„Това е чудото с умножаването на хлябовете“, повтаряше полковникът през следващата седмица всеки път, когато сядаха на масата. С учудващото си умение да снажда, кърпи и преправя, тя, изглежда, бе открила тайната как да поддържа домакинството от въздуха. Октомври удължи примирието. Влагата беше заменена с вялост. Окуражена от медното слънце, жената посвети три следобеда на трудоемката грижа за косата си. „Сега започва литургията с песнопение“, каза полковникът следобеда, в който тя разреса с едър гребен дългите синкави кичури. На втория ден следобед, седнала в двора с бял чаршаф в скута, използва по-гъст гребен, за да изчисти въшките, развъдили се по време на боледуването. Накрая си изми главата с лавандулова вода, изчака я да изсъхне и два пъти нави косата си на тила, като я прихвана с гребенче. Полковникът чакаше. Нощем будуваше в хамака и с часове се притесняваше за съдбата на петела. Но в сряда го претеглиха и беше във форма.
Същия следобед, когато другарите на Агустин си тръгнаха, като весело си правеха сметки за победата на петела, полковникът също се почувства във форма. Жената го подстрига. „Свалила си двайсет години от гърба ми“, каза той, като опипваше главата си с ръце. Жената си помисли, че мъжът ѝ е прав.
– Когато съм добре, мога да възкреся и умрял – каза.
Но тази убеденост продължи само няколко часа. Вкъщи не бе останало нищо за продан, с изключение на часовника и картината. В четвъртък вечерта, с привършването на последните запаси, жената изрази загриженост от положението.
– Не се притеснявай – утеши я полковникът. – Утре пристига пощата.
На другия ден изчака катерите пред кабинета на лекаря.
– Самолетът е чудесно нещо – каза полковникът, вперил очи в чувала с пощата. – Казват, че за една нощ може да стигне до Европа.
„Така е“, каза лекарят, като си вееше с едно илюстровано списание. Полковникът откри пощенския служител сред група хора, очакващи края на маневрата, за да скочат в катера. Той скочи пръв. Получи от капитана плик, запечатан с восък. После се покатери на покрива. Чувалът с пощата бе завързан между два варела с нефт.
– Но не е лишен и от опасности – каза полковникът. Изгуби от поглед служителя, но го откри отново край разноцветните бутилки в количката с разхладителни. – Човечеството не прогресира даром.
– В наше време е по-безопасен от катера – каза лекарят. – На двайсет хиляди стъпки височина лети над бурите.
– Двайсет хиляди стъпки – повтори полковникът изумен, защото не осмисляше значението на числото.
Лекарят се разпали. Разтвори списанието с две ръце, докато го задържа напълно неподвижно.
– Постига идеално равновесие – каза.
Но полковникът се интересуваше само от пощенския служител. Видя го как пие разхладително с розова пяна, като държи чашата в лявата ръка. В дясната държеше чувала с пощата.
– Освен това в морето са закотвени кораби за постоянен контакт с нощните самолети – продължи да обяснява лекарят. – При толкова предпазни мерки е по-сигурен от един катер.
Полковникът го погледна.
– Разбира се – каза. – Сигурно е като летящ килим.
Служителят се упъти право към тях. Полковникът отстъпи, тласкан от неудържимо нетърпение, като се опита да разчете името върху запечатания с восък плик. Служителят отвори чувала. Връчи на лекаря пакета с вестниците. После разкъса плика с частната кореспонденция, провери точността на пратката и прочете от пликовете имената на получателите. Лекарят разгъна вестниците.
– Все още въпросът за Суец – каза, докато четеше подчертаните заглавия. – Западът губи позиции.
Полковникът не прочете заглавията. Направи усилие да се пребори със стомаха си. „Откакто има цензура, вестниците пишат само за Европа“, каза. „Най-добре европейците да дойдат тук, а ние да идем в Европа. Така всички ще знаят какво става в тяхната държава.“
– За европейците Южна Америка представлява мустакат мъж с китара и револвер – каза лекарят и се изсмя над вестника. – Не проумяват проблема.
Пощенският чиновник му връчи кореспонденцията. Пъхна останалото в чувала и пак го затвори. Лекарят понечи да прочете две лични писма. Но преди да разкъса пликовете, погледна полковника. После погледна чиновника.
– Нищо ли няма за полковника?
Полковникът бе обхванат от ужас. Служителят метна чувала на рамо, слезе от кея и отвърна, без да обръща глава:
– Полковникът няма кой да му пише.
Противно на навика си не се упъти направо към дома. Пи кафе в шивачницата, докато другарите на Агустин прелистваха вестниците.
Чувстваше се измамен. Би предпочел да остане там до следващия петък, за да не се яви тази вечер с празни ръце пред жена си. Но след като затвориха шивачницата, трябваше да се изправи срещу действителността. Жената го чакаше.
– Нищо – попита.
– Нищо – отвърна полковникът.
Следващия петък се върна при катерите. И както всеки петък се прибра вкъщи без очакваното писмо. „Вече приключихме с чакането“, заяви същата вечер жена му. „Човек трябва да има твоето волско търпение, за да чака писмо петнайсет години.“ Полковникът се пъхна в хамака да прочете вестниците.
– Трябва да си чакам реда – каза. – Нашият номер е хиляда осемстотин двайсет и три.
– Откакто чакаме, този номер два пъти се пада на лотарията – възрази жената.
Както винаги полковникът изчете вестниците от първата до последната страница, включително обявите. Но този път не можа да се съсредоточи. Докато четеше, мислеше за пенсията си на ветеран. Преди деветнайсет години, когато конгресът прие закона, започна оправдателен процес, който продължи осем години. После минаха шест години, докато и той бъде включен в списъка. Това бе последното писмо, което полковникът получи.
Свърши да чете след тръбата за полицейския час. Когато се канеше да угаси лампата, разбра, че жена му е будна.
– Пазиш ли още онази изрезка?
Жената помисли.
– Да. Трябва да е при другите документи.
Измъкна се изпод мрежата и извади от шкафа дървена кутия с пакет писма, подредени по дати и пристегнати с ластик. Откри обявата на адвокатска кантора, която се задължаваше да предприеме активни постъпки за военните пенсии.
– Откакто ти говоря да смениш адвоката, досега да сме имали време да изхарчим парите – каза жената и подаде на мъжа си вестникарската изрезка. – Каква полза, ако ги заровят с нас в гроба, както правят индианците.
Полковникът изчете изрезката с дата от преди две години. Прибра я в джоба на ризата, окачена зад вратата.
– Лошото е, че за да сменим адвоката, трябват пари.
– Нищо подобно – отсече жената. – Вписваме да си приспадне каквото му се полага от самата пенсия, след като я получим. Само така ще е заинтересуван от случая.
Така че в събота следобед полковникът отиде да навести адвоката си. Завари го безгрижно излегнат в един хамак. Беше огромен негър само с два кучешки зъба на горната челюст. Напъха крака в чехли с дървени подметки и отвори прозореца на кантората над прашно механично пиано, в което на местата на ролките бяха наблъскани хартии: изрезки от „Диарио офисиал“, налепени в стари счетоводни книги, и непълно течение на бюлетините на държавната бюджетна комисия. Пианолата без клавиши служеше и за писалище. Адвокатът седна на стол с пружини. Полковникът изрази безпокойството си, преди да обясни целта на посещението.
„Предупредих ви, че не е работа за ден-два“, вметна адвокатът в една пауза на полковника. Беше съсипан от горещината. Изпъна назад пружините на стола и взе да си вее с някаква картонена реклама.
– Агентите ми пишат често, че не трябва да се отчайваме.
– Все същото от петнайсет години – възрази полковникът. – Това започва да прилича на детската приказка за скопения петел, дето се повтаря до безкрай.
Адвокатът направи много картинно описание на административните превратности. Столът бе прекалено тесен за презрелия му задник. „Преди петнайсет години беше по-лесно“, каза. „Тогава съществуваше общинско сдружение на ветераните, съставено от членове и на двете партии.“ Изпълни дробовете си със зноен въздух и изрече сентенцията така, сякаш току-що я беше измислил:
– Съединението прави силата.
– В този случай не я направи – каза полковникът, осъзнавайки за пръв път самотата си. – Всичките ми другари измряха в очакване на пощата.
Адвокатът не се трогна.
– Законът бе прокаран прекалено късно – каза. – Не всички са имали вашия късмет да станете полковник на двайсет години. Освен това не беше включен специален параграф и правителството трябваше да кърпи бюджета.
Все същата история. Всеки път, като я чуеше, полковникът се изпълваше с глухо негодувание. „Това не е милостиня“, каза. „Да не би да ни правят услуга. Ние си рискувахме кожата за спасението на републиката.“ Адвокатът разпери ръце.
– Така е, полковник – каза. – Човешката неблагодарност няма граници.
Полковникът знаеше и тази история. Бе започнал да я слуша още на другия ден след Пакта в Неерландия, когато правителството обеща да осигури обезщетения, както и пътните разноски, на двеста офицери от революционната армия. Един революционен батальон, лагеруващ около огромната сейба в плантацията Неерландия и съставен предимно от избягали от училище юноши, чака в продължение на три месеца. После всички се прибраха по домовете си със собствени средства и продължиха да чакат. Почти шейсет години по-късно полковникът още чакаше.
Развълнуван от спомените, той зае решителна поза. Опря на костеливото си бедро дясната ръка – само кости, съединени с нервни влакна – и промърмори:
– Та аз съм намислил да взема решение.
Адвокатът замря в очакване.
– Тоест?
– Да сменя адвоката.
Патица, следвана от няколко жълти патета, влезе в кантората. Адвокатът се изправи, за да я изгони. „Както кажете, полковник“, каза, пъдейки навън птиците. „Както вие кажете. Ако можех да правя чудеса, нямаше да живея в този кокошарник.“ Сложи дървена преграда на вратата към двора и се върна на стола.
– Синът ми цял живот е работил– каза полковникът. – Къщата ми е ипотекирана. Законът за пенсиите се превърна в пожизнена пенсия за адвокатите.
– Не и за мен – възрази адвокатът. – И последното сентаво е похарчено за разноски по делото.
Полковникът се разстрои, че е бил несправедлив.
– Това всъщност исках да кажа – поправи се той. Избърса чело с ръкава на ризата. – От тази жега на човек му ръждясват чарковете в главата.
Момент след това, докато търсеше пълномощното, адвокатът преобърна кантората наопаки. Слънцето се придвижи към средата на невзрачната стая, скована от нерендосани дъски. След като безуспешно прерови навсякъде, адвокатът застана на четири крака и измъкна руло хартии изпод пианолата.
– Ето го.
Връчи на полковника подпечатан лист хартия. „Трябва да пиша на агентите ми да анулират копията“, заключи. Полковникът изтръска праха и прибра листа в джоба на ризата.
– Вие сам го скъсайте – каза адвокатът.
„Не“, отвърна полковникът. „Това са двайсет години спомени.“ И зачака адвоката да продължи да търси. Но той не го направи. Отиде до хамака да си избърше потта. Оттам погледна полковника през отблясъците във въздуха.
– Трябват ми и документите – каза полковникът.
– Кои.
– Оправдателните.
Адвокатът разпери ръце.
– Това вече е невъзможно, полковник.
Полковникът се разтревожи. Като ковчежник на революционните сили в окръжието на Макондо той беше извършил непосилен шестдневен преход с парите от гражданската война в два сандъка, завързани на гърба на едно муле. Бе пристигнал в бивака в Неерландия, влачейки полумъртвото от глад муле, половин час преди подписването на Пакта. Полковник Аурелиано Буендия – главен интендант на революционните сили по Атлантическото крайбрежие – му издаде разписка за парите и включи двата сандъка в инвентара за капитулацията.
– Това са документи с неизчислима стойност – каза полковникът. – Има разписка, написана собственоръчно от полковник Аурелиано Буендия.
– Съгласен съм – каза адвокатът. – Но тези документи са минали пред хиляди и хиляди ръце в хиляди и хиляди канцеларии, докато стигнат до кой знае какви отдели в министерството на войната.
– Документи от такъв тип не могат да останат незабелязани от нито един чиновник – каза полковникът.
– Но през последните петнайсет години чиновниците са се сменили много пъти – уточни адвокатът. – Спомнете си, че се изредиха седем президенти, и всеки президент поне десет пъти е сменил хората от кабинета си, а всеки министър поне сто пъти е сменил служителите си.
– Но никой не е могъл да си вземе документите вкъщи – каза полковникът. – Всеки нов чиновник сигурно ги е намирал на мястото им.
Адвокатът се отчая.
– Освен това, ако сега тези документи излязат от министерството, ще трябва да получат нов номер в списъка.
– Няма значение – каза полковникът.
– Ще минат векове.
– Няма значение. Който е чакал много, ще почака и малко.
Габриел Гарсия Маркес, „Полковникът няма кой да му пише“
Превод от испански Емилия Юлзари
„Лъчезар Минчев“, София, 2022 г.
