Франкфуртският панаир на книгата отменя церемонията по награждаването на родената в Палестина писателка и есеистка Адания Шибли заради „войната, започната от Хамас“. Финансирането на културен център в Берлин е намалено и той ще бъде закрит, след като е бил домакин на събитие на организацията „Еврейски глас за справедлив мир в Близкия изток“. Франция забранява всички пропалестински демонстрации.
Майкъл Айзен е уволнен като редактор на биомедицинското списание eLife заради ретуит на публикация от сатиричния уебсайт theOnion със заглавие „Умиращите в Газа са критикувани, че не са използвали последните си думи, за да осъдят Хамас“. Дейвид Веласко, редактор на Artforum, водещо списание за изкуство, е уволнен за това, че е подписал отворено писмо, в което призовава за „палестинско освобождение и… прекратяване на убийствата и нанасянето на вреда на всички цивилни [и] незабавно прекратяване на огъня“. Колумбийският университет отстранява две студентски групи – „Студенти за справедливост в Палестина“ и „Еврейски глас за мир“. Хотелите „Хилтън“ отменят конференцията в Хюстън на Кампанията за палестински права в САЩ след натиск от страна на Ортодоксалната еврейска търговска камара.
Във Великобритания министърът на науката Мишел Донелан посочва двама учени за порицание заради възгледите им за Израел и конфликта в Газа. Университетът „Хоуп“ в Ливърпул отменя лекция на британско-израелския историк Ави Шлайм, който критикува израелската политика. Платформите за социални медии премахват съдържание или спират акаунти на палестински активисти, журналисти и новинарски сайтове. Instagram добавя „Палестинските терористи се борят за свободата си“ към биографиите на палестинските потребители. (По-късно се извинява, твърдейки, че става дума за грешка в автоматичния превод).
Това е само извадка от случаите през последните два месеца, в които отделни лица и организации, сред които много евреи, са били отменяни, забранявани или уволнявани заради изразяване на солидарност с палестинците. През последните години много се обсъжда „културата на отмяната“. Въпреки това сегашната реакция срещу изказвания, считани за неприемливо подкрепящи палестинците, е поразителна по своята интензивност. И все пак много от тези, които вдигнаха най-голям шум около културата на отмяната, бяха сравнително тихи през последните седмици, докато мнозина от левите, които преди приветстваха цензурата на идеи, които презираха, станаха гласовити относно ограничаването на свободата на словото.
Може би никъде опитите за ограничаване на проявите на солидарност с палестинския народ не са били толкова ожесточени, колкото в Германия. „В Берлин – пише американската философка от еврейски произход Сюзън Нейман – думата „апартейд“ може да ви направи отменена по-бързо, отколкото думата „N“ в Ню Йорк“.
Степента, до която германските власти се опитват да потиснат палестинските гласове, е забележителна.
През 2019 г. Нейман, директорка на Форума „Айнщайн“ в Потсдам, публикува книгата „Да се научим от германците“, в която противопоставя подходите на Германия и САЩ за справяне с по-тъмните аспекти на миналото им и хвали първата страна за начина, по който се е справила с обезобразяващата история на нацизма и Холокоста. Според нея Германия е „модел за други страни, които се опитват да се изправят пред собствените си провали и работят за изграждането на по-честни версии на своята история“.
Четири години по-късно Нейман е променила мнението си. Тя твърди, че Германия е възприела твърде „шаблонно отношение към историческата равносметка“, разглеждайки евреите, „сякаш те говорят с монолитен глас, завинаги фиксиран върху собственото им потисничество“. Тя заключава: „Сега подозирам, че най-многото, което можем да научим от [Германия], е предупреждение.“
Това е спорен аргумент. Йорг Лау, международен кореспондент на Die Zeit, оспорва идеята, че отношенията на Германия с Израел и цензурирането на палестинските гласове са свързани с опита на страната да изкупи Холокоста, като я определя като „опасна конспиративна теория“.
Въпреки това степента, до която германските власти се опитват да потиснат палестинските гласове, е забележителна. Това е накарало много евреи, а не само Нейман, да протестират. Друга американска писателка от германски произход, Дебора Фелдман, отбелязва, че само евреите, които не са критични към Израел, се разглеждат като истински евреи. Като човек, който отдавна спори по подобен начин за възприемането на мюсюлманските общности – че либералните, светски настроени мюсюлмани, критикуващи исляма, често биват отхвърляни като „неавтентични“ – това е гледна точка, която разбирам. Нейман и Фелдман са подписали отворено писмо от германски еврейски писатели, художници и учени, в което се осъжда „обезпокоителното потъпкване на гражданския живот след ужасяващото насилие този месец в Израел и Палестина“.
Усещането е за нов маккартизъм… за репресия на словото, каквато не сме виждали от дълго време.
Причините за потискането на пропалестинските гласове в Америка са различни, но и тук мнозина са изненадани. „Мащабът и интензивността му ме изненадаха“, отбелязва Женевиев Лакиер, професорка по право в Чикагския университет и водеща експертка по свобода на словото и американско конституционно право. Тя допълва, че „усещането е за нов маккартизъм… за репресия на словото, каквато не сме виждали от дълго време“. Хората биват уволнявани и отменяни не за „насърчаване на насилието“, а за „призиви за прекратяване на огъня“ и за „критично отношение към Израел“. Лакиер твърди, че значението на термина „реч на омразата“ се е разширило, „за да включи видове реч, която според мен е напълно легитимна, често в подкрепа на мира“. Това е опит да се преначертаят моралните граници на това, което се счита за приемливо, за да се обезсилят палестинските гледни точки.
Великобритания, може би изненадващо, е сравнително либерална.
На този фон Великобритания, може би изненадващо, е сравнително либерална. Неотдавнашното законодателство, като например Законът за обществения ред и Законът за полицията, престъпността, наказанията и съдилищата, значително разшири възможностите на властите да криминализират протестите. Въпреки това полицията се справи сравнително леко с демонстрациите във връзка с конфликта в Газа, дори когато беше подложена на силен политически натиск.
След нападенията от 7 октомври левицата демонстрира изкривена преценка, като някои от тях възхваляваха жестокостта на Хамас като „съпротива“, поставяха под съмнение достоверността на обвиненията в изнасилване, преминаваха границата между подкрепата за правата на палестинците и подклаждането на антиеврейска омраза. От съществено значение е да се оспорват подобни аргументи, да се оспорва антисемитизмът и да се противопоставяме на Хамас, който представлява заплаха не само за евреите, но и за палестинците.
Човек обаче не може нито да се противопостави на антисемитизма, нито да се противопостави на Хамас, като смята за незаконни проявите на солидарност с палестинския народ или като ограничава дебата за това какво представлява справедливото бъдеще както за израелците, така и за палестинците. По ирония на съдбата една подобна цензура повтаря аргументите на мнозина от левицата през последните години, които се опитват да делегитимират определени гледни точки, като разширяват границите на речта на омразата и преформулират политическия дебат в морален смисъл. И двете линии са погрешни.
Точно както варварството на атаката на Хамас не оправдава бруталността на израелското нападение срещу Газа, така и безсмислието на части от левицата не дава основание да се прекрати политическото застъпничество за правата на палестинците. Цензурата не може да бъде основа на справедливостта.
