Статии

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Kristen Ghodsee, „Lost in Transition: Ethnographies of Everyday Life After Communism
Duke University Press, 2011

2012_01_lost_in_transition

Камелия видя бележката докато отиваше до аптеката да купи лекарствата на баща си. Беше най-обикновено, копирано на ксерокс листче бяла хартия, залепено на уличен стълб. Отначало тя помисли, че е некролог – нещо обичайно в нейния малък обезлюден град, днес обитаван предимно от пенсионери. Но бележката обявяваше с големи, тлъсти печатни букви: „Купуваме коса. До сто лева за дълга, хубава коса.“

Камелия се протегна инстинктивно и откъсна косъм от къдриците, разсипващи се по раменете й. Тя имаше оня тип коси, които винаги карат другите момичета да завиждат. Гъсти, тъмни, блестящи, падащи като водопад от цилиндрични къдрици чак до кръста й. Лицето й беше по-скоро обикновено, дори малко позакръглено за момиче с нейния ръст, но изглежда никой не успяваше да забележи тия неща. Смятаха я за красива, защото имаше красива коса. Тя много се гордееше с нея, миеше я и я поддържаше със зехтин колкото се може по-често.

Камелия беше българска мюсюлманка и, макар че баща й беше започнал да става все по-религиозен в късните си години, никога не беше и помислял да я кара да носи забрадка, защото знаеше колко суетна е тя, когато става дума за косата й. През последните години мюсюлманите бяха започнали отново да живеят с убеждението, че е неприлично за жените да ходят навън с непокрити глави, макар че все още имаше много млади момичета като Камелия, които отхвърляха това. Тя побутна няколко къдрици зад дясното си ухо и продължи към аптеката. Никой не би могъл да я накара да покрие или отреже косата си. Но сто лева бяха много пари. А тя нямаше работа.

Купуват коса в мюсюлманските села, помисли си Камелия, защото сме бедни и защото те си мислят, че не ни интересува да бъдем хубави. Но тя познаваше нещата по-добре. Толкова много от уж скромните й приятелки бяха пълни мръсници зад затворени врати, правеха секс и с мюсюлмани, и с християни. Много от тези момичета носеха забрадки, за да угодят на родителите си, съзнавайки, че ще могат да закъсняват и да бъдат по-свободни ако родителите им мислят, че те са облечени подходящо. Камелия беше чула още, че местният имам плащал на някои от момичетата да покриват главите си, за да дават пример на останалите, но никога не беше успяла да разбере дали това е истина или не. Онова, което знаеше със сигурност беше, че някои от момичетата бяха истински фанатички. Те наистина вярваха в бога и не ядяха свинско, нито пък пиеха бира. Но защо, мислеше си тя, бог ще се интересува от това какво ям или не ям аз? Ако наистина имаше бог, Камелия беше сигурна, че той има по-важни неща за вършене.

Тя влезе в аптеката. „Добър ден.“

„Добър ден,“ отвърна аптекарката.

„Дойдох да взема лекарството на татко.“

„А, да. Илиев, Александър[1], нали?“

„Да, беше специална поръчка.“

„Да, спомням си. Вчера пристигна от Пловдив. Доста скъпо, доколкото си спомням.“

Камелия преглътна. Не беше точно онова, което й се искаше да чуе. Беше напуснала дома с двадесет лева, последните им пари. Мислеше, че лекарството няма да струва повече от десет лева и че все още ще й останат други десет за храна. Ако не купеше месо, то сигурно щеше да може да купи достатъчно картофи, лук, моркови, леща и ориз, за да им стигне за една седмица, плюс самун пресен хляб и може би малко зехтин за косата й. Прясно и кисело мляко можеха да вземат от леля й на село. Баща й сам си вареше ракия от диви сливи. Само с десет лева те щяха да се оправят още седем дни, докато дойдеше следващата пенсия на баща й.

„Колко струва?“

Аптекарката порови из кутия, пълна с бели пакетчета, изтегли едно. Камелия усети как сърцето й запърха.

„Ето го. Тридесет и два лева.“

„Тридесет и два лева! Но баща ми е пенсионер.“

„Да, мило, но…“

„И получава само 210 лева месечно.“

„Ами това е дозата за цял месец.“

„Но как да си позволим тридесет и два лева месечно? Ние едва успяваме да ядем с парите, които имаме.“

„Съжалявам, но това лекарство не е в стандартния списък.“

„Че защо тогава го е предписал докторът?“

„Защото, мило,“ отговори възрастната аптекарка меко, „това е лекарството, от което баща ти има нужда, за да оздравее.“

Камелия огледа аптекарката, жена в средата на петдесетте, с пълно, но добро лице. Носеше бяла престилка, облечена върху обикновена сива рокля с черен кант по подгъва и краищата на ръкавите. Сиво-русата й коса беше стегната в кок, върху леко отпуснатата кожа на врата й се виждаше прост гердан. Камелия нямаше достатъчно пари, вече премисляше как да се примоли на жената, но размисли. Беше сигурна, че аптекарката се е наслушала на такива неща.

Мадан беше много беден град, пълен със стари, болни хора, които се нуждаеха от всевъзможни лекарства.

Камелия знаеше, че тази аптекарка е честна жена, която никога не лъже, нито пък се опитва да се възползва от мизерията на хората, за разлика от другия аптекар, близо до болницата. Този другият, от Златоград, беше платил подкуп, за да отвори аптеката си право пред главния вход на болницата. Той вземаше поне по три лева отгоре на всяка рецепта, твърдейки, че наемът му бил много висок. Но всички в града знаеха, че всяка сутрин се вози в Ауди от Златоград до Мадан. Той беше външен човек, християнин, и не можеше да му се има доверие. Но аптеката му беше разположена много удобно и той държеше на склад много повече лекарства от жената тук.

Аптекарката зад щанда беше мюсюлманка, преживяла целия си живот в Мадан. Тя нямаше кола. Много хора я познаваха и уважаваха. Не раздуваше цените. Просто лекарствата бяха скъпи.

„Имам само двадесет лева,“ въздъхна Камелия.

Аптекарката също въздъхна. „Ти си малката Камелия Илиева, нали?“

Камелия кимна.

„Познавах майка ти. Много добра жена. Много ми беше мъчно като чух…“

Гласът на аптекарката заглъхна. Майката на Камелия беше починала преди две години. Само на четиридесет и шест. От сърдечна слабост, напълно неочаквано. Преди това винаги беше била във великолепно здраве. Камелия тъкмо започваше последния клас в средното училище и размисляше къде да кандидатства. Немският й вървеше много и тя се надяваше да я приемат във филологията, но след неочакваната смърт на майка й тя се отказа от всяка надежда да напусне Мадан. Беше единствено дете, а баща й вече беше болен. Смъртта на жена му го удари много тежко; бяха живели щастливо в продължение на двадесет и пет години.

През целия си живот Камелия още никога не беше виждала баща си да плаче. Но когато напуснаха болницата в нощта, в която умря майка й, той се прибра вкъщи и си наля голяма чаша ракия, без да предложи и на нея. Едва когато опря чашата до устните си, Камелия видя колко силно трепереха ръцете му. Тя стоеше на прага на малката кухня, в която майка й беше прекарала последните осемнадесет години, грижейки се за двама им, и гледаше как баща й пресуши чашата си на големи глътки. Адамовата му ябълка подскачаше нагоре-надолу.

Най-накрая той положи чашата обратно. Загледа се в хладилника. Очите му не мигаха, не се помръдваха. Просто гледаше и гледаше.

„Татко“, каза Камелия. Той не отговори. Само гледаше.

Може би около час Камелия остана на прага на кухнята, гледайки към баща си. Преглъщаше собствената си мъка, за да не му причинява още повече болка.

И тогава той започна да плаче. Отначало тихо, само няколко сълзи се отърколиха по загорелите му, обрулени страни. А след това силно. От устата му се изтръгна дълго болезнено стенание, сълзите потекоха изобилно и се смесиха със сополите, извиращи от носа му, надолу в устата, където се примесваха със слюнка и капеха по брадата и предницата на ризата му, която подгизна начаса. Той дори не се опитваше да избърше лицето си. Не си наля втора чаша ракия. Само стенеше и се клатеше напред-назад, без да каже дума.

Камелия осъзна, че не може да го напусне.

„Познавах майка ти добре, всъщност,“ каза аптекарката, прекъсвайки спомените от онзи ужасен ден. „Беше съученичка на по-малката ми сестра и идваше често у нас, докато бяха в училище.“

Устата на Камелия неволно се изви в лека усмивка. Представи си майка си като младо момиче, ходещо на гости, за да играе с приятелката си.

„Вече съм поръчала лекарството, на друг няма да мога да го продам,“ каза аптекарката, облягайки се на щанда с очи, вперени в Камелия. „Можеш да ми дадеш двадесетте лева днес, а останалите дванадесет ще донесеш, когато отново имаш пари. Знам колко ви е трудно с баща ти, но все пак настоявам да платите. Не мога да държа аптеката, ако давам лекарствата безплатно. Аз плащам лекарствата със собствените си пари.“

Камелия кимна, отвори уста да поблагодари.

„Няма нужда да ми благодариш. Ако не успея да спася аптеката си, никой в Мадан няма да има лекарства. Вече две аптеки затвориха. И знаеш ли защо? Защото хората тук обвиняват аптекарите, ако лекарствата са прекалено скъпи. А какво да направим ние? Докторите предписват, частните фирми определят цените, а ние попълваме поръчките. Никой не иска да се възползва от болестите на хората, но как да останем на работа ако не можем да получим обратно каквото сме платили, плюс малко отгоре, за да живеем?“

Камелия си замълча.

„Ако аз затворя аптеката“, каза жената, „в Мадан ще остане само една, и тогава той ще качи цените.“

„Всички знаят, че вие сте честна жена“, проговори Камелия най-после. „Знаем, че сте добър човек. Само дето е толкова тежко.“

„Знам,“ каза аптекарката. „На всички ни е трудно. Беше много по-добре, когато лекарствата бяха държавни. Казват, че днес били по-безопасни, но аз знам, че и на старите им нямаше нищо. Вече двайсет години съм аптекарка и знам за какво говоря. Старите лекарства си бяха съвсем наред.“

„Ще ви платя веднага щом баща ми получи следващата пенсия,“ прекъсна я Камелия.

„Знам, че ще платиш, мило. Ти си добро момиче, също като бедната ти майка.“

Аптекарката извади листче, записа, че Камелия дължи на аптеката дванадесет лева и я помоли да подпише.

„Най-доброто, което можеш да направиш сега,“ каза аптекарката, докато слагаше бележката в чекмеджето, „е да отидеш при доктора на баща си и да го попиташ дали има някое подобно лекарство, което да е в стандартния списък. Може да не е точно каквото му трябва, но ако е нещо подобно, ще бъде много по-евтино.“

Камелия кимна. Щеше да го направи на всяка цена. „Благодаря ви много. Ще платя веднага щом мога.“ Тя подаде двадесетте лева и пое бялото пакетче с лекарството. Искрено се надяваше, че ще помогне. Беше вече на двадесет и една, но разбира се не искаше да осиротява. Излезе на ярко осветената улица и започна да усуква една къдрица около показалеца си.

Сега бяха вече наистина в пълен банкрут. Тя подмина банкомата, от който след седмица щеше да изтегли 210-те лева от пенсията на баща си. Истината беше, че след 1989 семейството се беше крепяло на майката. По комунистическо време бяха живели охолно, защото баща й работеше за големия оловно-цинков комбинат. И макар че Камелия често си беше желала западни дънки или други стоки, до 1990-те още никога не й се беше случвало да преживее някаква реална оскъдица в Мадан. За щастие бяха успявали да се оправят още известно време, защото майка й беше шивачка и беше успяла да запази работата си във фабриката за облекло, след като тя беше продадена на някаква австрийска фирма. Умееше да шие добре, а и бързо. И понеже всички работнички получаваха заплата на парче, майката беше успявала да печели почти по петстотин лева, в зависимост от кройките, които шиеха.

Баща й, от друга страна, беше работил като техник в една от най-важните фабрики в минната индустрия. Като толкова много други мъже в града той също не успя да намери друга работа, след като минния комбинат беше приватизиран и доведен до банкрут. Прекарваше свободното си време в опити да помогне при строежа на новата джамия, която се градеше в центъра на града. Комунистите, в желанието си да изличат всяка религиозна вяра, бяха съборили с булдозери старата джамия през 1950-те, за да направят място за административни сгради за масивния оловно-цинков комбинат. А след 1989, когато мините бяха затворени, се намериха много мъже с малко работа. Сградата на новата джамия им даваше повод да стават рано сутрин. Но не плащаше нищо. Бащата на Камелия беше безработен в продължение на години, преди да се разболее. Вече беше прекарал две години вкъщи с пенсия по инвалидност, преди да почине жена му.

Едва завършила училище, Камелия остана вкъщи с баща си за през лятото, колкото за да му прави компания, толкова и за да изживее мъката си. Но скоро осъзна, че няма да могат да живеят само от неговата инвалидна пенсия. Трябваше да си намери работа. Опита се да намери нещо в Мадан. Немногото работни места за продавачки носеха малко, пък и притежателите предпочитаха да наемат собствените си роднини и приятели. И, макар че майка й се беше опитвала да я научи, Камелия нямаше талант за шиене. В продължение на известно време тя се опитваше да пътува всеки ден до Смолян, където беше намерила работа като келнерка в едно от кафетата, но автобусните билети изяждаха голяма част от заплатата й, а и губеше по два часа дневно в път. Баща й обикновено още спеше сутрин, когато тя излизаше, а когато се връщаше късно вечер, той вече беше си легнал.

„Защо не опиташ в София?“, попита той в една ранна юнска утрин – в събота, когато тя беше вкъщи.

„Но София е толкова далеч,“ каза тя. Тайно в себе си наистина й се искаше да излезе от Мадан и да поживее за малко в столицата. Знаеше, че заплатите там са много по-високи и копнееше за компанията на други млади хора. След като бяха завършили училище, повечето й приятели бяха заминали за големите градове: София, Пловдив, Варна. Две от съученичките й бяха емигрирали и намерили работа при роднини в Испания. Имаше и няколко момичета, които бяха останали, но най-често това бяха дълбоко религиозни мюсюлманки. Те се женеха и рядко се показваха навън, а и тогава само със забрадки. Камелия познаваше няколко от тях от училище, но сега те имаха деца и се събираха най-вече помежду си, по детските площадки.

„Пък и тогава ще останеш сам вкъщи,“ добави тя. „Няма да има кой да се грижи за теб.“

„Е, сестра ми е на село. Мога да отида и да поживея там за известно време, тя ще се погрижи за мен. Ти си твърде млада, за да трябва да се грижиш за стар човек като мен.“

„Но татко…“

„Не, сериозно. Не кандидатства в университета заради мен, а знам, че щеше да бъдеш отлична студентка. Ако отидеш в София, би могла да си намериш добра работа, а след това може би ще пращаш пари вкъщи.“

Камелия го гледаше втренчено.

„Ти знаеш, че пенсията ми всъщност не е достатъчна за двама ни. По някое време ще трябва да си намериш работа, а пък знаем, че за млади жени в Мадан работа няма. Може би ще намериш нещо в София за известно време. А после, кой знае, може и да издържиш изпитите и да постъпиш в университета.“

И така Камелия беше приела от баща си осемнадесетте лева, нужни за автобусния билет до София. Мястото в автобуса беше до прозореца. Докато лъкатушеха по трудния път из Родопите, Камелия си мечтаеше как ще намери добра работа, с прилична заплата. Достатъчно, за да изпраща поне по стотина лева на баща си и сестра му, достатъчно и за малка стаичка в апартамент, който ще дели с други млади жени на нейна възраст. И достатъчно за чифт дънки от ония, за които знаеше, че са на мода из големите градове. Може би щеше и да срещне някого в София – някое добро момче с добра работа, което понякога да я извежда на вечеря и да плаща кафето й сутринта. Всички момчета, които беше познавала в Мадан, бяха прекалено бедни, за да платят каквото и да е. И, макар да беше изгубила девствеността си през втората година в средното училище, Камелия беше имала само неколцина любовници, а всички те бяха заминали за големите градове. Откак майка й беше починала, тя се чувстваше напълно празна. Момчетата не я интересуваха, а от своя страна и самите момчета от Мадан не й обръщаха внимание. Всички знаеха, че се грижи за баща си сама. Така е в малкия град. Всеки познава всекиго.

Докато седеше в автобуса, гледайки през прозореца към сочните зелени хълмове, тя си мислеше за последното момче, с което беше правила любов след дискотеката в общинския комплекс преди две лета. Протегна се и сграбчи шепа от къдриците си, припомняйки си как той беше шепнал в ухото й, измежду влажните целувки точно на мястото, където вратът се преливаше в раменете й.

„Косата ти е толкова чудна,“ каза й той, докато ръката му се плъзгаше под фланелката й. „Само гръцките богини имат като твоята коса.“

Камелия беше се кискала. Знаеше, че е прекалено ниска, че е малко пълничка, че гърдите й са различно големи, а и прекалено малки в сравнение с широчината на кръста й. Но пък имаше великолепна коса. Беше обърнала момчето по гръб, така че да може да го яхне, при което по голите му гърди и заоблен корем беше се посипала масивна вълна от тъмни кичури. Момчето направо беше ахнало при вида на всичката тази коса, изсипваща се върху гърдите му.

„Може би ще се влюбя в София“, мислеше си Камелия. „Може би някой ще ме спаси.“

Когато пристигна в София, тя носеше със себе си името и адреса на друго момиче, което беше се преселило там от Мадан. Но когато отиде в апартамента, съквартирантките на момичето, две девойки по на двадесет и една, от християнския град Русе, й казаха, че познатата й си е отишла. А те не искали да живеят повече с никакви „курви от Мадан“. Затръшнаха вратата пред лицето й. Бяха й останали само тридесет лева и не знаеше къде да отиде. Досети се да отиде до Софийския университет – мястото, където някога беше мечтала да учи – и да прегледа обявите на студентите, търсещи съквартиранти. Камелия знаеше, че повечето студенти в София живеят в квартала, наречен Студентски град. Надеждата й беше, че там ще се намери някой, който да я прибере. Взе няколко от обявите по таблото и отиде до най-близката вестникарска будка, за да си купи телефонна карта за пет лева – от най-евтините, които имаше.

Позвъни на първия номер.

„Ало“

„Ало, обаждам се за стаята.“

„Студентка ли сте?“

„Не, но…“

„Откъде сте?“

„Току-що пристигнах от Мадан.“

Гласът от другата страна се изсмя. „Съжалявам, не искам да живея със селянка.“

Телефонът прещрака. Камелия провери сметката си. Набра втория номер.

„Ало.“

„Обаждам се за стаята.“

„Вече е дадена. Съжалявам.“

Окачиха слушалката.

Камелия се загледа в третата обява. „Студентка в апартамент-студио търси съквартирантка, която няма нищо против да споделя тясно място.“

Камелия набра номера. Не се обади никой. Тя остави съобщение. „Здравейте, казвам се Камелия Илиева, студентка съм“… Поколеба се малко, после продължи: „Студентка съм по немска филология в Софийския университет и… ааа, хм… току-що скъсах с приятеля си и няма къде да остана. Нямам нищо против да живея натясно, ако наемът не е прекалено висок. Нямам мобилен телефон, ще се обадя по-късно тази вечер, Казвам се Камелия Илиева.“

Позвъни и на четвъртия номер, но там получи съобщение за грешка – мобилният номер вече не бил валиден. Камелия преметна сака си през рамо и заседна в едно близко кафе. Беше гладна, уморена и обезсърчена. Изфука се с тридесет стотинки, купи си едно еспресо, а след това отиде отново до телефонния автомат.

„Татко?“

„Здравей, мило! В София ли си вече?“

„Да,“ каза Камелия.

„Как е? Има ли къде да преспиш довечера?“

„Да,“ излъга тя. „Намерих си съквартирантка в Студентския град.“

„Чудесно. А за някаква добра работа има ли изгледи?“

„Да, така мисля. Видях реклама за секретарка в италианска фирма за импорт-експорт.“

„Много хубаво. Майка ти щеше да се гордее с тебе. Толкова й приличаш, знаеш ли?“

„Надявам се“, каза Камелия приглушено.

„Обичам те, мило. Да внимаваш, чуваш ли?“

„Обичам те, татко. Очаквай пощенски превод някъде следващия месец.“

„Добро момиче си ти, Камелия.“

„Татко, трябва да вървя.“

„Добре, мило. Моля те, обади ми се когато си намериш работа.“

Камелия се върна обратно при таблото и взе още няколко обяви от студенти, търсещи съквартиранти. След още три обаждания се свърза с млада жена, която сякаш имаше желание Камелия да дойде и огледа жилището. Взе автобуса до Студентския град и след около час се срещна с бъдещата си съквартирантка.

„Няма да имаш собствена стая“, обясни момичето, „но пък аз искам само четиридесет лева месечно. Колко ти е стипендията?“

Камелия огледа тънкия дюшек на пода в общата стая, която се опитваше да наеме. Имаше и малко шкафче за дрехите й, върху него лампа без абажур. „Ами,“ поколеба се тя, после реши да каже истината. „Още не съм студентка. Трябва да поработя малко, преди да мога да започна следването.“

Момичето погледна първо към Камелия, после към пода. „Но аз исках само студентка.“

„Да, разбирам,“ прекъсна я Камелия, „но не исках да те лъжа и да ти разправям, че съм студентка. Току-що дойдох в София, още не познавам никого тук, пък и мога да ти плащам по петдесет лева месечно, ако ме пуснеш.“

„Имаш ли вече работа?“

Сега беше ред на Камелия да гледа към пода. „Не, не още.“

„Можеш ли да ми предплатиш първия месец?“

„Имам само към тридесет лева за живот, докато получа заплата.“

Младото момиче не изглеждаше много доволно. Изгледа я намръщено. „Откъде си, във всеки случай?“

„От Мадан,“ промърмори Камелия. Беше селско момиче, попаднало за пръв път в големия град и беше уверена, че студентката ще я изхвърли. Посегна към сака си.

„Хей, ама аз съм от Злаатоград,“ каза момичето, усмихвайки се за пръв път. „Мисля, че имам братовчеди в Мадан.“

Камелия кимна и сви рамене.

Момичето отново я изгледа отгоре до долу. „Трудно е, когато си в София за първи път. Всички са толкова гадни и недоверчиви. Аз дойдох преди две години и също ми беше много трудно. Май вече и аз съм станала малко нещо софиянка.“

Камелия не каза нищо.

„В София има много мръсници; това е първото, което трябва да научиш. Но аз мисля, че повечето хора са по принцип добри. Просто на всички ни е толкова писнало да ни лъжат и мамят през цялото време.“ Жената замълча и огледа износените, старомодни дрехи и найлоновия, от комунистическо време сак на Камелия. „Ти ми изглеждаш свястна. Ще те пусна.“

Сърцето на Камелия подскочи.

„Ще ми плащаш по петдесет лева на месец, както каза. При първата заплата, да сме наясно.“

„Да, разбира се.“

„И никакви гости. Особено мъже, ясно ли е?“

„Разбира се, разбира се.“

„Ще държиш чисто тук. И да не се заседяваш под душа.“

Камелия кина с облекчение.

„Добре,“ каза младата жена. „Аз се казвам Нели. Можеш да останеш тази нощ, утре ще ти направя ключ. По центъра има много магазини, където търсят продавачки. Опитай там утре сутрин.“

За късмет, Камелия намери работа в магазин за обувки още на следващия ден. Трябваше да работи по шест дни седмично (без понеделник) от 10:00 до 18:00 часа и заплатата й щеше да бъде 250 лева месечно, с възможност за 300 ако бъде честна и заслужи доверие. Камелия беше невероятно щастлива от късмета си и дори покани Нели на чаша бяло вино след първия си работен ден. Обади се и на баща си, за да му каже, че си е намерила работа, а той й изпрати още тридесет лева, да й помогне да изкара до края на месеца. Трудно беше да се живее с толкова малко пари; през повечето дни тя беше само на хляб и вода. Започна да отслабва бързо, което я направи да изглежда по-хубава от когато и да било преди. Вече не можеше да си позволи да маже косата си със зехтин, но пък я миеше всеки ден, така че да бъде винаги чиста. Първият месец беше много труден, но Камелия вече започваше да вярва, че все пак ще се оправи в София.

Вече беше планирала всичко, което щеше да направи през деня, когато ще получи първата си заплата, след двадесет и четири дни работа в магазина за обувки. Щеше веднага да плати на Нели петдесетте лева за наема и да изпрати още петдесет на баща си. Щеше да си купи от втора ръка чифт дънки – старите дрехи и без това вече й бяха широки. Беше хвърлила око и на чифт обици с висулки, от магазинче „всичко за лев“. А накрая щеше да си купи малко кайма и да си направи кюфтета; през целия последен месец не беше яла месо. Направо си умираше за месо.

Управителят дойде в магазина в 2 часа след обяд в деня за заплата, огледа се. Беше мъж с широки рамене, в средата на тридесетте, с бръсната глава, но с бебешко лице. Камелия виждаше, че по брадата му няма почти никаква четина и си мислеше, че може и да е кьосе. Изглеждаше симпатичен, макар че винаги бързаше. Обикновено се появяваше към края на работния ден, само за да прибере парите от касата. Задачата на Камелия беше да държи точна сметка в касовата книга – колко обувки са били продадени, за колко точно лева. Управителят сравняваше записите от книгата с парите от касата, за да е сигурен, че няма несъответствия.

„Добре се справяш“, каза той, усмихвайки се. „Тук е спретнато, пък и чувам, че идваш навреме всяка сутрин.“

Камелия кимна, усмихна се.

„Добре. Проблемът е, че имаме финансови трудности и може би ще трябва да продадем магазина. Трябва да продаваме повече стока.“

„Струва ми се, че тоя месец продадохме доста много обувки.“

„Не, не сме. Купихме прекалено много сандали, а скоро ще стане време да се продават ботуши. Ще трябва да започнем да намаляваме тия летни обувки. Искам да смениш цените на сандалите от витрината. Направи ги с тридесет процента по-малко.“

„Разбира се.“

Управителят бръкна в джоба на сакото си и бавно положи сто лева на щанда. „Ето заплатата ти за месеца.“


„Но,“ каза Камелия.

„Какво?“ попита управителят.

„Заплатата ми щеше да бъде 250 лева.“

Мъжът я изгледа. Въздъхна, помаха с глава, сложи приятелски ръка на рамото й. „Ами, бизнесът не е много добър този месец. Ще ти дадем остатъка заедно с останалата заплата другия месец. И да не забравиш да смениш цените на тия сандали преди да си тръгнеш довечера. Окей?“

„Окей“, каза тя.

Той излезе от магазина преди тя да е измислила какво да каже.

Загледа се в стоте лева на тезгяха и се опита с всички сили да не губи кураж. Следващият месец щяха да й платят, а тогава вече щеше да прати сто лева на баща си. Задели настрана петдесетте лева за наема и реши да живее още един месец на хляб и вода. Просто трябваше да издържи първите няколко месеца; знаеше, че ще се справи.

Камелия се зае с обувките от витрината, махна всички етикети и се приготви да ги замени с нови. Работеше зад малкия щанд, приготвяйки нови етикети – старата цена, написана с черно мастило и зачеркната, под нея новата. Пред витрината спря някаква жена, после влезе.

„По колко са тия сандали?“

„Кои?“

„Тия с връзките, които се увиват около глезените.“

Камелия изтърси по навик старата цена. „Петдесет лева.“

„Имате ли номер тридесет и шест?“

„Момент да проверя.“ Тя отиде в склада и намери нужния номер.

„Да, ето ги.“

Жената ги изпробва, походи няколко минути из магазина, оглеждайки краката си в ниските огледала.

„Добре,“ каза тя. „Тези ми стават чудесно.“

Бръкна в портмонето си и остави на щанда банкнота от петдесет лева. „Ако обичате сложете старите в торбичката.“

Камелия послушно зави старите обувки на жената и ги постави в кутията. Жената грабна торбичката и излезе, подхвърляйки през рамо едно „благодаря“. Камелия погледна към новия етикет, който тъкмо приготвяше. Отгоре написано петдесет, отдолу, с червено – тридесет и пет. Още не беше нанесла продажбата в касата. Собственикът никога нямаше да узнае, че е продала обувките за петдесет лева вместо за тридесет и пет. А парите наистина й бяха нужни.

Но аз не бива да крада, помисли си Камелия; тогава със сигурност ще ме уволнят. Това не са мои пари. И ако бизнесът се пооправи, може би ще ми качат заплатата на триста лева.

Но на следващия месец отново се случи същото. Камелия разбра, че жената от будката за вестници насреща я шпионира и гледа дали не отваря магазина по-късно или пък прави дълги почивки. Но тя винаги идваше навреме, пък и, тъй като сандалите бяха намалени, сега вече буквално хвърчаха от рафтовете. Но в деня за заплата управителят отново й даде само сто лева. Каза, че собствениците имали проблеми и обеща на следващия път лично да се погрижи тя да получи всичко, което й се дължи. „Щом само дойдат ботушите, вече ще започнем да печелим истински и тогава ще можем да ти платим всичко, което ти се полага.“

Бебешкото му лице беше сладко и той изглеждаше искрен, но по дрехите, обувките и часовника му можеше да се види, че не живее на хляб и вода като нея. Камелия беше гневна, но не беше сигурна кого трябва да вини. Всъщност никога не беше срещала собственика. Не каза нищо на управителя, който я гледаше внимателно. Сега вече се ядосваше, че не беше взела петнадесетте лева, когато беше имала възможност.

„Ще трябва да си купиш и по-нови дрехи,“ каза управителят. „Изглеждаш непрофесионално с тия дрехи, дето ти висят като на закачалка.“

Камелия преглътна. Очевидно беше, че няма как да си купи нови дрехи след като не е получавала пълната си заплата вече два месеца. Но не каза нищо. Управителят внимателно преброи парите в чекмеджето.

„Знам, че ти е трудно, но следващия месец ще получиш всичко,“ каза той. „Само че, ако по някое време открия, че липсват пари от касата, ще бъдеш уволнена веднага и няма да получиш нищо. А аз ще се погрижа никога повече да не намериш работа в София. Разбираш ли ме?“

Тя кимна.

Измина още един месец. Камелия беше отчаяна. Не беше изпратила пари на баща си, а поради липсата на храна в края на краищата косата й беше започнала да капе. В края на третия месец, докато беше под душа сутринта, големи кичури коса останаха между пръстите й. Тази сутрин тя прекара в банята допълнителни пет минути, за да събере косите, разпилени по пода, разплакана, в мисли за баща си и дома в Мадан. Не беше се срещала с никакви мъже, почти не виждаше и Нели (която пък беше прекалено заета с учението), и направо примираше за храна. Беше прекарала цялото време в един магазин, продавайки дамски обувки, без пари, за да може да излезе навън. Понякога заставаше на прага, загледана в минаващите хора, но най-често седеше зад малкия щанд и слушаше радио. Ако не й платяха и този месец, щеше да се прибере у дома.

Тази нощ тя разказа на Нели за проблемите в магазина. Нели я окуражи да си търси друга работа. Камелия все още се надяваше, че управителят ще сдържи обещанието си и ще й плати дължимото. Нели не беше толкова оптимистично настроена.

„Камелия, той те лъже. Вече ти дължи 550 лева. Ще те уволни без да ти плати.“

„Не може да го направи!“

„Разбира се, че може. А ти няма да можеш да му направиш нищо.“

„Мога да отида в полицията.“

„Ха! В София? Полицията няма да направи нищо. Освен ако можеш да ги подкупиш. А ти нямаш пари.“

„Но аз бях отлична служителка.“

„А като теб има стотици други момичета, дето ще приемат работата начаса.“

„Какво да правя тогава?“

„Ами, щом той проверява касата само вечер, просто си вземи парите, които ти дължи, и напусни. Намери си друга работа.“

„Но това е кражба!“

„Не, това ти е заплатата.“

„Не мога да го направя,“

„Ти по-добре вземи поне петдесет, че да можеш да ми платиш наема, преди да вземеш обратния автобус за Мадан.“

Нели беше права. В деня, в който Камелия трябваше да получи заплатата си, управителят се втурна в магазина към два часа след обяд.

„Тази седмица си закъснявала всяка сутрин!“, каза той с изкривено от гняв, бебешко лице.

Лъжа, разбира се.

Камелия пое дълбоко въздух. „Това не е вярно. Всеки ден идвах навреме. Както винаги съм го правила.“

„Имам хора, които те наблюдават, и знам, че си закъснявала. Започваш да се отпускаш. Сигурно си имаш нов приятел, а?“

„Бях тук почти всеки ден в продължение на десет часа, три месеца.“

„Вън!“

„Какво?“

„Уволнена си,“ каза управителят.

„Защо?“

„Защото си мързелива и приличаш на някоя повлекана. Никой не иска да купува обувки от теб. Погледни се само, с тия увиснали дрехи и тая неподстригвана коса.“

Камелия зяпна. „Но… но… дължите ми 550 лева. Това са мои пари.“

„Нищо не ти дължа.“ Той бръкна в касата и й подхвърли петдесет лева. „Това е, което заслужаваш. А сега се измитай от магазина ми. И да не се мяркаш тук отново, или ще наредя да те арестуват за кражба.“

Камелия отново зяпна.

„Марш навън!“ изкомандва управителят.

Камелия грабна чантата си и петдесетте лева, и побягна от магазина. Големи, пълни с гняв и разочарование сълзи се стичаха по бузите й. Пое към автобусната спирка за Студентския град, но спря. Имаше само петдесет лева, а това бяха парите, които дължеше на Нели за миналия месец. Нямаше да й остане нищо. Ако искаше да вземе обратния автобус за Мадан, щеше да й се наложи да се обади на баща си и да го моли за пощенски превод.

Тя тръгна право за централна гара, без дори да се погрижи за малкото вещи, които бяха останали в жилището на Нели. Неприятно й беше да се измъква по този начин, но какво друго да направи? Искаше й се никога да не беше идвала в София. Това беше едно унизително поражение.

Докато автобусът се промъкваше през движението навън от града, Камелия разглеждаше проститутките покрай пътя, махащи към колите и камионите. Бяха млади момичета като нея. Може би и те първо бяха работили като продавачки. Радваше се, че напуска големия град и се прибира вкъщи, при баща си. Онези момичета сигурно нямаше при кого да се приберат.

Спомените от София се рееха из главата й докато се връщаше вкъщи с лекарството на баща си. Трябваше да се опита да намери друга работа в Смолян. Дори и ако й се наложеше да прехожда, поне нямаше да плаща наем, за да спи на дюшек на пода.

На следващия ден взе минибуса до Смолян и обиколи града в търсене на работа. Нямаше нищо, нито дори някое кафе, което да търси сервитьорка. Ако започнеше да се подготвя за приемните изпити, може би щяха да я приемат в университета и да получи стипендия. Това щеше да й отнеме една година. А как щеше да помага на баща си през това време? Вече беше подала молба за социална помощ в общината, но това бяха само шестдесет лева месечно, а и те щяха да спрат след половин година.

Късният есенен въздух беше хладен. Скоро щеше да стане зима. През последните две зими баща й не се беше чувствал особено добре. Камелия се безпокоеше за здравето му. Ако той умре, тя ще остане сама. Тази мисъл я плашеше. Повървя малко по-надалеч, извън стария център на града, с надеждата да намери някое кафе или магазин, които търсят хора. В крайните квартали повечето от заведенията бяха в семейни ръце. Шансовете й тук бяха почти нула.

Намираше се в един от кварталите над градската библиотека, когато видя обявата за втори път.

„Купуваме коса. До сто лева за дълга, хубава коса.“

Сто лева бяха много пари в Мадан. С тях щяха да изкарат до следващия месец, докато Камелия намери работа. Тя се пресегна и сграбчи косата си в шепа. Повдигна я от врата си, разтърси я.

Никога, помисли си.

„Е, не че няма да порасне обратно де,“ отговори й тихичко, изпълнено със съмнения гласче някъде в главата й.

„И дума да не става.“ Камелия захапа устни, избута гласчето назад.

„Сто лева са повече от три месеца лекарство за баща ти,“ уговаряше я гласчето. „Пък и това е само коса.“

Камелия прекара още един месец в разходки из Смолян, търсейки витрини с обяви „търси се…“ Беше гладна. Беше й студено. Към 3:30 след обяд вече започваше да й се вие свят, когато очите й попаднаха на обява, окачена в долния ъгъл на един фризьорски салон. Същата обява: „Купуваме коса. До сто лева за дълга, хубава коса.“

Тя влезе в салона. „Искам да продам косата си.“

Жената отсреща я огледа алчно и се усмихна, „О, имаш толкова хубава коса! Сигурна ли си?“

„Да,“ отвърна Камелия. Седна на най-близкия стол и затвори очи. Ако не го направеше веднага, нямаше да й достигне смелост, знаеше си. Обичаше косата си. Дори не можеше да си представи как би изглеждала без нея. „Просто го направете. Трябват ми пари. Баща ми е болен…“

Не довърши. Жената претегляше косата й на ръка и оглеждаше крайчетата.

„Тия къдрици са естествени, нали?“

„Да. Здрави и хубави.“

„О, да. Хубава коса.“

„И ще получа сто лева?“

„Би трябвало да получиш повече,“ отвърна фризьорката, „но това е всичко, което мога да си позволя.“

„Хайде тогава,“ каза Камелия, оглеждайки се за последен път в огледалото.

Свърши се за по-малко от пет минути – вързаха косата й на опашка, отрязаха я. „Искаш ли да те оформя сега?“ попита фризьорката.

„Да, моля,“ каза Камелия, вече съжалявайки за стореното. Колко ли време щеше да отиде, докато порасне отново? И какво щеше да каже баща й. Добре сторих, каза си тя сама. Нямаше друг шанс, докато си намери работа.

„Ама че работа,“ каза фризьорката.

„Какво?“

„Боядисвала ли си косата си?“

„Не, никога,“ отвърна Камелия.

„Ами, не си,“ каза фризьорката. „Веднага се вижда, щом само се отреже. Вътрешната страна е с друг цвят.“

Очите на Камелия се разшириха. „Никога, никога не съм боядисвала косата си! Тя си е естествено кестенява и естествено начупена.“

„Не мога да продам боядисана коса на същата цена като естествена, мило.“

„Какво искате да кажете?“

„Страхувам се, че мога да ти дам само шестдесет лева за тази боядисана коса.“

„Косата ми не е боядисана. Вие лъжете! Опитвате се да ме измамите!“

Жената изглеждаше обидена. Понижи глас и заговори с мил, невинен глас. „Не, никога не бих направила такова нещо. Погледни сама, вътрешната страна е с различен цвят.“

„Но аз никога не съм боядисвала косата си.“

„Добре де, защо тогава не си я вземеш и не се опиташ сама да я продадеш на някой друг. Да видим дали няма да ти кажат същото. Всеки който се занимава с коса може да ти каже разликата между боядисан и естествен цвят.“

Фризьорката й подаде отрязаната опашка от косата. „Хайде, вземи я. Сама я продай.“

Камелия почувства как кръвта се оттегля от лицето й. Грабна опашката и я заглади с ръце. Ако би могла да закрепи всеки кичур обратно, щеше да си отиде. Но какво да прави с косата си, когато вече е отрязана?

„Казахте, че ще ми платите сто лева.“

„Защото косата ти изглеждаше съвсем естествена.“

„Това е защото тя е естествена.“

„Е, щом казваш. Ето, вземи си я. Продай я някъде другаде. Казвам ти, че няма да получиш повече от шестдесет лева. И ще трябва да отидеш чак до Пловдив, за да я продадеш, защото аз съм единствената купувачка в Смолян.“

„Ще отида в полицията!“

„Заповядай,“ усмихна се жената. „И занеси много поздрави на братовчед ми, докато си там. Той е шеф на полицията. Сигурна съм, че ще иска да ти помогне.“

Камелия чувстваше как сълзите изгарят очите й. Вкус на жлъчка изпълни устата й, докато стомахът й се присвиваше в спазми на ярост и отчаяние. Искаше й се да се нахвърли върху тази жена, тази подла кучка. Да издере очите й с нокти. Да я ухапе. Погледна към фризьорските ножици на тезгяха и си представи как ги забива във врата на жената, или отрязва езика й, или поне остатъците от доста късата й коса.

Но собствената й коса вече беше си отишла. „Дайте ми шестдесетте лева, лъжкиня такава.“

„Петдесет лева, мило,“ отвърна жената приветливо, отваряйки чекмеджето и вадейки отвътре банкнотата. „Вземам по десет лева за подстригване. Пише го на вратата.“

Камелия грабна банкнотата, захвърли косата си на пода и хукна навън, към студения ноемврийски въздух. Продължи да тича докато стигна до малък зидан мост в покрайнините на града, близо до главния път, водещ за Пловдив. Стоя там в продължение на дълго време, гледайки надолу към водата, с мисълта колко би й се искало да се хвърли. Но мостът не беше особено висок.

Нощта падаше бавно и ставаше все по-студено. Трябваше да тръгва обратно към автобусната спирка, ако искаше да хване последния минибус за Мадан. Погледна отвъд реката и видя други две жени, от отсрещната страна на пътя за Пловдив. Те махаха към минаващите коли, мамейки ги да спрат. Ако не знаеше за какво става дума, сигурно би ги помислила за стопаджийки. Бяха проститутки. Същите като ония, които беше видяла в София.

Без да размисля много, Камелия тръгна надолу по пътя, за да ги огледа по-добре. Едната беше висока и слаба, дългите й крака обути в прозрачен черен клин, качена на високи, десет, може и повече сантиметра, остри токчета. Носеше проста черна мини-рокля, отпред с черен тюл, започващ под малките й гърди и завършващ пет или шест сантиметра под пъпа й, показвайки широка полоса от корема през тънката материя. Имаше дълга, тъмна и права коса, носеше ярко червило, което се виждаше даже и през шосето. Другата жена беше по-ниска и по-закръглена. Носеше бяла блузка и Камелия виждаше ясно очертанията на сутиена й. Под и над сутиена се виждаха леки издутини, там където той се беше врязал в кожата под мишниците й. Имаше дълга, изрусена коса, с около четири сантиметра черни корени на върха на главата. Беше солидно оформена и носеше същото ярко червило като първата. С преминаването на всяка кола или камион те се протягаха и махаха яростно към шофьорите.

Камелия ги приближи. Тя е огледаха бегло, но не престанаха да махат.

„По колко вземате?“

По-дребната я изгледа. „Какво те интересува?“

„Ами… просто съм любопитна.“

Русата жена я изгледа по-отблизо и престана да маха. Брюнетката продължи опитите да подмами шофьорите, които я игнорираха. Проститутки имаше по всички главни пътища в България.

„Ами, гледай, цената зависи от марката на колата,“ каза тя с почти майчински тон. Беше се досетила какви са намеренията на Камелия. „Повечето шофьори искат само свирка, така че това е между двадесет и петдесет лева. Двадесет за българските шофьори, тридесет за чужденците; и те са работяги, в края на краищата. За всички частни коли вземаме по четиридесет, понякога и петдесет, ако е някоя по-хубава кола със софийски или варненски номера, или пък чуждестранна.“

Камелия слушаше без да я прекъсва.

„За секса, сега, свирките при нас са повече работа, отколкото секса. Секс искат най-вече шофьорите, и да прекараш нощта при тях в кабината. Самотно им е, нали разбираш? За секс вземаме твърда цена от тридесет лева за българите и четиридесет за чужденците. Ако те искат за цяла нощ са петдесет лева за всички, с възможност за свирка на сутринта, това са още двадесет. На шофьорите им правим отстъпка, нали разбираш?“

„И винаги ли ви плащат?“

„Е, в нашия бизнес, мило, парите се искат предварително. И, да, повечето плащат винаги. Обикновено са много доволни от работата ни.“

Камелия се поколеба и се огледа, за да се увери, че никой не я наблюдава. Баща й би умрял, ако би се разчуло, че са я видели да разговаря в Смоялн с две проститутки.

„Имате ли много клиенти?“

Русата сви рамене. „Гледай, мило, това не е добър начин да печелиш пари, ако можеш да го избегнеш. Млада си. Иди да учиш. Иди в София и си намери подходяща работа.“

„Вече опитах,“ промърмори Камелия под нос.

„Е, ако мислиш сериозно за това, ще трябва да се приготвиш за голямо лъжене. Семейството ти никога няма да те приеме, ако разберат нещо. А връщане обратно няма. Много е трудно да се измъкнеш, щом само веднъж започнеш. Много момичета си мислят, че ще могат да го правят само за известно време, но нещата не стават така. Помисли си наистина добре, преди да вземеш такова решение. Това ще промени остатъка от живота ти.“

Беше разумен разговор с хора, с които Камелия инак не би разговаряла при никакви обстоятелства. Тя измърмори едно „благодаря“ и се обърна назад, към автобусната спирка. Не трябваше да изпуска последния автобус за Мадан.

„И още нещо,“ подвикна след Камелия русата жена с прекалено тесния сутиен. „Ако мислиш за това, най-добре ще е да си пуснеш дълга коса. Така приличаш на момче. Мъжете обичат дълга коса, нали разбираш? Дълга, женствена коса.“

 

 

Lost in Transition: Ethnographies of Everyday Life After Communism (Duke University Press, 2011)
® Kristen Ghodsee, 2010
(Публикува се с разрешение на автора)

 http://www.dukeupress.edu/Catalog/ViewProduct.php?productid=48107

http://www.combinedacademic.co.uk/catalogue.asp?ex=fitem&target=9780822351023&fmt=f

 


[1] Всички имена в текста са фиктивни. Бел. пр.

Кристен Годси
Кристен Годси е американска антроположка, специалистка по България. Докторската си титла получава в Университета Бъркли; понастоящем е Director and John S. Osterweis Associate Professor in Gender and Women’s Studies в Бодоуин Колидж, Мейн. Авторка е на четири книги, отличени с различни награди от научни организации в САЩ. Откъсът, който ви предлагаме тук, е от книгата Lost in Transition: Ethnographies of Everyday Life After Communism (Duke University Press, 2011), отличена с Наградата за етнографкса проза на Обществото за хуманистична антропология за 2010 г. Годси е получавала различни престижни стипендии, като например: residencies at the Woodrow Wilson International Center for Scholars in Washington DC; the Max Planck Institute for Demographic Research in Rostock, Germany; the Institute for Advanced Study in Princeton, New Jersey, and the Radcliffe Institute for Advanced Study at Harvard University.
Посетители: 107

Бюлетин абонамент

Please register to the site before you can sign for a list.
No account yet? Register

support

Библиотека

Коментари

  • Valpet писа Още
    Само преди няколко... преди 3 седмици
  • Жоро Ончев писа Още
    Това, което направи, е... Петък, 05 Октомври 2018
  • огнян стамболиев, пр... писа Още
    срамно e че търпим... Вторник, 02 Октомври 2018
  • Златко писа Още
    Благодаря на всички,... Неделя, 30 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Фукуяма пише: Тръмп... Петък, 28 Септември 2018
  • Valpet писа Още

    “Днешната... Четвъртък, 27 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Колебая се дали да... Сряда, 26 Септември 2018
  • Николай Колев писа Още
    "Фукуяма е... Сряда, 26 Септември 2018
  • Надежда писа Още
    Много убедителен... Понеделник, 24 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Фукуяма е... Неделя, 23 Септември 2018
  • Ню Хевън писа Още
    Висш пилотаж с... Събота, 22 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Стотици години... Сряда, 19 Септември 2018
  • Гост писа Още
    Не знам как да приема... Вторник, 18 Септември 2018
  • Zapitaika писа Още
    Има една война между... Понеделник, 17 Септември 2018
  • Броди писа Още
    Филм на Кшищоф Зануси... Понеделник, 17 Септември 2018
  • Valpet писа Още
    Добре дошъл, Златко!... Неделя, 16 Септември 2018
  • Златко писа Още
    Без работа просто не... Неделя, 16 Септември 2018
  • Ангел Николов писа Още
    Историята е наука. Тя... Четвъртък, 13 Септември 2018
  • Ангел Николов писа Още
    Толкова много усилия... Четвъртък, 13 Септември 2018
  • Valpet писа Още
    Наистина... Сряда, 05 Септември 2018
  • Венцислав Кръстев писа Още
    Къде изчезват... Понеделник, 03 Септември 2018
  • Броди писа Още
                             ... Понеделник, 27 Август 2018
  • Гост писа Още
    Никак не е хубаво за... Неделя, 26 Август 2018
  • Гост писа Още
    "Колега" не е от гръцки... Неделя, 26 Август 2018
  • Янкова писа Още
    Добре е и да се владее... Петък, 24 Август 2018