Немалко от известните режисьори се оттеглят в уединението на собствените си прожекционни зали, но Педро Алмодовар все още обича да гледа филми в кината. Той живее недалеч от един от парковете в западната част на Мадрид, а студийните кина са събрани почти само на едно място, близо до площад Пласа де Еспаня, недалеч от там. Той се опитва да ходи на кино поне веднъж седмично. Ако някое студио му изпрати пробно копие на DVD и той хареса филма, непременно ще го гледа втори път в някое кино.
Един ден през септември шофьорът го оставя в близост до кино Реноар, където показват „Неруда“ – филм за чилийския поет Пабло Неруда, от режисьора Пабло Лараин. Когато Алмодовар се приближава към киното, носейки чанта „Прада“, в която има само бутилка вода, местните хора го разпознават веднага. Испания се отнася страстно към филмите си, а Алмодовар, който наскоро навърши шестдесет и седем години, е най-известният режисьор в страната от Луис Бунюел насам. Набит и бледен, той се откроява сред мадриленьос [мадридчаните], с широки тъмни очила – страда от светлинна чувствителност – и туфа от бяла коса, която изглежда така, сякаш някоя птица я е сплела на върха на главата му.
Кино Реноар, въпреки елегантното си име, е сравнително малко пространство в приземния етаж на непривлекателна сграда – по-скоро един вид бомбоубежище, където се показват филми. Жена в двадесетте си години го пита дали може да си направи снимка с него. Много от феновете му вече не са толкова млади. Друга жена, на около шейсет, хвали Жулиета – меланхоличния му нов филм, в който се разказва за майка, чиято дъщеря-тийнейджърка я изоставя. „Това ме накара да се разплача“, казва тя. „Потръпнах.“
„Bueno“, отговаря Алмодовар, усмихвайки се. „Muchas gracias. Bueno.“
Алмодовар, който в младите си години е бил смел шоумен, сега се държи предпазливо и дистанцирано на публични места. Очевидно се наслаждава на безпрепятственото ходене из града, но посещенията в киното говорят сами за себе си – ако не бихте искали да ви обсипват с внимание, то защо тогава да ходите по места, където със сигурност ще бъдете разпознати? Той ми казва на испански, че появата на селфито е била голямо облекчение за него: „Докато им давате автограф, те са склонни да ви разказват цялата си житейска история.“ Някои от феновете в кино „Реноар“ все пак се задържат. Филмите на Алмодовар – сдържани близки планове, разговори, изпълнени с доверие – карат хората да мислят, че той трябва да е добър слушател. Друга по-възрастна жена го забеляза от вътрешността на киното и излезе. „Уау“, каза тя. „Поздравления за Жулиета. Гледала съм всичките ви филми!“ Алмодовар изглеждаше облекчен, че е пристигнал в затъмнена зала. Той седна, сгъна леко яке в скута си и се настани.
Алмодовар започва да режисира игрални филми в края на седемдесетте години. Сред ранните му филми са Мрачни навици и Матадор. В тях се появяват травестити, транссексуални хора, робство, изнасилване и много употреба на наркотици и секс. Историите му размиват границите между гейове и хетеросексуални, принуда и съгласие, комедия и мелодрама, смешно и отблъскващо, високо и ниско изкуство. Всичко това е поднесено с озадачаваща жизнерадост, която прави филмите много по-трансгресивни, отколкото ако тонът им беше сериозен. Испания току-що е излязла от десетилетията на диктатура и репресии и филмите на Алмодовар внушават, че страната е прескочила от Opus Dei до Mudd Club с един скок. Критиците не могат да решат дали Алмодовар е най-тривиалният режисьор в историята или е създател на нова важна разновидност на постмодернизма.
През последните години Алмодовар разшири тематиката и тона си. Заедно с брат си Агустин той ръководи собствената си продуцентска компания El Deseo (Желание). Под шапката на El Deseo Педро прави каквито си поиска филми. На всеки няколко години, както при Уди Алън, излиза нов филм, но няма два еднакви. Естетиката му става все по-трудна за определяне. Критиците редовно обявяват, че най-накрая той е изоставил вкуса си към игрите с джендъра и мелодраматичните сюжети с убити съпрузи, само за да се окажат в дълбоко заблуждение при следващия му филм. През 2011 г. излезе Кожата, в която живея – зловещ трилър, в който пластичен хирург оперира мъжа, изнасилил дъщеря му, превръщайки го в собствена любовница. (В края на филма любовницата го застрелва.) Три години по-късно Алмодовар пусна Толкова съм развълнуван – разтърсваща комедия за полет на авиокомпания, по време на който мъжете стюарди се напиват и правят на пилотите орален секс. Той весело си спомня за реакциите на критиката: „Как, по дяволите! На твоята възраст?“ Жулиета, базиран на три свързани разказа на Алис Мънро, е най-рефлексивният му и нюансиран филм досега.
Той може да бъде яростен критик на други испаноезични режисьори, но сред тези, на които се възхищава, е четиридесетгодишният Лараин. Алмодовар толкова не харесва това, което нарича лоши биографични филми, че се пошегува с мен, че е включил клауза в завещанието си, забраняваща на когото и да било да снима филм за живота му. Филмът на Лараин обаче го е впечатлил. Неруда се фокусира върху един момент от живота на поета, няколко години след Втората световна война, когато враждебното чилийско правителство го принуждава да избяга през Андите в Аржентина. Във фантастичната интерпретация на Лараин Неруда е преследван от полицейски служител, който е и голям читател; преследването става по-скоро метафизично, отколкото реално, то е изследване на съблазните на разказа. Алмодовар гледаше предимно мълчаливо, но когато се появи актьорът, играещ Аугусто Пиночет, той издаде много испански щракащ звук с езика си.
След това той каза, че филмът е лиричен и красив, „емоционален и в същото време абстрактен“. Беше лесно да се открие влиянието на Алмодовар върху филма: Неруда е представен като дионисиев герой, който рецитира стихове пред полуголи проститутки, и дори има певец травестит, чиято човешка същност бавно излиза изпод размазания му грим.
На мръсния паваж пред киното се вижда редица от петолъчни звезди. „Нашата алея на славата“, обясни Алмодовар. „Виждали ли сте някога по-скромно нещо?“ Присъствието на звездите от стомана и бял мрамор в тъмния бетон се струва грозно на Алмодовар. Той отдавна е в трудни отношения с испанската киноинституция, която помогна за инсталирането на алеята през 2011 г. Те често са подценявали творчеството му, а в замяна той ги е нападал страстно, критикувайки неясния процес на номиниране за наградите „Гоя“, испанския еквивалент на Оскарите. Той се шегува: „Мисля, че са поставили звездите на улицата, за да можеш да ги настъпиш.“ Те са подредени по азбучен ред, но ние ги следвахме в обратен ред. Минахме покрай Бунюел и накрая стигнахме до името на Алмодовар: той беше първи.
Той отново беше обсаден от хора, търсещи селфита. Помоли един мъж да изчака да го снима, докато си облече якето, но той все пак го снима, след което бързо се отдалечи. „Той дори не се интересуваше дали съм вкарал и другата ръка!“ каза Алмодовар озадачено. Покрай нас минаваха забързани купувачи. Ревяха мотоциклети, чуваха се много клаксони. Феновете продължаваха да се събират около него. „По-добре да тръгвам“, каза той. „Този ъгъл е малко опасен.“ Качи се в колата си и шофьорът го откара.
Алмодовар е роден през 1949 г. в малкото градче Калсада де Калатрава, в централната испанска област Кастилия-Ла Манча. Баща му е бил водач на мулета, който е водел екип от двадесет животни през Сиера Морена, за да доставя вино в Хаен, в Андалусия. „Това беше нещо като Кармен на Бизе или онези романи на Теофил Готие, чието действие се развива в Испания“, спомня си Алмодовар. „Но вече във време, в което имаше коли и камиони.“ Израства предимно в компанията на жени. Влюбва се в тях поотделно и като в обща сила. Те са били тайната сила на Испания. „Благодарение на жените Испания преживя следвоенния период“, казва той. В едно интервю от 1988 г. той описва „испанския баща“ като „деспотичен, репресивен, кастриращ“. Докато мъжете са на работа, жените отглеждат децата и се занимават с раждания, връзки и смърт – това, което Алмодовар нарича los problemas reales.
Един от най-хубавите му спомени е за жените от Калсада, които разговарят на градското гробище, докато се грижат за гробовете на мъртвите от семействата си. „В общи линии това е, което виждате във Volver, обяснява той, визирайки филма си от 2006 г., част от който се развива близо до мястото, където е роден. „Смъртта изчезва, защото важното са цветята, разговорите.“ Дрехите се перат в реката. „Всяка къща в Ла Манча имаше огромни вътрешни дворове“, казва той. Жените там са клюкарствали докато плетели дантели.
„На първо място в списъка [на разговорите] бяха бебетата, родени извънбрачно, и самоубийствата“, казва Алмодовар. „Хората, които се хвърляха в кладенеца или се обесваха на гредите.“ Той веднага усеща силата на историята. „Това беше смесица от ужас и жизненост“, казва той. „Това беше произходът на живота и в същото време на измислицата и приказката.“ Като момче, което винаги се е чувствало различно от връстниците си, той отнесъл и второ, по-малко окуражаващо послание: „Нямах опит в нищо, но знаех, че тази атмосфера е неестествена – или поне против моята природа.“ Той добавя: „Това беше последното място, в което исках да израсна.“
През 1958 г., когато е на девет години, Алмодовар се премества заедно с родителите си, брат си и двете си сестри в Мадригалехо, градче в Естремадура, в крайния запад на Испания. Интелигентността и изтънчеността му вече са ясни. Майка му започва да се занимава с писане и четене на писма за неграмотни съседи. Скоро Педро разбира, че тя бродира текстовете, които им чете. В есе от 1999 г. в „Ел Паис“ той пише: „Местните жени не го осъзнаваха, защото измислените неща винаги бяха продължение на живота им. Те бяха възхитени, след като тя ги прочетеше“.
Родителите му го изпращат в католически пансион, планирайки да го подготвят за Църквата. Има красив глас и свещениците му се възхищават, но той ненавижда авторитарното образование. Някои от свещениците извършват сексуални посегателства над учениците. Актът на целуване на пръстена на свещеника го изпълва с отвращение; през 2007 г. той казва пред [списание] GQ, че „почти буквално вижда ръцете им, оплескани със сперма“. Въпреки това е трогнат от мистерията и показността на католицизма. „Аз съм posibilista“, казваше ми многократно Алмодовар – дума, която може да означава както практичен човек, така и оптимист. Вместо да отхвърли католицизма, той се обзалага с Върховното същество. Както ми казва, облогът гласял така: „Ще ходя на месата една година, а след това Той ще се покаже“. Но Бог остава невидим и Алмодовар скоро спира да се изповядва.
Той вече е намерил нещо друго, на което да се покланя. То е под формата на бляскави илюстрации на актьори, наречени cromos, които са включени в опаковките на шоколадовите бонбони Matías López. „Светът на тези cromos – това е мястото, към което знаех, че искам да принадлежа“, казва той. „Не в свят, в който млади жени са затворени в къщите си, защото са бременни.“
Двамата с Агустин, който е със седем години по-малък, стават редовни зрители на филми. В Калсада от зрителите се очаква да носят собствени столове на прожекциите. „Беше като в Духът на пчелния кошер на Виктор Ерис, където всеки носи кутия с въглища“, казва Алмодовар. През лятото в Мадригалехо филмите се прожектират на стената на една сграда, която през другото време се използва от момчетата, за да пикаят. „В общи линии пускаха спагети-уестърни“, спомня си Алмодовар. „Но освен това гледахме Забравените на Бунюел и Пролетта на девицата на Бергман.“ Тези филми изследват крайностите в поведението, а знанието за такива неща кара Алмодовар да се чувства силен. Спомня си, че когато разказал сюжета на Бунюел на сестрите си, те го погледнали почти с ужас. Освен това гледал Камбани в полунощ на Уелс и Нощта на Антониони и се влюбил два пъти в Жана Моро.
По това време Алмодовар вече е осъзнал, че иска не само да гледа филми, но и да ги прави. На 17-годишна възраст се прибира от католическото училище и съобщава на родителите си, че ще се мести в Мадрид. Баща му, спомня си той, „заплаши, че ще ме предаде на Националната гвардия“. Педро му отговорил: „Предай ме. Аз заминавам.“
Алмодовар пристига в столицата през 1967 г. с кипяща енергия и огромен апетит за изкуство и разговори. Скоро се сдобива с дълга коса и впечатляващи мустаци в мексикански стил. Започва да се занимава с различни странни неща, включително да работи като диджей в barra americana – танцова зала със съмнителен характер – и да играе статист във филми, които се нуждаят от хипита. През 1969 г. става офис асистент в Telefónica, националната телефонна компания, и работодателите му започват да разчитат на него. „Той е перфекционист, а всяка компания има нужда от перфекционисти“, казва Агустин Алмодовар. Педро следи счупените телефони, които се връщат. Работата му се струва лесна; беше също толкова добра оценка, колкото и работата на [американския класик] Натаниъл Хоторн в митницата в Салем. Докато работи там, той започва да пише сценария за първия си пълнометражен филм.
Генерал Франко все още е на власт, а репресиите са както политически, така и културни. Жестокият му режим е враждебен към авангардната филмова естетика. Но по времето, когато Алмодовар се появява в Мадрид, Франко е в средата на седемдесетте си години и задушаването на артистичните прояви вече се разхлабва, поне в големите градове и университетите. Алмодовар възнамерява да се запише във филмово училище, но в града има само едно, а Франко, който го смята за център на комунизма, почти го е затворил. Като posibilista, Алмодовар си купува камера Super 8 и започва да снима сам късометражни филми. „Нямах бюджет, нямах пари“, казва той. „Важното беше да правя филми.“ Той пише пълни сценарии, въпреки че камерата му не може да записва звук, и променя героите в зависимост от това кой от приятелите му се е появил на снимките. Избягва да снима там, където би могъл да се сблъска с властите, и затова прави няколко библейски епоса в провинцията, като им придава, както казва, „буколичен и абстрактен дух, противоположен на този на Сесил Б. Де Мил“. Тъй като няма пари за осветление, много от сцените във филмите му на Super 8 са заснети на покриви, в паркове и по прозорци. „За щастие, Испания е място с много естествена светлина“, казва Алмодовар.
От самото начало той се интересува от патологията на семейните отношения и променливостта на сексуалността – в идеалния случай, от пресечната точка на двете. За филма Падението на Содом, заснет през 1975 г., той облича жителите на града в женски дрехи. Две години по-късно прави Sexo Va, Sexo Viene – Сексът си отива, сексът идва – фарс за лесбийка, която малтретира приятеля си, докато той не започне да се облича като жена.
Според Алмодовар филмите му на Super 8 са твърде повредени, за да бъдат показвани днес. Те съществуват само в неговия преразказ. По онова време ги прожектира за приятели в барове, дискотеки и художествени галерии. Импровизира диалога, понякога коментира актьорската игра, а Агустин, който го е последвал в Мадрид, осигурява саундтрак със записана музика. „Това се превърна в нещо като представление“, спомня си Алмодовар.
Филмите на Алмодовар, които са гордо софистични и хапливи, са част от бурното артистично и музикално движение, наречено La Movida, което се случва в Мадрид, най-вече в Маласаня, квартал с порутени складове и мрачни клубове. За вдъхновение La Movida често се обръща към пънка и новата вълна в Англия и Америка. „Подражавахме на техния стил на живот“, казва Алмодовар. „Начинът, по който пееха, начинът, по който живееха. Но той беше примесен и с нещо, което беше наше собствено и много своеобразно.“ Визуални артисти, музиканти, дилъри на наркотици, хомосексуални, травестити и студенти се събират през нощта в закъсали заведения, претворявайки англосаксонската аномия и тевтонския гняв в латиноамериканска жизненост, страст и хумор. Приятел си спомня, че Алмодовар се появява на събитията в бял седан SEAT с още четирима или петима млади артисти мъже – група, за която се предполага, че е съставена от гейове. Всъщност, каза ми той, неговата сексуалност била толкова изхабена, колкото и на един от героите му. „Често съм спал и с жени“, каза той. „Бях бисексуален до тридесет и четири годишна възраст.“
La Movida се захранва отчасти с наркотици. Мадрид е избрал нов кмет социалист и по време на рок концерт на спортния стадион в града той изумява гражданите, като обявява: „Ако още не сте се напушили, напушете се!“ Алмодовар обикновено не обсъжда собствения си опит с наркотиците, но през 1988 г. казва на един интервюиращ, че общото между него и Райнер Вернер Фасбиндер е, че „и двамата обичаме кокаин и сме дебели“. Участва с ентусиазъм в нощния живот на Маласаня, но винаги гледа с едно око към изхода. „Фактът, че имах тази ясна и звучна цел, означаваше, че мога да бъда в средата на течението и да не се оставям да ме завлече“, казва той. Не е искал да бъде pasota – тогавашната дума за безделник – или експериментален режисьор в стил Анди Уорхол. Това, което го интересува във филмите, е способността им да разказват истории.
Първоначално се опитва да пресъздаде La Movida в проза, но решава, че няма талант за художествена литература. (Все още описва себе си като „разочарован романист“.) Затова работи усилено върху сценариите си, като им придава много обрати. Повечето членове на Movida се фокусират върху изкуството, музиката или поезията, всичко това евтино и бързо. Алмодовар е способен да си представя по-големи начинания, които се нуждаят от финансиране и съдействие на други талантливи хора. В средата на седемдесетте години, спомня си той, участва в местна постановка на Мръсни ръце на Сартр, като заема „най-малката роля в пиесата“ – три реплики. В театъра се сприятелява с утвърдена актриса на име Кармен Маура. Харесва му да я гледа как се гримира (спомен, който намира отзвук в интимностите на гримьорната във филма му Всичко за майка ми от 1999 г.). След това тя се снима в седем негови филма и се превръща в най-известната му муза.
В края на 70-те години Маура и друг актьор, Феликс Ротаета, помагат на Алмодовар да премине от късометражния филм Super 8 към 16-милиметровия игрален филм. Те започват кампания за набиране на средства сред приятелите си и събират осем хиляди долара. Междувременно едно авангардно списание моли Алмодовар да напише нещо „muy punk“. В отговор той започва разказ, съставен от снимки с надписи: в „Обща ерекция“ става дума за състезание в нощен клуб за размер на пениса. Победителят има право да помоли всеки от публиката за какъвто пожелае сексуален акт. Франко току-що е починал и този вид мръсен хумор намира отклик сред испанците по онова време. Много млади хора се съмняват в стойността на новата си политическа свобода, но никога не пренебрегват сексуалната.
Алмодовар не публикува разказа, като решава, че вместо това той трябва да стане централна тема на филм. Изгражда около него сюжет, който изглежда като главозамайващ римейк на един от любимите му филми – Жените на Джордж Кюкор. Кастингът е случаен. Аляска, четиринадесетгодишна певица от La Movida, става една от звездите на филма. „Имаше по-голямо значение какви дрехи имаш, отколкото как можеш да играеш“, казва тя. Филмът Pepi, Luci, Bom е сниман през уикендите в продължение на тринадесет месеца; снимките спират, когато няма пари. Алмодовар си спомня, че най-голямата част от бюджета е похарчена за храна и алкохол. „Това беше логично“, казва той в едно испанско токшоу. „Хората трябваше да са доволни.“
Pepi, Luci, Bom е аматьорски, но печеливш – и се фокусира, както почти всеки филм на Алмодовар, върху отношенията между жените. Мъжете са ограничени до поддържащи роли, в които рядко подкрепят жените. Луси, мазохистка, напуска съпруга си, полицай, заради Бом, доминантка. Това води до една специфично-алмодоварска ирония: полицаят реагира на садомазохизма на Луси, като я изнасилва, заради което тя остава в болнично легло, изразявайки благодарност към него. Институцията на брака е надделяла!
Работата с камерата е груба – самият Алмодовар се снима като церемониалмайстор на конкурса „General Erections“, а оформянето на кадъра случайно отрязва главата му. („Не ми се стори достатъчно важно, за да повторя кадъра“, спомня си той.) Но някои от актьорските изпълнения са впечатляващи, особено тези на Кармен Маура, която в ролята на Пепи прави прекрасно, добродушно впечатление. Алмодовар вече показва умението си да режисира жени и с избора на Маура за Пепи, непоколебимата зрителка и нежна насърчителка на приятелите си, той всъщност представя себе си. Хавиер Перес-Груесо, артист от сцената на La Movida, който е известен като Фурия, си спомня: „Тя беше неговото алтер его – оптимистична, милостива и малко щура.“
Pepi, Luci, Bom е показан на филмовия фестивал в Сан Себастиан през 1980 г. Някои критици се възмущават от ниските производствени стойности, но други твърдят, че това свидетелства за актуалността и културната автентичност на филма. Кой се интересува от това, че режисьорът не е монтирал правилно микрофона на актьорите? El Periódico проницателно възхвалява Алмодовар като „упорит и страстен защитник на некачествени филми“. Филмът се превръща в основна част от нощния Мадрид – един вид Rocky Horror Picture Show за испанците – и е изключително доходоносен.
Испанските продуценти започват да ухажват Алмодовар, но той се бори с тях за творчески контрол. През 1983 г. заснема филма си Мрачни навици с парите на индустриалеца Жак Хачуел, който настоява съпругата му Кристина Санчес Паскуал да изпълни главната роля на непокорна танцьорка, която постъпва в манастир. Алмодовар не смята, че Санчес Паскуал може да пее или танцува достатъчно добре, за да изнесе филма, и затова разширява ролите на други, по-талантливи актриси. „Крайният резултат е, че те се разраснаха, а Кристина се смали“, спомня си той. Продуцентът на следващия му проект, Какво направих, за да заслужа това?, се опитва безуспешно да принуди Алмодовар да премахне персонаж, който има магически сили. „Това, което те не разбираха, беше, че Педро е гений“, казва Агустин. „И че стойността му е именно в неговата енергия и гениалност. Трябва да го канализираш, но не можеш да го сложиш в усмирителна риза.“
През 1985 г. братята основават El Deseo, отчасти за да предпазят Педро от подобни битки. Агустин се заема с бизнеса. По професия той е учител по химия, но връзката му с Педро е решаващото нещо в живота му. Агустин ми обясни, че единствената му цел в El Deseo е да помогне на „Педро да направи филма, който иска“. Той е играл малки роли в повечето филми.
Братята се съгласяват да спазват строги правила. Филмите ще имат скромен бюджет – около десет милиона долара, което означавало, че Алмодовар завинаги ще прави филми, в които хората влизат и излизат от стаи и си говорят, а не такива, в които се взривяват взаимно в коли. Създаването на собствена продуцентска компания позволява на Педро необичаен лукс: той често може да снима филма от началото до края, а не в най-евтиния възможен ред. Алмодовар смята, че хронологичният подход дава по-убедителни изпълнения. „Дължа на Агустин независимостта и свободата, на които се радвам като режисьор“, казва Педро. „Това е напълно безпрецедентно. Дори самият Скорсезе не е успявал да направи това.“
Жени на ръба на нервна криза, осмият пълнометражен филм на Алмодовар и вторият му под егидата на El Deseo, излиза на екран през 1988 г. Филмът започва със сценарий, базиран на пиесата на Жан Кокто Човешкият глас, в която се чува как жена говори по телефона с невидим любовник, който скъсва с нея. За осем години Алмодовар е направил шест филма, които се радват на все по-големи бюджети и публика. Той искал да се върне към миналото си, каза ми, за да направи „muy, muy underground филм, само с една снимачна площадка“.
Но сценарият му се сторил твърде лек и той започнал историята четиридесет и осем часа по-рано, превръщайки интензивния портрет на Кокто на една жена в криза във фарсова песничка за различни жени, предадени от мъжете и от собствената си лекомислена, влюбчива природа. Историята е бясна до степен на главозамайване, а сюжетът се върти около миксер с [испанска супа] гаспачо, подправена със сънотворни, която главната героиня планира да предложи на неверния си приятел. Част от забързаната привлекателност на филма се дължи на шеметния сценарий, а друга – на външния му вид – изключително ярки поп-арт декори, които са заснети в суперширок формат, наподобяващ CinemaScope. Художественото ръководство сякаш е решило да заличи разликата между живота и реализма. Всичко във филма – от сценичната гледка към хоризонта на Мадрид до гаспачото, което приспива всички един след друг, сякаш са герои от оперета – принадлежи повече на света на cromos, отколкото на реалността.
Жени на ръба дава на Маура най-добрата ѝ роля – Пепа, нещастно влюбената, но непотопяема жена – превъплъщение на отчаяната героиня на Кокто. „Отношенията ни бяха максимално интензивни“, казва Алмодовар. „Чувствах, че е чудо да имам този инструмент.“ В главната мъжка роля е избран младият Антонио Бандерас. За ролята на девствената годеница на Бандерас Алмодовар избира Роси де Палма – музикантка с високо чело, изпъкнали очи и пречупен нос a là Пикасо. (Вестник „Таймс“ веднъж я нарече „незабравимо странна на вид“.) Сценарият предвижда Де Палма да прекара голяма част от филма в бездействие, след като е изпила гаспачото на Пепа. В един момент тя се оплаква на Алмодовар, че да лежи на шезлонг, преструвайки се на заспала, ѝ е скучно. В отговор Алмодовар пише сцена, в която тя сънува, че прави секс. „Добре, че бях досадна и го подбутнах“, спомня си тя. „Това ми донесе онзи прекрасен оргазъм.“
Жени на ръба е едновременно подигравка с и химн на освободена Испания. Подобно на сцената на Movida, от която Алмодовар е излязъл, той е оптимистичен и желаещ да се хареса. Филмът получава номинация за „Оскар“ и е международен касов хит. Майка му обаче не е впечатлена от новата слава на сина си: тя му казва, че трябва да се върне към работата си в Telefónica.
Трупата от актьори, която играе във филмите на Алмодовар, също става известна. С течение на годините той подбира екипа си лично, подобно на Джордж Клуни в Единадесетте на Оушън. Намира Роси де Палма в бар. Свързва се с Антонио Бандерас в емблематичното кафене „Хихон“, където деветнайсетгодишният младеж си почива с приятели след представление в „Театро Мария Гереро“. Бандерас си спомня как бързо говорещ мъж с червено пластмасово куфарче сяда при тях: „Той ми каза: ‚Имаш романтично лице. Трябва да се снимаш във филми‘. И после си тръгна.“ Малко след това на Бандерас е предложена роля в Лабиринтът на страстта. Пенелопе Крус получава телефонно обаждане, след като се появява в испанска комедия. „Една приятелка ми каза: ‚Алмодовар е на телефона‘. Мислех, че е шега.“ За нея е чест да разговаря с него. „Той беше почти политическа фигура, представител на промяната, на демокрацията“, спомня си тя. Той ѝ обещал: „Ще ти напиша малка роля“. Това била роля в мелодрамата Жива плът от 1997 г. Оттогава тя участва в още четири негови игрални филма. Алмодовар и актьорите му стават неизменни посетители в мадридските ресторанти. „Бяхме почти като Rolling Stones“, казва Бандерас. „Бяхме група. Ходехме по клубове и вечери и пътувахме заедно. Хората казваха: ‚Идва бандата на Алмодовар‘.“
Апартаментът на Алмодовар се намира на няколко пресечки от квартал Маласаня, който сега е напълно обновен. Той живее сам, с изключение на котарака Лусио, който, както подобава на Алмодовар, е „сменил пола си“. През 2010 г., по време на снимките на филма Кожата, в която живея в Толедо, местни деца оставят котка на един от портиерите на снимачната площадка с молба следващият ѝ собственик да я нарече Лусия. Котката е предадена на Алмодовар и се оказва, че децата не са погледнали достатъчно внимателно между краката ѝ. „Имахме незабавна смяна на пола!“ шегува се Алмодовар и добавя: „Котката е подходящият домашен любимец за един егоистичен писател.“ И обяснява: „Ако посветиш живота си на киното, на писането или рисуването, животът, който можеш да предложиш на друг човек, е много несигурен. Не бих могъл да имам силата или правото да поискам от друг човек да приеме такъв живот“. Подобни думи изрича и умореният от света режисьор Пабло във филма му от 1987 г. Законът на желанието. Испанските вестници съобщават, че той продължава да поддържа дългосрочна връзка с фотограф, който е имал малки роли във филмите му, но Алмодовар твърдо заявява, че няма партньор.
Увлечението на Алмодовар по приемния му град е охладено. „Не искам да звуча разочарован“, заявява той, като звучи именно по този начин. „Но Мадрид и аз сме като петдесетгодишен брак. Основаваме се повече на рутината, отколкото на вълнението.“ Мадрид се превръща в испански Осло, възмущава се той, но от друга страна, самият той е станал по-улегнал. Отдавна е спрял да посещава нощни клубове: „Не пия. Не пуша. И не взимам наркотици.“ Цигареният дим го притеснява, глух е с едното си ухо, а с другото постепенно губи слуха си – нещо доста притеснително за режисьор, който е толкова чувствителен към сценария и гласовете, че се старае никога да не гледа дублирани филми.
Стените на всекидневната на Алмодовар са оранжеви и на тях той е окачил четири сюрреалистични фотографии на Ман Рей, включително една на ютия със залепнали за гладещата повърхност. Близо до тях има ситопечат на Уорхол с яркожълта крава. Има и предмети с по-особено значение, включително скулптура на Микел Наваро, изобразяваща седнал мъж с пенис като парче тръба. Тя играе важна роля в Жулиета. „Вземете я – тя е изненадващо тежка“, казва Алмодовар, отбелязвайки, че повтаря момент от филма. Видях и рамка за снимка, инкрустирана със сини топчета, която е идентична с онази, разбита на пода в Цветето на моята тайна. Сега в рамката е поставена снимка на силно обичаната майка на Алмодовар, която умира през 1999 г. Рафтовете са пълни със закачливи фигурки и крещящи магнитни плочки като в магазин за играчки в Трибека. Като цяло, апартаментът има постоянно запрашения вид на ателие на виден художник. Алмодовар си има готвач и докато разговаряьме, наблизо висеше личният му асистент – млад мъж с къси панталони. Това е Осама. Ако Алмодовар искаше чай, Осама му го приготвяше. (Осама също се появява за кратко в Жулиета.)
Алмодовар ми показа едно кътче, което нарича „DVD-тека“. Зелен диван с летни възглавници е поставен срещу телевизор, монтиран в рафт. Осама се опитал да подреди колекцията – около три хиляди DVD-та, но се отказал. „Разпределени са по жанрове“, обяснява Алмодовар. „А понякога и по режисьори, ако има достатъчно дискове. Има Орсън Уелс, Роселини, Висконти, Казан. За човек от провинцията, който е живял, мечтаейки да отиде на друго място, всички проблеми, за които говори Казан в Разкош в тревата, ми се сториха направо като от града, в който съм израснал.“ Има един рафт с надпис „Joyas“ („Скъпоценности“), на който се намират Историята от Палм Бийч, Синьо кадифе, Gun Crazy, Ед Ууд и кичозната класика на ужасите от 1936 г. Дяволска кукла, чиито смаляващи се актьори са спомогнали за вдъхновението на сюрреалистичния филм-във-филм в Говори с нея, в който мъж поглъща еликсир и изчезва във вагината на приятелката си.
Алфред Хичкок има свой собствен раздел. Жестове на почит към Хичкок се появяват често във филмите на Алмодовар, който споделя пристрастието си към бравурния кадър. В Кика, например, се усеща родство в начина, по който луната се разтваря в прозореца на пералнята или страничните панели на движещ се влак започват да приличат на разгърнат филм. За Алмодовар Хичкок е незаменим режисьор. „Всеки път, когато попадна на някой от филмите му по телевизията, е невероятно как не мога да спра да гледам“, казва той. „Цветът в моите филми е много карибски и има бароково качество – същият като този на Хичкок“.
Някои от двадесетте пълнометражни филма на Алмодовар заемат скромна долна полица. Ако гледа отново някой от тях, няма как да не забележи недостатъци – лош кадър, реплика, изречена от актьор, която пропуска ефекта, който Алмодовар е искал да постигне – но се опитва да ги остави настрана. „Не ги възприемам като недостатъци, а като част от приключението“, казва той. Попитах го кой от филмите му харесва най-много. „Говори с нея е този, в който има най-малко моменти, които не ми харесват“, каза той.
По-късно обсъдихме филма му от 2004 г. Лошо възпитание, в центъра на който са двама приятели в католическо училище, единият от които е бил сексуално малтретиран от свещеник. Алмодовар е бил критикуван, понякога с право, за това, че третира изнасилването като поредния сюжетен похват, но този филм ясно показва, че той разбира ужаса от него. Говори се, че актьорът Гаел Гарсия Бернал е имал обтегнати отношения с Алмодовар на снимачната площадка. Алмодовар говори за снимките с прекъсвания, споменавайки, че един от актьорите е бил доведен до физическо и психическо изтощение от ролята; имало е много моменти, в които Алмодовар се е страхувал, че няма да може да завърши филма. Той заявява това с такт, но без излишно съчувствие: явно смята, че невъзможността да накара актьорите да удовлетворят изискванията му е една от най-трудните страни на режисьорската професия. Във връзка с ролята на Антонио Бандерас като луд пластичен хирург в Кожата, в която живея той казва, че филмът е метафора. „Говорих по много директен начин чрез героя“, обяснява той. „Той е психопат, близък до това какво е да си режисьор“. И отбелязва, че Трюфо веднъж е определил режисьора като човек, който кара влак без спирачки и се опитва да го задържи на релсите.
За да задържи влака си на релсите, Алмодовар планира целия снимачен процес и след това ръководи актьорите си с голяма прецизност. „Не искам да внушавам, че това е единственият начин да се прави кино“, казва той. „Но аз съм привърженик на писането на железни сценарии, преглеждането им много пъти, решаването на всички проблеми на хартия. Ако има нещо, което не работи в сценария, ще бъде невъзможно то да се реши при заснемането на филма.“
Той репетира интензивно с актьорите си, като изиграва ролите им пред тях, за да им покаже как трябва да се четат репликите. „Трябва да внимаваш да не го имитираш“, казва Роси де Палма, която има запомняща се поддържаща роля в Жулиета. „Искаш да го направиш точно по същия начин, но трябва да го направиш свое.“ Алмодовар полага забележителни усилия, за да предложи насоки. През 1985 г. той снима последната сцена в Матадор с Асумпта Серна. Не е сигурен дали Начо Мартинес, който играе ранения матадор, който се готви да прави любов с нея, трябва да докосва чатала ѝ директно с уста или да направи това с розова пъпка между зъбите си. Алмодовар го изпробва сам. „Осъзнах, че е по-добре да има известно разстояние между езика на актьора и органите на момичето“, казва той по време на участие в испанско токшоу. „Правя такива неща“, добави той.
Актьорите често са едновременно развълнувани и ужасени от неговата техника. Когато казах на Бандерас, че Алмодовар е казал, че го режисира така, сякаш Бандерас е дете, той не се възпротиви. Каза ми също: „Опитвам се да стана почти бяло платно, за да може той да рисува върху него“. Алмодовар често снима по няколко дубъла на всяка сцена, понякога без да дава обратна информация; за разлика от повечето режисьори, той монтира в движение. Актьорите, от своя страна, често не могат да разберат кога даден кадър е успешен. Бандерас нарича това преживяване „много творчески ад“. Той добавя: „Когато приключиш процеса, си изтощен и много несигурен. Но когато видиш резултата, той е грандиозен.“
Алмодовар не харесва самонаблюдателната актьорска техника – или всичко, което пречи на режисурата му. „Понякога нещата, които той може да поиска от теб да направиш, са толкова нестандартни и необичайни“, казва Бандерас. „Някои американски актьори не биха могли да се справят. Те идват с много подготовка и работят върху героите си отвътре навън – Станиславски и други техники. На Педро не му пука за това. Ако си отворен и следваш инструкциите, всичко върви добре, но ако се противопоставиш на това или ако се опиташ да наложиш собствените си идеи над неговите, ще имаш много тежка конфронтация.“ Алмодовар потвърждава това, добавяйки: „Мога да бъда много авторитарен.“
Методите му в крайна сметка отчуждават Кармен Маура. В края на осемдесетте години двамата се скарват – това се превръща в история за първите страници на вестниците в Испания. През 1990 г. Алмодовар се появява на церемонията по връчването на наградите „Гоя“ с парче от Берлинската стена и обявява от сцената, че ако тази стена може да падне, то със сигурност може да падне и тази между него и Маура. През 2006 г. тя се появява в първия си филм на Алмодовар от осемнадесет години насам, Volver, в ролята на майка, която се завръща призрачно в живота на дъщерите си. Но през 2012 г. Маура споделя пред El País, че е по-щастлива да работи с по-малко строги режисьори. „Снимките при него са напрегнати“, казва тя. „А това не ми харесва.“ Агустин Алмодовар отговаря в Туитър: „Не се притеснявайте. Няма да ви се обадим.“
Алмодовар анализира собствените си филми с приятна лекота и смущаваща дистанция, сякаш някой друг ги е създал. Той ми каза, че според него филмите му се делят на три групи. Първо идва десетилетието на игривите, често кичозни филми, „пълни с хумор и безсмислици“. След това следва десетилетието на нагласената мелодрама, която съчетава психологическите тръпки на Хичкок с парфюмираната примиреност на Дъглас Сирк. Алмодовар започва този период с Кика, лъскаво заснетата история на гримьорка, чието изнасилване става обект на таблоидно шоу.
Според Алмодовар едва през този втори етап той започва да цени своя селски произход. И посочва най-вече филма от 1995 г. Цветето на моята тайна, в който разочарована в любовта писателка изоставя луксозния си живот в Барселона. Тя се завръща с майка си в родния им град, където се присъединяват към възрастните жени от селото, за да шият и да клюкарстват. (Жените разказват история, която Педро често е чувал като дете, за съседка, която се самоубила, скачайки в кладенец.) В третата фаза на кариерата си, казва той, „болката е по-присъстваща“, а емоциите не са толкова иронизирани. Говори с нея, Лошо възпитание и Кожата, в която живея отразяват този по-мрачен режим.
След като излязохме от DVD-теката, се отправихме към домашния му офис. Той държи писателските си проекти в спретнат стек на бюрото си, заедно с изрезки от вестници, които смята за интересни. В купчината имаше и разпечатка на имейл от Жана Моро, на който все още не беше отговорил. Показа ми елегантните бележници, които купува във Фабриано, в Рим. В един от тях имаше десетгодишни рисунки от създаването на Volver, една от които изобразяваше момента, в който Пенелопе Крус, звездата на филма, се навежда над тялото на мъртвия си съпруг в кухнята. Неотдавна той беше разпечатал статия от El País за психологическите щети, нанесени на интерсексуалните хора, на които по хирургичен път е определен пол при раждането. Това е плодотворна идея за Алмодовар, чието ранно настояване върху сложността на сексуалната ориентация сега изглежда прозорливо. Той ми каза: „Бинарният пол е обречен да изчезне.“
Това не му пречи да се заиграе с въпроса дали съществува такова нещо като гей чувствителност в киното. „Яростната естетика на моите филми е свързана с освобождението, което е свързано със сексуалността“, каза той. Но, отбеляза той, гейовете не винаги правят гей изкуство. И даде за пример Труман Капоте: „В Хладнокръвно няма и следа от човека, който е Труман Капоте. Но Холи Голайтли в Закуска в Тифани е предшественичка на всички травестити от деветдесетте години. Тя е травестит. Вероятно трябва да сте гей, за да я видите“. След което продължава: „А ролята на Джордж Пепард? Той е жиголо, а клиентите му не са жени – те са мъже! Разберете това. Усещате го.“ От собствените си филми той поставя Толкова съм развълнуван и Жени на ръба, в който няма гей герои, в категорията „гей режисьор“. Изключва Законът на желанието, в който има гей любовен триъгълник, защото ревността е нещо универсално. Жулиета е хетеросексуален филм, казва той, както и Volver. „Това е моята хетеросексуална страна“.
В една типична сутрин Алмодовар става около 10 часа. Чете новините на компютъра си, търсейки материал, който може да разпали въображението му, а след това пише в продължение на няколко часа. След обяд понякога пише още малко. После може да излезе на разходка, която му помага да усвои написаното. За разлика от повечето писатели, той не се изолира от другите медии, докато работи. Предпочита филмите пред телевизията, но има два любими сериала – Homeland и Breaking Bad.
Алмодовар винаги има няколко сценария наведнъж и често пише само за да види какво ще излезе. Разказа ми за няколко от зародишните си проекти. Един от тях е сценарий, който отчасти е вдъхновен от неотдавнашния сериал на Netflix Making a Murderer. Той се фокусира не върху фалшиво обвинен заподозрян, а върху полицията, свидетелите и съдиите, които изкривяват правосъдието. Пише и нещо, което нарича „екофикшън“. Не ми каза много за сценария, освен да отбележи, че главният герой от мъжки пол е човек, а главната героиня от женски пол е животно. „Имам много написани страници“, каза той. „Липсва ми само финал.“ Усещах колко е доволен от възможностите на една история, която добавя междувидови усложнения към основните трудности на една връзка. Той продължи: „Обикновено по време на писателския ми период – а той е винаги – има момент, в който решавам: Това е филмът, който ще направя. Това се случва, когато един от сценариите е почти готов или изглежда достатъчно зрял.“ Той вижда този процес като нещо, което по същество е извън неговия контрол. За самия себе си казва, че е „медия“, която чака кой проект ще се „обяви за готов за филмиране“.
Чете жадно художествена литература, като често търси книги с идеята да ги филмира. Току-що е започнал адаптация по разказ на Хенри Джеймс; не пожела да каже кой точно. „Филмът може да бъде готов за две години“, казва той. „Може и да е готов за шест.“ Обеща, че нито един от тези нереализирани филми няма да бъде „суперголяма продукция“.
По-късно той отбеляза, че преди около десет години се е изкушил да стане друг вид режисьор. Френски продуцент му е предложил пари, за да адаптира Френска сюита от Ирен Немировски. „Беше чудесен“, казва той за романа. „Но просто ми се струваше, че окупираният от германците Париж с толкова много герои е прекалено голяма постановка. Винаги съм малко неохотен да участвам в големи постановки. Колкото повече пари има в бюджета, толкова повече компромиси трябва да направиш с тези пари.“ И допълва, че сами по себе си нискобюджетните филми са свързани с много проблеми. „Но вие сте собственик на тази трудност“, каза той. „И това е от най-голямо значение.“
Алмодовар има несигурно приятелство с Америка, доминиращата световна филмова култура. След Жени на ръба получава много предложения от Холивуд. Отказва Sister Act, комедията за пеещи монахини от 1992 г., а в началото на века почти се съгласява да режисира Планината Броукбек. За тези откази той казва: „Може би защото не вярвах на английския си. Или може би защото, въпреки че винаги ми казват, че ще имам артистична свобода – финален монтаж – винаги има момент, в който не им вярвам.“
Той оценява факта, че американските филмови критици защитават работата му от самото начало, но един аспект на тяхната подкрепа го обърква: много от тях го определят като режисьор гей. Това е полезен за него етикет – гей пресата му помага да стане известен в Щатите, но ироничен за творец, чиито филми са направили толкова много, за да внушат, че сексуалността не е толкова лесно определима. Освен това етикетът дразни лично Алмодовар, който не се интересува от политиката на идентичност, която по онова време активизира гей движението в Америка. „Бях в Ню Йорк, когато течеше кампанията за изтъкване – ‚Този и този е гей‘, с огромни плакати на известни хора“, казва той. „Бях напълно против това.“ С огорчение си спомня как един журналист го попитал: „Как се казва гаджето ти?“. „Това е първото нещо, което те питат в Съединените щати!“, казва той. „Това и парите, които са спечелили филмите ти.“ В крайна сметка той свиква с това, че американците го определят като „открит гей“, и осъзнава защо много от тях смятат за необходимо да се противопоставят на хомофобията, като се разкрият. „В Испания, в онази епоха, не беше нужно да казваш нищо“, отбелязва той. „Хората просто го знаеха. Никога не ми се е налагало да правя признания.“
С течение на годините той се привързва към Ню Йорк. Всеки път, когато излизал нов филм, приятелката му Ким Хастрейтър, редакторка на Paper, организирала парти за него и го запознавала с интересни нюйоркчани. (Английският на Алмодовар е изненадващо добър, но в моменти на вълнение има склонност да се разпада.) Чрез Хастрейтър той се запознава с Джон Уотърс, на чиито филми отдавна се възхищава. Хастрейтер си спомня, че Алмодовар я е питал: „Кои са интересните фотографи, кои са новите модни дизайнери, кои са новите млади хора, които правят филми?“ Не го интересувало дали са успешни или богати. „Обичаше да се среща с чудаците“, каза ми тя. „Ако си чудак, той ще те харесва.“ Модната фотографка Хени Гарфънкъл го водила в нощни клубове като „Джаки 60“ и „Рокси“, а Мадона го извеждала на танци. Възхищавал се е на РуПол, Лейди Бъни и Лахома, „големите звезди на нощния Ню Йорк“. Сприятелил се и с американски интелектуалци, сред които и Сюзън Зонтаг. Тя не одобрява заглавието Цветето на моята тайна, което Алмодовар взема от валенсиански поет. Той си спомня: „Тя ми каза: ‚Педро, следващия път, когато превеждаш заглавие, попитай ме, защото на английски не можеш да кажеш The something of something, защото това не означава абсолютно нищо‘. Отговорих, че това е метафора, която всеки трябва да тълкува, защото не принадлежи на природата. Но тя отговори: ‚Да, но на английски не се получава по този начин‘. Сигурен съм, че на английски е била права, но значението на заглавието е атмосферно и драматично“.
През 1989 г. филмовият мениджър Майкъл Баркър организира среща между Алмодовар и неговия идол Били Уайлдър. Двамата обядват и в края на срещата Уайлдър му казва, че има един съвет: „Не идвай в Холивуд, независимо от всичко.“ В този момент Алмодовар казва, че е видял в очите на Уайлдър „спомени за компромиси, провали и недоразумения“.
Жулиета се появява благодарение на поредния флирт с Холивуд. Алмодовар отдавна е ентусиазиран читател на Алис Мънро, въпреки очевидните различия в произхода и темперамента. Той особено се възхищава на три свързани разказа в сборника на Мънро от 2004 г. Бягство. Главната героиня, на име Жулиета, има двадесетгодишна дъщеря, която изчезва в секта. Алмодовар е привлечен от женските персонажи и от ключовата сцена с непознати във влак – той казва, че винаги е искал да снима във влак, както е правил Хичкок.
През 2009 г. Алмодовар получава опция за историите. Той не знае почти нищо за Канада, където се развива действието на романите на Мънро. Току-що му е била присъдена почетна степен от Харвард и той мисли да премести действието в Бостън. Жулиета, която в разказа на Мънро е учителка от средната класа, би могла да работи в училище там. Нейният любовник и евентуален партньор – в хода на историята тя се премества при рибар на име Ерик – може да живее на брега на Мейн.
В рамките на две години той създава добре написан сценарий. Моли Мерил Стрийп да обмисли възможността да изиграе Жулиета. Но започва да изпитва дълбока несигурност относно способността си да улови контекста на Нова Англия. Нюансите на испанската култура са от съществено значение за филмите му. Той не иска да изобразява Съединените щати грубо.
В един момент Жулиета пътува до Мейн и се запознава с домакинята на своя любим. Алмодовар поръчва диалога да бъде преведен на английски език и резултатите са спорни: „Имах форма на всичко корабно (или някакъв местен израз)“. Когато Жулиета излиза на улицата в Бостън и се усмихва на всички, той добавя маргинална бележка: „Помислете дали бостънското общество би приело естествено такова средиземноморско поведение като това да ви разглеждат открито на улицата.“ След това Алмодовар премества действието в Ню Йорк – мястото в Америка, което познава най-добре, но все още не може да преодолее опасенията си. „Не се чувствах сигурен нито в английския език на сценария, нито в моя английски“, казва той. „Говоря достатъчно добре, за да режисирам актьорите, но тук имам предвид идеята“. След една година той отлага филма, който е озаглавил Мълчание, по името на един от разказите на Мънро. (Фантомна следа от усилията на Алмодовар може да се види в Кожата, в която живея: в една от сцените се появява испанското издание на сборника на Мънро).
През 2014 г., година след излизането на Толкова съм развълнуван, Алмодовар пътува до португалското крайбрежие Алгарве заедно с две дългогодишни асистентки. Разговарят за това какво трябва да се направи по-нататък. Като отбелязват колко много са харесали сценария на Мълчание, жените му предлагат да пренесе историята в Испания.
Идеята му допада и той бързо написва нов проект. „В този момент последвах собствения си път и забравих за Мънро“, казва той. „Това е като онзи момент, в който юношите забравят за родителите си и започват да водят свой собствен живот“.
До момента, в който сценарият е готов за заснемане, той е направил много промени в повествованието. Дава на дъщерята на Джулиет лесбийска връзка, от която тя бяга в духовно убежище. (Мънро я представя като мимолетно тийнейджърско приятелство.) Във версията на Мънро на сцената във влака, където Жулиета се запознава с мъжа, за когото ще се омъжи, тя го целува, но не позволява да се стигне до нещо повече; има менструация и се чувства нечиста. Във версията на Алмодовар те правят възторжена любов и зачеват дъщеря си. „Нейната версия е женска, а моята – мъжка“, шегува се Алмодовар.
Най-голямата промяна, която Алмодовар прави, е във финала. В третия разказ на Мънро Жулиета се предава, дъщеря ѝ е изчезнала. Тя просто продължава живота си. Във версията на Мънро търсенето завършва с въздишка: „Тя продължава да се надява на вест от Пенелопа, но не по някакъв напрегнат начин. Надява се така, както хората, които всъщност знаят, че това е невъзможно, се надяват на незаслужени благословии, спонтанни опрощения и други подобни неща.“
Алмодовар смята този край за невъзможен за филмиране. Като обяснение той ми разказа историята на детското си заминаване от Мадригалехо: „Успях да избягам на свобода в Мадрид, но първото нещо, което направих, когато пристигнах, беше да се обадя на майка ми, а тя ме попита дали е студено и дали съм облякъл пуловер или не.“ Финалът, който е проектирал за Жулиета, не е този на Мънро, но е по-отворен от обичайното при Алмодовар, който е склонен да завързва сложните си сюжети с тежка фльонга (ако не и с изстрел).
Към момента на приключване на снимките, през август 2015 г., Алмодовар смята, че е направил толкова много промени, че дължи обяснение на Мънро. Заменил е скритото безпокойство на Жулиета с всепоглъщащо страдание. Започва да пише писмо, но в деня, в който го посетих, то все още беше в чернова. Той каза: „Това не е оправдание, а обяснение в любов към творбата и обяснение докъде съм я докарал като режисьор, защото явно съм я повел на дълго пътешествие.“ Работил е върху писмото в продължение на два месеца, но подобно на герой от някоя от мелодрамите си, се колебае. Наскоро ми каза: „Истината е, че не знам дали някога ще го изпратя“.
Алмодовар се гордее с филма, който според него открива четвърти етап в кариерата му. В Жулиета не е имало кратки пътища, каза ми той – никакво смесване на жанрове, никакви капризи. „Това е филм, много различен от другите ми“, казва той. „Наложих трезвост и сдържаност във всеки ден от снимките. Беше преднамерено.“ И продължава: „Мислех да има повече движение на камерата, но когато ги снимах в близък план, не видях причина да я движа. Когато говоря за ‚опростяване‘, имам предвид и техническа простота.“ Той повтаря Мънро, „господарката на простотата“.
Заснемането на продължителни близки планове е голямо натоварване за изпълнителите. Алмодовар избира за ролята на Жулиета две актриси – една в началото на тридесетте ѝ години и една на средна възраст. По-възрастната замества по-младата по средата на историята, когато Жулиета се къпе след смъртта на съпруга си Ксоан. Тя покрива главата си с червеникавокафява кърпа (от апартамента на Алмодовар) и когато я сваля, е остаряла с двадесет години. Срещнах двете актриси, Адриана Угарте и Ема Суарес, един ден в Ню Йорк. Те имаха леко разстроения вид, който бях се научил да разпознавам в героините на Алмодовар. Ситуацията ми напомни за един коментар на Макс Еспехо, режисьора на филми от Вържи ме! Вържи ме!: понякога е трудно да се направи разлика между любовна история и история на ужасите.
Угарте играе по-младата Жулиета, а Суарес – по-възрастната. И двете са имали желание да работят с Алмодовар, въпреки че са знаели за неговата склонност към контрол. Бяха приятелски настроени и мислели да обсъдят ролята заедно, но се отказали. Както казва Суарес: „Разбрахме, че той ще определи насоките. Щеше да е доста опасно да го направим самостоятелно.“ Единственият път, когато са работили заедно, по молба на Алмодовар, е репетицията по ходене, за да могат да си напаснат походките.
Угарте, по-малко опитната от двете, похвали надзора на Алмодовар. Тя го попитала как трябва да действа в последната си сцена, по средата на историята, в която е в дълбока депресия след смъртта на Ксоан. Според Угарте той ѝ казал: „Ти не си жива, но не си и мъртва. Ти си празна. Изпразнена си от мускули, от кости, от чувства.“ Тя си спомня още един ключов момент, в който Ксоан ѝ казва, че е имал афера. Алмодовар я кара да изиграе сцената двайсетина пъти. Тя си спомня, че той е изричал най-различни инструкции: „По-сдържано“, „Много италианско“, „Крещи повече“, „Плачи“, „Не плачи“. Алмодовар ми каза: „Мисля, че нейната личност я подтиква към по-агресивна и инстинктивна реакция, по-малко възрастна. Според мен това беше възрастов проблем. Адриана изпълняваше инструкциите ми, доколкото можеше, но мисля, че така и не успя да почувства това, което исках от нея.“
Суарес пристига шест седмици след началото на снимките, когато Угарте приключва, и поема щафетата. Алмодовар пита Суарес дали е подготвена. „Не съм подготвена, но с нетърпение очаквам“, отговаря тя деликатно. Суарес също трябва да направи една сцена отново и отново – болнична сцена между нея и Ава, любовницата на Ксоан. Тя долавя, че Алмодовар е усещал, че нещо не се получава. „Отне ми цял ден, за да направя тази сцена“, казва Суарес. „И когато тя приключи, след двадесет опита, Педро все още не беше убеден. И аз се прибрах вкъщи с усещането, че съм се провалила. Усещането, че си се провалил с Педро, е много разочароващо. Трябваше да запазя достойнството си, защото на следващия ден трябваше да се върна и отново да се изправя пред същата сцена.“ Този път Алмодовар е доволен след един дубъл. (Той казва, че проблемът не е бил свързан с нейното изпълнение, а с проблем с приемствеността, свързан с шал, който Суарес е носила). Суарес отбелязва: „Алмодовар не е прекалено любвеобилен човек. В този смисъл той е професионалист и поддържа дистанция. Така че това е предизвикателство.“
Алмодовар има свое собствено предизвикателство на снимачната площадка: налага се да заснеме филма дигитално, тъй като вече не може да намери място за проявяване на целулоиден филм в Испания. Промяната не го прави щастлив. Дигиталният фокус, според него, е толкова рязък, че „прави всичко да изглежда плоско“. Освен това открива, че технологията пречи на прочутото му око за цветовете. „Харесвам плътните, контрастни цветове“, казва той. „На снимачната площадка имаше цветове – например сиво-зелените стени в апартамента на Жулиета – които никога не успях да предам с дигитални технологии.“
„В Жулиета се вижда повече влиянието на Ингмар Бергман, отколкото на Престън Стърджис“, каза ми Алмодовар, когато седнах с него в апартамента му в Мадрид. Болеше го гърло и той имаше под ръка чаша чай. „И като човек, и като режисьор, въпреки голямата разлика в културата и таланта – искам да кажа, че никога няма да бъдем сравними – намирам, че следата от Бергман е по-ясна от преди.“ Той добавя: „Очевидно е, че способността ми да направя Жулиета по начина, по който го направих, и това, че мога да черпя вдъхновение от Мънро, е резултат от това, че съм направил деветнадесет филма.“ Той ме предупреди да не чета прекалено много биография в новата му сериозност. Никакво лично събитие не го е накарало да се обърне към история за загуба. „Но, да, това, което е по-значимо от загубата, е фактът, че живееш ден за ден и че си по-възрастен от шестдесет години.“ И добави: „Възрастта те кара да усещаш загубите като цяло, много различни видове, всеки ден.“
За ужас на Алмодовар, дебютът на Жулиета в Испания, по-рано тази година, преминава зле. В родината си Алмодовар все още е обичан като комичен режисьор – Толкова съм развълнуван се е представил добре в боксофиса, а премиерата на Жулиета съвпада неудобно със съобщенията в пресата, базирани на изтичането на „Панамските документи“, че Педро и брат му са вложили петдесет хиляди долара в офшорна холдингова компания, която са основали. Това е особено скандално за публична личност, която е запазила контракултурното си излъчване. В деня след изтичането на информация телевизионен репортер преследва Алмодовар чак до колата му. „Защо не се успокоите?“ – пита репортерът, докато видимо развълнуваният режисьор бърза да пресече един площад. Алмодовар, който носи навит на врата си шал, отвръща: „Ако ме оставите на мира, ще се успокоя.“
От раздразнение Алмодовар отменя всичките си интервюта с испанската преса за Жулиета и двамата с Агустин намекват, че могат да предприемат действия срещу всеки, който публично спекулира относно предназначението на панамските фондове. (Агустин пише отворено писмо до пресата, в което заявява, че са финансирали компанията с цел евентуално разширяване на „El Deseo“. Той се извинява, че е злепоставил брат си.) Двадесет хиляди души подписват петиция под надслов „Всичко за моите пари“, в която искат от Педро по-подробно обяснение.
Може би заради този смут испанските рецензенти изглеждат по-критични от обикновено. Някои автори възразяват именно срещу това, което Алмодовар смята за свое постижение: че е оставил миналото си зад гърба си. Филмите му сега са много по-малко испански, както и Испания е много по-малко испанска. Това е промяна, която и той е забелязал. След като Жулиета се сблъсква с приятел от детството на дъщеря си, тя се скита разстроена из елитен квартал на Мадрид, който изглежда толкова международно, колкото и Манхатън. „Ако действието се развиваше през осемдесетте години, тази жена никога нямаше да се прибере сама вкъщи“, казва ми Алмодовар. „Тя щеше да споделя проблемите си с всеки срещнат.“
Алберто Рей, пишейки статия в блога си за El Mundo, възразява срещу новата „Алмодоварландия“ с нейните „култивирани и начетени хора, които живеят в апартаменти с огромен паркет, използват само най-добрите кремове за кожа и страдат много, докато се разхождат по модните улици“. Алмодовар със сигурност е станал по-буржоазен през годините. Възхищавах се на начина, по който филмите му изразяваха любовта му към скромната автобусна система на Мадрид: в Мрачни навици Кристина Паскуал пътува с няколко автобуса, за да избяга от някакви бандити; в Жива плът Пенелопе Крус ражда по линия № 26. В последните филми има много таксита и частни автомобили. Къде, пита Рей в своя блог, е отишъл старият Алмодовар, онзи, „който е способен да разбере, обобщи, прецеди и обясни Испания“? Заигравайки се с испанската дума volver, той завършва с „Pedro, vuelve“ – „Върни се“.
Една топла септемврийска вечер около двайсет приятели на Алмодовар се събраха в La Trainera, известен ресторант с рибни ястия в елегантния квартал Саламанка в Мадрид, за да отпразнуват рождения му ден. Сред тях бяха различни chicos и chicas на Алмодовар, включително Елена Анайя, която блестящо изигра героинята, която е принудена да се подложи на операция в Кожата, в която живея, и трите празнично настроени стюардеси от Толкова съм развълнуван. Гостите се събраха в частно сепаре на дълга маса; начело седеше Алмодовар, облечен в тъмносин панталон и разкопчана поло риза Hermès в цвят горчица. Мъжът, описан от испанската преса като спътник на Алмодовар, седеше в другия край и дискретно избягваше снимки. (Пенелопе Крус отсъстваше заради настинка.)
Един стол до Алмодовар остана свободен. „Биби винаги закъснява“, каза Алмодовар с обич.
Скоро Бибиана Фернандес влезе под всеобщи аплодисменти.
Висока метър и осемдесет, и ослепителна, Фернандес е една от най-старите приятелки на Алмодовар. Тя се появява за първи път в Матадор през 1986 г. и е участвала в още три негови филма. Попитах Алмодовар какво му харесва в нея. „Тя може да бъде дива“, каза той. „Има неограничена способност да се бори и да оцелява. А също и добро сърце.“ Двамата с Фернандес се прегърнаха; Фернандес е по-висока с повече от една глава. Тя имаше руса коса, оформена така, че да пада над очите ѝ, и носеше рокля без ръкави, която би била подходяща за обяд край басейна във „Фонтенбло“. Направи си селфи с Алмодовар и започна да го редактира на телефона си с дългите си пръсти.
„Тя ретушира зъбите си, устните си, миглите си, линията на окото, всичко – тя прави всичко с телефона си!“, разказва с вълнение Алмодовар, който има само малко познания за технологиите,. „Тя е страхотна инстаграмджийка. Това е нейната религия, нейното верую!“
„Това е рожденият ден на шефа – поздравления, любов“, пише Фернандес под снимката, след което я публикува на двестате хиляди свои последователи.
Дойдоха големи чинии с тапас. „Que maravilla es el jamón, no?“ [Каква прекрасна шунка, нали?] заяви Алмодовар пред компанията.
Фернандес се оплаква от липсата на публика в един театър във Валядолид, където току-що е играла комедия. Алмодовар елегантно успокоява старата си приятелка: „Във Валядолид гледат всички комедии така, сякаш гледат Бергман.“
Беше вечерта на филмовия фестивал в Сан Себастиан и гостите познаваха много от номинираните. Актьорите нямаха търпение да научат имената на победителите, а Алмодовар се движеше из залата, разговаряше и следеше фестивала на различни телефони.
„Едуард Фернандес спечели за най-добър актьор“ – обяви Алмодовар. „Той участва в Кожата, в която живея.“
„Той е този, който ми отряза топките“ – вмъкна се Анайя.
„Това не е начинът, по който бих се изразил“, пошегува се Алмодовар. „Колко грубо звучи!“
Сцената беше закачлива, макар че всички те, с изключение на Бибиана Фернандес, изглеждаха наясно с факта, че се намират в присъствието на изтъкната личност. Самият Алмодовар изглеждаше леко отнесен, което ми напомни за нещо, което Бандерас ми беше казал: „Той е най-щастлив на снимачната площадка. Когато е на снимачната площадка, той е пълен, завършен.“
Бяха сервирани ястия от треска, каракуда и лаврак. Гостите започнаха да пеят за Алмодовар. Песните можеха да бъдат избрани от болеро, копла и латиноамерикански стандарти, които той включва в саундтраците си. Комичният актьор Карлос Аресес, един от стюардите в Толкова съм развълнуван, изпя „The Hills Are Alive“ с лек испански акцент.
Фернандес се завърна към профила си в Instagram. „Изглеждаш слаб на тази“, успокои тя Алмодовар, показвайки му снимка. Публикува я с думите: „Ето ни един до друг, като за първи път“.
Пеенето ставаше все по-оживено. Групата изпя възторжена песен, наречена „Pena, Penita, Pena“. „Това означава ‚Болка, болчица, болка‘. Чудесно е. Това е като Лорка, невъзможно е да се преведе. Това е чиста метафора.“ На следващия ден един клюкарски блогър в сайта El Mundo'sWeb отбелязва, че това е странна песен за рожден ден. Но Алмодовар изглеждаше доволен; на лицето му се появи усмивка.
Той спомена, че си е играл с още една филмова обработка. Това е историята на брат и сестра от градче като Калатрава, които се преместват в Мадрид, преживяват някои разочарования, остаряват и след това умират. В съзнанието му тази история е свързана със смъртта на майка му. „Това е много тъжно“, казва той. „Мисля, че в този момент след Жулиета не бива да опитвам нещо чак толкова тъжно“. Смята, че историята за мъжа, който се забърква с женско животно, му се струва по-належаща. „Трябва да почувствам страст“, казва той. „Това наистина е на преден план в мозъка ми в момента.“
Беше близо полунощ и всички станаха и изпяха „Feliz Cumpleaños“ и „Las Mañanitas“, мексиканска песен за рожден ден. Иззвънтяха чаши. Завършиха с песента с факли „Luz de Luna“. Алмодовар се присъедини, вдигнал ръце нагоре, демонстрирайки прекрасния си глас, на който свещениците са се възхищавали преди около шестдесет години. „Това е песента, която Биби пее гола, в Кика – каза той, припомняйки си една от най-дръзките си сцени.
Явно беше време да си тръгват. Разнесе се слуха, че на улицата ги чака папарак, така че всички се сбогуваха вътре, целувайки бузи във вече празния ресторант. Само Бибиана Фернандес се задържа. „Ако всички ще си тръгват, тогава и аз ще си тръгна“, оплака се тя. „Това не е истинска фиеста.“ Тя прибра чантата си, театрално разочарована.
Отвън един самотен мъж чакаше с фотоапарат. Алмодовар го помоли да не снима актьорите. Но самият той стоеше игриво, с разкопчана риза, изглеждайки зачервен под короната на бялата си коса. Папаракът постави режисьора в кадър и прещрака – сега Алмодовар беше cromo – и се качи обратно в колата си. Алмодовар се качи в своята и се отправи към дома си, нетърпелив да се върне към работата.
