„Проектът Краус“ е интелектуално начинание, замислено от Джонатан Франзен още по времето на студентските му години в Берлин, когато е бил привлечен от прозата на Карл Краус. Краус (1874-1936) е австрийски журналист и интелектуалец, който е издавал еднолично списанието Die Fackel от 1899 до смъртта си и е оказал голямо въздействие върху културния ландшафт на немскоговорящата публика в Европа.
Книгата на Франзен (едновременно от Fourth Estate, London 2013 и Farrar, Straus and Giroux, New York 2013) е двуезично издание, което съдържа немските оригинали на две есета на Краус – за Хайне и Нестрой – заедно с едно стихотворение, което обяснява мълчанието на Краус след идването на националсоциалистите на власт в Германия, дадени паралелно с английския им превод направен от Франзен.
В обширни бележки под линия Франзен, подпомогнат от изследователите на Краус, професор Пол Райтер и Даниел Келман, коментира пасажи от есетата, за да формулира основната си теза, която е и причина за осъществяването на целия „Проект Краус“: сравнявайки Краус от началото на 20 век с блогърите от началото на 21 век, Франзен стига до заключението, че той „има много повече да ни каже за нас в нашия, наситен с медии, подлуден от технологии и преследван от апокалиптични страхове свят, отколкото съвременните блогъри“. Краус е ценял съдържанието и е презирал формата. Бил е апологет на немската сериозност и се е присмивал на френската артистична фриволност. Аналогията: оперативната система РС привлича със своята съдържателност, оперативната система Мак се характеризира със своята формалистична красота.
Критиката на Франзен към днешния „културен“/творчески елит може да се илюстрира със следното изречение: „Признавам, че чувствам някаква версия на разочарованост, когато видя, че романист като Салман Рушди, който би трябвало да разбира за какво става дума, се е поддал на Туитър. Или когато политически ангажираното и уважавано от мен списание n + 1 очерня печатните издания като „мъжки“, възхвалява Интернета като „женски“ и всячески се прави, че не вижда предизвиканото от Интернет и ускоряващо се изпростяване на свободно практикуващи писатели.“
Една част от оригиналния текст на Краус и коментарите към нея на Франзен касаят журналистиката. Хората днес, увлечени от пъстротата и демократичността на интернетното пространство, забравят, че всъщност неговото всекидневно попълване с текст и картинки ВСЕ ОЩЕ спада към жанра журналистика. Нещо повече, собствениците на големите авторитетни издания капитулираха пред Интернет по два начина. Първият, като създадоха интернетни сайтове, които се напъват да бъдат „по-динамични“ и „интерактивни“ – създадоха ги, за да оживеят финансово, понеже техните читатели – признавам, включително и аз самият – престанаха да си купуват традиционните издания, печатани на хартия. Вторият, те позволиха на журналистите да пишат в специално създадени блогове, дегизирани под благовидните рубрики „Мнения“ или „Коментари“. С това се поощри оценъчната журналистика.
Ужасното и като че ли непредвидено следствие от тази капитулация, беше, че истински безпристрастната, оценъчно-неутрална ИНФОРМАЦИОННА журналистика загина (или загива – за да бъда все пак по-малко песимистичен). Нейната гибел се ускори от намножаването на самотни блогъри – на български бих ги нарекъл блогàри – които се надпреварват да заявят своята монологична гледна точка към всичко, което става по света. По-голяма графомания човечеството не е познавало.
Причините за това състояние на нещата са много дълбоки и много сложни, те са навярно извън контрола на които и да било елити. Светът се променя, с него се променяме и ние. Въпросът е дали да се съпротивляваме на тази промяна или да я превземем, за да изкопаем от нея интелектуалните диаманти, които навярно крие. Въпросът е дали вчерашното ядене, останало от богатата културна трапеза на миналото, може да се поднесе и днес без загуба на вкус и хранителност? Защото е ясно, че днес все по-малко са тези, които се опитват да сготвят прясно ядене, т. е., да създадат НОВО културно съдържание. Или поне гласовете на тези, които продължават да се опитват, стават все по-немощни, най-вече защото шумопроизвеждащите писачи-майстори на формата са ги дамгосали априори, дори без да ги обявяват поотделно, за изоставащи от времето, остарели и др. п.
Франзен е творец с огромен талант, който продължава да създава ново съдържание. За това е особено интересно и поучително да чуем какво той има да ни каже – през призмата на Краус – за журналистиката. То е кратко, но много съдържателно. Коментирайки фейлетона, една форма особено популярна по времето на Краус, Франзен казва:
„И ако Факел с нещо напомня на блог, фейлетонът още повече прилича на блог. И наистина, с омесването на блогова и не-блогова жуналистика в най-уважаваните издания (онлайн изданията на Ню Йоркър и на Ню Йорк Таймс) преживяваме отново появата на един от проблемите, които не са давали покой на Краус: възходът на импресионистичната журналистическа форма, която е поднесена с институционален авторитет, но е от съмнително качество и като репортаж, и като себеизява на автора.“ Такава журналистика Франзен, следвайки Краус, нарича „влюбена в прилагателните“ (подчертаванията са мои).
С една дума едновремешният стилов стандарт – че най-добре се пише художествена проза след дълго пребиваване в журналистиката (виж биографията на Хемингуей) – се сменя с нещо като обратен трансфер: прозата и едва ли не поезията започват да подхранват журналистиката с украшенията и чувствата си. Едновремешната голяма журналистика наистина смяташе прилагателните за боклук, вреден примес в благородната тъкан на репортажа от мястото на събитието. И след като си бил с години репортер, дори коментатор, преминаваш към белетристиката с перо, естествено прочистено от паразитните прилагателни, които внасят сантименталност, излишен лиризъм и морализаторско опростяване – други три атрибута на съвременната проза, които аз, заедно с Франзен, ненавиждам.
Интернетът е всъщност буламач, който заличава границите между журналистика и белетристика. От това не печели нито едната, нито другата, а губим всички.
Краус и Франзен илюстрират тезата си с една от най-характерните културни метафори: френската артистичност и немската съдържателност, които са класическите антиподи на европейската култура. Но те са и икономически антиподи. Един век след Краус, Франзен би могъл спокойно да добави към аргументите си в полза на съдържанието, че, дори по икономически показатели, Германия превъзхожда Франция заради своята сериозност, дисциплина и организиран дух. Разбира се, такова сравнение е оправдано единствено в контекста на виртуалния свят, който се опитва да стане вместилище на културата на 21 век.
Вместилище? Или инструмент? Ако е само вместилище, това означава, че е форма, която можем да изпълним със съдържанието, което смятаме за необходимо. Ако обаче е инструмент, тогава вече сме загубили битката за интелектуалните ценности. Предали сме се в плен на прилагателните. Почти сме се примирили, че художествената проза се е сляла с импресионистичната журналистика.
Самият „Проект Краус“ с формата си дава интересен отговор на горната дилема. Франзен очевидно съзнава, че неговият културен продукт е вторичен – дериват е на нещо, което е вече създадено, но се коментира в нов контекст. И затова той прави нещо уникално. На страницата за авторско право е заявено следното: Jonathan Franzen asserts the moral right to be identified as the author of this book (Джонатан Франзен настоява на моралното си право да бъде признат за автор на тази книга). С това той засяга един централен за интернетната епоха проблем: авторството, от което зависи авторитета на публикувания текст.
Дори и на хартиен носител, структурата на „Проектът Краус“ наподобява интернетния формат на оригинален „постинг“ и коментари след него. Случайно ли е това, може да отговори само Франзен. Моето усещане е, че Франзен, по-скоро интуитивно отколкото преднамерено, се опитва да подскаже един начин интернетът да бъде употребен като вместилище. Самият той обаче се е спрял в началото: ограничил се е с критика без да предложи новаторски идеи.
Но ако се върнем на въпроса за интелектуалните диаманти, моят отговор е: да, ние имаме всички основания да превземем Интернета с идеи, които по своето новаторско съдържание, ще продължат да служат за Факел на онези, които в слепотата си го употребяват като инструмент за задоволяване на суетата си.
И най-свободната демокрация би се превърнала в диктатура – в случая, диктатура на масата, която е влюбена в прилагателните (и котките) – ако лиши себе си от авторитета на автономно мислещи производители на съдържание.