Андрю Уайли, най-известният – и дълго време най-мразеният – литературен агент в света, е на 76 години. През последните четири десетилетия той промени издателския бизнес по дълбок, а според някои и по безобразен начин. Той е поборник за високохудожествени книги и безсрамна търговия, благодарение на което много велики писатели станаха известни, а много известни писатели – богати. В този процес той спомага за определянето на световния литературен канон. Критиците му твърдят, че е ускорил и упадъка на литературната култура, която твърди, че защитава. До голяма Уайли степен не се притеснява от тези критики. Вместо това го вълнуват сделките, които предстои да бъдат сключени в Китай.
Увлечението на Уайли по Китай започва през 2008 г., когато сред китайските издатели се разразява война за събиране на събраните съчинения на Хорхе Луис Борхес. Уайли, който представлява наследството на аржентинския майстор, получава телефонно обаждане от свой колега, който го информира, че цената е надхвърлила 100 000 долара – немислима дотогава сума за чуждестранно литературно произведение в Китай. Уайли не се задоволява да седи и да гледа как цената се покачва, а решава, че ще се опита да диктува стойността на други чуждестранни произведения на китайския пазар. „Помислих си: ‚Трябва да изкараме танковете‘, разказва Уайли с радост в офисите си в Ню Йорк. „Имаме нужда от площад ‚Тиянанмън‘!“
Литературните агенти са посредниците в книжната индустрия, които свързват писателите с издателите и сключват договорите за книгите, от които вземат стандартните за бранша 15%. В това си качество Уайли и неговата фирма The Wylie Agency работят от името на изумителен брой от най-почитаните писатели в света, както и от името на много покойни автори – сред тях Борхес, Чинуа Ачебе и Итало Калвино – които са станали задължителни за четене почти навсякъде. Списъкът с над 1300 клиенти на агенцията включва Сол Белоу, Йосиф Бродски, Албер Камю, Боб Дилън, Луиз Глюк, Ясунари Кавабата, Чеслав Милош, В. С. Найпол, Кензабуру Ое, Орхан Памук, Жозе Сарамаго и Мо Ян – и това са само тези, които са получили Нобелова награда. В него са включени също Кралската шекспирова компания и съвременни светила като Чимаманда Нгози Адичи, Карл Ове Кнаусгор, Рейчъл Къск, Дебора Леви и Сали Руни. „Когато влезем в стаята, заедно с нас влизат Борхес, Калвино и Шекспир – и това е плашещо“, каза ми Уайли.
Когато през 2008 г. търгът на Борхес потръгва, Уайли започва да крои планове. „Как да си създадем авторитет в Китай?“, пита се той. Авторитетът е една от ключовите думи на Уайли; той означава степента, в която агенцията му може да определя условията на сделките с книги в максимална полза на своите клиенти. Според Уайли, за да се създаде такъв авторитет, е от решаващо значение да се представляват автори, които заемат значима културна позиция на даден пазар – Камю във Франция, Сарамаго в Португалия и Бразилия, Роберто Боланьо в Латинска Америка. „Винаги търся своята визитна картичка“, каза ми Уайли. „Ако искаш да търгуваш в Русия например, искаш – точка, точка, точка – Набоков.“
Кой е най-добрият, който може да му помогне да превземе Китай, пита се Уайли. И, разбира се, веднага намира отговора: Хенри Кисинджър. През 1970-те години, като съветник по националната сигурност на САЩ и държавен секретар при президента Никсън, Кисинджър ръководи историческото сближаване между САЩ и Китай. Оттогава насам той е важен събеседник между Китай и Запада. По онова време Кисинджър не е клиент на Уайли, но това е лесен за решаване проблем. Когато през 2008 г. Уайли търси в Гугъл името на Кисинджър, той се сблъсква с книги, в които се напада неговата хуманитарна дейност. „Кисинджър беше представен като военнопрестъпник, който обича да убива бебета – по принцип чудовище“, казва Уайли. „Затова отидох при него и му казах: ‚Хенри, това не е добро управление на наследството Ви“. Уайли казал на Кисинджър да уволни агента си. След това добавил: „Трябва да върнете в печат трите тома на мемоарите си и да напишете нова книга, силна книга.“ Кисинджър бързо става клиент на агенция „Уайли“.
Новата книга ще се казва За Китай. Планът на Уайли е да я продаде първо на китайския пазар – безпрецедентна тактика за книга на известен американски автор. През 2009 г. китайски издател купува правата за нея за повече от 1 млн. долара, твърди Уайли (макар че по-късно казва, че не е в състояние да потвърди тази цифра). Надлежно учредената му агенция е сключила седемцифрени сделки в Китай за произведения на различни автори като Милан Кундера и Филип К. Дик. „Така се превзема площад Тиянанмън“, казва Уайли, когато си спомня за успеха си. „Слагаш Хенри в първия танк и даваш газ!“
Операцията „Кисинджър“ е точно в стила на Уайли: изкушаване на автор от конкурент и след това използване на репутацията на клиента за взаимноизгодни цели. „Той играе многогодишна игра, в която постоянно се опитва да консолидира борда“, каза ми Скот Мойърс, издател на „Пенгуин Прес“ и бивш директор на агенцията на Уайли. През 1980-те и 90-те години, както гласи легендата, Уайли използва търговската си хитрост, за да разруши приятелските норми, които царят в издателската индустрия, заменяйки ги с нещо, което един таблоиден вестник нарече „буря от алчност“. Когато се запознава с Уайли в края на 1980-те годинич, писателят Ханиф Курейши пише, че си спомня за „хулиганските, гръмогласни момчета от предградията, с които бях израснал и които продаваха чорапи и часовници от куфари на пода в кръчмата“. От средата на 90-те години Уайли е известен като „Чакала“, а много други агенти и малки издателства все още го възприемат като хищник, който заграбва литературни таланти, отгледани от други. Подходът на агенцията му е „много враждебен“, каза ми Валери Мерианс, съосновател на независимото издателство Melville House. Ръководителят на отдел „Права“ в една от лондонските литературни агенции се изрази по-ясно: „Той използва методите на полковник Курц“.
Но успехът на Уайли и неговият характер не се дължат само на алчност. По-добре от всеки друг Уайли и агенцията му са разбрали как да глобализират и осребрят литературния престиж. „Приех го, след като от безделие шестте предишни агенти не ми предоставиха това, от което имах нужда“, казва веднъж вдовицата на Борхес, Мария Кодама, за Уайли. Произведенията на Борхес и на други класици могат да бъдат намерени в цяла Латинска Америка и Испания, отчасти защото Уайли се грижи издателите „да се ангажират да ги поддържат живи навсякъде“, каза ми Кристобал Пера, ветеран испаноезичен издател и бивш директор на агенция „Уайли“. В същото време международното представителство на Wylie на автори като Филип Рот и Джон Ъпдайк е успяло да „утвърди американската литература като световна“, пише изследователката от Университета Темпъл Лора Макграт.
Литературните вкусове и международният обхват на Уайли спомогнаха за създаването на това, което в продължение на няколко десетилетия е доминиращата визия за литературна знаменитост. В епохата, в която писатели като Рот и Мартин Еймис заемаха почти еднакво място в таблоидите и в New York Review of Books, когато бяха известни както в Милано, така и в Манхатън, и можеха да си позволят да поддържат апартаменти и в двата града, когато бяха публични интелектуалци, водещи полупубличен живот, Уайли беше най-дръзкият посредник на литературни таланти в света, човек, който изглеждаше еднакво близък до високата култура и високите финанси.
Днес тази епоха на мъжкарска литературна известност е отминала и някои смятат, че акциите на Уайли са поевтинели заедно с нея. „Мисля, че моментът на Уайли е отминал“, каза ми Андрю Франклин, бивш управляващ директор и съосновател на Profile Books. „Когато той умре, агенцията му ще се разпадне.“ Множество по-млади агенти и големи агенции за таланти се опитват да адаптират много от бизнес стратегиите на Уайли към новата реалност, в която литературната култура е силно фрагментирана, а за клиентите е по-малко вероятно да са романисти или историци, отколкото „многоканални артисти“ с книги, подкастове и договори с Netflix.
Уайли смята, че това е глупост. Дори ако ерата на голямата литературна слава е мъртва, той вярва, че голямата литература продължава да представлява най-добрата дългосрочна инвестиция. „Шекспир е по-интересен и по-ценен от Майкрософт и Уолт Дисни, взети заедно“, каза ми той, повтаряйки аргумент, който изтъква в медиите от повече от 20 години. Всичко, което е липсвало на Барда от Ейвън, е бил добър адвокат по търговските марки, дългосрочен план за управление на имуществото и, разбира се, правилният агент.
Ако Уайли е най-митологизираният литературен агент в света, то това е отчасти защото карикатурата му на грабител на литературни таланти и плячкаджия на други агенции е толкова неустоима за медиите, а понякога и за самия Уайли. „Мисля, че Андрю доста харесва цялата история с Чакала, защото това го прави да изглежда като твърд човек“, казва ми Салман Рушди, един от най-дългогодишните клиенти и най-близки приятели на Уайли. Уайли е ревностен разпространител на собствената си легенда, което не означава, че търгува с лъжи. Водил е забележителен живот и дори когато разказва факти, които са груби или обикновени, той инстинктивно ги издига в нещо по-приказно. В края на краищата един търговец търгува предимно с репутацията си.
Успехът на Уайли се основава отчасти на дарбата му да бъде близо до великите и добрите хора. Като млад той прекарва една седмица в планините Поконо, където интервюира Мохамед Али за едно списание и му рецитира стихове на Омир в оригинал на гръцки език. Посещава Езра Паунд във Венеция и също му рецитира Омир. В Ню Йорк прекарва много време в Студио 54 и Фабриката, изучавайки начина, по който Анди Уорхол създава публичната си личност. Казва, че Лу Рийд го запознава с амфетамините през 70-те години и че той е дал името на групата Television. Фотографът и режисьор Лари Кларк е шафер на втората му сватба. В разгара на фатвата срещу Рушди, когато Уайли не се среща с Дейвид Рокфелер, за да планира лобистка кампания за отмяна на смъртната присъда на аятолаха, или не се опитва да издаде сам на хартиен носител Сатанински строфи, той седи на пода на хотелска стая в Ню Йорк, чиито прозорци са покрити с матраци, за предпазване от куршуми, и медитира заедно с Рушди и Алън Гинсбърг. В домовете на Уайли в Ню Йорк и Хемптън през 90-те години сред гостите на партитата може да са Рушди, Еймис, Иън Макюън, Кристофър Хичинс и Сюзън Зонтаг, или Рушди, Зонтаг, Норман Мейлър, Пол Остър, Сири Хустведт, Питър Кери, Ани Лейбовиц и Дон ДеЛило. (Веднъж има малка криза, когато Уайли забравя да покани Едуард Саид.) Уайли е един от първите хора, на които Ал Гор показва презентацията в PowerPoint, която по-късно се превърна във филма Неудобната истина.
В младежките си години Уайли култивира репутацията си чрез декадентство и скандалност. По време на издателско парти през 80-те години Tatler съобщава, че той поканил млад писател да „пикае с мен върху Ню Йорк“, след което продължил да уринира през прозореца си върху пътниците на централната гара. (Когато го помолили да потвърди или отрече това, той казал: „пас“.) По време на една тежка пиянска вечер с Курейши по същото време той плюл върху екземпляр от Още умират от разбито сърце на Сол Белоу, нарекъл го „пълна глупост“, след което угасил върху него цигарата си без филтър. (Уайли отрича това да се е случило, но Курейши пише за това в дневника си по онова време и по-късно потвърждава историята пред биографа си Рувани Ранасинха). Белоу става клиент на Уайли през 1996 г., а Курейши – през 2016 г.
В центъра на мита за Уайли обаче отдавна е неговото свирепо практикуване на бизнеса. Писателят Чарлз Дюиг, клиент на Уайли, гордо заявява, че в преговорите с издателите агентът му е „човек, който може да изстиска кръв от камък“. Уайли изпитва удоволствие от конфликтите и може да бъде радостно войнствен. За бивш клиент, превърнал се в противник, каквито са били неколцина, той весело отбелязва: „Ще се въздържа да кажа „Майната ти“ на Тибор, защото той вече е прецакан“. Той е плешив, пушач и самоуверен като Чърчил. В агенцията „Уайли“, която открива през 1980 г., „основното е агресията“, каза ми един от бившите му служители. Това не е само мнението на недоброжелателите му; Рушди описва Уайли с умиление като „агресивен американец с глава като куршум“.
Агенция „Уайли“ издирва подценени литературни таланти така, както фирма за дялово инвестиране може да издирва лошо работещи компании, които може да превърне в големи центрове за печалба, след като уволни настоящото ръководство. Когато започва работа в началото на 80-те години, Уайли вижда по-ясно от всички останали, че литературната репутация е търговски актив и че ако контролираш този актив, трябва да извлечеш възможно най-голяма стойност от него. Няма значение дали трябва да използваш тактики, които другите смятат за неетични или подмолни. Скот Мойърс обобщава това по следния начин: „Когато влезе в издателството, той каза: „Майната му на това. Кой печели от това? Какво ми е позволено да правя по закон? Нека започнем с това като основа и след това ще се захвана за работа“.
Офисите на Уайли в Ню Йорк се намират на 22-ия етаж в сграда в центъра на Манхатън. В малката приемна виси огромна снимка в рамка на корицата на първото издание на Информацията, осмият роман на Мартин Еймис, публикуван през 1995 г. Това е книгата, заради която Уайли става широко известен като „Чакала“, след като отвлича Еймис от агентката Пат Кавана, кръстница на първото дете на Амис, с обещанието да продаде романа за 500 000 паунда. Подобно на самия Уайли, гигантският плакат е изчислен така, че да изглежда едновременно високопарен, закачлив и по-голям от живота. Това е Уайли, който се наслаждава на собствения си мит.
„Мисля, че всички са разбрали всичко правилно“, каза той лукаво, когато го попитах дали през годините журналистите не са го разбрали погрешно. Това е типичният ход на Уайли: никога да не изглежда, че не контролира собствената си личност, винаги да се пази от впечатлението, че някой е възприел нещо в него, което не е искал. Но докато седяхме заедно в ъгловия му кабинет, стана ясно, че той най-усърдно подхранва впечатлението, че цени голямата литература. Тоест, той я цени заради самата нея и се бори за това тя да получи полагащата ѝ се според него цена.
Уайли се стреми да представи своята гледна точка като противоречаща на останалата част от издателската индустрия, която той представя като предлагаща бърза храна за ума. Отношението на повечето издатели и агенти, казва той, е приблизително такова: „Майната им, ще ги нахраним с „Макдоналдс“. Това може да ги убие, но те ще го купят.“ Бестселърите са мазните бургери в тази метафора. Ако четете списъка с бестселъри, продължава Уайли, „накрая ще се окажете дебели, глупави и националистически настроени“. Чувството е искрено, но пропуска факта, който критиците на Уайли с удоволствие изтъкват – че той е представлявал такива съмнителни литературни светлини като своя ландшафтен архитект и Мадона.
След като поговорихме известно време, дойде време за обяд. Любимото място на Уайли е веригата ресторанти „Джо и сокът“ и той се наслаждаваше на собственото си описание на картонения хляб и изсушените домати в неговия сандвич с пуешко. „Когато се храниш в „Джо и сокът“, се чувстваш в непосредствена близост до крайната бедност, което е удобно място“, каза той. Първо обаче искаше да пуши, затова се разходихме из Мидтаун, докато той пушеше една от кубинските пури, които купува от магазин на улица „Сейнт Джеймс“ в лондонския квартал Пикадили. По навик или по замисъл разходката ни доведе до елегантната стъклена фасада на централата на Penguin Random House, където постояхме за миг пред дигитален дисплей, рекламиращ романа Не обичам да те обичам, последната част от поредицата бестселъри с романтични истории за хора от Силициевата долина. Уайли беше бурно отвратен. „Искам да кажа, че това говори само за себе си“, възкликна той.
Продължихме да вървим. Колийн Хувър, авторката на романтични романи от „Саймън и Шустър“, която тази седмица имаше пет романа в списъка на бестселърите на Ню Йорк Таймс, в този момент беше най-мазният от всички мазни бургери в съзнанието му. „Сложете настрана Колийн Хувър и започнете да живеете!“ – призова той културата като цяло. „Изхвърлете Биг Мак и изяжте няколко стръкчета копър!“ (Строгостта и снобизмът са любима двойка в неговия хумор.) Скоро пристигнахме в „Джо и сокът“, но чакането за сандвич продължи повече от четвърт час, затова се преместихме в местна закусвалня. За обяд Уайли си поръча чийзбургер, рядък.
Уайли често твърди, че няма собствена личност и постоянно търси такава. „Имам някаква куха сърцевина“, обича да казва той. Това изглежда престорено, може би самозащитно, но не един наблюдател е отбелязвал, че Уайли постоянно се преоткрива по начини, които отразяват духа на епохата: през 80-те години е бил инвестиционен банкер на книгите, през 90-те – двигател на литературната глобализация, през 2000-те – поддръжник на американската изключителност, а днес – критик на това, което смята за двойна криза на националния и литературния упадък. („Подкрепям, най-общо казано, усилията на Съединените щати, които в момента са много затруднени“, каза ми той в един момент). Той е човек с многобройни превъплъщения, от които все пак прозира последователност.
Уайли е израснал в бостънско семейство с много пари и висока степен на грамотност; когато Рушди посещава детския дом на агента си през 1993 г., той открива инициалите AW, все още издълбани в дъбова лавица за книги в библиотечното крило. Но Уайли прекарва голяма част от тийнейджърските и 20-те си години в бунт срещу социалния свят на родителите си. Той е изгонен от „Сейнт Пол“, ултраелитното училище-интернат в Нова Англия, където е учил баща му, за това, че е продавал алкохол на съучениците си. Скоро след това, на 17 или 18-годишна възраст, удря полицай в лицето. Имайки възможност да избира между поправително училище и психиатрична клиника, той избира второто. Прекарва около девет месеца в клиниката „Пейн Уитни“ в горната част на Ийст Сайд в Манхатън, недалеч от мястото, където живее сега, като обикаля двора и учи наизуст Бдение над Финеган, разказа ми той. „Всички, на които се възхищавах, бяха луди“, казва той, включително Езра Паунд и Робърт Лоуел. „Аз не съм, но мога да заблудя всички, че съм.“ Андре Бишоп, който е бил близък с Уайли в „Сейнт Пол“, а по-късно и в Харвард, го посещава в клиниката през уикендите. „Не знам дали бих го нарекъл луд – мисля, че беше разтревожен“, каза ми Бишоп. „Но това беше истинско. Не мисля, че се е преструвал.“ (Бишоп сега е ръководител на театър „Линкълн център“ в Ню Йорк и е един от клиентите на Уайли.)
Малко след като Уайли е изписан от психиатричната клиника, той пристига в Харвард, също така алма матер на баща му. „Нервен, малко див, нежен и интелигентен“ – така го описва модернистичният поет Базил Бантинг през 1967 г., когато е на 19 години. В Харвард и през първите няколко години след дипломирането поезията е в центъра на живота му. „Разглеждах стиховете на Елиът, писани в Харвард, и открих, че твоите са по-съвършени, въпреки отзвуците“, пише му Бантинг. През 1969 г. Уайли се жени за приятелката си от колежа Кристина, а на следващата година тя ражда сина им Николас. Двойката пише поезия, а Уайли прекарва дните си в работа в маоистка книжарница близо до Харвардския площад.
През 1971 г. Уайли оставя младата си съпруга и детето си „с колата и банковата сметка“ и се премества в Ню Йорк. (Двамата с Кристина са били „умерено нещастни хора“, каза ми той, и се развеждат около 1974 г.; той се жени повторно през 1980 г. и има още две деца). В Ню Йорк кара такси и носи брадата и оредяващата си коса библейски разрошени, сякаш броди из планината Синай, а не из Долен Манхатън. Наел е витрина в Гринуич Вилидж, от която се опитва да продаде колежанската си библиотека, включваща издания на Хераклит на няколко европейски езика. Боб Дилън и Джон Кейдж са били случайни клиенти, но „бизнесът не беше оживен“, казва Уайли. Бантинг пише съболезнования: „Еднакво трудно е да четеш книгите, които се продават, или да продаваш книгите, които можеш да прочетеш.“
Уайли, чиито семейни пари в крайна сметка подкрепят рисковете му, не е обезкуражен. Той е съосновател на малка печатница и издава първата книга с поезия на млада музикантка на име Пати Смит. Започва да работи на свободна практика, като прави интервюта с известни личности като Уорхол и Салвадор Дали за различни книги и списания. Някои от познатите му смятат, че е замислен за определен вид слава. Пионерът на пънка Ричард Хел, който се движи в подобни кръгове, по-късно пише, че „основният модел на Андрю е Анди Уорхол, защото Уорхол съчетава артистичен талант с преобладаваща амбиция“.
След това, някъде в средата на 70-те години, Уайли започва тригодишна „пауза“ в живота, подхранвана с амфетамини, по време на която спи по около шест часа седмично, казва той. „Ако израснеш с пари, то или ги изхарчваш в хода на живота си, а това означава, че си свършил, или се отърваваш от тях и започваш отначало“, казва той. Казва също, че е инжектирал по-голямата част от наследството си в ръката си. В крайна сметка „много от хората, с които правех бизнес, бяха задържани и окошарени, така че предлагането на наркотици стигна до нула“, добави той. Когато се възстановил от ужасния период на абстиненция, решил, че е време да се заеме с живота си.
Историята, която Уайли обича да разказва за това как е станал литературен агент, обикновено протича по следния начин. Било е 1979 г. Той е приключил с амфетамините и се нуждае от работа. Следвайки стъпките на покойния си баща, директор на издателство Houghton Mifflin, той кандидатства за работа в издателство. Когато на едно интервю го попитали какво чете, той отговорил „Тукидид“, а интервюиращият му казал, че вместо това трябва да чете бестселърите. „Така че погледнах списъка с бестселъри и си помислих: ‚Е, ако това е, което трябва да правиш, за да бъдеш в този бизнес, тогава, майната му, ще бъда банкер‘,“ казва той в реч през 2014 г. Но банковото дело го привлича толкова, колкото и списъкът с бестселъри. Тогава един приятел от издателство му предлага да разгледа възможността да стане агент.
Като агент Уайли би могъл да се опита да намери връзката между търговията и качеството. Книгите са високорисков бизнес с ниска печалба; Уайли сравнява печалбите от него с тези от чистенето на обувки. Но най-добрите литературни произведения могат да останат в печат за дълго време, генерирайки малки, но стабилни потоци от приходи. Уайли започва с наемане на бюро в коридора на друга агенция, където се научава „как да не прави нещата“. Според него това са били само хора от Харвард, които са се напивали с хора от Харвард и са продавали непрочетени ръкописи от хора от Харвард на други хора от Харвард. Уайли видял възможност: като се отнасял към книгите с най-голяма сериозност и като третирал бизнеса като бизнес, той можел да обособи за себе си печеливша ниша. През 1980 г. Уайли взема назаем 10 000 долара от майка си и така се ражда агенцията „Уайли“. „Щяхме да завладеем пазара с качество и да вдигнем цената“, казва по-късно Уайли за своята бизнес философия пред социолога Джей Би Томпсън.
Уайли разбира, че най-добрите писатели се нуждаят от сериозно ухажване, затова се превръща в ненадминат практик на големите жестове. Той се обаждал на даден писател и го канел да се срещнат следващия път, когато е в града. След това хващал следващия полет до града, където рецитирал на писателя части от собствената му проза или стихове на Омир. Лети до Вашингтон, за да спечели радикалния американски журналист Иф Стоун. Летял е и до Франция, за да подпише договор със сваления ирански президент Аболхасан Банисадр, чиято книга за Иран не успял да продаде. Лети до Лондон, за да ухажва Рушди, който се отказва, затова лети до Карачи, за да подпише с Беназир Бхуто, която не го прави. След това лети обратно до Лондон, за да се опита отново да привлече Рушди, който, впечатлен от маневрата с Бхуто, става възприемчив към ухажванията на Уайли. Изненадващото пристигане на следващия ден, използването на един клиент за привличане на друг и пеенето на дактилни хекзаметри се превръщат в канонични елементи от брачния ритуал на Уайли.
След като приключи атаката на ухажване, Уайли започва да говори за пари. „Най-важното нещо… е да ти платят“, казва Уайли на Стоун, първия си клиент, според биографа Д Д Гутенплан, който също е клиент на агенцията „Уайли“. Колкото по-голям е авансът, толкова по-добре, продължава Уайли: колкото повече издателят похарчи за закупуването на книгата, толкова повече ще похарчи за нейната продажба. По-късно Томпсън нарича това „железен закон на Уайли“. Осемдесетте години са добро време за получаване на пари. Благодарение на историческото нарастване на броя на читателите след бейби бума, експлозията в продажбите на книги и конгломерацията на книжарниците и издателствата, издателите разполагат с повече пари, което позволява на агенти като Уайли да изискват все по-високи аванси за клиентите си. След като даден писател получи шестцифрена сума за книга, другите също очакват да получат шестцифрени суми.
В рамките на няколко години след откриването на агенцията си Уайли разполага с изискан списък от около дузина писатели. Той посвещава „сезони“ на изучаването на една или две области – от политика до изкуство и театър – а след това ухажва най-значимите имена във всяка от тях. Подписал е договори с Гинзбърг и Уилям Бъроуз, Дейвид Мамет и Джулиан Шнабел. Спечелва и писателите от Ню Йоркър и редакторите на художествена литература Вероника Генг и Уилям Максуел – важни възли в мрежата за откриване на нови таланти. В средата на 80-те години си партнира с агенция в Обединеното кралство и започва систематично да преследва писатели, които според него са „недостатъчно представени“ от другите агенти. Когато през 1988 г. убеждава Брус Чатуин, Бен Окри, Карил Филипс и Рушди да напуснат агентите си, Уайли бързо се превръща в един от най-важните канали за пари и влияние в литературната култура. Както казва Гинсбърг пред Vanity Fair през същата година, Уайли „придобива нормалните правомощия на семейното си положение след дълго, експериментално образование, което варира от висшата класа до канавката“.
Всяка година през април Уайли лети до Лондон за Лондонския панаир на книгата. В продължение на три дни той и колегите му се срещат с чуждестранни издатели, предлагат им книги, договарят сделки и събират информация за състоянието на бизнеса им. Агенция „Уайли“ има офиси в градска къща в стил „Джорджиан“ на лондонския площад „Бедфорд“, но Уайли често провежда срещите си в двора на американския бар в хотел „Стафорд“ на улица „Сейнт Джеймс“, където се пуши пура. Срещнах го там в неделя сутринта преди панаира. Това беше началото на 12-дневно пътуване, което щеше да го отведе и в Южна Франция, за да се срещне със семейство Камю, и в Лисабон, за да се срещне със Сарамаго. След това щеше да отлети обратно за Ню Йорк, където с нетърпение очакваше да отпразнува 100-ия рожден ден на Кисинджър. В Лондон ще се занимава предимно с „обичайните досадни неща“, казва той – ще предлага книги на издатели и ще преговаря за сделки.
Това, че Уайли е агент, който може да иска шест или седем цифри и да бъде приеман сериозно, което идва отчасти от внимателно проучване и добра информация. „Ние сме силно системно ориентирани“, каза ми той. „Ако компютърът ви каже, че лицензът на Сарамаго в Унгария изтича след три месеца, тогава преглеждате целия унгарски пазар“, каза той. Екипи от двама или трима агенти на Уайли редовно летят по света, за да посещават издателства, да разговарят с редактори и да правят снимки на сградите им. Те изготвят доклад за всяка издателска къща, който се разпространява в цялата агенция. „Беше зле отоплена, персоналът изглеждаше потиснат, но самата издателка беше доста жизнена“ – каза Уайли, четейки едно от досиетата. Уайли получава съвети за някои пазари, като Русия, и от членовете на престижния Съвет за международни отношения, на който също е член.
Ако всичко това ви звучи малко като събиране на информация, то е така. „Много се интересувам от работата на ЦРУ и от начина, по който я вършат“, каза ми Уайли. „Смятам, че има какво да научим от агенцията за начина, по който функционират нещата в политиката, и за начина, по който се правят стратегически изчисления.“ Той е имал редица клиенти, които работят или са работили в ЦРУ, включително бившия директор Майкъл Хейдън и настоящия директор Бил Бърнс. „Имаме достъп до проектите, които излизат от ЦРУ, като първо пристанище“, казва Уайли. Той добавя, че именно от операция на ЦРУ е представлявал книгата на крал Абдула II от Йордания от 2011 г. Последният шанс. Когато го попитах дали може да каже нещо повече, той се замисли за момент, след което отговори: „Вероятно не“.
Днес агенция „Уайли“ печели около половината от парите си в Северна Америка, а другата половина – от останалия свят. „Част от практиката ни е винаги да гледаме как се променят международните издателски пазари“, каза Уайли. Той добави, че Румъния и Хърватия са в подем, както и пазарът на арабски език. Корея е „много динамична“. Китай, разбира се, е ключов.
Други хора от издателския бранш, особено по-малките агенти и издатели, смятат, че високоефективната работа на Уайли е навредила на културата и духа на книжния свят, превръщайки нежния стремеж към издаване в надпревара за крайния резултат. Андрю Франклин, бившият директор на Profile Books, казва, че Уайли е изградил фабрика, която просто произвежда сделки. (Колежката му Ребека Грей, която оттогава е изпълнителен директор на „Профил“, отбеляза: „Мисля, че това е най-грубото нещо, което един издател може да каже.“) Редица хора от бранша предполагат, че колкото повече таланти Уайли е прехвърлил от малки, независими издателства към конгломератните импринти [големите издателски фирми] с големи баланси, толкова повече е подкопал по-широката екосистема на литературното издателство. Когато поставих този въпрос пред Уайли, той отговори, че това звучи като „логиката на недоволството, идващо от малките издателства, които вече не могат да си позволят лукса да не плащат достатъчно и да издават недостатъчно значими писатели“.
И все пак проблемът не е само в парите. Освен че се занимават с бизнес аспектите на нещата, агентите често са първият читател на писателя, най-внимателният редактор, терапевт и скъп приятел; някои хора в бранша смятат, че връзката е почти свещена. Няколко месеца преди агентката Дебора Роджърс да почине през 2014 г., Казуо Ишигуро отбелязва, че „тя ме научи да бъда писател“. Подобно на Курейши и Макюън, Ишигуро е останал неин предан клиент, дори докато Уайли успешно е съблазнявал други нейни клиенти.
Но повечето писатели също трябва да получават пари. Курейши, например, дълго време имал притеснения относно авансите, които книгите му получавали. Когато се присъединява към агенция „Уайли“ две години след смъртта на Роджърс, той изведнъж получава достъп до „друго ниво на пари и ефективност“, казва той на своя биограф. По същия начин Барбара Еплер, президент на малкото, но влиятелно издателство New Directions, ми разказа за разговор, който имала през 1998 г. с германския писател В. Г. Себалд, когато той я напуснал заради друго издателство. „Той ми каза: „Барбара, знаеш, че винаги ще бъдеш мой издател. Но новият роман – Уайли ще ми даде половин милион долара за него!“.
Наред с критиката, че Уайли е огрубил индустрията, редица хора, с които разговарях, предположиха, че той е склонен да преувеличава постиженията си. Няколко издатели, които работят в Китай, ми казаха, че китайците може и да ласкаят Уайли, че е голяма работа, но че други агенции, като Andrew Nurnberg Associates, са много по-влиятелни там. Уайли ми каза, че е допринесъл значително за кариерата на известен американски историк, като му е предложил да пише за Ню Йоркър; историкът ми каза, че да пише за списанието е било мечта на целия му живот и Уайли няма нищо общо с това.
„Има Тръмп, Борис – и после има Андрю Уайли“, каза ми Каролин Мишел, главна изпълнителна директорка на конкурентната агенция „Питърс Фрейзър и Дънлоп“, когато я попитах за Уайли, който наскоро е поел един от клиентите на фирмата ѝ – наследството на белгийския писател Жорж Сименон. Уайли твърди, че наред с други неща Peters Fraser and Dunlop е пропуснала големи търговски възможности в САЩ и Китай. Мишел отхвърля това твърдение. Според нея, когато агенцията ѝ придобива наследството на Сименон преди 10 години, по-малко от дузина от 400-те му книги са отпечатани на английски език. В рамките на седем години, продължава тя, всички около 100 книги за инспектор Мегре са отпечатани на английски, а три години по-късно агенцията ѝ продава своята част от правата за 10 пъти по-висока цена от тази, за която ги е придобила.
„Това, което направихме с тези книги от нищото, може да се счита за едно от най-големите преоткривания“ на литературни имоти – каза Мишел. „Но ако иска, Андрю може да си пусне дим през задника [тоест да се перчи колкото си иска].“
В много отношения Сименон е класическа мишена на Уайли: наследство на световно популярен автор с много използваем списък, който обаче има необходимата литературна стойност. („При Иън Флеминг всичко е на повърхността“, каза ми Уайли. „В Сименон има психология.“) Но това е само най-новата кампания на Уайли за увеличаване броя на запалените фенове. През 1997 г. известната агентка Хариет Васерман вече се оплаква, че Уайли е анексирал „повече литературна територия от Александър Велики“. Тя казва също, че по-скоро би почистила с езика си тоалетната чиния за мъже на станция на нюйоркското метро, отколкото да се срещне с него: наскоро той е отвлякъл от нея Сол Белоу. „Имаше много агенти, които бяха твърди, а имаше и такива, които бяха грамотни“, казва Андрю Соломон, който става клиент на Уайли през 1998 г., когато е на 24 години. „Но обикновено се налагаше да избираш.“
Уайли винаги е мислил глобално. През 2000-те и 2010-те години той прави два сериозни опита да навлезе директно на испаноезичния пазар, като открива офис в Мадрид и купува известна агенция в Барселона (и двата опита са неуспешни). Опитва се да подпише договор с много от най-значимите американски историци (успех) и да продава книгите им в чужбина (неуспех). Опитва се да принуди големите издателства да предоставят на авторите по-голям дял от възнагражденията за дигитални права, като създава своя собствена компания за електронни книги (също в повечето отношения неуспешен опит). Започва да вербува африкански писатели, спечелили престижната награда „Кейн“ на континента (седем успеха до момента). Опитва се да представя наследствата на Джей Джи Би Балард, Реймънд Карвър, Владимир Набоков, Джон Ъпдайк и Ивлин Уо (успех, успех, успех, успех, успех, успех).
Темпото на Уайли и неговия бизнес през тези години не е това, което много хора очакваха от издателската индустрия. „Работеше се на място, което понякога приличаше на пода на Уолстрийт“, каза ми бивш служител, работил в The Wylie Agency в средата на 2000-те години. „Интелектуална работилница за деца, току-що излезли от Бръшляновата лига [тоест елитните американски университети]“ – така я описа друг бивш служител. Работният ден е бил 10 часа, а Уайли е имал интензивен контрол върху дребните неща, които са се случвали в офиса. „Трябваше да се отчиташ за местоположението си, както и за всичко, което трае по-дълго от – извинете ме за грубостта – срането“, казва човек, който е работил в офиса в Ню Йорк. Уайли бил щедър и интересен, твърдят те, но не възпирал някои от висшите си служители да бъдат на границата на насилието. Служителка от средата на 2000-те години разказва, че когато куп асистенти в офиса гледали филма „Дяволът носи Прада“, това им се отразило зле.
Въпреки това „имаш чувството, че си в разгара на нещо важно“, казва човекът, който е работил в офиса в Ню Йорк. Служителите можели да срещнат Филип Рот, който се разхождал по коридорите; Ал Гор или Лу Рийд можели да позвънят по телефона. По време на коледните партита шампанското се леело, а Уайли жадно изгребвал с пръст последния хайвер от кутията. На господата се подарявали вратовръзки Hermès, а на дамите – кашмирени шалове. Дори на издателските партита на други компании хората разправят за агенцията на Уайли: в Ню Йорк се разказваше легендарната история, че една вечер Рот се обадил в офиса. „Здравейте, Агенция „Уайли“, говори Андрю“, казал асистентът от другата страна на линията. Развълнуваният писател, обърквайки асистента с другия Андрю, му разправил – съмнително, ако се съди по последните репортажи – че току-що е спал с Никол Кидман, изпълнителката на главната женска роля във филма, който се снимал по романа му Човешкото петно. Асистентът, смутен, предложил да го свърже с г-н Уайли.
Агенция „Уайли“ все още е изключително влиятелна, но блясъкът от предишните десетилетия е изчезнал. Дълго време Уайли е известен със скъпите си вратовръзки и шивашки услуги на Савил Роу; Мартин Еймис гордо обяснява на синовете си в края на 90-те години, че агентът му се казвал Чакала „заради ноктите и челюстите му и разрезът на опашката в задната част на костюма му с райе“. Но когато прекарах време с Уайли в продължение на няколко дни в Ню Йорк и Лондон, той винаги носеше сини джинси и вълнено сако с риза. Ден след ден униформата не се променяше; това подсказваше, че старите му костюми са реквизит, към който не проявява вътрешен интерес, и че ако вече няма нужда от тях, те могат да бъдат изхвърлени.
Седмицата на Лондонския панаир на книгата даде възможност да се види отвътре мръсният бизнес и оскъдната икономика на покупко-продажбата на книги от висок клас днес. В конгресния център в Западен Лондон стотици агенти се срещаха с издатели от цял свят. Бюрата бяха подредени в дълги редици като в изпитна зала, но срещите се пренасяха на пода, а няколко от тях се провеждаха до стената до входа на тоалетните. „Не е ли ужасно“, отбеляза Уайли. „Прилича на затворнически лагер. Всеки път, когато идвам тук, се чудя какво съм направил, за да заслужа това. Мислех, че съм добро момче.“ В друг момент той сравнява конгресния център с начално училище в Лагос. „Ще имам неприятности за това, че го казах“, каза той, въпреки че го е казвал на запис много пъти преди това. „Нигерийските ми приятели ще го сметнат за снизходително.“ Но той изглежда разбира, че именно неуместността му ще го накара да го повтори и, надяваме се, да бъде чут от организаторите на панаира на книгата. Това е тактическа вулгарност. „Недискретността е оръжие“, каза ми той веднъж.
Докато той и заместничката му Сара Чалфант се срещаха с издатели от цял свят, Уайли често изглеждаше по-скоро любезен, отколкото алчен, макар че понякога можеше да бъде раздразнителен. (По-късно изпитах това на собствения си гръб, когато ми каза да „се въздържам“ от интервюиране на негови клиенти и бивши служители). Разговорите на Уайли и Чалфант с издателите варираха от състоянието на политиката и издателската индустрия до дълбоко лични истории за семейни терзания. Освен това, както винаги, трябваше да се вземе предвид и егото на писателите. В един момент те обсъждат с редактор дали да кажат на известна англоезична писателка, че никой не я разбира, когато говори на езика на осиновената си страна. Решиха да не го правят. (Уайли ми беше казал в друг контекст, че „трябва да се зачита самочувствието на писателя“).
Голяма част от работата на „The Wylie Agency“ на панаира на книгата беше свързана с преместването на автори от едно издателство в друго, с предлагането на автори на издателства в страни, в които те все още не са публикувани, или с уверяването на издателите, че големите автори наистина работят усилено върху следващите си, несъмнено отлични и много печеливши книги. Всички искаха да знаят дали Чимаманда Нгози Адичи и Сали Руни пишат отново. На облагодетелстваните издатели беше съобщено, че Рушди спокойно работи върху книга за неотдавнашното покушение срещу него. „От решаващо значение за авторите е да бъдат поставени на стратегическо място във всяка страна по света, със сюжетна линия, която има смисъл“, каза ми Уайли по време на един от разговорите ни. Да имаш добра книга с лош издател е „все едно да се опитваш да продаваш вратовръзки Hermès в Target“.
Имаше и много преговори, най-вече заради мизерните суми, които дори сравнително добри книги получаваха на международните пазари. На закуска една сутрин бразилски редактор предложи 5000 долара за последната книга на голям финансов журналист, но Уайли се престори, че не го е чул. „Казахте 8000 долара, нали?“ Играта проработи, но Уайли се забавляваше твърде много, за да спре. „Трябва да седнем по-далеч един от друг“ – каза той на редактора, като придвижи стола си с един-два сантиметра назад. „Защото тук звучи като 12 000 долара.“ Когато работата на израелския писател Етгар Керет стигна до преговори, Уайли радостно заяви: „12 000 долара – това е цената на закуската!“
По време на други разговори на мястото на прочутата категоричност на Уайли понякога се появяваше неясно кокетно безгрижие, макар че невинаги беше ясно за кого е предназначено – за издателя или за наблюдаващия го журналист. На една среща Уайли представи редакторка от едно от най-уважаваните европейски издателства като „в неравностойно положение, но интересна“ и каза, че е израснала от цигани в малко градче в някаква провинциална страна. Тя уточни, че е родена в една от големите европейски столици.
По-късно в разговора им редакторът се притесняваше какво да прави с последния роман на британски писател, носител на множество награди. „Скромното предложение, което чакате да направите, ще бъде прието, може би с малки подобрения“ – каза ѝ Уайли. Той предложи 6000 евро.
„Това няма да се получи, тъй като той продаде само 900 копия от последната си книга“, отговори редакторката.
„Това е най-слабият аргумент, който някога съм чувал през живота си“ – подразни се Уайли. „Недостатъците са прозрачни и резониращи“. Той изтъкна, че най-голямата рентабилност на издателя идва преди авторът да си възвърне аванса, след което предложи 5000 евро.
„По-скоро 4 000 евро“ – каза редакторът.
„Четири и петстотин? Готово.“ обяви Уайли, доволен, но не и триумфиращ.
Колкото и оскъдна да беше тази сума, ако агенцията успееше да сключи 20 такива сделки по целия свят за един писател и да спечели подобна сума само в Северна Америка, писателят би могъл, след 15-процентната такса на агенцията и още около 30 % данъци, да си позволи да плаща наема на двустаен апартамент в Манхатън за няколко години. Друг е въпросът как ще се храни или как ще плаща наем след две години, ако написването на следващата книга отнеме повече време.
Една сутрин, преди да заминат за Лондонския панаир на книгата, Уайли и Чалфант закусват с Луис Шварц, съосновател на бразилското издателство Companhia das Letras. Уайли среща Шварц за първи път през 1986 г., когато той току-що се е преместил в сградата, в която все още се намират офисите му в Ню Йорк. При всички приказки на Уайли за това, че може да сключи трудна сделка, защото не е приятел с издателите, беше очевидно, че двамата с Шварц са близки. „Видях началото на агенцията, без да има къде да седна“, спомня си Шварц. „Ти поръчваше мебелите.“
Тогава Шварц тъкмо е започнал собствен издателски бизнес и Уайли му казва: „Един ден аз ще представлявам Борхес, а ти ще го издадеш.“ Двамата вече са постигнали визията си, но сега изглежда така, сякаш литературният свят, в който Уайли някога е доминирал, си отива. Вярно е, че много издателства досега са оцелели от настъплението на „Амазон“ и дори са процъфтявали по време на пандемията, но на Уайли често му се струва, че пространството за писателите, на които се възхищава, се свива. „Penguin Random House, след неуспешния си опит да придобие Simon & Schuster, се превърна в счетоводна операция“, оплаква се той на Шварц в един момент. „Сега всичко се ръководи от числата. Те се отдалечиха от факта, че издават писатели. Издават електронни таблици и това е опасно.“
„Има пълно пренебрегване на бек-листа [тоест по-слабо известните писатели]“, добавя Чалфант.
„Това е нещо повече от пренебрегване“, продължи Уайли. „Това е невежество. Проблемът е, че никой от тях не чете нищо.“
Това предполагаемо невежество вероятно е заплаха не само за литературата, но и за дългосрочното съществуване на самата агенция „Уайли“. За да успее династията му от високопоставени личности, той се нуждае от издатели с дълбоки джобове и високи умове, които да успеят заедно с него. „Андрю разбира, че неговата издателска марка и визията му за авторите ще загинат, ако издателите, които поддържат същия възглед, загинат“ – каза ми бивш служител, който все още работи в издателския бранш.
В миналото Уайли е казвал със самопародийно великодушие, че вярва, че е безсмъртен и ще управлява агенцията няколко години след смъртта си. В действителност в средата на 2000-те години той сериозно обмислял да слее бизнеса си с CAA, базираната в Лос Анджелис агенция за спорт и таланти, но сметнал, че тя не разбира достатъчно добре визията му. Сега, казва той, иска да направи нещо, сравнимо с френското издателство Éditions Gallimard, „което просъществува, процъфтява и се разраства вече три поколения“. За свой наследник е избрал Чалфант, която вече ръководи лондонския офис на агенцията и на практика е главна изпълнителна директорка на фирмата. Много други агенти също работят във фирмата от десетилетие или две и някои от тях поддържат много близки отношения с най-големите живи писатели на агенцията, както Чалфант с Адичи и Къск, Джин Аух с Лин Ма и Трейси Бохан със Сали Руни. „Операцията вече не е само за мен или за мен и Сара, както беше дълго време“, каза ми Уайли.
Уайли все още се занимава с около 40 сделки годишно, но през последното десетилетие все по-често изпълнява една по-болезнена роля: съобщава за смъртта на клиентите си. През 2013 г. това бяха Чинуа Ачебе и Лу Рийд. През 2018 г. – Филип Рот. През 2022 г. това почти беше Салман Рушди, след като беше намушкан 10 пъти с нож по време на нападение по време на лекция. Тази година беше Мартин Еймис. Днес около 10% от клиентите на Уайли са наследства на починали писатели. Много от издателските титани, с които той се е срещал и срещу които се е противопоставял, също вече ги няма, включително Роджър Щраус, Сони Мета, Джейсън Епщайн и Робърт Готлиб. Литературните епохи приключват навсякъде около него.
„Прекарах толкова много време в опити да убедя издателската индустрия да инвестира в литература, която наистина е интересна“, каза ми той в един момент с необичайно сериозна умора. „Не знам дали това е просто борба с вятърни мелници, или по някаква магия може да има някакъв ефект.“ Когато Уайли изгражда агенцията си, той често си мисли за Дворецът в 4 часа сутринта – деликатна скулптура на швейцарския художник Алберто Джакомети, наподобяваща скеле. Вретеновидното произведение на изкуството, любимо на клиента и ментор на Уайли – Уилям Максуел, изглежда величествено и вечно застрашено от срутване. „Образът, който ми дойде на ум, е да си в гъста гора, в мъгла, и да се приближаваш към поляна, и светлината да се разсъмва малко, и Дворецът в 4 часа сутринта да стане видим, и това е, което изграждам“, каза ми той.
В контраст с крехкия дворец, който някога е мечтал да построи, Уайли сравнява конкурентите си, големите агенции, с „футболен стадион по обяд“: в тях няма нищо фино или облагородяващо. Въпреки това те са аватарите на нашата нова литературна епоха. Според Уайли клиентите на тези агенции са каша от уютни скандинавски писатели на готварски книги, биографи и безвкусни комици с телевизионни предавания. Може би вече това са визитните картички, които имат значение в издателския свят, но Уайли смята, че Борхес, Камю и Шекспир, а може би дори и Кисинджър, все още са авторите, които наистина имат значение. Как, без такава културна тежест зад гърба си, други агенции и нови литературни светлини ще постигнат световната известност, която някога са имали дори близки съвременници като Рот и Еймис? „Как – пита Уайли – те ще установят своя авторитет?“
