Житният пазар в София
На територията на днешната столица София съществуват следи от най-дълбока древност. В античните времена тук укрепено селище създава тракийското племе серди през V – IV в. пр. Хр. След завладяването му по-късно от римляните то е наречено Сердика по името на това племе. Превърната в голям и добре устроен град, Сердика достига своя връх при императорите Марк Улпий Траян (53 – 117) и Константин Велики (306 – 337). В избора си за нова столица император Константин се колебае между Сердика и, която нарича „Моят Рим“, и Византион. През 809 г. градът е завладян от хан Крум и включен в пределите на Българската държава. През следващите столетия, под името Средец, Триадица и София, е един от най-важните центрове на Балканския полуостров. Османските турци го завладяват през 1385 г. и го превръщат във важен административен център.
В доклада на османския военачалник Лала Шахин до султан Мурад I през 1384 г. четем: „Тя [Софийската крепост] е била столица и главна постоянна резиденция на всички кюфарски[1] военачалници, велможи, сановници и главнокомандващи… Софийската котловина е с изобилно земеделие и скотовъдство, тя може да храни за дълго време огромна войска. Военни продоволствия, припаси и военни железарски работилници има в крепостта предостатъчно и от там може да се набави всичко, що е потребно за войската им. Производителни заведения, занаятчийници и работилници в София има доста. Там се обработват тънки и дебели вълнени и памучни платове, с които се обличат както кюфарските войници, тъй и многобройното население, което живее там. София, като заобиколена от близки гори и планини, има преизобилно студена балканска вода за пиене на населението и за поене на многобройните стада, с които тъй много се слави тая страна. Климатът е добър, умерен и много здравословен. Овощия от всякакъв вид и лозя има там в изобилие. Търговията в града е доста развита, защото на всички страни се съглеждат наредени като пиявици пътища, по които сноват насам-натам пътници търговци, търговски кервани с разни стоки и изделия, които се работят в София и се разпространяват по всяка посока из Румелия и по-далече. Пътищата и друмовете са много големи. Полето и горите са пълни с изобилна трева и овощни дървета, има и големи балкански дървета за градежи. По Софийската котловина се забелязват много диви животни като чакали, вълци, сърни и др., та София и Софийското поле представляват истинска райска и ябълчева градина. При това, вътре в града има и минерални горещи извори, що служат за нуждите на населението, което е доста красиво, едро и стройно наглед, с весело настроение“.
Тази пасторална картина от края на XIV в. ни дава някаква представа за значимостта на София от военна и административна гледна точка, природните условия, стопанството и характеристиката на населението. Трябва да отбележим, че успоредно с упадъка на Османската империя градът губи своето стратегическо значение и към началото на XIX в. се превръща в обикновен провинциален град. Към всичко това следва да се прибави големият пожар от 1816 г., чумата от 1857 г. и двете земетресения – съответно през 1818 и 1858 г. Независимо от това София си остава все пак един от важните български градове, което се потвърждава с присъствието на консули от Франция, Италия и Австро-Унгария. По свидетелства на посетили града през 1862 г. американски мисионери, той има около 30 хил. жители, 1/3 от които българи, а самият град „има доста сиромашки вид, но сега българската му част бързо се замогва“. През 1864 г. градът става център на Софийския санджак в новосъздадения Дунавски вилает, а от 1876 г. той е административен център на Софийския вилает, който обхваща голяма част от съвременна Западна България и извън сегашните и граници – от Копривщица до Ниш и от Горна Джумая (Благоевград) до Пирот с Орхание (Ботевград), Враня (дн. Юж. Сърбия), Самоков и Прокупле (Поморавието).
Това е вече време, в което модернизацията и духовния живот си дават среща. Все по-често започват да се срещат лични библиотеки, появяват се различни читалища и дружества. През 50-те години на XIX в. българите имат своя община, 7 църкви и 2 светски училища – взаимно (основано в 1825 г.) и класно, а килийни при църквите и манастирите има още от времето на Софийската книжовна школа. Това се посреща с неприязън от елинската клерикална общност, всъщност конфликтите с гръцкото духовенство датират още от 1818 г. Въпреки трудностите, това не пречи на будните и напредничави просветители в София да запалят искрата на Новото време: в 1867 г. е основано читалище „Цвят“, българското женско дружество „Майка“ е от 1869 г., а в 1874 г. е създадена ученическата дружина „Напредък“. Тук Баба Неделя основава първото девическо училище в българските земи. От 1859 г. започват празненствата в чест на славянските първоучители св. Кирил и Методий.
Според летописната книга на църквата „Св. Неделя“, обозначавана в миналото като кондика, най-ранните данни за училище в София са от 1825 г., за което се заделят средства за заплата на даскал Йончо. В кондиката на „Св. Петка Самарджийска“ от 1827 г. има записани средства за заплата на даскали, които изписали и църковния олтар. През 1828 г. доведеният от хаджи Никита учител Стоимен Рилчанин отваря в дома си частно училище, където преподава буквар, свещена история, землеописание, гръцки език, катехизис и църковно пеене. През 1839г. Захарий Круша въвежда в София взаимоучителната метода, а десет години по-късно в двора на църквата „Св. Неделя“ е построена двуетажна каменна сграда за ново училище, към което през 1857г. се организира класно училище, чийто главен учител е Сава Филаретов. Той става инициатор и за откриването на девическо училище, като за целта довежда и първата преподавателка за него – Неделя Петкова.
През 1866 г. отваря врати и едно интересно за времето си училище – училището за наука и занаяти, което приютява сирачета, като се грижи за препитанието, възпитанието и бъдещето им. Училището се намира в мах. Бали ефенди (дн. Княжево). През 1870 г. отваря врати и училището, което просвещава хората от различни възрасти – неделното училище. Активно участие в целия този период имат Константин Геров (брат на Найден Геров), Веселин Груев (брат на Йоаким Груев), Михаил Буботинов и др. До Освобождението в София се събира сериозна група „словесна“ интелигенция, която се превръща в двигател на културния напредък.
Като пръв учител в София може да бъде определен Захарий Круша (1810 – 1881), който е поканен да преподава по взаимоучителният метод. Роден в Самоков, той учителства на различни места, но по-голяма част от живота му преминава в „шоплука“. През годините Круша събира много фолклорни и етнографски материали. Негови песни има в антологията на Огюст Дюзон „Chansones populaires inedites“ (Париж, 1875). 288 пословици и поговорки, 17 песни, заедно с изследването „Обичаи, които се держат от софийските жители и някои достопримечателни назначения“ се намират в ръкописния фолклорен сборник на Н. Геров. В Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ се пази негова ръкописна гръцко-българска граматика. Той напечатва също така „Календар, сочинен от знаменитаго астронома Казамия за лято 1854″ – в превод от гръцки.
Сред първите ученици на Захарий Круша е една твърде колоритна личност – Манол Лазаров (1826 – 1881), учителствал в София между периода 1860 – 1871 г. През 1858 г.той издава в Белград „Разна любовна песнопевка“, в която освен негови творби, включва и такива на П. Р. Славейков, Йоаким Груев, Кръстьо Пишурка, Добри Чинтулов и др., а също така и български и турски народни песни, записани с кирилица. В стиховете на М. Лазаров преобладава любовната тъга и възхитата от любимата, откриват се и опити в пейзажната лирика. Творецът публикува своите писания в „Българска гусла“ и „Вечен календар“. Лазаров използва псевдоними като Един шоп от Витош планина и Един шоп от Люлин планина. През 1881 г. организира постановка на „Райна княгиня“ в София.
С назначаването на Сава Филаретов (1825 – 1863) за главен учител на София през 1857 г. започва нов етап в развитието на българското светско образование в града. Сава и съпругата му Йорданка, оставят ярка диря в културния живот на възрожденската епоха. През 1858 г. Сава Филаретов изработва и публикува „Устав на Софийското българско училище“. В него се определя управлението на училището – поддръжка, права и задължения на учениците и техните родители, както и обществения статут на училището, неговата двустепенност – взаимно и класно и доброволните пожертвувания на гражданите за издръжката му.
Инициативата на Филаретов за организиране и на Девическо училище в София, среща материалната подкрепа на софийския първенец Димитър Трайкович. Откриването на „Трайковото училище“ през 1859 г. е с тържествен водосвет и реч на учителя Сава Филаретов, в присъствието на представители на местната власт и европейски дипломати. Името на Филаретов се свързва и с противопоставянето на местния представител на Цариградската Патриаршия, с борбата на софиянци срещу гърцизма и включването им в движението за независима българска църква.
Таван от Софийска къща
Към творческата биография на Сава Филаретов може да се прибавят и други полезни дейности. Той обнародва 3 народни песни в „Български книжици“; стихотворението „Възпоминание за Никола Д. Катранова“ в „Месецослов на българската книжнина за 1859 г.“. Отпечатва „Служба преподобним отцем нашим равноапостолним Методию и Константину, нареченному Кирилу, епископам Моравским, учителем славенским“ (Цариград, 1862). Сава Филаретов урежда издаването на речника на Неофит Рилски, организира също така спомоществователството за „Горски пътник“ на Г. С. Раковски.
Една от първите ученички в девическото училище е родената в София Йорданка Хаджи Коцева (1843 – 1915) – бъдеща съпруга на Сава Филаретов. Нейният баща е голям родолюбец и подпомага духовното развитие на съгражданите си през 60-те и 70-те години на XIX век. Тя сключва брак със Сава на 16 октомври 1860 г., когато е едва 17-годишна. След 1861 г. младото семейството е принудено да напусне София в посока към Русия, а през следващите няколко години пребивават в Одрин и Цариград – на тези места съпругът и работи към руското консулство. Сава Филаретов умира в Кайро през 1863 г., където работи като вицеконсул.
Останала вдовица твърде млада, Йорданка Филаретова за определен период от време живее в чужбина, но през 1869 г. се завръща в родния си град. Тя е единствената жена в София, към която, в знак на уважение, се обръщат с „госпожа“. Около нея се събират много софийските гражданки. През 1869 г. по нейна инициатива в София е основано женското дружество „Майка“. То подпомага бедни деца, отваря и поддържа училища, организира сказки, насърчава и подпомага желаещите да се учат. След Освобождението „Госпожата“ продължава своята обществена дейност. По време на Сръбско-българската война (1885) става милосърдна сестра. Тя е първата жена в България, наградена с почетния знак на Българския червен кръст – „Голям червен кръст“, учреден от княз Александър Батенберг I.
Още една жена – Неделя Караиванова (1826 – 1894), известна повече като Баба Неделя, остава своето име във възрожденския Пантеон. Родена в задбалканския Сопот, тя получава грамотност по взаимоучителната метода в Сопотския девически манастир. На 19 години се омъжва за търговеца Петко Караиванов, който е вуйчо на Васил Левски. Майка на шест деца, тя има съдбата на вдовица, след като мъжът и умира от холера. По препоръка на Найден Геров става учителка в новооткритото девическо училище в София (1858 – 1861), където работи със Сава Филаретов. По-късно учителства в Самоков, Кюстендил, Прилеп, Охрид и Велес. През 1871 г. с подкрепата на монасите от Зографския манастир основава смесено българско училище във Вардарския квартал на Солун. Тук се включва активно в борбата срещу гъркоманите и създава дружество „Българска зора“ След Освобождението живее в Кюстендил, а през 1879 г. се заселва в София, където умира.
Много важна в този период е ролята на дарителите. Една от най-дейните фигури в това отношение е Иван Денкоглу (1791 – 1861). Той е роден в село Балша, Софийско. Запомнящите се добри дела от негова страна не са малко: със собствени средства построява училище в София (което функционира и до днес), преди смъртта си завещава личната си библиотека на Софийското класно училище. В уважаван софийски първенец се превръща и споменатия по-горе Димитър Трайкович (1817 – 1880), който е родом от Велес. През 1860 г. той отпуска средства за построяване на девическото училище и закупува цялото оборудване за него. През 1879–1880 г. е избран за кмет на столицата.
Може да се каже, че София е един от градовете, който първи се включва в борбата за църковна независимост. Още през 1847 г. българското православно население подава до Гръцката патриаршия молба да изпрати друг, достоен за званието си архипастир. По-късно, през 1858г., нова молба (алзухал) е подадена и до великия везир Къбръслъ Мехмед Емин паша, наричан в българските източници Мехмед Къбръзлията. През 1860 г. под натиска на миряните, Гедеон Софийски вече не споменава името на патриарха при богослужението. В този исторически момент се създава и „Софийско българско духовно направление“, което постепенно поема цялата власт и отговорности на епископията. В резултат на това, направлението принуждава Гръцката патриаршия да смени Гедеон с Доротей. Духовното направление поема грижата и за училищното дело в града, в резултат на което е създадено „Църковно-училищно настоятелство“. Най-голямото достижение на това време е останалото книжовно наследство – писма, дописки и журналистически изложения. Едни от най-активните автори на такива писма и дописки са учителите от двете училища в София. Техните писания и до днес са основен източник за събитията във Възрожденска София. Все повече се увеличават абонаментите за различни периодични издания, които не са малко – „Цариградски вестник“ (още от 1849 г.), „Български книжици“, „Читалище“, „Дунавски лебед“, „Македония“, „Турция“, „Гайда“, „Право“, „Съветник“ и др.
Това е и период, през който в София започва да се формира не просто интерес към книгата и нейното разпространение, но и по отношение към книжнината, към авторите и издателите. В предишните векове ръкописната книга е имала своята самобитна културна проява. Книгопечатането отменя необходимостта от преписи, но и изисква влагането на повече средства. Формира се читателска публика, в резултат на което възниква спомоществователството. За първи път спомоществователи софиянци са отбелязани в „Христоития“ („Благонравие“) на Р. Попович от 1837 г. Имена на жители от града и околните села присъстват в 30-те издадени книги през 1837 – 1874 г., чийто общ брой надхвърля 1200 екземпляра. Като настоятели на отделни книги са отбелязани 3. Круша, С. Андреев и В. Груев (учители), свещеник Т. Митов, хаджи А. Станков.. Понякога дейността по книгопечат се поема от училищни или църковни настоятелства.
Книгоразпространението на новата възрожденска печатна литература е свързано с имената на Коста Михайлов (след Кримската война 1853 – 1856 г.) и неговите последователи (през 70-те години). За кратко време се образува група от книжарски еснаф, която включва Стоян Табаков и съдружника му Никола Варцев, Никола Крушкин-Чолака, Георги Стоицев, Киро Геошев-Селянина. Те поръчват книги от изтъкнатите издатели Д. Ангелиди, Хр. Г. Данов, Др.Манчов. Освен София, книжарите непрекъснато обикалят околните близки и далечни села. Чохаджийския хан (близо до дн. Централна минерална баня) е център на културния живот в София, а читалище „Цвят“, открито през 1867 г. се превръща във важно книжовно средище. То се помещава в една стая в сградата на митрополията. Членовете му замислят и създаването на театрална трупа и на библиотека.
В истински духовен и книжовен център обаче София се превръща едва след Освобождението и най-вече след Съединението и това е време на интензивен духовен живот. В столицата започват да се издават специализирани литературни списания и много вестници. Литературният печат илюстрира статуса на българския културен живот, а на страниците му се срещат и дискутират традиционни схващания и модерни амбиции. Често зад отделните издания стоят формирани литературни кръгове със своя идейно-естетическа позиция. За напредъка в това отношение има значение и избирането на София за столица на България.
За да бъде избран град София за столица има няколко съществени аргумента. Ето становището на известния Константин Иречек в една негова статия от 1878 г.[2] „Най-сгодният за това място е градът София (Средец), който е разположен в прекрасна зелена долина между исполините Витоша, Рила и Балкана, на това място, гдето наскоро ще се срещнат четири важни железници, тъкмо в Средата на България, 38 мили далеч от Охридското езеро, 49 мили от Черно море при Бургас, 19 мили от Дунава при Лом, 22 мили от турските граница в Родопа…“
В спомените си Стоян Петков, чиновник за особени поръчки за Свищов и София във Временното руско управление от края на XIX в. също внася яснота в това отношение. „М. Дринов обясняваше – пише той, – че София трябва да бъде столица на България, защото столицата на Княжеството трябва да бъде възможно по-близо до останалите вън от Княжеството български провинции Тракия и Македония. Като се има предвид, че ще дойде ден, когато тия провинции ще влязат в пределите на Княжеството“.
София с часовниковата кула
В този ред на мисли, ще добавя още една гледна точка от дневниците на първото Учредително народно събрание в Търново от 1890 г. „Г-н Цанков се изрази: „Ний имаме две столици: Търново – историческа, и София – правителствена. Затова аз предлагам и занапред София да си остане за резиденция на княза, а в Търново да става коронацията на княза“. „Това предложение на г-н Цанкова се прие с вишегласие, за да се мине в протокола“ – се заключава в документа.
Гербът на София също има своята история. За създаването му ще се позова на един автентичен разказ на Хараламби Тачев художника, който е натоварен да изработи герба на столицата.[3] В литературния вестник „Развигор“ от 1937 г. той дава следната информация: „Повод да се снабди и София с герб бе Всемирното изложение в Париж през лятото на 1900 г., в което взе участие и България. Екзекутивният комитет при това изложение поиска и от нашата столица да представи един екземпляр от герба си, който да постави в тамошната тържествена зала… Тогава кмет на града бе г. Хр. Попов. Набързо той повика г. Мърквичка, директор на Рисувалното училище, г. Добруски, директор на Народния музей, и мен. Събрахме материал в свръзка с историята на града и се възложи на мен да изработя герба. Установих формата на щита, разделих го на четири полета, като запазих горните две за тези сюжети, които биха изказали името на града, а долните две – за другите сюжети, характерни за града. В горното дясно поле поставих образа на Ulpia Serdiсa – зает от една антична монета, за да подскаже старото име на София – Сердика; в горното ляво поле поставих църквата „Св. София“, от която столицата е добила сегашното си име; в долното дясно поле – Витоша, вековният свидетел на исторически събития; в долното ляво – златен балдахин, под който е изобразена статуята на Аpollon Medicus – като персонификация на минералните извори в и около София. И този сюжет е от една антична монета. По това време, когато работех герба, г. Добруски ми показа едно медалионче, намерено при разкопките на Трапезица – В. Търново. На него бе изобразен един лъв в скачащо положение и едно малко лъвче под него – върху червен емайл. Взех големия лъв и го поставих върху отделно щитче, което сложих в средата на общия щит, както се изразяват хералдиците. Този мотив служи и да подчертае, че София е приемница на старата столица В. Търново. Над щита поставих зидова корона, каквато имат право да носят само градските гербове. Княз Фердинанд – голям познавач на хералдическото изкуство, го много хареса и утвърди. От него се направи копие и се изпрати в Париж…“
Впоследствие този пръв герб на София е утвърден с указ № 115 от 29 април 1900 г. след конкурс от комисия на Столичния общински съвет измежду 12 проекта. Автор – Хараламби Тачев. През 1911 г. са добавени лента и текст, а през 1928 г. – лаврови клонки. Автор на промените е също Хараламби Тачев. Ако трябва да се обобщи накратко гербът на София синтезира нейното минало, настояще и бъдеще.
Как изглежда в цифри София през тези години? Непосредствено след Освобождението при преброяването през 1880 г. тя има 20 501 жители, което е 0,7 % от страната.[4] През следващите преброявания населението на столицата нараства с бързи темпове: през 1887 г. то е 30, 928 души, през 1892 г. – 46,593 д. и през 1900 г. – 67,789 д., което представлява 1,8 % от общия брой за страната, при 9,3 % за градското население. Тези темпове на нарастване се запазват и преди Балканските войни – през 1910 г. то наброява 102,812 души (при 2,4 % от страната и 12,4 % от градското население).
Ще бъде интересно през същите тези години да се види какъв е и етническия състав на населението. През 1880 г. българите са вече доминираща общност – 13, 195 души. Другите етнически групи са представени така: евреи – 4146 д., турци – 535, цигани – 776 и арменци – 71 д. През 1910 г. българите се открояват като компактна част и наброяват 81,051 д. Останалите миноритетни общности изглеждат така: евреи – 12,880, цигани – 2360, арменци –507, турци – 193. Прави впечатление увеличения брой на арменците, което е резултат от тяхната миграция заради гоненията в Османската империя, както и значителното намаляване на броя на турското малцинство. Последното пък се мести и локализира към големите турски анклави в България, както и се изселва към империята на султана.
Трайни свидетелства за съжителство на различни култури в София са някои религиозни паметници, част от които са съхранени и до съвремието ни. Освен православните храмове и църкви, днес продължават да функционират католическият катедрален храм, синагогата, джамията „Баня баши“ и др. За съжаление много от мюсюлманските култови сгради, които са съществували преди 1878 г., днес са заличени от националната културна памет.
Освобождението на България и обявяването на София за столица я заварват с много обществени и частни сгради с характерен ориенталски вид. Над града доминират силуетите на многобройни джамии. Данните за броя на джамиите в София варират през годините и в различните източници. От бележките на пътешествениците и мисионерите, минали към средата на XIX век, не може да се установи точният брой на джамиите в София. Едни казват, че били 70, други 50, Феликс Каниц отчита 45 такива, а Мехмед Дженгиз ги намира само 26. Според една статистическа информация от 1867 г. в София има 20 джамии, 13 молитвени домове, 7 медресета и 10 теккета. Панорамата над града била доминирана от иглите на техните минарета. Чужденците обрисуват османска София, сравнявайки я с „каменна гора“, която се забелязва отдалеч.
Значителна част от османските култови сгради били запуснати и изоставени още преди Освобождението. Някои от тях пострадали и били полуразрушени от голямото земетресение през 1858 г. Една тогавашна записка от книгите на Гигенския манастир гласи: „Да се знае како биде страшно земетресение, изпопадаха джамии у София и се тресе она седем месеца…Откак е София, не знае никой толко тресене.“ Сава Филаретов също отбелязва земетресението в едно свое писмо до Найден Геров, като посочва, че от 24 джамии в града само в 5 може все още да се служи.
Бележитият австро-унгарски географ и художник Фаликс Каниц (1829 – 1904) описва гледката към града така: „Гъсто едно до друго изникналите минарета в източната половина на града издават впрочем без каквито и да било обяснения, че тя е главното седалище на мюсюлманското население, докато в западната християнска част белите остри кули на Мюселим и Теляк Хасан джамия, покрай куполите на катедралната черква, се явяват уединени.“ Този изглед е съхранен и в илюстрациите към трудовете на Каниц, сред които присъстват панорами на София в годините около Освобождението на града.
На 12 октомври 1878 г. в София пристига руският императорски комисар княз Александър Дондуков-Корсаков. Ориенталската гледка събужда негодувание в него и той е обзет от идеята да „освободи“ новата столица от извисяващите се минарета. Княз Дондуков споделя в лични разговори неудовлетворението си от „цялата гора от минарета“, извисяващи се над новопровъзгласената българска столица. Мнението на княза било, че наличието на толкова мюсюлмански храмове не е удачно и с оглед на твърде малкия брой турско население, което е останало да живее в София. Въпреки желанието си, княз Дондуков осъзнава сложността на въпроса и деликатната ситуация, която би обтегнала дипломатическите отношения с Османската империя. В подкрепа на своите опасения, Дондуков дава за пример намерението си да събори „Черната джамия“ (дн. храм „Свети Седмочисленици“), което османското правителство посреща с остър протест.
След време случайността дава възможност на руския императорски комисар да осъществи плановете си. Един ден над столицата се разразила гръмотевична буря, която Дондуков-Корсаков използва за параван на своите действия. След инструкция на княза, група техници поставят експлозив в минаретата на някои знакови джамии и ги взривяват. Тътенът на гръмотевиците успешно прикрива пукота на взривовете. Специална комисия описва щетите от бурята и констатира, че са с пострадали седем минарета. Предприето е събарянето и на още няколко стари минарета под предлог, че представляват опасност за околните сгради. В крайна сметка, княз Дондуков успява да разруши повече от 10 минарета без никакви дипломатически последици.
В голямата си част софийските джамии са напълно заличени през 80-те години на XIX в. Подобна съдба сполетява и множество християнски и еврейски домове, които падат жертва на модернизацията на града. В резултат на това, днес в столицата е запазен един-единствен действащ мюсюлмански храм – джамията „Баня Баши“, разположена край Централната софийска баня. Други значими джамии, които съществуват в миналото са: „Бююк“ (или „Коджа Махмуд Евели джами“), „Челеби джами“, „Бошнак Мехмед джами“, „Хюсрев джами“, „Байрам джами“, „Фетхи джами“, „Деве баир джами“, „Зариф джами“, „Алиага джами, „Баня Баши“ и др. Сравнително големи джамии са били „Бююк джами“, „Хюсрев джами“, „Фетхи джами“, „Деве баир джами“ и „Баня Баши“. Като най-хубави се открояват „Челеби джами“, „Бошнак Мехмед джами“ (или „Имарет“), „Байрам джами“, „Зариф джами“ и „Алиага джами“.
Както бе посочено по-горе, след Освобождението повечето джамии са разрушени едни по регулация, а други били просто изоставени, понеже турците масово напускат града; днес на практика в София има само три джамии: „Баня Баши“, „Бююк джами“ и „Бошнак Мехмед джами“. „Бююк джами“ („Коджа Махмуд Евели“) е една от най-старите джамии и е построена през 1473 г. – това по хиджра (ислямкото летоброене) е 878 г. Тя е била най-голямата и се отличавала от другите по броя на оловните куполи, които са общо 9 на брой. По време на руско-турската война от 1877 – 1878 г. същата е превърната в болница на английската мисия, завеждана от именитата пътешественичка и филантропка лейди Емили Ан Смайт, виконтеса Странгфорд (1826 – 1887). След войната сградата е превърната в библиотека и печатница, днес служи като Народен археологически музей.
Другата джамия – „Бошнак Мехмед“ или „Имарет“ е издигната през 1531 г. (937 г. по хиджра) и се смята за най-хубавата джамия в града. Построена е от прочутия османски архитект Коджа Мимар Синан (1490 – 1588), който в ранното си битие е еничар по закона девширме и участва в походите на Сюлейман Великолепни. Мимар Синан проектира над 300 сгради в империята, като най-известните му шедьоври са „Сюлеймание“ в Истанбул и „Селимие“ в Одрин. Джамията „Бошнак Мехмед“ се отличава със своята вътрешна и външна красота, минарето е било високо и облицавано с черен мрамор, откъдето носи и името „Кара джами“ („Черната джамия“). Както се подразбира, при нея е имало имарет, в който вярващите можели да се хранят безплатно. След 1878 г. джамията е преустроена за различни цели, а по настояване на политика Петко Каравелов е обърната в черква – осветена е на 27 юли 1903 г. под името „Св. Седмочисленици“.
Джамията „Баня Баши“ е също е посторена от Мимар Синан – сега е единствената запазена действаща средновековна джамия в града. Името и означава „При банята“, тъй като е била част от голям бански комплекс. На арката над вратата върху камък е надписана датата 974 г. от хиджра, което отговаря на 1566 – 1567 г. по григорианския календар. Джамията е построена по инициатива и с финансовата подкрепа на благодетеля молла Кадъ Сейфуллах ефенди, това е и причината в някои източници да се отбелязва под името „Молла ефенди“ или „Кадъ Сейфуллах джами“. В миналото в двора на джамията се намирала именно гробницата (тюрбе) на молла Сейфуллах ефенди, както и на светеца Емин Деде. Казва се още, че тя е построена в памет на починалата съпруга на благодетеля.
Джамията „Баня Баши“ е интересно архитектурно творение, което отразява спецификата на османската строителна мисъл през XVI в. Основната сграда на храма е четириъгълна, сред четирите ъглови кубета се извисяват централното кубе (от оловно покритие) и минарето. В предната част има пристройка (тетимме) с три малки кубета. Стените са издигнати от дялан камък и тухли, като между каменните редове са поставени червени тухли – т. нар. клетъчен градеж. На четирите ъгъла са поставени двойки контрафорси, които чрез полуарки пренасят натоварването на купола към масивните ъгли на основния обем на сградата. На ъглите на шестнайсетте лъчеви обръча са поставени двойни нагръдници. Стените на молитвената зала, както и арките са от дялан камък. Колоните са издялани от едно цялостно каменно тяло и са в матов цвят. Капителите са сталактитни. Арката над входната врата, която завършва с един венец, също е от профилирани дялани камъни. За времето си „Баня Баши джами“ по красота е нямала равна на себе си в София.
„Баня Баши“ е част от един уникален четириъгълник, който говори недвусмислено за традиционния дух на етническа и верска търпимост на българите, през призмата на забележителното архитектурно наследство на столицата София. В радиус от няколко стотин метра, се издигат четири действащи религиозни храма – въпросната джамия „Баня Баши“, православната църква „Св. Неделя“, католическата църква „Св. Йосиф“ и Софийската синагога. Малко са градовете, в които това мирно съжителство е толкова категорично проявено.
Пазар пред баня Баши джамия
Църквата „Света Неделя“ заема мястото на стария площад „Куручешме“, който се славел със свой извор, засенчван от вековни дървета. През XIX и първите десетилетия на XX в. храмът се нарича и „Свети Крал“, поради факта, че в него за около век и половина се съхранявали мощите на сръбския крал Стефан Милутин (1282 – 1321). Вероятно първоначалната църква е била построена през X в. и като други софийски храмове е била с каменни основи, а нагоре с дървена конструкция. В този си вид храмът просъществувал до средата на XIX в., когато Софийската митрополия и Софийската градска църковна община решават да изградят нов катедрален храм. На 7 май 1856 г. започва строежа на новата църква, която като архитектурно решение представлява трикорабна базилика с дължина 35,5 м и ширина 19 м. През есента на 1863 г. под вещото ръководство на архитекта от Брацигово уста Иван Боянин (1818 – 1877) строежът на новата църква е завършен. От 1863 до 1865 г. резбарят Антон Станишев – Дебралията (1828 – 1877)[5] изработва иконостаса. Една част от иконостасните икони изписва големият живописец Станислав Доспевски (1823 – 1877).[6] Освещаването на храма се извършва през 1867 г. на Гергьовден.
След Освобождението катедралния храм си има своята по-нова история. Комплектът от 8 камбанарийки, дар при временното руско управление, се оказва непригоден и през 1879 г. се изгражда нова камбанария в южната част на храмовия двор. На границата между ХIХ и ХХ в. „Св. Неделя“ придобива по-представителен външен вид, като проекта е осъществен в периода 1898 – 1901 г. под ръководството на Никола Лазаров (1870 – 1942) – едно от големите имена в архитектурно-строителното минало на България. Грандиозното преустройство на храма включва изграждането на величествена камбанария от западната страна, като на мястото на трите стари купола са поставени пет нови – един голям централен, фланкиран от четири по-малки. Всички храмови стени са облицовани с тухлена зидария, терасата е допълнително, изградени са широки стълбища откъм север, запад и юг.
Църквата се прочува при атентата на 16 април 1925 г. организиран от военното крило на БКП, по време на опелото на генерал Константин Георгиев, когато е разрушена. Убити са 193 души, ранените са около 500. Смята се, че това е най-тежкият терористичен акт в историята на България, а по онова време и в света. След този кървав акт църковното настоятелство възлага на архитектите Иван Васильов и Димитър Цолов възобновяването на храма. Ремонтът започва през юни 1927 г. До пролетта на 1933 г. е изграден един почти нов, огромен централно-куполен храм с дължина 30 м, ширина – 15,5 м и височина с купола – 31 м. В храма е върнат оцелелият двуредов позлатен иконостас. Олтарната част на новата църква е значително разширена, а храмът е тържествено осветен на 7 април 1933 г.[7]
Основите на християнската католическа църква „Свети Йосиф“ са поставени през 1875 г.[8] Първата църковна служба в новия (още незавършен) храм е отслужена от енорийския свещеник Тимотей Строна (1830 – 1894) на 21 ноември 1878 г. Отец Тимотей е италиански католически свещеник, мисионер-капуцин в България. На 14 януари 1880 г. в София отваря врати първото девическо католическо училище. На следващата година отец Тимотей открива и училище за момчета.
Поради избора на София за столица, след Освобождението католическата общност в София се развива бързо. Според преброяването от 1881 г. католиците са 714 души, всичките чужденци, в т.ч. най-много са представени от италианци, чехи, французи, унгарци, поляци и др. През 1893 г. католиците в София вече наброяват 2205 души. Междувременно на 14 юни 1891 г. в София тържествено е открита Международната католическа болница „Княгиня Клементина“. Идеята принадлежи също на отец Тимотей Строна. Княгиня Клементина, чийто изповедник е самият Тимотей, дава най-голямата сума. През 1900 г. в катедралата е монтиран орган.Пет години по-късно в града пристигат загребските милосърдни сестри (аграмките), които основават сиропиталището „Княгиня Надежда“. След Първата световна война в1919 г. е основано просветното дружество „Света Цецилия“. Две години по-късно започва да осъществява дейност и женското благотворително дружество „Св. Антон“. През 1927 г. католиците в София наброяват над 5000 души. Между световните войни енорията добива преобладаващо български облик.
До Освобождението на България в София функционират 4 синагоги. По онова време близо една трета от населението на града било еврейско. След предприетото мащабно преустройство на столицата много от съществувалите до 1878 г. сгради, сред които и синагогите, са разрушени. Еврейската общност построява безистен на мястото на четвъртата синагога, а доходите, които той носи, заедно с полученото от общината обезщетение за съборените им молитвени домове са началния капитал за изграждането на днешната синагога.
Сградата на Централната софийска синагога е гордостта на българската еврейска общност. Изградена е с доброволни пожертвования на софийските евреи. Равинът д-р Мордехай Еренпрайс и председателят на еврейската общност Езра Сол канят архитект Фридрих Грюнангер (1856 – 1929) от Виена да изготви проект за синагогата. Грюнангер взима за модел старата Леополщадска синагога във Виена, разрушена по-късно през Кристалната нощ от нацистите. На същото място се е издигала старата синагога на София, наречена „Ахавас-Хесед“, което в превод на иврит означава „Любов и доброта“. Основният камък на строежа на синагогата е положен на 13 ноември 1905 година. Само за четири години Грюнангер успява да организира и завърши строителството. В основата на архитектурното бижу са вградени надгробни камъни от старо еврейско гробище, а имената десетимата „най-заслужили“ личности за нейното изграждане са изписани върху стената и.
Освещаването на сградата става на 9 септември 1909 г. в присъствието на цар Фердинанд I (1887 – 1908). Историкът Аврам Таджер в книгата си на ладино „Notas Historicas“ („Исторически бележки“) разказва за откриването на синагогата: „Девети септември 1909 г. ще бъде исторически ден за българските евреи. На този ден бе открита Софийската синагога. Това е не само един голям празник за евреите от столицата, а и ден, в който е издигнат престижът на българските евреи. С откриването на Софийската синагога уважението към еврейската общност и към цялото българско еврейство неимоверно нарасна. Всички магазини бяха затворени както за празник, и цялото българско население поздрави чедата на Израел по случай празничното откриване на синагогата.“
Софийската синагога най-голямата на Балканския полуостров и 3-та в Европа (след синагогите в Будапеща и Амстердам), както и най-голямата сефарадска такава на континента. Храмът е с огромни размери и може да побере около 1300 души. Истинско произведение на изкуството е най-големият в страната полилей, който украсява храма. Той се намира в главната зала и е изработен от месинг, теглото му е 1700 кг. Синагогата като цяло се състои от централна куполна постройка и притвор. Залата за молитви има осмоъгълна форма. Върху подиум от бял мрамор се издига олтарът, ограден с красив парапет. Подът е покрит с венецианска мозайка. Архитект Грюнангер е вградил в синагогата еврейски символи, опирайки се главно на числото осем, което има важно символно значение в юдаизма.[9]
Би било несправедливо ако се пропусне името на Главния рисувател на столицата Йозеф Обербауер (1854 – 1926), роден в Санкт Леонхард, Австро-Унгария. Неговите художествени творби са безценни и ни дават известна представа за София в миналото. Общественият, икономически и културен подем в младата българска държава се нуждае от много и различни квалифицирани специалисти. През 1889 г. Обербауер пристига в България заедно с много други чуждестранни специалисти – чехи, германци, австрийци, швейцарци, за да участва в модернизирането на току-що излязлата от Османската империя българска държава. Обербауер е изпълнител на първия кадастрален план на София, познат още като Бартелов. С точност 1:250 той документира градоустройствените ансамбли на стария град.
Приносът на Обербауер не се ограничава само с първите планове на обновяващия се столичен град или дългите му пътувания из страната за изграждане на железопътната мрежа и пристанищата. Неговата заслуга се заключава и в големия брой картини, на които с фотографска точност е запечатал улици и сгради, природни забележителности, църкви и манастири, природни картини – такива, каквито са били в края на ХІХ – началото на ХХ в. Професионалните му задължения дават възможност да се докосне както до ориенталския облик на града, така и до градоустройствените и благоустройствени промени. Освен като художник на градския пейзаж, Обербауер рисува и картини от бита на София и Софийското поле. Такива са селянин и селянка на път във виелицата, въглищари, селска кръчма, гайдар, овчар, сватба и хоро и др. С подробности са показани спецификите на селския живот в делник и празник.Творбите на Йосиф Обербауер представляват за нас източник на достоверна информация, предадена с необходимите точност, усет към важното и нарисувани с любов. Делото му като в машина на времето ни връща в атмосферата на един отминал свят.. И не е случаен фактът, че австриецът Йозеф постепенно става Йосиф, а в родната Австрия е по-малко известен, отколкото в България, превърнала се в негова втора родина.
Към края на ХIX – нач. на XX век София наброява около 30 хиляди души. Хората са малко, градът все още не се е разпрострял на голяма площ. Животът тече равномерно и без особени сътресения. Любимо място за раздумка е кафенето. Преди Освобождението кафенетата са запазена територия за турци – майстори на любимата напитка. В кафенето ходят само мъже, пушат лула или чибук, по-късно цигари – свити на ръка или купешки и пият кафето „със салтанат“ – бавно, с наслада и като мезе за разговора. След Освобождението българи и арменци изземат кафеджийския занаят от турците, като усвояват техните тайни за приготвянето му.
Сборно място на вестникар, литератори, художници и артисти е Арменското кафене. В задимения сумрак на кафенето те идват да прочетат вестника, да поиграят табла и да се разговорят, да поклюкарстват, да напишат дописките си. До Арменското кафене, срещу ъгъла на ул. „Мария Луиза“ и пл.“Бански“ е разположено голямото кафене „Македония“ с широка тераса и маси на тротоара, от където ценителите на женската хубост си пият кафето и чакат софиянки да излязат зачервени от женската баня. Тук си дават среща градския хайлайф и нерядко и политически дейци. Отсреща, на мястото на днешните Хали се намирал дъсченият цирк „Хамершмид“, където прави първите си изяви прочутият Лазар Добрич. По- късно циркът е използван за театрални представления. По нагоре по ул. „Мария Луиза“ е гостилницата „Цариград“. Недалеко от там, на някогашния пл.“Св. Никола“ е разположен вехтошарския, известен още като „Бит пазар“. Тук се продават всякакви вехтории и използвани вещи от дрехи и обувки до мебели и стари оръжия. След време той се измества на пл. „Трапезица“, дотогава запазена територия на тенекеджиите. Така по тези места се усеща пулсът новия град-столица, който започва да се вписва по един забележителен начин върху картата на България.
Използвани източници
Бърнев-Буби, Ив., Юруков, Л. Непознатата София. – София: Изток-Запад, 2005.
Войников, Т. Драски по софийските работи. – София: Самиздат, 2020.
Генчев, Ст., Христов. Хр. София, мислена в пространството и отвъд времето. – София: Фондация ЕХГ, 2012.
Каниц, Ф. Дунавска България и Балканът. Допълнение към „Историческо-географско-етнографски пътеписни проучвания от 1860 до 1879 г.“ – София: Проф. Марин Дринов, 2003.
Чорбаджийски, М. Стара София в цвят. Албум. – София: Сиела, 2019.
[1] Невернически.
[2] Сп. „Освета”, № 5, Прага.
[3] За герба на София, в-к „Развигор”, бр. 8, 21.III.1937г.
[4] Включително и Източна Румелия.
[5] Роден в Крушево, умира в Никопол.
[6] Псевдоним на Зафир Зограф, виден представител на Самоковската художествена школа, родоначалник на светския реалистичен портрет. Умира в Цариград, погребан е в двора на черквата „Св. Стефан”.
[7] Стенописната украса е направена значително по-късно от 1971 до 1973 г. от художествен екип с ръководител Николай Ростовцев (1898 – 1988) – руски емигрант.
[8] До Чипровското въстание през 1688 г. софийските епископи и архиепископи са пребивавали в Чипровци. През 1640 г. епископ Петър Богдан (1601 – 1674) в отчета си пред Рим съобщава за около 50 католици в София, всичките дубровнишки търговци. Те имали малка църква, посветена на Света Богородица.
[9] От откриването си до днес храмът е бил затворен единствено в периода 1943 – 1944 г., когато повечето евреи от София са депортирани в провинцията. През Втората световна война при бомбардировките на София на 13 април 1944 г. в синагогата пада бомба. Вследствие на вибрациите, причинени от бомбата, прекрасните цветни витражи са изпочупени. Засегнати са балконът и няколко колони в главната зала. Унищожена е и известната юдейска библиотека на общността. През 1956 г. сградата е обявена за паметник на културата с национално значение.
