1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

„Ку-Ку“ като огледало на българската революция

Тези размисли са писани в периода септември-ноември 1996 г. Те са някакъв опит да се осмисли непосредственото минало, да се осмислят основите на една заложена в началото на 90-те години парадигма, на една евентуална традиция и приемственост. А поводът да се върна към темата „Ку-ку“ е шумно обявяваният тези дни 20-годишен юбилей на телевизионното предаване.

И тъй, „Ку-ку“ се появи веднага след българската революция. То се оказа едно от децата й, при това най-жизненото. Гледайки „Ку-ку“ целокупният български народ като че най-после усети, че нещо се случва.

Революцията си беше революция – с всички съпътстващи я атрибути и както в класическото учение на марксизма-ленинизма тази революция се развиваше съобразно специфичните особености и специфичния манталитет на България и българите. Какво стана и какво после се огледа в огледалото „Ку-ку“?

В добре познатото ни учение революционната ситуация се определя като невъзможност на върховете и нежелание на низините. Това обаче е твърде патетично, за да е изцяло вярно. Революцията вероятно започва тогава, когато се появи усещане за спряло и заспало време (изобщо за време) и като следваща реакция – нека да събудим времето и да го обявим за наше. Времето се парцелира на наше и ваше. В друг революционен контекст (по-кръвожаден) не просто времето става наше и ваше, но и светът се разделя на наш и ваш. Ние строим новия свят, а вие си стоите някъде в стария, който ние ще разрушим. По-късно се появява много същественият въпрос, на който трудно се отговаря: „А кои сме ние, на които принадлежат времето и светът?“ Високоговорителите по улици и площади в онова време като че се опитаха да отговорят на този въпрос – Кирил Маричков анафорично обясняваше какъв той не е и никога няма да бъде. Имаше и позитивен отговор – „Аз съм просто човек“ – значи времето бе на просто хората? Или както е още при Левски: „Ние сме във времето и то е в нас.“ Така е било в първата национална българска революция – Възраждането. Малко преди Левски Чинтулов пита: „Ха народ поробен, що си тъй заспал, ил живот свободен теб не ти е мил?

Стотина и повече години след Чинтулов и Левски народът действително се люлееше в люлката на социалистическото затворено пространство; пред него стоеше щастливият бъдещ ден и целокупното население (думата „електорат“ се появи по-късно) дремейки прекарваше дните от заплата до аванс, разказвайки вицове за Тато. Въпросът дали свободният живот му е мил, изобщо не се поставяше – както в онази приказка, в която слепият иска да му обяснят цвета на брашното и никак не може да разбере дали брашното е студено като сняг. Развиваше се една култура с претенцията за класицистичност (културата на спрялото време няма шанс да бъде друга), която имаше своите върхове и своята халтура.

Появата на „Ку-ку“ бе яркият признак, че нещо се е случило. По националния екран се появи културата на улицата. Дотогава тя си бе култура на улицата и никак не можеше да попадне в средствата за тиражиране на класицистичната национална култура. Т.е. Ленин в статията си „Лев Толстой като огледало на руската революция“ бе успял да пророкува неща, появили се далеч след смъртта му. Да си спомним тезата за двете култури – официална и народна, които съсъществуват в буржоазното общество. Целта на всяка една революция, покрай другото, е да наложи народната култура като официална – поне в началото. Кукувците направиха нещо такова. Неприлични или не особено прилични песни, вицове, ситуации, които всеки от нас или знаеше, или възпроизвеждаше; цялата тази ъндърграунд култура се появи на екрана на централната телевизия. Това си бе революция. От безкрайно сериозния и авторитетен екран в един момент вместо сериозния глас и авторитетно-традиционното лице на Никола Филипов се посипаха иначе познатите ни, но от друг контекст песнички и вицове – „Черна катафалка мина, Дядо Мраз почина“ или „Ще ти скъсам ...“ или „Ще те правя да умиргаш“. Да си спомним и Влади Въргала – новият българин, ченчаджията от „Магурата“, далавераджията, тарикатът. С две думи, народната култура (в случая уличната) се опита да стане официална. Това вече си беше чист белег за революция, особено за българската провинция, за която хилядните митинги из София, танковите и антитанковите изявления и видеокасети си бяха общо взето екзотика, а противопоставянето между сини и червени по емоции и произход, а също и по място на водене на полемиките: мегдана, кръчмата, пейката пред къщата – натрапчиво напомняше за архетипното противопоставяне между левскари и цесекари. По онова време се случиха и други екзотични неща, като да речем заглъхналото бързо, но иначе шумно обявено решение новият държавен елит да се откаже от мерцедесите на стария и да седне в раздрънканите съветски „Жигули“ и „Волги“, т.е. не само народната култура да стане официална, но и народните автомобили да станат официални. По улиците високоговорителите разнасяха даващия безмерна свобода призив „Вземи панелите, „Трабанта“, но въздуха ми остави“. В последвалата следреволюционна дрямка, (защото след всяка революция идва дрямка, освен ако не се полагат съзнателни усилия за поддържане на революционния устрем на масите) призивът се попромени по също известния начин: „Вземи панелите, „Трабанта“, но „Мерцедеса“ остави“. И това бе наивно. Следреволюционното успокоение внесе в България друг символ на благополучие – „ВМW“. На беемвета се качиха и министър-председатели, и охранители, които отново появилата се улична, т.е. народна култура скоро определи като борци, вратлета, мутри, мутрафони и т.н.

Това обаче стана във времето на следреволюционната дрямка (за по-патетично можем да кажем следреволюционната реакция).

А времето на българската революция по същество бе времето на пародията. В това едва ли има нещо странно, а още по-малко – обидно. Революцията разместваше пластовете и при това разместване те започнаха да си взаимодействат (да се съешват, както би го казал Радичков), а от това съешване неизменно се раждаше пародия. Това точно се видя в огледалото на „Ку-ку“ – фурорът, който предизвикваха наградите на „Ку-ку академията“ и появилите се вече в каналджийския период на предаването пародии на съвременния политически елит на България. Тези пародии бяха особено необходими, защото те организираха (или отпушваха – не знаем кое е по-точно) енергията на хората. Енергията доста често съдържаше в себе си породилата я пародия. Енергията-пародия накара предприемчивата и енергична част от народонаселението да извади социалистическото возило от строения най-често с крадени материали по социалистическо време гараж и да превърна същия този гараж в универсален символ на новото време – магазинче (минимаркет), кафененце (бистро), работилничка (сервиз), дори в клуб на жената. На практика в гаражите се създаваха строителите на нова България. Импулсът, по-скоро неосъзнат, бе залегнал в пародийността на революционното време. С известен риск да опростим нещата, можем да вербализираме този основан върху пародийното импулс така: „Щом от екрана на телевизията куковците могат да се майтапят с такива неща като Атомната централа, щом Петърчо Илиев (име условно), който едвам завърши единайсети клас сега е лидер от национален мащаб и учи право в Университета, защо пък аз да не си направя едно бистро в гаража, в което вечер със съседите да си пием ракията?“ Добре известното от социализма стремление на подавляващата част от народонаселението да си направи в мазето „механа“, в революционното време се експлицира и също излезе на улицата (гаражът несъмнено е част от улицата).

Метаморфозите на гаража бяха едно от многобройните проявления на пародийния революционен процес. Тук пародията се прояви в една от класическите си форми – травестията – гаражът се преоблече като магазин, работилница, бистро и т.н. Кукувците също се преобличаха непрестанно: ченчаджии, хамали, провинциалисти, сини, червени и бизнес политици, президенти, посланици и какво ли още не. Огледалото бе абсолютно адекватно и поради това толкова жизнено. Странно е че „Ку-ку“ се оказа не просто най-успешното, но и като че ли единственото добило признание огледало. Докато остатъците от класицистичната култура се оплакваха, че загиват в безпаричието на новата конюнктура, „Ку-ку“ репродуцираше уличната култура и правеше от това немалки пари. Те действително правеха изкуство за масите и масите масово и организирано ходеха по техните концерти и с нетърпение чакаха часа и мястото на телевизионната среща; нещо непознато за българска телевизионна продукция от времето на „На всеки километър“.

Като цяло огледалото отразяваше един процес, който бихме могли да наречем „овъншняване на вътрешното“ – процес свързан с революцията и поради това също революционен. „Ку-ку“ беше огледалото, а проявленията от действителността – многобройни. Овъншняването на вътрешното (експлицирането на имплицитното) вървеше по няколко направления: визуално, лингвистично, същинско философско (глобално).

Поради самата си същност най-очевидно бе визуалното направление. Из периодичния печат се появиха голи тела – в началото женски, а след това, макар и по-рядко – и мъжки. Времето на Асен Агов в телевизията ще се запомни покрай другото и с т.нар. „Розова серия“, която в началото целокупният български народ, незапознат още с благините на спътниковата и кабелната телевизия, очакваше също както „Розовата пантера“. Не след дълго реши, че все пак „Розовата пантера“ е по-интересна. Важен обаче бе не резултатът, а процесът. В дореволюционното класицистично време на социализма тялото бе нещо много интимно и вътрешно или – по-точно – нещо, за което може да се говори вкъщи, зад чашка кафе в службата, на улицата (гаджето, любовницата, секретарката, кварталната курва, краката, ханша, бюста, чорапогащите на колежката Х). След Оруел вече е лесно да наречем това време време на двоемислието и на новоговора – едно се говореше в интимен кръг, а съвсем друго от репродукторите на официалния език – радио, телевизия и вестници. За тях със страшна сила важеше един поетически образ на Андрей Вознесенски, който, нагоден към нашите условия, би могъл да звучи така: официален език и негови рупори, език дълъг и скучен като филм на Одеската киностудия. Революцията като че унищожи двоемислието – можеше да говориш каквото си мислиш, (или да говориш каквото си искаш, без да мислиш) можеше да гледаш „Розовата серия“ или да си купиш еротично списание от близкия РЕП, а не да го носиш треперейки от съборите по българо-югославската граница. Експлицирането на тялото (ексхибиционирането на тялото), бе върхът на айсберга, както е прието да се казва. Кукувците не организираха конкурси за „Мис монокини“ или „Мис мокра фланелка“ или конкурси за еротични танци, както по онова време се наричаше профанският стрийптиз, демонстриран по кръчми и барове – те, както и революцията по онова време, бяха достатъчно млади и интелигентни. В тяхното огледало попадна крайно синтезираният израз на разголеното тяло и улицата – кукиша – като материален израз на наградите на „Ку-ку“ академията. Получателите на кукиша имаха всички основания да се гордеят с наградите си и по-интелигентните го направиха – спомнете си с каква гордост Венцислав Димитров показваше своите, връчени му от Академията, кукишчета и дори се похвали, че те стоят в кабинета му в Народното събрание.

Революционната травестия не просто показа по масмедиите разголените тела на българки и небългарки. По онова време нашумяха изключително много гладуващите тела на тридесет и деветимата или лежащите в центъра на София тела от Града на Истината. В по-късен етап от развитието на революцията се оказа, че принадлежността към телесните топоси осигурява място в политическото пространство на Нова България. Тялото на Александър Йорданов извърши едно пътешествие от поляната около Народното събрание до председателския стол на същото.

Пак по онова време пресата взе прозрачно и доста често просташки да намеква за „противоестествени“ отношения между телата на някои действащи тогава политици. Трудно можеше да се намери брой не само на часовите вестници, в които, вече без всякакъв намек, да не се коментира животът и приключенията на масажиста Боздуганов. „Ку-ку“ видя и отрази тази повишена телесност на социокултурната ситуация не само чрез кукиша. По онова време във всяко издание на предаването се появяваха представителите (или представителките) на Българските свободни професии (курви) със съответните скечове и анекдоти.

Лев Карсавин бе писал, че в историята на европейската цивилизация периодично се сменят епохи с белезите на Средновековие и Ренесанс. Ако това е така, можем да заключим, че след аскетичната, алегорична и идеологична класицистична официална култура на социализма дойде времето на телесната улична кукишна култура на революционното време. В един момент се оказа, че българското революционно време след падането на стените (защото всяко революционно време руши стени – Бастилии, градове, дворци и т.н.) изведнъж се съеши с обявеното още през 60-те години информационно село. От информационното село върху екраните на телевизията или от страниците на вестниците на цели дивизии безпрепятствено нахлуха рекламите. В огромната си част те бяха насочени именно към тялото, а не към душата, защото за проектантите на информационното село думата душа бе непозната и непреводима. В еуфорията на революционното време обаче това някак не се забелязваше. Забележително бе, че тялото се оказа на тотална почит – от пастите за зъби и дъвките, предотвратяващи кариеса, през различните хапове („Панадол“ например) до превръзките на „Проkтър енд Гембъл“, с които по-добрата половина на човечеството в определени периоди на своето съществувание щеше да се чувства като че нищо й няма; да кара мотопед и да танцува в дискотеката с бял панталон. Телесната идеология на рекламното световно село се вписа в идеологията на българското революционно време и я профанизира. Или по-скоро я профанизира ежедневното съзнание, което смеси революционното падане на стените с нахлулата в разградения двор реклама. Истината бе, че това бяха съвпадащи по време и по външни белези феномени (реабилитация на тялото, свързана с конкретната революция, и агресивно построена върху идеята за тялото реклама).

После идеологията на българското революционно време някак позатихна и се позагуби, а спрямо телесната идеология на информационното село сработи синтез от фундаменталните местни поговорки „Всяко чудо за три дни“ и „Кучетата лаят, керванът си върви“. Разрушаването на стените и разголването на тялото и света инстинктивно като че предизвика импулса на затваряне и обличане. Еротичните танци, мокрите фланелки и монокините се превърнаха в проява на лош вкус и откровена простащина. Това бе характерно проявление на следреволюционната умора. А в следреволюционната умора човекът обича да се облече, да се затваря в себе си и да се проветри, ако трябва да преразкажем бившата вицепрезидентка Блага Димитрова.

В допълнение се оказа, че световното информационно село може и да е безгранично, но неинформационното световно село е особено гранично и чувствително при отношения (или сношения) с неговите граници. След еуфорията на разграждането на стените дойде времето на Шенген. Това вече бе в епохата на следреволюционния сън и на електората му бе все едно, защото ситуацията бе замряла отново в класическото, макар и подозрително като теория положение за върховете и низините. Сега обаче нещата бяха по-прозаични: върховете не искаха, а низините не можеха – нас не ни пускаха, но и от ден на ден ние все повече нямахме пари да си платим дори влака до белградската гара и бяхме склонни да завиждаме и на бай Ганьо, който – спомняме си – гонеше маневриращия влак на една друга европейска гара, будапещенската. „Ку-ку“ отрази позитивната част от процеса на обличането и затварянето: „И ний сме свят, и ний деца сме!“ – ако някой не ни обича, той не разбира и толкова по-зле за него. Огледалото се опитваше да се превърне от просто огледало във вълшебно; не само да отразява динамиката на революцията, която и без това вече бе изчезнала, а да ни покаже нас самите, така, както искаме да се видим – че и ний сме свят и какво сме виновни, че не ни е открил Колумб, а Кубрат. Това стана в преходното време между революцията и другото.

Годините, делящи написването на този текст и неговия днешен прочит, по някакъв начин определиха „другото“. Ако обаче сега вземем да мислим за другото, трябва да напишем друг текст, в който, мисля си, няма да можем да намерим такъв перфектен център за размислите си, какъвто бе някогашното телевизионно предаване „Ку-ку“.
Pin It
Стилиян Стоянов
Стилиян Стоянов е преподавател във филологическия факултет на Югозападния университет, Благоевград.
Други статии от този автор

Посетители

69

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    „Всичко, което ме... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    А тук следва кратичък... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    И отново откъм... преди 1 ден
  • Pendo писа Още
    Благодаря за хубавите... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    ...
    преди 2 дни
  • Светлана Христова писа Още
    Толкова добър превод... преди 2 дни
  • Светлана Христова писа Още
    Този диалог между... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Аз съм същия тип... преди 6 дни
  • Pendo писа Още
    Искам да се извиня... преди 6 дни
  • Pendo писа Още
    Благодарности на... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Фокнър трябва да бъде... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Дори за гигантска... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Културен... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    „...като част от... преди 1 седмица
  • Стайко Цонев писа Още
    1942 г. С указ на Негово... преди 1 седмица
  • Стайко Цонев писа Още
    PHYSICAL a физически,... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Виж, бай Пендо,... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Благодаря за... преди 1 седмица
  • iskravbaeva@yahoo.co... писа Още
    Да, воювала е, но в... преди 1 седмица
  • Pendo писа Още
    Мили Златко,

    Много... преди 1 седмица
  • Бисера писа Още
    Злати, искрени... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    И, много те моля, не... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Бе миличък бай ми... преди 1 седмица
  • Pendo писа Още
    Не съм историк, но... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Сладур! 

    Едно време... преди 1 седмица