Генерал Хидеки Тоджо, министър-председател на Япония по време на войната, слуша произнасянето на смъртната си присъда през декември 1948 г.
През есента на 1945 г. в Нюрнберг двадесет и двама високопоставени нацисти са изправени пред група съдии от съюзническите държави. Година по-късно дванадесет от обвиняемите са осъдени на обесване, а седем получават дългогодишни затворнически присъди. Малко хора, дори в Германия, изпитват особено съжаление към осъдените, причинили толкова много смърт и разрушения в цяла Европа. Но има резерви към процеса, в който победителите преследват победените. Уинстън Чърчил например би предпочел да разстрелят нацистките лидери и да се приключи с това. (Сталин смята, че разстрелването на още петдесет хиляди германци може и да е достатъчно; дори Чърчил е малко смутен от това).
Вместо това е създадена Лондонската харта, която съди водещите нацисти за престъпления срещу човечеството (нова концепция) и престъпления срещу мира (друга нова идея), както и за конвенционални военни престъпления. Престъпленията срещу човечеството означават убийства, изтребване, поробване и други подобни действия срещу цивилно население или преследване на религиозна или расова основа. За престъпления срещу мира се считат планирането и воденето на агресивна война. Целта на създаването на тези закони е да се определят норми за бъдещето. Критиците на Нюрнбергските процеси обаче бързо се противопоставят на използването на ретроактивно правосъдие – наказване със закони, които не са съществували към момента на извършване на престъпленията. Освен това те отбелязват, че преди Нюрнберг политическите лидери не са били подвеждани под лична отговорност за държавни актове, колкото и жестоки и агресивни да са били те.
Лицемерието е друг въпрос, повдиган от критиците. Германските лидери са обвинени в убийството на голям брой беззащитни цивилни, но какво да кажем за унищожаването на цели градове от съюзническите бомбардировки? И как един от съдиите-палачи на Сталин, който е председателствал някои от най-кървавите съветски показни процеси, е имал право да съди германци за престъпления срещу човечеството?
Ако Нюрнбергският процес е бил съмнителен в някои отношения, то процесът срещу японските военновременни лидери в Токио (в резултат на който седем души са обесени, а шестнадесет са изпратени в затвора) е далеч по-съмнителен. Джон Дауър, най-добрият американски историк на съвременна Япония, нарича процеса в Токио „мътно отражение на германския му аналог“. При посещението си в Япония през 1946 г. изтъкнатият американски дипломат Джордж Кенан отхвърля процеса като „политически“. Чарлз Уилоуби, началник на разузнаването на генерал Дъглас Макартър в Токио, смята, че процесът е „най-лошото лицемерие в историята“. Радхабинод Пал, индийският съдия на процеса, не смята, че някой от обвиняемите трябва да бъде признат за виновен, тъй като според него процес, воден предимно от представители на колониални сили, е нелегитимен.
Международният военен трибунал за Далечния изток, както официално е наречен Токийският процес, продължава по-дълго от процеса в Нюрнберг – той се проточва от май 1946 г. до ноември 1948 г. – и е с много по-голям мащаб. Докато съдиите от Нюрнберг са от четири държави, токийските съдии са от единадесет: Съединените щати, Канада, Австралия, Обединеното кралство, Китай, Филипините, Нидерландия, Франция, Нова Зеландия, Индия и Съветския съюз. Освен това Токийският процес е по-скоро американско дело, отколкото трибуналът в Германия. Япония е под съюзническа окупация до 1952 г., но контролът е почти изцяло в ръцете на генерал Макартър, Върховен главнокомандващ на съюзническите сили (ВГСС). И ако свирепото съюзническо унищожаване на германски градове е въпрос, който трябва да бъде заобиколен в Нюрнберг, то ядрените бомбардировки на Хирошима и Нагасаки, да не говорим за запалителните бомбардировки на много други японски градове, поставят под още по-голямо съмнение легитимността на съюзническата присъда за японските военни престъпления.
Незаконно или не, както посочва Гари Джей Бас в своята изчерпателна и увлекателна книга Съдът в Токио: Втората световна война пред съда и създаването на съвременна Азия ([издателство] Knopf), Токийският процес има сериозни последици, които продължават да се проявяват и до днес. Поставяйки процеса твърдо в контекста на колониализма, расовите нагласи, Студената война и постколониалната азиатска политика, Бас твърди съвсем правилно, че той [процесът] „разкрива някои от причините, поради които в Азия не се е появил либерален международен ред“.
Невъзможно е да си представим германски политик, който открито пренебрегва Нюрнбергския процес като обикновена чужда пропаганда или отдава почит на осъдените военнопрестъпници на място за поклонение. Но вече няколко японски министър-председатели са правили точно това по отношение на процеса в Токио. Покойният Шиндзо Абе например се помоли в империалистическия храм Ясукуни в Токио, където се прославят най-големите военнопрестъпници, а паметници, разположени сред елегантни градини, почитат такива печално известни военни организации като Кемпетай, грубият японски еквивалент на Гестапо. Една от причините, поради които Абе и някои от неговите предшественици направиха това – провокирайки японските либерали, както и други азиатци – е желанието им да преобърнат нещото, което десните националисти в Япония обичат да наричат „версия на историята, създадена по време на Токийския процес“. Те смятат, че съюзническите пропагандисти и японските левичари, които ги възприемат, са наложили на Япония „мазохистичен“ поглед върху миналото и несправедливо са обвинили страната, че е водила агресивна война и е извършила по-големи зверства от други нации.
Версията на историята, предложена от Токийския процес, е малко изкривена. Процесът следва примера на Нюрнберг, сякаш войната, водена от Япония, е била азиатски огледален образ на тази, водена от Германия. Всъщност много западняци по онова време смятат, че японците са били дори по-лоши от нацистите. Расовите предразсъдъци имат нещо общо с това убеждение. Бас цитира австралийски вестник: „Японците нямат душа, която да мисли за благоприличие“. Но нападението над Пърл Харбър също допринася за това, както и отношението към западните военнопленници, което е по-сурово от обичайното немско отношение към военнопленниците (стига да не са съветски). Бас цитира някои стряскащи статистически данни. През 1944 г. една трета от американците са искали Япония да бъде „унищожена като политическа единица“, а тринадесет процента са смятали, че всички японци трябва да бъдат избити.
И това са „само“ мненията на обикновените американци, които отговарят на проучвания на общественото мнение. Хенри Л. Стимсън – военният министър на САЩ по време на войната, който още през 1944 г. е блокирал идването на еврейски бежанци в Съединените щати и който след войната не е видял причина да преследва нацистите за това, което са извършили в Германия – е ужасен от „страховитите картини на начините, по който японците се отнасят към нашите бедни момчета от военновъздушните сили, когато ги хванат“. Тези момчета, разбира се, са убивали стотици хиляди японски цивилни от въздуха. Междувременно генерал Макартър иска Токийският процес да се занимава само с Пърл Харбър, а не с далеч по-големите военни престъпления на Япония, извършени срещу други азиатци, особено китайците.
Всъщност японската война не е същата като войната на Хитлер, нито пък обвиняемите в Токийския процес приличат особено много много на нацистите от подсъдимата скамейка в Нюрнберг. Не е имало японски еквивалент на нацистката партия, нито диктатор като Хитлер. Коки Хирота (осъден на смърт чрез обесване), Шигенори Того (двадесет години затвор) и Мамору Шигемицу (седем години) не са нито фанатици, нито главорези, а цивилни политици, служили в редица правителства, в които все повече доминират военните. И тримата – Хирота като министър-председател и министър на външните работи, Того и Шигемицу като външни министри – са се опитвали по различно време да попречат на милитаристите да започнат война.
Те не успяват. А твърдението на прокурорите, че тези хора са били част от „заговор за водене на агресивна война“, никога не е било правдоподобно. В различните японски кабинети е имало твърде много разногласия за това. Във всеки случай заговорът за извършване на престъпление не е японско съдебно понятие, а специфично англо-американско.
Много от съдените военни лидери са войнствено настроени. Генерал Хидеки Тоджо (обесен) със сигурност е бил такъв. И те не са били в състояние или не са искали да спрат войниците си да изнасилват и убиват безброй цивилни граждани. Освен това Тоджо е разпореждал военнопленниците да полагат тежък труд, който често ги е убивал. Изтезанията – особено от ръцете на ужасяващия Кемпетай, чиито лидери, колкото и да е странно, не са съдени в Токио – са рутинно практикувани в цялата Японска империя. Но обвиняемите в Токио не са водени от идеология на геноцид. Много от тях може и да са били подстрекатели към война, но не са нацисти.
Като закъснели в империалистическата игра, японците са водили войни на азиатския континент от 1894 г. насам. Те колонизират Корея, Тайван и островите в южната част на Тихия океан; през 1931 г. завладяват Манджурия (днешен Североизточен Китай) и я превръщат в марионетна държава; през 1937 г. нахлуват в останалата част от Китай. Голяма част от тези действия са извършени в духа на отбранителен джингоизъм [агресивно патриотарство, бел. пр.]. Япония иска да защити онова, което вижда като свои легитимни интереси в Азия, като изгради своя собствена империя, която да се противопостави на западните империи в региона, но и да ги имитира. Това японско начинание често е било порочно, често нечестно и в крайна сметка катастрофално, но по същество е било империалистическа война и не е включвало систематична и идеологическа програма за изтребление.
Все пак Бас е прав, когато продължава да се връща към въпроса за расата. Тоджо, който служи като министър-председател на Япония от 1941 до 1944 г., вярва, че страната му трябва да освободи азиатците от западния империализъм и да разпространи своята „висша“ култура „по целия свят“. Това би било брутално „освобождение“, което повечето азиатци не биха оценили особено високо. Но японските лидери, сред които и Тоджо, защитават мисията си, като твърдят, че се борят срещу бялата идея за превъзходство [white supremacy]. През 1919 г. японското искане за расово равенство в Пакта на Лигата на нациите [предшественикът на ООН] е отхвърлено. Около две десетилетия по-късно Япония, според Тоджо и други, е принудена да започне война със Запада – нахлуването в Китай е по-трудно за оправдаване – защото западните имперски сили са заговорничили срещу японските интереси, като са отрязали страната от достъпа до петрол и други жизненоважни ресурси. В същото време председателят на тайния съвет на Япония предупреждава милитаристите да не воюват със Запада, за да не би подобно начинание да обедини европейците и американците в обща „омраза към жълтата раса“.
Някои антиколониални азиатски лидери през 1940-те години – сред тях Хосе Лаурел във Филипините и Сукарно в Нидерландска Източна Индия – са готови да гледат на японците като на освободители и се надяват, че сътрудничеството с Япония ще ги отърве от западните им господари. В крайна сметка това се случва, но не и преди азиатците да претърпят много ужаси от японска ръка. Двама от тримата азиатски съдии в Токийския трибунал – Делфин Джаранила от Филипините и Мей Руао от Китай – са по-сурови към японците, отколкото западните съдии, както посочва Бас. Това не би трябвало да е изненадващо, тъй като Мей е пострадал от японските бомбардировки в Чонкинг, последната китайска столица по време на войната, а Джаранила е участвал в Батаанския марш на смъртта през 1942 г., който отнема живота на 18 000 филипинци.
От друга страна, съдията Пал, красноречив бенгалски интелектуалец, станал уважаван адвокат по времето на британския Радж, се съгласява с Тоджо и колегите му на подсъдимата скамейка, като намира идеята за японски заговор за „абсурдна“. Пал твърди, че колегите му от Запада имат „предубеждение, породено от расови или политически фактори“. Той смята, че Япония е имала право да се чувства застрашена през 1930-те години, „когато срещу нея се обявяват националистически Китай, Съветска Русия и расово осъзнатите англоговорящи народи от Тихия океан“. И ако японското образование и пропаганда също са били малко расистки, то: „Не мога да осъдя онези от японските лидери, които може би са си помислили да защитят своята раса, като внушават на младежкото съзнание расовото си превъзходство.“
Нищо чудно, че Пал има паметник в светилището Ясукуни, надписан с думите: „Когато времето смекчи страстите и предразсъдъците, когато разумът свали маската от погрешното представяне, тогава справедливостта, държейки равномерно везните си, ще изисква да се сменят много от предишните порицания и похвали.“ Малцина от японските националисти, които отиват в светилището, за да отдадат почитта си към индийския съдия, ще признаят, че тези думи са изречени първоначално от Джеферсън Дейвис, лидер на Конфедерацията, който оплаква загубената кауза на робството.
Прави ли са японските националисти? Дали Токийският процес е просто лицемерна западна пропаганда, подета от японските левичари? Истината е много по-сложна. Спокойно може да се предположи западна пристрастност, тъй като решението за процеса е взето от САЩ и е доминирано от съдии от Британската империя. Главният съдия е австралиец, главният прокурор – американец, а освен Джаранила, Мей и Пал, съдиите, представляващи азиатските народи, са холандци, британци и французи. Корейците, които са страдали от японската агресия по-дълго от всеки друг народ, нямат нито един съдия.
И едва ли е пресилено да се мисли, че чувството за наранен собствен империализъм може да е оцветило гледната точка на някои от европейските съдии. Макар че Бас преувеличава, когато казва, че британското следвоенно лейбъристко правителство е „прегърнало империализма“ – независимостта на Индия и Бирма е получена по време на неговото управление – то няма съмнение, че министър-председателят Клемент Атли и министърът на външните работи Ърнест Бевин все още са имали възвишена представа за британската власт в света, която са се стремили да запазят чрез Британската общност и чрез глобална мрежа от военни бази. Японските инвазии в европейските колонии са преживени като унижение. Публичното унижение на западните военнослужещи е било целенасочена японска тактика, за да се покаже на другите азиатци колко ниско може да бъде свален белият човек и да се насърчи мисията за възстановяване на Азия на азиатците.
Наследството на трибунала със сигурност е объркано от липсата на консенсус сред съдиите относно легитимността на обвиненията. Съдия Пал не е единственият, който оспорва идеята за заговор за водене на война. Обвинението в престъпления срещу мира е обосновано в Нюрнберг с различни предвоенни споразумения за забрана на войната, като например пакта Келог-Брианд от 1928 г. (След Първата световна война френският външен министър Аристид Бриан предлага френско-американско споразумение, което да забрани войната между двете държави. Когато американският му колега Франк Б. Келог не проявява голям интерес към двустранно споразумение, идеята е разширена, за да включи повечето страни в света, включително Япония.) Но международните споразумения не са наказателни закони. Дори австралийският юрист Уилям Уеб, главен съдия на трибунала, признава, че „международното право, за разлика от законите на много страни, не включва изрично престъпление на открит заговор“ и че създаването на това престъпление не е „нищо друго освен съдебно законодателство“.
Естественото право, основано на религиозни и правни философии, свързани с такива личности като холандския държавник и юрист от XVII в. Хуго Гроций – и систематизирано по-рано от Тома Аквински – също е използвано, за да бъдат осъдени японците. Холандският съдия Берт Рьолинг е сред онези, които изразяват несъгласие с решенията на трибунала (за голяма тревога на неговото правителство в Хага), и остро се противопоставя на усилията да се използва естественото право. Напълно наясно с нидерландските колониални завоевания в Азия, той пише: „Колебая се дали да подхождаме към Далечния изток в усилията си да определим престъпността на агресията с цитати от идеалисти и философи от същия период, когато нашите герои и войници са завладявали териториите му в нещо, което трудно може да се нарече отбранителна война.“ Рьолинг иска да ограничи процеса до конвенционалните военни престъпления и престъпленията срещу човечеството.
Междувременно Джоузеф Кийнън, американският главен прокурор, е склонен към звучни абсурди. Той твърди, че японските агресори са нахлули в страни в Азия с намерението да „унищожат демокрацията и нейната съществена основа – свободата и уважението към човешката личност“. Разбира се, тези държави в Азия са били европейски и американски колонии. Това, че Кийнън често е бил просто пиян, не е оправдание. Дори азиатците, които са ненавиждали своите японски потисници, биха били изумени от този заблуден разцвет на американския идеализъм.
Азиатските съдии, с изключение на Пал, не са имали съмнения относно юрисдикцията на съда. Особено добър е Бас по отношение на китайския съдия Мей, на когото е отделено твърде малко внимание в други книги, посветени на Токийския процес. Много образован човек, учил в Станфордския университет, Мей е може би най-малко циничният от съдиите. Той искрено вярва, че процесът ще създаде по-мирен и демократичен световен ред, и има неблагодарната задача да насърчава тази идея, дори когато неговото националистическо правителство бързо бива победено от комунистическите революционери на Мао Дзедун. Освен това той прави всичко възможно да насочи вниманието към японските зверства в Китай. Ако Макартър смята, че нападението над Пърл Харбър е убийствено военно престъпление, то твърденията на китайците са много по-убедителни: цели двадесет милиона китайци са загинали във войната между 1937 и 1945 г.
Оттеглящите се японци са унищожили повечето от документите, свидетелстващи за действията им, но въпреки това има достатъчно доказателства, които да шокират японското обществено мнение. Различни свидетели разказват какво са видели, когато столицата на националистите, Нанкин, е била разграбена в продължение на шест седмици през 1937 г. от войските на японската императорска армия, които са изнасилили безброй жени и са убили десетки, а може би и стотици хиляди души. Документ на японската армия, представен по време на делото, показва, че висшите офицери или са насърчавали, или са пренебрегвали тези престъпления. „На бойното поле не мислим за изнасилване“, казва един войник. Китайски военнослужещи са били подреждани и „разстрелвани, за да се провери ефективността на картечницата“, спомня си друг.
Японската преса подробно съобщава за тези ужаси, но благородното намерение на Мей да състави подробен исторически запис на японските престъпления е допълнително възпрепятствано от гражданската война в Китай. Националистическият генералисимус Чан Кайши е склонен да гледа на процесите срещу японските военнопрестъпници като на нещо, което отвлича вниманието му от борбата срещу комунистите. Той дори наема за свой военен съветник един от най-безмилостните японски генерали. Масовите убийства, извършени от този конкретен генерал, са били насочени предимно към комунистическите партизани, което не е вълнувало особено Чан. Комунистите, от своя страна, не се притесняват много от Нанкинското клане, чак до десетилетия по-късно, защото жертвите му са управлявани от националистите.
Други японски престъпления са пренебрегнати по време на Токийския процес по също толкова цинични причини. Японските лекари и учени от прословутото подразделение 731, което отговаря за биологичните и химическите оръжия, са провеждали отвратителни експерименти върху китайски и руски пленници и умишлено са заразявали голям брой китайци с фатални болести, като бубонната чума, само за да видят какво ще се случи. Ръководителят на това звено Широ Ишии и екипът му получават имунитет от американците в замяна на данните, които се смятат за полезни. Колко полезни са се оказали данните, не е разкрито никога.
По време на процеса в Токио не е обърнато внимание и на организираните усилия на японската императорска армия да принуждава китайски, корейски и други азиатски жени към сексуално робство. Широкомащабното изнасилване на местни жени се е превърнало в главоболие за армията, тъй като е провокирало по-голяма антияпонска съпротива. За да се смекчи този проблем, така наречените „жени за утеха“ са били подмамвани или отвличани и принуждавани да обслужват японските войници. Но през 1946 г. техните страдания не са част от дневния ред на никого. Това огромно страдание ще се превърне в сериозен проблем едва много по-късно.
Степента на лична отговорност на обвиняемите в Токийския процес за престъпленията в Китай или в други части на Азия е трудно доказуема, поради което те са осъдени за това, че не са успели да спрат тези престъпления. Но в крайна сметка не представителите на западните сили са онези, които се отнасят най-тежко към японците. Съдия Мей смята, че окончателната присъда е била твърде мека в някои отношения. Китайските комунисти са възмутени, че на Тоджо и другите обвиняеми е позволено да произнасят самооправдателни речи в съда и да бъдат защитавани от способни американски адвокати. Народният [китайски] вестник „People's Daily“ гръмко заявява: „Защитата и снизходителността на Макартър са истинската причина военнопрестъпници като Тоджо да се осмеляват да бъдат толкова арогантни“.
В едно важно отношение „версията на историята за Токийския процес“ наистина е крайно погрешна. Император Хирохито, чието име фигурира в много уличаващи го документи, по политически причини не е подведен под отговорност и дори не е призован като свидетел. Когато Тоджо неволно се изпуска, че „никой японски поданик не би тръгнал срещу волята на Негово Величество“, бързо му напомнят да не замесва императора и заявяват, че императорът никога не е имал други, освен мирни намерения.
През 1945 г. Макартър, както и неговите съветници, решават, че ако императорът не остане на трона си, ще има общонационален бунт, който ще разстрои американската администрация. Само няколко дни след официалната японска капитулация, както пише Бас, „и американските окупатори, и японските власти се обединиха около обща линия: императорският двор, толкова полезен за мирната окупация, не трябваше да бъде обвиняван за войната“. Но Бас би могъл да подчертае, че това е мнението на най-консервативните съветници на Макартър и на най-реакционните японски власти, както и че много японци, включително някои от най-близките роднини на Хирохито, смятат, че той трябва поне да абдикира. Американците са тези, които потискат тази идея още от самото начало.
Бас описва някои от разломите в американската администрация, както в Токио, така и във Вашингтон. С почти деветстотин страници книгата му вече е много дълга – „задължително такава“ според него – но за политиката, която се върти около двора на Макартър, той би могъл да каже и повече. В обкръжението на генерала има политици, възпитани в духа на американския „Нов курс“ на Рузвелт, които искат по-радикална трансформация на Япония, в сравнение с по-консервативни фигури като Хенри Стимсън, Джордж Кенан и Джоузеф Грю, бивш посланик в Япония. Някои от консерваторите в обкръжението на Макартър са, меко казано, доста недобросъвестни. Генерал Уилоуби, шефът на разузнаването му, роден в Германия като Адолф Карл Вайденбах, е почитател на Мусолини. Макартър нарича Уилоуби „моя любим фашист“. Шефът на разузнаването, който организира защитата на Широ Ишии от Отряд 731, намира съюзници сред японските десни, включително и някои влиятелни фигури, които са арестувани за военни престъпления и се стремят да оформят Япония според политическите си желания.
Бас нарича привържениците на Новия курс [нови дилъри] „репресивни“ и „максималистични“. Това е малко несправедливо; те са убедени, че в Япония има достатъчно ентусиазъм за граждански права, за да се създаде по-либерална демокрация от съществуващата дотогава, и до голяма степен са прави. Това, че Грю, Кенан, Стимсън и Уилоуби са скептични относно перспективите за такава либерална демокрация, е отчасти въпрос на културни или расови предразсъдъци. Според Стимсън японците са „ориенталски народ с ориенталски ум и религия“ и следователно не са способни да се самоуправляват. Опитите за демократизиране на Япония според него ще завършат с „пълен провал“.
Самият Макартър, който е привърженик на строгата военна дисциплина и убеден републиканец, е разкъсван между своите „нови дилъри“ и консерваторите. Той сравнява японците с „момче на дванадесет години“ по отношение на „стандартите на съвременната цивилизация“. Но заедно с това има доста грандиозна идея за това, което вижда като своя историческа мисия – да установи християнска демокрация в Япония. В резултат на това са създадени либерална конституция, профсъюзи, поземлени реформи, свободна преса и избирателни права за жените, които са приветствани от по-голямата част от японското население. В края на 40-те години обаче, когато комунистите побеждават в Китай и Студената война се разгаря, десните антикомунистически възгледи на хора като Уилоуби набират сила. „Червените“ в държавните служби, профсъюзите, университетите и други институции са прочистени. Но почти всички мъже, обвинени във военни престъпления, са освободени веднага след приключването на процеса в Токио през 1948 г. Един от тях е Нобусуке Киши, заместник-министър на боеприпасите по време на войната и дядо на Шиндзо Абе, който избягва присъда и през 1957 г. става министър-председател.
Накратко, видът японци, които се противопоставят на „версията на историята от Токийския процес“, скоро се завръщат на власт с активната американска помощ, включително с големи суми американски пари, които се вливат в касите на консерваторите чак до 1960-те години. Част от работата на „Новите дилъри“ и японските либерали е отменена. Не са положени повече усилия да се потърси отговорност от японците за воденето на агресивни войни и извършването на военни престъпления в цяла Азия. Все пак има поне един аспект от следвоенната японска конституция, написана от американски идеалисти, който не може да бъде преразгледан, и това е член 9, според който Япония трябва „да се откаже от войната като суверенно право на нацията и от заплахата или употребата на сила като средство за разрешаване на международни спорове“. Това просто е нещо твърде популярно в Япония, за да може бъде засегнато.
Но десните националисти – и всъщност много американски консерватори, като Ричард Никсън – осъждат член 9 като голяма грешка. Националистите продължават да гледат на член 9 като на унизително посегателство върху японския суверенитет, докато техните либерални опоненти продължават да гледат на пацифизма като на необходим урок, който трябва да се извлече от мрачните военни резултати на Япония. В резултат на този конфликт възгледите за съвременната история на Япония са безнадеждно преплетени със следвоенната политика. Колкото повече либералите изтъкват Нанкинското клане или унищожаването на самата Япония като предупреждение да не се променя конституцията, толкова повече националистите искат да отрекат, че някога е имало такова клане в Нанкин или че Япония е направила нещо, от което да се срамува особено. Това значително обърква японската външна политика, особено в Азия. Всеки път, когато японските лидери поднасят официални извинения за тъмното минало на Япония в други азиатски страни, усилията им са подкопавани от десни политици, които правят показни посещения в светилището Ясукуни, или настояват учебниците за средните училища да бъдат по-патриотични и да не споменават Нанкинското клане и други военни престъпления.
Това е силно смущаващо и то улеснява Китай да разпалва антияпонски настроения. Южна Корея – като се има предвид нарастващата войнственост, с която се сблъсква от страна на Китай, както и от страна на Северна Корея – би трябвало да бъде близък съюзник на Япония. Отношенията между двете страни обаче продължават да са влошени заради отричането на японската десница, че корейски жени са били принуждавани да работят в японски военни публични домове. Всъщност нерешените проблеми на Япония с „токийската версия на историята“ стигат до сърцевината на това, което Бас определя като най-голямата дилема на страната днес.
Конституционният пацифизъм на Япония винаги се е основавал на разбирането, че САЩ ще гарантират нейната сигурност. На фона на все по-враждебната среда и непостоянната американска политика (Доналд Тръмп) все повече японци смятат, че сега поне трябва да се обсъди сериозно преразглеждане на конституцията, за да може Япония да направи повече за собствената си защита или онази на съседите си. Но нито съюзниците на Япония в Южна Корея и Югоизточна Азия, нито нейните либерали у дома ще бъдат успокоени от подобна стъпка, докато консервативните лидери на страната отказват да се изправят пред миналото си и се опитват да обжалват присъдата на историята.
