Първото местопрестъпление в новия сезон на „Истински детектив“ не е това на седемте изтръпнали, голи тела, които виждаме натрупани едно върху друго в снега в края на първия епизод, а на едно по-обикновено насилие. Жена се опитва да избяга от приятеля си, който я малтретира, а той я проследява на работа. Този път той бива ударен с метална кофа от колежката на приятелката му, по-възрастна жена. От удара лицето му е обезобразено. Полицайката, която пристига, за да изведе мъжа от помещението, Еванджелин Наваро (Кали Рейс), пита приятелката дали ще повдигне обвинение срещу бившия си; тя не предлага същия избор на насилника, преди да му сложи белезници. Началничката на местната полиция, Лиз Данвърс (Джоди Фостър), не е съвсем ласкава, когато по-късно казва, че Наваро „има нещо с жените, които биват наранявани“. Арестът е справедлив, но миризмата на заплахата на мъжа си остава. Трудно се стига до подреден край, особено след като е пролята кръв.
В тази най-нова част от антологичната драма на HBO има отказ да се отдели или издигне сензационната бруталност от/над ежедневната. Това е освежаваща феминистка ревизия на поредицата, инак известна най-вече с мачо поезията си и с [по мъжки] втренчения си поглед. Създателят на сериала, Ник Пицолато, винаги е карал своите следователи, предимно мъже, да се борят с убийци на деца и педофилски кръгове; QAnon-ската зловещност на тези престъпления преследваше закоравелите детективи десетилетия след това. Сценаристката и режисьорка Исса Лопес, която поема от Пицолато ролята на шоурънър, премества действието от нажежените от слънцето щати в измисления град Енис, Аляска, където от средата на декември дневната светлина няма да се върне за няколко седмици. Непрекъснатият арктически мрак придава на сезона подзаглавието „Нощна страна“, както и зимната атмосфера на ръба на цивилизацията. Гледах шестте части на сезона изпод одеяло в Калифорния, но не можех да се стопля.
Мъртъвците, които оформят хладната, Бошова картина в края на пилотния епизод, са (или са били) учени от изследователска станция в покрайнините на Енис. С неизвестни спонсори и неправдоподобна мисия, съоръжението е обвито в мистерия още преди обитателите му да се появят на леда с буквално замръзнали от ужас лица. Но Наваро се надява, че странната им съдба ще даде някакви улики по случая с убийството, по който тя и Данвърс са работили преди години – неразкритото убийство на коренната жителка [в България това все още се нарича „индианка“] Ани Коуток (Ниви Педерсен), която е агитирала срещу мината, на която градът разчита за повечето си работни места – когато отрязаният език на Ани се появява без каквито и да било обяснения в столовата на учените.
Тук започва да действа формулата на „Истински детектив“: Данвърс и Наваро се събират отново като партньорки въпреки взаимните си подозрения, а противоречивата им предистория в крайна сметка застрашава доверието към тях по новия случай. Конспирациите, враждебните сили и окултните мотиви са в изобилие. Вселената на сериала е такава, в която полицията – дори брилянтната – винаги се проваля. Данвърс отдавна се е примирила с тази реалност: за предишния неразкрит случай тя казва: „Този никога нямаше да бъде разрешен. Енис [тоест самият град] е убил Ани.“ Тя е аутсайдерка и не се трогва от настояването на Наваро, че бяла жертва на убийство не би била забравена толкова лесно. Не е особено чувствителна и към доведената си дъщеря Лия (Изабела Стар ЛаБлан), чиято новооткрита политическа активност – и индианско потекло – тя смята за ненужно рискован опит за тийнейджърски бунт. Според Данвърс няма как светът, а дори и собственият ѝ отряд, да се отърве от гадните отрепки и злодеите; може само да се ограничат щетите.
Докато в сезоните, направени от Пицолато имаше малко съществени женски персонажи, новият сезон се наслаждава на сложността на своите героини. Безкомпромисната физиономия на шефката ѝ позволява да обижда подчинените си, включително безпомощния си заместник Ханк (Джон Хоукс), без това да се възприема толкова лично. Но тя има и майчинска страна – такава, на която се отдава със сина на Ханк, Питър (Фин Бенет), младши офицер – както и склонност към връзки с женени мъже, която я прави персона нон грата сред много жени в града.
Фостър прекара голяма част от последното десетилетие и половина зад камерата, като режисьорка, но не е загубила нищо от интелектуалната си сигурност, която е в основата на отличителния ѝ сексапил. Не е шокиращо, че тя е привлекателна за гледане. Приятна изненада е, че почти неизвестната ѝ колежка е също толкова убедителна, с освежаващо натуралистично екранно присъствие. Рейс, професионална боксьорка, превърнала се в актриса, с пиърсинг на бузите, където биха могли да бъдат ямичките ѝ, изглежда толкова солидна от врата надолу, че тялото ѝ е като един-единствен дълъг, стегнат мускул, но героинята ѝ има навика да си избира битки, които едва ли може да спечели. Избухливостта на Наваро прикрива дълбоко вкоренени уязвимости. Нейната нестабилна майка е умряла, преди да сподели с нея племенното ѝ име [тя произхожда от народа инупиак], оставяйки я болезнено откъсната от своята култура. Тя живее в страх, че сестра ѝ Джулия (Ака Нивиана), която вече веднъж е била настанена в институция, може да пропадне изцяло, ако продължи да се съпротивлява на лечението – и че Джулия не е единственият член на семейството, наследил халюцинациите на майка им. Не всички намират призраците, от които сестрите се опитват да се отърват, за толкова неестествени. „Енис е мястото, където тъканта на всички неща се разпада по шевовете“, казва приятелката на Наваро Роуз (Фиона Шоу); тя редовно вижда починалия си любим да броди из тундрата. „Това е Енис, човече“, казва просто друг герой. „Понякога виждаш хора, които са си отишли. Това е една дълга шибана нощ. Дори мъртвите се отегчават.“
В епохата на престижните телевизии полицейският процедурен сериал е търсил като отличителна черта много и разнообразни аспекти: социална критика („The Wire“) или готини вибрации („Fargo“). Някои от тях постигат и двете – „Върхът на езерото“ е лесен пример – но в по-малко умели ръце първото може да се почувства като домашна работа, а второто – като повърхностно упражнение в стил. (В последния сезон на „Фарго“ самоцелният кич и търсенето на искреност се наслагват едни върху други като дразнене върху още по-голямо дразнене.) „Истински детектив“ на Пицолато, чието последно излъчване беше преди пет години, също се основаваше предимно на вибрации, а когато мръсотията и нихилизмът не можеха да поддържат прекалено усложнения сюжет, мистериите увисваха.
Лопес е извършила необичайното постижение да съживи една телевизионна поредица, който може би не е заслужавала спасяване. За първи път тя се появява с „Тигрите не се страхуват“, филм от 2017 г., който съчетава човешки ужаси и магически реализъм, а нейният сезон на „Истински детектив“ се справя великолепно със същия балансиращ акт. Въпреки че Данвърс, подобно на оригиналния герой на сериала (изигран от Матю Макконъхи), е обсебена от „задаването на правилните въпроси“, Лопес не винаги се интересува от предоставянето на отговори и сериалът печели най-вече от нейната готовност да живее в двусмислие. Дали виденията на Джулия са страничен продукт на шизофренията, както предполагат лекарите ѝ, или се коренят в духовна истина? Въпросът така и не е напълно изяснен. Диалогът на Лопес е по-елементарен от този на нейния предшественик, но тя има инстинкт за образи, които са едновременно истински плашещи и странно приканващи, което засилва тематичната сила на сценариите. „Нощна страна“ се заиграва с джендър очакванията, които стоят зад някои тропи на телевизионното ченге: Данвърс, а не Ханк, е онази, която моделира саморазрушителния работохолизъм на Питър, като пие водка насаме и преглежда досиетата, преди да го откъсне от семейството му в навечерието на Коледа. По подобен начин сезонът изследва моралния авторитет, който може да бъде рефлексивно приписван на жените спрямо мъжете във фантазиите ни за женско отмъщение срещу мъжка агресия. През цялото време разсъжденията за непознаваемостта на космоса се компенсират от внимателни наблюдения на взаимоотношенията – колкото и условни или дисфункционални да са те. Като обосновава свръхестествения си случай с по-интимни, междуличностни драми, Лопес превръща „Истински детектив“ от много мистично мърморене в сериал, който има какво да каже.
