От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2022 09 Commonwealth Queen

„Със смъртта на кралицата се започнаха два отделни разговора – единият в Обединеното кралство, а другият в бившите колонии“, казва колумнисткта на „Гардиън“ Несрин Малик, „и те демонстрират много различен опит.“
Снимка: Anwar Hussein /Getty

 

За много жители на Обединеното кралство смъртта на кралица Елизабет II предизвика множество въпроси относно това как страната преминава – съществено и символично – към нова ера. Елизабет се възкачи на престола преди седемдесет години, когато страната се възстановяваше от Втората световна война и се намираше в процес на загуба на империята си. Неотдавна британските гласоподаватели избраха да напуснат Европейския съюз; Лиз Тръс, настоящата министър-председателка, която встъпи в длъжност в същата седмица, в която почина кралицата, вероятно е най-десният лидер в най-новата история на страната.

За да обсъдим днешния политически и социален пейзаж и как Великобритания трябва да се пребори с миналото си, разговарях по телефона с двама писатели – Дейвид Еджъртън и Несрин Малик. Еджъртън е професор по история в Кралския колеж в Лондон, автор на поредица от книги и статии, в които оспорва тезата, че Маргарет Тачър е спасила Обединеното кралство от продължителен период на следвоенен упадък. Малик е колумнистка в „Гардиън“ и авторка на книгата „Имаме нужда от нови истории“, която проследява гнева от последните дебати около свободата на словото. Наскоро тя написа, че възкачването на нов монарх дава възможност за по-непредубедена и честна оценка на британската история и общество.

Разговорът ни, редактиран за по-голяма яснота, е представен по-долу. Еджъртън и Малик обсъдиха дали наследството на Британската империя е пренебрегнато или преувеличено, променящия се характер на британския консерватизъм и какво ни казва реакцията към смъртта на кралицата за Обединеното кралство.

 

През последните няколко седмици преобладаваше мнението, че основното наследство на кралицата е успешното водене на страната – и подпомагането ѝ – в период на упадък. Дейвид, какъв е Вашият отговор на това?


Small Ad GF 1

Дейвид Еджъртън: Всичко това беше твърде предвидимо, защото толкова голяма част от британската история се основава на идеята за упадък. От 1940 г. насам Обединеното кралство със сигурност е в период на сериозен относителен спад. Тежестта на Обединеното кралство в света е много по-малка и продължава да намалява. Но в същото време британската икономика се разширява. Всъщност през първите години от управлението на кралица Елизабет II икономиката расте по-бързо, отколкото е растяла когато и да било. Между 53-та и 73-та година, да речем, имахме най-високите темпове на икономически растеж в историята. Става дума за две много различни идеи: подобряването на икономиката – подобряването на живота и здравето на хората – се случва успоредно с радикалното намаляване на британската геополитическа мощ.

Несрин Малик: Бих се съгласила с Дейвид, че всъщност говорим за две различни неща, когато говорим за упадък, защото има оттегляне от имперската позиция, по-конкретно отказ от ролята на Великобритания като колониална сила, продължила вероятно до Суецкия конфликт. Мисля, че тогава става съвсем ясно, че нещата са в упадък. Но вторият момент, който прави много трудно да се разбере първият, е, че нещата се подобряват не само на икономическа, но и на социална и културна основа, едновременно с увеличаването на имиграцията във Великобритания. Расовата хармония [във Великобритания], ако и да не е станала пълна, определено се е подобрила през последните няколко десетилетия.

„Все още има огромен пропаганден елемент в начина, по който империята се преподава, изследва и разпространява в популярната култура, особено след Брекзит.“

Но това е някак си трудна рамка, защото е доста лесно да се отклони вниманието от същественото, а именно, че Великобритания възприема себе си от гледна точка на своята история, своята империя и колониалното си наследство. Тя не се самоопределя в рамките на двете десетилетия от петдесетте до седемдесетте години на миналия век. Тя дори не се определя в рамките на последните две десетилетия, в които, бих казала, са се случили много от социалните и политическите събития. Така че реакциите спрямо смъртта на кралицата и фокусът върху една отслабваща власт може и да не са актуални в абсолютен план, но определено са актуални по отношение на това как Великобритания възприема себе си и как определя както своята идентичност, така и своята власт в света днес.

Д.Е.: Мисля, че има тенденция да се прекалява с империализирането на най-новата британска история. Хората, които скърбят за кралицата, с малки изключения, не са живели в период, в който Великобритания е била в центъра на империя. Британската империя определено е приключила през 1947 или 1948 г. – да говорим за Суец означава да датираме всичко това доста по-късно. Разбира се, има колонии, които остават поне до началото на шестдесетте години на ХIХ век. А големите британски военни разгръщания след войната са в Европа, а не в империята. Не казвам, че империята не съществува или няма определена роля в политиката, но тя определено не е онова, което е била. Елизабет е първата постимперска кралица. Имаше голям преход от империя към нация – цялата същност на монархията се промени.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

„Империята и колониализмът са много силно вплетени в тъканта на британското общество.“

Н.М.: Този много буквален подход към империята е интересен. Предполагам, че трябва да си буквален, ако говориш за история, защото тя е свързана с дати – начала и краища. Но аз твърдя, че в Обединеното кралство, дори и технически да не живеем в империя, империята все още е с нас. И все още има огромен пропаганден елемент в начина, по който империята се преподава, изследва и разпространява в популярната култура, особено след Брекзит, с призивите към историята, към мощта на Великобритания в миналото, към своеобразните образи на империята с малко от Втората световна война. Въпреки че хората технически не са в империя, тост вече не отиват и не стават колониални държавни служители в Южна Азия или Източна Африка, те изучават история, която прави две неща: възхвалява империята и отказва да говори за нея по какъвто и да е начин, който не е чрез тази много специфична британска перспектива.

Със смъртта на кралицата се провеждат два отделни разговора – единият в Обединеното кралство, а другият в бившите колонии извън Обединеното кралство, които показват много различен опит и спомени. Империята и колониализмът са много силно вплетени в тъканта на британското общество. Това е много специфичен разказ, който е наложен отгоре надолу от държавата, особено през последните няколко години при управлението на консерваторите. Правителството на [Борис Джонсън] отправи искания империята да се изучава като разказ, който се нуждае от плюсове и минуси, да не бъде еднозначен. Империята е вплетена в британската изключителност, статут и самоидентификация; пропускането на този контекст подценява реалността на това доколко все още живеем в империя. Хората, които изтъкват това, не са тези, които прекаляват с империализирането. Британската държава, образователната система и политическият елит са онези, които прекаляват с империализирането.

Д.Е.: Не говоря буквално за империята. Моят аргумент е, че империята е била изключително важна за британския елит през 1940-те – и то много по-важна, отколкото повечето хора разбират, до степен, в която те са смятали, че ключовият държавен субект не е нацията, а по-скоро империята. Преминаването от тази позиция към следвоенната е много важна промяна. И нещата отново се промениха. Вдясно има малък елемент на възхваляване на империята, така че в това отношение сте права, но това не е непрекъсната история. Също така е важно да не се смесва, както правят мнозина от левицата, понятието за британска глобална сила с империя. Британската мощ до голяма степен е била насочена към потенциални европейски антагонисти. Не е случайно, че голяма част от носталгията по британската мощ е фокусирана върху Втората световна война, а не върху империята.

Това разбиране за Втората световна война всъщност е дълбоко националистическо – империята вече е отписана. Не мога да се съглася, че е имало поток от британска пропаганда, възхваляваща империята, през цялото управление на кралицата. Имаме промяна след Брекзит, но мисля, че човек може да преувеличи значението на империята в тази реторика. Тук има силен елемент на предизвикване на левицата, но аз смятам, че тя се е издигнала над това. В много отношения империята отвлича вниманието от реалностите на британската власт, от характера на британския елит. Антиимпериализмът е стандартната либерална критика на британската власт. Мисля, че тя просто не стига достатъчно далеч, а в близкото минало по-скоро изпуска смисъла.

Какво имате предвид, когато казвате, че антиимпериалистическата критика не стига достатъчно далеч?

Д.Е.: Ами, идеята, че най-важното погрешно нещо във Великобритания след Втората световна война е нейният империализъм, ми се струва глупава. Тя е често срещана идея в левицата и става все по-централна, често движена от историци, базирани в Съединените щати. Какво представлява Великобритания в следвоенните години? Тя е важна капиталистическа нация. Тя експлоатира собствения си народ, поне в същата степен, колкото и хората в чужбина. Насочила е военните си усилия към Студената война, а не към поддържане на империя. Струва ми се, че фокусът върху империята пропуска кой притежава властта и за какво се използва тя.

Смятате ли, че кампанията за Брекзит се заигра с имперската носталгия?

Д.Е.: Абсолютно. Стандартната реплика на Оставащите беше: „Това е имперска носталгия, глупост, обща изостаналост“. Но ако всъщност погледнете езика на брекзитърите, те не тъгуваха по империята. И със сигурност не копнеят за Британската общност. Аргументът беше за освобождаване от Брюксел, за да бъдем нещо като глобална Великобритания. Образът беше на някакъв вид свободно предприемачество на глобално ниво, което не е същото като империя. В него имаше много силен икономически елемент на свободна търговия, laissez-faire, все татчеристки елементи. Имаше и елемент на национализъм, в смисъл на желание за възстановяване на националната икономика и по-национално общество, което да се върне не към империята, а към следвоенните години, когато хората са карали британски коли и са си звънели по британски телефони.

„Не мисля, че някой може да каже достоверно, че Брекзит се дължи на империята.“

Привържениците на оставането и левицата придадоха на тази реторика имперско измерение. Това показва само липса на въображение и неразбиране на посоката, в която е поела политиката. Вече е нещо рутинно за всичко да се обвинява империализмът: за упадъка на британската икономика, за характера на британската държава, характера на британските държавни служби, за Брекзит. Това е просто рутина. То има вид на радикализъм, но според мен ефектът му всъщност е да предотврати сериозен анализ на това къде се намират и къде са били британската държава и британската нация. Така че, както виждате, аз съм доста враждебно настроен към всичко това.

Да, усещам го. Несрин?

Н.М.: Всички тези неща, които Дейвид каза, за това какво е допринесло за възхода на Брекзит, са верни. Не мисля, че някой може да каже достоверно, че Брекзит се дължи на империята. Онова, което аз се опитвам да правя, е да разбера и да представя убедително идеята за изключителността на империята, която е по принцип разяждаща, не е ли така? Не се интересувам от империята в абсолютен план, освен от две неща.

Едното е непризнатите, необговорени, неконфронтирани престъпления, нарушенията на човешките права и икономическото наследство, които са съществували и все още съществуват по целия свят и за които сякаш никога не е давана сметка. Това е несправедливост, за която трябва да се говори, но тя е отделен въпрос от това, което обсъждаме в този разговор, а именно доколко изключителността на империята влияе върху британската политика, върху навиците на избирателите и вземането на решения. Много е важно да не бъдем твърде буквални. Дейвид възприема оставането буквално и не отчита съществуващия климат.

Хората казват, че са гласували за Брекзит по най-различни причини, но когато нещо е толкова подсъзнателно и витае във въздуха през цялото време, когато то е в образованието ти, когато е в популярната култура, и когато се представя като някакво универсално благо, като огромна част от културната и политическата идентичност на Великобритания, то мисля, че има усещане – и аз съм го възприела, дори като човек, който не е роден във Великобритания – че империята е това иницииращо събитие за Великобритания, което е доказало, че тя е могъща и морално правилна. Когато има някакви конфликти или сложни моменти в политиката ни, ние веднага се връщаме към тази история, към тези образи и митове.

Всичко това е изключително абстрактно и ти би имал пълното право, Дейвид, да се обърнеш и да кажеш: „Дай ми конкретен пример, в който някой е казал: „Ще взема това безразсъдно решение, защото вярвам, че британците са надарени с изключителна сила поради имперското си минало“. „Но политиката не работи така, нали? Политиката се случва чрез усвояване на ценности, чрез разпространяване на реторика за превъзходство и чрез мощни образи и герои, които са ярки и присъстват в живота ни. Това, което предлагам, е, че човек трябва да е достатъчно загрижен, за да се противопостави на този изключителен възглед, така че британците, британската политика и съвременното британско поведение да са много по-основани в реалността на това, което Великобритания е днес, а не да са обвързани с някакъв измислен разказ. Трябва да говорим и за икономическия упадък, за това как може би напускането на Европейския съюз е било момент на политически авантюризъм, който е бил предизвикан или вдъхновен от факта, че дълго време сме се смятали за страна, която е стояла сама, било то при колонизирането на други или при освобождаването на други през Втората световна война. Избягването на тези дискусии ни инфантилизира и прави много трудно воденето на политически дискурс, който да не се връща постоянно към инфантилните понятия за власт и суверенитет – „Ние сме го правили преди, значи можем да го направим отново“.

Д.Е.: Не мога да не се съглася, че трябва да имаме много по-зряло разбиране за естеството на Обединеното кралство и неговото място в света. Обединеното кралство, и по-специално неговата политическа класа, трябва да имат подходящо чувство за скромност по отношение на силата на страната. Разликата между нас е, че аз бих включил в този проблем убеждението на голяма част от левите, че империята е съществен въпрос за най-новата британска история. Мисля, че това показва липса на разбиране за естеството на властта, за това как се е променила страната, за идеологията. Всъщност има много малко открит империализъм или носталгия по империята. През последните години се случва нещо много специфично, но идеята, че сме имали този вид постоянен поток от империалистическа идеология, е погрешна.

Да вземем за пример въпроса за имиграцията в Британската общност след войната и ответната реакция срещу нея, която мисля, че всеки признава, че е много важен въпрос в следвоенната история на Великобритания и е формирала всички възможни неща за сегашната концепция на Великобритания за самата нея, за нейната мултикултурна идентичност и т.н. Това е огромен въпрос и той не може да бъде отделен от империята. Това не означава, че всеки човек, който реагира на този въпрос, е пряко вдъхновен от про- или антиимперска пропаганда, но изглежда много трудно да се отделят тези неща едно от друго.

Д.Е.: Не отричам това. Фактът, че е съществувала велика империя, има важни последици. Но ако се замислим за историята на имиграцията в Обединеното кралство след войната, трябва да признаем, че през четиридесетте и петдесетте години броят на имигрантите, идващи от други части на Европа, е по-голям от този на имигрантите, идващи от Карибите. Дори при имиграцията империята е само част от историята.

Н.М.: Всъщност не може да се отдели расисткото наследство или имиграционният опит на Британската общност във Великобритания от наследството на империята. Скандалът „Уиндръш“[1], който е изключително скорошен, определено се случи по време, когато империята отдавна вече не съществуваше. Разбирам мнението ви, че хората, идващи от Британската общност, не са били толкова многобройни, колкото тези, идващи от Европа. Но хората, идващи от Британската общност, не са били бели, което означава, че техният опит е бил различен. Те станаха обект на най-жестоката политика на британското министерство на вътрешните работи. Тук преминаваме към нов момент, а именно вторичните и третичните ефекти от несправянето с наследството на империята и как това пренебрежение е формирало много нагласи в механизма на британската държава и следователно ни е попречило да се справим или дори да признаем настоящите проблеми в страната.

Д.Е.: Ако поставите под съмнение абсолютната централна роля на империята, това може да прозвучи така, сякаш отричате всякакви неща, като например расизма. Това не е, нещото, което правя. Това, което предлагам, е, че нещата се променят с времето, че империята не е нито единственият източник на расизъм или екстрактивен капитализъм в британската история, нито единствената идеология на управляващите елити. Ако настояваме да се фокусираме върху империята като голямото нещо, ще объркаме британската история. Ще сбъркаме и в политиката. Ще сбъркаме и в настоящето. Това, което ми се струва интересно за Уиндръш, е именно, че той е абсолютно расистки. Това е центърът на проблема. Този расизъм е толкова силен, че отрича историята на една империя, която е довела до движение в самата нея. Хората са дошли от Карибския басейн в контекста на една единствена националност. Това е била официалната позиция в рамките на имперската система.

Расисткото Министерство на вътрешните работи отричаше това и просто казваше: „Не, вие не сте продукт на Британската империя. Вие сте ямаец.“ Или: „Ти си нищо. Но не си британец.“ Това щеше да е немислимо през петдесетте години на миналия век. Не казвам, че тогава не е имало расизъм – разбира се, че е имало, и със сигурност повече, отколкото сега. Но в рамките на това, което беше останало от Британската империя, съществуваше схващането, че всички имат еднаква националност и еднакви права да живеят навсякъде в това, което беше останало от тази империя. Това [расизмът] не е пряко наследство от империята. То е нещо много по-сложно.

Дейвид, неотдавна писахте, че Консервативната партия е по-малко привързана към монархията и сега има други опасения. Какво точно имате предвид?

Д.Е.: Характерът на британската монархия се е променил с течение на времето и е важно да признаем това. Тя не е просто остатък от миналото; начинът, по който се говори за нея, начинът, по който тя действа, се е променил много. Една от най-важните промени е, че на някакво ниво монархията не се приема толкова сериозно, колкото е била. Самата Консервативна партия се отнася с много по-малко уважение към монархията, отколкото преди. Предполагам, че това, което искам да кажа, е, че не трябва да приемаме монархията твърде сериозно. Не трябва да я приемаме за чиста монета.

Монархията е важна с това, че тя действително инфантилизира, за да използвам думата, която Несрин използва по-рано, дискурса на политиците, интелектуалците и журналистите и наистина прикрива естеството на британската власт. Един от начините, по които тя го прави, е като я насища с всякакви носталгични препратки. Зашеметяващ пример за това видяхме днес, когато председателят на Камарата на общините нарече погребението на кралицата „най-важното събитие, което светът някога ще види“. Това е просто очевидно, напълно нелепо. Така че имаме дълбока корупция в езика и разбирането за естеството на британската държава. Но в по-общ план, въпреки че хората се отнасят с голямо уважение към кралицата, не мисля, че институцията на монархията се приема толкова сериозно, колкото е била, да речем, през 1950-те.

Н.М.: Съгласна съм. Не можем да говорим за този момент, без да признаем контекста, а именно, че Великобритания имаше нов министър-председател четиридесет и осем часа преди смъртта на кралицата. Лиз Тръс, новата министър-председателка, дойде след мрачни избори, които не вдъхновиха никого. И това се случи в един наистина мрачен период в британската политика. Имаше усещане за окончателен упадък или окончателна корозия на правителството след КОВИД, като то беше наистина разклатено, а след това и тази нова лидерка, която нямаше огромно относително одобрение от страна на партията...

Ето защо кралицата се превръща в такава фокусна точка, в такъв неутрален, освежаващ вид окуражаваща отправна точка, когато я сравнявате с мрачното състояние на британската политика и нейните гротескни персонажи. В момента Великобритания преживява криза на жизнения стандарт и предстояща енергийна криза. Стигаме до някакъв крайъгълен камък в британската политическа система. Необходими са нови идеи, нови начини на мислене и нови конфронтации с това как сме стигнали дотук.

Оптимистка ли съм, че това ще се случи? Не, ако се съди по крайната съпротива срещу всяко говорене за кралското семейство като символ на неравенството или за това как олигархията може да използва властта си, за да си присвоява британските закони – нещо, което британското кралско семейство е направило в своя полза и му се е разминало. Ако не проведем тези разговори, няма как да стигнем до какъвто и да е зрял анализ за това как да излезем от настоящата криза във Великобритания.

Другото нещо е всеобщото, угодническо състояние на медиите, при което не е позволено да се говори за нищо друго – мисля, че вече сме на седми или осми ден – освен за кралицата и кралското семейство. Би Би Си се опозори в това отношение.

Д.Е.: Съгласен съм, че живеем във време на криза за британската икономика, за британската държава и за британската политика. Много е важно да се съсредоточим върху политиката и да разберем, че имаме британско правителство, което е по-дясно от всичко, което сме имали през целия ХХ век. Трябва да мислим много по-усилено, отколкото го правим, за естеството на този консервативен проект. Трябва да разберем интереса и силите, които стоят зад него. И макар да съм съгласен, че има много необикновени поклони пред монархията, за голяма част от пресата и политическата класа това е просто рутина. Никой не вярва реално в доктрините, които излага. Хората ще започнат да се смеят на идеята, че монархията осигурява националното единство, когато нещото, което се случва, е радикално национално разединение на много нива.

Ключовият момент е характерът на настоящата британска политика, на британската власт и расизма в настоящето. В крайна сметка това няма много общо с монархията или с наследството на империята. Става дума за нови формации, нова политика, нови опасности. Твърде лесно, твърде уютно е да се вярва, че проблемите на съвременна Великобритания могат да се крият в минало, което не е прогонено.

Н.М.: Наистина съм съгласна с това, Дейвид. Имаше много преструванство на скръбта, отгоре надолу, много абсурдни пози, а понякога и много хумористично, от гледната точка на марки бельо. Има някакво повсеместно усещане за рутина, което според мен се отнася до всички политики на идентичността, за Black Lives Matter, има го и този корпоративен социално-медиен свят, в който хората просто заемат възможно най-безопасната позиция. Всичко друго се смята за твърде политическо. Виждаме малко от това, но то е всеобхватен проблем: в мейнстрийм медиите и в мейнстрийм политиката има вяра в преклонението. Съществува подозрение срещу всяка позиция, която поставя под въпрос принципите на монархията и истаблишмънта. Това се разпростира върху всичко – върху историята, капитализма, имиграцията и начина, по който говорим за тях.

Д.Е.: Наистина трябва да водим много по-богат дискурс за естеството на съвременна Великобритания. С течение на времето начинът, по който се упражнява властта, се е променил. Казвам това като историк: трябва да насочим вниманието си много повече към особеностите на настоящето. Също така трябва да имаме много по-богата, по-широка история, в която да се чуват много повече гласове, а не да приемаме, че през последния век всички сме живели в идеологическа мъгла и че най-накрая е време да се измъкнем от нея.

Н.М.: Не мисля, че сме живели в идеологическа мъгла, но смятам, че съществува нещо като ерзац идеологическа мъгла, защото всички тези различни влияния, за които говориш – съвременни влияния, които са насочени към запазване на приемствеността, запазване на статуквото – се сливат в една идеология. Силно ме окуражава убеждението ти, че трябва да чуваме повече гласове. Причината да не чуваме повече гласове не е в това, че те не съществуват. Причината е, че има коалиция от интереси, позиции по подразбиране и мислене на естаблишмънта. Всички тези неща се обединяват, за да направят много трудно тези гласове да бъдат чути. 

[1] Скандалът „Уиндръш“ е британски политически скандал, започнал през 2018 г., свързан с хора, които са били неправомерно задържани, лишени от законни права, заплашени от депортиране и в поне 83 случая неправомерно депортирани от Обединеното кралство от Министерството на вътрешните работи. Бел. пр.

 

Източник

 

Айзък Чотинер е щатен автор в The New Yorker, където е основният автор на Q. & A. – поредица от интервюта с публични личности в областта на политиката, медиите, книгите, бизнеса, технологиите и др. Преди да се присъедини към „Ню Йоркър“, Чотинер е бил щатен писател в „Слейт“ и водещ на подкаста „I Have to Ask“. Писал е за The New Yorker, The Times, The Atlantic, Times Literary Supplement, Washington Post и Wall Street Journal.

Pin It

Прочетете още...