Старо Габрово – гравюра на Феликс Каниц
Габрово е град в централна България, разположен по поречието на река Янтра в подножието на Шипченския дял на Стара планина. Според най-разпространената легенда, селището е основано от Рачо Ковача преди около 250 години. Той се е родил в Боженци. Семейството му се занимавало с подковаване на коне, а Рачо продължил семейната традиция и станал ковач още като младеж. Той не само подковавал коне, но и ремонтирал каруци и колесници. Неговата дейност бързо започна да се разраства и той става известен в околността. Легендата продължава и с произхода на името на селището. Според една от версиите, то идва от думата габър, дървото, което се извисявало над работилницата на Рачо. От там дошло и наименованието на града – Габрово.
Габрово възниква през средните векове като стратегическо селище в близост до старопланинските проходи. Източно от града се намира крепостта „Градище“, която съществува до началото на VII век. По откритите златни и медни монети от времето на римските императори Константин I Велики (306 – 337) и Юстин II (565 – 578) археолозите датират крепостта „Градище“ като късноантична и ранносредновековна (от IV до VI в.). От анализа на археологическите данни за крепостите около Габрово и разкритите останки в градския център се налага хипотезата, че вероятно селището е възникнало през XII в. Най-вероятно първоначалните заселвания са били около „Топлика“ – извор на пътя към Стара планина, в подножието на хълма „Петкова нива“. Откритият наскоро в центъра на града некропол, датиран от XIII в. подкрепя тази теза.
Първият известен документ, в който конкретно е споменато името Габрово е списък на ленните владения в Никополския санджак от 1479 г. Там Габрово фигурира като тимар на спахията Юнус, който има задължението да охранява прохода, като поддържа караули на четири крепости и дружина, която циркулира между тях. Населението му се състои от 96 домакинства. Следващият исторически извор е поименен регистър на дервентджиите от Габрово от 1515 г.Този документ е изключително важен, защото споменава задълженията на габровското население да охранява прохода, като подробно изрежда данъчните привилегии, които жителите ползват. Специално внимание заслужава пасажа: „По тази причина преди са им били опростени и са били освободени от данъците авариз-и дивание и текелиф-и султание. Така казват и имат в ръце свещенна заповед…“ Тези и други документи потвърждават факта за специалния статут на Габрово, което е в сила от самото начало на османското нашествие. От тях се вижда също, че той вече е център на по-голяма феодална единица – хас, собственост на висшия османски аристократ и сановник Пири Мехмед паша.
През1545 г. броя на домакинствата нараства на 500. В края на XVII в. населението в Габрово достига около 3000 жители. Един друг интересен писмен извор, в които се споменава Габрово, е от 1704 г. В него се иска разрешение за ремонт на църквата „Св. Петка“ и се казва, че „… тя е наша от завоюването до ден днешен“. По тези думи може да се съди, че Габрово е съществувало при падането на България под османска власт (1396 г.) и доста преди това, за да има църква. През 1860 г. Габрово е обявено официално за град. Феликс Каниц казва за него, че през 70-те години на XIX век „е една голяма работилница“ и че е „град, който живее от водата“, имайки предвид масово използваната водна сила.
Със сигурност може да се твърди, че векове наред местното население изпълнява специфична военна функция по охрана на околните планински проходи, основният от които е Шипка. Разрушените при завоеванието каменни укрепления са заменени от беклемета и дървени стражеви кули.[1] По този начин османците осигуряват своя тил и свободния достъп през прохода за войските, продължаващи своя марш към Европа на Север, без да се налага да заделят военна сила за поддържане на реда в опасните планински клисури. Заради тази дейност жителите на Габрово се ползват със специален статут, който се изразява в наследствени поземлени участъци, данъчни облекчения, право да носят оръжие и собствено местно самоуправление. Тази категория население в османската империя се нарича дервентджии. До гръцкото въстание „Заверата“ от 1821 г. габровци имали право свободно да носят оръжие – те ходели с пушки, ятагани и ножове като турците. Нещо повече – в града имало цяла тюфекчийска чаршия, където се произвеждало и продавало огнестрелно оръжие. В публикувани спомени габровецът Станимир Станимиров разказва как при слънчевото затъмнение през 1868 г. от всяка къща са гърмели с пушки, а дядо му накарал ратая да даде два изстрела с шишането. Всички тези свидетелства говорят за сериозна автономия на дервентджийското селище, което функционира като български анклав. Този специален статут се запазва напълно или частично до Танзимата от 1839 г.[2]
Привилегированият статут на Габрово го прави притегателен център за преселници и води до значителен демографски прираст. Освен първоначалната местна миграция от крепостите, етнографските данни сочат две големи преселнически вълни към Габрово: Първата е от изток – североизток и се състои от бежанци от Търново. Доказателство за нея е наличието на т.нар. сокай като елемент от габровската носия. Сокаят е част от търновското болярско женско облекло. Втората преселническа вълна към Габрово е значително по-късна, от южна посока и се състои от жители на казанлъшкия край, бягащи от кърджалийските размирици в края на XVIII в.
Заедно с дервентджийския статут, Габрово получава и привилегията да бъде етнически чисто българско селище – до Освобождението в града има незначителен брой турци, освен няколко временно пребиваващи служители на администрацията, живеещи в конака. Трудно е да се повярва, но туркиня не можела да ражда в границите на града – известно е, че през 1868 г. габровските жени се оплаквали чак в Търново и принудили габровския управител Халил Ефенди да закара жена си Фатме да роди в Севлиево.
Към края на XVIII в. с развитието на търговията възникват четири много влиятелни габровски търговски колонии – в трансилванския град Брашов, в Букурещ – около хана Габровени, в Одеса – около знаменитите фамилии Априлови и Палаузови, както и в столицата Цариград. Във всички тези центрове заможните габровци заемат водещи позиции в местния елит, а покрай тях се издига търговията и образованието на десетки техни роднини, съседи и съграждани. Като цяло габровското общество е традиционно, вярващо и патриархално, модните увлечения навлизат бавно. Но в същото време те пътуват по целия свят и преследват прогреса и знанието със завиден хъс, който кулминира в чудото на „Българския Манчестер“ от втората половина на XIX в., когато градът с бързи темпове се превръща в индустриален център на Балканите.
Особено красноречив паметник за развитието на търговията и светското начало в Габрово е Станимировият писмовник, съставен през 1783 г. В него са дадени образци на писма до духовни лица от различни рангове – до патриарх, до митрополит, до епископ, архимандрит и т.н. Наред с тях са поместени примерни писма до родственици. Но най-важно значение в случая имат съставените образци на писма до майстор, до търговец, до съдружник, към които са прибавени и образци за съставяне на полица, на запис и на завещание. Обстоятелството, че Петко Станимер съставил този писмовник сочи, че към това време търговските операции на Габровци имали вече размах, който правел наложително създаването на подобно ръководство по търговска кореспонденция. Трябва да се отбележи, че това се случва двадесет години след Паисиевата история и повече от 40 години преди Рибния буквар на д-р Петър Берон.
В тази благодатна среда сред роднини и съграждани получава знание и опит синът на Петко – Стани (Станьо). Той се ражда в Калофер около 1780 г. Търговските пътувания на Стани били продължение на бащината му дейност и се простирали не само в границите на Османската империя, но и извън нея. По-състоятелните търговци емигрирали във Влашко, Русия или Европа. Станьо се преселил в град Брашов в Трансилвания – територия в рамките на Австро-Унгарската империя. Брашов е бил населен основно със саксонци и с българи. Габровци са сред най-многобройните българи в Брашов – и днес кварталът, където те са живели, носи името „Шкеи“ (български). Там се намира известната църква „Св.Никола“, осеяна със славянобългарски надписи. Сред Българската колония в Брашов д-р Петър Берон написва „Рибния буквар“. Тук завършва немска гимназия и знаменития Васил Априлов – създателят на новобългарското образование.
По това време, периода около Наполеоновите войни, Европа изпитвала остра нужда от платове и гайтани за войската, които били осигурявани, благодарение на едно революционно изобретение – задвижвания с вода гайтанджийски чарк, който позволявал много по-бързо и качествено машинно плетене на шнуровете – несравнимо с ръчното производство, което познавали гайтанджиите по българските земи. Именно Станьо Станимер нарисувал схемата на това техническото съоръжение и изработил макети и чертежи на отделните му части. В самия край на XVIII или в първите години на XIX век той се завърнал от Брашов, заселил се в бащиния си дом в Габрово, и в ковашката работилница започнал да произвежда непознатите по нашите земи чаркове. Къщата му се намирала там, където се кръстосвали ковашката и сахатчийската улица – най-рано заселените улици, около които израства града. Дотогава в Габрово не са плели гайтани, това се е правело в Калофер и Карлово. Затова, когато в началото на XIX-ти век Станьо започва производство на чаркове той намира пазар за тях в подбалканските градчета.
Габровските занаятчии приели нововъведението с голям интерес. По-находчивите от тях проучили модела и вместо от дърво, започнали да изработват чарковете от желязо за нуждите на занаятчиите гайтанджии. Появила се нова разновидност на занаята железарство – чаркчийството. До Освобождението в Габрово има шест работилници за производство на чаркове, част от тях се монтират в града, останалите се продават в Карлово, Калофер и др. гайтанджийски центрове.
Огледало на миналото на Габрово и Габровския край от тази епоха е музеят на открито в кв. Етъра[3] – своеобразно пано на българския бит, култура и занаятчийство. Занаятчийската чаршия е представена от десетки образци на балканската архитектура, разкриващи самобитния талант на възрожденските строители. Освен магията на българските майстори тук може да се види уникалната колекция от технически съоръжения, задвижвани от вода – точило, тапавица, стругове, воденици, валявици и други (т. нар. народна техника на вода). Има образец и на богаташка къща, като тази на Петър Саков – виден габровски търговец.
Друг архитектурно-исторически уникат е Боженци (Боженците) – оформил се през втората половина на XVIII в. като център за околните колибарски селища. Тук се развиват овцевъдство, пчеларство, бубарство и различни занаяти (ковашки, кожухарски, абаджийски, мутафчийски), производство на пчелен восък, точене на коприна, търговия с вълна, кожи и восък (търгува с Букурещ, Измаил в Бесарабия, Одрин, Цариград, Виена, Александрия в Египет и др.). Търговията се очертава като важен поминък на хората от Боженци – нейният разцвет, започнал през XVIII век, продължава и през XIX век.
Непосредствено преди Освобождението в Боженци има 103 къщи (с 32 дюкяна), покрити с каменни плочи, повечето са обогатени с еркери фасади, с дълбоки покрити чардаци. Дворовете стандартно са с каменни огради и широка двукрила врата. Улиците са тесни, покрити с калдъръм. Голяма част от къщите са на два етажа (ката). Първият обикновено се използва за дюкян, а на втория са живеели стопаните. С архитектурния си вид се отличавали къщите на Дончо Попов (Дончо Попа), търговец на вълна и дарител за народната просвета, на баба Райна и др. През 1839 – 1840 г.в Боженци е построена от майстор Лазар Стоянов църквата „Свети Пророк Илия“ – трикорабна псевдобазилика, с килийно училище към нея. Класно училище (новото школо) е построено през 1872 г. от майстор Генчо Кънев. В масивната училищна сграда през 1878 г. се основава и читалище „Наука“.
В тези години на подем Габрово се оформя като голям занаятчийски и търговски център. В историческите извори се посочва, че тук се практикуват 26 занаята – бакърджийство, ножарство, грънчарство, бояджийство, гайтанджийство, кожарство (табачество), бубарство и мн. други. Славата на габровските изделия се носи из цялата Османска империя, че и извън нея. В Букурещ и сега има улица, носеща името „Габровени“.
Бакърджийстово е било водещ занаятчийски отрасъл. При оформена диференциация сред занаятите, свързани с обработка на метал, то се специализира в производство на домашни съдове и църковна утвар. Причината се крие във факта, че медта е най-ковка, най-мека и най-топлопроводима от всички метали, които се използват в традиционните занаяти. Затова бакърът е особено приложим за съдове, които са в досег с огън. За разлика от среброто и златото, медта лесно оксидира, което води до друга особеност в производството—калайдисване или посребряване на целите съдове или на частите, които са в досег с храна и течност. Една от най-известните работилници в Габрово е тази на бакърджията Трифон Кънев.
До гайтанджийските одаи, се намират непосредствено бояджийните, където се изработва гайтанът. В работилницата има: пишкюн (полица, лавица), където става свиването на гайтана, казан на огнище и друг по-малък, открито огнище с напречна желязна пръчка – за пърлене, кепче или кратуна, бакърени менци, дървени бъркачки, дървена бухалка и дървени върлини за сушене на гайтана. Широките търговски връзки на габровци с Цариград, Брашов, Виена, Букурещ през ХVІІІ и ХІХ в. способстват за пренасяне в Габрово на багрилни материали за боядисване на гайтана. Въпреки това, традицията повелява да се ползват природни багрила: смрадлика, кори и листа от осен и зрял плод от бъз за боядисване в черно; листа от глави на червен лук за „лучен цвят“; листа от дюля или праскова за жълт цвят; млади орехови листа и корени от коприва за зелен; орехова шушлопина и орехови листа за кафяв; синило и морава боя за „бонджук“ или тъмносин. Боядисвали са до 12 цвята. Най-престижната бояджийна е собственост на Иван Калпазанов, който през 1882 г. отваря първата вълнено-предачна фабрика в Габрово.
През Възраждането силно се развиват и други занаяти, един от които е гайтанджийството. Първоначално гайтанът се появява като вид плосък ширит, пришиван по ръбовете на вълнена дреха, за да крепи по-здраво отделните и части. Гайтанът произхожда от традиционната украса на българските носии. Началото на механичното плетене на гайтан се отнася към първите десетилетия на XIX в., когато се появява чаркът. Гайтанджийските одаи са строени на удобни, до вадища места. От втората половина на ХІХ в., поради голямото търсене на гайтан, те работят денонощно. С популярност сред населението по горното течение на р. Янтра се ползва гайтанджийската одая в местността Тепавиците.
Възникнало, за да задоволи практическите нужди на хората от различни съдове за бита, грънчарството се развива и става също един от водещите занаяти през Възраждането. Разцветът на габровското грънчарство е между 70-те и 90-те години на XIX век. В този период майсторите със собствени работилници и пещи са около 45. Работилниците са разположени в две махали: „Долни грънчери“ е по-старата махала, между устието на р. Синкевица и Конашкия мост. През първите десетилетия на XIX в. се заселва и десният бряг на Синкевица и се образува нова махала, наречена „горни грънчери“. В тези две махали традицията се запазва сравнително дълго време.
Кожухарски дюкяни са пръснати из цяло Габрово. В навечерието на Руско-турската война от 1877/78 г. в града има 55 такива работилници. Шиенето на кожухарските изделия първоначално става на ръка, по-късно на шевни машини „Сингер“. В кожухарската работилница се майстори най-различна продукция от готови кожи – калпаци, шапки, голаци, пантофи, ръкавици пунгии и др.
През 60-те години на ХІХ в. в Габрово има 35 куюмджийски дюкяни. Този занаят има две разновидности: златарство, свързано с обработката на благородни метали като злато и сребро, и дюкмеджийство – на неблагородни метали като мед, цинк, олово и дудия (сплав от цинк и калай). Консервативният вкус на населението към формите и украсата на изделията помага за съхраняване на традиционните занаятчийски техники: отливане, изчукване и филигран. Чрез тях майсторите изработват чапрази, гривни, обеци, пръстени, църковна утвар и, не на последно място, сокай – символът на женската красота в района на Централна Стара планина. В Габровско няма къща без сокай. Сокаят е накит, който се поставя на главата на булката на третия ден след сватбата (в сряда), при снемане на булото. Най-известната куюмджийска къща е на Максим Косев, разположена в близост до Конашкия мост.
Един от занаятите, допринесъл за славата на Габрово като занаятчийски център, е ножарството. Местните майстори изработвали над 150 вида ножове. Те имат интересни наименования, свързани с материала, мястото, където се продават, и предназначението им – баювски, беленски, грошлак, кулаклия, солунски, арменче, кокони, терзийски, сойка и т.н. Нова махала е мястото, където се слави с най-добрите работилници – голям майстор ножар тук е дядо Метьо. Традиционната ножарска работилница представлява ковачница с огнище, зад което е стационирано оригинално духало (мях) от цяла биволска кожа. В работилницата има и второ помещение (изкарвалня), което се използва за довършителни работи. След изковаването и поставянето на дръжката, ножът се заточва на точило.
Табачеството (кожарството) е един от първите организирани занаяти в Габрово. През 60-те години на ХІХ в. в града има повече от 100 майстори със собствени табахани, в които работят близо 400 човека. В Габрово до Освобождението се изработват четири вида кожи: папукчийски гьон от биволски и едри волски кожи; кюселе – полуобработен гьон за цървули от по-дребни говежди и конски кожи; сахтиени от кози; мешини от овчи кожи за лица и хастар на обувки. Обработката на кожите преминава през три основни етапа – опресняване и очистване на кожата, варосване и дъбене. Най-известната таба-къща е тази на Ив. Голосманов.
Сред занаятите през тази епоха подобаващо място намират и тепавичарството, дърворезбарството и иконописа. Тепавицата е примитивно съоръжение за механична обработка на вълнени домашнотъкани платове: шаяци, навои, пояси, козяци. По-късно започва да се тепа и черен гайтан. Целта е заздравяване, уплътняване и получаване на мъхеста повърхност. Понятно е, че съоръжението се задвижва с вода. Процесът на тепане продължава от 2 до 14 часа, в зависимост от вида на изделието. През това време се извършват редица други операции: намятане, разрязване, наливане на гореща вода. От средата на ХІХ в. се тепа и гайтан, след първото и второто му боядисване. Към началото на ХХ в. тепавиците губят стопанското си значение. Остават да работят само няколко по горното течение на река Янтра.
Дърворезбата е художествена обработка на дърво чрез изрязване (резбоване) на различни декоративни мотиви и изображения. Достига разцвет през XVIII и XIX в., когато се наблюдава общ подем в занаятчийството и архитектурата по българските земи. Резбоването намира приложение както в църковната архитектура и вътрешното оформление на храмовете – иконостаси, амвони, резбовани врати, така и в дома и бита – резбовани тавани, мебели, сандъци, дървена посуда, хурки, кобилици, бастуни. Познати са два типа дърворезба – пастирска и марангозка. Пастирската (овчарска) е дребна, плитка и плоска резба. В нея преобладават геометричните орнаменти—точки, кръгове, ромбове, кръстове и дъги, направени най-често с нож. Марангозката (занаятчийска, професионална) е едра и дълбока резба. Най-престижната резбарска работилница за времето си в Габрово е на Симеон Ножаров.
Иконописното изкуство се заражда по българските земи през ІХ в. във връзка с новоприетата християнска религия. Строго регламентирана от църквата, този вид живопис преминава през различни етапи на стилово развитие на източно-християнското изкуство. След падането на България под османска власт иконографията замира, за да отбележи нов възход по време на Възраждането. В иконописното ателие традицията в изписването на иконите е според старите ерминии[4], но се съчетават и с въвеждане на нови елементи в познати за съвремието ни иконописни образци и библейски сюжети.
Едно от видните имена на Габрово е Иван Калпазанов (1835 – 1889) – занаятчия, търговец, фабрикант, политик, общественик и дарител. Роден в близко разположеното до Габрово село Живодери,[5] Калпазанов е най-голямото дете в семейството от общо 9 деца (5 момчета и 4 момичета). Малкият Иван се научава да чете и пише на 12 години при Бартованца, която била учителка на габровските деца по онова време. Същевременно той учи занаят при терзията Йонко поп Станчов. Успешното начало е поставено, когато изобретателният младеж се сдружава със своя братовчед Петко Калпазанов. Двамата отварят терзийски дюкян, в който продават различни манифактурни стоки: сукно, басма, копринен и вълнен гайтан, кърпи, конци, памучна прежда и др.
Гайтанджийството е нов занаят, но изглежда перспективен. Затова младият Иван напуска временно работата в дюкяна и започва да усвоява тънкостите в изработването на гайтани при майстор Станчо Боцито. Когато се завръща отново при своя братовчед, в дюкяна започват да изработват и гайтани. През 1860 г. Ив. Калпазанов се отделя от братовчед си, купува три чарка и се сдружава със своя зет Иван Парлапанов – състоятелен търговец на колониални стоки. Калпазанов скоро разбира, че ако работи самостоятелно, за него личните облаги ще бъдат по-големи. Затова се разделя със своя съдружник и от 1862 г. става самостоятелен терзия и гайтанджия. През 1863 г. си построява една одая и инсталира в нея няколко чарка. Само за 4 – 5 г., благодарение на своето трудолюбие, Иван Калпазанов си извоюва безспорен авторитет сред съгражданите си.
Освен с гайтани, Иван Калпазанов се занимава и с търговия на шаяци, пояси, произведения на домашната индустрия от Габрово. Търговските му дела ежегодно се разширяват и в края на 60-те години на XIX век вече е признат за реномиран търговец. За да задоволява собствените си нужди от чаркове, през 1868 г. той обзавежда една ковачница. През 1870 г. си прави втора одая до старата – вече разполага с 20 чарка и си построява специална бояджийна за багрене на гайтаните и преждата. Изработваните от Иван Калпазанов гайтани се отличават по своето качество от тези на останалите гайтанджии, затова си спечелва за клиенти най-състоятелните и най-редовни в плащанията анадолски търговци, както и габровските търговци, които търгували в Румъния и Бесарабия. Взима дейно участие в известните за времето си Джумайски и Узунджовски панаир.
Иван Калпазанов намира време да се занимава и с обществени дела наред с личните. През 1871 г., вече издигнат над общото равнище на габровските гайтанджии, е избран за устабашия на гайтанджийския еснаф и за „съкровищник“ на търговско дружество „Бъдъщност“ в Габрово. Няколко години по късно (1875) Иван Калпазанов посещава турската държавна текстилна фабрика в Сливен. Това, което успява да види там силно го впечатлява и той вече знае, че трябва да си построи и предачница, за да може да механизира напълно своето производство. Механизираното производство на гайтани включва не само същинското изплитане на гайтана, но и всички дейности преди и след това: чепкане, изпридане на вълната до получаване на прежда, багрене и накрая апретиране – финално обработване с подходящо вещество, готовият продукт да получи лъскавина и еластичност, както и устойчивост на боята, да не пуска.
След Освобождението Калпазанов закрива дюкяна си и се захваща приоритетно с гайтанджийство. Но както сам предвижда по-рано, пазарът се разширява неимоверно и ръчното производство не е в състояние да задоволи нарасналите нужди. Дошло е вече времето да се заеме с построяване на така мечтаната фабрика, в която „машина да му преде вълната“. Тогава Иван Калпазанов се сдружава с Петко Цокев – габровски търговец, негов клиент и приятел. В края на 1881 г., Иван Калпазанов заминава за Германия съпровождан от Васил Карагьозов, който е негов преводач и личен асистент. Там поръчват машини за комплектна щрайхгарна предачница на стойност 11 000 марки. В началото на следващата година Калпазанов закупува терен за фабриката –“бахчията на поп Рачовата воденица“, в с. Бичкиня, на 3 км от Габрово. В. Машините пристигат по Дунава до Свищов, а оттам са извозени с волски каруци до Габрово.
Строителството и монтажът отнемат около 10 месеца. Фабричното здание е каменно, едноетажно с площ 500 m². Строителството е осъществено от известния тревненски първомайстор Генчо Кънев, а монтажът е извършен от австриеца Винцер Пацак. На 13 и 14 ноем.1882 г. е официалното освещаване и откриване. Това събитие се превръща в малък празник за габровци. Тя е първата модерна фабрика в новоосвободеното Княжество България. Славата и достига дори до двореца. Лично княз Александър I Батенберг идва в Габрово през 1884 г., за да я види. Князът е приятно изненадан и силно впечатлен от машините, от качеството на произвежданите вълна, прежда и тъкани. Изисква фабриката за личен доставчик на двора под името „Първа княжеска придворна фабрика за производство на сукна и гайтани“.
Друг изтъкнат търговец, фабрикант и дарител за времето е Васил Карагьозов (1856 – 1938). Роден в Търново, той е известен в последните си години като схимонах Вениамин от Зографския манастир. Първоначално учи в родния си град, където научава гръцки и турски език. На 15-годишна възраст семейството му го изпраща да получи светско образование в Западна Европа. След дипломирането си през 1881 г. се завръща в България. Установява се в Габрово, където започва работа като учител в Априловската гимназия по дескриптивна геометрия и чертане.[6]. Докато учителства основава фонда „Бедни ученици“ за набиране и подпомагане със средства на социално слабите ученици. Едни от най-изявените му ученици са проф. Стефан Бончев – първият тектоник на България и Георги Рашеев – индустриалец в Габрово.
Името и личността на Васил Карагьозов се свързват с един от най-динамичните и градивни периоди от историята на страната – от края на XIX век до първата четвърт на XX век. Карагьозов придобива известност благодарение на своята професионална реализация като учител, политик, почетен германски вицеконсул и дългогодишен директор на Първа придворна княжеска фабрика „Иван Калпазанов“ за производство на гайтани, шаяци и сукна. Стоките, произвеждани във фабриката, са познати в много страни в Европа. Васил Карагьозов има големи заслуги за развитието на града като център на текстилната, кожарската и металообработващата промишленост. През 1895 г. той става член на Пловдивската търговско-индустриална камара. През същата година България е посетена от великия везир на Османската империя Мехмед Саид паша. Силно впечатлен от достиженията на българската индустрия, той награждава Васил Карагьозов и още двама индустриалци с орден „Меджидие“ IV-та степен.
Бързият икономически възход и националното пробуждане са причина още през 1835 г. в Габрово да се открие първото българско светско училище. През 1872 г. то прераства в средно училище, а от 1889 г. в Априловска гимназия, наречена така в чест на единия от основателите си Васил Априлов. Необходимостта от създаване на масово народно училище със светско образование на български език и взаимоучителна организация е осъзната от д-р Петър Берон (1799 – 1871). Роден в Котел, той учи първо в родния си град, а след това в гръцкото училище в Букурещ. Следва медицина в Хайделберг и Мюнхен, а по-късно се завръща във Влашко и развива търговска дейност. Остава в историята със своя „Рибен буквар“ (1824 г.). В тази малка книжка той представя най-прогресивните за времето си педагогически идеи, като отхвърля килийното образование, настоявайки за въвеждането на българско светско училище.
Идеята на д-р Берон е доразвита от габровеца Васил Априлов (1789 – 1847). Първите си знания той получава в родното си място. След това продължава в Москва, Брашов и Виена.[7] От 1811 г. се установява в Одеса, където се занимава с търговия и се изявява като общественик, културен и политически деец. Пристанищният и търговски център привлича хора от много националности, а българинът се превръща в радетел за каузите на гръцката общност в града. Някъде към 1828 г. по здравословни причини Априлов се отказва от търговската си дейност и пътува с цел лечение на два пъти до Бурса. През 1831 г. заминава за Цариград, където се надява състоянието му да се подобри. Поврат във възгледите на Априлов предизвиква прочетената от него през 1831 г. книга на Юрий Венелин „Древните и сегашните българи“. Познанството с украинския българист поражда и фолклорния и етнографски интерес у габровеца, материализиран в сборника „Български песни“.[8]
Но Васил Априлов не спира дотук – у него назрява идеята за по-широка програма. Тя включва изграждането на централно училище със светско образование на говорим български език и взаимноучителна организация и следователно системно да подготвя учители. В нея се предвижда и създаването на мрежа от светски български училища. През 1832 – 1833 г. в Габрово е построена специална сграда за бъдещото училище, а на 2 януари 1835 г.е открито първото българско взаимно училище – по идея на Васил Априлов и с финансовата помощ на Николай Палаузов. За пръв учител е назначен големият възрожденски просветител Неофит Рилски, който още през 1834 г. е подготвил таблиците, чрез които се води обучението. Той също така подготвя и отпечатва българска граматика, а Априлов и Палаузов изпращат от Русия книги, учебници, учебни пособия. Училището е достъпно за всички от различните български краища. Взаимоучителната метода се прилага в училището, защото това е единственият възможен начин на обучение с оглед липсата на достатъчно учители, учебници, книги. Обучението се води с ръкописни или печатни таблици, в които са записани текстове, правила, примери и задачи. Учениците се разделят на групи в зависимост от степента на знанията си. Напредналите ученици влизат в ролята на надзиратели, следящи за усвояването на материала. Взаимното училище в Габрово се превръща в център за подготовка на учители по взаимно учителната организация. Застъпени са два класа на обучение. В първия Неофит Рилски преподава с помощта на по-напредналите си ученици на около 100 деца. Във втория клас преподава на по-малък брой възпитаници аритметика, граматика, география, краснопис. В този клас се подготвят много от българските учители като Захарий Круша, Брайко Хаджигенович и др.
Априловска гимназия
Амбициите на Васил Априлов далеч не се ограничават само с габровското училище. През следващите години той насърчава създаването на мрежа от модерни български училища, подпомагайки ги с всякакви консумативи и пособия, нужни за учебния процес. Друга кауза за Априлов е подготовката на квалифицирани учители, които да достигнат до максимален брой ученици. Освен на основаното от него школо, той е патрон на още над 30 училища из българските земи. Освен значителната парична и организационна помощ, която оказва на просветното движение, Априлов издава и книги, с които дава насока на възрожденското училищно дело: „Денница на новобългарското образование“ (1841), „Допълнение към „Денницата“ (1842), „Мисли за сегашното българско учение“ (1847). Решително настоява новобългарският, а не църковнославянският или гръцкият език да бъде основа на светското образование.
През 1847 г. Априлов посещава Габрово. На връщане за Одеса умира в Галац от туберкулоза; впоследствие останките му са пренесени в двора на Априловската гимназия. Той завещава на габровската община значителна сума, с която да се построи нова сграда за основаното по негов почин училище. Васил Априлов е възрожденецът, който освен като основател и главен дарител на първото българско светско взаимно училище, остава в историята и като един от първите деятели, оценили фолклорното ни наследство и тръгнали по следите на българското народно творчество.
Заслугите на Николай Палаузов (1821 – 1899) за българското просвещение са не по-малко значими. Роден също в Габрово, началното си образование той придобива при килийния учител даскал Калинича. Ментор на Палаузов става чичо му в Одеса, където той завършва Юридическия факултет на Ришельовския лицей през 1842 г. Твърде млад е назначен на държавна служба в Одеската и Тирасполската митница. Сближава се с Васил Априлов, който го изпраща през 1845 г. в Габрово, за да се погрижи за подобряване на работата в училищата (от 1860 г. до края на живота си е попечител на Габровското училище). Полага грижи за устройването на българите преселници в Южна Русия. Пише статии и доклади, с които запознава руското правителство и обществеността с положението на българския народ, като се стреми да привлече вниманието им за различни каузи. През 1861 г. става цензор на славянските вестници и книги, които пристигат в Русия. Палаузов е спомагателен член от 1869 г. и почетен член от 1884 г. на Българското книжовно дружество (дн. БАН).
Една от водещите фигури в българското просветно движение през първата половина на XIX век е гореспоменатият Неофит Рилски (1793 – 1881), определян от известния българист Константин Иречек като „патриарх на българските учители и книжовници“. Роден е в Банско[9], светското му име е Никола Бенин. Още от детска възраст Никола е близък приятел със съгражданина си Димитър Молеров, чийто баща е зографът Тома Молера, създател на Банската живописна школа. Когато Димитър заминава за Рилския манастир за да се учи за иконописец. Никола против волята на баща си, също отива в манастира. В началото започва да учи иконопис, но това не му е присърце и той става послушник при проигумена Йеротей Рилски, който го покалугерява през 1811 г. и му дава монашеското име Неофит. След като приема монашеството, той е изпратен да продължи образованието си в Мелник. Тук от 1822 до 1826 г. се учи при погърчения влах Адам Запекос и усвоява добре преподаваното.
От 1929 до 1833 г. Неофит работи като учител в Рилския манастир, а през 1833 г. става духовник при метоха в Казанлък. Там среща търновския митрополит, който по искане на Васил Априлов го изпраща в Букурещ, за да изучи алилодидактическата метода[10] в тамошното гръцко училище. Той му възлага и нелеката задача да съчини учебници за проектираното от Априлов взаимно училище в Габрово. През 1834 г. Неофит се връща в България и на 2 ян. 1835 г. първото габровско училище отваря врати. Неофит преподава известно време в него, като същевременно прави първия успешен превод на Новия Завет на новобългарски език. Този период е твърде благодатен за Неофит Рилски – той издава множество учебници и учебни пособия, намерили широко приложение в просветната дейност: „Взаимоучителни таблици“ (1835), „Буквар, извлечен от взаимоучителните таблици“ (1835), „Българска граматика“ (1835), „Краснописание“ (1837). През 1836 г. създава първия български глобус, т.нар. Глобус на Неофит Рилски.
След две години учителстване в Копривщица Неофит се прибира в Рилския манастир, където продължава просветителската си дейност. През 1851 г. излиза неговата „Аритметика“, а година по-късно – „Христоматия на славянския език“. От 1852 г. до края на живота си се посвещава на книжовна дейност в Рилската обител. През 1875 г. е издаден неговият „Словар на българския език“, през 1879 г. – „Описание на Рилския манастир“, а преводът на „Евангелие“ (1840 г.) играе огромна роля за формирането на новобългарския книжовен език. През по-голямата част от съзнателения си живот митрополит Неофит Рилски работи за развитието на училищното дело; благодарение на него са положени основните на модерното светско образование в нашите земи.
В това отношение не трябва да се забравя и приносът на братята Мустакови. Христофор Мустаков (неизв. – ум. 1860) е един от най-големите меценати на българското образование през първата половина на XIX в. Той има също заслуги в създаването на първото новобългарско училище в Габрово. Заедно с брат си Димитър привличат за учител в Габрово Неофит Рилски и го подпомагат материално, докато усвои взаимоучителната метода в Букурещ. Двамата братя организират отпечатването на граматиката и взаимоучителните таблици за новото училище, изпращат френски архитект, който да се погрижи за правилната уредба на училищните стаи, поддържат постоянна връзка с Търновския митрополит Иларион и подкрепят Неофит Рилски в конфликта му с консервативните габровски чорбаджии. Христофор има заслуга за издействането на първите руски стипендии за обучение на български младежи в Руската империя. В завещанието му, чийто изпълнител е Ив. Селимински, е записано 1800 австрийски жълтици от неговото имущество да се осигурят, а от лихвата им да се подкрепя възпитанието и образованието на юноши. Умира през 1860 г. в Букурещ.
Димитър Мустаков е по-голям брат на Христофор. Руски поданик, приносът му за създаването и функционирането на Габровското училище е също значителен. Близък с княз Милош Обренович, той организира отпечатването на взаимоучителните таблици и граматиката на Неофит Рилски в княжеската типография в Крагуевац. Димитър Мустаков е един от горещите радетели за създаването на българска печатница в Букурещ през 30-те години на XIX в. – начинание, което остава неосъществено поради конфликти и съперничествата сред емиграцията. Проявява траен интерес към проучването и опазването на българските старини. Умира също в Букурещ (1842 г.).
Друга видна фигура за времето е Тодор Бурмов (1834 – 1906) – възрожденец, борец за църковна независимост и политически деец след Освобождението. Роден в с. Нова махала, сега квартал на Габрово[11], той получава първите си знания в местното килийно училище. През учебната 1845 – 1846 г. Бурмов постъпва в Габровското взаимно училище, където негови учители са Хр. Костович и Ил. Грудев. Подобно на други изтъкнати габровци, неговият път също минава през Русия. През 1857 г. Тодор Бурмов завършва Киевската духовна академия и се завръща в Габрово, където работи като учител. Високообразованият младеж повежда борба със старите учители и чорбаджии за коренна промяна в образователния процес, за въвеждане на нови предмети и методи на преподаване. Благодарение на него, след две години Габровското училище се превръща в едно от най-модерните класни училища.
Едновременно с това Тодор Бурмов започва своята публицистична дейност, помествайки материали в „Цариградски вестник“ и списание „Български книжици“ (1860 – 1862). През 1860 г. става редактор на „Български книжици“ и на страниците на списанието той поставя въпроса за църковната независимост. През април същата година Тодор Бурмов участва в подготовката на Великденската акция и отпечатва специална брошура, озаглавена „Българите и високото гръцко духовенство“, в която аргументира необходимостта от самостоятелна българска църква. През следващите години Бурмов поема издаването на вестник „Съветник“ (1863 – 1865) – първия български партиен орган, изразяващ интересите на умереното течение в борбата за църковна независимост. Привърженици на това течение са още Найден Геров, както и ръководителите на Одеското българско настоятелство и на Добродетелната дружина. Те застъпват тезата, че българският въпрос трябва да се реши чрез преговори и отстъпки, като се избягва разрив с Патриаршията.
През 1867 г. Тодор Бурмов постъпва на работа в руската легация в Цариград като преводач и съветник по българските въпроси. Успоредно с това, той не прекъсва и работата си за Църковното национално движение – пише брошури, посредничи между Руското посолство и българските дейци, служи като съветник на екзарх Антим I по важни политически въпроси. През 1875 г. е избран за дописен член на Българското книжовно дружество (БАН).
В следосвобожденска България е назначен за вицегубернатор на Пловдив (1878 г.), а на следващата година – за губернатор на София. Това предопределя и блестящата му политическа кариера. Княз Батенберг го избира за пръв министър-председател на страната, като едновременно с това е и министър на вътрешните работи и управляващ Министерството на народното просвещение. До 1884 г. е един от водачите на Консервативната партия – от този момент се отцепва и се присъединява към либералите на Драган Цанков. При либералите Бурмов оглавява министерството на финансите (1884 – 1886) в правителството на Васил Друмев. Редактор е на вестниците „Витоша“, „Марица“ и „Български глас“. Тодор Бурмов се оттегля от политическия живот след 1886 г. Бележитият габровец умира на 25 окт. 1906 г. във влак, на път от София за Цариград.
Делото на още един кореняк габровец – Илия Христович (1830 – 1882), също заслужава почит и уважение. Той получава първоначалното си образование в родния си град, печели априловска стипендия за прилежност в ученето и заминава за Русия. В Одеса се запознава с Васил Априлов и му дава дума, че след като се дипломира ще стане учител. Малко по-късно заминава за Киев, където учи в средното отделение на Духовната семинария, след това продължава образованието си в Духовната академия. Наред със знанията от Духовната академия проявява силен интерес към родния си град.
На 2 април 1862 г. Илия Христович пристига в Габрово и заема длъжността главен учител. Благодарение подкрепата на еснафите в града той успява да реформира Габровските училища – частните прави общински, издейства издръжка за училищата от махалите, нарежда преподаването в началните училища да става по обща програма и под общ надзор на главното училище, на което става директор. Пътят му не е лесен –Христович си има големи неприятности породени от чорбаджиите. Те успяват да скалъпят донос срещу него и той е хвърлен в затвора в Търново, след което е интерниран в Русе. Там става учител под гаранцията на българското училищно настоятелство. През 1869 г. се премества в гр. Свищов. Тук пред училищното настоятелство прави предложение за оборудване на училището с физически кабинет.
През 1870 – 1872 г. Илия Христович се завръща в родното Габрово и отново става учител в класното училище. Извън просветителската си дейност той отдава силите си и в други сфери, които способстват за развитието на културното дело и българщината: съдейства за даване на театрални представления, пише статии във вестниците и списанията, издава духовното неделно списание „Възкресник“ (1875 г.), превежда басните на Иван Крилов и др.
Христодул Костович Сичан-Николов (1808 – 1889) е просветен и религиозен деец, роден в Самоков. Макар да няма габровски корени, той оставя забележима диря тук. Учи в продължение на седем години в Рилския манастир, а след това и в Австро-Унгария. След завръщането си работи като учител в Мелник, Свищов и Габрово. Във връзка с подготовката за откриване на новобългарско взаимно училище в Габрово, търговците братя Мустакови извикват Христодул Костович през есента на 1834 г. в Букурещ и от там го изпращат в Крагуевац, Сърбия. Там той организира отпечатването на взаимоучителните таблици, които са така нужни за обучението. Братя Мустакови заплащат със свои средства разноските му за път и престоя му в Сърбия. След като осъществява отпечатването на таблиците през 1835 г., Костович ги донася на братята в Букурещ. Като едни от ръководителите на Габровското взаимно училище, братя Мустакови го цанят за помощник на Неофит Рилски.
Докато е учител в Габрово Хр. Костович работи върху своята първа книга „Месецослов или календар вечний“, която е отпечатана в Букурещ през 1840 г. Книгата е с религиозно-проповедническо съдържание, но тя има и енциклопедичен характер. За нея авторът пише: „Месецослов или календар вечний собран от различни други, украсен с много назначения потребни секиму человеку и издан на български за потреба на еднородците от Христодул К. Сичан Николов“. В книгата Костович включва и своето първо и единствено стихотворение „Прослава на древните българи и отечеството им“, което той написва докато пребивава в Габрово.[12] Книгата Христодул Кастович посвещава на габровския чорбаджия Петър хаджи Христов, един от благодетелите на габровското взаимно училище. Всъщност от Габрово спомоществователите на книгата са общо 128 души.
Христодул Костович издава още собствени учебни пособия и учебниците „Българска аритметика“ (1845 г.) и „Граматика или буквеница словенска“ (1858 г.). След смъртта на Константин Фотинов през 1858 г. той заминава за Цариград и заема неговото място в екипа, работещ върху превод на Библията на новобългарски език. Това начинание продължава с години, като първото издание е публикувано през 1871 г. Освен него върху Библията работят д-р Елиас Ригс, д-р Албърт Лонг и Петко Р. Славейков. Пак в Цариград (ок.1864 – 1865 г.), той участва и в редактирането на списание „Зорница“, в което публикува много свои текстове. Последните години от живота си Христодул Костович Сичан-Николов прекарва в родния си град.
Йосиф Соколски (ок. 1786 – 1879) е църковен деятел, основател на Соколския манастир. Роден като Тодор Петрович в село Нова махала, днес квартал в Габрово. Според Васил Друмев, той произхожда от „здрав балканджийски род“. На четмо и писмо вероятно е бил научен от селския свещеник, а по други сведения това е станало в сопотското килийно училище. Към 1802 г. става послушник в Троянския манастир, където приема монашество. В по-късната му биография е отразено посещение на Света гора (Атон), откъдето донесъл ръкописа на „Габровски сборник“, в който е описано житието на свети Онуфрий Габровски. На 1 май 1826 г. Йосиф става игумен на Калоферския мъжки манастир.
През 1832 г., вече като архимандрит, Йосиф Соколски пристига от Троянския манастир в Габрово, за да построи девически манастир на местността Сокола (над с. Етъра). Жителите на Етъра наричали така скалата и хълма, и манастирът приема това име, с което е известен и днес – Соколски манастир. Архимандрит Йосиф изпъква като радетел за българската просвета. Не след дълго, в манастира се оформя група от момчета, които на славянобългарски език изучавали граматика, аритметика, география, писмовник и свещеното писание. Следващата стъпка на Йосиф Соколски е да основе в Габрово девически манастир „Свето Благовещение“ – през 1839 г. получава така нужния ферман. Най-напред са построени килиите (1840 – 1842), а самата църква е довършена през 1846 г. Както пише д-р Петър Цончев: „За неуморната му дейност по събиране средства за тяхното изграждане, разширяване и разхубавяване той спечелва почитта и уважението на всички габровци“.
Към средата на XIX в. сред черковните среди се засилва борбата за независимост на българската православна черква от гръцкия патриарх. По същото време сред българите в Цариград се заражда идеята за уния с Римокатолическата църква като алтернатива на подчинението на българската църква на гръцката патриаршия. Йосиф Соколски е бил от дейните привърженици на идеята за независимост на българската църква. През ноември 1860 г. архимандрит Йосиф заминава за Цариград, където е избран като най-подходящо лице, което да бъде ръкоположено от папата за българки патриарх.
В средата на март 1861 г. Йосиф Соколски, заедно с дякон Рафаил Попдобрев, Драган Цанков и Георги Миркович заминават с параход за Италия. На 2 април 1861 г. в Сикстинската капела в Рим той е ръкоположен от папа Пий IX в архиепископски чин и апостолски наместник на съединените българи. Руската дипломация е силно обезпокоена от унията, като вижда в нея заплаха за влиянието на Русия върху българската православна църква и върху българското население в Османската империя. Граф Игнатиев се опитва да „вразуми“ Др.Цанков и Соколски, но те са неумолими. До края на живота си Йосиф Соколски се подписва като „архиепископ“.
През 1862 г. Соколски се установява в манастира Киевско-Печорска лавра. През същата година той успява да си издейства място близо до манастира Китаевска пустиня, подчинен на лаврата, намиращ се недалеч от Киев, на брега на р. Днепър. Там той засажда лозе с помощта на бесарабски българин, който живеел в Киев. Скоро била построена и малка къщичка, като мястото нарекли Болгарский хутор (Български чифлик). През 1869 г. там била построена и малка църква (параклис) „Св. Кирил и Методий“. През всичките години, прекарани в Русия, Йосиф Соколски многократно подава писмени молби да му бъде разрешено завръщане в България, но поради различни причини това му е било отказвано. Архиепископ Йосиф Соколски умира на 30 септ. 1879 г., погребан е в Киевско-Печорската лавра в Киев.
Женското съсловие не остава по-назад и също взима участие в духовното и просветно дело. Мария Константинова Куцарова – монахиня Зиновия Константинова (1823 – 1908) е изтъкната учителка, директорка на девическото училище и игуменка на девическия манастир в Габрово. Родена в китното казанлъшко селце Габарево, Зиновия е доведена в началото на ХІХ век в Габрово от архимандрит Йосиф Соколски и оставена послушница в току-що основания от него Девически манастир „Свето Благовещение“. При Христодул Костович усвоява основни предмети – аритметика, краснопис, правопис, естествени науки и др., учи гръцки език. Към средата на XIX в. семейството и се преселва във Влахия, в град Тулча, и там тя продължава развитието си. Избира за свой път благочестивото служение на Бог. Подстригана е за монахиня в женския манастир „Циганещи“ при Букурещ и приема името на мъченица Зиновия.
През 1856 г. габровските първенци решават, че вече е време на местна почва да се открие девическо училище и предоставят одаята на храм „Св. Троица“ за обучение на момичета. Познавайки Зиновия Константинова от пребиваването и в Девическия манастир, те и отправят писмо и я канят в Габрово. През ноември същата година тя е назначена за първа учителка в новосъздаденото девическо училище, където провежда занятията в класната стая в храма „Св. Троица“, обучавайки на четмо и писмо много девойки. След повече от 20 години учителстване от септ. 1884 г. Зиновия Константинова е игуменка в Габровския девически манастир „Свето Благовещение“. Завършва земния си път на 85-годишна възраст именно там – на 23 февр. 1908 г. тя почива в килията си. Погребана е в двора на обителта.
Друга запомняща се личност е Неофит Соколски, известен сред габровци като хаджи поп Неофит. Родом от с. Етъра, той е сродник на архиепископ Йосиф Соколски, който го взема при себе си в манастира и го подстригва за монах. Учи в Габровското взаимно училище и в класното училище при Христодул Костович.Там научава и гръцки език. От 1 януари 1854 г. става преподавател – занятията води в класна стая на храма „Св. Троица“. След две години учителстване купува място и заедно със своите ученици построяват училище, известно като поп Неофитовото школо.
На 4 май 1860 г. йеромонах Неофит Соколски оставя паметна бележка в църковна книга в църквата „Света Богородица“, в която е упоменато, че Габрово е провъзгласено за град. По този повод от 2 до 5 май 1860 г. в Габрово пребивават русенският областен управител Кямил паша и търновският каймакамин Фехим паша, които участват в общоградските тържества. Текстът от църковната книга на църквата „Св. Богородица“ гласи: „1860 майа 4, Нашето село Габрово ся провъзгласи за град от тяхно превъзходителство.“[13] Йеромонах Неофит често събира жените от града, чете им Евангелието и им разясняват текстовете. Той бил не само отличен преподавател, но и много добър за времето си черковен проповедник. По време на големите празници служи в някой от четирите храма в Габрово. През 1866 г. се връща в Соколския манастир, от където се отправя на поклонение на Божи гроб. Хаджи поп Неофит завършва земния си път на 80-годишна възраст в Соколски манастир.
Стефан Станимиров (1823 – 1897) е също почитан духовник, свещеноиконом и общественик. Роден в Габрово, в семейството на майстора чаркчия Станимир, за когото се смята че пръв е пренесъл гайтанджийски чарк от Брашов (Трансилвания) в Габрово. След като завършва габровското килийно училище и взаимното училище, Стефан Станимиров започва да внася църковни книги от Русия, с които снабдява храмовете в Търновска и Ловчанска епархии. Партньор в това му начинание e габровския търговец Васил Рашеев. През 1858 г. приема свещенически сан. През 1865/ 66 г. като настоятел, заедно с брат си свещеник Рачо Станимиров, са сред организаторите на строежа на габровскиата църква „Успение Богородично“, в която двамата отци служат до сетните си дни. Храмът е едно от изкусните творения на тревненския майстор Уста Генчо Кънев,
През 1867 г. Ст. Станимиров е избран за архиерейски наместник. Тогава той се включва активно в борбата за независима българска църква – съставя прошения и протести, представлява габровска околия на първия събор за изработване на привременен устав за управлението на Търновска епархия (1869 г.). През 1871 г. организира набиране на средства за новоучредената екзархия. При посещението на Иларион Макариополски в Габрово, владиката отсяда в дома на поп Стефан и му присъжда офикията Иконом. В същото време свещеник Стефан оглавява комисията за довършването на сградата на Априловска гимназия. Стефан Станимиров оставя своето име и с друго благородно начинание – построява кладенеца на извора „Вонещата вода“ край Габрово по пътя за Узана.
Носители на новото и непреходното сред габровци са още две имена: Иван Гюзелев и Христо Цокев.
Иван Гюзелев (1844 – 1916) е просветен деец, математик, философ и политик.Той е един от основоположниците на гимназиалното образование по физика в България. Получава първоначално образование в родното си Габрово, а през 1860 г. следва в Херсонската духовна семинария в Одеса. През 1867 г. завършва семинарията, а през 1871 г. – Физико-математическия факултет на Новорусийския университет. От 1871 до 1876 г. е учител по математика и физика в Априловската гимназия в Габрово, като същевременно е един от авторите на учебната програма в училището. Там обзавежда и първият учебен кабинет по физика у нас. Уредите за него Гюзелев поръчва от Австрия – те пристигат с кораб по Дунава. През 1873 г. Ив. Гюзелев съставя и издава учебници по геометрия и физика. От 1878 г. живее в София, където през 1879 г. е народен представител и секретар в Учредителното събрание. От 1880 г. е министър на народното просвещение в правителството на Драган Цанков. Дописан член на Българското книжовно дружество (БКД, дн. Българска академия на науките) от 1875 г. и действителен от 1884 г. Оттегля се от политическия живот и умира на 6 окт. 1916 г. в София. Иван Гюзелев е баща на първата българска композиторка – Богдана Гюзелева-Вулпе (1878 – 1932).
Христо Цокев-Живописеца (1847 – 1883) е първият художник – габровец със специално завършено образование. Впоследствие се превръща и в един от първите български даровити и добре школувани художници от предосвободителната епоха. Още като невръстно дете заминава с група габровски поклонници за Света гора, Атон. Остава в Хилендарския манастир през 1859 г. като послушник и проявява влечение към живописта. Помага на иконописците там, които забелязват неговите дарби.
След известно време, прекарано по светите земи, благодарение на един руски поклонник заминава за Русия. От 1860 г. е ученик в Киевската духовна семинария и приема монашески сан под името Харалампий, от което се отказва през 1867 г. при постъпването си в Московското училище за живопис, скулптура и архитектура. След като завършва това училище, той се завръща в Габрово. Тук рисува портрети на своите съграждани, изписва икони за църкви и манастири. Оттогава датира и прозвището Живописеца, което измества фамилията му Цокев.
През 1875 г. младият художник е поканен да рисува икони в църквата „Св. св. Кирил и Методий“ в Свищов. Не след дълго емигрира в Гюргево. Там остава до Освобождението, като през цялото време рисува портрети и икони за църквите в Гюргево, Александрия и др. румънски селища. През 1879 г. се завръща в Габрово. На 15 ноем. 1879 г. е назначен за учител по чертане и рисуване в новооткритата Габровска гимназия. В свободното си време отново рисува портрети, пейзажи и икони. Умира твърде млад на 36 години.
В миналото на Габрово могат да се проследят десетки паметници на културното наследство, в които е отразен възрожденския дух на епохата. Строят се красиви вкъщи, чешми, мостове, часовникова кула, църкви и др. В архитектурния му вид се откроява един забележителен обект – Дечковата къща, известна още като „Къщата на спомените“. Тя е построена през 1835 г. и неин собственик е богатият търговец Алтън Дечко. Изящните мебели, сервизи и предмети, донесени от далечни европейски градове, впечатляват с изкящната си изработка и говорят за високия статус и изискания вкус на заможните габровци. Дечковата къща е единствения засега съществуващ паметник на жилищната възрожденска архитектура в Габрово. Такива къщи са запазени до първата половина на ХХ в. след което във връзка с ускорената индустриализация на града изчезват от местния архитектурен пейзаж. На 1 ноем. 1883 г. в къщата е основан габровският клон на Българско дружество „Червен кръст“.
Един от символите на Габрово е часовниковата кула – построена през 1835 г. Общата височина на кулата е 27,70 м. Кулата е изградена за 6 месеца с доброволния труд на населението и с пари от габровския еснаф. Нейното откриване е на 11 март 1835 г., а на 1 юни същата година е монтирана камбаната. Камбаната е произведена във Виена през 1792 г. За да се получи разрешение за нейното построяване, майсторите на кулата слагат на върха полумесец за възхвала на Аллах[14]. В южната страна на основата е запазен надпис на османотурски език от стара часовникова кула. В търговския тефтер на Хр. Рачков за периода 1792 – 1820 г. е отбелязано, че в Габрово има махала Сахат, т.е. „Часовника“. Вероятно там е бил монтиран градски часовник, който по летописни записки е бил унищожен при пожар през 1798 г.
Кулата се състои от три части, като долната е изградена от камък, средната е осемстенна, изградена от тухли и с мазилка, а най-горната представлява конусовиден ламаринен покрив носен от 6 колони. Основата и има квадратна форма, а височината на най-долната част, изградена от неизмазани камъни е 13,7 м. Над нея е изградена шестоъгълна призма с височина 7,5 м, над която е поставен циферблатът на часовника. Работата по часовниковия механизъм е дело на Иван Сахатчията. Първоначално времето се отмерва с ударите на камбаната. През 1882 г. е поставен циферблата, който е с квадратна форма и с римски цифри. Часовниковият механизъм се задвижва от два каменни топуза, всеки от който тежи около 30 кг, свързани с телено въже. В основата на кулата в началото имало две чешми – от южната и от западната страна, като в съвремието е останала само тази от западната страна – т.нар. „конашка чешма“.
С разрастването на Габрово и развитието на занаятите, търговията и промишлеността, се налага градът да се простре от двете страни на река Янтра, както и около нейните притоци. От XVIII до XX век в Габрово са построени около 20 моста. Всеки от тях има своята история, понякога обвита в легенди. Сред тях по-значими са: Конашкият (Игото), Каменският (Шиваров), Баевият, Бичкинският, Падалският и Хаджицоневият.
Конашкият мост е най-старият каменен мост в Габрово, построен през 1749 г. при скалите Грамадата, когато се активизира движението по пътя Габрово-Ловеч-Плевен-Видин. От началото на XIX век получава името си Конашки мост, поради близостта му с турския конак в подножието на хълма Баждар. Историографите братя Христо и Петър Гъбенски определят необходимостта от изграждането му като връзка с „доста нарасналата“ по левия бряг на Янтра нова част на селището. Според легендата, моста е плод на усилията на майстор Дамян. Датата на съграждането му е била записана в надпис на кирилица върху плоча, издигната в средата на левия перваз на моста. Тази плоча се е съборила при голямото наводнение през 1897 г. След природното бедствие на мястото на Конашкия мост е построен по-нов, назован Игото. От стария мост днес са запазени само красивата колона и надписа, които се съхраняват в градския музей.
Каменският мост или Шипка – предшественикът на Шиваров мост, е построен през 1788 г. и е вторият мост над Янтра след Конашкия. По това време Габрово все още не е достигнало с къщите си до тази местност, но построяването му се налага от промяна в маршрута на пътниците към Балкана. Сведенията за стария му вариант са оскъдни.
През 1855 г. е построен Падалският мост. Този мост е създаден след разрешението на султан Абдул Меджид I (1839 – 1861), по настояване на габровци, заради разширението на селището по левия бряг на Янтра. От лявата страна на моста е била ситуирана една от кожарските фабрики на братя Калпазанови. Падалският мост е съборен през 90-те години на ХХ век.
Бичкинският мост е построен през 1882 г. (в други източници 1871 – 1872 г.) от ученика на Уста Кольо Фичето – майстор Минчо Стоянов. Тогава мостът свързва двата бряга на река Янтра при село Бичкинята. Подобно на Падалският мост, през 90-те години на ХХ век старинният мост е взривен и съборен. „Градът на мостовете“ губи още един архитектурен паметник от Възраждането.
Хаджицонев мост е изграден над река Паничарка, за да улеснява пътниците по пътя от Габрово през Шипченския проход към Южна България. Преди създаването му пътуващите са прегазвали брод на мястото, където се сливат реките Паничарка и Козещица. Благодарение на моста движението по пътя се оживява и това е причина да придойдат нови жители. Преданието разказва за Минчо Кисьов от с. Недевци, който отваря касапница и кръчма край моста през 1886 г. и за Христо Владков от с. Лисец, който се заселва през 1899 г. и също става кръчмар. Това са първите жители на новата махала Хаджицонев мост.
Няколко са легендите за създаването на моста. В една от тях се казва, че някой си Цоню от габровските села прекарвал овце за продаване. Но когато пристигнал при брода на Паничарка, завалял дъжд, водите придошли и вече не било възможно да се премине. Тогава Цоню намерил пещера във варовитите скали, в която имало загаснало огнище. В дъното на пещерата той видял съд с турски лири и писмо със следното послание: „Който намери парите, задължава се да направи мост на това място“. Наскоро след това дошли арнаути, за да правят вар, и Цоню ги цанил да построят мост. Впоследствие овчарят ходил на Божи гроб, станал хаджия, прочул се и мостът бил наречен на негово име.
Баев мост е един от малкото запазени възрожденски архитектурни паметници в Габрово. Построяването му (1855 г.) става наложително при разрастването на Габрово по левия бряг на река Янтра, както и поради идеята за преместването на Габровското (Априлово) училище в нова сграда. Днес мостът е реставрира и се използва само от пешеходци.
Две са църквите в Габрово, които са знакови за възрожденската епоха – „Свети Йоан Предтеча“ и „Успение Богородично“. „Св. Йоан Предтеча“ е най-старият православен храм запазен в града, находящ се в кв. Камъка и местността Петкова нива. Липсват писмени източници за създаването – най-вероятно това е станало през XVI век. След големият пожар от 1798 г. църквата е разрушена, но е възстановена бързо през пролетта на следващата година. Камбанарията на църквата е построена през 1870 г. западно от църквата и се вижда от целия град. Църквата има забележителен дърворезбован иконостас, изработен от майстор Георги Резбар през 1814 г. За съжаление през юни 1949 г. камбанарията е съборена и на нейно място е построен друг обект. Това е първата религиозна постройка, която т.нар. „народна власт“ разрушава в Габрово.
Църквата „Успение Богородично“ („Успение на Пресвета Богородица“) е шедьовър на българската възрожденска църковна архитектура. Тя е разположена в централната част на града с изглед към един от най-красивите каменни мостове на река Янтра – Баев мост. Построена е от големия възрожденски майстор Уста Генчо Кънев, който е архитект на сградата на Априловска гимназия, както на църковни сгради във Влахия и Гърция. За този храм Феликс Каниц (1871 г.) написал: „В последната църква „Успение на Пресвета Богородица“, издигната от вещия тревненски майстор-строител Генчо през 1866 г. нова сграда, има много красива резба от орехово дърво; за изгледа на града тя е не по-малко величествена от новото училище с 19 фасадни прозорци.“
В градинката до църквата се намира параклисът на Света Петка Габровска – духовната покровителка на града. През 1704 г. с хюджет, което е решение на кадията в Търново, основаващо се на свещена султанска заповед, жителите на Габрово получават разрешение да ремонтират църквата си „Света Петка“. Основанието за това разрешение е, че тя е „от преди завладяването“. Този документ е доказателство за съществуване на достатъчно голямо селище с църква по времето на Второто българско царство, което се запазва и в следващите векове. Но тя не е възстановена, а през 1804 г. южно от нея е изградена нова църква „Успение на Пресвета Богородица“, при това без официално разрешение от властта. Тя е малка, схлупена и вкопана в земята. Когато става ясно, че липсват документи за изграждането и, габровци временно настаняват в нея самарджии (майстори на седла за коне), за да предотвратят затварянето и.
През XIX в. Габрово е просветен, търговски и стопански център в друг мащаб. Жителите на града са добили определено самочувствие и желаят по-величествен храм, който да им подхожда. Затова старата църква е разрушена на 5 май 1865 г., а седмица по-късно започва строителството на новата сграда. Храмът е завършен през 1866 г. и е наречен „Успение Богородично“. През 1872 г. в него е ръкоположен за търновски митрополит Иларион Макариополски.
Църквата представлява трикорабна базилика, с два купола и две редици от по четири колони. Майсторът е автор и на декоративната украса на църквата, състояща се от каменни релефи с растителни и животински мотиви. Иконостасът е изработен от липово дърво само за 3 години (1882 – 1885) и е забележителен образец на следосвобожденската дърворезба. Иконите по фасадата са реставрирани от чешкия художник Адолф Селоф.
В близост до Габрово в югоизточна посока се намира още един православен обект със същото име – „Успение Богородично“, наричан още Соколски манастир, Габровско-Соколски или Габровски манастир. Манастирът е разположен в местността Соколова пещера по горното течение на река Янтра, сред северните склонове на Стара планина и е основан в началото на 1833 г. Местността Соколова пещера дава името както на манастира, така и на неговия създател архимандрит Йосиф Соколски.
Църквата и жилищна сграда към нея са построени от известния първомайстор Константин от Пещера, който впоследствие ще построи още и съборните църкви на Троянския и Батошевския манастир. Новооснованият манастир е тържествено открит на 15 авг. 1834 г. от митрополит Иларион Търновски. През 1836 г. Йосиф Соколски организира в манастира училище, където за кратко време учител е Неофит Бозвели. Дякон Иларион е изпратен в Търново да изучи псалтира, да търси и подготвя учители.В манастира Йосиф Соколски разкрива и книжовен център.
Години наред църквата на Соколския манастир стояла без украса. Тя била без стенописи, без хубав иконостас, с лоша подова настилка. Руският вицеконсул от Пловдив Найден Геров, който посетил манастира на храмовия му празник (15 август) през1858 г., с възмущение отбелязал, че църквата е оставена в занемарено състояние, лишена от всякакви украшения, дори нямала и храмова икона „Успение Богородично“. През 1862 г. поп Павел Зограф от с. Шипка, Казанлъшко, украсява със стенописи наоса на църквата и нартекса ѝ. Същата година е изработен и иконостасът с царски и празнични икони от изтъкнатите представители на Тревненската школа Йоаники папа Витанов, Симеон Цонюв и др. В купола е изобразен пророкът Исус Христос. Храмовата икона е рисувана от габровския живописец Христо Цокев и е негово дарение. По време на Руско-турската война от 1877 – 1878 г. манастирът е превърнат във военна болница. В параклиса на манастира са запазени иконите на Св. Богородица и Исус Христос, рисувани от Захари Зограф[15]. В двора с жилищните корпуси се намира известната Соколска чешма, която по всяка вероятност е дело на големия строител Никола Фичев от 1868 г.
Габрово в края на XIX в.
Използвани източници
Атанасов, Ж., Конев, Ил. Светилник на новобългарска просвета. Сборник. – София: Народна просвета, 1966.
Габровски, Ил. Хора и събития от Габровския край. – София: ИК ДБ Мария, 2003.
Мартинов, Ал. Габрово презъ Възраждането. – София: Печатница И. Немировъ, 1940.
Мутафчиева, В. Габрово. – София: Отечествен фронт, 1963.
Цонева, Д., Цонев, М. Имало едно време в Габрово. – София: Фондация – Българска литература, 2008.
[1] Охраната се извършвала от постове нубеч – съставени от 6-12 души, които пребивавали в беклемета и дървени стражеви кули. Сигнализацията между отделните караули се извършвала с тъпани.
[2] Гюлханският хатишериф е султански указ (наречен още и първият акт на Танзимата), издаден от султан Абдул Меджид (1839 – 1861) и обнародван на 3 ноем. 1839 г.
[3] Открит е през 1964 г.
[4] Ерминиите са ръкописни напътствени описания на техниката и иконографията на църковното изкуство, зографски наръчници.
[5] Днес с. Малини.
[6] По онова време занятията по дескриптивна геометрия се водят по учебни помагала, направени от самите преподаватели.
[7] В австро-унгарската столица В. Априлов учи медицина (1807 – 1809).
[8] Той остава неиздаден, но ръкописът е един от първите извори за българските народни песни.
[9] Обикновено се приема, че Неофит Рилски е роден през 1793 г. в Банско, но според други сведения това става през 1790 г. в село Баня (Гулийна баня), Разложко.
[10] Още е наричана белланкастерска; побългарения му вариант е взаимоучителната метода.
[11] Според други източници той е роден в с. Драгановци, наричано в миналото и Нова махала.
[12] Това стихотворение наред със стихотворенията „Ода на Софрония” от Д. Попски, „Ода на Венелин” от Г. Пешаков и „Похвалата” от Н. Рилски е едно от първите български стихотворения, публикувани през епохата на Възраждането от XIX век.
[13] Според краеведите братя Гъбенски, Габрово е обявено за град на 1 май.
[14] През 1920 г. полумесецът е повреден от гръмотевица.
[15] От основаването си до 1959 г. манастирът е бил мъжки и в него са служили над 100 монаси. Монашеското братство се е оглавявало от 15 игумена. През 1839 г. архимандрит Йосиф Соколски основава в Габрово девическия манастир „Свето Благовещение“, който е взривен през 1959 г. от комунистическата власт и монахините са преместени в Соколския манастир.
