Фидел Гуанджика, специален съветник на президента на Централноафриканската република Фаустин-Аршан Туадèра, позира в дома си след смъртта на бившия ръководител на групировката „Вагнер“ Евгений Пригожин.
Винаги съм бил объркан от това къде хората оставят оръжията си. По-голямата част от дните ми в Централноафриканската република преминаха на терасата край реката на хотел „Убанги“ и въпреки че това не беше по собствено желание, се оказа удобно място, на което да почувствам атмосферата на интрига, която се беше настанила над Банги. Беше от ония настроения, които вълнуват журналистите. Рядко над бреговете на Убанги се е носел такъв аромат на Студена война – писа пан-африканското списание за актуални събития Jeune Afrique. „Истината е, че фронтът на войната, започнала преди две години в Украйна, се отвори в сърцето на столицата на Централна Африка“. Терасата на хотела беше пълна с хора, които сигурно са прибрали някъде оръжията си – изморени миротворци в униформи, мрачни и мълчаливи местни новобранци от групировката „Вагнер“, руандийски войници, телохранители на бизнесмени от всякакви националности и описания. Някаква комбинация от тях идваше всеки следобед, за да пие плодов сок или уиски и да гледа реката, която тогава беше широка километри, наводнена и буйна. Някои от тях може би имаха скрити странични оръжия, но доколкото можах да преценя, всички спазваха политиката за забрана на оръжията, отбелязана на вратата на хотела, където на стикер беше изобразен шаблон на М16, окръжен и зачеркнат по подобие на международния символ „пушенето забранено“. Дори мъже с пълнители за автоматични оръжия, поставени в предната част на бронежилетките им, се разхождаха невъоръжени из фоайето и се мотаеха на терасата с часове. Замислих се за това, защото нямах какво друго да правя, а и защото в Америка имаме комплекс против това да оставяме огнестрелни оръжия в автомобили, където могат да бъдат откраднати. Но бях предупреден да не ме хванат да си водя записки, затова никога не попитах никого къде оставя оръжията си.
Не знаех за слуховете, които се носеха тук, преди да стигна до ЦАР, както всички го наричат на английски, произнасяйки фонетично абревиатурата. ОБЯВЛЕНИЕ – написа във Facebook на 10 ноември 2023 г. Фидел Гуанджика, специалният съветник на президента на ЦАР и един от най-влиятелните хора в страната. „Повишена бдителност. ЦРУ планира да посети ЦАР. Винаги съм в услуга на суверенния народ.“
В руските канали на Telegram те бяха по-конкретни. Смятаха, че Америка започва война в сянка: „През ноември в Банги трябва да пристигне оперативна група на ЦРУ“, гласеше едно от съобщенията. „Целта на това посещение е да се укрепи американската сфера на сигурност и да се събере информация за Групировката ‚“Вагнер“‘, тъй като Съединените щати все още не са в състояние да разработят ефективна контрастратегия.“
Предполагаше се, че американците ще изпратят разузнавателна група точно когато пристигнах.
Руснаците наистина бяха навсякъде в Банги. Недалеч от хотела ми имаше база на „Вагнер“ и по всяко време минаваха конвои от хора в техни униформи, обикновено в групи от по четири или пет пикапа Land Cruiser 79 – формация 4×4, която е предпочитана от бунтовническите групи и наемниците по целия свят. В тях обикновено пътуваха по петима мъже, облечени в камуфлаж, маски на лицата и късополи шапки, всички седнали с автомати, а картечарят стоеше до монтирана на въртящ се механизъм тежка картечница DShK. Когато за пръв път видях един от тези конвои, втренчих поглед в млад мъж с маска. След миг той вдигна ръка и леко ми помаха.
Посредникът, когото бях наел, местен телевизионен кореспондент на име Леже-Серж Кокпакпа, се засмя, когато му казах, че в крайна сметка съм скрил камуфлажното си яке, което носех, преди да ме вземе от летището в М’Поко. Но един френски журналист ми беше казал, че излъчвам военен вид, а не исках да привличам внимание. В моя полет имаше две рускини и мъжът, който дойде да ги вземе, се появи отново половин час по-късно, като стоеше безучастно в мрачната зона за получаване на багаж, докато аз чаках на опашка, за да подам заявление за виза. „Тук хората зяпат към белите хора“ – каза Леже-Серж, когато забеляза, че поглеждам към мъжа. „Това е естествено. Дори белите хора зяпат към други бели хора.“ Но аз все още бях нервен. Поне от лятото насам летището се намирало „изцяло под контрола на руснаците“, според източници от мироопазващите сили на ООН в страната. То било логистичен център за операциите на „Вагнер“ Груп“ в цяла Африка. „Руснаците познават всички американци, които влизат в страната“, казаха ми. „Митничарите им казват всичко. Те просто ги следят.“
Митничарите взеха паспорта ми и казаха, че на следващия ден ще трябва да отида в националната имиграционна служба, за да получа визата си. Леже-Серж потегли със старинното малко „Пежо“, което беше взел назаем, от летището към километричната редица от ламаринени бараки и бетонни ресторанти на големия пазар в Банги. Изглеждаше, че всяка втора кола е бял пикап с логото на някоя хуманитарна организация или „ООН“, изписано отстрани. А след това един нов джип УАЗ с мигащи полицейски светлини препречи пътя ни, принуждавайки ни да завием, за да ги пропуснем. „Това са руснаците, „Вагнер“овците“, каза Леже-Серж. Централноафриканците използват тези термини като взаимозаменяеми. „Те идват и си отиват, никога не знаеш кога. Прелитат по всяко време. Правят каквото си искат.“
Леже-Серж е висок и мрачен 46-годишен мъж, който живее далеч в покрайнините на Банги. Беден е и няма особена връзка с малките и интимни мрежи на елита. Но в ЦАР да си журналист все още означава да си част от донякъде формализирана професионална каста. Нарече ме свой събрат и ми разказа за колежка, чиито двама сина са били убити пред очите ѝ по време на насилието между мюсюлмани и християни през 2014 г. „През цялото време съм много обезсърчен“, каза той. „Семейството ми винаги се тревожи за мен.“ Каза ми, че е заминал за Конго по време на най-тежкото насилие. „Но това ми е работата. Бягал съм и преди, винаги мога да избягам отново“.
Леже-Серж ми показа колониалната катедрала от червен камък, а след това ме заведе до паметника, издигнат в памет на руснаците, загинали по време на сраженията в страната: отряд войници, излети от бронз, които насочват пушки или гледат през бинокъл в далечината. Той е влюбен в Банги – град с около един милион жители – наричан с обич „Банги-кокетката“.
„Това е единственият град в страната“, казва той. „Всеки познава всекиго.“
Хотел „Убанги“ е бежова тринайсететажна сграда от седемдесетте години, остаряла в един вид овехтяла модернистична естетика, която хората понякога наричат африкански брутализъм. Стаите са мрачни, но от едната си страна хотелът е заобиколен от извиващи се банианови дървета [вид смокиня] и високи сребристи капоки. Стои на скалисто възвишение, което се врязва далеч в река Убанги, и има пътека, по която може да се стигне до изоставен ресторант, където местните хора ходят да гледат към Демократична република Конго на отсрещния бряг. Реката е толкова пълноводна, че е заляла възвишението, изпращайки каскади от вода под провисналия шперплатов под на пътеката. Покрай тях плуват цели малки острови от трева, често с все още стоящи дървета в средата им. Деликатни бели ибиси спокойно си почиват на клоните, докато водата ги носи по течението.
Това е Бангийската ривиера – пошегува се един капитан от замбийската армия, докато седях в малката колиба, която служеше за бар. „Това е, което имат.“ Той е в ЦАР от шест месеца с MINUSCA[1], както са известни силите на ООН в ЦАР. Той ми каза, че миротворците все още са залавяни и убивани в джунглата. „В момента в Банги е спокойно“, каза той. „Но дори в града има бунтовници, знам това със сигурност“. Той пиеше Швепс-тоник. Замбийците обичат тоник. В джунглата е по-трудно – каза той. „Не е като всяка друга страна, наистина е джунгла. Пътищата са лоши. И могат да те нападнат навсякъде.“
През юли 2023 г. Владимир Путин беше домакин на втората годишна среща на върха Русия-Африка в Санкт Петербург. Руснаците искаха да „търсят пътища, по които да освободят суверенните държави от колониалното им наследство“, заяви Дмитрий Медведев, заместник-председател на Съвета за сигурност на Русия, малко преди да се срещне с Фаустин-Арканж Туадèра, професор по математика, който през 2016 г. беше избран за президент на ЦАР.
На лятната среща на върха Путин обяви жест на добра воля: доставка на зърно за шест африкански държави. ЦАР трябваше да получи 50 000 тона пшеница. Това се оказа по-сложно, отколкото може би се очакваше.
ЦАР, страна с население от пет милиона души и с размерите на Франция, няма излаз на море. В нея има злато и диаманти, дървен материал, малко уран и дори петрол. Но страната има само една промишлена мина и само 700 мили асфалтирани пътища. Основният ѝ логистичен маршрут е строго охраняван път, който минава на запад от Банги. Руската пшеница пристигна на пристанището в Дуала, Камерун, готова да бъде транспортирана до ЦАР – страна, в която повече от две трети от населението е зависимо от помощи и в която само през 2022 г. са починали 5,6% от населението – което означава, че вероятността един човек в ЦАР да умре е със 741% по-голяма, отколкото в останалата част на света. Но зърното си остана на пристанището. На руснаците и през ум не им е минавало, че в страната няма мелници, които да превърнат пшеницата в брашно.
До 1960 г. страната е била френска колония, наречена Убанги-Шари. Наричали я la colonie poubelle [боклучената колония], защото французите изпращали там офицерите и бюрократите, които получавали най-ниски оценки на изпитите. Французите изграждат много малко инфраструктура, като разчитат основно на chicotte – камшик от хипопотамска кожа, който става емблематичен за колониалния труд в Екваториална Африка – както и на практиката да вземат жени и деца за заложници, за да принудят мъжете да работят като носачи или в памуковите полета. След обявяването на независимостта ЦАР продължава да бъде част от геополитическата система, известна като Франсафрик [Françafrique]– неофициална, но всеобхватна мрежа на френското влияние върху бившите колонии, изградена на базата на тесни социални връзки с местните елити и набор от военни, финансови, парични и политически споразумения. Френските съветници са в състава на всички министерства на ЦАР и ефективно ръководят повечето от тях до 1990-те години. Всички президенти на ЦАР, с изключение на двама, са избрани с френско участие.
През 1990-те години обаче Франция започва да се оттегля, а последните войски напускат страната през 1998 г. Западните лидери смятат, че се е открил нов международен ред на мир, демокрация и глобализация и че търговията ще донесе мир. След края на Студената война те вече не са толкова заинтересовани от това сами да налагат този мир.
Експериментът с многопартийната демокрация в ЦАР, както и в много от бившите колонии на Франция, не доведе до създаването на силна държава или стабилно управление. Вместо това ЦАР се превърна в държава с многобройни военни формирования, в която бунтовнически групи и предприемчиви наемници започнаха бунтове, които често бяха само прикритие за бандитизъм. Един от тези бунтове успя през 2013 г., когато свободна група от наемници и предимно мюсюлмански бунтовници завладя властта и свали тогавашния президент Франсоа Бозизе. Това обединение, известно като Селека, беше на власт в продължение на една година, през която управляваше с безразсъдна и почти произволна жестокост, като извършваше масови убийства, изземаше къщи на цивилни, изнудваше и грабеше на воля. Една формация от групи за самозащита, известна като „Анти-Балака“, отвърна на удара, което предизвика цикъл от жестоки братоубийства, станал известен като „Кризата“. В най-лошия момент, през декември 2013 г., в Банги са убити 1000 души за един уикенд. Четиристотин хиляди души избягаха в джунглата или в страни като Камерун. Имах много труден разговор с човек на име Крепин Бото, ръководител на организация за защита на правата на жертвите, който е работил като служител на бензиностанция, когато е бил отвлечен и измъчван по време на боевете. Животът му бил спасен само защото една мюсюлманка видяла какво се случва и решила да се намеси. „Бях измъчван без причина, разбирате ли?“ – каза ми той. „Мога да го обясня, но когато го напишете, това не означава нищо. Просто още един човек, който е бил измъчван“.
В края на 2013 г. в страната бяха прехвърлени френски войски, а ООН изпрати MINUSCA като по-дългосрочни мироопазващи сили. Подкрепяният от Селека президент беше принуден да подаде оставка. Но нито французите, нито MINUSCA бяха в състояние да водят война в провинцията, където бунтовниците се прегрупираха. Към този момент ЦАР беше напълно зависима от помощта и сигурността на външния свят. Елитът на страната разви външна политика на „хитра жертва“, като играеше с чужди сили и групи за помощ за средства и подкрепа, както я описва антроположката Луиза Ломбард. „Преди концесиите се предоставяха предимно за добив на ресурси“ – пише тя, – „но сега чрез чуждестранната помощ всички прерогативи на правителството също бяха превърнати в концесии, което се равнява на цялостно изнасяне на суверенитета на страната.“
Кризата е определяща травма за жителите на Централна Африка. Мирът и сигурността надделяха над съображенията за демокрация и върховенство на закона. Много хора в ЦАР станаха цинични по отношение на слабите, макар и предполагаемо демократични държави, които Западът подкрепяше в региона. Във франкофонска Африка се надигна вълна от недоволство и скоро едно ново поколение лидери започна да обвинява Франция и Запада, че проповядват либерални ценности, като заедно с това държат страните им в бедност и зависимост. „Това са въпросите, които моето поколение си задава“, заяви младият президент на Буркина Фасо Ибрахим Траорé пред аудитория на последната среща на върха Русия-Африка. „Питаме се как така Африка, с толкова много богатства в нашата земя… как така Африка е най-бедният континент? Защо Африка е гладен континент? И защо нашите лидери трябва да ходят по цял свят да просят?’
Въпреки дългогодишната помощ за развитие, страните в орбитата на системата на Франсафрик все още в по-голямата си част не разполагат с инфраструктура и достъп до капитал, които биха им позволили да експлоатират собствените си ресурси. Китай, който предлага бартерни сделки за инфраструктура срещу концесии за ресурси и понастоящем прави преки чуждестранни инвестиции в африканските държави в размер на 5,6 млрд. долара годишно, се възползва от тази ситуация, като се втурва в по-стабилни държави като Ангола. Но този модел не работи навсякъде. Когато САЩ и Франция се оттеглиха, в голяма част от Африка на север от екватора се разрасна прилежаща ивица от войни на ниско ниво. Много от тези конфликти нямат изгледи да приключат скоро. Затова добивът на ресурсите на континента все повече се превръща във въоръжена операция.
Девет китайски миньори са били убити при нападение в джунглата няколко месеца преди да пристигна в Банги – най-жестокото единично нападение срещу китайски граждани в Африка от Студената война насам. Западните анализатори в областта на сигурността сега прогнозират, че Китай, подобно на Русия преди тях, ще започне да изпраща частни военни компании, за да защитава ресурсните си интереси на континента. „В миналото Съединените щати и Франция имаха водеща роля в провеждането на антитерористични и антипиратски операции в региона, което помогна за защитата на китайските инвестиции от преки заплахи“ – се казва в един доклад на Центъра за стратегически и международни изследвания. „Отминаха дните“ – пише в друг доклад на Центъра – „когато минните компании, които развиват дейност в Африка, можеха да разчитат на западния чадър за сигурност“.
Дори Руанда – главната военна суперсила в Екваториална Африка – научи, че държавите, изправени пред въстания, с удоволствие приемат въоръжена подкрепа за защита на ресурсните интереси. Страната е изпратила войски за защита на газови находища и рубинени мини в Мозамбик. Тя изпрати около 2000 военнослужещи в ЦАР в рамките на MINUSCA, както и още 1200, разположени в рамките на двустранно военно споразумение – общо повече от руснаците. Руанда разполага с много малко собствени ресурси, но в ЦАР им бяха предоставени концесии за добив на злато, диаманти и дървен материал. Свързаните с държавата руандийски компании също така са получили достъп до значителни площи земеделска земя – ценен ресурс за една малка страна, в която голяма част от обработваемите земи вече са разработени. „Тук всичко е предизвикателство“ – каза пред репортери руандийски бизнесмен, след като нае местни жители да изсекат с мачете от джунглата ранчо за добитък с площ 40 000 акра. „Няма жилища, няма вода, няма електричество. Когато дойдох, всичко беше гора“.
След два дни все още чаках визата си. В един магазин в съседство с хотела изпих по едно питие с мъж на име Еужен Симплис Туабона, някогашен марксист и депутат, който сега живее предимно във Франция. Предположих, че е на около 60 години, но той ме смъмри, когато го попитах. Тук имаме една поговорка – каза той. „Il faut pas demander l’âge des grand-frères“ – не питай за възрастта на чичовците си. Изпий сега едно уиски – каза той и ми наля четири пръста уиски.
Исках да поговоря с него за антизападните настроения, които се вихрят във франкофонска Африка. Аз съм левичар – каза той. „Знаеш ли какво имам предвид като африканец? Излязох от интернационалистическото движение. Бях обучен в Москва и Румъния. Имах две румънски съпруги. Имахме интернационална мечта.“
Той каза, че западняците са глупави, когато смятат, че внезапният изблик на антиимпериализъм е резултат от руската пропаганда. „Това е нещо по-старо, отколкото руснаците вероятно предполагат“, каза той. Той разказа за конгоанския пан-африкански лидер Патрис Лумумба, който е свален от власт в резултат на заговор, организиран от белгийците и подкрепен от ЦРУ през 1960 г., както и за Томас Санкара, антиимпериалистически настроения президент на Буркина Фасо, който е убит през 1987 г. след тригодишно революционно управление, в което отказва да взема пари от МВФ, прави страната самодостатъчна в селскостопанско отношение и се опитва да я изведе от френската орбита. „Знаят ли хората в днешна Америка кой е Томас Санкара? Ще трябва да им обясните кой е той. Това наследство е по-важно от това, което Русия прави сега, защото Западът си го причини сам. Имахте хора, които искаха да развиват Африка за нас, по наш собствен начин, а след това бяха убити. Ние обръщаме внимание на подобни неща. Ето защо има ‚Вагнер‘.“
Изглежда, че централноафриканците никога не са споделяли същите трудности, които западните журналисти изпитват при описанието на групировката „Вагнер“. Те обикновено приемат за даденост, че тя действа в интерес на руската държава. До смъртта на тримата ѝ най-високопоставени лидери в самолетна катастрофа миналата година и „Вагнер“, и Русия се стремяха да поддържат впечатлението, че групировката действа независимо. Това беше до известна степен вярно – „Вагнер“ имаше собствени източници на приходи и действаше извън официалните структури на руския военен и разузнавателен апарат. Особено в Африка групировката изглежда се е самофинансирала. Но тя никога не е била самостоятелен геополитически актьор. Групировката е получавала финансова подкрепа от държавата и е работила в тясно сътрудничество с руското външно военно разузнаване ГРУ. От ролята си в Източна Украйна, където започна да действа през 2014 г., през Либия, Судан, Сирия и сега Мали, групировката предостави на Русия начин за провеждане на чуждестранни операции, като същевременно сведе до минимум официалните военни жертви и създаде объркване сред западните наблюдатели относно това какво всъщност върши. Но след бунта на „Вагнер“ миналата пролет Москва изглежда реши, че групировката е твърде независима. Путин публично призна, че тя е получила милиардно държавно финансиране, а руското разузнаване започна да поема пряк контрол върху потоците от приходи и политическите мрежи на „Вагнер“.
От 2018 г. „Вагнер“ е в ЦАР. Подкрепата им позволи на президента Туадèра и неговите съюзници да управляват по все по-драконовски начин, но много хора в страната изглеждат щастливи да приемат наемници в замяна на стабилност. Попитах Туабона дали смята, че поканата на „Вагнер“ е била полезна.
Но той беше приключил с политическите разговори за деня. „Не мисля, че това вече има някакъв смисъл“ – каза той. „Вече няма идеологии, а само интереси.“
В реално време се раждаше реална шпионска история. През септември един човек на име Майкъл Сток беше долетял до Банги, за да се срещне с членове на вътрешния кръг на Туадèра. Сток е основател на американска консултантска компания в областта на сигурността, наречена Bancroft Global Development. Според биографията, публикувана от компанията той „е завършил с отличие Принстънския университет и е пето поколение потомък на […] инвестиционни банкери“. Дошъл е, за да договори споразумение за сътрудничество в областта на сигурността, макар че говорителят на компанията нарича всичко това само „рамка за обсъждане на евентуални бъдещи дейности с правителството на ЦАР“. Съобщава се, че го е придружавал друг служител на Банкрофт, Ричард Ружè. Ружè е добре познат във френските кръгове за сигурност: някога е работил под името полковник Сандърс за известния френски наемник Боб Денар, който е организирал четири преврата на Коморските острови. Денар е жив изразител на системата Франсафрик, който от началото на шейсетте до края на деветдесетте години организира всевъзможни наемници да се бият в малки войни из цяла Африка, винаги с оглед на френските политически интереси. Самият Ружè ръководи отряд от чуждестранни бойци по време на гражданската война в Кот д’Ивоар, започнала през 2002 г. Той е първият човек, осъден по силата на южноафрикански закон, който забранява набирането на наемници в страната, за което получава петгодишна условна присъда. „Кажете на хората, че в бизнеса с наемници няма пари“ – каза той по време на изслушването на присъдата си.
Но в бизнеса на Банкрофт има пари. Повече от десетилетие компанията развива дейност в Сомалия, където е изградила база в близост до летището в Могадишу. Тя е основен играч в страната, отговорен за формирането на антитерористични части в дългогодишната война срещу ислямистката бунтовническа групировка „Аш-Шабааб“. Държавният департамент на САЩ предоставя средствата за тази дейност. През последните няколко години компанията е декларирала приходи от около 20 млн. долара годишно.
Когато се появиха новините за срещата на Ружè и Сток в Банги, хората стигнаха до заключението, че американското правителство използва компанията, за да извършва натиск в страната. За първи път за срещата съобщи Africa Intelligence – издание, което взима близо хиляда долара годишно за абонамент и е основано под друго име от френския журналист и историк на Франсафрик Антоан Глейзър, истинският архетип на определен вид отхвърлен френски журналист в Африка – човекът, който познава всички, чува всеки слух, живял е навсякъде. Той е извор на дълбоко вътрешна информация, често получена от втора ръка, и репортажът му за Банкрофт остава до голяма степен незабелязан в англоезичния свят.
Докато бях в Банги, Ню Йорк Таймс публикува друг материал за срещата със заглавие „Битката за влияние се разгаря в сърцето на операциите на ‚Вагнер‘ в Африка“. Кореспондентът на Ню Йорк Таймс Елиан Пелтие потвърди историята за срещата на Банкрофт с правителствени служители и се позова на неназовани източници, според които администрацията на Байдън е предложила сделка: „помощ за сигурността в замяна на облекчаване на изтеглянето на ‚Вагнер‘.“ Пелтие съобщава, че специалният съветник на Туадèра Фидел Гуанджика е казал, донякъде загадъчно, че има краен срок за тази сделка – до декември правителството на ЦАР трябва да реши дали да остане с „Вагнер“, или отново да си „партнира“ със Запада.
Не знаех колко напрегната е ситуацията, преди да беше излязла статията в Ню Йорк Таймс. Направих кратка разходка от хотела, за да разгледам Maison Russe, руския културен център, който се е превърнал в символ на присъствието на Wagner Group в страната. В съзнателна имитация на филиал на Alliance Française той предлага езикови курсове, филмови прожекции и концерти. В него има въртележка и детска площадка. Когато я видях, тя беше осветена с коледни лампички. Официално центърът се ръководи от млад и леко изнежен мъж на име Дмитрий Сити, бивш служител на онлайн фермата за тролове, използвана от „Вагнер“ в пропагандните ѝ операции в чужбина. Сити, чиято съпруга е френска гражданка, а самият той е живял от време на време във Франция, е най-видимата руска фигура в страната и съдружник в Midas Resources, компанията, която е поела голяма част от златодобива в страната. Мидас е една от няколкото свързани с „Вагнер“ компании, които работят в ЦАР и според изтекла американска телеграма генерират до 1 млрд. долара годишно от страната – удивителна оценка, като се има предвид, че официалният БВП на страната е едва 2,3 млрд. долара годишно. Тези дружества разчитат на логистичната и финансовата мрежа, която „Вагнер“ е изградил в цяла Африка – от Мадагаскар до Камерун и Судан, като избягват американските санкции и пренасят стоки в и от страната. Парите помагат за финансирането както на операциите на „Вагнер“ в Африка, така и на екипировката му в Украйна. Сити е собственик и на Africa Ti L’Or, така наречената bière Russe [руска бира], рекламирана на билбордове из цял Банги. Носят се слухове, че той има нещо общо с двата опита за подпалване на пивоварната „Кастел“, собственост на французите. Ръката му пък едва не е била откъсната от пакетна бомба през декември 2022 г. – нападение, за което той обвинява френското разузнаване. В отговор млади проруски настроени мъже подпалиха местния офис на DHL и вдигнаха бунт пред френското посолство и офисите на Европейската комисия.
Бях от другата страна на пътя, когато минавах покрай мястото, и за момент погледнах надолу, за да изпратя съобщение. Когато погледнах отново нагоре, двама млади чернокожи охранители в камуфлажни дрехи ми подсвиркваха и махаха. Мислеха, че съм снимал. Казаха ми да пресека улицата и да дойда при тях, което аз отказах да направя. Те пребягаха през улицата, като спряха движението. Единият хладнокръвно вдигна пушката си, а другият се приближи и притисна гърдите си към рамото ми. Наредиха ми да отключа телефона си и прегледаха снимките ми. „Какво правехте? Това е военна база“ – повтаряха те. „Това е военна база.“
Руската намеса в ЦАР започна за първи път през 2017 г., когато руският външен министър Сергей Лавров помогна на правителството на Туадèра да получи освобождаване от оръжейното ембарго на ООН, въведено по време на гражданската война. Той предложи дарение на малки оръжия – снайперски пушки, гранатомети и АК-47 – за малобройната и слабо обучена армия на ЦАР. Франция, в опит да запази влиянието си, отговори, като предложи пратка с автомати, иззети от въоръжени групировки в Сомалия. ЦАР реши да приеме руското оръжие. „Западът не е много обичан от много страни. А мнозина виждат в Русия страната, която ще се противопостави на Запада“, злорадства по това време руският историк Дмитрий Бондаренко.
Това беше началото на популисткия обрат във френскоезична Африка, който Русия се опита да насърчи. През 2018 г. Кремъл покани Кеми Себа, млад, харизматичен активист, който от години участва в радикалното афроцентристко движение, да посети Москва. Себа е основна фигура в новото пан-африканско движение, което тогава набираше скорост. Неговите лозунги са „суверенитет“, „самоопределение“ и „достойнство“, а по същество това е революционно движение, призоваващо към масова мобилизация срещу корумпираната, свързана с Франция политическа класа. Голяма част от този гняв беше естествен. Но антизападната реторика се вписваше точно в желанието на Русия да запази привидна автономност в световната икономика. Русия започна да финансира кампании в социалните медии, обвиняващи Франция за бедността и несигурността в Африка, с различен успех, от Мадагаскар до Мали. В ЦАР те подкрепиха национална радиостанция, наречена „Радио Ленго Сонго“, и организираха антифренски демонстрации и демонстрации срещу ООН.
Когато наемниците на „Вагнер“ се появяват за първи път в страната, те са официално известни като „цивилни съветници“. Но към 2020 г. мисията им започна да става ясна, когато бившият президент Бозизе поведе коалиция от бивши бойци на Селека в нападение, което стигна чак до покрайнините на Банги. Нелесна коалиция от войски на „Вагнер“, войници на ООН и руандийски редовни части отблъсна бунтовниците обратно. Бунтовниците, сега известни като ККП, се прибраха в джунглата и продължиха да се бият.
„Вагнер“ води война на унищожение срещу тях, следвайки сардоничната директива „да не се оставят следи“. Трудно е да се определи колко бойци на „Вагнер“ е имало в действителност в страната, но според оценките пикът е бил около 2500 души, след което броят им се е свил до около 900 след смъртта на основателя на организацията Евгений Пригожин. „Вагнер“ също така е набрал около 5 000 местни бойци. „Наричаме ги черни руснаци“, каза ми служител на посолството в Банги. „Те са най-страшните.“
Според неотдавнашен доклад на групировката за наблюдение The Sentry много от бунтовниците са мюсюлмани, а „Вагнер“ изглежда е избрал за целта традиционно полуномадската етническа група Пеул. Те разрушават пастирски лагери и села, грабят злато и добитък, за да ги продадат в Камерун. Наредили са на воюващите с тях войници от Централноафриканските въоръжени сили да изнасилват групово жени и непокорни другари по оръжие. „Те обвиняват пеулите за всичко“ – каза ми Ален Нзило, основател на Corbeau News Centrafrique (CNC), новинарски сайт, който е забранен в ЦАР от 2021 г. насам. „Там няма журналисти, няма медии“, каза той. „Току-що в Бокаранга – стигнаха там преди две седмици – убиха двама души, изнасилиха едно момиче. В джунглата „Вагнер“ е цар.“
При умиротворяването на селските райони „Вагнер“ завзема мини, които са държани от въоръжени групировки. Неработещите мини започват отново да произвеждат. „Вагнер“ поема контрола над единствената индустриална златна мина в страната в Ндасима. Първоначално тя е била собственост на канадската компания AXMIN Inc., която прекратява дейността си по време на насилията през 2013 г. През 2020 г. правителството прехвърля разрешителното на Axmin на Midas Resources. Концесията на Ндасима се намира на обширен терен – 138 квадратни мили. За да започне промишлено производство, „Вагнер“ е трябвало да го превземе от християнска милиция от бивши бойци срещу Балака. Те наемат 300 работници, дават им лични карти с персонализирани QR кодове и провеждат кампания за „прочистване“, като прогонват местните миньори, които обвиняват, че копаят незаконно. „Забраниха на всеки да копае в Ндасима“, казва свидетел от село, разположено на 17 мили от обекта. „Убиха четирима копачи, които имаха над 200 милиона CFA и 50 килограма злато. Те откраднаха всичко. След това заляха с бензин хората, които бяха вързани, и ги запалиха.“
Понастоящем се смята, че Ндасима произвежда злато на стойност близо 300 милиона долара годишно. Златото е лесно за транспортиране и разтоварване на международните пазари и руската държава вероятно печели директно от милиардите долари годишно, които „Вагнер“ печели от злато, добивано от страни като ЦАР и Судан. Много малка част от това е била нарушена, след като „Вагнер“ е започнал бунта си в Русия. Фидел Гуанджика се появи пред телевизионните камери в деня след смъртта на Пригожин, облечен в тениска с надпис je suis wagner. В страната се е преместил руски разузнавач на име Денис Павлов, който е част от усилията да се поставят мрежите на „Вагнер“ под пряк държавен контрол. Но името на „Вагнер“ не изчезна и руските сили в Африка продължават да използват емблемата на групировката с мъртвешка глава
„Руснаците наистина донесоха мир тук“ – каза ми една собственичка на магазин за дрехи на име Соня Пона. По време на сраженията през 2010 г. тя е трябвало да избяга от страната в Камерун. „Но сега тук е мирно. Мога да имам собствен бизнес. Бяхме френска колония, а сега сме руска. Може би след това ще бъдем американска. Хубаво е да имаш избор. Тя беше само един от многото хора, с които разговарях, които изпитваха смесени чувства към присъствието на Групировката „Вагнер“ в страната.
Знаем за практиките им, знаем за жените и момичетата, които карат в камионите си – каза кардиналът на Банги пред New York Times. ‘Те не са ангели и се държат жестоко’, каза той. Но все пак те са по-малкото зло.
Люис Мадж, ръководител на „Хюман райтс уоч“ за Централна Африка, ми каза, че Вашингтон е осъзнал твърде късно колко отчаяно централноафриканците се нуждаят от сигурността, която носи „Вагнер“. Гледах как се харчат милиони и милиони долари за мироопазващи групи – каза той. „Вагнер“ поне има някакъв успех в изтласкването на въоръжените групировки в периферията на страната“.
Меката сила и помощта за развитие се оказаха по-малко значими от простия факт на осигуряване на сигурност. Американците са закъснели в играта – каза Мадж, когато споменах Банкрофт. „Знам със сигурност, че те искаха руандийците да бъдат жизнеспособно решение. Те искаха руандийците да поемат тежестта.“ Той каза, че не смята, че навлизането на американска частна военна компания непременно би било лошо. „Ако Банкрофт успее да не злоупотребява с местното население и може да осигурява аспектите на сигурността, които изпълнява „Вагнер“, тогава това обективно би било нещо добро.“
Леже-Серж и аз бяхме арестувани, когато отидохме да вземем визата ми. По-късно Държавният департамент на САЩ ме информира, че технически не съм бил арестуван, а само „задържан“. Но те не са били там, когато мъже с оръжия ни наредиха да се качим в задната част на една Тойота „Хилукс“ и ни откараха в централата на Дирекцията за наблюдение на територията. Това беше преоборудван транспортен склад на брега на реката, който всички наричаха „пристанището“. Намираше се на същия участък от крайбрежния път, на който се намираше и моят хотел.
Един войник ни изведе по бетонни стълби и ни настани на дървена пейка в тесен коридор, докато чакаме. Известно време ни разпитваше полковник на име Ивон Мгара, който имаше дрезгав глас и толкова силен акцент, че ми се налагаше да го моля да повтори. Беше много раздразнен, когато ни изпрати при генерал Денис Мбайгуме, който отговаря за службите за вътрешна сигурност на страната. Мбайгуме беше висок мъж, облечен в костюм в цвят бордо. Седеше на голямо дървено бюро, на което нямаше почти нищо освен табелката с името му – секретарката му отвън имаше единствения компютър, който видях в цялата сграда. Той ме попита с какво се занимавам. Леже-Серж протестираше, че имам съответната журналистическа акредитация, но генералът изглежда не се интересуваше от едното или другото.
Леже-Серж беше много нервен и продължаваше да повтаря, че не иска да му се налага да бяга или да оставя децата си, както е било по време на гражданската война.
„Знаеш какви проблеми сме имали в тази страна“ – каза му Мбайгуме. Той премина на санго, националния език, и макар че не разбирах какво си говорят, фразата La Crise все се набиваше в ушите ми. Мбайгуме отново премина на френски. „Искам да знам какво сте си мислили – каза той, – когато сте довели такъв човек тук? Как можахте да бъдете толкова глупави?“
Каза ни да чакаме отвън и полковник Мгара отново пое управлението. Той разговаря известно време с Леже-Серж на санго.
„Всичко ще бъде наред“ – каза ми Леже-Серж, когато се обърна. „Говорим на санго. Ето, това означава, че няма проблем.“
Не се получи по този начин. Полковникът отведе всеки от нас поотделно за разпит. Той записваше отговорите ми с химикалка в малки спретнати редове с курсив върху листове хартия за принтер. Държа ме два часа и попълни поне двайсет страници. Не можех да повярвам, че ръката му не се е схванала. Искаше подробности за живота ми. „Как е възможно да нямате деца“ – попита той в един момент. „Защо идвате тук, за да правите това, а дори нямате деца? Това е странно решение.“ Отговорих на въпроси за това къде съм ходил в началното училище и колко пари имам в банката.
„Какво искате да знаете за страната?“ – попита ме той. „Ако просто искате да узнаете нещо, защо не можете да се обадите? Нямате ли WhatsApp?“
Беше ми трудно да му обясня, че искам да напиша дълъг и донякъде личен материал за британско литературно списание.
„Мислеха ли, че сте шпионин?“ – попита ме по-късно Люис Мадж. Разказах му за опитите си да обясня, че пиша за Granta.
„О, да“, засмя се той. „Прецакали са ви.“
Генералът влезе и разговаря с полковника за друг американец, който е бил задържан на летището, уж за опит да влезе без виза – въпреки че от години американците могат да кандидатстват за визи при пристигането си. Той се казваше Алекс и беше дошъл в ЦАР като част от онлайн общност, наречена Every Passport Stamp – група „за сериозни пътешественици“, както пише на страницата им, „изследващи всяка страна по света“. Той беше наполовина азиатски технологичен работник от Сан Франциско и току-що се беше оженил за жена, с която се беше запознал в Колумбия.
Беше взел със себе си ръководителя на местна туристическа компания, Оноре, 34-годишен син на семейство с добри връзки от Банги. Оноре имал гражданство на ЦАР, Франция и САЩ и оставил съпругата и децата си в Далас, за да се върне в страната, където започнал бизнес с отдаване на коли под наем и туристически гидове. Беше едър, с леко властно поведение и като че ли никога не излизаше където и да било без антураж от мъже-прислужници и жени-секретарки, няколко от които го чакаха отвън.
Двамата се обаждаха по телефона. Оноре се свърза с министърката на културата, която дойде да ги посети лично. Тя не можа да направи нищо. ДНТ беше под контрола на министъра на вътрешните работи – заплашителна фигура на име Мишел Никей Насен, който е близък с президента Туадèра, а преди това е ръководел тайно разузнавателно бюро, което е работело с високопоставени руснаци в Банги и е предоставяло разузнавателна информация директно на президента.
Алекс се обади в посолството на САЩ. Няколко часа по-късно пристигна екип от Държавния департамент на САЩ. Двама местни дипломатически служители – яки млади момчета от Бюрото за дипломатическа сигурност, федералното правоприлагащо звено на Държавния департамент – пристигнаха заедно със слаб, среброкос аташе на посолството на име Педро Кампо-Буе, който ни посрещна и отиде да говори с генерала. Един от агентите ме помоли за потника ми, за да може да скрие пистолета си, преди да придружи Педро.
„Това не е нарушение“ – каза ми по-късно Педро. „Не сте направили нищо нередно. Не мога да кажа какво точно според мен се случва, но вие сте журналист и мисля, че можете да предположите сам“. Полковникът заповяда на Леже-Серж, Оноре, Алекс и мен да отидем в килията за задържане на долния етаж. Над прозорците имаше бодлива тел и въоръжен пазач ни наблюдаваше. Един от агентите на дипломатическата охрана, мускулест млад бял мъж от Албукърки на име Джаред, ни донесе вода и протеинови блокчета. „Току-що погледнах килията, в която казват, че ще спите“ – каза той. „Казано най-просто, едва ли ще искате да спите там.“
Малко по-късно ни извикаха отново при генерала, който ни нареди да предадем телефоните си и да му кажем паролите си, които той записа на чист лист хартия от принтер. Първоначално отказах и се опитах да предам моя на Джаред. „Не мога да ви наредя да предадете телефона си тук“ – каза Джаред. „Но ще ви посъветвам много настоятелно да направите това, което той казва.“
Иска ми се да можех да кажа, че всичко това беше вълнуващо, но то беше просто объркващо, уморително и скучно. Всички знаеха, че каквото и да се случваше, всъщност не ставаше дума за визи. Никой дори не спомена визовия въпрос, докато не доведоха Алекс и Оноре от летището. „В момента в правителството има много вътрешна динамика“ – прошепна ми Педро. Говореше официално, докато поемаше големи глътки ароматен дим от устройството за пушене IQOS. „Мога да ви кажа, че с това се занимава министърът на вътрешните работи, а това може единствено да усложни нещата.“
Накрая генералът се съгласи да ни освободи под отговорността на Държавния департамент, макар и без паспортите и телефоните ни.
„Merci, mon général!“ – възкликна Педро, когато това беше обявено, с въздишка на облекчение, която ме накара да си помисля, че се е притеснявал. „Merci, merci, mon général.“
На следващата сутрин не чух нищо от Леже-Серж. След разпита той си тръгна към къщи, а Джаред откара мен и Алекс в брониран Land Cruiser до Hôtel Oubangui. Отидохме да се видим с Оноре в Hôtel Ledger, грандиозното колониално имение в кремав цвят, където министри, бизнесмени и чужденци се разхождат край басейна или играят тенис. Започнахме да пием и с Оноре се заговорихме.
Баща му е бил дипломат при предишното правителство. Оноре е учил в колеж във Франция, преместил се в Далас, получил американско гражданство и е живял в САЩ, когато през 2017 г. се е запознал с президента Туадèра на сбирка за емигранти от ЦАР в хотел в Ню Йорк. Той разказва, че Туадèра му казал, че страната има нужда от млади хора като него. „Много е силно“ – каза ми по-късно той, – „когато президентът на страната ти те погледне в очите и ти каже: ‚Имаме нужда от теб‘.“
Той не беше сигурен дали да се върне. Семейният му дом е превзет от Селека, когато те идват на власт, а чичо му е бил убит от боец, който искал да открадне велосипеда му. Но през 2019 г. той решава да се върне. „Направих скок“, казва той. „Взех това решение, че ще се върна и ще се отблагодаря“.
Подобно на мнозина в страната, той оценява високо постигнатото от руснаците и руандийците. Оноре се хвърля в изграждането на голяма къща и бизнес с отдаване под наем на камиони и частни автомобили, както и в малко странично екскурзоводство. „Беше невероятно, беше динамично“ – казва той. „Имахме чувството, че нещата най-накрая се променят.“
След 2013 г., най-тежките боеве в нашата история, с труповете по улиците и ужасните неща, които се случиха“ – каза той, – „на хората им беше писнало и казаха ‚никога повече‘. Така че, когато видяхме миротворческите сили, които дойдоха…“ Отначало помислих, че говори за ООН, но той имаше предвид руснаците. „А след като бахме видели Франция и международната сила преди това, която беше просто слабост? Ние казахме ‚добре‘.“
„Когато изтласкаха бунтовниците, бяхме щастливи, пляскахме с ръце“ – каза той. „Защото знаехме какви ще са последствията. Свикнали сме с жертвите, толкова сме свикнали в нашата история да бягаме. А този път можехме да кажем: ‚Никъде няма да ходим – руснаците са обезопасили столицата‘.“
Попитах го за антизападните настроения на континента. „Всичко идва от тази история, в която се чудим защо сме толкова изостанали“ – каза той. „Знаем, че сме богати, че земята ни е толкова богата. Хората започнаха да се питат за причината, поради която не се е случил напредък. Отговорът на този въпрос в устата на всички си остава Франция“.
Правителството на Туадèра развива това чувство, смята той. „Нашите родители, поколението на хората в правителството, не сочеха с пръст към себе си. Те бяха поколението, което не се изправи. Те твърдяха, че ако се опитат да направят нещо, ще бъдат убити или Франция ще ни блокира. Винаги имаше причина да не се изправим“.
Но сега той смята, че са оставили ситуацията с Русия да отиде твърде далеч.
„Знаеш за убийствата извън столицата“ – каза той. „Изнасилванията. С течение на времето те станаха много жестоки. Сякаш вече не им пука от нищо, а тук е тази ничия земя, където могат да правят каквото си искат.“
Изглеждаше разтревожен, когато го попитах как вижда бъдещето. „Играта тук е много проста“ – каза той. „За всеки партньор: ние имаме ресурсите, те имат парите. На нас ни трябват пари. Но как да намерим справедлива стратегия? Имаме ръководство, което не може да го направи. Не знам дали някога ще го направим.“
„Вагнер“ е завладял страната по много начини и извлича големи ползи от ресурсите ѝ. Но го е направил със съдействието и доброволното участие на много хора в ЦАР, които смятат, че тези ресурси изобщо нямаше да се използват, ако ги нямаше руснаците.
„Много от централноафриканците мислят за златото и диамантите по различен начин от хората на Запад“ – каза ми журналистът Джон Лехнер, който пише книга за „Вагнер“. Той е живял в Банги, говори френски, санго и руски и е прекарал години в интервюиране на бойци на „Вагнер“. „В Централна Африка хората си изкарват прехраната така. Те преценяват нещата въз основа на това – има ли сигурност около мините, за да можем да отидем да работим в тях? Те не се интересуват толкова от това къде отиват полезните изкопаеми, колкото от стабилна заетост. „Вагнер“ получава златото и диамантите, но също така осигурява и мъже, които да сложат край на гражданската война“.
Разпространената на Запад история за всемогъща руска сила, дошла да посее хаос и да лиши страната от ресурсите ѝ, е твърде проста. „Това е история, която се вписва в прийомите на всички. Виждате гнусни руснаци и си мислите за „Сърцето на мрака“, за военачалници в Африка. Но в ЦАР има 1 500-2 000 наемници“, каза ми Лехнер. „Така че очевидно те не контролират всичко. Това е страна във война – никой не контролира всичко. Очевидно е, че те не контролират напълно ситуацията, защото има много хора, които ги нападат и убиват“.
„Разбира се, това, което прави ‚Вагнер‘, допринася за конфликта“ – каза той. „Но това е по структурен начин. Ако бяхте казали на американските войници в Афганистан през 2000 г., че създават повече талибани, сигурно щяха да се развикат: ‚За какво, по дяволите, говориш?‘. – но в структурно отношение се е случило точно това.“
Не бях чувал нищо за Леже-Серж, защото ДНТ го арестувала в нощта, когато се прибрал у дома. Върнали го на пристанището за допълнителен разпит. Беше разтреперан, когато най-накрая се свързах с него. Не беше спал в килията, защото твърде много го притеснявали комарите. Беше развил малария и изглеждаше ужасно. „Това е работата“ – каза той, докато се поздравявахме с притиснати юмруци. Алекс му даде малко Маларон[2].
Оноре, Алекс и аз все още чакахме новини от ДНТ или Държавния департамент. Прекарахме много време, висейки на терасата на хотел „Банги“. Наближаваше националният празник на страната и хотелът издигаше знамена и букети. Реката все още беше широка километри и се движеше толкова бързо, че ревеше като планински бързеи. Младите мъже все пак излизаха да ловят риба с дълги пироги, като въртяха лодките си през вировете и далеч от водовъртежите. В някои следобеди ни наблюдаваха. Двойка мъже спокойно се изправиха и ме следваха, когато напуснах терасата.
Оноре и Леже-Серж бяха много притеснени. И двамата изглеждаха изненадани, че нещата все още не са решени, и си шепнеха на санго, когато се срещахме на закуска. Алекс и аз пиехме твърде много, поради липса на нещо по-добро за правене, което придаваше на несигурността и разочарованието физическа проява на деградация и умора – поради това, че сме нещо като задържани. Отначало не забелязах, когато започнах да проявявам симптоми на малария.
Мисля, че ще се опитам да прекося реката – продължаваше да повтаря Алекс. С всеки изминал ден той ставаше все по-безумен. „Бил съм в Афганистан. Бил съм на много места. Чел съм какво се случва с хората на места като това.“ Жена му го беше накарала да се откаже от приключенските пътувания. Приятелката ми пък смяташе за смешно, че съм отишъл да пиша за екстракция, а сега може да се измъкна от ЦАР само ако американските специални сили изпратят екип за екстракция.
Първите две вечери излизахме. Отидохме в редица барове, където се подвизаваше младият елит и международната публика. Чувствах се като в Атланта. В крайна сметка пихме с един човек от Хюстън на име Шак, който знаеше за нашето положение. Изглежда, всички бяха вече чували за нас. Той беше на трийсет години и беше в Банги, за да започне строителен бизнес. ‘Добре сме, човече, справяме се. Ако искаш да печелиш пари, трябва да отидеш на места, където хората не искат да отидат. Справяме се с шибаното всичко. Аз дори не говоря френски!“
Казах, че трябва да се върна някой път и да започна бизнес. „Вземи ми номера, братко“ – каза той. „Това, което хората не правят, е да поемат шибани рискове. Тук е много рисковано. Така че това са пари.“
Отидохме в друг бар, наречен Sango, място с някакъв дубайски шик декор, в което се сервираше шиша [наргиле] и индийска храна. Когато си тръгнахме, не можахме да намерим такси. Шофьорът на Оноре се беше прибрал вкъщи. Излязохме на главния път, за да потърсим такси, и изведнъж спря камион, пълен с полицаи. Мъж с АК-47 ни нареди да се качим отзад. Бяха петима или шестима полицаи и всички крещяха. Откараха ни в полицейския участък и комисарят започна да ни крещи. Каза ни, че е незаконно да излизаме в страната без паспорт. Но той не ни беше помолил да му покажем паспортите си. Значи и той е знаел за нас. Искаше пари. Бях похарчил почти всичките си пари в бара и имах в себе си само 5000 CFA – около осем долара. Алекс имаше 400 щатски долара и му ги даде. Пуснаха ни.
От този момент нататък бяхме затворени в хотела. Хапчетата за малария ми подействаха след няколко дни. Заболяването отслабва мускулите на тила, което те принуждава да се движиш прегърбен, като куче. Начинът, по който изглеждах и се чувствах, сякаш съответстваше на настроението на всички.
От време на време Педро идваше в хотела да ни провери, пушеше своя IQOS и говореше внимателно за ситуацията. „Тук имат много непрозрачна структура на управление, и това може да бъде объркващо, дори за нас. Особено за нас.“
Придружаваше го Джаред, офицерът по дипломатическа сигурност, който буташе в ръцете ми опаковани войнишки дажби, вода и още хапчета за малария. Изглежда, че се гордееше с това, че се грижи толкова усърдно за мен. Всички мразят правителството, докато не ги задържат в чужда държава, нали така?
В края на месеца най-накрая ни съобщиха, че ни експулсират. Беше денят преди Националния празник и улиците бяха необичайно чисти. Навсякъде висяха знамена. Джаред ни взе с бронирания Land Cruiser. Леже-Серж и Оноре също дойдоха, надявайки се да си върнат телефоните и паспортите.
Когато пристигнахме на летището, полицейският комисар беше там, изглеждаше тържествено и беше облечен в синьо-розов костюм на цветя. Започна да крещи веднага щом ни видя.
„Къде са му панталоните?“ – попита той, сочейки към Алекс, който беше с къси панталони. „Той трябва да носи панталони за това.“ Джаред се извини от името на Алекс.
Стояхме с часове, чакайки някой да донесе телефоните и паспортите ни. Министърката на културата очевидно беше на път, за да се увери, че всичко е минало гладко.
„Както знаете, има много неща, които се случват с Америка и Русия“ – каза Джаред. „И затова някои хора, които са близки до Русия…“
„Министърът на вътрешните работи“ – намеси се Оноре.
„Трябва да се изясни, че те са свръхбдителни. Че се движат отвъд границите на позволеното. И така, ето ни тук – каза той. А министърът на вътрешните работи е…“
„Всички се страхуват от него“ – прекъсна го Оноре.
„Той е ненормален, по принцип.“
Най-накрая ни отведоха в малка стая за задържане, където телефоните ни бяха извадени от сейфа и дадени на друг полицай, който също държеше в ръка нашето Разпореждане за извеждане извън границата (Ordre de Conduite à la Frontière).
Беше странен момент. За Джаред това беше добре свършена работа, доведена докрай. За Оноре това помрачаваше надеждите му да се върне в родината си, за да помага за изграждането на нейното бъдеще. Следващият път, когато разговаряхме, той беше отново в Тексас. За Алекс това беше краят на мечтата му да посети всяка страна на света.
В Париж с мен се свърза репортер на име Франсоа Мазе, кореспондент на RFI за Централна Африка. Той беше чул за нашето задържане. Срещнахме се на кафе близо до Площада на Републиката и аз му казах, че съм смутен от това колко малко информация съм успял да събера. Той не мислеше, че така или иначе би било възможно да пътувам извън Банги. „Нямаше да стигнеш много далеч“ – каза той. „Черните руснаци щяха да те спрат на контролно-пропускателния пункт.“
Той се готвеше да публикува статия за опитите на Вашингтон да изтласка „Вагнер“ от страната. Източниците му казвали, че Банкрофт планира да създаде своя частна военна компания в ЦАР и възнамерява да се занимава с охрана на мини и други активи точно като „Вагнер“. Той цитира неназован френски военен служител, който казва, че американците идват, за да „се конкурират на собствената територия на ‚Вагнер‘ и да сложат край на руската хегемония над институциите в страната“.
„Това разполагане би обяснило административните трудности, които много американци срещнаха през последните месеци в Банги“ – се казваше в материала, когато го прочетох два дни по-късно, – „включително и един журналист, който беше изгонен, въпреки че имаше изрядни документи.“
Изглеждаше, че играта е започнала. САЩ хвърлят ръкавицата на Путин в африканската игра за власт, беше заглавието в Newsweek. Но Държавният департамент опроверга историята. „Департаментът не е давал зелена светлина на Банкрофт да започне работа, както някои погрешно съобщиха“ – заяви говорител на брифинг за пресата. „Фалшиви новини“ – написа ми Педро.
Или американското правителство криеше нещо, или Банкрофт беше решил да започне операции в ЦАР като актьор на свободна практика. Докато бях в Париж, представител на президента Туадèра потвърди, че Банкрофт се установява в страната. „Централноафриканската република е в процес на диверсификация на отношенията си. Ние сме в контекста на възстановяването на националната армия“. Той изброи редица държави, които са предложили инструктори на армията. „Президентът на републиката винаги ни казва: ‚Аз съм готов да работя с всички‘.“
„Това вече не е тайна. Самото правителство го обяви“ – каза ми Ален Нзило, основател на CNC. „Това шокира всички. Хората бяха зашеметени от мисълта, че в страната може да има американци едновременно с ‚Вагнер‘. По принцип си мислят, че това е американска игра, за да се отслабят финансовите потоци на ‚Вагнер‘. Дори въоръжените групировки мислят така“.
„Туадèра е много сложен човек“ – каза ми Нзило. Туадèра е бил негов преподавател по математика в колежа. „Той е много опасен. Може да играе всякакви игри – напълно способен е да каже: ‚Добре, обвинявате ме, че съм купен от руснаците? Вижте сега – ще играя с американците‘. Това е нещо, което той би направил. Но сред населението, на улицата, всички мислят, че американското правителство е замесено“.
В средата на януари Jeune Afrique публикува дълъг материал за случващото се в Банги. Те съобщават, че въпреки всичко, което се говори, Банкрофт има само двама служители в страната. Но заедно с това те добавиха нови пластове интрига – бившият наемник на Банкрофт Ружè очевидно се е срещнал с представители на ЦАР в Париж, придружен от франко-мароканец на име Александър Бенала – човек, който е бил близък интимен и личен охранител на френския президент Еманюел Макрон, докато Бенала е бил обвинен в нападение над протестиращи и е получил тригодишна условна присъда.
Руснаците и техните съюзници знаеха, че нещо се случва. Хасан Буба, министърът на животновъдството и здравеопазването на животните на ЦАР – хитър и ловък бивш чадски шпионин, който е открито свързан с Русия – стартира „комисия за контрол и разследване на дейността на американците в ЦАР“. В началото на февруари Africa Intelligence съобщи, че в Банги е бил арестуван служител на Банкрофт. Правителството отрича това.
Успях да се свържа с Фидел Гуанджика, който ми каза, че Банкрофт наистина работи в страната. Но каза, че това не означава нищо, що се отнася до ново партньорство с Америка. „Повече от шестдесет години експериментирахме със Запада“ – каза той. „Западът никога не е направил нищо в ЦАР, за да донесе мир или истинска демокрация“.
„От всичките десет държавни глави тук сме имали само двама президенти, които някога са били избирани“, каза той. „Патасе, избран през 1993 г., който беше голям приятел на американците. И сега президентът Туадèра, който е голям приятел на руснаците“. Той заяви, че иска „истинска демокрация“, което в случая означава да се позволи на Туадèра да изпълнява функциите си за неопределено време. Един оспорван референдум току-що бе отменил конституционното ограничение от два мандата за президентите на ЦАР.
„САЩ не са донесли демокрация в Афганистан“ – каза той и изреди списък с държави, които са били провалени от САЩ. Това е нещо, което се чува от антиколониалистите навсякъде във франкофонска Африка. Започнах да се ослушвам, но тогава той започна да говори за минералното богатство на страната.
„Днес с Русия имаме проекти“ – каза той. „Но…“ – той направи пауза и сякаш се замисли: – „казват, че ще използват нашия уран, за да правят атомни електроцентрали. Казват, че ще разработват нашия петрол. Казват, че ще направят леярни и рафинерии за нашето злато. Казват, че ще направят национален брокерски център за диаманти. Казват, че ще направят соларни инсталации, защото тук има слънце“. Телефонната връзка беше лоша и го разбирах трудно. Отначало си помислих, че той вярва, че всичко това наистина ще се случи.
„Те си мислят, че все още сме деца“ – каза той. „Както бяхме в годините, когато французите и американците можеха да ни заблудят. Ние сме поколение, в което всички имат дипломи – всички имаме висши образования. Не сме като поколението на нашите родители. Русия ни дава тези обещания. Но ние сме бдителни.“
Попитах го дали не се притеснява, че руснаците са просто нови колониалисти. „Може би руснаците искат да ни колонизират“ – каза той. „И ние ще приемем тази колонизация, ако тя може да ни донесе развитие, ако може да ни позволи да преработваме нашите минерали тук, в собствената ни страна. Тогава ще сме щастливи. Но ако това е колонизация като тази на французите и американците“ – каза той, – „при която те бягат и при най-слабите изгледи за въоръжени сблъсъци? Тогава не си заслужава.“
Това беше мнение, което чувах отново и отново в ЦАР. Хората упрекваха Запада не толкова в жестокост, колкото в слабост. Като американец нямаше как да не преживея злополуката с депортирането като показател за упадъка на мощта на това, което все още се нарича „Американска империя“. Съюзните на Русия лидери в ЦАР, Мали и Буркина Фасо редовно говорят за оттеглянето на Запада от региона като за освобождение. Но бъдещето в ЦАР все още се определя от външни сили, разполагащи с въоръжена сила. Гуанджика не критикува Запада за изпращането на войски, които да охраняват страната, или за експлоатацията на нейните ресурси. Той го критикува за това, че е бил твърде отстъпчив и че не се е осмелявал да позволи на войниците си да умират за мира, който твърди, че иска, и че не се е опитал да използва в достатъчна степен ресурсите, които страната предлага. Според него Западът е държал страната колонизирана, като се е опитвал да избегне мръсната работа, свързана с колонизацията. „Вагнер“ не е имал същите резерви и е спечелил. Други сили на други места щели да научат същия урок.
„Ние вярвахме в Съединените щати, разбирате ли?“ – каза Гуанджика. „Вярвахме в силата на американците. Но честно казано, сега стигнахме до извода, че Америка не е… силна държава.“
„Ще ви дам един пример“ – каза той. „Какво направиха те, когато дойдоха тук през 2003 г.? Дойдоха да се борят с Джоузеф Кони в североизточната част на страната. Прекараха тук пет, шест години, не го хванаха и после си тръгнаха. Къде е тяхната сила? Къде са техните сателити? Къде са всевиждащите им очи? Къде е силата им?“
„Американците ни помагат само с техните неправителствени организации, доброволци и хуманитарна помощ“ – каза той. „Но може ли да се развие една държава само с хуманитарна помощ? Искаме те да създават предприятия в нашата страна. Искаме да разработят нашия петрол! Искаме да дойдат и да проправят пътища, за да стигнем до обектите. Добре, 80 процента от ползите ще отидат при тях. Но ако останалите 20 процента са в наша полза? Това работи.“
Благодарих му за отделеното време. Той ми каза да му се обадя по всяко време. „Винаги съм тук“ – каза той, – „за да подкрепя независимата преса“.
[1] Многоизмерна интегрирана мисия на ООН за стабилизиране в Централноафриканската република (наричана също MINUSCA, което е абревиатура на френското ѝ име Mission multidimensionnelle intégrée des Nations unies pour la stabilisation en Centrafrique). Бел. пр.
[2] Атовакон/прогуанил, продаван под търговското наименование Malarone, е комбинирано лекарство с фиксирана доза, използвано за лечение и профилактика на малария, включително резистентна на хлорохин малария. Бел. пр.
