От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2023 09 My Tax Woes

 

Здравейте, драги ми сънародници!

(Мътните ви взели всите, или поне болшинството, ако настоявате да ви говоря право куме, та в очи, но нали сме си все хора провинциалисти – да държим, викам, на етЕкецията и да се поздравяваме от кумова срама през зъби, щото бива ли то така, да си изкарваме едни-други кирливите ризи на показ, че то къде ще му излезе края, ако всеки започне да си псува публично как му дойде на ума?)

Та, повтарям, здравейте и добре ми дошли на вестничето или списанийцето, или както там ви харесва да го наричате, „ИмалСиБолПари,ПлатилСи“, примерно. Да ви поразвлека малко ми се ще днеска, дано ми е простена суетата, но пък, мисля си, то и няма как да не ми бъде простена, щото има ли в България по-голямо развлечение от това, човек да се заслуша в разказа за нечии неволи и да си мисли така, доволничко и мило, „а пък на мен си ми е добреее, та предобре; кат’ си амсалак тъп, кой ти е виновен, че все така кесаво ти върви? Кой, а?“

Та, да не губя повече време, да започвам с неволите. Пристигат ми тия дни ред писания от моя данъчен съветник, „Хер Енев, данъчните власти изискват допълнителни пояснения във връзка с липсата на приходи за 2021, ето ви тук списъка, моля отговаряйте по ред на номерата“. И наредил след това човекът един ферман от нам колко точки, подредено и чистичко, както си е характерно така за Германията.

Брех, мамка му! То даже и в България, подочувам така, вече не можело да се пере съвсем баш през просото с данъците, за Германия пък изобщо да не говорим. От неплащане на данъци тук по-голям грях няма, от друго може и да се измъкне човек, но, захапе ли те веднъж керпедена на данъчните, дупе да ти е яко, братко, пък ако ще не със сто, ами и с хиляда цвята води да си къпан. Мани, мани.

И, поприсвивам аз уши, накокошинвам се в знак на протест, хем може ли българин без протест, а после си налягам парцалите и започвам да отговарям. Ми пандемична беше тая година, господа, болна и в червата, демек, та моето малко хотелче, тоест апартаментът, в който живея и който споделям със стотина души месечно, пукната стотинка не носеше. То добре че беше брат ми да помогне, инак…

Small Ad GF 1

Брат ти ли? Че като как тъй бедна България ще помага на богата Германия? Ти крава от теле да суче виждал ли си бе, лъжец със лъжец такъв?

Това последното, разбира се, не са реплики на немските данъчни, ами мои си така интерпретации на мислите техни, докато се гъна и вия като червей настъпен, па се опитвам да им обясня по некъв разбираем начин, че целият ми живот пусти логично обяснение има точно толкова, колкото и гъненето на споменатия вече червей. Че от двайсет и кусур години съм се запънал – като пословичния рак на бързей – да върша всичко друго, но не и онова, което има прост и разбираем човешки смисъл. Че гоня само дивото, а питомното ме интересува колкото ланшния сняг. Че съм се научил, междувременно, да псувам витиевато, кажи-речи по Ботьовски – и да печеля пари пак по Ботьовски, демек на босия цървулите. Че това, че онова…

Ще им обясня, зер. Когат’ си видя врата без огледало. Ма нейсе, да си продължа, викам, приказката. Тя моята история с данъчните не е от вчера, също както и с вас, между другото, щото, ако питате мен, немските данъчни не правят нищо друго, освен точно същото, което правите и вие, вече толкова години, тоест проверяват ми кожата на якост и опън, по дължина и на верев. Единствената разлика е в това, че в единия от случаите получавам чат-пат и по някоя безплатна лекция върху смисъла на живота – добре, че вече знам български, та няма как да ми вземате пари за уроци по тоя инак тъй дивен език, докато ми обяснявате благодушно така, кое си хвърчи и кое се яде.

А започнаха моите истории с данъчните преди две или три години, не помня вече колко точно, пък и не ми се проверява, че ми се обръща злъчката при тия спомени. Ма, за да ви обясня кое и защо, ще трябва по-отдалечко да почна, щото инак нещата никакъв смисъл нямат. Заплетена история е моята. Заплетена, ма пък интересна. Щото може би чвореста, знам ли.

Разправял съм ви вече как напуснах майката-родина и си захвърлих назад капата, без да се обръщам, комай десетина години и повече. Разправял съм ви и историите с щерка ми и живота с аутизма. Разправял съм и много други неща, но повечето ми истории приключват някъде към 2010-та, и сигурно не случайно. Щото тая пуста две и десета разцепи живота ми на парцали, дето, така си мислех тогава, и за черга не стават.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Фалирах аз през добрата две и десета, фалирах официално и станах безработен, след като няколко години преди това булката ме беше напуснала и така подпечатала фалита на съвместното ни семейно начинание. То не бяха фалити, не беше чудо. Вече бях посвикнал с ролята на сингъл фадър, хем може ли без англицизми, това как му се вика на български, между другото? И, пак между другото, колцина мъже я играят в България – или където си поискате – тая инак тъй обичайна за жените роля? Сам баща, с две деца, едното от тях с аутизъм, че и безработен на това отгоре. Ало, Холивуд, заповядайте, моля!

Е не мога да не си понаперя така малко перушината, докато разправям, то и може ли човек да я върши такава работа, ако не си се възнаграждава сам от време на време? Знаете сами колко и какви награди има за подобни истории, у нас или дето и да било.

Добре де, добре. Продължавам.

Въртях, суках, изкарах така една или две години на хляб и вода, после, не щеш ли, се появи отнейде тая идея с апартамента-хотелче. Отначало по капка на година, да видим така какво е това еърбиенби, после по-сериозно, после съвсем. Бре, чудо! Ма то от това можело да се живее бе! Децата междувременно пораснаха, отлетяха, даже и малкото, опразни се гнездото, опразни се и душата, и живота, и всичко. Закъде без хора? Искам да кажа, това че хотелчето пари некви носи, едно на ръка. Ма че къщата ти пълна до пръсване с хора, и то всекви, от четирите краища на света, постоянно, безпрестанно, целокупно – това само малцина го разбират, и то най-вече такива, дето познават бича на самотата. Инак повечето само въртят очи и ме гледат така, сякаш чавка ума ми е изпила. Е оня ден имах разговор такъв с един немец. Аз, вика, не заключа ли вратата десет пъти зад гърба си, човек не се чувствам, ти тука куцо и сакато пускаш, че даже и стаята си не заключваш. Ти човек ли си, аджеба, или нещо друго, дето не знае какво е това ключ?

Ма това са си частни разговори, с немци и всекви други. Инак официалните разговори, тия с данъчните – те, разбира се, съвсем другояче се водят, в смисъл, хората си говорят там каквото си говорят, а моите реплики се свеждат най-вече до думичката Jawohl, ще рече, тъй вярно, само че на немски.

Та пристигна някъде пак в тия години, пандемичните, едно писание мило от данъчните служби, абе, сине майчин, ти повече от десет години вече с хотелиерски бизнес се занимаваш и живот си живееш като червей в сланина, дет’ се вика, ама да плащаш съответните данъци сещаш ли се, а? Това данък нощувки да си го чувал някога? Десет години по толкова и толкова на година, ха сега ела да те видим, гиди пезевенк с пезевенк такъв!

Та си застинах аз тогава прав, като онзи от Библията си застинах, дето го обърнали на колона от сол, а подскажете ми как се казваше де. И се започна тя…

Плащай, плащай, плащай! Изстъргах нощвите до кора, започнах и кората да стържа – бе няма и няма край. Хеле, накрая платих всичко, една кошница пари, не ще и дума, хем шега ли е, десет години неплатени данъци, ако и през повечето от тях да съм печелил жълти стотинки. И си викам, значи, уфффф, свърши се.

Свърши ли? Ся ша видиш…

Идва едно друго писание, няколко месеца по-късно, Хер Енев, срещу вас е заведено гражданско дело за неплатени данъци в такъв и такъв размер, моля вземете отношение по въпроса до тази и тази дата.

Ма чакайте бе, кви неплатени данъци, нали уж платих всичко? Платил си, ама не си спазил срока, ето тука си го пише черно на бяло, закъснение с толкова и толкова дена, айде сега, не се разправяй  повече ами хуквай да търсиш адвокати, че инак ти спукахме дупенцето за две бройки.

Малееей, що си ме родила? Ма нали уж моите данъчни съветници за датите се грижеха. Как така, що сега, ма може ли, ох, ах…

(А те данъчните ми съветници през всите тия десет години, разбира се, си ми правеха годишните счетоводства без думичка да споменат за некви данъци-нощувки-пренощувки, ма нали съм човече такова загубено, не обичам да се ровя във въпроси за вина и некомпетентност, пък и кой ли ще тръгне да ме слуша, машината се върти, валякът пъпли, ще ме направи на ламарина валцована за две бройки, дръж се, Златко, не се давай лесно!)

И така още няколко месеца треперене, хеле накрая ме отърва една адвокатка, дето устата ѝ като на празна плевня портите, влак ще мине без да се докосне, не ти е работа. Взе си и тя хонорара накрая, ма тия пари вече с благодарност ги дадох, щото от големи ядове ме отърва жената, свалям ѝ шапка де колкото пъти се сетя, има си хас.

Тъъъъй. И стигаме, значи, до днешни дни, в които, сигурно разбирате и сами, вече не съм данъкоплатец обичаен, ами черна овца с насрано дупе, дебнат ме ония на всяка крачка, или поне така си мисля, муха изгубена насред вселената.

Хер Енев, а какви са тия истории с вашите книги? Гледаме тук, разходи до небето, приходи няма никакви. Това като как тъй може? Вие не ни ли подпързалвате тук нещо, а? Не си ли перете така парички на воля с това книгопроизводство, кеф ти тука пет хиляди, кеф ти там десет, а насреща нищо. Ми това дет’ му викате „списание“, що за чудо е това пък? Четели го, викате, толкова и толкова души. Ми де са им абонаментите, де са им парите, де им е обратната връзка? Вий кво ся, на идиоти ли ще ни правите тука?

Брех, зор! Същата история като в България, само дет’ нашенци направо си ме питат кой ме финансира, Ердоган или Сорос, докат’ немците сал сумтят и ме зяпат все едно им говоря за непорочно зачатие. И така сега съм заседнал сутринта да си изплаквам грижите, навън сиво и облачно, ма и това не е съвсем зле, щото днес е денят на Берлинския маратон, да тичат, викам, на воля момчетата и момичета, дано не им е прекалено жежко, нито дъждовно. Гонители на Михаля от цял свят, обединявайте се!

Мдааа. Никой не обича донкихотовците в живота, те вървят само в романи, и това пак я стане, я не, неколкостотин години след смъртта им.

Те това е от мен за днес. Сполай ви!

Берлин, септември 2023

 

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.

Pin It

Прочетете още...

Плашило

Таня Рупел – Тера 29 Ное, 2012 Hits: 9714
Днес стават две години, откакто работи на…