посрещнати с възмущение в цялата страна, включително от кметове и губернатори, и със също толкова силен протест от лидери и длъжностни лица в цяла Европа.

Злокачествената климатична нормалност има своя собствена нестабилност. Вече не е възможно някой да не знае, в някаква част от съзнанието си, че климатичната заплаха съществува. Мнозина потискат и се съпротивляват на тези истини, защото те противоречат на техния светоглед, идентичност, партийна политика, собствени интереси и искания на техните донори и поддръжници. Това е по-скоро въпрос на отхвърляне на климата, отколкото на отричане. Това отхвърляне все още е широко застъпено от десните групи, но понякога се оказва политическа отговорност. Климатолозите, макар и разочаровани от съпротивата срещу промяната, все пак имат значително психологическо и политическо въздействие.

И при Covid-19 задачата на професионалистите да свидетелстват е от решаващо значение, продължава и има своите усложнения. Споменах за професионализирането на знаещите за Covid оцелели. Сред професионалистите-свидетели са лекарите и медицинският персонал, които следват примера на епидемиолозите в предоставянето на практическо лечение на заразените с Covid. А това практическо лечение може да включва опасно излагане на болестта и свързаните с нея тревожност и изтощение. Когато тези болногледачи се наричат герои, ние разбираме, че това означава, че те защитават обществото на значителна лична цена. Важното е, че тяхното собствено мъчително свидетелство може да бъде подсилено от възникващите организирани групи от оцелели.

Публичното лице на професионалистите, които свидетелстват за Covid, е Антъни Фаучи, който прекара десетилетия като директор на Националния институт по алергии и инфекциозни болести. Като изтъкнат американски епидемиолог, той наставлява пет администрации на президенти и широката общественост с настойчивия си разказ за научната истина – напоследък за Covid-19, включително с внимание към променящите се разбирания за вируса и неговото разпространение.

Като главен медицински съветник на президента в администрацията на Байдън, Фаучи неуморно и постоянно ни разказваше за състоянието на вируса и за това какво можем и трябва да направим, за да го преодолеем. Той се справи смело и с жестоките конспиративни атаки, в които този най-последователен противник на вируса е обвиняван, че тайно го е създал. Всъщност Фаучи вероятно е оказал толкова голямо лично влияние върху американското общество, колкото никой друг учен в най-новата история.

Но дори и с изключителния си принос към нашето общество Фаучи се сблъска с един особен проблем, който заслужава повече обсъждане. Докато работеше в екипа на администрацията на Тръмп за Covid, президентът можеше частично да запуши устата му, като му забрани да се появява в различни медии, особено в известни телевизионни програми. По този начин Тръмп и неговите последователи можеха да поддържат смъртоносните си обърквания във връзка с вируса и до известна степен да използват Фаучи като почтено прикритие за поведението си. Това нямаше да има толкова голямо значение, ако не се беше случило в период на зашеметяваща американска смъртност в резултат на неправилното боравене на Тръмп с вируса Covid.

Фаучи и други правителствени учени са попаднали в класическата дилема колко дълго човек трябва да остане свързан с погрешно и опасно ръководство, за да има влияние отвътре, в противовес на това да се отдели от това опасно ръководство, за да му се противопостави свободно. Поне един виден епидемиолог, Ървин Редленер от Колумбийския университет, разпозна този конфликт и призова Фаучи и други правителствени учени „да се оттеглят [и] да говорят открито за натиска, който ви е оказал Доналд Тръмп [и] да се застъпят за общественото здраве, науката и за спасяването на човешки животи, като откажат да работят за президента Доналд Дж. Но Фаучи отхвърли предложението, защото приравняваше подаването на оставка с „отказване“, с „напускане“.

Професионалистите в областта на свидетелстването, както и всички останали, не могат да избегнат моралните и политическите въпроси, свързани с това на кого служат и колко истинско свидетелство могат да предложат.

Тази дилема може да бъде разбрана по-добре, ако се разгледа историческата поява на идеята за професионалисти в областта на свидетелството като цяло. Още през XII в. се появява идеята за „изповядване“ на религиозните убеждения, за даване на обети като член на религиозен орден. Но през следващите векове, когато обществото става все по-секуларизирано и по-технизирано, се създават професионални гилдии и общества, които са посветени на увековечаването на занаятите и техниката, а не на религиозната вяра. Дотолкова, че този технически акцент започнал да се свързва с етичната неутралност. Съвременните професионалисти можеха да се превърнат в наемни войници, служещи на този, който дава най-висока цена.

Разработването на това, което наричаме професионална етика, придаде на работата ни норми на благоприличие, но по никакъв начин не отговори на настоящите заплахи за човешката цивилизация. Нашата етична задача сега е да разширим обхвата на това благоприличие до нашия вид, което можем да направим само като се ангажираме – като професионалисти в областта на свидетелстването и просто като граждани, които са свидетели – да го опазим, както и да опазим други видове. По този начин нашият вид се превръща в наш спонсор, а свидетелите-активисти могат да се появят от всички нива на обществото.

Ние все още запазваме своята по-близка и местна идентичност – независимо дали сме християни или мюсюлмани, италианци, евреи или афроамериканци, руснаци или нигерийци. Но тези непосредствени идентичности се свързват с човешкия вид като цяло. Можем да се движим в и извън тази планетарна идентичност, но непрекъснатите заплахи за разрушаване на света не ни позволяват да я забравим.

Етиката, която се изисква, независимо дали става дума за Covid, ядрена или климатична заплаха, е да „изповядваме“ и да действаме според ангажимента си към човечеството. Активното свидетелстване не е толкова създаването на нов субект, колкото възприемането на етиката, необходима за нашата епоха.

7 Наследството на оцелелите

При всички катастрофи изразяването на преки свидетелства от страна на оцелелите е ограничено от продължителността на живота им. Но дори и след смъртта им, това свидетелство може да осигури мощно наследство за бъдещите поколения.

Речниците определят наследството като „материална или нематериална вещ, предадена от предшественик; дълготраен ефект от събитие или процес“ и „нещо, предадено от прародител, предшественик или от миналото“. Примерът, даден още през 1579 г., е: „Нашият Спасител Христос … остави завещание за вечен живот“.

Но как се оформя наследството? Какво може да се постигне с него? И има ли опасност да го загубим?

Испанският философ Ортега-и-Гасет говори в началото на ХХ в. за „концепцията за поколението [като] най-важната в цялата история“, която осигурява на историята „вътрешна липса на равновесие“, така че тя „се движи, променя, върти и тече“. Този поток на поколенията може в известна степен да бъде отклонен от изкривяванията и лъжите на социалните медии, които засягат всички. Но въпреки това следващите поколения могат да възприемат оригиналните знания на оцелелите, за да се изправят срещу катастрофалните заплахи на собствената си епоха. Значението на концепцията на Ортега-и-Гасет за нас е в това, че тя представлява все по-ново ангажиране и трансформиране на оригиналното послание на оцелелите.

Например историята за разрушаването на един град, представена от хибакуша, може да се отрази в Япония и на други места по света за следващите поколения, застрашени не само от ядрени оръжия, но и от други катастрофи, като например изменението на климата и Covid-19.

Но как се предава опитът от катастрофата, след като непосредствените оцелели са изчезнали? Те могат да се предават пряко и неофициално, от уста на уста в семействата и общностите, а понякога се преподават ограничено в училищата. Но те могат да получат и по-публична структура в мемориалите и възпоменателните събития, както и в художественото и литературното изразяване на оцелелия като творец.

Такова наследство може да се вкорени географски, както в случая с обявяването на Хирошима от японския парламент през 1949 г. за град на мира. Определянето е следствие от силното застъпничество на Шиндзо Хамаи, първият всенародно избран кмет на Хирошима, който сам е бил хибакуша. То е прието дори от американските окупационни власти, въпреки че като цяло те потискат обсъждането на бомбата и нейните особености.

В резултат на това в близост до хипоцентъра на бомбата е изграден Парк на мира, в който се намира Кенотафът – официалният паметник на жертвите на бомбата, както и Мемориална зала на мира, Мемориален музей на мира, Детски паметник на мира, Мост на мира и Път на мира. Университетът в Хирошима, недалеч от него, е възстановен и замислен като интелектуален център за мир.

Но последвалите събития разкриха някои от трудностите при създаването на такова наследство. Японските официални лица повдигнаха въпроси за това колко информация за милитаристичното минало на Япония и нападението ѝ над Пърл Харбър да бъде включена в музея. Тези въпроси отразяваха различните тълкувания на двусмисления надпис върху кенотафа: „Почивай в мир. Грешката няма да се повтори.“ (Каква е била „грешката“, само „грешка“ ли е била тя и кой е направил „грешката“?)

Тези конфликти се изразяват и във връзка с Купола на атомната бомба (или Купола на мира), който се състои от останките на една от малкото стоманобетонни сгради в Хирошима и се превръща в резервоар за двусмислие. Някои хибакуши, които интервюирах, подчертаха неговото значение. Един от тях говори за него като за „един вид предупреждение, единственото нещо, което е останало [за да подскаже], че някога се е случило такова нещо“. Друг заяви, че „без него бихме били склонни да забравим напълно събитието … [той представлява] отговорност, произтичаща от това, че съм жив“.

Други не се съгласиха и подчертаха връзката му с болката на самите хибакуши. Един от тях говори за „чувството на страх и че изграждането на купола изглежда тъмно, мрачно и ужасно“; той се застъпва за това, че „би било по-добре куполът да се събори веднага, отколкото да се увеличава тази скръб“. Чух едно особено въображаемо предложение, според което „трябва да разберем точния хипоцентър … и да го оставим лишен от каквото и да било … за да символизира нищото [защото] … такова оръжие има силата да превърне всичко в нищо“.

Някои от тях се застъпваха за решение без решение: нито да се събори куполът, нито да се позволи той да стои за неопределено време, а да се изчака, докато започне да се руши от само себе си, и тогава просто да се премахне. Това се промени, когато през 1965 г. започна строителството на девететажна офис сграда в непосредствена близост до купола, което го направи почти невидим, предизвиквайки подновени усилия от страна на служители на Хирошима и други лица да предприемат укрепване на купола с цел „вечното му запазване“. Оцелелите можеха да посочат купола като внушение, тихо и силно, за унищожаването на града около него.

Хамаи създава традиционна церемония за отбелязване на преживяното с бомбата, за припомняне на колективната ни памет и същевременно за отбелязване на оцеляването и обновлението.

Някои от хибакушите биха могли да се отнесат критично към това изключително публично, церемониално събитие, в съответствие с често срещаното недоверие на оцелелите към версиите на възпоменание или художествено пресъздаване, които се отклоняват от буквалните детайли на катастрофата, считайки подобни усилия за „обида към мъртвите“. Но изявлението на международния Град на мира от 6 август, изразено в речта на кмета, би могло ежегодно да разпространява по света послание за преживяното безпрецедентно разрушение, последвано от призив за мир.

Възпоменанията за катастрофите са необходими. Те са акт на възпоменание, който може да предаде на другите някои от истините за тази катастрофа. Те изискват да се преразкаже травмата, което може да бъде болезнено за оцелелите и техните семейства, които може би все още скърбят. Възпоменанието е споделяне на спомени, колкото и болезнени да са те, и може да допринесе за колективното обновление, като оцелелите са в авангарда.

Мемориалното покривало за СПИН (като част от Националния мемориал за СПИН) се превърна в едно от най-трайните възпоменания, което днес е най-големият проект на общността за народно изкуство в света, с близо 110 000 имена, зашити в петдесетте хиляди панела от плат. Покривалото е превърнато във виртуално и се гледа редовно по целия свят. Подобни онлайн паметници на Covid-19 придобиват сходство с този проект и с други официално обявени национални мемориали като Мемориала на ветераните от Виетнам, Националния мемориал и музей на 11 септември, Националния мемориал на Пърл Харбър и Националния мемориал на линчуването (официално Национален мемориал за мир и справедливост).

Неотдавна се появи нова зашеметяваща технология за запазване на преките свидетелства на оцелелите за бъдещите поколения. В „Измерения в свидетелството“ се използва метод, при който оцелелият се интервюира отблизо и се записва старателно, така че да се програмира силен и изключително реалистичен образ, който да отговори на почти всеки въпрос, който може да бъде зададен – независимо дали става въпрос за подробности от изпитанието или за други аспекти от живота на оцелелия. Виртуалният оцелял внася неограничена енергия в предоставените отговори и може да продължи да го прави и след смъртта на действителния оцелял и за потенциално безкрайно много бъдещи поколения. Разговорът може да накара задаващия въпроса да изпита това, което Фройд нарича „странно“, свързано с разрушаването на разликата между живота и смъртта, и това чувство на странност може да допринесе за това преживяването да стане незабравимо.

Кой може да забрави гласа на Пинхас Гутер, оцелял от Холокоста, който през 2014 г., на осемдесет и две годишна възраст, казва на питащия: „Сега, когато чухте моята история… вие всъщност сте част от мен, защото аз предадох част от себе си на вас… Бих искал, първо, да я запомните … Бих искал да я цените … да я използвате като средство да учите другите да направят света по-добро място … да не правят това, през което аз преминах … това е най-голямото ми желание.“

Проектът е част от Фондацията за Холокоста на Университета на Южна Калифорния (създадена през 1994 г. от известния филмов продуцент и режисьор Стивън Спилбърг) и успешно се осъществява в различни музеи на Холокоста. Технологията далеч не е съвършена – може да има проблеми във връзките с въпросите и отговорите, но тя внася мощно подобрение в наследството на непосредствено оцелелите за бъдещите поколения.

Но какъвто и да е блясъкът на „Измерения в свидетелството“, той не може да замени необходимостта новите поколения да разработят и осъществят своя собствена версия на ангажираност, независимо дали става въпрос за оцелели от Холокоста или за оцелели от катастрофи като цяло. Това наследство ще включва физически паметници и различни форми на възпоменание.

Липсата на наследство и възпоменание може да доведе до значителни последствия. Помислете още веднъж за световната грипна пандемия от 1918 г. с нейните 50 милиона смъртни случая и последвалото им изчезване от културната памет. Британският социолог Мартин Бейли, който проучва архивите на Обединеното кралство, свързани с тази пандемия, „не можа да открие никакви доказателства за каквото и да било публично възпоменание“. Според Бейли „отсъствието на възпоменание означава, че тя наистина е изчезнала в обществената памет, в писането на историята“.

От решаващо значение за наследството на оцелелите е творческият разказ за катастрофата чрез литературата и изкуството. Както казва следвоенният германски писател Хайнрих Бьол: „Художникът носи смъртта в себе си, както добрият свещеник – своята броеница.“

Такъв е случаят с френския писател Албер Камю. В речта си при приемането на Нобеловата награда през 1957 г. Камю се опира на опита си във френската съпротива през Втората световна война, когато задава въпроса: „Знаете ли, че за период от двадесет и пет години, между 1922 и 1947 г., седемдесет милиона европейци – мъже, жени и деца – са били изселени, депортирани, убити?“ „Знаете ли“ означаваше: Позволяваме ли си да помним? Позволяваме ли си да чувстваме?

Този въпрос може да се повтори, за да се включат украинците и руснаците през 2022 г., както и азиатците, африканците и други неевропейци от последните десетилетия. Камю гледа на подобни неща, по думите на един от биографите му, „като на скандал, който самият той смята за невъзможно да избегне“. Той ни казва, че живеем в пейзаж на холокост, в който трябва да се появи литература и да се живее. Въз основа на това (и без по никакъв начин да приравняваме обикновения живот към преживяването на холокоста), всички ние имаме в себе си нещо от свидетелството на оцелелия.

Както в личния си живот, така и в творчеството си Камю е чувствителен към потенциала на оцелелия да се сблъска с потапянето в смъртта и да потърси от него прозрение. Той набляга на особено болезненото индивидуално преживяване на смъртта на своя близък приятел Рене Лейно: „През 30-те години живот никоя смърт не е имала такъв отзвук в мен, както тази.“ А в пиесата си „Калигула“ Камю излага най-опасния вид индивидуална реакция на оцеляването при катастрофа: героят, който след смъртта на сестра си трябва да убие и да продължи да убива, за да поддържа собствения си безкраен живот, своето безсмъртие.

Във великия си роман „Чумата“ Камю се спира на лекар, който пред лицето на смъртта и страданието не прави нищо героично, а просто изпълнява призванието си да оказва медицинска и духовна помощ. Както обяснява този лекар-разказвач: „Това, което е трябвало да бъде направено и със сигурност ще трябва да бъде направено отново в безкрайната борба с терора и неговите безмилостни набези от всички, които не могат да бъдат светци, но отказвайки да се преклонят пред чумата, се стремят всячески да бъдат лечители.“

Нашата съвременна пандемия ясно показва, че подобен ангажимент към лечението наистина може да се превърне в геройство, тъй като, както отбелязахме, лекарите и другият медицински персонал трябва да се излагат на риск от Covid-19, за да изпълняват своята лечебна функция и да защитават обществото като цяло.

Камю и други оцелели творци често са търсели своето преживяно просветление, работейки в театрални групи, като са се възползвали от общността, която театърът предоставя, за да изследват новаторския си сблъсък със смъртта. Един от най-ярките примери за това е Самюъл Бекет, който също като Камю е участвал във френската съпротива. В своите творби Бекет успява да превърне доминираното от смъртта преживяване на дъното в източник на жизнеутвърждаваща енергия. Неговото описание на отчаянието се превръща във форма на художествен пробив, който подхранва човешката култура в края на ХХ век.

Друг ярък пример за въображение на оцелелите е романът на Кърт Вонегът „Кланица‑5“. Книгата посвещава само няколко начални страници на това как Вонегът, като германски пленник, е бил изложен на британската и американската бомбардировка на Дрезден. И повечето от тези страници са посветени на невъзможността му да напише „моята прочута Дрезденска книга“ в продължение на двадесет години. Въпреки това той заявява, че книгата:

е толкова кратка, разбъркана и накъсана… защото няма как да се каже нещо интелигентно за едно клане. Предполага се, че всички са мъртви, че никога повече няма да кажат нищо или да искат нещо. Предполага се, че след клане всичко е много тихо и винаги е така, с изключение на птиците.

И какво казват птиците? Всичко, което може да се каже за едно клане, е нещо като „Пу-ту-ту-ту? „

Той пояснява, че всичко, което следва в книгата, е следствие от потапянето му в смъртта и оцеляването в Дрезден. Самият Вонегът остава жив, като намира убежище в помещение за разфасоване на месо в рамките на по-голяма кланица, а след това в продължение на шест месеца му е възложена задачата да събира и погребва трупове.

Повествованието на „Кланица-5“ е посветено основно на преживяванията на Били Пилгрим, американски пленник на германците, заместител на Вонегът, който се укрива в кланицата в Дрезден по време на бомбардировките, а след репатрирането си е настанен под психиатрична грижа в болница за ветерани. Били се появява като научнофантастичен герой, „застинал във времето“, който е отвлечен от летяща чиния и отведен на планетата Тралфамадор. Там жителите могат да избягат от пространство-времето и в своя „телеграфен шизофреничен“ стил предлагат коментар на всички смъртни случаи с повтарящата се фраза „Така си е“. Фразата внася закачливост в скрития ужас и изразява тралфамадорианското неверие в идеята за смъртта.

„Така си е“ обединява разнообразните филмови проблясъци, които съставляват последователността на книгата, докато Били Пилгрим се движи напред-назад във времето и пространството между обичайната си оптометрична практика в Илиум, Ню Йорк, военновременна Германия, психиатрични болници и планетата Тралфамадор. Понякога той е придружаван от самия Вонегът, който тук-там прави коментар за собствения си главен герой. В „Кланица-5“ Вонегът внася съзнание за Хирошима, за която пише и в други книги. Двамата с Били се превръщат в наши водачи в ориентирането в убийствения двадесети век.

В „Кланица-5“ става дума за чувства и нечувствания, за спомняне и неспомняне, за гледане и негледане назад, за умиране и неумиране, за живеене и неживеене. Вонегът предлага като „добра епитафия за Били Пилгрим – и за мен също. ВСИЧКО БЕШЕ КРАСИВО И НИЩО НЕ БОЛЕШЕ.“ Надгробната плоча, съдържаща епитафия, се отнася не само за героя на Вонегът, но и, според Вонегът, за останалите, които не са съвсем живи в сегашната ни епоха на онемяване. Всичко това е изложено в характерния му хумор, в който привидно лекото докосване предизвиква изключителен ужас.

Голяма обща тема е настояването на Камю за скандална смърт, „задължителният със смъртта“ на Вонегът (част от подзаглавието на „Кланица-5“) и животворното отчаяние на Бекет, както и в творчеството на други оцелели писатели и режисьори, включително „Още веднъж за газта, дами и господа“ на Тадеуш Боровски и ядрената лудост на „Д-р Стрейнджлав“ на Стенли Кубрик. Всички те ни казват, че цивилизацията – самият човешки живот – е застрашена, умираща или мъртва: че трябва да разпознаем тази смърт или близката смърт, да я преследваме, да я запишем, да влезем в нея, ако искаме да научим истината за себе си, ако искаме да продължим да живеем като вид.

Covid-19, поне досега, създава свое собствено наследство от оцелели по-скоро от медицинска, отколкото от художествена гледна точка. Наследството включва лекари, медици и епидемиолози, които внасят нов опит, нови въпроси, а понякога и нови обърквания в продължаващото начинание.

Тези пациенти, лечители и все повече хора, които стават и едните, и другите, дават ценни свидетелства за естеството и обхвата на тази катастрофална болест.

Всички тези свидетели разказват и преразказват това, което са научили. Несъмнено ще се появят творци, чието въображение ще направи за Covid-19 това, което Камю, Вонегът и други са направили за войната, за ядрените и климатичните заплахи и за масовото убиване и умиране като цяло. Такива оцелели с въображение биха могли да предоставят важни модели, които да се разпространят широко и да допринесат за националните и международните отговори на катастрофата на Covid.

Послеслов – Представяне на реалното

Тази книга е за силата на оцеляването. Твърдя, че непосредствено оцелелите са уникално способни да се сблъскат с реалността на катастрофата и да я възприемат, както казва философът Мартин Бубер, „да си представят реалното“.

За да направят това, тези непосредствено оцелели стават носители на катастрофалната истина, която е източник на тяхната мъдрост. Това изисква от тях откритост не само към болката, но и към промяната. Да използваш въображението си, за да се справиш с екстремната травма, означава да претърпиш сериозна промяна в себе си. Тази промяна може да бъде стъпка в посока към изцеление. Процесът на изцеление може да засегне и да бъде засегнат и от по-далечни оцелели от всеобхватна катастрофа като Covid-19.

Същият този опит на смърт и прераждане може да бъде предоставен на бъдещите поколения, които могат да го използват от гледна точка на собствените си борби и заплахи.

Споменах принципа на Вацлав Хавел за „живот в истината“, както в емпиричен, така и в политически план. Представянето на реалното е начин да се живее в истината за катастрофата. Той се отнася за всяка от борбите на оцелелите, които обсъждах в тази книга.

Хората-Хибакуша си представят реалното, когато разширяват опита си от Хирошима до световната ядрена заплаха. Оцелелите като цяло правят това в борбата си да намерят смисъл в катастрофата. Те използват тревогата си от смъртта и се стремят да надхвърлят апокалиптичните си видения. Професионалистите-свидетели, независимо от това дали самите те са оцелели или не, се заемат със задачата да разкриват и да се борят с катастрофичните заплахи и да пренасят това знание и застъпничество в своето общество. Процесът на траур изисква да се изправим пред реалността на загубата. А наследството на оцелелите за бъдещите поколения е свързано с предоставянето от тяхна страна на този оригинален опит и въображение за катастрофичната реалност.

Във всички тези начини за представяне на реалността от пасивните жертви се появяват активни оцелели.

Връщаме се към наблюдението, което направих в първата глава на тази книга: всеки, който се сблъсква със смъртта, е изправен пред дилемата да се затвори или да се отвори. Да се затвориш напълно означава да останеш безчувствен или да се ограничиш до чувството за жертва. Ние сме в състояние да извикаме алтернативи, които произтичат от често непризнатите възможности на човешкия ум.

Една от тези алтернативи е това, което наричам „протейски Аз“[вечно променлив Аз] – израз на Аз-а, който винаги е в процес – по-скоро многостранен, отколкото монолитен, и по-скоро устойчив, отколкото фиксиран.

Протейският „аз“ е начин за адаптиране към значителни исторически размествания и промени. Такива размествания и промени са причинени от катастрофи, като пандемията от Covid-19, война или заплаха от война, или продължаващите заплахи от изменението на климата.

Протейският „аз“ се появява в резултат на изместването, на широко разпространеното усещане, че губим психологическите си опори. Усещаме, че сме блъскани от неуправляеми исторически сили и социална несигурност. Но вместо да се срине под тези заплахи и привличания, азът може да се адаптира и да надделее. Той използва части от себе си тук и там и по някакъв начин продължава да действа. Това, което може да изглежда като обикновена тактическа гъвкавост или просто протакане, се оказва много повече. Намираме се в еволюцията на един Аз с много възможности, който крие рискове и капани, но в същото време е обещаващ за човешкото бъдеще.

Не го правим сами. Колективното протейство може да ни позволи да останем ангажирани с травмата и да допринесе за възстановяването от катастрофата. Алтернативата може да бъде колективен застой или отстъпление в култова фиксираност.

Изглежда, че винаги се борим между протейство и фиксираността на фундаментализма и сектантството. Всъщност фундаментализмът и сектантството могат да бъдат реакция срещу безпокойството от протейската множественост и загубата на усещането за стабилност. Тази фиксираност потиска символизиращата ни функция и може да доведе до политически тоталитаризъм или до гуру-центрирани усилия за овладяване на реалността.

По този начин тоталитарното поведение пречи на дълбоката връзка между себе си и историята. Протейството, напротив, се стреми да възстанови по-широката символизираща способност на Аз-а и цялостната му връзка с историческия процес.

Протейството, макар и да не дава гаранции за човешкото бъдеще, може да ни помогне да спрем култовата загуба на реалност и да утвърдим въображението на реалното.

Протейството включва избор. Но за да бъде устойчива, тази податливост се нуждае от съпътстващи елементи на стабилност, или това, което може да се нарече заземяване. Това заземяване може да съдържа не само индивидуални психологически, но и исторически и биологични компоненти. На индивидуално ниво Азът може да включва относително стабилни елементи, съществуващи успоредно с области на промяна и трансформация. Между тези стабилни елементи и протестантските изследвания може да има динамика от типа „напред-назад“.

Зигмунд Фройд и Карл Юнг могат да ни предложат примери за такова обоснован протейство. Хуманистът и социален критик Люис Мамфорд разказва в едно свое есе от 1964 г. как всеки от тях в самотна изолация – Фройд късно през нощта в кабинета си във Виена, а Юнг – в кулата си в Болинген – е създал идеите с бурно въображение, които са оказали толкова силно въздействие върху ХХ век и след това. Но в същото време, както посочва Мъмфорд, всеки от двамата мъже е водел сравнително конвенционален живот. И двамата са били отдадени лекари, които редовно се срещат с пациенти, имат дълъг и стабилен брак и семеен живот и живеят в едно и също жилище в продължение на десетилетия.

Юнг, макар да признава, че опитът му в Болинген е изследване на психозата, подчертава, че „семейството и професията ми останаха основата, към която винаги можех да се върна, уверявайки ме, че съм действително съществуващ, обикновен човек“. Мъмфорд изтъква, че в тези си ангажименти като семейни хора, учители и лекари Фройд и Юнг „запазват връзката си с реалността“. Това закрепване им е позволило да водят нещо близко до двойнствен живот, в който самата подреденост и стабилност на взискателните им рутинни дейности, вместо да противоречи на проявата на смелото им въображение, е можела да направи тази проява възможна. Стабилните компоненти в живота им са позволили и на двамата мъже да се справят с катастрофата на Първата световна война и с нелекото оцеляване на психоаналитичното движение.

Същото важи и за Хавел в неговото забележително сливане на протестантство и приземеност. Той говори за „нов опит за съществуване, обновена вкорененост във вселената, новопоявило се чувство за „висша отговорност“ … пред човешката общност“. И един „човешки ред“, който никой политически ред не може да замени. Всичко това изисква отхвърляне на лъжите на потисниците в полза на въобразяването на реалното.

Такова обосновано протейство може да даде път на нашия вид. Това означава, че протейството е насочен към човешкото сходство, за разлика от фиксираните и абсолютни морални и психологически разделения, предпочитани от фундаментализма. Защото съществува траектория, която никога не е автоматична, но винаги е възможна, от протейския Аз към видовия Аз – към формирането на чувство за собствена същност, основано в значителна степен на връзката с човечеството. Протейството не предлага панацея за катастрофите; това, което предлага, е потенциал за промяна и обновление, за използване на човешката устойчивост. Във всеки случай протейството е неразделна част от нашата историческа ситуация, от нашата съвременна съдба.

Катастрофата изисква от нас да насочим ума си към най-неприятните истини на нашата историческа епоха, да разширим границите на въображението си в името на оцеляването. Задачата не е лесна. Това, което се изисква от нас, е не само да извикаме образи от края на света, но и да ги овладеем до известна степен, да им отредим място в нашите естетически и морални разкази.

Безполезно е да се опитваме да отхвърлим от човешкото съзнание образите на Хирошима и Аушвиц – или на ядрената заплаха, изменението на климата и Covid-19, както се опитват да направят много групи и отделни хора. Това погрешно усилие ни лишава от настоящите ни истини, както и от историята ни – какво и къде сме били – и по този начин възпрепятства усилията ни да променим колективното си поведение.

Трябва да се изправим срещу всяка катастрофа, която преживяваме, и да осъзнаем нейното взаимодействие с ежедневието. Само по този начин можем да задълбочим и улесним въображението си, когато то се бори с такива трудни съвременни проблеми като разрушаването на демокрацията, расизма и Covid-19.

Това, за което говорим като за бъдещо обновяване, е неразделно свързано с настоящия ангажимент. Този ангажимент се основава на енергията на оцелелите и включва професионалисти, които свидетелстват, политически лидери и обикновени граждани.

Робърт Джей Лифтън е американски психиатър и писател, чиито теми са холокостът, масовото насилие и обновлението през ХХ и ХХІ век. Сред книгите му са такива основополагащи произведения като наградената с Националната награда за литература „Смърт в живота“: Оцелелите от Хирошима“, „Нацистките лекари“, номинираната за Националната награда за книга „У дома от войната: ветераните от Виетнам – нито жертви, нито палачи“, както и „Климатичният обрат“ и „Загубата на реалността. Преподавал е в Йейлския университет, Харвардския университет и Градския университет на Ню Йорк. Живее в Ню Йорк и Масачузетс.