От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

Kaskerat from Views in the Ottoman Dominions, in Europe, in Asia, and some of the Mediterranean islands (1810) illustrated by Luigi Mayer (1755-1803).

Разград през 1840 г. Гравюра на Жозеф-Мари Жуанин.

 

Разград се намира в историко-географската област Делиорман или в по-ново време Лудогорие, която е разположена в североизточната част на Дунавската равнина. Ако се позовем на древната история на град Разград ще видим, че в района му някога се е локализирало селището Абритус.[1] Има версия, че Абритус е основан от император Траян (98 – 117 г. сл. Хр.), като се стъпва и върху научната постановка, че градът е създаден върху ранно тракийско селище.[2] Населението на Абритус е разнородно – римляни, ветерани от легионите, траки, гърци, преселници – търговци, занаятчии, собственици на земи и местни романизирани жители. Във втората половина на III в. в Абритус е живеело обобщено два вида население – кастелани /castellani/ (обикновени жители на кастела) и цивеси /cives/ – римски граждани, които имали пълна правна защита от римското право всички живеещи в Римската империя да бъдат с римско гражданство.

На следващото стъпало от развитието си – през Средновековието, до сегашния Разград съществува селище под името Хръзград – като част от Втората българска държава. То било разположено югоизточно (или югозападно, или западно) от сегашния съвременен град. В изворите селището се среща и под имената Хръсград, Хризград, Хезарград. Анание Явашов през 1930 г. поставя Хръзград в крепостта на Хисърлъка, т.е. където е бил Абритус и старата римска канаба до него. Йордан Заимов през 1956 г. смята, че Разград е съществувал през цялото наше средновековие, но не го локализира. Борис Недков през 1959 г. приема, че Разград е средновековен български град, издигнат недалеч от развалините на античната крепост Абритус. Страшимир Лишев през 1970 г. отбелязва Разград като селище, което е съществувало през XIII – XIV в. върху развалините на античния Абритус. През 1972 г. Христо Гандев пише, че Разград бил занаятчийско средище от българското средновековие. Според него, то било разрушено от турците през XIV в. и наново заселено след 1490 г. Известно е, че Хр. Гандев е създател на т.нар. „катастрофическа теория“ за превземането на българската държава и последствията от него. Бистра Цветкова в една монография от 1965 г. приема, че сведенията за Хръзград са твърде оскъдни и неясни, но допуска градът да е превзет от османските турци през 1388 г. от войските на Джандарлъ Али паша. Според документа за опис на вакъфите, който е от 1573 г. Разград е наречен Йенидже, Хезарград джедид (нов Хезарград) и Каяджък.

Средновековният град, наследил древния Абритус, вероятно е живял като незначително занаятчийско средище до превземането му от турците. През XVI век той бива заселен и се оживява, но вече с числено преобладаване на мюсюлмани. Първите заселници след падането на Разград са тюркски номади от Иран и Азербайджан, които е възможно да са дали името му, тъй като той е заселен на два-три километра от средновековното селище. Възможна е версията, че думата „хезар“ да идва от „хисар“, което е арабска и турска дума за крепост (укрепление). В османските документи Разград е записван по години така: до 1607 г. е споменаван само като Хезарград; в 1607 г. се появява името Херазград; след това е отново Хезарград.

Нидерландският изследовател на Османската империя Махиел Кийл отбелязва, че през средата на XVII в. (ок. 1650 г.) Хезарград е имал население между 2500 – 3000 човека, Махалите („предградията“) Доброва и Каяджик пънаръ (Башбунар, Варуш) вече почти са се слели с Хезарград. През 1656 г. Петър Парчевич (1612 – 1674) станал католически епископ на епископат с център Марцианопол (Девня). През същата година той дава сведения за Разград, че се състои от 1700 къщи, 4000 турци и е седалище на мюфтия. През 1659 г. Филип Станиславов (ок. 1608–1672), който живял известно време при брат си в Разград, пише в послание до Рим, че дубровнишките търговци в града са 30 човека в 5 къщи, турците са с 1700 къщи с 4000 човека (повтаря П.Парчевич), а българите схизматици (православни християни) имат 100 къщи с около 350 човека. В посланието на Ф. Станиславов (писано на латински) градът е наречен Hrazgrad civitas.

В списък за джизието[3] от 1670 – 1671 г. явно е настъпила някаква колизия, защото се отбелязва, че всички ханета (домакинства) от османските махали са избягали. Това станало при султан Мехмед IV Авджи, който управлявал от 1648 до 1687 г. По времето, когато християните или от друго вероизповедание ханета избягали, имало война с Австрия и начало на война с Полша. През 1680 г. Хезарград наброява 60 християнски домакинства и 515 мюсюлмански домакинства. През същата година в Каяджик пънаръ (Баш пунар) имало 20 християнски семейства и 15 мюсюлмански домакинства. Пак през 1680 г. в Доброва имало 190 християнски домакинства и 16 мюсюлмански домакинства. През 1841 г. във вече консолидирания Херазград има 167 християнски домакинства и 1207 мюсюлмански домакинства. Не се споменават Вароша и Доброва като отделни махали, което показва абсорбирането им към основното селище. Трябва да се отбележи, че до 1820 г. българското население в Разград е от етнографската група капанци.

Small Ad GF 1

Ценни сведения за по-късното развитие на Разград ни дават френските пътешественици (предимно към средата на XIX в.) за Североизтока и Лудогорието. Изследвания и анализи на френските наративни (пътеписни) източници през XIX век са правени от проф. Бистра Цветкова и колектив от изключително ерудирани автори, картографи и филолози. Няколко пътеписни източника и пътеводители от периода1815-1830 г. се отделят по облик и съдържание, плод на пътувания или обиколки с научна цел.

Пример на „класически пътеводител“ е издаденият през 1828/29 г. (преиздаден в 1834 и 1853 г.) на Ж.-Б. Ришар, или по-точно на парижкия книжар Жан Мари Венсан Оден (1793 – 1851). Роден в Лион, след като работи известно време като адвокат в родния си град от 1815 г. Ришар се установява в Париж, където отваря книжарница. В следващите години той създава известната колекция „Пътеводители Ришар“, наброяваща повече от 25 тома. За нас са интересни бележките му към описанията на маршрути, пряко препоръчващи посещенията в североизточните български земи и по-конкретно на днешна Разградска област. След уточняване на часовите преходи между селищата по маршрута Ришар дава и кратки подробности за най-големите и значимите от тях. „Разград – пише той, – е малък и древен град, чиито околности са осеяни с много гробни могили, които са останки без съмнение от някогашните големи битки. Колкото повече се отдалечаваме от Разград, областта, винаги добре обработена, става все по-малко хълмиста чак до Русчук“.

Без съмнение най-популярни и познати от този период са пътеписните наръчници на д-р Ами Буе (1794 – 1881). Роден в Хамбург, по препоръка и със съдействие на френското правителство, А. Буе се насочва към това да осъществи системни проучвания на Балканския полуостров. За целта е сформирана добре подбрана научна експедиция, в която влизат геолозите Монталамбер (бивш офицер от френската кавалерия) и младият учен Викенел; ботаникът и познавачът на старините Фридрихщал и зоологът-фармацевт Шваб. Самият Буе пък като медик, естественик-геолог и полиглот[4] допълва необходимата квалификация на тази ерудирана бригада. Нейната задача е да посети и проучи Сърбия, Босна, Албания Хърватско, както и тогавашните български земи – Мизия, Тракия и Македония. Времето, когато ученият прави своите пътешествия на Балканите, съвпада с управлението на султан Махмуд II (1808—1839 г.), известен с опитите си за реформи.

 

2024 01 Razgrad 2

Джамията „Ибрахим паша“

 

Изследванията на Буе са най-конкретни и в най-широк мащаб от това време –30-те години на XIX век – и имат подчертан енциклопедичен характер. Преди всичко се открояват двата му капитални труда, пътеписи по своята същност –четиритомникът „Европейска Турция“ и двутомникът „Сборник от маршрути“. В тях се описват и североизточните български земи и Делиормана. Ето част от писанията му: „Пътят от Силистри до Разград върви само през местност с ниски бърда или терциерни тераси, чиито обработени части са изобщо само край селата. От Разград (на 913 фута) се преминава през Арнауткьой, откъдето се изкачваме на плато 1654 фута високо. Второ необработено плато води от Шекере (от захар), турско село, окръжено от житни нивя. По-нататък се слиза в долината на Кубадин (дн. гр. Лозница, Разградско), оттам нататък се преминават още три плата, отделени от три долини… Извън Ру(с)чук има 7 града, или големи паланки, а именно: Селви, Търнава, Осман-Базар (дн. Омуртаг), Ески-Джумаа (дн. Търговище), Разград, Тутракан и Габрова… От Ручук за Разград (затворен град) се пътува през доста еднообразна местност с незначителни хълмове, но с широк сплеснат гръб. По височините тук-там с горички между Синюша и Турлук, или Торлак, се вижда за последен път Дунавската равнина и скоро започва изкачването на доста широката долина на Ак-Лом, сред която е разположен Разград. Малки дъбови гори покриват тук-там височините, а български села със сливаци и лозя са разположени по склоновете им към Лом.

„Разград е открит град с широки улици и с повече от 15 000 жители – продължава описанието си Буе. – Числото 18 000, което се сочи, ми изглежда преувеличено. Те са почти всички мюсюлмани, защото там се наброяват само 80 български семейства. Има 7 джамии с минарета, две от които са много големи и с множество куполи. Едната има само едно високо минаре, а другите по две. Има часовник, но няма покрит базар… В тази част на България вече се чувства съседството с по-напреднали страни. Женските поли са европейски, домашният хляб е също така великолепен, както е в Европа, и къщите не са азиатски, ако се съди по печките в тях. Като се разхождах из Разград, се изненадах да видя там една мюсюлманка как закача минувачите от прозореца си с пробита хартия, докато недалеч оттам господарят и вероятно си почиваше на чардака. От Разград се отива в Арнаут-Кьой (албанско село), като се прекосява височина със сухи пасища. Изобщо околностите на Разград представляват градини и посаждения само по краищата и на север от този град, докато на юг се виждат само белезникави скали и необработени поляни. В подножието на хълмовете има каменна кариера, чешма и малка равнина, където изглежда, че става пазарят им… На запад и изток се наблюдават малки, залесени хълмчета, една долина с посока югозапад на североизток, прегражда пътя на 4 левги от Разград…“

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Пътеписните и научно познавателни материали на д-р Ами Буе и другите френски учени от този период са ценен извор и те представят най-широката и най-пълна за онова време картина на природните особености, стопански, народностен и поселищен облик на балканските и българските земи.

На границата между XVIII и XIX век Разград постепенно се оформя и променя функциите си от крепостен град в селище със социален, производствен и търговски тип. Германският математик, картограф и пътешественик Карстен Нибур (1733 – 1815), който между другото е на датска служба, посещава Разград през 1767 г. Той отбелязва, че в града живеят турци, българи, гърци и арменци. Пратеничеството на ген. Михаил Кутузов и граф Виктор Кочубей от 1793 г. констатира, че Разград се състои от около 1000 къщи с много дюкяни. Според английския изследовател Ричард Уолш, през 1822 г. в Разград има 3000 къщи в добро състояние, от които 2000 къщи са населени с турци. През 1814 г. за града споменава посетилият го офицер от военноинженерните войски на Френската империя Франсоа-Даниел Томасен – участвал в походите на Наполеон между 1805 и 1815 г. Според него в началото на XIX век Разград е малък град в долината, който е почти изцяло изгорен през скоро приключилата Руско-турска война от руски войски, които отвеждат в плен жителите му.

В друг източник – немска енциклопедия под редакцията на Аутуст Бинзер и Хайнрих Пиерер от 1832 г., Разград е посочен с 8 хил. жители. През 1841 г. във вече консолидирания Хезарград има 1210 турски домакинства и 170 християнски. В това сведение не се посочват Варуша и Доброва като отделни махали, което показва, че те вече са в основната структура на града. В следващите източници от 1844 и 1854 г. населението на града отново е посочено в рамките на 8 хил. души. Сходни данни се дават и в материал поместен във в. „Дунав“ от 1865 г. По един немски наръчник, под редакцията на Херман Майер, населението на Разград на следващата 1866 г. възлиза на 9760 души. От тях турците са преобладаваща група – 6670 души, българите – 2570, циганите – 380 и евреите – 100.

След 1870 г. населението на Разград плавно се увеличава, като през 1872 г. той е посочен като селище с 10 000 жители. През 1873 г. в града има 565 християнски домакинства и 1245 мюсюлмански такива. Според домашния календар „Летоструй“ на Янко Ковачев през 1874 г. в Разград живеят 5315 българи. През 1880 г. обитателите му са били 11 545, а през 1881 г. наброяват 11 570 жители. От тях 6410 души проповядват исляма, 4945 са православни християни, един е католик, 235 са юдеи, а останалите около 30 са с непоказано религиозно изповедание.

На практика оформянето на облика на града започва след Руско-турската война от 1828-29 г. Тогава Разград (Хезарград) е неголям провинциален град разположен от двете страни по течението на р. Бели Лом. В пространството между джамията „Ибрахим паша“, часовниковата кула и старият турски хамам се оформя най-важната част на града. Центърът на селището към средата на XIX в. включва следните сгради и места: джамията „Макбул Ибрахим паша“ и шадраванът пред нея, имарет[5] (публична кухня) като част от вакъфския комплекс[6] към джамията, баня (хамам), кервансарай с оловен покрив (Куршунлу хан[7]), мост, построен в началото на XVII в. над р. Бели Лом, часовникова кула от 1764 г. и конак.

Градът се състои се общо от 12 махали, обособили се постепенно за пет века, които се обитават от хора според тяхната религиозна принадлежност. Повратен момент за историята на Разград е периода след Кримската война (1853 – 1856), когато в българското общество постепенно навлизат европейски порядки. Силен тласък за това дава развитието на търговията и отварянето на пазара за западноевропейските манифактурни стоки. Основните занимания на населението са земеделието, от занаятите са разпространени абаджийството, железарството, касаплъка (месарите), сладкарите, хлебарите, обущаро-кожарите, шивачите, бояджиите, грънчарите, дърводелците, бъчварите, часовникарите и др. По-важните предприятия в града били няколко дъскорезници, такива за дараци и чепкала, тепавици, ярмомелки, мелници, фабрики за сода, селитра, лимонада и халва, за порцелан и др.

Махалите в Хезарград носят имена по джамиите в тях или някои феодали, с изключение на българските махали. По реда на възникването им до 1870 г. те са следните:

 

Ибрахим паша махала в центъра;

Ахмед бей махала – по пътя за Русчук;

Искeндер бег махала – около табахната (работилници за обработка на кожи);

Бехрам бей махала – около Ючкурналията до Добровската махала;

Хаджи Мюмюн Мехмед бей;

Касчи (Касъм) паша (бей);

Нукки Един ага махала (по името и на вакъф към Ахмед бей махала);

Челеби Мустафа махала;

Ел хадж Мухаррем махала;

Мемиш бей махала;

Добровска (Доброшка) махала;

Башбунар, която по-късно става Варуш махала:

Налбантска (на подковачите на добитък) махала – до сегашния Панчоолу мост от страната на табахната.

 

Благоприятен фактор за развитието на занаятите в повечето махали има доброто състояние на животновъдството в региона. Основно застъпено е отглеждането на овце, крави и кози. Прави впечатление, че всички съсловни производители имат свои еснафски организации, които регламентират и защитават техния труд.Още един фактор оказва благоприятно въздействие върху развитието на търговията – пусната в действие от 1866 г. железопътна линия Русе – Варна. Чрез тези големи градове се внасят стоки, една значителна част от които били европейски. Новатор в областта на европейската мода е търговецът Георги Попов. Неговият магазин е устроен по западен маниер, а самият той се облича с панталони, риза и обувки и дава тон на модните тенденции. Местните търговци изнасят и продават своите стоки на различни панаири (събори) като Търговищкия (Ескиджумайски), Габровския, Пазарджишкия (Татар Пазарджкик), Узунджовския и др.

През 60-те години на XIX в. по инициатива на управителя на Дунавския вилает Митхад паша, започва активно строителство и обновяване на града. В централната част се събарят стари сгради, построяват се нови. Оформя се нова търговска улица, издигат се важни административни сгради. През 1860 г. в града се изгражда новата църква „Св. Никола“, а местното християнска население се включва активно в борбата за независима българска църква. През 1864 г. се издига един от символите на града – нова часовникова кула висока 26 м, която е дело на самоукия тревненски майстор-строител уста Тодор Тончев. С административната реформа от 1865 г. Разград е издигнат в кааза в състава на Русенски санджак. След Кримската война в района се заселват татари и черкези идващи от полуостров Крим. При преброяването н населението в разградска кааза живеят около 60 хил. души, 2/ 3 от които са мюсюлмани.

Икономическото раздвижване на селището има своето отражение върху неговото духовно развитие. Още с построяването на църквата „Св. Никола“ към нея започва да функционира килийно училище. Свидетелства за това са два надписа върху камъни, вградени в южната стена на храма. Учители в килийните училища са били по принцип местните свещеници или специално спазарени за това килийни даскали. Може да се каже, че пръв учител в града е поп Райко от Елена. С отварянето на мъжкото взаимно училище през 1847 г. килийното училище престава да съществува. Две години по-късно се разкрива и девическо взаимно (особно) училище; така взаимното училище в града става смесено. Мъжко класно училище започва да функционира през 1866 г., а девическо такова през 1866 г. Тогава за главен учител е повикан Димитър Русков (неизв. – 1864). На този етап съществуват и османотурски училища – имало е медресе от средна степен (при джамията „Ибрахим паша“), открито още през 1553 г. Предназначено е да подготвя имами, хатиби (проповедници), мюезини (нисши служители, които привикват от минарето), четци на Корана. Функционират и няколко мектебета (начални училища).

Видно е, че през втората половина на XIX в. българското население в Разград полага основите на светското образование. Особено голям принос в това отношение имат родения в Жеравна Никола Икономов и съпругата му Станка Николица. Двамата освен учители са и издатели на ценна книжнина. Пет от техните деца (момичета) също стават учители. Никола Икономов (1820 – 1897), наричан още Жеравненеца, е един от най-бележите възрожденеци на Разград. В детските и юношеските си години Никола Икономов учи при баща си и брат си в килийното училище в родната си Жеравна. След продължава образованието си в Котел и в Шумен при Сава Доброплодни. От 1841 до 1846 г. става учител във Взаимното училище в Шумен и в първоначалното училище в града. Там въвежда взаимоучителната метода, а от 1846 до 1855 г.оставя ярка диря във Взаимното училище в Разград. Тук основава първото девическо училище през 1849 г.; малко по-късно създава и първото класно училище в Разград (1860 г.). От 1860 до 1864 г. е отново учител във Взаимното училище в Разград.

В периода 1866 – 1872 г. Икономов и съпругата му са учители в Девическото училище в Русе, а той е сред основателите на читалище „Зора“ в Русе. Печата стихотворения в „Цариградски вестник“. По настояване на гражданите на Разград се завръща там и е определен за председател на църковната община. През 1874 г. приема църковен сан и е ръкоположен за свещеник. След Освобождението е избран за депутат в Учредителното събрание.

Станка Николица Спасо-Еленина (1835 – 1920) е родена в село Арнаут (дн. Пороище, Разградско), учи в девическото училище при бъдещия си съпруг Никола Икономов, за когото се жени през 1852 г. По-късно работи като учителка в девическите училища в Разград до 1866 г. и в Русе от 1866 до 1872 г. След това се завръща и учителства в Разград до края на живота си. Членува в разградското женско дружество, дарителка е на женското благотворително дружество „Ступанка“, на което е сред активистките. Освен с преподавателска дейност, Станка Николица се занимава и с превеждане на книги от сръбски език. Тя е сред първите български поетеси и първата преводачка в България на произведенията на писателя и философа Доситей Обрадович (1739 – 1811). През 1853 г. Станка Икономова издава части от негови съчинения под заглавие „Две приказки за славните жени и за Аза человекомразеца“, с което поставя въпроса за еманципацията на жената. Тази книга е въведена като учебно помагало в някои български училища през Възраждането. Ст. Икономова подготвя за печат преводите на „Многострадална Геновева“ и „Касиа царица“, неин роман, който не успява да издаде.

Одисеята на Делиормана не спира дотук. Любопитно е да се види, кои са били първите краеведи на Разград – хора разкрили пластовете от миналото на града и трасирали пътя на развитието му.Те не са много, но палмата на първенството принадлежи на просветителя и летописеца Христофор Никович (1790 – 1848), който идва в Разград от родния си Лясковец около 1816 г. и посвещава на града и гражданите му целия си живот. Христофор Никович или даскал Ицу, както го наричат свойски, обучава децата в килийното училище освен на богослужебните книги, на четмо и писмо и на обич към отечеството. По време на Руско-турската война през 1828/29 г. организира изселването на по-голямата част от българите в град Бабадат в Добруджа. Завръща се в Разград през 1831 г. и пак се заема с учителстването. Разбира, че килийното училище вече е остаряла форма на обучение и привлича за учител в новото взаимно училище Никола Икономов.

Част от многостранна дейност на Хр. Никович са „Летописните бележки“, съхранявани сега в старопечатния отдел на Народната библиотека „Св.Св.Кирил и Методий“. В „бележките“ има данни за Руско-турската война от 1828/29 г., за изселването и завръщането на разградчани, за ръкополагането на митрополити, за управителя на града, за свещениците, за кръщаваните деца през различни години. Според историка-краевед Христо Стойков, „Летописните бележки“ имат голямо местно историческо значение. Написани на новобългарски език, те са с важен езиков принос, защото в тях е отразено разградското наречие от първата половина на XIX век.

Димо Хранов (1845 – 1932), който подобно на Христофор Никович е роден в Лясковец, още 18-годишен става учител в родния си град. От лятото на 1870 г. е вече главен учител в девическото класно училище в Разград. Просветните му заслуги към делиорманския град надхвърлят стените на повереното му училище. Той поставя първата авторска ученическа драматична постановка под името „Дечка и Еленка“ с оригинална идея за еманципацията на жената. Същата година под ръководството на Хранов се репетира „Многострадална Геновева“ и „Бабата и дяволът“, представени пред гражданите в края на декември 1870 г. С тези 2 пиеси е поставена основата на читалищната театрална самодейност в Разград.

Хранов е първия председател на читалище „Съгласие“ през периода 1869 – 1871 г., преименувано на „Развитие“ през 1879 г. През този период той полага грижи за привличане и квалифициране на учителите, организира периодични сбирки за подобряването на образованието в региона. Приета е обща програма за всички училища и първия „Устав на българските училища в Разградското окръжие“. По предложение на Хранов читалището раздава на бедните ученици от селата учебници, привлича да се учат безплатно в градското класно училище талантливи деца от околните села, които след завършване на своето образование стават учители по родните си места.

Димо Хранов прекъсва учителската си кариера в Разград, за да продължи образованието си в земеделското училище в Крижевци, Кралство Хърватия и Славония, а след това заедно с Михалаки Георгиев следва в Земеделската академия в гр. Табор, Австро-Унгария. Завършили образованието си през 1873 г., двамата попадат във Видин. Тук Хранов се включва в просветното дело и в продължение на 2 години преподава немски и турски език и черковно пеене в класното училище на града, като същевременно изпълнява надзорни функции по отношение на учителите от девическото училище.

През лятото на 1875 г. Димо Хранов напуска Видин и заминава за Букурещ, където работи заедно с Любен Каравелов като съсобственици на печатница. След Освободителната война Хранов е сътрудник на генерал-губернатора на Източна Румелия и участва в изработването на Органичния устав (Конституцията) на областта. През 1879 г. служи в дипломатическия отдел, после става посланик в Белград, от 1885 г. деловодител на учебното дело за Македония при Българската екзархия до 1893 г. Хранов е автор на учебните помагала „Нравоучение за I курс“ и „Първи французко-български словар“, той е и сред основателите на големия български вестник „Мир“. Книжовната дейност на Димо Хранов е високо оценена и той е избран през 1881 г. за дописен член на Българското книжовно дружество, а през 1884 г. – за действителен член. Неговите заслуги за просветната, читалищната и културната дейност в разградски регион са големи.

Не по-малко са заслугите към разградската общественост в същата епоха на друг просветен деец – Андрей Цанов (1842 – 1933). Той е роден в с. Равнище, Тетевенско, но житейския му път, макар и за кратко, е свързан с Делиормана. Андрей Цанов е писател, журналист и проповедник, втори председател на читалище „Съгласие“ след Димо Хранов. Цанов получава солидно образование в американското училище в Пловдив. Там прави и първите си стъпки като учител, за кратко преподава и в Америка. В Разград той учителства от 1871 до 1873 г. Изявява се като активен сказчик в читалището по различни въпроси на науката и изкуството. Развива голяма дейност за набиране на средства за ново училище, което се открива през 1872 г. По-късно той си спомня: „Българите бяха задружни в учебното дело, което ми причиняваше голямо удоволствие и радост. Твърде приятно възпоминание за мене е да си спомня за младежите, както и за възрастните в читалището. Те бяха напредничави и готови да се учат… Почти всяка неделя след църковната служба се събирахме в читалището или на сказка, или прочитане вестници и да разговаряме върху научни и обществени въпроси…“ Димо Хранов сътрудничи на цариградския в. „Време“ от 1866 г., по-късно на пловдивския в. „Марица“. Той е един от основателите на Българското Евангелско дружество и негов председател, съосновател и на Българското брошурно дружество. През последните години от живота си Хранов загубва зрението си и чрез диктуване написва последните си две книги.

Друг голям будител на Разград през епохата на Възраждането и непосредствено след Освобождението е Петко Вълнаров (1847 – 1910). По рождение Вълнаров е сливналия, но съзнателните му години минават в Разград, където той учителства и води активна обществена дейност. Първоначално малкия Петко учи в родния си град при възрожденеца Добри Чинтулов, има податки, че негов учител е и Сава Доброплодни. След завършването през 1866 г. той веднага е назначен за учител и църковен певец в църквата „Св.Димитър“ в Сливен. През март 1868 г. става учител и църковен певец в село Градец, Котленско, и не след дълго се премества в Шумен, където престоява до 1872 г. След това по стечение на обстоятелствата той се оказва в с. Благоево (тогава Казъл Мурад), Разградско, където учителства през периода 1872 до 1875 г. Информация за учителстването му в Благоево можем да извлечем от едно „Съгласително писмо на даскал Петко Стефанов Вълнаров в Казъл Мурад“. В него се посочва, че той „преподава на по-горните ученици изискваните от градската училищна програма уроци по български, старобългарски и турски, а от науките – елементарна математика“. Наетият учител още се задължава да пее в църквата на „Пресвета Св. Богородица“, както и в неделните и празничните дни“.

През 1875 година Петко Вълнаров се жени за разградската учителка Дочка Николова Икономова – дъщеря на видните възрожденци Станка Николица Спасо-Еленина и Никола Икономов-Жеравненеца. Вълнаров бил назначен за класен учител и църковен певец в Разград с годишна заплата 6600 гроша.Не след дълго той става един от най-активните членове на младото тогава читалище „Съгласие“ (преименувано след време на „Развитие“) – избиран е за председател на читалище „Развитие“ от 1882 до 1890 г., а също така е бил и негов секретар.Със сигурност може да се каже, че Петко Вълнаров е сред основоположниците на театралното дело в града, тъй като през 1878 г. заедно с Георги Згуров и Павел Каракулаков играе в „Стоян войвода“ и „Криворазбраната цивилизация“.

След Освобождението Вълнаров напуска учителстването и се отдава на обществено-политическа дейност. През периода 1885 – 1890 г. е избиран за народен представител. Като такъв той допринася за построяването на гимназията в Разград, болницата и пехотната казарма. При различните периоди от живота си Вълнаров е бил книгохранител, училищен настоятел, епархийски избирател, заемал е и други почетни длъжности. Краят му е повече от нелеп – той се самоубива на 10 декември 1910 г.

Видно е, че читалище „Съгласие“ (осн. 1869 г.), впоследствие „Развитие“ (от 1879 г.), е част от историята на града и по-точно – от историята на неговата култура. Читалището, по думите на Димо Хранов, си поставя за цел „да работи за умственото и нравственото развитие на членовете си и гражданите, да обедини всички български граждани в едно и им вдъхне самосъзнание на български дух в тях, като поддържа библиотека, доставя разни книги, получава списания и вестници, урежда сказки“… Тематиката на изнесените сказки и заглавия на пиеси, поставени на читалищната сцена са разнообразни: „Иванку“ – т.е. „Иванко“ от В. Друмев, „Нещастна фамилия“ по повестта на В. Друмев, „Невянка и Светослав“ от К. Величков, „Разбойници“ от Шилер). В утвърждаването на читалището като културно-патриотична институция голям дял имат неговите председатели. Освен посочените по-горе – Димо Хранов и Андрей Цанов, тук ще посочим имената на Никола Сукнаров (1849 – 1894), Георги Згурев (1857 –1941), Радко Радославов (1841-1894) и Павел Каракулаков.

Малко известен факт е, че и митрополит Климент Браницки има участие в разградското читалищно дело. Това всъщност е известният Васил Друмев (1841 – 1901), автор на първата българска повест „Нещастна фамилия“ и на първата българска драма „Иванко“. В началото на 1874 г. Климент Браницки – протосингел на русенския владика, посещава града по църковни дела. Научава, че след като А. Цанов е напуснал Разград и тъй като е бил не само най-деен читалищен деец, но и председател, в работата на читалището настъпила криза. Затова Кл. Браницки насрочва извънредно заседание, на което за председател е избран Тодораки Николов. След Освобождението В. Друмев е депутат в Учредителното събрание и първото Велико народно събрание, два пъти министър-председател (1879 – 1880, 1886), Търновски митрополит, председател на Българското книжовно дружество /БАН/.

С определен принос в просветното и читалищно дело са споменатият по-горе Павел Каракулаков, както и Максим Стоянов, Димитър Русков, Вацлав Трунечек и др.

Павел Каракулаков (1861 –1926) е роден в Болград, Бесарабия, където завършва гимназия. През 1878 г. той идва в България и започва работа като учител в Разградското класно училище, където преподава физика и математика. През учебната 1878–1879 г. Каракулаков сформира от ученици църковен хор. Той става основоположникът на църковното хорово пеене в град Разград. От 1894 г. П. Каракулаков живее във Варна. През същата година той проектира паметника на загиналите войници и офицери от 8-и приморски полк в Сръбско-българската война, а през 1887 г. изготвя първия кадастрален план на Варна, От 1905 г. е главен инженер на Пловдив, а след това работи като началник на отдел „Строежи на пътища и мостове“ при Министерството на обществените сгради. Както се вижда, това е човек с огромни заслуги към България и към Разград в частност.

Максим Стоянов (1867 – 1940) е роден в Разград, завършва трети прогимназиален (сега седми) клас на тогавашното Разградско класно училище. В класното училище той изпитва силното влияние на Павел Каракулаков, който му преподава физика, математика, църковно пеене и школски песни. През учебната 1889/1890 г. Максим Стоянов е назначен за волнонаемен учител в Разградското окръжно класно училище, не след дълго става редовен учител. В началото Стоянов преподава няколко предмета: закон божи, всеобща история, френски език, български език. Едновременно с това участва в оркестъра на Ал. Шулговский, в който свири на флейта. По късно се научил да свири и на цигулка. От 1897 г. започва да преподава главно пеене в мъжката гимназия. Като такъв той се изявява цели 21 години. В гимназията основава ученически хор, който участвал в популярните тогава вечеринки, утра и музикални празници. През 1897 г. към читалище „Развитие“ се разкрива струнен оркестър от 25 човека с инструменти, закупени от Лайпциг. В същия оркестър взима дейно участие и Максим Стоянов. През 1914 г. този оркестър преминава към музикалното дружество „Железни струни“. След 1914 г. М. Стоянов е избран за почетен член на музикалното дружество „Железни струни“, а от 1928 до 1932 г. е негов председател. Максим Стоянов дарява на музея редица документи, а на библиотеката на читалище „Развитие“ много книги. През 1921 г. е награден с орден „Гражданска заслуга“. Умира на 12 май 1940 г. с чувство на „напълно издължил се към обществото“, както е написал в завещанието си.

Към тези заслужили българи ще добавим още три имена: Вацлав Трунечек, Симеон Икономов и Георги Попов.

Чехът Вацлав Трунечек (1864 – 1922) е художник и учител, автор на първата театрална завеса в Разград.Той е приятел от студентските години в Прага на Анание Явашов, който всъщност се жени за сестрата на художника, така и той идва в Разград. Трунечек е от ония чешки интелигенти, които след Освобождението оказват огромно влияние върху развитието на българската духовност и за създаването на родните културни институции. В Разград той е не само сред активните читалищни дейци, но е и съосновател на спортното дружество „Делиормански юнак“[8] и на други местни обществени организации. В Разград Трунечек е учител на Никола Ганушев и Максим Цанков, които години по-късно стават едни от най-големите български художници.

Симеон Икономов и Георги Попов са личности, които също оставят следа в историята на Разград. Симеон Икономов (1852 – 1923) е син на по-големия брат на Никола Икономов поп Тодор Младия. След Освобождението идва в Разград при чичо си Никола Икономов и става първият печатар в града. В печатницата му се поставя началото на книгоиздаването в Разград. До 1890 г. Симеон Икономов е единствен лидер в книгоиздаването. Издава общо 45 книги и 15 служебни издания (докъм 1907 г.). В печатницата му се „ражда“ и първото периодично издание в Разград – общественият журнал „Съвременник“ /1889 – 1890. По-късно Симеон Икономов е книжар, кмет на Разград в края на XIX век и началото на XX век.

Георги Попов (1833 – 1917) е виден търговец, който не остава безучастен към просветното дело и подпомага със средства училища и читалища в Разград и региона. Той е личност, която поставя началото на разградската модерност. Пръв кмет на града след Освобождението, Попов е човек, който може да се определи като модел на първостроителите на модерна България. Ако се проследи професионалната и личната му биография се вижда, че той се вписва във всички дейности на Разград във Възрожденския и Следосвобожденския период. Новаторски реформира търговията по европейски образец. Георги Попов е сред инициаторите на строежа на църквата „Свети Никола“, председател е на Градския съвет в Разград, депутат в Учредителното събрание на Княжество България. През последната четвърт на XIX в. той участва активно в работата на различни институции в Разград.

Във визитната картичка на гр. Разград на културния и научен фронт се вписват две имена с принос в национален мащаб: Боян Пенев и Анание Явашов.

Боян Пенев (1882 –1927) e изтъкнат литературовед и литературен историк. Роден е в гр. Шумен, но семейството му се премества през 1888 г. да живее в Разград. Тук преминават ученическите му години, където прави и първите си литературни опити– разкази, хумористични очерци и стихотворения. Б. Пенев учи в Разградската гимназия до 1901 г., а две години по-късно се записва като студент в Историко-филологическия факултет в София. От есента на 1907 г. започва работа като волнонаемен учител, а от началото на 1909 г. е преподавател в Софийския университет. През 1910 г. става член на Българското есперантско дружество, което разпространява позив за приемането на есперанто като международен език. През септември 1913 г. е приет за член на Писателския съюз. Във връзка със своите литературоведски изследвания между 1912 и 1914 г. пребивава в Мюнхен, Берлин, Варшава и Прага. На 16 януари 1917 г. е назначен като извънреден професор по българска и славянска литература в Историко-филологическия факултет на Софийския университет, а от лятото на юни 1925 г. е назначен за редовен професор пак там.

През 1917 г. Боян Пенев издава първите си книги – „Г. С. Раковски“ и „Захари Стоянов. Априлското въстание“. През 1918 г. в Походна войнишка библиотека излиза книгата му „Начало на българското Възраждане“. Многобройните му приноси са в областта на литературната история и на литературната критика върху българската литература от Възраждането до съвременните му писатели. Той е и автор на четиритомния труд „История на новата българска литература“. Освен с литература Боян Пенев се занимава и с рисуване, също така свири на различни музикални инструменти. В личния си живот Боян Пенев е свързан с известните ни поетеси Дора Габе и Елисавета Багряна. Той умира неочаквано на 46-годишна възраст.

Анание Явашов (1855 – 1934) е гордостта на Разград – просветен деец и учен –археолог, ботаник, химик, академик на БАН (от 1900 г.). С особена стойност е една от ранните му творби – обзора „Исторически бележки за Разград“. За свой първи контакт с археологията Явашов посочва разкопките на могила близо до Хисарлъшката крепост през 1869 г. През 1884 г. следва и завършва специалност индустриална химия в Чешкото висше техническо училище в Прага, Австро-Унгария. Явашов е народен представител и секретар на Третото велико народно събрание (1886 – 1887). През по-голямата част от живота си е учител и училищен инспектор.

Анание Явашов изучава българската флора и публикува в Периодическо списание на Българското книжовно дружество изследването си „Принос за познаване на българската флора“, което е първият български научен труд в тази област. Интересът му към историята на района край Разград го мотивира да задълбочи археологически разкопки на Хисарлъшката крепост. Събраните материали подрежда и съхранява в Разградската гимназия, с което поставя началото на музейното дело в града. Публикува ги в Български Алманах през 1894 г., в Юбилейния сборник на Читалище „Развитие“ – Разград и в Годишника на Разградското археологическо дружество. Днес край руините на древния Абритус се издига негов паметник от признателната разградска общественост.

Съпруга на Явашов е Антонина (Анна) Трунечек-Явашова (1862 – 1938). Тя е възпитаник на Иcторико-филологическия факултет на Немския (Карловия) yниверситет и Музикалната академия в Прага. През 1884 г. Антонина идва в България и се жени за Анание Явашов. В Разград е в основата на много културни начинания, тя е първата пианистка с академично образование. При тържествени случаи, концерти, литературно-музикални вечеринки Анна Явашова изпълнява творби на Б.Сметана, Ф.Менделсон, Фр. Супе и А. Дворжак. Активно работи в женското дружество в Разград, по-късно и в женското дружество „Майка“ във Варна. Анна Трунечек ражда и отглежда осем деца, неин внук е знаменитият художник-авангардист Христо Явашев (Кристо). След смъртта и на 23 февруари 1938 г. в. „Разградско слово“ пише: „Високо интелигентна и културна жена, тя видя плодовете на своята деятелност в музикалното и просветно дело на Разград“.

Любопитен факт е разградският корен на известният турски политик Мустафа Исмет Иньоню (1884 – 1973) – първи министър-председател и втори президент на Турската република. Майка му Джеврие ханъм (1867 – 1959) е родена в с. Калово (дн. Дянково), Разградско. Нейният баща Хасан ефенди е бил мюдерис към медресето на джамията „Ибрахим паша“ в Разград. Цялото семейство на Хасан ефенди се изселва след Санстефанския договор от 1878 г. в Измир – Османската империя.

През Османския период градският център на Разград (Хезарград) включва следните по-важни сгради и места: джамията „Макбул Ибрахим паша“ и шадраванът пред нея, имарет[9] (публична кухня) като част от вакъфския комплекс[10] към джамията, баня (хамам), кервансарай с оловен покрив (Куршунлу хан[11]), мост, построен в началото на XVII в. над р. Бели Лом, часовникова кула от 1764 г. и конака. В исторически план в Разград са съществували девет мюсюлмански храма. Това са: „Ески джами“, джамията „Ахмед бей“, Бехрам бейовата джамия, Искендер бейовата джамия, „Акджамия“, „Мустафа Челеби джами“, Хаджи Мюслим Мехмедовата джамия, „Касъм паша“ и джамията „Макбул Ибрахим паша“. Последната е символична за града.

„Ески джами“ (под основите на сегашната джамия „Ибрахим паша“), е с датировка от края на XIV в. – средата на XV в. Това е една от най-старите джамии по българските земи. „Ахмед бей“ е друга стара джамия, на практика най-старата сега, която е и единственият действащ мюсюлмански храм в града. Построена е през 1542 г.

Бехрам бейовата джамия (или „Кърък джамиси“) е построена според Ан. Явашов в 1498 г. Това е спорно, тъй като се споменава в дефтерите за пръв път след 1542 г. Тази джамия е била твърде масивна, образно казано „набита“ и не много висока. Нейният покрив е бил оловен, а зидът и също е скрепен с олово. До нея е разположена хубава чешма, носеща името „Ючкурналия“. Джамията е съборена в началото на 60-те години на XX в. Подобна съдба има и „Касъм паша“ (без минаре), която в първите години след Освобождението е приспособена за болница.

Искендер бейовата джамия (наричана още „Хисар джами“ или „Табахна джамиси“) е построена около 1540 г. – споменава се за първи път в един регистър малко след 1542 г. Била е вакъфски имот и към нея имало действащо медресе. Вакъф е била и Хаджи Мюслим Мехмедовата джамия (или „Сър пазар джамиси“), която се намирала в посока на пътя за Башбунар. Съборена е в началото на 60-те години на XX в. Махалата „Мехмед бей“ се споменава в опис на вакъфските имоти в санджака Никопол, датиращ от 987 (1579/80) г. като новооснована. Това дава предположение, че самата джамия „Хаджи Мюслим Мехмед“ е построена към 1579/80 г.

Няма сигурни данни кога е построена „Акджамия“ (Бялата джамия). Тя също е съборена в началото на 60-те години на XX в. (явно това е някаква тенденция). Джамията се е намира близо до главния мост над р. Бели Лом, чийто първи вариант е построен именно за връзка на тази джамия с централната градска част. „Акджамия“ оформя и е продукт на първото заселване на т.нар. „турска махала“. Близо до нея се намира и друга мюсюлманска обител – „Мустафа Челеби джамиси“, която е построена по инициатива на еничарина Мустафа Челеби около 1640 г. Една от махалите на Разград носи същото име. Към нея гравитира и Добровската (Доброшката) махала, наричана в турския му вариант „Добро махалеси“.

Най-известният мюсюлмански молитвен храм в Разград е джамията „Макбул Ибрахим паша“, наричана за кратко „Ибрахим паша“. Тя е третата по големина джамия на Балканите (извън Европейска Турция). Строежът на молитвения храм е започнат между 1523 и 1536 г. върху основите на по-ранна джамия от български майстори по поръчение на великия везир Макбул Ибрахим паша Паргалъ. Легендата разказва, че Ибрахим паша решил да погуби майсторите, за да не построят на друго място такава хубава джамия. Българските майстори разбрали за намеренията на пашата и започнали да правят дървени криле, с които да избягат. Когато крилата им били готови майсторите ги наденали и литнали към Балкана. За нещастие брадвите им били привързани към крилете и прерязали вървите, поради което майсторите паднали и загинали.След смъртта на Ибрахим паша през 1536 г., строителството е преустановено и джамията е довършена едва през 1616 г. от Махмуд паша. В периода 1617–1831 г. към джамията функционира османска обществена (вакъфска) библиотека, в която се организира и дерсие (учебни курсове).

В общ план храмът е централнокуполен, като долната му част е куб, който във височина преминава в осмостен, а после в цилиндър. Хоризонталните сили от купола се поемат от четири контрафорсни ъглови кули и от пиластрите по цилиндричния тамбур. На фасадата има четири реда островърхи прозорци. Минарето е от дялан камък с пластични орнаменти под викалото. Във вътрешността има богати оригинални стенописи. Джамията е обявена за народна старина през 1927 г., а понастоящем притежава статут на културна ценност с категория „национално значение“.

Извън култовите обекти за разглеждания период в Разград изпъкват банята, старата часовникова кула и кервансарая. Османската баня е построена през първата половина на XVII в. – малко след 1600 г. По всяка вероятност тогава тя е била най-голямата на Балканския полуостров. В града е популярна под името „Чифте баня“, защото е била с две отделения – за мъже и жени. Гьобек ташът[12] в разградската баня до края на XIX в. е имал следи от римска мозайка, което е доказателство, че е бил взет на времето от римска баня в Абритус. Разградският хамам обаче е имал и няколко други малки камъка около големия. Банята е съборена в края на 70-те години на ХХ в.

Часовниковата кула е построена през първата половин на XVIII в. (някъде около 1734 г. или малко преди това). Кулата е изработена в готически стил. Запазената камбана с надпис 1731 г. е от гр. Оравица (Оровице), Банат в Румъния[13]. Камбаната е донесена именно от този град. През периода 1727 – 1732 г. в Оравица се строи католическа църква, осветена през 1732 г. В периода 1738 – 1739 г. в Оравица настъпват османските турци и голямата част от населението напуска селището. Тогава е взета и камбаната за разградския часовник, което показва, че той е построен именно около тези години. Поради това, че почва да се накланя, кулата е била обновена от майстор Тодор Тончев от тревненските колиби Дурча през 1864 г. След Освобождението този майстор е живял в Разградско, с. Балкански.

Часовниковата кула е висока до върха на кубето 26,15 м. Тя е изградена от варовикови блокове, набавени от кариерата Курудере до Разград. През 1932 г. е сменен циферблатът на градския часовник, който дотогава бил с арабски цифри. Махнат е и полумесеца, който бил на върха на часовника. През 60-те години на XX в. е ремонтирана дървената надстройка – камбанарията и е сменен часовниковият механизъм. Представа за оригиналната часовникова кула от 1840 г. ни дава гравюра от книга на Жозеф-Мари Жуанин (1783 – 1844) – първи секретар-преводач на френския император Луи Филип I. В оригинала на книгата, която е издадена в Париж, под рисунката стои надпис Rasgrad, а в общия фон се открояват джамията „Ибрахим паша“, „Ак джамиси“ и кервансараят.

Както писахме по-горе, кервансарая се е казвал „Куршунлу хан“ (поради оловния си покрив). Той се намира пред джамията „Ибрахим паша“ и е бил от типа еднопространствен – отворен. Такъв го описва и пътешественикът Феликс Каниц. След Освобождението сградата е преустроена в първото кметство на Разград.

Що се отнася до православните църкви, през 1640 г. Петър Богдан (1601– 1674) споменава, че в Разград има две дървени църкви. За тях не се знае нищо. Предполага се, че едната е била арменска. В приписка на евангелие от украинския град Феодосия, написана от някой си Азария Чухаци през 1658 г. се казва, че то е подарено на арменската църква „Св. Богородица“ в Аръзхаду (разбирай Разград). По-късно в друга приписка се сочи, че арменците в Разград имат свещеник и той се казва Парсам. Не се знае кога е построена старата вкопана каменна църква „Св. Никола“, която е била на мястото на сегашната църква. Тя също е била без камбана. След сключване на Одринския мир през 1828 г. избягалите по-рано разградчани напускат Бабадаг и се завръщат в родния си град. В града тогава се извисявали само джамии, а църквата „Св. Никола“ била изоставена и полуразрушена. През 1830 г. започва възстановяването на града, което е съпроводено с прииждане на нови заселници от Балкана. Възстановява се и църквата „Св. Никола“ (не се знае дали носи това име тогава). В 1832 г. църковният храм е бил възобновен, представлявамалка сграда, полувкопана в земята. На 10 октомври 1832 г. тя е била осветена от Търновския митрополит Иларион Критски (1765 – 1838). Сегашната църква „Св. Николай – Мирликийски чудотворец“ е открита през 1860 г. Майсторът, ръководил строежа, се казва х. Станчо Русенеца Данилов. Дърворезбата е от 1862 г., направена е от Генчо Кънев. Големите икони са от 1863 г. Рисували са ги тревненският зограф Захарий Цаньов и синът му Никола.

 

2024 01 Razgrad 3

Разград след Освобождението

 

Използвани източници:

Илиев, Б. Родно Лудогорие. София: КПД „Лудогорие“, 2008.

Радев, П. Историческа енциклопедия Разград. Пловдив: Fast Print Books, 2020.

Цветкова, Б. Съст. и ред. Френски пътеписи за Балканите, XIX в. София: Наука и изкуство, 1981.

Явашов, Ан. Разградъ. Неговото археологическо и историческо минало. Частъ 1. София: Придворна печатница, 1930.

 

[1] Abrittus, Abrittos, Abritos, Abritum (лат.).

[2] Наименованието Абритус (Абритум) – преведено от латински означава „прекъсвам, откъртвам, откъсвам, прекъсвам, отделям, нарушавам“ (от abrumpo) и „стръмен, стръмнина, откъснат“ (от abruptus). Така името „Абритус“ означава „прекъсната стръмнина“.

[3] Данък плащан от християните на държавната хазна.

[4]  Буе ползва няколко балкански езика  – албански, сръбски и турски, както и още няколко славянски и европейски езици.

[5] Място, в което се раздава безплатна храна на бедни хора, поклонници, дервиши и др.

[6] Тук са ситуирани още: първоначално училище (мектебе), горно училище (медресе), авлуя (двор  на училищата), библиотека (кютюпхане), читалня към библиотеката (окума одасъ) и тюрбе на улемата.

[7] От kurşun – олово (тур.)

[8] Основател е Максим Стоянов.

[9] Място, в което се раздава безплатна храна на бедни хора, поклонници, дервиши и др.

[10] Тук са ситуирани още: първоначално училище (мектебе), горно училище (медресе), авлуя (двор  на училищата), библиотека (кютюпхане), читалня към библиотеката (окума одасъ) и тюрбе на улемата.

[11] От kurşun – олово (тур.)

[12] Голям кръгъл камък, който е отопляван и върху който се упражняват теляците за хигиената на клиентите.

[13] В Югозападна Румъния в окръг Караш Северин (Банат) днес съществува градче Oraviţa.

 

Ибрахим Карахасан-Чънар е учредител на „Турски културен център XXI век“ и „Обществен съвет на етническите малцинства в България“. Член на редколегията на списанията „Етнодиалог“, „Кайнак“, „Планета“ и „Българе“. Автор на книгите „Турция“, „Етническите малцинства в България“, „Светът на исляма“, „Етническа и религиозна мозайка на България“ и „Мюсюлманската култура на град Никопол (края на ХІV – началото на ХХІ в.)”.

Pin It

Прочетете още...