Имат ли жените, по правило, различен профил на способностите и емоциите в сравнение с мъжете? Измислени ли са събитията от Библията – не само чудесата, но и ония, засягащи царе и империи? Подобрило ли се е състоянието на околната среда през последните петдесет години? Вярно ли е, че повечето жертви на сексуално насилие не носят увреждания до живот? Извършвали ли са американските индианци геноцид, плячкосвали ли са съседите си? Притежават ли мъжете вродена склонност към изнасилване? Дали престъпността в САЩ е намаляла през 90-те години благодарение на това, че две десетилетия по-рано множество бедни жени са абортирали деца, които биха били склонни към насилие? Дали терористите-самоубийци са образовани, психически здрави, морално мотивирани хора? Дали ашкенази-евреите са по правило по-умни от не-евреите, защото предците им са били специално подбирани за хитростта, необходима за даването на пари под лихва? Ще намалее ли честотата на изнасилванията ако проституцията бъде легализирана? Имат ли афро-американците по-високи нива на тестостерон от белите мъже? Ще бъде ли по-добре за обществото, ако кокаинът и хероинът бъдат легализирани? Е ли хомосексуалността симптом на инфекциозна болест? Ще бъде ли в съответствие с нашите морални принципи, ако дадем на родителите възможност да евтаназират новородените деца с вродени дефекти, които ги осъждат на живот, прекаран в мъки и недъгавост? Имат ли родителите някакво влияние върху характера и интелигентността на децата си? Дали религиите, в периодите на възхода си, са убили пропорционално повече хора, отколкото нацизма? Ще бъде ли намалена вредата от тероризма, ако се позволи на полицията да измъчва заподозрените при определени условия? Ще има ли Африка по-добри шансове да се измъкне от бедността, ако приеме повече замърсяващи индустрии или започне да съхранява атомните отпадъци на Европа? Намалява ли средната интелигентност на западните нации, защото глупавите хора имат повече деца от умните? Ще бъде ли по-добре за нежеланите деца, ако се открие пазар за правата за осиновяване, при което бебетата отиват при онзи, който предложи най-висока цена? Ще бъдат ли спасени повече животи, ако се установи свободен пазар за органи за трансплантация? Трябва ли хората да имат правото да клонират самите себе си, или да повишават генетическите дадености на децата си?
Може би вече чувствате как кръвното ви налягане се повишава, докато четете тези въпроси. Може би сте възмутени вече от това, че хората могат изобщо да си помислят подобни неща. Може би мнението ви за мен се понижава поради това, че ги поднасям открито. Това са опасни идеи – идеи, които биват осъждани не защото са очевидно погрешни, нито пък защото защищават някакви вредни действия, а защото за тях се смята, че подкопават съществуващия морален ред.
Под „опасни идеи“ нямам пред вид вредни технологии, например ония, които стоят зад оръжията за масово унищожение, или зловещи идеологии, като онези на расистките, фашистки или други фанатични култове. Имам пред вид фактически или политически твърдения, които биват защищавани с факти и аргументи от сериозни учени и мислители, но за които преобладава усещането, че те подкопават колективното благоприличие на нашето време. Идеите от първия абзац и моралната паника, която всяка от тях е предизвикала през последния четвърт век, са само примери. Хората, които са предлагали идеи като тези, са били оклеветявани, цензурирани, уволнявани, заплашвани, а в някои случаи и нападани физически.
Всяко време си има своите опасни идеи. В продължение на хилядолетия, монотеистичните религии са преследвали безброй ереси, плюс различни неприятности, създавани от науката, като хелиоцентризъм, библейска археология и еволюционна теория. Ние можем да бъдем благодарни, че наказанията са били променени от мъчения и осакатявания към отказване на стипендии и финансиране, плюс писане на осъдителни рецензии. Но интелектуалното сплашване, независимо дали чрез меча или перото, с неизбежност оформя идеите, които се вземат на сериозно в дадено време, и погледът назад към историята ни предоставя едно предупреждение. Отново и отново хората са насищали фактически твърдения с етически импликации, които в наше време изглеждат смехотворни. Страхът, че структурата на нашата слънчева система има сериозни морални измерения, е пример с почтена възраст, докато пробутването на „интелигентния дизайн“ на днешните студенти по биология е пример от нашето собствено време. Тези пародии би трябвало да ни накарат да се запитаме дали днешният интелектуален мейнстрийм не подхранва подобни морални заблуждения. Задължително ли е да се възмущаваме от собствените си неверници и еретици, които историята някой ден може би ще оправдае?
Предложих на Джон Брокман[1] да посвети годишния въпрос на Edge на опасните идеи, защото вярвам, че ще ни се наложи да се сблъскваме с тях все по-често и че сме зле подготвени за това. Когато се върши както трябва, науката (заедно с други институции за търсене на истината, като историята и журналистиката) представя света такъв, какъвто той е, без значение чии морални чувства могат да бъдат наранени. Специално науката винаги е била източник на ереси, а днешният галопиращ напредък в чувствителни области като генетиката, еволюцията и науките по околната среда с неизбежност ни изправя пред обезпокояващи възможности. Нещо повече, възходът на глобализацията и Интернет позволяват на еретиците да се открият едни други и да заобиколят бариерите на традиционните медии и академични списания. Подозирам също, че разликата в поколенческите възприятия ще ускори този процес. Понятието „политическа коректност“ обхваща разбирането за морална честност от 1960-те, което ние, бейби-бумърите, донесохме със себе си, докато завладявахме академическите, журналистически и правителствени среди. В моя личен опит днешните студенти – черни и бели, мъже и жени – са сериозно объркани от идеята, съвсем обичайна сред родителите им, че определени научни мнения са неморални или дадени въпроси – прекалено горещи, за да бъдат дискутирани.
Но кое прави една идея „опасна“? Един фактор е мислимата последователност от събития, в които приемането на идеята би могло да доведе до резултат, който едва напоследък е бил осъзнат като зловреден. В религиозните общества страхът е, че ако някога хората престанат да вярват в буквалната истинност на Библията, те ще престанат да вярват и в авторитета на нейните морални повели. Тоест, ако днес хората отхвърлят онази част, в която Бог създава земята за шест дни, утре те ще отхвърлят и онази, която повелява „Не убивай!“ В прогресивните среди страхът е, че ако някога хората признаят каквито и да е разлики между расите, половете или индивидите, те ще се почувстват оправдани при дискриминацията или потисничеството им. Други опасни идеи пускат в ход страховете, че хората ще започнат да занемаряват или малтретират децата си, ще станат безразлични към околната среда, към цената на човешкия живот, че ще приемат престъпността, че ще се предадат прекалено лесно пред социални проблеми, които биха могли да бъдат решени с достатъчно воля и оптимизъм.
Едва ли е нужно да се казва, че всички тези резултати биха били плачевни. Но никой от тях всъщност не следва от утвърждаваната като опасна идея. Дори и ако например се окаже, че някои групи от хора се различават по средните си „параметри“, то припокриванията със сигурност са толкова големи, че би било ирационално и нечестно да се дискриминират индивиди на тази основа. По същия начин, дори и ако се окаже, че родителите нямат властта да оформят личностите на децата си, грешно е от гледна точка на самата човешка почтеност да се малтретират или занемаряват собствените деца. И ако се окаже, че популярните в момента идеи за това как може да се подобри околната среда, са неефективни, то това само би показало още по-ясно необходимостта да се знае какво би било ефективно.
Друг източник на представата за опасността са интелектуалните наочници, които хората са склонни да си слагат, когато се разделят на фракции. Човешките същества притежават неприятния навик да се сплотяват в коалиции, обявяващи определени вярвания за символи на тяхната преданост към коалицията, и третиращи коалициите-съперници като интелектуално негодни и морално покварени. Дебатите между членовете на коалициите могат да влошат нещата дори още повече, защото когато противната страна откаже да капитулира пред собствените унищожителни аргументи, това доказва само, че тя е неподатлива на разума. В това отношение е обезкуражително, когато се види, че двете институции, които би трябвало да имат най-голям интерес в утвърждаването на истината – академичните среди и правителството – често са заслепени от морално оцветени идеологии. Една такава идеология е, че хората са „чисти плочи“ (табула раза) и че социалните проблеми могат да бъдат решавани само чрез правителствени програми, които по специален начин уравновесяват перфидността на мъжете-европейци. Нейна противоположност е представата, че моралността е вътрешно присъща на патриотизма и християнската вяра, и че социалните проблеми могат да бъдат решавани само от правителствени програми, които наказват греховете на конкретните престъпници. Новите идеи, нюансираните идеи, хибридните идеи – а понякога и опасните идеи – често се сблъскват с трудности, когато трябва да бъдат изслушани на фона на тези групово-оформящи конвенции.
Убеждението, че честните мнения могат да бъдат опасни, може да се дължи дори и на една черта на човешката природа. Филип Тетлок и Алан Фиске твърдят, че някои човешки отношения се утвърждават на основата на непоклатими убеждения. Ние обичаме децата и родителите си, верни сме на съпругите/съпрузите си, подкрепяме приятелите си, даваме принос към общностите си, лоялни сме към коалициите си не защото постоянно поставяме под въпрос достойнствата на тези ангажименти, а защото буквално „ги усещаме в костите си“. Един човек, който изразходва прекалено много време в размисъл върху това дали логиката и фактите оправдават ангажирането с някое от тези отношения, бива разглеждан като някой, който просто „не разбира“. Почтените хора не претеглят постоянно предимствата и недостатъците на идеята да продадат децата си или да предадат приятелите, съпрузите/съпругите, колегите или страната си. Те отхвърлят тези възможности начаса; те просто „не правят такива неща“. Така че табуто върху поставянето под въпрос на свещените ценности има своя смисъл в контекста на личните отношения. Но то има далеч по-малко смисъл в контекста на това да се открие как функционира светът или как се управлява една страна.
Трябва ли наистина да третираме някои идеи като опасни? Нека изключим директните лъжи, измамната пропаганда, подстрекателските конспиративни теории от страна на злонамерени маниаци, както и технологическите предписания за всеобщо разрушение. Нека разглеждаме само идеи, касаещи истинността на емпирически твърдения или ефективността на политики, които, ако се окажат истинни, биха изисквали значително преосмисляне на нашите морални чувствителности. Както и идеи, които, ако се окажат погрешни, биха могли да доведат до вреда, ако хората биха ги възприемали като истина. Във всеки от тези случаи ние не знаем предварително дали те са верни или погрешни, така че можем да открием това единствено чрез изследвания и дебати. Накрая, нека приемем, че няма да говорим за изгаряне на клада или изтръгване на нечий език, а само за не-подкрепа за нечии изследвания и колкото е възможно по-малка публичност.
Съществуват добри основания да се изследват всички идеи, касаещи настоящите ни проблеми, без значение докъде ще ни доведат. Самият акт на започването на рационален диспут предполага ангажимент с оценяването на идеите единствено според интелектуалните им достойнства. Как иначе човек би могъл дори да защищава тезата, че опасните идеи трябва да бъдат обезкуражавани, в лицето на някой друг, който пък твърди, че самата идея за обезкуражаването на идеите е морално опасна? Трябва ли тогава привържениците на идеята, че опасните идеи трябва да се държат под похлупак, да бъдат принудени да държат тази идея под похлупак, защото опонентите им считат самата нея за опасна? И ако не, то защо тогава те трябва да получат привилегия, която не отдават на никой друг? Идеята, че някои идеи би трябвало да бъдат обезкуражавани предварително, е вътрешно противоречива. Действително, върхът на арогантността е да се приеме, че някой може да бъде толкова сигурен в добротата и истинността на собствените си идеи, че да обезкуражава дори изследването на чуждите мнения.
Освен това, трудно е да си представим какъвто и да е аспект на обществения живот, при който невежеството и заблудите да са нещо по-добро от осъзнаването на истината, дори и когато тя е неприятна. Само децата и лудите се занимават с „магическо мислене“ – самоизмамата, че добрите неща могат да се сбъднат просто като вярваме в тях, или че лошите неща ще изчезнат, ако ги игнорираме или си пожелаем те да се махнат. Рационалните зрели хора искат да знаят истината, защото всяко действие, основаващо се на погрешни предпоставки, няма да има последствията, които те си желаят. Нещо по-лошо, логиците ни казват, че една система от идеи, съдържаща противоречие, може да бъде използвана за извличане на каквото и да е заключение, без значение колко абсурдно. И тъй като идеите са свързани с други идеи, понякога по обиколни и непредсказуеми начини, изборът да се вярва в нещо, което може би не е вярно, или дори поддържането на стени от незнание около някоя тема, може да поквари целия интелектуален живот, разпространявайки грешки надлъж и нашир. Дали бихме желали в ежедневието си да бъдем лъгани или държани на тъмно от покровителствени „пазители“, когато става дума за здравето и финансите ни или дори само за времето? Представете си някоя публична фигура, която би твърдяла, че не трябва да вършим изследвания на глобалното затопляне или недостига на енергия, защото ако се открие, че тези неща са сериозни, това би довело до много неприятни последици за икономиката? Днешните лидери, които заемат тази позиция по премълчаване, с право биват осъждани като интелектуално безотговорни хора. Но защо останалите неприятни идеи би трябвало да бъдат третирани другояче?
Има и друг аргумент против третирането на идеите като опасни. Много от нашите морални и обществени политики са предназначени да осуетят нещата, за които знаем, че са израз на най-лошите черти на човешката природа. Системата на проверки и баланси при демокрацията например, е била измислена в открито признаване на факта, че човешките лидери винаги ще бъдат изкушени да си присвояват власт. По същия начин, нашата чувствителност към расизма идва от разбирането, че групите от хора, оставени сами на себе си, са склонни да дискриминират и потискат други групи, често по много грозни начини. Историята ни учи, че желанието да се наложи някоя догма и да се потискат еретиците е постоянна човешка слабост, която е водила до множество вълни на най-жестоко потисничество и насилие. Признанието, че у всеки от нас живее по един Торквемада, би трябвало да ни накара да се отнасяме с недоверие към опитите за насилствено налагане на консенсус или демонизиране на ония, които му се противопоставят.
„Светлината е най-доброто дезинфекциращо средство“, гласи прословутата присъда на съдия Луис Брандайс в известния случай по свободата на мисълта и словото. Ако една идея наистина е погрешна, само откритото й обсъждане може да определи, че тя е такава. А в този момент ние ще бъдем в по-добра позиция да убедим и другите, че тя е фалшива, отколкото ако бихме я поставили под похлупак, тъй като самият факт, че сме избегнали обсъждането й, вече служи като мълчаливо признаване, че тя може и да е истинна. Ако пък идеята е истинна, ние ще направим по-добре да приспособим моралните си чувствителности към нея, тъй като от узаконяването на една заблуда не може да се получи нищо добро. Това може дори да се окаже по-лесно, отколкото си мислят идеофобите. Моралният ред не се е срутил когато е било доказано, че земята не се намира в центъра на слънчевата система, така че тя ще оцелее и след други ревизии на разбирането ни за това как функционира светът.
[1] Един от видните американски интелектуалци, представител на т. нар. „трета култура“ и създател на сайта www.edge.org, посветен на дискусии и обмен на мнения между водещи световни учени. Настоящият текст е предговор към годишника на сайта, в който всяка година на учената общност се задава по един специален въпрос, в случая: „Коя е вашата опасна идея?“ Бел. пр.