Дискусии - Свят

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

 

2016 01 Israel
Фото: AFP

 

№ 1: Израел постоянно е/трябва да бъде обявен за незаконен

Израел е държава като всяка друга, отдавна утвърдена и международно призната. Лошото поведение на нейните правителства не го „извежда извън закона“, по същия начин, по който лошите поведения на управниците на Северна Корея, Судан – или, ако щете, Съединените щати – не „обеззаконяват“ тях. Когато Израел нарушава международните закони, той трябва да бъде притискан да престане; но именно поради факта, че е държава, подлежаща на международното законодателство, ние разполагаме с този вид натиск.

Някои критици на Израел са мотивирани от желанието той да престане да съществува, по някакъв начин просто да изчезне. Това е политиката на щрауса: фламандските националисти хранят същите надежди по отношение на Белгия, а баските – по отношение на Испания. Израел няма да изчезне, нито пък трябва да изчезва. Що се отнася до официалната израелска рекламна кампания, целяща да дискредитира всякаква критика като упражнение по „делегитимизация“, тя пък е саморазрушителна по уникален начин. Всеки път, когато Ерусалим реагира по подобен начин, той подчертава собствената си изолация.

№ 2: Израел не е демокрация

Може би най-обичайната защита на Израел извън страната е, че той е „единствената демокрация в Близкия изток“. Това е до голяма степен вярно: в страната има независима съдебна власт и свободни избори, макар че заедно с това в нея се упражнява дискриминация към не-евреите по начини, които я различават от повечето други демокрации в наши дни. Изказването на рязко несъгласие с официалните политики на страната бива все по-силно отблъсквано.

Но всъщност цялата тази критика е неуместна. „Демокрацията“ не е никаква гаранция за добро поведение: повечето страни по света в наше време са формално демократични – нека си припомним „народните демокрации“ от близкото минало на Източна Европа. Израел опровергава обичайното американско клише, че „демокрациите на водят война“. Той е демокрация, доминирана и управлявана от бивши професионални военни: дори и само това вече е нещо, което го различава достатъчно от останалите високоразвити страни. Освен това не трябва да забравяме, че ивицата Газа е друга „демокрация“ от Близкия изток: именно поради това, че Хамас спечели тамошните свободни избори през 2005, Израел и Палестинските власти реагираха с такава ярост.

№ 3: Израел е/не е виновен

Израел не е отговорен за факта, че много от най-близките му съседи отказваха в продължение на дълго време правото му на съществуване. Усещането за обсада не трябва да се подценява когато се опитваме да разберем налудничавото естество на множество израелски заявления.

Не е за учудване, че държавата е придобила определени патологични навици. От тези последните, най-вредният е постоянното прибягване към сила. Понеже то е функционирало в продължение на толкова дълго време – лесните победи от ранните години на страната са дълбоко запечатани в народната памет – за Израел е трудно да си представи други начини на реагиране. И провалът на преговорите от 2000 г. в Кемп Дейвид подсилва увереността, че „няма с кого да се разговаря“.

Но всъщност има. Както някои американски служители признават в частни разговори, рано или късно Израел (или някой друг) ще трябва да преговаря с Хамас. От Френски Алжир, през Южна Африка, до Ирландската освободителна армия, една и съща история се повтаря непрестанно: доминиращата сила отказва легитимност на „терористите“, като чрез това само ги засилва; по-късно тя подхваща тайни преговори с тях; накрая им отстъпва част от властта, определена независимост или място на масата. Израел ще преговаря с Хамас: единственият въпрос е защо не сега.

№ 4: Палестинците са/не са виновни

Аба Ебан, бившият израелски външен министър, твърдеше, че арабите никога няма да пропуснат шанса да пропуснат шанс. Той не беше изцяло неправ. „Отрицателската“ позиция на палестинските съпротивителни движения от 1948 през ранните 1980 им донесе само малко добро. А Хамас, твърдо закотвен в тази традиция, ако и далеч по-истински популярен от предшествениците си, ще трябва да признае правото на Израел да съществува.

Но от 1967 насам именно Израел е пропуснал най-многото шансове: 40-годишна окупация (против съветите на най-старите му държавници); три катастрофални инвазии в Ливан; инвазия в и окупация на Газа, противно на световното обществено мнение; напоследък дори нападение срещу цивилни граждани в международни води. Палестинците едва ли са в състояние да представят нещо равностойно на такава поредица от груби грешки.

Тероризмът е оръжието на слабите – атаките срещу цивилни цели не са изобретение на арабите (нито пък на евреите, които го упражняваха преди 1948). Морално незащитим, той е характеризирал действията на съпротивителните движения от всевъзможни цветове в продължение на поне един век. Израелците имат право когато настояват, че каквито и да било разговори или споразумения ще зависят от обещанието на Хамас да се откаже от тероризма.

Но палестинците са изправени пред същата главоблъсканица като останалите потиснати народи: всичко, с което те разполагат, за да се противопоставят на една утвърдена страна с монопол върху властта, са средствата на отхвърлянето и протеста. Ако те предварително се съгласят с всички израелски изисквания – отказ от насилие, приемане на Израел, признаване на собствените им загуби – то какво изобщо биха могли да донесат на масата за преговори? Израел има инициативата: той трябва да я упражни.

№ 5: Израелското лоби е/не е виновно

Във Вашингтон съществува израелско лоби и то върши работата си много добре – точно за това съществуват лобитата. Онези, които твърдят, че израелското лоби е представяно нечестно като „прекалено влиятелно“ (с подтекст, че зад политическата сцена е налице едно прекалено голямо еврейско влияние) са донякъде прави: оръжейното лоби, петролното лоби и банковото лоби – всички те са причинили далеч по-големи вреди на здравословното състояние на тази страна.

Но израелското лоби е непропорционално влиятелно. Защо иначе такъв голям брой конгресмени биха подкрепяли всяко про-израелско предложение? Не повече от неколцина изказват постоянен интерес по този въпрос. Едно е да се осъжда прекалено голямото влияние на дадено лоби, но съвсем друго – да се обвиняват евреите в това, че „управляват страната“. Не трябва да упражняваме автоцензура, в противен случай хората рано или късно ще престанат да правят разлика между тези две неща. По думите на Артур Кьостлер, „Страхът човек да не се окаже в лоша компания не е израз на политическа чистота; той е израз на липсваща увереност в самите себе си“.

№ 6: Критиката на Израел има/няма връзка с антисемитизма

Антисемитизмът е омраза към евреите, а Израел е еврейска държава, така че разбира се известна част от критиката срещу него е злонамерена. В близкото минало е имало случаи (особено в Съветския съюз и неговите сателити), в които „антиционизмът“ е бил удобен понятиен заместител за държавно упражнявния антисемитизъм. Естествено, много евреи и израелци не са забравили това.

Но критиката на Израел, идеща все по-често от не-израелски евреи, не е непременно мотивирана от антисемитизъм. Същото важи и за съвременния антиционизъм: самият ционизъм е бил задвижван в продължение на дълго време от идеологията на своите „отци-основатели“ – в наши дни той подкрепя неща като териториални претенции, религиозно изключване и политически екстремизъм. Всъщност, имайки пред вид акцента, който ционизмът поставя върху необходимостта евреите да си създадат „нормална държава“, днешното настояване на Израел върху правото му да действа по „ненормални“ начини, защото е еврейска държава, вече подсказва достатъчно ясно, че ционизмът не е успял.

Трябва да се предпазваме от прекомерната употреба на думата „антисемитизъм“. Едно по-младо поколение в Съединените щати, да не говорим за целия свят, вече започва да става все по-скептично. „Ако дори критиката срещу израелската блокада на Газа е потенциално ‚антисемитска‘, то защо да вземаме на сериозно други примери за този предразсъдък?“, питат те, а също и „Ами ако Холокостът просто се е оказал просто още един вид извинение за лошото поведение на Израел?“ Рисковете, на които евреите се подлагат, като насърчават подобни приравнявания, не трябва да се подценяват.

Заедно с петролните шейхства, днес Израел е най-големият стратегически пасив на Америка в Близкия изток и Централна Азия. Именно заради Израел ние се намираме в сериозна опасност да „изгубим“ Турция – една мюсюлманска демокрация, обидена от начина, по който бива третирана от Европейския съюз, която е централният актьор в близкоизточните и централноазиатски дела. Без Турция Съединените щати ще могат да постигнат само малко от регионалните си цели – независимо дали става дума за Иран, Афганистан или арабския свят. Дошло е време да се освободим от клишетата, които обграждат Израел, да го третираме като „нормална“ държава и да прережем пъпната връв.

Източник

Тони Джуд
Тони Джуд (1948–2010) е британски историк, автор и професор. Той беше директор на института Ерих Мария Ремарк към университета Ню Йорк.
Други статии от този автор

Посетители

24
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    „Либерален преглед“... преди 10 часа
  • деду Въсу писа Още
    '' Не знаем точно какви... преди 4 дни
  • Румен Петров писа Още
    Много добър и полезен... преди 5 дни
  • Кирилка писа Още
    Достатъчно сте... преди 1 седмица
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Не забравяйте,че един... преди 1 седмица
  • Свързан с Корените с... писа Още
    А за каква "заплаха от... преди 1 седмица
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,има... преди 1 седмица
  • Броди писа Още
    В миналото Людмил... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Може би тук е мястото... преди 2 седмици
  • Юрий Проданов писа Още
    Прекрасно! В някаква... преди 2 седмици
  • мери писа Още
    Всъщност обаче няма... преди 3 седмици
  • Николай Аретов писа Още
    Чудесен текст.... преди 3 седмици
  • Петров писа Още
    В Принстън се говори и... преди 4 седмици
  • Тодор Георгиев писа Още
    И тогава ръководител... преди 4 седмици
  • Искра Баева писа Още
    Фамилията на личния... преди 4 седмици
  • Георги Гочев писа Още
    По отношението им към... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Чета и сам си се дивя:... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    Без да съм...
    преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Ами то вярно започва... преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко прави един... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Без да съм... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    ЦЯЛАТА...
    Вторник, 20 Август 2019
  • Петров писа Още
    Златко умее да намери... Вторник, 20 Август 2019
  • Ангел Николов, истор... писа Още
    И какво му е... Вторник, 20 Август 2019
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... Вторник, 20 Август 2019