Ще започна това размишление с възможно най-баналната фраза, която мога да си представя: „живеем в странни времена“.
И фразата е банална не защото е била повтаряна милиони пъти. Тя е банална просто защото не е възможно нищо друго. Дори и едно толкова очевидно твърдение като, да речем, „Живеем на планетата Земя“, все още допуска възможността, че бихме могли да живеем на някакво друго място, друга планета. Уви, опрат ли нещата до странността на собственото ни съществуване, някаква друга възможност изглежда просто немислима. Времената са странни не защото са особени, а просто защото не биха могли да бъдат никакви други. Това е толкова просто и очевидно, колкото и прословутата река на Хераклит. Колкото и опити да правим, ние никога не можем да влезем два пъти в нея. Странността на живота, странността на времената, следва по неизбежност от простичкия факт на съществуването им. Панта рей – и дяволите да грабват последния!
Говоря всичко това не защото днес съм решил да правя упражнения по мъдруване, а защото от няколко дни насам (няколко хиляди? Няколко много хиляди?) ме измъчва въпросът „А защо все пак не може да се намери сигурност в човешкия опит?“ Защо, отново и отново, ние се подхлъзваме, препъваме, падаме, пропадаме, именно в моментите, в които сме решили, че притежаваме достатъчно опит, достатъчно знание за нещо си, та да си позволим да произнесем тази най-съдбовна от всички човешки реплики: „Чакайте, чакайте, ей сега ще ви обясня как всъщност стоят нещата“. Защо се самозачеркваме точно тогава, когато сме решили, че се намираме над незнанието?
Да се опитвам да давам отговор би било чиста проба логическо самоубийство, тъй като това би означавало да застана точно в ситуацията, чиято валидност се опитвам да отрека: онази на човека вън от незнанието. Но това съвсем не означава, че ще приключа размишлението си в спасителната боза на скептицизма (няма как да знам, следователно няма как и да правя разлика между различните си избори; каквото и да правя, все тая). Нищо подобно. Защото, уважаеми читатели, от невъзможността на някаква форма на окончателно знание съвсем не следва по необходимост и невъзможността на каквото и да било знание. Нещо повече – именно в способността да различаваме едното от другото, се състои и целият смисъл на знанието, което ни е дадено. Докато съумяваме да се движим в процеса на неговото търсене (и намиране, за определени отрязъци от време), ние продължаваме да разполагаме с реални шансове за ориентиране и достигане до все нови и нови точки на (краткотрайна) сигурност. Застинем ли в стазиса на „знаенето“, ние тозчас губим почвата изпод краката си и – по неизбежност – затъваме в най-заблатеното от всички възможни тресавища: онова на страха от собствената некомпетентност, осъзнаван или не. Простичко и ясно, поне докато съумяваме да (не) го правим.
Но защо всъщност ви занимавам с всичко това? Работата е там, че аз вярвам – или все още вярвам в принципната възможност да научаваме все нови и нови трикове, все нови и нови хватки, в борбата за знание и борбата против „знаенето“. Всичко, което е необходимо, е да държим очите и умовете си отворени, да не игнорираме уроците и примерите, с които животът и времената ни конфронтират постоянно. Да се учим от грешките, свои и чужди, да се опитваме да прозираме причините, които водят до тях. А след това – с малко късмет – да си изработваме и нещо като „правила“, един вид умствени навици, които евентуално биха могли да ни предпазват от въртенето в кръг и стигането винаги до една и съща точка. Накратко – да си даваме ориентири, които ни помагат да различаваме движението от застоя, догматичната дрямка от реалното мислене, живеенето от умирането.
И тук най-после стигам до реалната история, която ме наведе на всички тези мисли. Историята на една умна и известна на всички ни личност, която занимава умовете и емоциите на немалко хора по света, като се има предвид неимоверната видимост и слава, които е достигнала създателката на Хари Потър, госпожа Дж. К. Роулинг. Историята, започнала с една тъй нищожна дреболия…
И така:
На 6 юни 2020 г. Джей Кей публикува в Туитър една реплика, по повод статия в която се обсъждат „хората, които имат менструация“. От репликата ѝ става очевидно, че тя е възмутена от факта, че в статията не се използва думата „жени“.
Хора, които имат менструация. Сигурна съм, че някога е имало дума за тези хора. Някой да ми помогне. Вумбен? Уимпунд? Уумъд?[1]
Може би нещата биха спрели с това, ако не биха били все по-видимите степени на възбуда, гняв и фрустрация, с които се оказаха оцветени следващите ѝ туитове „по темата“.
Ако полът не е нещо истинско, няма и еднополово привличане. Ако полът не е реален, то житейската реалност на жените в световен мащаб е заличена. Познавам и обичам транссексуалните хора, но заличаването на понятието за пол премахва възможността на много от тях да обсъждат смислено живота си. Не е омраза да говориш истината.
И още:
Уважавам правото на всеки транссексуален човек да живее по начин, който му се струва автентичен и удобен. Бих марширувала с теб, ако те дискриминират въз основа на това, че си транс. В същото време животът ми е оформен от това, че съм жена. Не смятам, че е омразно да го кажа.
Докато на 10 юни се стигна до окончателното „изясняване на позициите“, което тя извърши в по-дълго есе, публикувано на собствения ѝ сайт.
Това не е лесен материал за писане по причини, които скоро ще станат ясни, но знам, че е време да се обясня по един въпрос, заобиколен от токсичност. Пиша това без никакво желание да допринасям за тази токсичност.
За хората, които не знаят: през декември миналата година написах в Туитър подкрепата си за Мая Форстатър, данъчна специалистка, която беше загубила работата си заради туитове, които бяха сметнати за „трансфобски“. Тя е отнесла случая си до трудов трибунал, като е поискала от съдията да се произнесе дали философското убеждение, че полът се определя от биологията, е защитено от закона. Съдия Тейлър е постановил, че не е.
Бум! Вероятно тези два първи абзаца са напълно достатъчни, за да се разбере мощта на бурята, която се разрази оттук нататък, но ако не, ще направя опит да обясня: Джей Кей беше поставила пръста си директно върху основната рана на нещото, което ще си позволя да нарека тук „войната за правото да бъдеш жена (или мъж)“, при условие, че не си бил/а роден/а с идентичност, отговаряща на първичните ти полови белези. За България, чийто Конституционен съд току-що постанови нещо напълно противоположно на решението на британския съдия („Да, полът се определя от биологията“), всичко това може и да изглежда като пълна дивотия, като вопли, спазми и изцепки на някакви непонятни същества с невъзможни за разбиране проблеми (думата „джендър“, доколкото мога да разбера, междувременно се е превърнала у нас в нещо като новаторска обида). Да, може и да е така. Но в голяма част от останалия свят нещата вече са се придвижили до друго ниво. И, както особено ясно го показва „случаят“ Джей Кей, да се отхвърля правото на някои си, да се чувстват определяни не само и единствено от (известната ни до момента) биология, но и от множество други неща, които ние, като цис-хора[2], просто не сме в състояние да съпреживеем така лесно и интимно, вече съвсем не е нещо, което човек може да си позволи, без да очаква много, много неприятни последствия. И то не само защото обществото, в което живеят те (но не и ние, българ/к/ите), внезапно си е наумило, че трябва да смазва с поредна желязна пета формите на „несъвременно“ инакомислие. Може би зад гигантската вълна от възмущение, обида, гняв, отхвърляне – и директни смъртни заплахи – с която беше посрещната „искрената реакция“ на Джей Кей, се крие и нещо друго. Може би все пак причините за всичко това са свързани именно с нейната искреност, тоест с нещата, които тя счита за свое право и дълг да отстоява. С факта, че като жена се е сблъсквала със свои собствени варианти на малтретиране, низвергване, отричане, забиване, които днес, няколко десетилетия по-късно, правят за нея невъзможно да признае на други хора, че те имат абсолютно същото право да въстават, да се борят, да отхвърлят потисничеството на „света“ (и мъжки, и женски), който се опитва с всички сили да им откаже правото да чувстват онова, което всъщност чувстват, с или без наличие на съответните физически органи.
С което и се завръщам към основната тема на размишлението си. Реакцията на Джей Кей очевидно не е породена от незнание. Точно обратното, всъщност. Ако има нещо, което характеризира позицията ѝ в най-голяма степен, то е именно фактът, че тя се основава на солиден опит. Болезнен опит. Опитът на една жена, която вярва, че е преминала през всичко, през което преминават в момента тези по-млади транссексуални хора. И която вярва, че може да ги предпази от същите, или подобни, болезнени преживявания, като ги сподели с тях – под формата на загрижено, изпълнено с емпатия и съчувствие, предупреждение.
Но не само. Онова, в което тя изглежда вярва освен това, е, че би могла да предпази и други, не-транссексуални хора. Да ги предпази от определени опасности. И тук вече нещата стават истински противоречиви, понеже тези намеквани, подсказвани и донякъде директно указвани от Джей Кей опасности, са свързани именно с възможността правата на транссексуалните да бъдат приети директно, едно към едно, тоест да им се признае правото, безусловно и неоспоримо, да бъдат приети като част от джендъра, с който се идентифицират психически, ако и физическите им полови белези, първични и/или вторични, да не му съответстват. За нея това е опасност.
Това, което не очаквах след отмяната ми[3], беше лавината от имейли и писма, които ме заляха, като огромното мнозинство от тях бяха положителни, благодарни и подкрепящи. Те идваха от различни любезни, съпричастни и интелигентни хора, някои от тях работещи в области, свързани с половата дисфория[4] и транссексуалните хора, които са дълбоко загрижени за начина, по който една социално-политическа концепция влияе върху политиката, медицинската практика и сигурността. Те са загрижени за опасностите за младите хора, гейовете и за ерозията на правата на жените и момичетата. Преди всичко те са притеснени от атмосферата на страх, която не е полезна за никого – и най-малко за транс младежите.
Разбира се, Джей Кей в никакъв случай не е човек, който ще поднесе нещо толкова противоречиво, без да го подкрепи с възможно най-солидни аргументи. И тя го прави, като методично ги разделя на пет групи:
1. Собствената ѝ благотворителна работа, свързана с различни медицински изследвания, които тя вижда като директно застрашени, в случай, че правното определение за пол бъде заменено с джендър.
2. Опасенията ѝ за евентуалното въздействие, което движението за права на транссексуалните оказва върху образованието и идеите за опазване на околната среда.
3. Личният ѝ ангажимент и обвързаност с идеята за свободата на словото.
4. Притесненията ѝ, свързани с факта, че евентуално много млади жени биха се почувствали изкушени да сменят пола си, в резултата на „неавтентични“ подбуди, тоест не защото наистина се чувстват неудобно или непоносимо в телата си, а защото са били подтикнати към подобна стъпка в резултат на хомофобията в обществото и семействата им.
5. Личният ѝ опит с домашно насилие и посегателство. Малцина от нас знаят, че една от най-известните и успешни жени на света е била жертва на домашно насилие в младостта си, може би защото самата тя никога не е говорила чак толкова много за всичко това. И понеже то е изключително важно за възможно най-всестранното представяне на позицията ѝ, ще си позволя тук няколко по-дълги цитати.
Вече повече от двадесет години съм в публичното пространство и никога не съм говорила публично за това, че съм преживяла домашно насилие и сексуално посегателство. Това не е защото се срамувам, че тези неща са ми се случили, а защото е травмиращо да се връщам към тях и да си ги спомням. Освен това се чувствам подкрепена от дъщеря си от първия ми брак. Не исках да претендирам за еднолична собственост върху история, която принадлежи и на нея. Наскоро обаче я попитах как би се почувствала, ако заговоря публично и честно за тази част от живота си, и тя ме насърчи да продължа.
Сега споменавам тези неща не в опит да спечеля съчувствие, а от солидарност с огромния брой жени с истории като моята, които са били набеждавани като фанатички заради притесненията си относно еднополовите пространства.
Успях да избягам с известни трудности от първия си брак, в който имаше насилие, но сега съм омъжена за наистина добър и принципен мъж, в безопасност и сигурна по начин, по който не съм очаквала да бъда и след милион години. Въпреки това белезите, оставени от насилието и сексуалното посегателство, не изчезват, независимо колко сте обичани и колко пари сте спечелили. Моята вечна нервност е семейна шега – и дори аз знам, че тя е смешна – но се моля дъщерите ми никога да нямат същите причини, поради които аз мразя внезапните силни шумове или да откривам хора зад гърба си, когато не съм ги чула да се приближават.
[…]
Вярвам, че по-голямата част от транссексуалните не само не представляват никаква заплаха за околните, но и са уязвими по всички причини, които изтъкнах. Транссексуалните хора се нуждаят от защита и я заслужават. Подобно на жените, за тях е най-вероятно да бъдат убити от сексуални партньори. Транссексуалните жени, които работят в секс индустрията, особено цветнокожите транссексуални жени, са изложени на особен риск. Както всеки друг човек, оцелял от домашно насилие и сексуално посегателство, когото познавам, изпитвам само съпричастност и солидарност с транс жените, които са били малтретирани от мъже.
Затова искам транс жените да бъдат в безопасност. В същото време не искам да правя наталните [родените такива] момичета и жени по-малко сигурни. Когато отвориш вратите на тоалетните и съблекалните за всеки мъж, който вярва, че е, или се чувства жена – а, както казах, удостоверенията за потвърждаване на пола вече могат да се издават без нужда от операция или хормони – тогава отваряш вратата за всички мъже, които искат да влязат вътре. Това е простата истина. (Удебеляването мое, З. Е.)
За да стигне, няколко абзаца по-късно, до (според мен) програмното твърдение на целия текст, а именно:
Но колкото и безкрайно неприятно да е постоянното насочване към мен, аз отказвам да се преклоня пред движение, което според мен нанася очевидна вреда, като се стреми да ерозира „жената“ като политическа и биологична класа и предлага прикритие на хищниците, както малцина преди него. Заставам редом със смелите жени и мъже, гейове, хетеросексуални и транс, които отстояват свободата на словото и мисълта, както и правата и безопасността на някои от най-уязвимите в нашето общество: млади гей-деца, крехки тийнейджърки и жени, които зависят от и искат да запазят своите еднополови пространства. Социологическите проучвания показват, че тези жени са огромно мнозинство и изключват само онези, които са достатъчно привилегировани или имат късмета никога да не са се сблъсквали с мъжко насилие или сексуално посегателство, и които никога не са си давали труда да се образоват за това колко разпространено е то.
Не знам дали за вас това изглежда също толкова очевидно, колкото и за мен, но в аргументите на Джей Кей се наблюдава определена градация, свързана с добре познат и по принцип напълно валиден логически похват: започването с набор от сравнително очевидни и аксиоматични твърдения, от които постепенно се извеждат все по-голямомащабни и по-всеобхватни обобщения, с цел да се достигне до нещо, което би могло да бъде представено и утвърдено като притежаващо достатъчна валидност и значимост, за да бъде предложено като нормативно правило. Ето как изглежда веригата от нейните заключения:
1. Транссексуалните хора са различни от цис-хората.
Факт. Но как точно са различни? За това ще говорим малко по-долу.
2. Тези различия не могат да бъдат отстранени или компенсирани чрез операционни, психотерапевтични или хормонални намеси. И това е така, защото полът е биологична, а не социално-психическа реалност и категория.
Това твърдение също изглежда като факт, но само на пръв поглед. То вече решително навлиза в логическа и мисловна територия, заредена с множество взривоопасни последствия, и то по минимум две много основателни причини. Първо, както биологията/генетиката, така и социалната реалност на пола/джендъра, са неща, за които съвременната наука изглежда „знае“ недостатъчно много, за да може да се каже нещо по-определено от това, че трансджендърната проблематика е „изключително сложна“ и по принцип неподатлива на какъвто и да било вид „детерминистично определяне“. Различията в 23-та хромозомна двойка просто не могат да послужат като обяснение, не и в тези случаи. Нито пък всевъзможните опити „to beat the girl out of the boy“ – или обратното – са довели до някакви особено убедителни резултати, не и след всички истории с трагичен край, за които чуваме, четем и гледаме все повече и повече, със засилването на обществения интерес към тази тема. Второ, историята на последното столетие показва неопровержимо с какви огромни опасности е свързано безкритичното възприемане на детерминистки концепции и начини на мислене в социалните науки и нормативните разпоредби, произтичащи от това. (Историята на евгениката и нацисткото разбиране за генетичните различия като достатъчно основание за разделянето на човешките същества на взаимно-несъвместими групи, са само два от най-очевидните и всеизвестни примери в това отношение).
3. Приравняването на биологичния пол и социално-психологическия джендър е не само недопустимо, то е и опасно.
Тук вече последователността на разсъждението на Джей Кей става не само спорна, тя определено започва да придобива аспекти, които напомнят на същите ония, отдавна отхвърлени и осъдени „научни“ концепции. Разбира се, тя не говори нито за отхвърляне, нито за сегрегация, но деликатното внасяне на аспекта „опасност“ несъмнено изнася аргументите ѝ от сферата на „умереното лично мнение“ и ги въвежда в онази на борбата и противопоставянето срещу определени „нежелани личности“. Там, където става дума за „опасност“, нещата вече са всичко друго, но не и толерантни или дори умерени. Искаме или не, те придобиват формата на призив към борба.
4. Опасността на горното приравняване има минимум две различни страни. Първо, то е опасно за множество млади хора, които могат да се лъжат в усещането си за транссексуална идентичност и да предприемат прибързани и радикални промени на физическите си полови признаци, за което след това да съжаляват цял живот. Второ, то е опасно и за самите цис-жени, които евентуално могат да бъдат поставени в ситуации на нежелана близост с хора, биологично различни от тях, а в определени случаи – директни психопати, използващи прикритието на „избрания от тях джендър“, за собствени перверзни цели.
Спорността на логическата последователност започва да става все по-очевидна, тъй като в края на краищата Джей Кей стига директно до заключения, които са не само морално спорни, но и логически неоправдани. От факта, че определен, минимален брой членове на всяка човешка група, несъмнено демонстрират психопатологични отклонения, няма как да бъде изведено заключението, че това важи за всички, респективно, че то е достатъчно основание за ограничаването на правата на всички. Заключението „Когато отвориш вратите на тоалетните и съблекалните за всеки мъж, който вярва, че е, или се чувства жена […] тогава отваряш вратата за всички мъже, които искат да влязат вътре“, е просто невалидно. Приемем ли нещо такова, то няма как да се разграничим от добре известните му исторически предшественици, като например „всички евреи/чернокожи/жени/гейове са…“
За да обобщя: от моя гледна точка твърденията и позициите на Джей Кей са колкото морално спорни, толкова и логически неоправдани. В желанието и непреклонността си да бъде възприемана като личност, бореща се срещу някакви форми на мракобесие, тя стъпка по стъпка се издига до разбирания и позиции, които са не само еднозначно отхвърляни от по-видимите членове на собственото ѝ обкръжение[5], но и подозрително граничещи именно с нещата, от които тя така усилено се стреми да се разграничи – някакви форми на мракобесие.
Горчивата ирония на всичко това идва от факта, че то е последица не от незнание. Джей Кей очевидно познава много добре както историята и практиката на феминизма, така и теорията на джендърните и трансджендърни изследвания. Но това не смекчава нито остротата на патоса ѝ, нито силата на убежденията, от които изхожда. В някакъв парадоксален смисъл (а всъщност напълно разбираем, както ще се опитам да покажа), именно натрупаният житейски опит, именно знанието е онова, което не ѝ позволява да смекчи или постави под съмнение валидността на собствените си позиции. Тя просто знае – и това е комай всичко.
Но нека се върнем отново към изходната позиция във веригата от разсъждения на Джей Кей: факта на различността между транссексуалните и цис-хора. По същество едно такова твърдение звучи като пълен банализъм, но това е така само до момента, в който то започне да придобива конкретни очертания и да води до някакъв вид внушения за следващото от него „правилно“ поведение, тоест нормативни, оценъчни нюанси.
И все пак, как би трябвало да изглежда „правилното“ поведение по отношение на транссексуалните хора? Изхождайки от Кантовото изискване за абсолютна задължителност на зачитането на човешкото достойнство (прословутото правило за разглеждането на човека като цел, а не като средство), то бихме могли да очакваме някакво предписание от следния вид:
Като разумно човешко същество аз си давам сметка, че няма как да съпреживея в достатъчна степен реалността на тяхното съществуване, но от това следва единствено, че е напълно нереалистично да настоявам, че е възможно да разбирам по-добре от самите тях какво мислят и чувстват, ерго аз съм длъжен/длъжна да приема като безспорен факта, че те са онова, което казват, че са.
Транс-жените са жени. Транс-мъжете са мъже.
Или това – или трябва да ги обявя за невменяеми чудовища, на които е отказано най-базисното от всички човешки права: правото на себе-избор.
Разбира се, между тези изчистени от полутонове, полярно противоположни предписания, има безброй много други възможности, свързани с различни степени на приемане или отхвърляне. И една от тях е онази на Джей Кей.
Приемане и отхвърляне – това са двете ключови понятия, около които според мен трябва да се движи анализът на посланията на Джей Кей, както и цялостното разбиране на темата. И така, в какво се изразяват и до каква степен присъстват в нейната позиция тези две умонагласи?
Преди да започнем е необходимо да изясним, че разбирането на едно или друго изявление в тази насока се усложнява значително от факта, че – ако не бъде изрично уточнено коя точно от джендърните идентичности на една транс-личност се има предвид в даден коментар (преди или след прехода му/ѝ) – то става много трудно да се определи и точния смисъл на самия коментар. Именно по тази причина в официалната терминология и ежедневния език по тази толкова сложна и заплетена тема все по-често започват да се използват названията Транссексуална от мъж към жена [Male-to-female (MTF) transsexual] и Транссексуален от жена към мъж [female-to-male (FTM) transsexual] (за краткост оттук нататък ще ги наричам „транс-м-ж“ [жена] и „транс-ж-м“ [мъж]). На пръв поглед това може и да изглежда като поредното „пълно издребняване“ на политико-коректната нова семантичност, но важността на това разграничение става напълно ясна още при първата среща с приемащо-отхвърлящата позиция на Джей Кей. Нека да се зачетем и видим (поради важността на момента ще възпроизведа отново цитати, вече използвани по-горе):
Ако можехте да влезете в главата ми и да разберете какво чувствам, когато чета за транс жена, която умира от ръцете на насилник, щяхте да откриете солидарност и сродство. Имам силно усещане за ужаса, в който тези транссексуални жени ще са прекарали последните си секунди на земята, защото и аз съм познавала моменти на сляп страх, когато съм осъзнавала, че единственото нещо, което ме държи жива, е разклатеното самообладание на нападателя ми.
Вярвам, че по-голямата част от транссексуалните не само не представляват никаква заплаха за околните, но и са уязвими по всички причини, които изтъкнах. Транссексуалните хора се нуждаят от защита и я заслужават. Подобно на жените, при тях е най-вероятно да бъдат убити от сексуални партньори. Транссексуалните жени, които работят в секс индустрията, особено цветнокожите транссексуални жени, са изложени на особен риск. Както всеки друг човек, оцелял от домашно насилие и сексуално посегателство, когото познавам, изпитвам само съпричастност и солидарност с транс жените, които са били малтретирани от мъже.
Затова искам транс жените да бъдат в безопасност. В същото време не искам да правя наталните [родените такива] момичета и жени по-малко сигурни. Когато отвориш вратите на тоалетните и съблекалните за всеки мъж, който вярва или се чувства жена – а, както казах, удостоверенията за потвърждаване на пола вече могат да се издават без нужда от операция или хормони – тогава отваряш вратата за всички мъже, които искат да влязат вътре. Това е простата истина.
Достатъчен е само един поглед, за да видим, че в тази поредица от изказвания волно или неволно са забъркани две напълно различни разбирания, два напълно различни погледа, към транс-хората. Там, където Джей Кей говори за симпатия и солидарност, тя има пред вид тяхната пост-преходна идентичност (тоест като жени, заплашени от насилие и смърт в същата степен както и всички останали жени), но щом само стигне до темата за (без)опасността, тя тозчас сменя перспективата и започва да ги разглежда в тяхната пред-преходна идентичност (тоест като мъже, а значи потенциални насилници и агресори.) Именно в това се състои цялата двусмисленост на позицията ѝ (самият аз съм склонен да мисля, че тя всъщност никога не си е давала сметка за това, инак едва ли би могла да продължава с толкова непоклатима увереност в правотата си).
Дълбоката раздвоеност между приемане (разрешаване) и отхвърляне (забраняване) е основна характеристика на целия текст. Отново и отново Джей Кей (флуидно) се прехвърля между двете противоположности, но ако има нещо, което си остава непроменливо, то е на чия страна лежат симпатиите и аргументите ѝ: говори ли за жени (в техните пред- или пост-преходни транс-идентичности), тя е склонна да съчувства и приема. Заговори ли обаче за мъже (отново в същия смисъл на пред- и пост-), симпатиите и доверието ѝ се изчерпват начаса и емпатичното говорене отстъпва място на студено и хладно, а на места дори и доста агресивно, отхвърляне.
За да обобщя, ще си позволя едно напълно спекулативно предположение, чиято (не)достоверност оставям изцяло на преценката на конкретните читатели: всъщност Джей Кей не се опитва нито за миг да възприеме сериозно твърденията и исканията на хората от транс-общността. „Транс-м-ж“, „транс-ж-м“ – всичко това изглежда звучи за нея в най-добрия случай като някаква степен на личностно разстройство, а в най-лошия, като потенциална заплаха от агресия и психопатологична престъпност – все неща, за които тя пише основно, откакто приключи историята на момчето-герой.
След което бих искал да се завърна отново към изходната точка на цялото размишление: непоносимата лекота на житейския опит, на знанието. В какво точно се изразява тя, тази непоносима лекота, или в какво точно се изразява в този конкретен случай?
По неизбежност размишленията ми отново ще бъдат натоварени с определена доза спекулативност, тъй като няма как да „надникна“ в главата на Джей Кей и да установя със сигурност какви и кои точно са мотивациите, които я карат да заеме именно тази „уж приемаща, а всъщност отхвърляща“ позиция. Но това е така само ако останем на нивото на разглеждане само на една, отделна личност. Опитаме ли се да проследим развоя на „териториалните стълкновения“, които се разразиха с неочаквана острота в цялото Обединено кралство откак там беше въведен т. нар. „Закон за признаване на джендъра“ [Gender Recognition Act], влязъл в сила на 4 април 2005 (в резултат на който сертификат за смяна на джендъра може да бъде получен и без изискване за физическа операция или прилагане на хормонална терапия), и особено след предложението за реформирането му през 2016 (според което смяна на джендъра може да бъде постигната и чрез просто подписване на формуляр[6]), то някои обобщения стават почти неизбежни, или поне така ми се струва.
На първо място: поради задължителността и принудителността на всяко законодателство, някаква неясна, но при всички случаи не и незначителна, част от цис-жените в ОК, изглежда се чувстват принудени към съобразяване, та дори и подчинение с/пред нещо, чиято несъмненост или дори целесъобразност те поставят под принципен въпрос. И по правило това са не просто какви било жени, а такива, които под една или друга форма са били повече или по-малко ангажирани с дългогодишната борба на жените в кралството, а и навсякъде по света, за постигане на равни права и равен статус с мъжете. Джърмейн Гриър – една от иконите на феминисткото движение – изразява ясно и открито несъгласието си с идеята, че транс-жените са жени. Жени-активистки основават дискусионни клубове като Woman’s Place UK – места, където биха желали да дискутират без ограничения и без да се чувстват принудени да замълчат – въпроси като „потенциалните последици за жените и момичетата от споделянето на еднополови пространства – от приюти за домашно насилие и женски затвори до съблекални на плувни басейни – с хора с мъжки тела, както и да проучат какъв според тях е рискът хищни мъже, които не са транссексуални, да намерят начин да злоупотребят с такъв достъп, за да достигнат до уязвими жени“ [според лондонския „Гардиън“]. Други жени демонстрират и протестират. Учени жени като Катлийн Сток, бивша професорка от университета в Съсекс, открито обявяват позициите си на „джендър-критични“ феминистки (в резултат на което губят работата си?) Изобщо, борбата между привърженичките и противничките на неограниченото признаване на транссексуалните хора като онова, което заявяват, че са, изглежда протича най-разпалено именно по линиите, които се определят от конкретни ангажименти с идеите и борбата на феминисткото движение от последните няколко десетилетия[7].
Но защо именно жени, при това жени на определена възраст и с определени възгледи? Защо сред по-млади жени и момичета не изглежда да има същите нива на съпротива?[8] Нито пък ги има сред мъжете? Изводът, или поне един от възможните изводи, които се налагат според мен е именно онзи, с който започнах размишлението си: непоносимата лекота на знанието, на житейския опит. Самият аз съм склонен да се съмнявам силно в обосноваността на подобен род страхове и съмнения (което едва ли може да се обясни единствено чрез факта, че съм цис мъж на 60-годишна възраст). Статистиките и проучванията, както изглежда, не ги подкрепят. Броят на транс-хората, разглеждани като пропорционална част от населението, изглежда „почти“ прекалено малък (около 1%), за да може да послужи като достатъчно основание за толкова мощни и, бих казал, яростни изблици на съпротива? И все пак те са факт. Защо?
Обяснението, което намирам самият аз, е свързано с факта, че реално застрашени се чувстват именно жените на такава възраст и с такива убеждения, с такава история зад гърба си – но заплахата, която висне над тях, всъщност не е онази, която се представя на първо място. Реалната заплаха, така мисля, е, че те внезапно биват поставени в напълно нова и някак инстинктивно напълно неприемлива светлина – и позиция. Почти само „с един удар“, тяхното място, извоювано с толкова много борби и усилия (мястото на „приемащата страна“ на хилядолетната мъжка сегрегация и патернализъм), изведнъж сякаш бива „иззето“ от една друга потискана и сегрегирана човешка група, при това група, която, първо, е навлязла в осветената част на публичното внимание едва отскоро и, второ, чиито претенции за „жертвена женственост“ изглеждат толкова изкуствени, че една „нормална жена“ просто няма друг избор, освен да им се противопоставя и да ги отхвърля[9].
Разбира се, това предположение може да изглежда напълно спекулативно и неоправдано – и самият аз в никакъв случай не бих желал (нито пък очаквам) около него да се разгърне каквато и да е дискусия. И тъй като важен за мен, от самото начало, е не толкова зрителният ъгъл на обясняването или осъждането на нечии мотиви, колкото собствените ми усилия за осъзнаване на когнитивните капани, пред които се изправя всеки/всяка от нас с напредването на възрастта, то бих искал да продължа там, където стигнах преди да се заема с „осветляването“ на „случая“ Джей Кей. Дали е възможно, и ако да, то по какъв начин, човек да си изработи някакъв вид умствени навици или „правила“, които евентуално биха могли да го/я предпазят от непосилната лекота на „знаенето“? Как можем да се противопоставим срещу автоматичността на опита, на неговата склонност да ни убеждава, че онова, което сме преживели един, два или може би няколко стотици пъти, ще продължава да се случва винаги и непременно, точно и само във формата, в която сме го преживявали, през всичките тези години?
И така, позволете ми да ви представя собствените си „правила“ – или поне ориентирите, които се стремя да следвам в борбата си срещу закостеняването, калцирането, неусетното вкаменяване.
Първото и най-важно правило е онова на не-съпротивата. Това включва както активното допускане вътре в себе си на все по-нови, непознати и дори заплашителни, идеи и съдържания от всевъзможен вид, така и отказа от съпротивата срещу тяхното разпространение. Разбира се, не е нужно човек да прави от себе си някакъв пророк на хаоса и вечната промяна. Тези неща се случват и ще продължават да се случват, независимо от собственото ни отношение към тях, но за не-смехотворното им поддържане и разпространение е нужна един вид друга, реално младежка енергия. За реално възрастния човек, напротив, е напълно достатъчно ако той или тя съумее да направи от себе си нещо по-различно от противник на всичко ново и непознато.
Второто правило е онова за не-изключването на самия/самата себе си от обхвата и масата на онова, което разглеждаме. Няма друг път към достигането на някакви реални прозрения за света, който ни заобикаля, освен приемането на неизбежната ни съпричастност към „него“ и „тях“. Глупостта, ограничеността, скудоумието на този свят в никакъв случай не са специални привилегии на другите, те са неизбежна част от самите нас и шансовете за тяхното поне частично преодоляване са неразривно свързани с факта, че ние не можем, нито пък трябва да се опитваме, да гледаме на себе си като на „имунизирани“ срещу тях, особено пък по силата на „житейския опит“, за чиито печални страни вече стана дума по-горе.
Третото и заключително правило, което поне самият аз се опитвам да определям за себе си, е онова за съпротивата срещу страха пред резките и заплашителни поврати в живота и обстоятелствата, които ни заобикалят. Разбира се, всичко това е много по-лесно за писане, отколкото за живеене, но готовността за промяна, ако човек я поддържа и съзнателно насърчава, все пак би трябвало да води и до някакви конкретни, ежедневни резултати. От друга страна, сигурността и обезпечеността, доколкото имам опит с тях, винаги са ме довеждали до повече или по-малко дълги периоди на стагнация. Тук, разбира се, става дума не за някакъв вид ницшеанско перчене, в стил „всичко, което не ме убива…“ Логиката на нещата, ако и противна на най-дълбоките, най-твърдо програмирани копнежи на всеки от нас, е сравнително ясна: няма друг път към избягването на постепенното затъване освен не-оставането на едно и също място. А конкретните пътища към това не-оставане са, разбира се, вече конкретна работа на всеки от нас.
A rolling stone gathers no moss…
Остава си надеждата, че ще си останем способни на безпрестанно учене, безпрестанно осъзнаване и безпрестанно преоткриване на несъизмеримостта между онова, което „знаем“, и всичко останало. Несъизмеримостта между нищожното петънце на собственото ни съществуване и онази на Съществуващото.
М-да. Надеждата.
Берлин, ноември 2021
[1] И трите думи, които Роулинг е измислила, имат асоциативна връзка с английската дума „womb“ (лоно, утроба).
[2] Терминологично уточнение: когато използвам термините „транс“ и „цис“ в тази статия, имам предвид определението на Джулия Серано за „транссексуален“ и „циссексуален“. „Транссексуален“ се отнася за хора, които се идентифицират и живеят като хора от пол, който не им е бил определен при раждането. Това може да включва подлагане на операция за смяна на пола. Всички останали са „циссексуални“.
[3] Културата на отмяната или културата на отзоваването е съвременна форма на остракизъм, при която дадена личност бива изхвърлена от социалните или професионалните среди – независимо дали онлайн, в социалните медии или лично. За хората, които са подложени на този остракизъм, се казва, че са „отменени“. Изразът „култура на отмяната“ има предимно негативна конотация и се използва в дебатите за свободата на словото и цензурата.
[4] Дисфория (от гръцки: δύσφορος (dysphoros) – „страдащ“, „раздразнен“, от δυσ – „труден“ и φέρειν, „понасям“) e неприятно или некомфортно настроение/състояние, като тъга (депресия), безпокойство, раздразнителност или неспокойствие, което е изпитвано както за много кратки периоди от време, така и за цял живот. Семантично тя е противоположна на еуфорията. (по Уикипедия).
[5] Повечето от младите актьори, които някога са работили с нея – Даниел Радклиф, Ема Уотсън, Рупърт Гринт и Еди Редмейн, а дали не и голяма част от поколението под 30-годишна възраст – решително се разграничават от нейните разбирания.
[6] Подобни мерки вече съществуват в Португалия, Ирландия, Малта, Белгия, Норвегия и Дания и активистите настояват, че няма данни някой да злоупотребява с тях за зловещи цели, въпреки че засега броят на засегнатите е сравнително малък (смята се, че до 1% от британците могат да бъдат транс, въпреки че няма официална статистика).
Но от решаващо значение е, че докладът на комисията „Милър“ също така подкрепя ограничаването на изключенията в Закона за равенството от 2010 г., които понастоящем позволяват на транссексуалните да не бъдат допускани до определени работни места и услуги, ако това е необходимо за защита на други потребители – пропускът обхваща чувствителни области като женските приюти. И точно тук започнаха да бият тревожни камбани. Именно законът за дискриминацията, а не процесът на признаване, беше подложен на проверка в Канада, след като серийният сексуален нападател Кристофър Хамбрук нападна две жени в приюти за домашно насилие в Торонто, в които е влязъл, преоблечен като жена. (Преди това щатът Онтарио беше приел законопроект, забраняващ дискриминацията срещу транссексуални хора). (По материали на „Гардиън“)
[7] Транссексуалните мъже до голяма степен остават под радара на този дебат, вероятно защото мъжете не се чувстват застрашени да споделят съблекални с хора с потенциално женско тяло. Изключение обаче правят транссексуалните момчета. Например, все по-често се задава въпроса защо повечето тийнейджъри, които преминават в трансджендър, (понастоящем насочвани към специализираната лондонска клиника „Тависток“), са родени като момичета, след като преди е било обратното: може ли някои от тях да имат по-дълбоки причини да поставят под въпрос джендъра си? (Направленията към „Тависток“, единствената клиника на Националната здравна служба по въпросите на половата идентичност, са нараснали от 97 случая през 2009 г. до почти 2600 в края на 2017 година, като 70% от тях са родени като момичета.) (Отново по материали на „Гардиън“)
[8] Феминистките от третата вълна са склонни да разглеждат борбата за правата на транссексуалните като неразделна част от междусекторния феминизъм. Феминистките от четвъртата вълна също са склонни да включват транссексуалните. Президентката на американската Национална организация на жените (NOW) Тери О'Нийл заяви, че борбата срещу трансфобията е феминистки въпрос, а NOW потвърди, че „транссексуалните жени са жени, транссексуалните момичета са момичета.“ (По Уикипедия)
[9] Напълно възможно е именно в този момент да правя някаква гигантска faux pas, в сравнение с която онази на Джей Кей може и да изглежда като невинно залитане. Давам си сметка, че в една по-високоразвита и по-изкушена среда, отколкото е типичното българско (интернет) културно пространство, всичко това би могло да се окаже гигантски риск. И ако има нещо, което да ме окуражава при навлизането в една толкова спекулативна и спорна територия, каквато е онази на трансджендърната проблематика, то е готовността ми да променя, коригирам и поднеса извинения за идеите и внушенията си, стига само тяхната погрешност да ми бъде показана по достатъчно ясен начин. Искрено се надявам да се окажа по-открит и по-готов за възприемане на различни от собствените ми разбирания и мисли, отколкото изглежда го демонстрират активистките на феминисткото движение от последните няколко десетилетия, към които принадлежи и Джей Кей.